Гондолата на времето by Бисерче вълшебно

Ева Фьолер ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

ЕВА ФЬОЛЕР

гондолата

на времето Превод Милена Моллова

Издателство ИБИС София

Eva Völler ZEITENZAUBER – DIE MAGISCHE GONDEL © 2011 by Baumhaus Verlag in the Bastei Lübbe AG, Köln c/o Anthea Agency, Sofia © Милена Моллова, превод, 2015 © Милена Ковачева, оформление на корицата, 2015 © Издателство „Ибис“, 2015 ISBN 978-619-157-123-9 Всички права са запазени. Сканирането и публикуването на тази книга в интернет, както и възпроизвеждането ѝ под каквато и да било друга форма, без писменото съгласие на издателя, е нарушение на авторските права и се наказва от закона

На дъщеря ми Клара

You must remember this A kiss is just a kiss A sigh is just a sigh The fundamental things apply As time goes by. Herman Hupfeld

Пролог

Венеция, 1499 Здр*в*те! Първо най−важното: Казвам се Ана. Опитах цели три пъти да напиша пълното ми име и рождената ми дата, но не се получи. И без това не знам дали ще успея да напиша още нещо. Само първите изречения ми отнеха почти час, а никое от тях не се запази. Разбира се, това се дължи на факта, че бях невнимателна. Трябва да се съобразявам какви думи и числа използвам, защото, когато не са подходящи, не може да бъдат изписани. Или се променят, докато не придобият съвсем различно значение. А и самата хартия. Върху нея почеркът ми изглежда странно чужд. А това не улеснява писането ми. Налага се да използвам пергамент, защото е по-издръжлив, но накрая петната са толкова много, че не може да се преброят. И мастилото смърди като гнила отрова. Перо



ЕВА ФЬОЛЕР

то изобщо не искам да го споменавам, както и звука, който издава при писане. Невероятно, че по този начин хората са успявали да напишат цели книги! Времето ме притиска! Скривалището ми не е сигурно, всеки момент може да ме открият. А дали и след това ще успея да се добера до пособия за писане, е съмнително. Веднага щом завърша писмото, смятам да го скрия и ще се моля да бъде намерено от един мъж от Далечния север. И макар всичко това да звучи откачено, за съжаление, няма друг начин. По-точно не мога да се изразя. Ще увия писмото във восъчна кърпа и ще се надявам да не мухляса. Чувам стъпки и трябва да приключвам. Дано по-късно да успея да напиша повече.



част

Венеция, 2009 Както обикновено, вечеряхме в ресторанта до хотела. Според майка ми в цяла Венеция няма по-вкусна паста. На мен ресторантът ми харесваше, защото беше в обхвата на безжичната интернет връзка на хотела и между антипастото1 и основното ядене можех свободно да сърфирам. – Знаеш ли, от време на време можеш да показваш малко повече интерес, когато баща ти разказва за работата си – рече майка ми, когато след предястието татко излезе да телефонира за кратко. – Професията му е много важна за него! – Но аз показвам интерес. Винаги го слушам какво говори! – И през това време си играеш с телефона под масата. – Това не е телефон, а айпод – отвърнах вяло. Мама беше права, не бях особено въодушевена от разказите на татко за работата му. Може би се дължеше на факта, че толкова често ми се налагаше да ги слушам. Баща ми е чудесен човек и в неговата област световно признат учен. Но когато в продължение на десет дни единствената тема на масата се свежда до прашасали монети, мухлясали керамични съдове и 1

Предястие, на италиански. – Бел. прев. 



ЕВА ФЬОЛЕР

фрагменти от стенописи, на единайсетата вечер човек не е особено впечатлен. Понякога баща ми откриваше и страховити неща, или поне знаеше подробности за тях. Например преди няколко години на един остров във Венецианската лагуна археолози са открили масови гробове със стотици мъртъвци, които са били заровени там по време на една от големите чумни епидемии през XV век. Още по-зловещо беше, когато татко разказа за друга венецианска находка от същия период, направена едва преди няколко месеца. Ставаше дума за скелета на жена, която била прободена с кол във врата. – Колко жестоко! – бе възкликнала мама изумено. – Също като при вампирите – допълних аз. За моя изненада, татко кимна. – Напълно е възможно. Това суеверие е било разпространено още по времето на Ренесанса. Според него мъртъвците са излизали от гробовете си, за да се хранят с умрелите от чума. – Леле! – възкликнах впечатлена. – Предполага се, че жената е починала от чума и чрез кола е трябвало да бъде предотвратено да се превърне в привидение. Затова я наричат жената вампир. Това беше една наистина интересна археологичес ка история – истинска сензация. Но обикновено историите на баща ми бяха толкова вълнуващи, колкото и късните новини, които само те подсещат, че е време за лягане. Малко след като мама ме помоли да се отнасям с по-голямо внимание към работата на баща ми, той се върна от телефонния си разговор и отново седна на масата. – Един колега от Рейкявик е съобщил за изключително интересна находка. Всъщност сега беше моментът да се вслушам в забележката на майка ми. Така че отвърнах любезно: 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

– О, и в Рейкявик ли има археолози? Това струва ли си изобщо? Имам предвид копаенето. Не изскачат ли гейзери от земята веднага щом започнеш да ровиш? И още докато говорех, отново започнах да ръчкам по айпода си. Ванеса ми бе написала по айсикю: Ще убия тази мръсница! – Ние сме международен екип – обясни баща ми. – Колегата, за когото говоря, работи на терена заедно с мен. Находката е открита във фундамента на палацо1 „Тасини“, който в момента проучваме. Това не беше и наполовина толкова интересно, колкото съобщението на Ванеса. Сериозна грешка. Защо само не бях слушала повнимателно баща ми! Но вместо това прочетох тъпото съобщение от Ванеса и така до съзнанието ми достигна едва една трета от думите му. Дори и по-малко. – ...странен документ, писмо, каза господин (неразбираемо исландско име, нещо от сорта на Бярнигноки), с възможни анахронични2 елементи. Ванеса: Не мога да повярвам, че само седмица след като ме заряза, този задник е посмял да отиде на кино с оная тъпа кифла! – ...но само пасажи от началото на документа е можело да бъдат разчетени. Останалото трябва първо да бъде реставрирано... по-голямата част се е разпаднала... във всеки случай господин Бярнигноки е на мнение, че става дума за фалшификат. Ще оставя документа за изследване в тукашния университет, имат няколко наистина много добри експерти. Още утре ще го изпратя. – Защо да е фалшификат? – попита майка ми. Palazzo (ит.) – благороднически дом. – Бел. прев. Анахронизъм – погрешно свързване на явления или предмети от една епоха с друга, в която те не се срещат. Нещо противоречиво на времето си. – Бел. прев. 1 2



