Град на име Съвършенство - Хелена Дъган

ГЛАВА 1

МОМЧЕ Чакаше. Долепил гръб до ствола на дъба, скрит от сумрака и храсталака в градината. Наблюдаваше. От това място къщата и чакълестата паркоалея се виждаха идеално. Колко странно беше да се притеснява да не би някой да го види. Седмици наред Съвършенство се вълнуваше от новината за пристигането на доктор Юджийн Браун. Той щеше да помогне. Момче беше по-сигурен от всякога. Само трябваше да стигне до човека, преди да се е преобразил. Джордж и Едуард Арчър се появиха с падането на нощта и изкачиха каменните стъпала до къщата. Домът грейна и Момче загледа как двамата се движат вътре. Изведнъж през тревата точно да краката му се стрелна сноп светлина и Момче се отдръпна в плаща на сенките. Сребриста кола стържеше по парко11

алеята към него, а после спря. Пулсът му се ускори. Двигателят изръмжа и заглъхна. Голямата врата на къщата се отвори и силуетите на близнаците Арчър се изправиха насред светлината от коридора. Докато Момче ги наблюдаваше вкаменен като статуя, по гърба му пробягаха тръпки. От шофьорското място слезе мъж, а от съседното – жена. Не му беше хрумнало, че докторът ще си има компания. Жената изглеждаше неспокойна, впила поглед в мъжа си над покрива на колата. Той ´ се усмихна неловко, а после пристъпи към близнаците и се здрависа с тях. Жената го последва и четиримата потънаха вътре. Момче се осмели да излезе леко от сенките и внезапно застина, когато докторът извика: – Вайълет! Рожбо, излез от колата, навън е студено. Задната врата на автомобила се отвори едва-едва и бързо се затръшна, а из листата над главата му се прокрадна лек полъх. Момче затаи дъх и пак се оттегли в скривалището си. Вратата на колата се отвори повторно и този път едно малко изплашено момиче се втурна по чакъла към къщата. Момче не можа да сдържи смеха си. Момичето забърза, запрескача стъпалата и се мушна през входната врата, като я блъсна зад гърба си и остави двора отново да тъне в мрак.

12

Вратата на колата стоеше отворена и Момче я затвори, докато се приближаваше към кухненския прозорец. Тъкмо навреме, за да види как момичето се вмъква в стаята. Той седна до стъпалата и зачака. Нощта напредваше. Стражите скоро щяха да тръгнат на обиколка, а не биваше отново да го хващат отвъд стената. Щеше да се върне рано-рано сутринта и тогава да говори с доктора. Погледна за последно към прозореца. Момичето седеше между майка си и баща си – истинско семейство. Нещо го прободе, докато търкаше с палец протритата бележка в джоба си.

13

ГЛАВА 2

М

ИВ ПРОТ Л А Ч ЕСТ ЪЛ

Вайълет се стресна в съня си, щом чу как гумите на колата хрущят и спират по равния чакъл. Беше тъмно. Тя се надигна от топлата кожена седалка и надникна през страничния прозорец. Къщата беше голяма, много по-голяма от предишната им, и приличаше на извадена от някое списание. Вътре светеше. Тя въздъхна и пак се скри. Две тъмни фигури – едната висока, а другата дребна – стояха като сенки на светлината от отворената входна врата. Бащата на Вайълет погледна майка ´, после разкопча предпазния колан и излезе от колата.

– А, господата Арчър – рече баща ´, докато се приближаваше към мъжете. – Не очаквахме комитет по посрещанията.

– Но как иначе, доктор Браун, искахме да ви видим удобно настанени – отвърна по-високият и подаде ръка.

14

– Цял ден се подготвяме. Къщата е безупречно чиста и сме сложили водата да кипне – обади се и по-дребният, като пристъпи до високия, за да се здрависа с баща ´. – Оставете нещата си в колата и елате да пийнете чай. Сигурен съм, че всички сте много изморени.

– Естествено, колко мило – рече майка ´, щом стигна до входната врата, за да поздрави двамата мъже. – С удоволствие ще изпием по чаша. Четиримата влязоха в къщата и оставиха Вайълет, явно забравена, да се цупи на седалката.

