Омниа. Всичко, за което може да мечтаеш by Бисерче вълшебно

Предговор Плюшен заек с история Требол беше плюшен заек на над трийсет години. Бе принадлежал на майката на Клаудия и се превърна в неин неразделен другар, докато растеше. Следваше я при всички премествания и винаги заемаше почетно място върху възглавницата. После се роди Клаудия със своите кукли и плюшени играчки. Ала един ден първите ѝ стъпки я отведоха до спалнята на родителите ѝ и тя откри Требол. Протегна ръчичка към него, хвана го за едно от дългите проскубани уши и... вече не го изпусна... Сега Клаудия беше на четири, а Требол продължаваше да бъде любимата ѝ кукла, с известна разлика. След толкова време горкият заек беше изгубил част от пълнежа си и бе покрит с кръпки. Очите му изхвръкваха няколко пъти и макар майка ѝ да ги зашиваше, дясното остана малко по-ниско от лявото, заради което изглеждаше донякъде тъжен. Ушите бяха трагични, защото, когато Клау-

дия беше по-малка, обичаше да гризе и смуче краищата им дори и насън. Требол беше преминал през безброй много пранета, а съсипаното му телце едва ли можеше да понесе още една кръпка. На всичко отгоре Клаудия имаше много нови и пухкави плюшени играчки, повечето от които подарък от добронамерени приятели или роднини, които се опитваха да отдалечат момиченцето от дрипавия заек. В крайна сметка хората не можеха да разберат защо Клаудия предпочиташе Требол пред всички останали. Например брат ѝ Нико се срамуваше, че сестра му играе с плюшена играчка, изглеждаща като току-що извадена от боклукчийската кофа на ъгъла. – Гадно е – оплакваше се на всеки, който искаше да го изслуша (най-вече приятелката му Мей Линг). – Клаудия не е наред с главата. – Ще ѝ омръзне – отговаряше Мей Линг спокойно. – Няма да го държи, докато порасне, я! Нико ѝ припомняше, че в крайна сметка майка му пазеше Требол през целия си живот. Опитваше се безрезултатно да си представи заека на осемдесет години. „Все някой ден ще трябва да се пенсионира“, мислеше всеки път, когато го видеше. Ето защо, когато откри Требол на върха на купчината отделени след предколедното почистване играчки, въздъхна с облекчение и промърмори: „Време беше!“. Не му мина през ум възможността Требол да е попаднал там по грешка. Нито си представи, че това, което щеше да направи, ще го накара да преживее най-голямото приключение в живота си.

1 Малка купчина кукли У Нико и Клаудия имаха обичай точно преди Коледа да правят голямо почистване на дома. Изпразваха се гардероби, чекмеджета и рафтове и се отделяха излишните неща. Старите вещи се разделяха на две купчини – такива, които можеха по някакъв начин да се рециклират, и безполезни, които отиваха в боклукчийската кофа. Децата не бяха много въодушевени от поредното почистване, но винаги се окуражаваха малко при мисълта, че по този начин отварят място за коледните подаръци. Този следобед Клаудия беше извадила всичките си кукли от чувала, за да ги разгледа една по една. Повечето се завръщаха на мястото си, но други отиваха на купчината от непотребни играчки. – Малко си счупена, Колетас – оправдаваше се Клаудия, докато приближи Требол към куклата, за да я прегърне на раздяла. – А и знаеш, че на всичко отгоре Труфа не те харесва много. Освен това... Точно в този момент обаче майка ѝ я извика за следобедна закуска. Скочи и изпусна Требол и Колетас, без да забележи какво прави. Затича се към хола и не осъзна как двете – кукла и плюшена играчка, се приземиха плавно върху купа от отделени играчки. Малко по-късно Клаудия вече закусваше пред телевизора, а майка ѝ повика Нико и го помоли: – Може ли да отидеш да видиш дали сестра ти вече е свършила с куклите? Ако е приключила, сложи ги в торба и ми ги донеси, става ли?