ЕВА ФЬОЛЕР

– Заради възможния анахронизъм. Анахронизъм! Ама моля ви се?! На кой би му се сторило интересно това? Е, да, разбира се, можех да попитам какво означава думата, но при въпроси от този род родителите ми винаги ме поглеждаха, сякаш е невъзможно да съм тяхна дъщеря, а някой, който погрешка е станал член на семейството. Баща ми беше професор, а майка ми имаше докторска степен, докато аз тъкмо бях повторила единайсети клас, с оценки не по-добри от миналогодишните. Особено по математика. Ванеса: Още днес ще кача в интернет албум със снимки, озаглавен: Да се откажеш от бившия. И ще публикувам и онази негова снимка, която ти направи в автобуса по време на екскурзията до Париж. Онази, на която дреме с отворена уста. А може и другата, която направи на миналия ми рожден ден, как повръща в розите. – ...според господин Бярнигноки може и да става дума за шега на някой от екипа, може би на някой от студентите. Защото изглежда, сякаш писмото започва с думата „здравейте“. Ванеса: Или онази снимка от последния купон, на която казваш, че прилича досущ на Ам Гъл. – Ехо! – рече майка ми изумено. – Точно така, ехо! – каза и баща ми. Бързо погледнах нагоре. – През цялото време ви слушам, честно. – Не мога да повярвам – възмути се майка ми, клатейки глава. Явно имаше предвид мен, а не това, което разказваше баща ми, затова бързо изключих айпода. В този момент келнерът донесе вечерята и Бярнигноки и Ам Гъл бяха забравени.



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

На следващата сутрин слязох за закуска цял час по-късно от родителите ми. Все пак бях във ваканция. Още преди да пристигнем тук, бях обявила, че няма да ставам преди девет часа. И тъй като родителите ми трябваше да работят, им беше все едно дали ще си поспивам до по-късно. Пълничкият тип, който преди три дни пристигна в хотела с родителите си, влезе в залата за закуска и скришом се огледа. Когато ме видя, се изчерви и бързо погледна встрани. Точно както и другите сутрини, само че този път беше без родителите си. Наведох се над тоста си и се престорих, че не съм го видяла. Но за мой ужас, той все пак се приближи до масата ми и дълбоко си пое въздух. – Здравей, аз съм Матиас – избълва той. – Мястото свободно ли е? Мога ли да закуся заедно с теб? Бях толкова сащисана, че неволно кимнах. Едва след като въздъхна и се пльосна на стола срещу мен, ми стана ясно какво означава това. Той искаше компанията ми. Само това ми липсваше! – Отдавна ли си тук? – попита той. – От две минути – отвърнах. – Имам предвид от кога си в хотела. – От десет дни. – Тук си с родителите ти, нали? Когато кимнах, той продължи: – Аз също. – Знам. Видях ви заедно на рецепцията, докато се регистрирахте. А и да се храните. Те скоро ли ще слязат на закуска? – С надежда погледнах към вратата. Когато родителите му се появяха, щеше да се разсее и това да ми даде възможност бързо да изчезна. – Не, те вече закусиха. Днес имат делови срещи, затова съм сам. И през целия ден ще съм свободен. – Той ме погледна с надежда. Игнорирах думите му. 



ЕВА ФЬОЛЕР

– И какви срещи имат родителите ти? – попитах. – Ами най-вероятно скучни. Баща ми е куратор и се занимава с биеналето във Венеция. Майка ми го придружава, защото смята работата му за важна. И защото може да срещне важни хора. Тя харесва важните хора. Проучва всичко за тях в интернет. – Така ли? – рекох, гризейки без особено желание тоста ми. – Майка ми каза, че баща ти е един от водещите археолози в областта на средновековните църкви и дворци. А майка ти е доцентка по физика и тук взема участие в международен конгрес. И сте от Франкфурт. – Известно ми е. – Ъъъ… разбира се. Известно време помълчахме. Изядох си сандвича, преглъщайки го с чай, като обмислях с какво елегантно извинение бих могла да се изпаря. Но някак си не се получаваше. Може би защото ми беше жал за него. Той носеше скъпи дрехи и модерни кецове, но това не променяше факта, че изглеждаше като дебел загубеняк. Матиас бе три месеца по-малък от мен и родом от Мюнхен, където ходеше на училище. Също като мен беше в лятна ваканция и бе дошъл във Венеция с родителите си, надявайки се, че ще е по-интересно, отколкото да кисне със седмици вкъщи под командването на леля си. – А пък аз щях да съм с баба ми – обясних му. – За което нямах никакво желание. – Значи, на практика имаме обща съдба. С какво се занимаваш тук, във Венеция, през деня, докато родителите ти работят? – С нищо конкретно. Това отговаряше на самата истина. Вече бях обиколила всички известни забележителности с майка ми и баща ми, защото през почивните дни програмата ни бе запълнена с култура. През седмицата обикалях сама. 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

Просто се размотавах без конкретна посока и се возех наоколо с обществените лодки. Или пък се разхождах, наблюдавах безбройните туристи и се оглеждах за интересни магазини. – А какво ще правиш днес? – попита Матиас. – Ами… исках да подремна малко, защото през нощта не спах добре – послъгах. – А след това? – Все още не знам. – Едва го бях изрекла и вече съжалявах. Върху лицето на Матиас буквално бе изписано как премисля какво бихме могли да предприемем заедно. Затова бързо добавих. – Вероятно ще обиколя магазините за обувки. Купуването на обувки бе чисто женско занимание. Никой нормален седемнайсетгодишен тип нямаше да отиде с момиче да пазарува обувки. – Мога да те придружа – рече той. – Обичам да купувам обувки! Потръпнах. – Е, добре – отвърнах с неохота. – Тогава да се срещнем след час в лобито на хотела и от там отиваме на шопинг.

