ТЯСНАТА ВЪЛНА Телефонът звънна, но не вдигнах. Тъкмо репетирах хореографията за утре и почти всички стъпки вече се получаваха перфектно. Сърцето ми биеше учестено, а трикото бе залепнало от пот на гърба и гърдите ми. Но ми оставаше още малко до желания резултат. Отражението ми се мяркаше в стенното огледало, което татко поръча да поставят на стената, когато се преместихме тук преди пет години. Тренирах в черно. Нещо в черното трико и клина караше силуета ми още повече да се откроява в огледалото. Щом присвиех очи, виждах само тясна вълниста ивица, свързваща двата края на просторната стая. Останалото, същинското ми аз, беше мъгляво. Понякога чувах хората да казват, че съм хубава. Но явно не бяха забелязали колко ъгловато е лицето ми, брадичката прекалено остра, а носът свръхголям. Коленете ми се кривяха навътре, а бедрата ми нарастваха от всяко парченце шоколад. Но в огледалото всичко това изчезваше и аз бях тясната вълна, свързваща двата края на стаята. Беше ми позната сладката умора, обхващаща крайниците ми, като съм напът да постигна нещо. Като знам, че скоро ще се получи. Работех върху дълго адажио и започвах с port-de-bras1. Главата килната на една страна, погледът следи ръцете. Напрегнах всичко – от ходилата до върховете на пръстите на ръцете. Стремях се да при1
Балетен термин, описващ движението на ръцете от една позиция в друга (фр.). Б. пр.
5
дам на движенията дълбочина, да ги изпълня с енергия. Ръцете описваха свод над главата, сетне се спускаха настрани като криле. Следваха низ от пируети, между които сменях посоката на погледа си, и продължавах с широки подскоци по диагонала на стаята. Краят беше найтруден. Пирует, последван от скок, от който се приземявах плавно и се превъртах на пода. Отделните части не трябваше да стоят като съшити, но преминаването от скок в грациозно приземяване не бе лека задача. Въпреки това вече бях близо. Само още няколко изпълнения и щеше да стане перфектно. Но телефонът ме изтръгна от всичко. Беше на нощното шкафче и дисплеят му светеше ярко. Понечих да вдигна, но щом видях кой е, се отказах. Взирах се в екрана, докато не спря да звъни. Броях. Седем... осем... девет. Накрая се включи секретарят. Обърнах се. Погледът ми попадна на един плакат на стената. Възслаба, забележителна танцьорка насред скок. Понесена високо в grand jetJ 1, краката в шпагат, почти сочеха нагоре, толкова пластична бе. Виждаше се как мускулите є потрепват и всяка клетка от тялото є участва в движенията. Ръцете бяха изпънати, погледът є отправен към тях, а може би към тавана. Но на плаката изглеждаше така, сякаш гледа към надписа, към собственото си име, името, което сама бе избрала в началото на кариерата си: Вивиян Прюц. Малко по-встрани на стената бе закачена и нейна снимка. С мен. Там бях на осем години и лицето ми все още беше пухкаво. Между закръглените бузи и малката миловидна детска устичка носът ми изглеждаше напълно 1
Скок, при който балетистът повдига във въздуха единия си крак, оттласква се от пода с другия, подскача и се приземява отново на крака, с който е започнал движението (фр.). Б. пр.