– Защо? – възпротиви се Нико. – Да си прибира нещата сама, аз имам предостатъчно свои. – Нико, не ме карай да повтарям! Момчето тръгна да изпълни заръката, като влачеше крака и мърмореше. Минавайки покрай собствената си стая, видя, че е напълно разхвърляна и го чака още много чистене. Стаята на Клаудия беше в същия вид, макар да бе оставила вече купчинка кукли на килима. Нико разпозна Требол и промърмори: „Най-после!“. Започна да ги събира в торба, но незнайно защо остави стария плюшен заек последен. Когато го хвана, се поколеба за малко... но после сви рамене и го хвърли, за да прави компания на Колетас и другите кукли, които Клаудия бе прокудила завинаги от живота си. Тя забеляза липсата му, когато дойде време за лягане. След като не го намери на леглото, започна да обикаля стаята, объркана и по пижама. – Клаудия, какво става? – попита баща ѝ. – Защо не си в леглото? – Не знам къде е Требол, тате... – оплака се тя. – Сигурно там, където си го оставила, нали? – Неее... търсих в сандъка и там го няма... – Хайде, ще ти помогна! Клаудия и баща ѝ изпразниха сандъка, наведоха се под леглото и преровиха гардероба – нищо. Накрая бащата се почеса по темето замислен. – Да не си го оставила в хола? – предположи. – Не, тате, оставих го тук точно преди да закусим... – Не знам... Ще попитаме мама. Малко по-късно тримата се бяха впуснали в бурно разследване, докато в стаята си Нико четеше комикс, без да обръща внимание на нищо наоколо. Ала внезапно четенето бе прекъснато от плача на сестра му. Стана от леглото и се подаде на вратата да види какво става. – Ама аз не мога да спя без него... – хълцаше Клаудия.

– Разбира се, че можеш! Няма нищо. Сега може да легнеш с друга играчка, а утре ще потърсим Требол на спокойствие, докато го намерим, става ли? Требол... Внезапно в главата на Нико светна лампичка. – Заека на Клаудия ли търсите? Ами тя сама го изхвърли върху купчината от излишни играчки... Замлъкна, когато видя, че майка му пребледнява. Сестра му спря да плаче и го погледна неразбиращо. – Не, Требол не беше на купчината – отвърна, триейки сълзите си. – Хвърлих Колетас, Мини, господин Носко и Духчо... Но Требол – не. Обичам го. Нико започна да се притеснява. – Беше на купа с куклите, кълна се. Видях го. – Хайде, добре, да не изпадаме в паника – отсече баща им. – Какво стана с куклите, Нико? Къде са сега? – Нико, кажи ми, че не си сложил Требол в торбата с играчки за даряване – намеси се сериозно майка му. Момчето се поколеба. – Но ти ми каза... – започна. – Нико! – прекъсна го гневно тя. – Казваш, че си хвърлил Требол? Требол?! – Не бях аз – защити се, като също повиши тон. – Каза ми да сложа куклите в торбата и заекът беше в купчината за дарения! Ако Клаудия го обича, да не го беше хвърляла! – Не съм го хвърлила! – възропта момиченцето. – Можеше да попиташ първо! – продължи да му се кара майка им. – Направих само това, което ми каза! – Мамо, мамо, извади Требол от торбата – помоли Клаудия разстроена, дърпайки майка си за ръкава. – Другите играчки не ги искам, но Требол... Ала тя поклати глава, пое дълбоко въздух, за да се успокои, и отвърна тихо: – Отнесох я в църквата, мило. Но не се тревожи, утре ще го потърся, става ли?