Човек винаги се нуждае от обувки, затова нямаше да ми коства кой знае какви усилия. Дори напротив. Още повече че във Венеция наистина имаше чудно хубави магазини с модели, които у дома не се срещат на всеки ъгъл. Но за съжаление, и цените не са като в магазините на всеки ъгъл. С други думи – трябва дълбоко да се бръкнеш, за да си купиш обувки във Венеция. Но пък имах на разположение почти всичките пари, които бях получила за рождения ми ден от двете баби, леля, чичо и разбира се, от родителите ми. Беше се събрала доста прилична сума. Откакто 



ЕВА ФЬОЛЕР

преди две години бях започнала да искам пари вместо подаръци за рождените ми дни и Коледа, можех да си позволя и по-скъпи придобивки, като например новия айпод, който наскоро си бях купила. Или както сега нови обувки. Когато излязох от асансьора в лобито, Матиас вече стоеше до изхода с несигурно изражение върху лицето, сякаш се страхуваше, че може да съм размислила. Когато ме видя, блестяща усмивка озари лицето му и се показаха изненадващо белите му зъби. – Ето те и теб. Хотелът се намираше на Сестире Дорсодуро, което не беше далеч от Канале Гранде. Тръгнахме по посока на Галерия Академия. Моторни лодки бръмчаха пок рай нас и разпенваха водата. Лятната жега тегнеше над каналите и образуваше светли точици върху вълните. От двете страни на брега изисканите стари благороднически домове образуваха величествен декор за оживлението, което цареше върху водата. – О, я виж! – извиках. – Червена гондола! Матиас проточи врат. – Наистина ли? Къде? Мислех, че във Венеция всички гондоли трябва да са черни. Същото ни бе обяснено и на нас с родителите ми още при първата ни обиколка на града, която, разбира се, включваше и разходка с гондола. Навремето венецианските гондоли били във всякакви цветове, ни бе разказал екскурзоводът. Докато през 1633 година парламентът на града не прогласувал закон, според който всички гондоли трябвало да бъдат боядисани в черно. Този закон беше в сила и до днес. Защо тогава по Канале Гранде плаваше червена гондола? За миг си помислих, че съм се объркала, но тогава и Матиас я забеляза. – Ама че работа, ето я там! – извика той. 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

Гондолата се носеше покрай нас насред Канале Гранде, управлявана от гондолиер, който стоеше на кърмата и с две ръце прокарваше дългото весло през водата. Когато гондолата се приближи, установих, че гондолиерът изглежда също толкова странно, колкото и лодката му. За разлика от другите гондолиери във Венеция, той не носеше типичното облекло, състоящо се от плоска шапка с панделка, раирана блуза и тъмни панталони, а нещо като тюрбан, бяла широка блуза, тясно елече със златна обшивка и шарени панталони до коленете, които разкриваха костеливите му глезени. Той беше съсухрен и висок, по моя преценка над седемдесетгодишен, и беше истинско чудо, че въобще можеше да гребе с това темпо. Особено след като виждаше само с едното око: другото беше покрито като на пират с черна превръзка. Но странното бе, че той ми изглеждаше смътно познат, макар и да нямах представа къде го бях виждала. – Що за изрод! – възкликна Матиас. – Със сигурност се упражнява за събота – казах аз. Току-що си спомних, че предстоеше Регата Сторика1, събитие във Венеция, което се провеждаше всяка година в първата неделя на септември и прив личаше както местни хора, така и туристи. Много лодки стартираха на това историческо пътешествие по Канале Гранде, издокарани като отпреди стотици години. Майка ми вече беше обявила, че и ние ще го гледаме. – Точно така – каза Матиас. – Регата Сторика. И ти ли ще ходиш? Когато потвърдих, веднага добави, че и той иска да я види. Неволно се запитах дали през следващите две седмици от сутрин до вечер ще ми виси на врата. 1

Regata Storica (ит.) – историческа регата. – Бел. прев. 



ЕВА ФЬОЛЕР

– Всъщност не искам обувки – казах му. – Ами? – Не знам. Може би … – Без значение, важното е нещо, което ще купя набързо, за да мога да се върна обратно в хотела. Не беше само Матиас виновен, че изведнъж загубих желание за нови обувки. Всъщност той си беше съвсем наред, общителен и дружелюбен и дори от време на време пускаше по някоя и друга шега, с която ме разсмиваше. Но преди малко, при вида на червената гондола, почувствах онзи странен сърбеж по врата ми. И още не можех да се отърва от него. Изпитвах необходимостта да се скрия някъде. Минахме по малка уличка, която не си спомнях, въпреки че бях обходила няколко пъти и при това обстойно района около „Сан Марко“. Една старинна и изрисувана табела, закачена над вратата на малко магазинче, привлече вниманието ми. – Това е магазин за маски – казах аз. – Странно. Последния път когато минавах оттук, не го видях. – Искаш да си купиш маска ли? Вместо обувките? – Ами… Да, защо не. И стана така, че започнах да се ровя в мъничкото, претъпкано с маски и стари костюми, магазинче. Миризма на прах се разнесе из въздуха, сякаш в продължение на години всичко това е било тук, без изобщо някой да го е интересувало. Овехтели пелерини, окъсани пухени боа, уникални бродирани кадифени сака. И маски. Един куп маски. Имаше типичните венециански маски, които хората си слагаха за карнавала, някои с дълги като клюн носове, други целите позлатени, бели и черни домина, които покриваха само горната част на лицето. Други пък изобразяваха митични същества и животни. – Котката – каза един стържещ глас. Обърнах се и видях от тъмнината в дъното на магазина да излиза възрастна жена. С приведената си 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

