Максимилиан усети, че Франц се завръща. Очевидно бе научил нещо, но не бе сигурен какво точно. Е, имаше някаква смътна представа. Бе научил този скок със засилка. Но къде беше отвел той Франц? Защо Максимилиан не бе отишъл с него? – Много добре – рече Франц в главата на Максимилиан. – Наистина учиш бързо. Сега ще се разделим и ще се срещнем в килията на чичо ти. Аз ще взема ключовете по пътя. Изведнъж връзката на Максимилиан с Франц прекъсна и пианистът и целият му свят изчезнаха.
11 Вече се свечеряваше, когато Ефи и Рейвън тръгнаха от портите на училището към автобусната спирка. Няколко млади и самонадеяни метеорита подскочиха нетърпеливо в небето и изгоряха в атмосферата почти толкова бързо, колкото и ужасните краткотрайни идеи, които се раждаха по време на работната среща на Оруел Букенд в неприветливия сутерен на университета на Стария град. Както обикновено Оруел нямаше никаква представа къде е дъщеря му. По принцип Ефи не срещаше деца от „Бартоло Блажени“ на път за вкъщи, защото „Бартоло Блажени“ се намираше в северната част на града и повечето му ученици живееха на запад или северозапад, където имаше най-много дървета, кафе-сладкарници и старомодни съботно-неделни пазари. Тя живееше на юг, където повечето деца ходеха в училище „Г-жа Джойфул“ и нямаха достатъчно пари дори да си купят билет за автобуса. Автобусът към селото на Рейвън обаче беше пълен с деца от „Бартоло Блажени“. 114
Ефи и Рейвън седнаха отпред на втория етаж. Всички ученици на „Бартоло Блажени“ бяха назад и изглеждаха богати и самодоволни в черните си униформи, които леко ухаеха на ароматни свещи, полирано дърво и препарати за химическо чистене. Пейджърите им постоянно звъняха. Едно от момчетата чистеше ноктите си с нещо като малък нож. Друго държеше в ръце огнено кълбо. Тези деца бяха странни и неприветливи. Дори възрастните смятаха учениците от „Бартоло Блажени“ за леко зловещи. Повечето все още официално твърдяха, че не вярват в магия – дори след Светотръса. Но много от тях тайно се страхуваха, че ако някой прави истински магии, то това вероятно са деца като тези. Възрастните по принцип избягваха всички автобуси в часовете след училище, защото в тях се возеха деца, а никой здравомислещ човек не иска да бъде затворен в тясно пространство с тях. Но повече от всичко гледаха да избягват автобусите на „Бартоло Блажени“, които, макар и да бяха най-новите и луксозните, потеглящи от Стария град, страшно често се чупеха или избухваха в пламъци. Трима шофьори бяха изчезнали безследно по този маршрут. Двама от тях след време бяха открити да живеят сами в гората Кирин. Третият все още не бе намерен. – Защо постоянно повтарят името ти? – прошепна Рейвън. Беше права. Мине се не мине и някое от облечените в черно деца в задната част на автобуса просъскваше по някое странно, провлачено „Ефи“ или „Ефимия“. Ефи се опитваше да не им обръща внимание. – Не знам – отвърна тя. – Вероятно е заради мача по тенис утре. – Искаш ли да призова Сенките? – попита Рейвън. Това бе първото заклинание, което бе научила, 115
след като получи прозрение. То не те правеше съвсем невидим, но хвърляше върху теб и човека, с когото си, нещо като сянка. Като резултат почти изчезвахте и хората покрай вас не ви обръщаха кой знае какво внимание. – Ако искаш, пробвай, но всъщност няма значение какво казват. – Ефи завъртя пръстена на палеца си. – Просто се опитват да ни сплашат – нищо не могат да ни направят. По-добре си пести жизнената сила. Автобусът излезе от града и тръгна по тесни междуселски пътища, край които кленове блестяха в оранжево и жълто в ранния вечерен здрач. Не за първи път на Ефи ѝ се прииска да може да прави магии. Е, на практика пътуването до друго измерение можеше да се сметне за магия, но Ефи не го броеше. Освен това, когато сложеше пръстена, ставаше изключително силна и издръжлива... Но пък не можеше да прави заклинания и да чете мислите на хората. Може би ако откриеше какво е умението ѝ... Само дето веднъж вече беше оплескала всичко в желанието си да разбере. На следваща спирка се качиха още деца от „Бартоло Блажени“. Три по-големи момчета с черни кадифени пелерини изкачиха стълбите до втория етаж, стъпвайки тежко. Две от тях седнаха на двойната седалка до Ефи и Рейвън. Третото седна пред първите две и се разкрачи лениво. Момчето имаше дълга и лъскава тъмночервеникава коса. Другите две момчета бяха с черни коси. Ефи чу Рейвън да преглъща с усилие. Тя седеше до пътеката и беше по-близо до тях. Едно от момчетата имаше голяма раница. Другото държеше дървен жезъл. Момчето с червената коса носеше радиоприемник, от който звучеше глухият ритъм на хип-хоп от Границите. – Я виж ти! – рече той. – Боклуци от „Туситала“. В нашия автобус. 116