Клаудия отново се разплака. Докато родителите ѝ се мъчеха да я успокоят, Нико се промъкна обратно в стаята си, разсърден, че е нахокан незаслужено. Ала дълбоко в душата си усещаше странна и тревожна тежест. „Но тя остави заека на купчината играчки за подаряване – повтаряше си наум. – Не е моя вината, че не помни. Не е честно мама да ми се разсърди заради това.“

2 Всички са чували за Омниа На следващия ден в училище Нико не разказа на Мей Линг, че е изхвърлил любимата плюшена играчка на малката си сестра. От една страна се надяваше майка му да е успяла да я намери, а от друга, се чувстваше разсърден на семейството заради това, че го смятат за виновен. – Ей, много си мълчалив днес – каза му Мей Линг в първото междучасие. – Добре ли си? – Да, само че Клаудия не ни остави да спим – отговори сърдито. Момиченцето заспа много трудно, защото Требол му липсваше. Мей Линг се засмя. – Така е, когато имаш сестричка! – Да, малко е досадна – промърмори Нико. – И много ревлива. Прекара деня, стараейки се да се убеди, че майка му ще открие Требол без големи усложнения и малката драма ще утихне, докато се превърне в незначителна случка. Вечерта, когато майка им се прибра, Клаудия се втурна да я посрещне: – Къде е Требол? Мамо, мамо, а Требол? Носиш ли ми Требол? – Съжалявам, любов моя – започна внимателно тя. – В църквата го нямаше. Клаудия я погледна недоверчиво. – Как? Защо? Къде е? – Клаудия, изгубихме го – опита се да обясни майка ѝ. – Не знаем къде е. Може да го е взело друго дете.

Тя замълча с широко отворени очи, сякаш не можеше де си представи живота без плюшената си играчка. На Нико му се стори, че почти чува как малкото ѝ сърце се къса на две. Но Клаудия не заплака. Пое дълбоко въздух, погледна семейството и съвсем сериозно каза: – Трябва да разлепим обяви. Обиколиха квартала и разлепиха навсякъде снимката на Требол. Клаудия беше убедена, че когато види обявите, новият собственик на Требол ще разбере, че по никакъв начин не може да задържи чужд заек. Нико и родителите ѝ не се противопоставиха, макар да знаеха, че действителността бе съвсем различна. Предишния ден, когато Клаудия не можеше да ги чуе, майка им призна, че всъщ-

Търси се плюшена играчка Виждали ли сте някъде този заек?

Ще получите възнаграждение.

ност в църквата са го изхвърлили на боклука. Бил прекалено стар, за да могат да го подарят на някое дете. – Но не ѝ казвайте – помоли ги тя. – Ще се чувства подобре при мисълта, че Требол е при друго дете. – За нея ще бъде, сякаш това друго дете ѝ го е отнело, мамо – възрази момчето. – Е, във всеки случай ще е по-добре, отколкото да знае, че е хвърлен на боклука, Нико – отбеляза баща му. Каза го с безпристрастен тон, но за него прозвуча като обвинение. Макар родителите му да не засегнаха повече въпроса, момчето знаеше, че семейството му смята, че е отговорно за загубата на Требол. Всъщност Клаудия му беше сърдита и винаги, когато можеше, избягваше да говори с него. Всичко това ядосваше Нико. Защо вдигнаха такъв шум за най-обикновена плюшена играчка? – Мисля, че трябва да ѝ кажем, че Требол няма да се върне – каза. – За да свиква с мисълта и да я преодолее най-после. Иначе ще продължи да го търси, докато го намери. – Или докато се умори, Нико. Защото няма да го намери – припомни майка му. Нико не отговори. След два дни Мей Линг го попита през едно междучасие: – Какво стана? Наистина ли сестра ти е изгубила играчката си? – Нали видя обявите? – промърмори умърлушен. – Така е. Нямаше как да не ги видя, защото ги бяхте залепили навсякъде. Изглеждаше малко объркана и имаше защо. Нико знаеше, че често се закачат обяви със снимки на изгубени кучета или котки, но... плюшени играчки? Те не бягат от къщи. Разбира се, само ако някое глупаво дете не ги хвърли в погрешната торба...