фигура и с тънката сива коса, стегната в кок, ми се стори позната, но нямах представа къде я бях виждала. Изглежда, това ми се случваше често във Венеция. Първо, гондолиерът, а сега и тази стара жена. Може да се каже, че почти нямаше зъби, а лицето ѝ бе сбръчкано като древен пергамент. Ръцете ѝ бяха изкривени от подагра, но се движеше изненадващо пъргаво, докато вземаше една маска от поставката ѝ и ми я подаваше. – Вземи котката, дете. Беше красива маска, покрита с черно кадифе, по кантовете ѝ бяха пришити златни нишки, които наподобяваха коса. Около отворите за очите имаше прикачени малки перлички, а под нослето бяха зашити автентично изглеждащи мустаци. Маската можеше да се прикрепи към лицето с копринени панделки. Пробвах я и с изненада установих, че приляга много добре. Не ми убиваше и не се смъкваше, стоеше перфектно, сякаш беше направена специално за мен. Изглеждаше скъпа. Най-вероятно струваше цяло състояние. Исках да я върна на старицата, но Матиас ме изпревари. – Колко струва? – попита той старата жена на италиански. Обръщайки се към мен с шепнещ глас добави: – Всичко е въпрос на договаряне. – Какво може да плати момичето? – попита старицата. – Пет евро – отговори Матиас веднага. – Десет – поправих го аз и колебливо добавих: – Може и двайсет. – Със сигурност маската ги заслужаваше. Освен това бях спестила пари от обувките. – Двайсет евро става – рече старицата с дружелюбен глас. – За двайсет евро си е истинска далавера – изсъска Матиас, когато забеляза колебанието ми. Борех се със съвестта ми. Магазинчето изглеждаше 



ЕВА ФЬОЛЕР

така, сякаш от дълго време не бе продавано нищо тук. Може би старицата толкова се надяваше да се отърве от даден предмет, че би се съгласила на всякаква цена, колкото и ниска да бе тя. Искаше ми се да ѝ бях дала още пет евро, но тя грабна двайсетачката, която бях изровила, и изчезна безшумно в задната стаичка. С Матиас изчакахме известно време, мислейки, че ще се върне с торбичка или може би за да ни донесе касова бележка, но тя така и не се появи. – Това е очевидно – каза Матиас. – Двайсет евро без касова бележка, се равняват на трийсет с касова, поне от счетоводна гледна точка, както винаги казва майка ми. Неохотно го последвах на улицата, където внимателно пъхнах маската в чантата ми. По пътя към хотела оставих Матиас да ме почерпи със сандвич, но настоях аз да платя напитките. Седнахме на един нисък зид и наблюдавахме минаващите туристи, докато се наслаждавахме на трамецините1 ни и пиехме леденостудена лимонада. – Ама че хубаво – заяви Матиас. – Да, много е вкусно – казах разсеяно. Глупавият сърбеж отново започна. – Всъщност знаеш ли вече каква искаш да станеш? – попита Матиас – Имам предвид след училище. – Не, нямам представа. Важното е да няма нищо общо с математиката. А ти? – Още от малък искам да стана зъболекар – изчерви се той. – Чета всичко, свързано със стоматологията. Погледнах го озадачена. – Наистина ли? За да те приемат в тази специалност, трябва да си много добър в училище! Той се изчерви още повече. – Ъъъ... да, моят среден успех до известна степен 1

Типични италиански сандвичи с триъгълна форма. – Бел. прев. 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

е добър. – Взря се в устата ми. – Имаш много хубави зъби. – Хм, налагаше се да нося една глупава шина цели две години. – Аз също. Трябва да се радваме. Правилното ортодонтско лечение води до запазване на зъбите за цял живот. – Няма що! – Не го намирах за особено вълнуващо, на мен стоматологичният му ентусиазъм ми звучеше доста откачено. Та кой би имал желание да носи шина? Мислите ми се рееха. Зад нас се издигаше църква, която вече бях посетила, но се опитвах да си спомня името ѝ. През последната седмица и половина бях обиколила твърде много базилики, всички толкова впечатляващи и претъпкани с изкуство, че от него буквално можех да се гътна. – Била ли си в църквата „Санто Стефано“? – попита ме Матиас. Кимнах, все още разсеяно. „Санто Стефано“, точно така. Църквата с наклонената кула и странния покрив, която отвътре приличаше на преобърнат корабен корпус. Очевидно Матиас имаше по-добра памет от моята. Потърках врата си, защото сърбежът се засили. – Какво ти е, да не те ужили нещо? – Не, това е един вид алергия. Какво друго можех да кажа? Вратът ми ме сърби, когато наближава опасност? Веднага ще си помис ли, че съм превъртяла, и то с право. Имаше защо да не го споделям с никого. С изключение на моите родители, никой не знаеше за това и от нас тримата двама бяха убедени, че не съм с всичкия си. Майка ми, като учен, заяви, че по всяка вероятност, граничеща със сигурност, става въпрос за интермитентно разстройство на познавателната способност. Баща ми обаче бе на мнение, че има повече неща меж