– Вайълет! Рожбо, излез от колата, навън е студено – извика баща ´ от другия край на паркоалеята. В крайна сметка не я беше забравил. Макар това все още да не значеше, че го е грижа за нея. Беше го грижа само за работата му. Когато му я предложиха, майка ´ каза, че е „неповторима оферта”. Сигурно беше нещо като „Оскар” за оптици. Точните думи на баща ´ бяха: „Ще съм глупак, пълен глупак, ако я откажа”. Баща ´ беше офта… офтало… офталмолог, което ще рече очен хирург, и по цял ден режеше очи. На Вайълет ´ се струваше отвратително и поради тази причина, когато я питаха, отговаряше, че татко ´ е оптик. Той толкова обичаше професията си. Родителите на другите деца сякаш постоянно се обясняваха колко много мразят работата си, но не и нейният баща. Вайълет се гордееше с него, ала това не значеше, че с радост си беше събрала всички вещи и бе напуснала приятелите си само заради новия му 15

пост. Смяташе го за егоист и му го заяви през сълзи в нощта, когато обяви, че ще се местят. Отвори тежката врата на колата и подаде глава, за да се огледа наляво-надясно. Паркоалеята беше тъмна и оградена от високи дървета. Грамадни извити клони се гънеха под напора на вятъра и хвърляха сенки по чакъла. Вайълет потрепери, щом листата взеха да шептят. Отскочи обратно в колата, затръшна вратата и се заключи в безопасност. Майка ´ все повтаряше, че има твърде развинтено въображение. На Вайълет ´ се щеше да знае как да го завинти, докато се озърташе навън из мрачния двор и си представяше всички чудовища, които навярно се криеха сред околните дървета. Нямаше избор, трябваше да притича. Пое си дълбоко дъх. Преброи до три: – Едно, две, триии… Отвори рязко вратата, скочи и се втурна към къщата. Профуча по стъпалата, без да се оглежда, и прехвърли прага. Точно когато затръшваше входната врата, ´ се стори, че чува през дърветата да ехти смях. Плъзна се по стената на пода в коридора в опит да си поеме дъх. Естествено, че не беше смях, нали? После вратата на колата се хлопна и тя замръзна. Да не би да имаше някого отвън? Пулсът ´ се учести.

– Вайълет, рожбо, ти ли си? – извика майка ´ от стаята в края на коридора. – Ела тук и поздрави гостите ни.

16

Вайълет прогони черните мисли от главата си, отдавайки шумовете на вятъра. Нà, ето го пак това твое въображение – сгълча се тя и се изправи. Събу обувките си и ги хвърли до вратата. Подът беше покрит с лъскав кремав теракот, който беше идеален за чорапи. Тя се засили и се плъзна до стаята пред себе си, връхлетя вътре и се спря чак в кухненската маса. Четири чифта очи се впериха в нея – два засрамени и два възмутени.

– Вайълет! – отсече баща ´. – Имаме гости. Момичето не отговори. Още миналата вечер реши, че няма да продума на баща си, докато той не размисли и не се върнат обратно у дома. Беше ´ неприятно да не му говори, защото го обичаше повече и от милиард лири. Двамата обаче искаха различни неща. Както и майка ´. Роуз Браун беше счетоводителка в преуспяваща фирма и си имаше доста приятели в стария им град, но сподели на Вайълет, че понякога човек трябвало да постъпва правилно, дори и да е трудно и да не му се иска, а местенето било правилният ход за семейството им. Вайълет се замисли дали да не спре да говори и на майка си, но тъй като беше единствено дете, това би означавало въобще да не общува с никого поне докато не си намереше нови приятели. Баща ´ бързо разсея тишината, като представи дъщеря си на двамата непознати, седнали край кухненската маса.

17

– Вайълет, това е господин Джордж Арчър.

– Може и просто Джордж – рече високият мъж, като се изправи да се здрависа с нея. Тя се опита да потисне смеха си. Джордж Арчър беше толкова висок, че не можеше да се изправи в цял ръст в ниската стая. Главата му беше наклонена настрани, почти опряна в рамото. Всичко в него беше дълго: от змийските му ръце и подобните на червеи пръсти до тънкия като молив нос, който почти разделяше лицето му надве. Главата му беше съвършено гола и мръснобяла като току-що снесено яйце. Очевидно му беше неловко, така че побърза отново да седне.