– Но е добра идея – продължи Мей Линг, схващайки неправилно отчаяната физиономия на приятеля си, – защото така сигурно ще я намерите рано или късно. Нико закри лицето си с ръце, въздъхна и накрая разказа, че всъщност никога няма да открият горкия Требол, защото той го бе хвърлил в чувала с играчките за рециклиране, а в църквата го изхвърлили на боклука. – И знаеш ли какво правят с боклука от сметищата? Изгарят го! – простена. – Как да кажа на Клаудия, че съм убил заека ѝ? – Хайде, не драматизирай толкова! Не си убил играчката ѝ, защото плюшените кукли не са живи. Нико се почувства много по-добре, след като каза истината на Мей Линг. Ядът му отдавна беше отминал, но се чувстваше много огорчен от направения гаф, за който още никой не знаеше. – Моя е вината – настоя упорито. – Мислех, че е глупост, само една вехтория, и Клаудия ще забрави за нея, но... е тъжна, защото ѝ липсва, не ми говори и е непоносима, тъй като нощем не спи. – Ама никак ли? – Много малко. Беше свикнала да заспива с Требол. Има и други играчки, но нищо не помага. Върти се в леглото и не може да си намери място. Освен това ми е сърдита, а още не знае, че заекът ѝ е изхвърлен на боклука. Мисли, че сме го дали на друго дете. Мей Линг го погледна замислено. – Защо не кажеш на твоите да ѝ купят същия заек? – Казах им, но не става. Требол беше на повече от трийсет години. Вече никъде не продават такива като него. Клаудия няма да го види никога повече. Всъщност майка им бе проучила, че фирмата производител въобще не съществува. Мей Линг замълча за момент и след това попита: – Погледнахте ли в Омниа?

– Омниа ли? – повтори Нико. – Нали се сещаш? Виртуалният магазин, в който може да се намери всичко. „Всичко, за което може да мечтаеш.“ – Мей Линг повтори напевно девиза на фирмата. – Знам какво е Омниа – отвърна приятелят ѝ. Всички знаеха, макар той самият да не беше купувал от уеб страницата му. Но майка му беше поръчвала няколко пъти, обикновено неща, които не можеше да намери лесно в магазините или ѝ трябваха спешно. Куриерите на Омниа бяха много точни и винаги доставяха поръчките в ранната сутрин на следващия ден. – Но не вярвам да продават стари плюшени играчки – възрази той. – Всичко продават! Виж, баба ми намери на тяхната страница порцеланова фигурка, която беше комплект с друга, подарена ѝ за сватбата преди повече от петдесет години. – За Омниа ли говорите? – попита друго, току-що приближило се дете. – Наистина имат всичко. Благодарение на тях чичо се снабди с последната картинка, липсваща му от колекция, започнал да събира на нашата възраст. В търсачката на магазина му излезе картинката в плик, купи я и... беше тя! А я получи в затворен плик... – Не може да бъде – изтърси Нико. – Сигурно е случайно. Но приятелят му говореше съвсем сериозно, а и други деца се намесиха и разказаха своите преживявания с изключителния онлайн магазин: – Там ли продават летящите кънки? Видях го по телевизията. – Това е нищо! Имат пътеводител за Сатурн с карти и цветни снимки. – Измишльотина! Сигурно е в отдел „Научна фантастика“. – Онзи ден във вестника писаха за човек, купил от Омниа истинска римска каска. Поискал да направи реклама-

ция, защото изглеждала нова, но специалисти я проверили и казали, че е на над две хиляди години. – Друга измишльотина. Като онази за жената, дето върнала книга, защото не ѝ харесало как свършва, а те я сменили със същата, но накрая любимият ѝ герой оставал жив. Звънецът удари и сложи край на разговора. Докато се връщаха в класната стая, Мей Линг каза: – Сигурно почти всичко, което се говори за Омниа, е лъжа. Но ако искаш да намериш изгубената играчка... на твое място бих започнала от там.