ЕВА ФЬОЛЕР

ду небето и земята, отколкото човек може да си обясни с рационалността си. За щастие, не се бе случвало повече от четири пъти. Първия път почувствах сърбежа на десетгодишна възраст в басейна, когато исках да се изкача до дъската за скачане от трите метра. Изведнъж разбрах, че там горе ме грози опасност. Затова останах долу и видях как едно друго дете се покатери и падна във водата заедно с натрошената дъска. За мое безкрайно облекчение, никой не пострада, нито детето, нито хората във водата, всички се отървахме само с ужаса. Втория път – бях на дванайсет години – баща ми трябваше да ме закара до една моя приятелка, която ме беше поканила на рождения си ден. Фучах наоколо заради моя силен сърбеж, докато баща ми не ми заяви раздразнено да взема автобуса. Това и направих, въп реки че с него много се заобикаляше. По-късно научих, че на краткия път, по който щяхме да минем с колата, е станала ужасна тежка катастрофа, с няколко загинали – точно по същото време, по което и ние щяхме да сме там. Две години по-късно се случи за трети път, точно на четиресетия рожден ден на мама. Тя искаше голямо тържество и беше поканила сумати хора, мислеше, че ще бъде много хубаво, ако баща ми украси дървото в предния двор с гирлянд от фенери. И така той взе стълбата от гаража и я подпря на дървото. Почесах си сърбящия врат и казах разтревожена: – Не се качвай! Ще се случи нещо лошо, знам го! Той се засмя и отвърна, че ще внимава. Резултатът беше, че рожденият ден на мама приключи в Спешното отделение, където гипсираха крака на татко и го информираха, че е третият пациент за деня, паднал от стълба. От страх, че следващия път пак няма да бъда взета на сериозно – искрено се надявах да няма следващ 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

път – разказах на родителите ми за сърбежа. Те ме потупаха по рамото и казаха, че не трябва да придавам голямо значение на подобен род неща. Слава богу, не стана най-лошото, когато преди една година, няколко дни след шестнайсетия ми рожден ден, се случи за четвърти път. Искахме да хапнем навън и татко направи резервация в любимия ни ресторант. Точно преди да тръгнем, започна сърбежът. – По-добре да не ходим там – казах аз. Татко беше очарован, но и малко притеснен. – Отново ли? Кимнах мълчаливо. Мама се ядоса. – Това е добра възможност Ана да се убеди, както и ние, че е нещо като самовнушение. Научно недоказуемо. – Нито пък е феномен на така нареченото самореализиращо се пророчество – допълни татко. – Хм. Зависи от това, дали се прилага двувалентна, или поликонтекстурална логика. Въпреки че – не. – Мама поклати категорично глава. – Да вървим. – Не искам – казах упорито. От притеснение, че могат да тръгнат и без мен, грабнах ключовете на колата и ги хвърлих в тоалетната. – Имам резервен ключ – заяви мама. – Тогава ще легна на пътя. И така се приключи с ходенето ни на ресторант. Два часа по-късно мама се обади в заведението и попита дали не са се случили странни неща, като например пожар или въоръжен грабеж с взети заложници, след което озадачено бе уверена, че всичко е наред. Мама се усмихна леко и каза, че това е доказателството. На следващата сутрин татко тръгна на работа. Поконкретно, той искаше да отиде на работа, но след помалко от три минути се върна и съобщи за една локва, 



ЕВА ФЬОЛЕР

която бил видял на алеята, докато изкарвал колата на заден ход. Локвата била от спирачната течност. Предната вечер не би я забелязал заради тъмнината. – Два, три пъти натискане на спирачките – каза механикът, когото бяхме извикали, прокарвайки пръст по гърлото си – и всичко щеше да приключи. Оттогава не ме беше сърбяло. До днес. Но защо този път сърбежът се появи просто така, без връзка с някакви планове или намерения? Нито исках да се кача в червената гондола, нито планирах нещо друго. Най-вероятно заплахата бе от по-общ характер. Земетресение? Потоп на века? – Може би си алергична към слънцето – каза Матиас. – Може – съгласих се с по-доброто логично обяснение. Изведнъж сандвичът престана да ми се услажда, въпреки че обожавах този типично италиански триъгълен бял хляб, от който всеки ден изяждах най-малко по един. Дъвчех и преглъщах бързо, а майонезата се разтече по пръстите ми, когато набутах и последното парче в устата си само за да приключа най-сетне с яденето. Внезапно се почувствах така, сякаш нещо ме принуждаваше да изчезна възможно най-бързо. Но не само от този кампо1, на който двамата с Матиас бяхме организирали нашия малък пикник, а най-добре направо от града. Разтревожена от този странен порив, се огледах. В този момент го видях за първи път.

Когато се приближи, той привлече вниманието на всички, не само моето. Това не се дължеше на външния Във Венеция и други градове замества думата „площад“. – Бел. прев. 1



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

му вид – добре де, изглеждаше страхотно, без съмнение – ами на факта, че щеше да се сбие с един друг тип. И двамата бяха приблизително на една и съща възраст, около двайсетте, и си викаха един на друг с цяло гърло. А когато се разгорещиха още повече, започнаха да се блъскат. Този, от когото не можех да откъсна очи, беше облечен небрежно, почти раздърпано, с опърпани дънки, мръсни маратонки и черна тениска, на която с големи букви пишеше: Аз съм истински победител. Косата му беше тъмна и чуплива и една идея по-дълга, а невероятната белота на зъбите му можеше да се види дори от няколко метра разстояние. Изведнъж ми хрумна, че с дрехите си този венецианец не водеше класацията, но същото определено не важеше за зъбите му. Другият беше малко по-нисък, но за сметка на това по-набит. Изглеждаше по-агресивен. Още повече, когато изведнъж извади нож. Една жена го видя и изпищя от ужас. Тогава го забелязаха и други, чиито възбудени гласове се превърнаха в шумотевица. Задържах дъха си, докато все повече минувачи спираха и гледаха втренчено. Двамата типове крещяха непрестанно, докато понабитият не замахна с ножа си и не пристъпи заплашително към къдравия, който от своя страна не направи крачка назад, а разпери ръце, сякаш искаше да предизвика противника си да се пробва още веднъж. – По дяволите! – рече Матиас уплашено. – Този ще го намушка! Трябва да извикаме полиция! Набитият размаха отново ножа, а това, което последва, се случи толкова бързо, че едва разбрах какво става. За миг венецианецът сграбчи ръката на другия и я усука, при което ножът изхвръкна и изписа висока дъга във въздуха. Едновременно с това скочи и ритна набития в коляното, от което той се присви със стенание и падна, ругаейки, на тротоара. 