6
съразмерен. Държах чифт чисто нови палци. Все още не бях осъзнала, че предпочитам да се занимавам с модерни и джазови танци. Спомних си, че си бях измолила обувките с плач. Още бях твърде малка за тях. Но тя така се зарадва на желанието ми, че въпреки това ми ги подари. На снимката се усмихваше, беше ме прегърнала, а погледът є падаше косо върху палците. Може би е била изпълнена с гордост. Върнах се в центъра на стаята и пуснах музиката отначало. Застанах в изходна позиция и изпълних всичко повторно. Но като че ли внезапно се бях отдалечила от целта си. Ръцете ми не бяха в синхрон с тялото и на няколко пъти се препъвах. А преминаването бе напълно несполучливо. Не успявах да запазя равновесие и бях загубила връзката с центъра на тялото си. Опитах отново. Но паднах. Опитах още веднъж. Но пак паднах. И още веднъж. Накрая просто седях прималяла на пода. Кога бях яла за последно? Краката ми трепереха. Свалих си гетите и забелязах как няколко нови подутини никнат като цветя между старите жълти и лилави синини. – Отказваш ли се? Обърнах се. Татко стоеше на вратата. Беше се облегнал с ръка на рамката и със същата усмивка, която прилагаше и на продавачки и келнерки, за да го обслужат с особено внимание. Не можеше да му се устои. Само изпъшках в отговор и се опитах да се изправя. Не обичах да ме вижда така. – Ехо. Ти си номер едно. Няма спор! – възкликна той. – Глупак. Татко беше най-големият ми фен. Всъщност може би единственият ми фен. И невинаги беше съвсем наясно с реалността. 7
Влезе в стаята и ми разроши шеговито косата, макар да знаеше, че ще ми коства едно минаване с четката и спрея, докато я приведа отново в приемлив вид за танци, опъната нагоре, така че да не пада в очите, както Биргита, треньорката ни, я изискваше. – И съм обективен на сто процента – допълни той. – Добре, че поне сам си вярваш – отвърнах. Засмя се и отстъпи настрани. Не можех да не му се усмихна и аз. Беше способен да разтопи и диамант. – Няма ли да продължиш? Обичаше да ме наблюдава как танцувам. Твърдеше, че съборил стената между двете спални на втория етаж от чисто користни подбуди, за да имам достатъчно място за репетиции вкъщи. И толкова искаше да му повярвам. Стаята се превърна в същински разкош. Не бях виждала друга такава. Повече от четирийсет квадратни метра, а на дългата стена имаше четири прозореца. Радвах се на най-хубавата гледка от всички вкъщи. Виждах чак до фиорда на Осло, а в далечината можех да различа Дрьобак1. Отново пуснах музиката и заех изходна позиция. Дишането ми вече се бе успокоило, поддържах центъра на тежестта си ниско и изпълнявах движенията докрай. Започваше да придобива вид. Но телефонът звънна отново от нощното шкафче. Защо не му бях изключила звука? Знаех, че тя често се пробваше по няколко пъти. – Няма ли да вдигнеш? – заинтересува се татко. Забих поглед в пода. Паркетът беше похабен. Татко искаше да го смени, но според мен не си заслужаваше. Защото при всеки изпълнен пирует оставаше малка вдлъбнатинка в дървото. Можеше да почака, докато се изнеса, а това щеше да стане само след година, щом 1
Малък град, разположен на фиорда на Осло. Б. пр.
8
завърша училище. Като – или ако – ме приемат в балетната академия. Телефонът продължаваше да звъни. И двамата го гледахме, но никой от нас не помръдна. – Мама ли е? – тихо попита той. Нямаше нужда да казвам нищо. Знаеше отговора. – Кога за последно разговаря с нея? Гласът му бе плътен и нежен, сякаш отново бях малка, а той се опитваше да ми залепи анкерпласт, след като съм се ударила. Сърце не ми даваше да го погледна и не исках да му отговарям. Това не му влизаше в работата. Все пак тя вече не беше част от неговия живот. Най-накрая телефонът замлъкна. Взех дистанционното и пуснах музиката отначало. – Танцът трябва да е готов до утре – бързо обясних аз. Усмихнах му се с надеждата повече да не мърмори. Той просто кимна. От момчешката усмивка нямаше и следа, а очите му бяха натежали. Понечи да каже нещо, но се спря. Излезе и тихо затвори вратата след себе си, а аз все така не помръдвах от място. Трябваше да успея. Знаех, че Биргита ме следи по-изкъсо от останалите. Не бях като Ида, която се мъчеше на всяка част, или като Шарлоте, която все се бореше с излишествата на собственото си тяло. Аз бях Амалие Прюц и танцът бе в кръвта ми.
