П р е з о н а з и в е ч е р, след като се разделихме при стария дънер, където Чеда след победата си над Матамута ни съобщи решението да стане хайдутин, ние тръгнахме към къщи под бремето на тежка грижа. Не беше шега – тази нощ трябваше да решим ставаме ли хайдути или не. Аз си тръгнах заедно с Глухото, защото живеехме в една и съща посока, другите се отделиха. – Ти какво мислиш? – питам го загрижено аз. – Ами – казва, – какво има да му мисля. Не искам да бъда бъзливец. – Така е, и аз най-много за това – утешавам се аз. И вървим така, замислени и разговаряме как и какво да направим. – А много ли ще трае? – Кое? – Ами, хайдуклукът. Колко дни ще бъдем в планината? – Знаеш как е – потери, боеве, не могат да ни заловят. – А трябва ли спим в гората? – Разбира се, че трябва! – А теб не те ли е страх нощем? – Не! – И мен не ме е страх. А в планината има ли зверове? – И да има, хайдутите не се плашат от зверове. – А я ми кажи как ще хайдутстваме, като не знаем как се прави това? – Как, като всички хайдути. – Какво ще правим денем, а какво нощем? 56
– Денем – започна да изброява Глухото, сякаш вече е бил хайдутин и знае всичко в подробности, – денем ще спим. Един ще бъде на стража, за да не дойде отнякъде потеря, останалите ще спят. – А нощем? – Нощем, е, това е главната работа. Цяла нощ ще седим около огъня, но никой не бива дума да продумва. Един от нас, онзи който е на стража, ще стои долу, на друма. – А какво ще прави на друма? – Ами ще причаква пътниците, които трябва да ограбим. Стои той така, стои и по пътя се задава талига. Застава той пред нея и вика: „Стой, нито крачка повече!“ – А ако не искат да спрат? – Щом той викне: „Стой, нито крачка повече!“ и свирне с уста, ние край огъня ще чуем този знак и ще хукнем като лъвове; ще обкръжим талигата и ще викнем на пътниците: „Парите или живота!“ – И после? – После нищо, ще раздадем парите на бедните и ще изпратим в манастира пет литра зехтин. Дълго още разговаряхме така с Глухото пред нашата порта, после се разделихме и всеки си отиде у дома. Майка ми, разбира се, ме посрещна с кавга, че се прибирам късно. Тя се кара и вика, а аз си мисля: „Ех, майко, не би ми викала така, ако знаеше, че хайдутин си родила.“ За вечеря имахме щрудел с вишни, обичам го повече от хайдушката слава. Ям и си мисля: „Прав е Глухото за кнедлите със сирене, на мен кой ще ми прави щрудел с вишни?“ Когато тръгнах да си лягам, мама се приближи до леглото ми и рече: „Дадох, синко, да се изпере вълната на твоята възглавница, кажи ми дали тази е достатъчно мека или да ти дам друга?“ 57