ЕВА ФЬОЛЕР

Къдравият определено заслужаваше надписа на тениската си. Той вдигна глава и се поогледа за миг, но беше уверен в победата си. Погледите ни се срещнаха и аз отново задържах дъха си. Очите му бяха почти нереално сини и ако човек не внимаваше, можеше да потъне в тях за цяла вечност. Изведнъж сърбежът на врата ми толкова се усили, че вече не можех да издържам. – Познаваш ли този тип? – прошепна Матиас. – Защо те зяпа така? Може би защото и аз го зяпах? Не можех да продумам нито дума. Тогава всичко свърши. Венецианецът вдигна ножа на противника си, затвори острието му и се отдалечи.

Майката на Матиас беше грациозна, висока, скандинавско руса красавица със светлосини очи и кожа като порцелан. Когато я видях за първи път, си помис лих, че прилича на някоя филмова звезда. Не знаех точно на коя, но при всички положения на някоя известна. Нито един разумен човек не би си помислил, че Матиас може да е неин син. В най-добрия случай би минал за някой, който ѝ носи багажа. Преди три дни, когато семейство Таселхоф се настани в хотела, той се тътреше зад майка си, тежко натоварен. В дясната си ръка носеше нейната козметична чанта, в лявата – куфара ѝ, а под мишница – една пътна чанта. Всичките изработени от скъпа, тюркоазена на цвят кожа, в тон с костюма на госпожа Таселхоф. След тях във фоайето влезе господин Таселхоф с останалата част от багажа и веднага стана ясно, че той е бащата на Матиас. Изглеждаше точно като сина си, само малко по-голям и малко по-дебел, и с очила. Той каза бавно: 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

– Ние резервирали стая, per favore. Двой-на ста-я. С допъл-нител-но лег-ло. You capito? – На кое име, моля? – попита рецепционистката на перфектен немски език. – Ъъъ... Oх... Хмм... Да. На името на съпрузите Хайнрих Таселхоф и техния син. Госпожа Таселхоф се усмихна, сякаш бе напълно нормално да не се споменава името ѝ, след като бе част от семейство Хайнрих Таселхоф. Междувременно разбрах, че се казва Юлиане, защото в рамките на три дни по някакъв начин бе успяла да завърже разговор с моите родители. Една вечер тя и съп ругът ѝ ги срещнали случайно в бара на хотела и след няколко чаши червено вино за секунда установили колко много общи интереси имат, и веднага преминали на „ти“. Юлиане Таселхоф замъкна майка ми на Венецианското биенале, а баща ми показа на Хайнрих Таселхоф разкопките на палацо „Тасини“. Аз нямах никакво желание за претъпкани художествени изложби или древни руини. Размотаването с Матиас ми се стори по-малкото зло, така че заедно си запълвахме времето. Вървяхме нагоре-надолу из града или обикаляхме с вапоретите1 през каналите. Веднъж пътувахме с лодка до Бурано, а на връщане посетихме Мурано. С това се запълни един цял ден от ваканцията ми, без да видя нещо по-вълнуващо от много цветни къщи (на Бурано) и много цветно стъкло (на Мурано). По-късно щях ужасно да съжалявам, че вместо това не придружих татко или поне не се информирах за откритието на господин Бярнигноки. Баща ми спомена накратко, че е изпратил старинния документ в лабораторията, за да провери автентичността му. – Представи си – каза той, – очевидно е написан от жена, която има същото име като твоето! 1

Лодка ферибот. – Бел. прев. 



ЕВА ФЬОЛЕР

– Ана? – попитах глуповато. Той кимна. – Но както казах, не е ясно дали е автентичен. Заради някои ръкописни орнаменти, които на пръв поглед индикират за анахронизъм. Разбрах само бла-бла и пропуснах да попитам за подробности. Моята липса на интерес отчасти бе свързана с фак та, че не можех да забравя венецианеца. Постоянно мислех за него. Какви сини очи имаше. Колко ловко се движеше. Как ме гледаше! Поне от тогава сърбежът не се повтори, за което бях благодарна. И за това, че очевидно бе фалшива тревога – нищо лошо не се случи. Междувременно започвах все повече да се съгласявам с теорията на майка ми за интермитентно разстройство на познавателната способност. Преведено на разговорен език, означаваше от време на време превръщане в заплес. Но бях готова да приема този факт, стига само да не се повтаря. Тогава дойде неделята, денят на Регата Сторика. От този момент нататък всичко излезе извън контрол. В истинския смисъл на думата.

Хайнрих и Юлиане бяха на мнение, че е добра идея да закусим заедно, преди да тръгнем за събитието. Родителите ми се съгласиха и така се срещнахме в неделя в убийствено ранен час в залата за закуска. Бях толкова уморена, че можех да спя още в продължение на часове, но Юлиане Таселхоф обясни, че ако не заемем навреме хубави мяста на брега на Канале Гранде, в най-добрия случай сме щели да видим флагчетата на мачтите, но нито една от лодките, да не говорим за великолепните костюми на хората в тях. 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

По принцип, спомена тя, сме можели да наблюдаваме представлението от ложата на един благородничес ки дом, който се намира директно на канала. Именно там живеел един партньор по голф на Хайнрих, на когото би доставило удоволствие да ни приеме в стилния си дом. Но за съжаление, бил извън града. – Много важен човек в европейската политика – каза госпожа Таселхоф. – И банкер – добави господин Таселхоф. – Играе голф с невероятен хендикап1. – Той инвалид ли е? – попитах аз. Матиас изпръхтя в чая си. Татко потисна кашлицата си. Госпожа Таселхоф ме погледна снизходително. – По хендикапа се измерва способността на голф играча. С изключение на професионалните играчи, на практика всеки има такъв. – Най-вероятно затова всички карат онези електрически колички на игрището – казах аз. – Но със сигурност е по-добре така, отколкото придвижването с помощта на патерици или инвалидни колички по тревата. Матиас се изкикоти. – Матиас, не е хубаво да се присмиваш на другите само защото не разбират от голф – скастри го госпожа Таселхоф. – Мамо, аз се засмях само защото Ана се пошегува – казва Матиас. – Ти откъде знаеш? – смъмри го майка му. – Да, откъде? – попитах. – Може би по природа съм глупава. Разказах ли ви вече, че повторих последния клас? 1 Handicap (англ.) – думата има няколко значения. 1. недъг; 2. хендикап в голфа е броят допълнителни удари, които са позволени на всеки играч. – Бел. ред.