9
ВАЛКИРИЯ1 Танцувах цяла нощ. За щастие, спалнята на татко се намираше в другия край на къщата и музиката не стигаше до него. Добре, че и градината ни бе просторна, че да не се чува у киселата ни съседка, Елинур Нагел. В противен случай бих могла да си представя как напълно ще изкукурига, ако трябва да слуша “Hello” на Бионсе отново и отново. You shelter my soul You‚re my fire when I‚m cold I want you to know You had me at hello Hello Hello Hello Hello You had me at hello2 И така нататък. Първоначално ми изглеждаше непостижимо, сякаш исках да накарам тялото си да направи нещо, на което то 1
Една от трите войнствени полубогини в скандинавската митология, които отнасяли душите на загиналите в битка в двореца Валхала. Б. пр. 2 Част от текста на песента “Hello”на Бионсе. “Душата ми закриляш ти/ И сгряваш ме в студени дни/ Моля ти се, разбери/ С първото “здравей” спечели ме ти/ Здравей/ Здравей/ Здравей/ Здравей/ С първото “здравей” спечели ме ти.” Б. пр.
10
физически не бе способно. По-рано вечерта почти го бях постигнала, но сега се бе изпепелило между ръцете ми. Не забелязах кога в стаята ми се бе смрачило. Щом лятното слънце най-накрая се скри напълно зад фиорда на Осло, бях напреднала малко, но все още бях далече от целта. Мракът в стаята не ми пречеше. Тялото ми помнеше движенията и нямах нужда от огледало, знаех какво се изисква от мен и нямах време да паля лампата. Или не, чисто и просто забравих да светна. Погледът ми попадна на електронния будилник. Показваше 0.23 часа. Изведнъж стомахът ме проряза. Цялото ми тяло бе празно. Ако успеех да удържа на глада достатъчно дълго, той често се превръщаше в нещо друго. В по-силно чувство, което вече няма общо с храната и подлежи на контрол. Но бях запозната с него и знаех, че не бива да прекалявам. Бях виждала как момичетата се погубват, като не се хранят достатъчно. Изискваше се да сме слаби, но не и кльощави. Татко постоянно мърмореше за това. Всеки ден. Всеки божи ден. Затова се промъкнах в кухнята, взех си някакви оризовки от шкафа и си налях чаша вода. Хрупах сухите оризови блокчета в полумрака. Бяха ми страшно вкусни. Повече ми се усладиха от сладолед от машина, а това ми е любимото. След пет минути се качих обратно в стаята си. Когато си легнах, вече се развиделяваше. Нямах сила да дръпна завесите. Пойните птички навън огласяха деня и леко прехвърчаха между люляковите храсти. Самата аз бях далече от усещането за лекота. Имах чувството, че някой бе премазал тялото ми с Джъмбо Джет. Ходилата ми се бяха изприщили на много места и все още не си бях сложила лепенки. Но главата ми се носеше лека като перце, защото бях успяла. Последните пъти, в които ми11
нах хореографията, изпълних всички движения перфектно. Даже трудното преминаване от пирует в скок. Заспах с усмивка.
Първите няколко седмици, след като се преместих в училище “Валкирия”, не можех да спра да се хиля глуповато всеки път щом прекрачех портата и влизах в двора. Все едно току-що се бях влюбила. Или поне така си представях това чувство. Колко невероятно, че ме бяха приели! Колко невероятно, че щях да прекарам тук цели три години и да бъда част от всичко това! Училището бе заобиколено от стари красиви градски къщи в квартал “Фрогнер”. Размерите му бяха внушителни, а още по-внушителни изглеждаха, ако си там за първа година. Червената тухлена постройка с нанизани в дълги върволици прозорци се издигаше високо над нас. От покрива напред се издаваха три еркера, а в горната част на всеки от тях по едно кръгло прозорче напомняше за замък. И в самото училище всичко изглеждаше обширно. Под високия таван се простираха дълги коридори, осветени от големите прозорци, а первазите им бяха достатъчно широки, че да се седи на тях. На таванския етаж имаше толкова много странични коридорчета и стаички със скосени тавани, че без проблем можеше да се загубиш там, особено през летните вечери, когато жегата горе ставаше непоносима. И спортната зала бе огромна, с висок сводест таван и внушителни прозорци, през които слънцето влизаше и осветяваше танцуващите прашинки. Всъщност цялата зала бе прашна и човек никога не знаеше кога ще му падне мазилка на главата, защото тя се ронеше и от стените, и от тавана. Но пък това си бе част от преживяването. 12