– А аз съм Едуард. Радвам се да се запознаем, Вайълет – каза по-дребният Арчър и също стана да се здрависат. Тя пак трябваше да потисне смеха си. Вайълет дори не беше най-високото дете в класа си, а господин Едуард Арчър беше колкото нея. Каквото му липсваше на височина, компенсираше на широчина. Беше квадратен като пита. Главата му започваше право от раменете, сякаш вратът му беше пропуснал да порасне, а очите му бяха леко изпъкнали, като че ли се опитваха да изскочат от лицето. Двамата братя носеха еднакви кафяви костюми и лъскави обувки. Едуард Арчър имаше смешно бомбе, досущ като онова от любимата картина на баща ´ с мъжа, скрил лицето си зад ябълка. Господин Джордж Арчър притежаваше същата шапка, но я беше оставил на масата до себе си, навярно защо18

то, ако я сложеше, щеше да пада всеки път, когато се изправеше. Очите и на двамата бяха странно зачервени, прикрити от правоъгълни очила със златни рамки. Изглеждаха малко страшни, докато Джордж не свали своите.

– О, то било от очилата. А аз реших, че ви има нещо на очите! – усмихна се Вайълет на по-високия близнак. – Защо стъклата са червени? Джордж Арчър намести своя чифт на носа си.

– С розов оттенък са – навъси се той. – Ние…

– Е, скъпа Вайълет… – Едуард Арчър побърза да прекъсне брат си, – всъщност това е много забавна история, която се надяваме баща ти да ни помогне да разплетем. Виждаш ли, нашето градче си е съвършено, с изключение на един дребен, любопитен факт: всеки жител носи очила. Вайълет, след като поживеете малко в Съвършенство, ти и твоето семейство ще забележите, че зрението ви започва да се замъглява, а после и периферното ви зрение да се размазва. В крайна сметка всички напълно ще ослепеете. Безброй учени са идвали да проучват нашето положение. Според тях се дължи на прекалената ни близост до слънцето.

– Мамо! – потрепери Вайълет, мъчейки се да възпре плача си. – Не искам да ослепявам. Харесва ми да мога да виждам. Знаех си, че не трябва да се местим тук.

– О, не, скъпа Вайълет, нямах намерение да те плаша – продължи дружелюбно Едуард Арчър. – Уве19

рявам те, че последиците са само временни. Отшумяват, щом напуснеш града, макар и да съм сигурен, че изобщо няма да ти се иска да си тръгваш от Съвършенство, никой не иска. – Набитият мъж се усмихна. – В интерес на истината открихме хитър начин да заобиколим малкия ни проблем. Тези очила вършат чудеса. Ще видиш, че всички ги носят. Същински писък на модата, както се казва. – Той пооправи своя чифт, като го намести на носа си.

– Скъпа, ще трябва да навестиш нашата оптика, за да снабдим и теб с очила – усмихна се Джордж Арчър. Вайълет се хвана за ситно раираната пола на майка си.

– Мамо, не искам да нося очила, нищо ми няма на очите.

– Точно затова баща ти е тук, скъпа – усмихна се Едуард. – Надяваме се скоро на никого да не му се налага да ги носи. Братята Арчър бяха новите началници на баща ´.

– Издириха Юджийн, за да му предложат работа – обяви гордо майка ´ една вечер. На Вайълет това не ´ звучеше като добра новина и се опита да не си представя как преследват баща ´. Беше спечелил награда за изследванията си и го бяха сложили на корицата на списание „Окоткривател”. Майка ´ каза, че целият свят говорел за него, или поне онази част от света, която също се вълнуваше от очите. Допълни, че братята Арчър 20

прочели статията в „Окоткривател” и го потърсили с предложение.

– Ще е за кратко, Вайълет – успокояваше я майка ´, докато гледаше обезпокоено съпруга си. – Баща ти ще разреши проблема.

– Вайълет, не се тревожи – добави баща ´ и посегна да я погали по главата. Тя се скри зад гърба на майка си, отбягвайки ръката му.

– Изморена е – въздъхна той с леко зачервени бузи. – Беше дълъг ден и ми се струва, че вече е време за лягане.