Ефи знаеше, че Рейвън обикновено взема по-ранния автобус, в който се возеха много по-малко деца от „Бартоло Блажени“. Треньорът Брус обаче не се слави с лаконичния си изказ (защо да кажеш нещо с десет думи, когато можеш да го разтеглиш в сто или хиляда?) и бе продължил да обяснява различни стратегии на отбора по тенис дълго след звънеца за края на учебния ден. Момчето с черната коса, което седеше до прозореца, се усмихна подигравателно. – Включително и ако не ме лъжат очите, онази Трулав, която според слуховете щяла да ни бие на тенис утре. – Той започна да се смее. – Макар че като я гледам, не вярвам да може да бие когото и да било. Никой не спомена, че е толкова дребна, слаба и жалка. Ефи хвърли поглед към Рейвън. Май беше време да призове Сенките, само дето не успяваше да привлече вниманието ѝ. Рейвън изглеждаше като вцепенена. Да не би момчетата...? Ефи имаше ужасното чувство, че правят някаква магия, която Рейвън не успява да блокира. За пореден път тя се почувства странно безсилна. Е, с нейната сила можеше лесно да се изправи и да удари едно от момчетата или направо и трите и да ги накара да прекратят онова, което правят. Каква полза обаче имаше от огромната сила, ако никак не обичаш да разрешаваш конфликтите с насилие? – Рейвън? – рече Ефи. Приятелката ѝ не отговори. Ефи се обърна към момчетата. – Какво сте ѝ направили? Момчето до прозореца изглежда щеше да каже нещо. В този момент обаче автобусът се раздруса и потрепери, след което рязко зави надясно и предната му половина се заби в голям глогов храст. Раницата на момчето се изтърколи под краката на Ефи, а странната тояга на съседа му изхвърча в скута на 117
Рейвън. Магията, която действаше върху Рейвън, спря. И точно когато Ефи взе жезъла, за да го върне на момчето, Рейвън успя да призове Сенките. – Къде изчезнаха? – обади се червенокосото момче. – А къде отиде кадуцеят ми? – попита най-близкото до тях момче. Вероятно имаше предвид жезъла. Докато Ефи го държеше в ръце, ѝ стана топло, както когато потъваш в гореща вана в края на дълъг ден или лежиш на тиха, слънчева ливада в прекрасен летен следобед. Кадуцеят очевидно беше много стар. Бе направен от тъмно полирано дърво. Около него бяха преплетени две змии, а най-отгоре имаше чифт резбовани криле. За щастие, понеже бяха скрити от Сенките, не се налагаше Ефи да върне жезъла веднага – макар че първоначалното ѝ намерение бе такова. Не само ѝ беше топло и приятно да го държи. Изведнъж тя осъз на, че вижда, чува и разбира много повече от онова, което се случва покрай нея. И причината за това не бяха Сенките – Ефи бе сигурна, че е заради кадуцея. Какво ли означаваше това? Изведнъж ѝ се прииска да научи заклинания – странни, екзотични и непоз нати заклинания – и да ги прави. Никога преди не бе проявявала подобни желания. Слухът ѝ също бе променен. Сега можеше да чуе разговорите в целия автобус. Разбра причината за сблъсъка с храста – двама първокласници от „Бартоло Блажени“, които седяха на първия етаж, бяха пробвали да подчинят чуждо съзнание, един от тях бе влязъл в главата на шофьора и всичко се бе объркало. На Ефи изведнъж ѝ стана ясно що за училище е „Бартоло Блажени“ – училище за магове. Да, беше пълно с богати, стилни, жестоки и високомерни деца. Слуховете бяха верни. Но сега, когато със сигурност знаеше, че учениците в училището са млади магове 118
