Отвъдземя

Имало едно време едно момиченце. Раждането му не било кой знае какво събитие. Родителите били умерено радостни, майката била доволна, че най-сетне е износила бебето, а бащата – че цялата тази мистерия е приключила. Но един ден те осъзнали, че бебето – онова, което били нарекли Алис, няма абсолютно никаква пигментация. Косата и кожата ґ били бели като мляко, сърцето и душата ґ били нежни като коприна. Единствено на очите ґ бил отреден бегъл намек за цвят: едва можел да бъде определен като най-светъл оттенък на мед. Била типът дете, което светът не би оценил. Ферникова гора бил град, изграден в цвят. Залпове от краски, откоси от багри, дълбини и ширини от цвят. Хората му се славели като най-ярките – създадени по модел на планетите, както се говорело – и малката Алис просто била прекалено невзрачна, макар самата тя да знаела, че това не е истина. Имало едно време едно момиченце, което било забравено.

И ЕТО ЧЕ ИСТОРИЯТА ЗАПОЧВА

Слънцето отново валеше. От небето се лееше мека и ярка дъждовна светлина и всяка капка пробиваше спретната дупчица в сезона. Зимата беше протекла стабилно и предвидимо, но вече беше доста надупчена и изпод нея надничаше пролетта. Светът беше готов за промяна. Жителите на Ферникова гора се вълнуваха заради настъпващата пролет, но това не беше неочаквано от тяхна страна – винаги бяха проявявали влечение към предсказуеми и благонадеждни промени като превалянето на нощта в ден и обръщането на дъжда в сняг. Не държаха особено нощта да се обърне на торта, а дъждът – във връзки за обувки, защото не би било логично, а да има логика в света, беше изключително важно за тези хора, изградили живота си около магията. И макар да изглеждаше повърхностно от тяхна страна, беше им крайно трудно да открият някаква логика у Алис. Алис бе малко момиченце и напълно естествено присъщи ґ бяха всички качества, които можете да очаквате от малко момиченце: беше умна, жизнена и въодушевена от немалък брой важни проблеми. Но на Алис също така ґ липсваше сериозна доза от нещо важно и именно тя – липсата на нещо важно – я правеше така интересна и необичайна. Повече по въпроса – по-късно.

11

: В следобеда, когато започва нашата история, тихите части от това да бъдеш жив бяха най-дейни: вятърът отваряше прозорци, дъждовната светлина разделяше пердета, прясно окосената трева гъделичкаше босите крака. Подобни дни пораждаха у Алис желание да предприеме голямо приключение и – почти на дванайсет – тя вече кажи-речи беше измислила как да се уреди с такова. Ежегодното Посвещение предстоеше едва след някакви си два дена и Алис, която беше твърдо решена да победи, – знаеше, че това е нейният шанс да се насочи към нещо ново. Сега беше на път към дома си, като от време на време хвърляше поглед през рамо към блещукащия в далечината град. В момента площадът търпеше малки трансформации в чест на наближаващите празненства и врявата от даваните инструкции и осъществяваните преустройства отекваше из хълмовете. Алис подскачаше от каменна плоча на каменна плоча с лице, озарено от струящата дъждовна светлина, и ръце, устремени към мъничкото злато. Въодушевлението в града беше заразно, а въздухът – така натежал от добри перспективи, че Алис почти бе в състояние да си отхапе от него. Усмихна се широко и устреми поглед към небето. Светлината започваше да искри и да избледнява, а облаците все така усърдно се трудеха да се преплетат в едно, разделяха се и се сливаха, както бяха правили цяла седмица. Само още един такъв ден, помисли си Алис, и всичко щеше да се промени.

12

Тя нямаше търпение да дочака. Сега вече беше излязла на главния път – утъпкана алея, оградена от зеленина. Стискаше здраво кошницата си, докато се разминаваше със съседи, които кимаха за поздрав и помахваха за сбогуване, доволна, че днес си е спомнила за дрехите си. Майка все я тормозеше по въпроса. Алис измъкна лале от джоба си и отхапа връхчето му. Усети как листенцата се притискат към езика ґ – успяваше да вкуси кадифето, цялата му пурпурност. Затвори очи и облиза устни, преди да гризне от стъблото. Не съвсем зелено, но по-свежо, по-изпълнено с живот; съществуваше песен в този цвят и тя я чувстваше как звучи вътре в нея. Наведе се да поздрави стръкче трева и прошепна: – Здравей, аз също, аз също, още сме живи. Алис беше чудновато момиче дори за място като Ферникова гора, където слънцето понякога валеше, цветовете бяха по-ярки от обичайното, а магията беше също толкова често срещана като намръщен родител. Странността ґ беше видима дори в простите неща, които вършеше, макар да се изразяваше най-ясно в неспособността ґ да върви до дома по права линия. Спираше се прекалено много пъти, отклоняваше се от главната пътека, поемаше дълбоки глътки въздух и ги задържаше, проявяваше прекалена себичност, та да ги изпусне навън. Въртеше се, докато полата ґ не оформеше кръг около нея, усмихваше се така широко, че ґ се струваше възможно лицето ґ да се пукне и да разцъфти. Подскачаше наоколо на пръсти и едва когато вече не беше способна да издържи повече, из13