– О, не, още не – намеси се припряно Едуард Арчър. – Трябва да опитате чая ни. Това е традиция на Съвършенство.

– А, да – усмихна се Джордж Арчър и взе чайник и чаши от плота. – Уверявам ви, че е наша традиция. На масата имаше малък пакет. Едуард го отвори, загреба две големи лъжици чаени листа и ги изсипа в чайника. Опаковката беше тъмносиня, на нея със засукани златисти букви беше отпечатан надпис Чай „Арчър”, а над него имаше кафеникава снимка на близнаците с бомбета и бели престилки.

– Това сте вие – отбеляза Вайълет и погледна към Едуард.

– Виж ти, орлов поглед – усмихна се по-дребният близнак, докато сипваше вряла вода в чайника. – Да, това е нашият чай. Притежаваме фабриката, която го произвежда, и осигуряваме доста работни места в града. Много се гордеем с този факт.

21

– Не харесвам чай – каза Вайълет, като се обърна към майка си.

– Този ще го харесаш – отвърна рязко Джордж Арчър.

– Тукашният чай е специален. Бере се ежедневно и се доставя всяка сутрин свеж на прага на всеки дом в Съвършенство. Прави се от растението хамелеон, което е уникално за нашия град. Много е полезен и има изключително необичайни свойства. Ще видиш за какво говоря. Повечето местни пият поне по една чаша на ден. Целият град е луд по чая – усмихна се Едуард. Вайълет не обичаше чай, а и не изпитваше особено доверие към двамата Арчър – в тях имаше нещо странно. Юджийн и Роуз се спогледаха, щом седнаха на масата, а Вайълет се настани помежду им. Застаналият срещу момичето Джордж Арчър не отлепяше очи от него, докато брат му сипваше чая.

– А сега си представете най-прекрасния вкус, за който се сещате, и отпийте – рече Едуард и вдигна чашата си. Вайълет го послуша. Представи си любимата напитка на двамата с баща ´ – мелба. Големи парчета студен ванилов сладолед, потопени в оранжада. Видя облаци от пяна да преливат над ръба на чашата и почти усети експлозията от вкусове. Устата ´ се напълни със слюнка, докато надигаше чашата чай. Лек дъх на ванилия погъделичка носа ´. Отпи внимателно, за да не опари устните си.

22

Чаят изсъска, когато в устата ´ се разля вкуса на портокалово-ванилов рай. Това нямаше как да е чай. Тя отвори очи, за да провери дали някой не е сменил чашата, но, естествено, отдолу ´ се усмихваше убитокафява млечна течност. Вайълет се озърна към майка си и баща си – те все така бяха със затворени очи, а устните им потрепваха в глуповати усмивки.

– Мисля да изпия още една чаша – рече баща ´ малко по-късно.

– И ние така си мислехме – отвърнаха в хор братята Арчър. Семейство Браун изпиха цял чайник, а после още един, докато Едуард им разказваше за новия им дом. Едуард беше по-приказлив и на Вайълет ´ стана по-симпатичен в сравнение с Джордж, който сякаш само се зъбеше и вторачваше. В действителност обаче не беше сигурна дали наистина харесва особено някого от тях. Малко по-късно чу майка ´ да споделя същото на баща ´, докато изпращаха двамата Арчър от стъпалата на новия им дом.

– Юджийн, тръпки ме побиват от тях – прошепна Роуз с престорена усмивка. Вечерта Вайълет се мушна в новите чаршафи на новата си стая. От думите на Едуард звучеше така, сякаш градът е приятен, а и чаят натежаваше сериозно в негова полза. И въпреки всичко на това място му имаше нещо странно. Едуард им каза за вечерния час. Твърдеше, че е с цел всеки в Съвършенство да успее да се наспи добре.

23

– Пълноценният сън прави гражданите здрави и щастливи. Определено не ´ се нравеше идеята за вечерен час, нито пък да ослепее. А и как въобще можеше да живее на място, наречено Съвършенство? Ще трябва да е чиста и спретната, със сигурност ще трябва да си реше косата и, без съмнение, дори да си мие обувките. Просто нямаше как да стане. Вайълет реши, че не харесва и никога не би харесала Съвършенство. А после се обърна и потъна в съвършено дълбок сън, без да подозира какви проблеми ще донесе утрото.

24