с тъмни способности и съмнителен морал, всичко това ѝ се стори логично. Ефи усещаше покрай себе си сложната им енергия и я четеше сякаш беше книга. – Не трябваше да го правиш – каза единият първок ласник на другия долу. Беше странно, че Ефи може да ги чуе, но докато държеше кадуцея, явно разстоянието не бе проблем. – Ти ме предизвика! – Когато Гилдията разбере, ще ти забранят да правиш магии. Какво ще каже баща ти тогава? Освен това сигурно ще те изключат. – Ама ти ме предизвика! – Не е вярно! Сам си си виновен! Загубеняк! – Ама... – Не мога да повярвам, че наистина се опита да контролираш чуждо съзнание. Може и в затвора да те вкарат. В този момент обаче автобусът успя да даде на заден и да излезе от храста и заклинанието за сенки на Рейвън престана да действа. Трябва да беше изгубила концентрация заради рязкото движение. – Веднага ми го върни! – рече чернокосото момче от „Бартоло Блажени“, като гледаше гневно към Ефи, която осъзна, че сега всички могат да видят колко здраво е стиснала кадуцея. – Извинявай – отговори тя. – Щях да ти го върна... – Крадец! – просъска другото тъмнокосо момче. – Престани, Грегъри – каза му първото момче, когато Ефи му подаваше жезъла. В този момент се случи нещо странно. Докато Ефи и момчето го държаха едновременно, нещо като електрически шок премина през нея и светът изведнъж засия. Всичко сякаш стана съвсем на фокус и след това... Каквото и да се случваше, изведнъж престана, когато Ефи пусна кадуцея. 119
– Хайде, Леандър – рече Грегъри. – Да ги научим тези боклуци от „Туситала“. – Остави. Да вървим! Леандър срещна погледа на Ефи. Изведнъж тя разбра, че е докоснала дара му, и че той е проработил и при нея. Така че какъвто и да беше Леандър, тя също беше такава. Не успя обаче да го попита, защото трите момчета се изправиха и тръгнаха надолу по стълбите, а пелерините им прошумоляха след тях. На Ефи ѝ се прииска да изтича след Леандър и да научи повече за странния жезъл, но вече беше късно. – Какво стана? – попита Рейвън. – Не съм сигурна – отговори Ефи. – Защо те изгледа така? И каква беше тази пръчка? – Не знам – рече Ефи. – Но ще ти разкажа всичко, като слезем. *** – Със сигурност е било дар – отвърна Рейвън, когато обмисли онова, което Ефи ѝ каза. – И аз така си помислих – отговори Ефи. – Но какво мислиш, че означава всичко това? Момичетата седяха на голямото легло на Рейвън, пиеха горещ шоколад и хапваха домашен кекс. Изглежда Лоръл Уайлд правеше сладкиши, когато беше напрегната. Нещо изключително тревожно трябва да се бе случило неотдавна, защото, щом влязоха в кухнята, откриха на масата пандишпан „Виктория“, глазирана плодова торта, торта „Шварцвалд“, голям тарт със захарен сироп, морковена торта с пълнозърнесто брашно и чинии, отрупани с тарталети, масленки и десертчета с овесени ядки. Когато пристигнаха, в къщата нямаше никого. Лоръл не беше там. Нито пък Скайлуриан. Само куп120
чини от „Избраните“ накъдето и да погледнеш и всички тези сладкиши. Ефи вече бе взела един екземпляр от „Избраните“ и го бе пъхнала в раницата си. Рейвън я увери, че никой няма да забележи. След това се качиха в стаята ѝ. Тя представляваше уютно помещение най-отгоре на една от четирите кули на декоративния замък, което си имаше отделно стълбище. Също така си имаше и врата, която водеше до бойниците, откъдето в едната посока се виждаше селото, а в другата – градината, конюшните и пустите полета. В стаята на Рейвън имаше легло с балдахин, дъбово бюро и многобройни, отрупани с книги лавици. – Вероятно това е вторичната ти способност – рече развълнувано Рейвън. – Твоето умение. Вероятно дарът е откликнал на него! Тя посегна за второ парче пълнозърнеста морковена торта, която беше любимият ѝ сладкиш, и подаде на Ефи пандишпана „Виктория“, който пък беше нейният. Лоръл Уайлд отказваше да яде повечето от нещата, които слагаше в сладкишите, понеже смяташе, че са нездравословни, и се налагаше доста да внимаваш, докато ядеш, защото понякога решаваше да замени брашното с картофи или маслото – с патладжан. Сладкишите, които изглеждаха най-добре, обикновено бяха най-безвкусни, затова момичетата не хранеха големи надежди за пандишпана „Виктория“. Той обаче се оказа учудващо вкусен. – Не искам да бъда маг – рече Ефи, докато дъвчеше. – Сигурна съм, че всички в „Бартоло Блажени“ са магове. Усетих го, докато държах кадуцея. Но не се чувствам като маг. Струва ми се нередно. Не знам защо. На Максимилиан му отива, но не и на мен. – Е, кадуцеят и без това не ми звучи като дар на маг – успокои я Рейвън. – Какво точно каза, че си почувствала? 121