дишаше онова, което не ґ принадлежеше, та да го задържа за себе си. Таткото на Алис веднъж ґ каза, че ще израсне като диво цвете. Диво цвете с развети поли и сплетени коси, което танцува цялото, от глава до пети. Винаги се беше надявала той да се окаже прав, че може би майка ґ се е заблудила и на Алис не ґ е било предопределено да бъде това сложно същество с всичките му крайници и потребности. Често ґ се искаше да се засади сама обратно в земята и да провери дали този път няма да израсне в нещо по-добро, може би жълтурче или дъб, или пък орех, който никой не може да повали. Но майка ґ твърдо държеше (по обичайния си маниер) Алис да остане момиче, така че ето я тук. Алис не харесваше майка си особено много. Намираше я за леко поостаряла и объркваща, а освен това не ґ допадаше, дето майка ґ се тревожеше за стени и врати, и за парите, нужни, за да ги има там. Но Алис също така обичаше майка си по начина, по който умееха да обичат децата. Майка ґ беше мека и топла, и щом погледнеше към Алис, усмивката грейваше на лицето ґ съвсем непринудено. Гневът и сълзите идваха също толкова бързо, но Алис никога не им обръщаше кой знае колко внимание. Алис стисна кошницата си по-здраво и затанцува по протежението на пътя под съпровода на песен, която откри в ушите си – пръстите на краката ґ сгряваха земята, а прекалено тежката за главата ґ коса се опитваше да влезе в ритъм. Гривните ґ подражаваха на дъжда, блъскаха се една в друга и създаваха прости мелодии в пространството между лакти14

те и китките ґ. Тя затвори очи. Знаеше този танц така добре, както собственото си име – сричките му я откриха и задвижиха бедрата ґ с обиграност, която не можеше да бъде преподадена. Това бяха нейното умение, нейният талант, големият ґ дар към Ферникова гора. Това беше билетът ґ към величие. Беше се упражнявала с години и бе твърдо убедена, че нямаше да е напразно. Нямаше да е нап…

– Здравей! Какво правиш? Алис се стресна. Нещо се препъна и падна, а тя се озърна и с изумление осъзна, че е била тя. Скупчени поли и замлъкнали гривни, дъждовната светлина – изчезнала от небето. Беше закъсняла. Майка ґ пак щеше да е разстроена.

– Здравей! – Същият глас като преди. – Какво… Алис подхвана полите си и опипом задири кошницата си в тъмното, обзета от паника. Майка ґ все ґ повтаряше да не говори с непознати – особено с непознати мъже. Страхът ти дава право да забравиш добрите обноски. Когато си уплашена, не е нужно да си мила. Разбираш ли? Алис беше кимнала. А сега майка ґ я нямаше тук и Алис не беше в състояние да обясни добре защо, но беше уплашена. Така че не изпита потребност да бъде мила. Оказа се, че непознатият изобщо не е мъж. Не точно. По-скоро момче. Алис искаше да му заяви изключително категорично да си върви, но някак си бе втълпила, че ако мълчиш, това те правим невидим, така че се помоли тишината някак да го направи сляп вместо по-шумен.

15

За съжаление, желанието ґ явно се изпълняваше и за двама им. Слънцето се беше скрило, а луната не бързаше да го замести. Обгръщаше я мрак. Алис нито успяваше да види, нито да напипа кошницата си. Беше много разтревожена. Изведнъж Алис разбра какво е да се тревожиш и си обеща никога повече да не съди майка си, задето постоянно го прави. Изведнъж осъзна, че да се боиш, е изключително тежко и че отнема ужасно много време. Внезапно ґ стана ясно защо майка ґ рядко смогваше да измие съдовете.

– Това твое ли е? Алис се завъртя съвсем леко и пред лицето ґ се изпречиха нечии гърди. Насреща ґ се пъчеше гръден кош и в този гръден кош имаше сърце, което биеше доста силно. Успяваше да чуе тупкането му – приливите и отливите на изпомпваната кръв. Не се разсейвай – нареди сама на себе си, помоли себе си. Мисли за майка. Но, о… Какво сърце. Каква симфония само вътре в това тяло. Алис ахна. Той докосна ръката ґ, така че наистина нямаше друг избор, освен да го фрасне. Гривните ґ дойдоха от полза в начинанието. Удряше, риташе и леко подвикваше, а после изтръгна кошницата си от ръцете му и побягна към дома. Не ґ достигаше въздух, чувстваше се донякъде развълнувана и изпита голяма благодарност, задето луната най-сетне реши да се присъедини към нея.

16