ЕВА ФЬОЛЕР

– Това се дължеше на твоя безпрецедентен мързел – каза мама. – И на твоята нелепа дискалкулия. – Оо, не наричаха ли така разстройството в усвояването на смятането? – попита госпожа Таселхоф състрадателно. – Какъв ужас. – Мога да живея с това – отговорих. – Три по математика не е истински хендикап, поне не дотолкова, че да ми трябва голф количка. – Всъщност имах предвид теб – каза госпожа Таселхоф на майка ми. – За теб трябва да е ужасно. Мили боже, да си експерт в областта на физиката, а детето ти… Баща ми ме защити: – Ана го е наследила от мен. И аз не можех да смятам добре. Замалко и аз да повторя една година. – Матиас прескочи един клас и отиде в по-горен – похвали се госпожа Таселхоф. – Догодина ще държи матура и ще следва стоматология. – Мамо! – каза Матиас смутен. – Всеки човек има специални умения – отбеляза господин Таселхоф категорично. – Един разбира от едно, друг от друго. Госпожа Таселхоф сложи ръката си върху неговата. – Много си прав, Хайнрих. Да се радваме, че Матиас е така изключително надарен. Не може всеки да е толкова интелигентен като него. Татко не можеше да остави нещата така. – Ана пише прекрасни есета – каза той. – Тя има талант за писане. И за смешни истории. Чувството ѝ за хумор е невероятно. – Татко! – Този път аз се смутих. След малко ще разкаже и че съм спечелила купа по гимнастика. – А и Ана изглежда страхотно – заяви Матиас, като че ли това бе някакво убедително основание за моите трудности, свързани с математиката. – Като близначка на Майли. – Благодаря – отговорих. 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

– Коя Майли? – попита госпожа Таселхоф. – Майли Сайръс – поясни Матиас. – Коя е тя? – Певица. Играе главната роля в „Хана Монтана“. – Къде? – Това е сериал. Дават го по „Дисни Ченъл“. Ясно си личеше, че нито неговите, нито моите родители имат представа коя е Майли или Хана, но никой не искаше да си го признае. – Външният вид често бива надценяван – заяви госпожа Таселхоф. Съпругът ѝ си глътна корема и добави: – Права си, скъпа. След като вече всичко бе казано, тръгнахме към Регата Сторика. Госпожа Таселхоф не бе преувеличила, като казваше, че е почти невъзможно да се стигне до канала. От двете му страни хората се препираха за най-хубавите места. На балконите и лоджиите на сградите вече ликуваха многобройни зрители. Някои имаха прозорливостта да резервират маса в един от ресторантите на първа линия, други имаха добър изглед от лодките си, които бяха акостирали до стените на кейовете. Навсякъде цареше блъсканица и изглеждаше почти безнадеждно да се види водата. – Закъсняхме – оплака се госпожа Таселхоф. – Глупости – възрази съпругът ѝ. – Парадът на лодките започва чак след половин час! – Да, но тук е толкова пренаселено! Няма да можем да видим нищо! Обърнахме се и тръгнахме на зигзаг през няколко улички, за да излезем на друго място на брега, но и там кеят беше вече пренаселен. – Колко досадно – каза мама. – Ето там отпред, на площадката на кея – посочи татко. – Там има места. 



ЕВА ФЬОЛЕР

– Каква щастлива случайност! – извика госпожа Таселхоф. Видях как мама се намръщи. – Не мисля, че на зрителите им е позволено да стоят там. В противен случай местата вече щяха да са заети. – Случайно да виждаш забранителна табела или бариера? – попита госпожа Таселхоф. Уверена в собствената си победа, тя си проправи път през тълпата. Представляваше открояващо се цветно петно в розовия си костюм, който бе облякла днес. Наистина, една широка ивица при кея беше празна, като че ли я бяха запазили специално за нас. Хората дори се отдръпваха встрани, за да ни пуснат да минем, когато се запътихме натам. – Та това е като истинско място в ложа – радваше се господин Таселхоф. – Да, наистина – съгласи се баща ми. – Наистина не е за вярване – каза мама, раздразнена. Тя се огледа, сякаш очакваше, че във всеки един момент ще се появят карабинери или други органи на реда, за да ни изгонят, тъй като може би това бяха местата на пожарните лодки. Известно време просто си стояхме там и докато родителите ми си приказваха със семейство Таселхоф, аз се поогледах наоколо. Навсякъде беше претъпкано с хора, които гледаха с очакване към канала. От интернет разбрах, че Регата Сторика е много повече от обикновен туристически спектакъл. Именно за венецианците това събитие бе от особено значение, тъй като представляваше гвоздеят на този така популярен за тях спорт – гребането. Преди реалното състезание обаче щеше да се състои исторически парад с лодки, с много гондоли и яхти, които щяха да преминат в тържествено шествие през Канале Гранде. Всички лодки щяха да бъдат ук



