Градина в Берлин Пролетта на 2013 г.
И
мето ми е Лили Петало. И това е моят гроб. Е, не точно, защото не съм в него. При всички случаи, костите ми не лежат под крушовите дръвчета, отрупани с розови и бели цветове, в тази малка, огряна от слънцето градина в Берлин. Като прочетете историята ми, ще разберете защо. Вижте. Различавате ли гравираното в гладкия кремав гранит? Долепете длан и го почувствайте. Това е чакра, колелото от каруца на знамето ни. Като бях жива, нямахме знаме, но сега имаме. Знамето ни е синьо отгоре и зелено отдолу. Синьо за небето и зелено за земята. А в средата му има колело от каруца, както върху този камък. Това търкало символизира скитническия ни живот и е червено заради избухналия огън при Сътворението. Като бях жива, бях цигойнер, както нацистите презрително наричаха представителите на нашето племе през юношеството ми в Германия. Циганка. Бях красива обаче, каквото и да си мислеха нацистите. Или поне така твърдеше Макс. Косата ми беше като конска грива, черна и права 15
като клечки. Мей кали и мури мей гугли авела, шепнех на цигански, докато той спеше. Колкото по-тъмен е плодът, толкова е по-сладък… Макс Хартман. С очи по-сини от яйце на дрозд и мек светлокестеняв перчем. Той не беше циганин като мен. Просто едно берлинско момче на седемнайсет години, което ме обичаше през онази дълга есен на 1942 година, когато войната бушуваше из цяла Европа и на моите хора вече не им беше разрешено да пътуват. Аз го обичах отчаяно в отговор, защото любовта ни беше забранена. Той беше син на богат професор в болница „Шарите“ в Берлин. А аз бях цигойнергешмайс. Циганска измет.
16
Кутията на Пандора Берлин, октомври 2012 г.
М
акс намери стария кожен куфар в един студен октомврийски следобед. Не беше точно забравил за него. Той винаги си беше стоял там, надничаше сред сенките на спомените му и вече от известно време Макс възнамеряваше да се осмели да слезе по стръмните стълби към мазето просто за да се увери, че куфарът е на мястото си. Но напоследък беше станал ужасно тромав, а и не беше убеден, че желае отново да се рови в миналото си. В напредналата си възраст имаше за какво да е недоволен и без да рови в старите рани. Но като включи радиото тази есенна сутрин, чу гласа на германския канцлер, докато откриваше дългоочаквания мемориал в парка Тиргартен в Берлин. – Надявам се, че освещаването на този нов мемориал за стотиците хиляди цигани, избити от нацистите, ще допринесе наричаното досега „забравения Холокост“ да получи вниманието, което заслужава… Залп от ръкопляскания и после прогнозата за времето – ветровито, с превалявания. Изведнъж на Макс му стана 17
ясно, че трябва да завърши делото. Налагаше се да слезе там долу, дори това да означаваше да пробуди духовете на покойниците. Хриптейки силно в подножието на стълбите към мазето, Макс щракна бутона на осветлението. Жълтеникава мъждукаща крушка се пробуди с мъка за живот и разкри неясния силует на шивашки манекен, ръждива тенекиена вана и старо пиано. Тук долу токът открай време беше слаб. Мястото връщаше в главата му спомени за въздушни атаки, пушещи газени лампи и за нелепия ужас от паяци на малкия му брат Руди, докато се прегръщаха силно в мрака, заслушани в глухия вой на предупредителните сирени, както и в какофонията от вопли и трясък, долитаща отвън, а цялото мазе около тях се тресеше и по главите им, и около тях се срутваха кутии. Очуканият куфар стоеше върху каменен плот редом с празен резервоар от противогаз и древна консерва от сардини. Беше малък и квадратен, с две сребристи закопчалки и твърда метална дръжка – подарък от танте Ида за първото му причастие. Той го избра лично във „Вертхайм“, един от най-вълнуващите универсални магазини в Берлин, и беше пътувал с него на всяка семейна ваканция, училищна екскурзия или посещение при баба му в Баварските планини, докато лъскавата му кафява кожа не се протърка, а коприненият хастар не се разръфа. Ако нещо, пренасящо багаж, можеше да бъде наречено приятел, то този куфар беше такъв, при това стар и близък. Надеждно скривалище за най-скъпоценните му вещи. Макс го отнесе внимателно, почти благоговейно до овехтяло кресло и понечи да седне в него, като се снижи, в началото сковано, а после тежко, и позволи на тялото си да се стовари последните няколко сантиметра, при което се вдигна гъст облак прашинки, блещукащи на при18