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

расени до най-малкия детайл, а гондолиерите и хората, които се возеха в тях, щяха да са облечени в костюми в стил петнайсети век. Предната вечер, с моя айпод бях попаднала в Гугъл на няколко снимки с репортажи и затова приблизително знаех какво ме очаква. – Най-великолепният кораб е „Бучинторо“ – извика госпожа Таселхоф, заглушавайки глъчката. Това е златната тържествена галера1 на дожите2. – Наистина си много добре осведомена – рече мама. – Прочела съм всичко, каквото трябва да се знае за Венеция. Когато се посещават нови места, е хубаво човек да се информира за тях. Можете да ме питате каквото искате за историята и културата. – Тя посочи към канала. – Вижте, задават се първите лодки! Между другото, тези подпори на носовата част на гондолата ги е имало и преди петстотин години. Както може да се види, наблюдавайки по-внимателно, те се състоят от шест части. Всяка част представлява определен район от Венеция. Една шеста, да бъдем точни. Всъщност има шест венециански квартала, затова се наричат Сестиере. Това са „Сан Марко“, „Сан Поло“, „Канареджо“, „Дорсодуро“, „Санта Кроче“, „Кастело“ и „Джудека“. – Интересно! – рече мама. Малко след това я чух да казва тихо на татко: – Тази жена започва да ме дразни. – Едва сега? – попита той. – Чувам ви – обадих се аз. – Това беше поверително – смъмри ме мама, с право. – И това с голф количката не беше никак забавно. Не трябва да се правят шеги с инвалиди. Голям гребен кораб от Средновековието. – Бел. прев. Дож е титла, която са носели държавните глави на някогашните градове държави Венеция и Генуа. – Бел. прев. 1 2



ЕВА ФЬОЛЕР

– Аз пък го намерих за много забавно – каза татко. – Виждам първите лодки! – извика госпожа Таселхов, възхитена. От устието на Канале Гранде се приближаваха автентично украсените лодки и от далеч се виждаше колко са пъстри. – Виж, там е червената гондола – каза Матиас. Наистина, тя се приближаваше. На греблото отново стоеше едноокият старец, облечен както преди няколко дни. Гондолата се движеше малко на разстояние от другите, по-близо до стената на кея. За моя изненада, тя зави доста неочаквано. С няколко силни тласъка на греблото едноокият старец я избута към площадката на кея, където стояхме ние. – Но какво прави той? – попита мама. – Нямам представа – отговори татко. Гондолата се опря в стълбите на кея. Жестикулирайки, старецът махна към нас. – Изглежда, иска да се качим в гондолата – каза госпожа Таселхоф. – На мен по-скоро ми се струва, че иска да ни изпъди от тези места – възрази мама. – Не мисля така – отговори госпожа Таселхоф. – При всички положения иска нещо – каза мама. – Вероятно сто и петдесет евро в аванс – предположи господин Таселхоф. Старецът ни разбра и поклати глава. Той махна отново, този път по-нетърпеливо. Да ни прогони ли се опитваше? Може би е от пожарната? Никъде не виждах пожарогасители, но червеният цвят пасваше идеално. Изведнъж на кея стана блъсканица. Хората се бутаха все повече и около мен настъпи истински хаос. – Ние дойдохме тук първи – възмути се господин Таселхоф. Госпожа Таселхоф взе решение: 



ГОНДОЛАТА НА ВРЕМЕТО

– Трябва да се качим в гондолата, преди другите да са ни изпреварили. Ще дадем на стареца някое и друго евро и готово. – Sorry! Някой от тълпата си проправи път напред и избута зрителите встрани. Очевидно с грубото си поведение и с блъскане беше предизвикал суматохата. Не можех да видя кой е, но за това пък го чувах много добре. Ругаеше ядосано на италиански, защото не се придвижваше достатъчно бързо. Тогава той извика над главите на зрителите нещо на стареца в гондолата, който от своя страна му отговори. Звучеше като предизвикателство. Госпожа Таселхоф направи голяма крачка напред и се качи в гондолата. – Който превари, той завари! – Тя вдигна поглед към нас. – Хайде, какво чакате! По-добро място от това няма да намерим през целия ни живот! Господин Таселхоф и Матиас я последваха пос лушно в гондолата и седнаха. Междувременно нахалникът в тълпата, на когото видях само тъмната коса, избута встрани последните зрители, които все още стояха на пътя му. За съжаление, това бяхме аз и моите родители. Татко започна да роптае, защото мама едва не падна, ала все пак успя да я задържи в последния момент. Но аз самата загубих равновесие и полетях към водата. С плясък паднах в канала и потънах като камък.

Водата не беше много студена, поне не по-студена от тази в басейните, но след непоносимите летни горещини бе истински шок за организма. Да оставим настрана факта, че бе абсолютна клоака. Все някъде венецианците трябваше да изхвърлят отпадъчните си 



ЕВА ФЬОЛЕР

води и така на разположение се оказваха каналите, които в крайна сметка се намираха точно пред входната им врата, в буквалния смисъл на думата. Изплувах на повърхността и шумно си поех въздух. – Ана! – чух да вика майка ми. – О, боже, тя падна във водата! Нищо не виждах, косата ми висеше като сноп водорасли пред очите. О, боже, може би това наистина са водорасли! Вонящи, зелени, токсични канални водорасли! Нечии ръце ме сграбчиха и ме измъкнаха от водата, заедно с чантата ми, която стисках здраво. В края на краищата в нея беше новият ми айпод. Надявах се, че не беше пострадал! Набързо махнах водораслите от очите ми и за мое щастие, открих, че е била само косата ми. След това забелязах, че се намирам в червената гондола, в която се бях проснала като изхвърлена на брега риба. Над мен видях уплашеното лице на Матиас, който ме гледаше през рамо: – Добре ли си, Ана? – Вие сте виновен за това, хулиган такъв! – чух да вика госпожа Таселхоф. – Ако не бяхте блъскали така хората, това нямаше да се случили! При това видяхте, че вече сме наели гондолата! При стеклите се обстоятелства не бих казала „наели“, по-подходящо би било „превзели“. – В края на краищата той спаси Ана – отбеляза Матиас. Той? Кой? Надигнах се и започнах да се оглеждам наоколо с премрежен поглед. Първо видях парада на историческите лодки, които минаваха покрай нас. След това погледът ми се спря на стария гондолиер, чието единствено око ме гледаше неразбиращо. Горе на кея забелязах в тълпата облекчените лица на родителите ми. 