глушената светлина. Поколеба се, чувстваше се почти като Пандора от своя любим древногръцки мит. Историята се беше въртяла натрапчиво в главата му, докато планираше визитата в мазето. Разсъждаваше за това как ли се е чувствала Пандора, докато съдържанието на мистериозната кутия ѝ е шепнело да го освободи. Разликата, разбира се, се състоеше в това, че Пандора е нямало как да знае за противните и долни неща, съдържащи се в нейната кутия, докато на Макс му беше пределно ясно какво се кани да пусне навън. Затвори очи и се помъчи да диша бавно, точно както го беше учил да подхожда доктор Зелигман, ако сърцето му изгубеше ритъм, но днес номерът не действаше. Чувстваше се като ученик, напът да разгърне изпитния билет, без да е наясно дали е подготвен за предстоящото. Отново се замисли за Пандора и как се е разкайвала за стореното, но съдържанието на куфара вече шаваше нетърпеливо. Миналото го призоваваше настоятелно. Пусни ме. Лесно е. Просто повдигни капака. Макс притисна нагоре с палци. Още преди да го беше повдигнал, вече успяваше да чуе музиката от спомените му да се извисява до кресчендо: пискливото подрънкване на цирковите камбанки, чезнещите тонове на циганската цигулка, бълбукането на врящия самовар в сводестата каравана, плющенето на конския камшик и предизвикващите интереса викове: Прииждайте! Прииждайте! Добре дошли в цирк „Петало“, най-великото шоу на света. А зад всичко това дълбокият кадифен глас на Лили редеше в ухото му неустоими обещания: Мей кали и мури мей гугли авела. Колкото по-тъмен е плодът, толкова е по-сладък. Макс заопипва под тъканта на десенираната коприна, покриваща тайните му. Някак си му се струваше по19
лесно поносимо да почувства, преди да погледне. Да, ето ги всички тях: ръждясалата конска подкова с пироните още в нея, сребристите звънчета от хамута на жребеца, картите таро в кесията им от бродирана коприна, ножа му от организацията „Хитлерова младеж“, който беше използвал, за да издълбае имената им на онова дърво в Грюневалд, кичура сплетена коса. Портрета. Позволи на пръстите му да изследват, да проследят очертанието на свастиката на корицата на стария му дневник, да потъркат мекия гръб на сборника му с песни от „Хитлеровата младеж“, притиснат към охлюва от счупена циганска цигулка. Протегна пръсти. Къде беше онова последно нещо? Не е нужно да го правиш, Макс. Затвори куфара. Върни го на рафта. Но реално вече беше взел решение. Затвори очи и измъкна стиснатия си юмрук изпод тъканта, завъртя бавно длан и разтвори пръсти на слабата светлина. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи и клепачите му затрептяха, а в шепата му се разгъна триъгълникът груб плат, белязан с буквата „Ц“. Крушката на ниския таван изведнъж присветна по-ярко и издаде съскащ звук, а после угасна. Сумракът беше заместен от кадифена тъмнина, натежала и пълна с живот. Не можеше да я види, но я усещаше съвсем близо и успяваше да подуши познатия ѝ мирис, също като рози – наситен и малко остър. Напиши нашата история, Макс – прозвуча от мрака мекият ѝ глас. – Напиши я за Роло. Гласът ѝ извика тръпки по гърба му. – Лили? – прошепна. Заляха го спомени, сгушени в покрити с паяжини ъгли и обитаващи сенките, хвърляни от останките на забравен живот. Той притисна ръка към гърдите си в опит да успокои галопиращото си сърце. 20
– Но винаги ти си била нашият разказвач… Не аз. Гласът ѝ се рееше във въздуха, илюзорен като сянката на бриз. Но мен вече ме няма, за да разказвам истории, Макс. Не и в твоя свят. Така че ти трябва да напишеш спомените за нас. Още сега, преди да е прекалено късно.
21
Градина в Берлин Април 2013 г.
М
акс се сбогува със сестра си Гретхен, докато тя очакваше таксито, което да я откара в дома на Марго Крюгер в Далем, за да прекара деня в игра на бридж. – Оставих ти супа и хляб за обяд – каза му тя. – Давай го кротко, аз ще се върна до седем. Макс почука нетърпеливо с бастуна. Щеше му се да не ѝ се налагаше да се тревожи, макар че, откровено казано, не можеше да я вини. Може би тя се боеше, че докато я нямаше, той ще отиде да се присъедини към предците им, както би се изразила Лили със своя безпардонен маниер. Все пак доктор Зелигман я беше предупредил, че е възможно да се случи предвид рисковото състояние на сърцето му. – И внимавай да не пипнеш някоя настинка! – подвикна тя и изхвърча енергично през входната врата като жена, наполовина на нейната възраст. Макс въздъхна облекчено. Сбирките за игра на бридж бяха рядка възможност за малко покой в последно време. Добре дошла възможност да остане за малко насаме. 22
Не че желаеше напълно да изключи Гретхен, макар че в продължение на години едва беше понасял дори само вида ѝ, докато се разхождаше наоколо с приятелките си от хитлеристката младежка организация, понесла флага на Bund Deutscher Mädel – Лигата на германските момичета. Бяха погребали обаче различията си преди много време и напоследък Макс беше по-признателен за грижите ѝ, отколкото някога беше допускал, че ще е възможно. Въпреки това за предстоящата задача, за тази финална глава, той имаше нужда да е сам с Лили. От няколко дни Макс имаше усещането, че времето му изтича. Болките в сърцето бяха по-остри и съвсем отскоро, като се изкачваше по стълбите, гърдите му издаваха мелодично свирене като от влакче. Така че като се събуди сутринта в този съвършен априлски ден, не можа да не се спре и да се почуди дали нещо… някой… не му посочваше точния момент да погребе миналото. Как ако изчака, докато дните станеха по-дълги и слънцето в небето – по-малко бледо, ще установи, че е прекалено късно. Последните шест месеца бяха мъчителни. Да слуша гласа на Лили в главата си, докато пише. Да преживява наново техните спомени. Но в този ярък априлски ден в Берлин Макс знаеше, че е дал най-доброто от себе си. Слънцето припичаше върху гърба му, докато седеше до зелената градинска маса в основата на старото каменно стълбище и се взираше в скъпоценните си вещи за последен път. Закима доволно. Паметната плоча изглеждаше точно както се беше надявал – колелото с шестнайсет сегмента беше красиво издялано, а дупката, изкопана от градинаря под надгробния камък, беше с идеалните размери на малък куфар. 23
Макс протегна ръка и я задържа несигурно над разпростряното по масата съдържание на кутията му със спомени. – Най-добре да започнем от самото начало – промърмори сам на себе си, като взе ръждясалата подкова и картите таро и ги положи на коляното си. Страниците на ръкописа му прошумоляха от лекия ветрец. Това ли е нашата история, Макс? Макс изпита внезапен прилив на щастие, също като електрически шок. Вдигна поглед, взря се в процеждащата се между клоните на дърветата лимоненожълта светлина. Дали тя беше само призрак в изпъстрената сянка, само повей на вятъра? – Това ти ли си, Лили? – прошепна и присви очи срещу ослепителния блясък. А после се усмихна и лицето му се озари от наслада. – Направих всичко, за да уловя твоя глас – добави. – Но както ти казах в мазето, винаги ти си била разказвачката, не аз. Макс оформи фуния с длани около ухото си и се наведе към слънчевата светлина. Това усмивка ли беше в гласа, донесен от вятъра? Вярвам ти, Макс, отговори Лили.
24