“Хрониките на Ордиана: Гора от вятър”

1. ВЪЛКЪТ Луната и верните ѝ спътнички – звездите, рисуващи съзвездия по нощното небе, осветяваха толкова силно полето, че човек нямаше нужда от факла. Според изчисленията на Стивън до два-три часа щеше да настъпи изгревът, но нощното светило явно не го беше грижа и изменяше косата на момчето от черно в тъмни нюанси на сребристо. Цяла нощ Стивън не можа да мигне от странния гъдел по ръцете си. Накрая не издържа и излезе да се разходи по течението на реката, която минаваше покрай град Картър. Както винаги, не беше казал на никого, че отива във Ветровитата гора. Дори на найдобрата си приятелка, Луси. Ако тя разбереше, щеше да поиска да го придружи, родителите ѝ щяха да разберат и щяха да я накажат. Така и двамата щяха да загазят. Възрастните хора вероятно щяха да го помислят за вещер или за някой луд, щом се осмелява да стъпва в тази част на Ордиана, а младежите щяха да му се изсмеят, че си е губил времето в разходки. Всякакви слухове се носеха за тази гора, но те не го плашеха. Бяха просто суеверия. Стивън много добре знаеше, че не владее никакви магии и вълшебни работи – такива неща не съществуваха, нали? Вече не беше сигурен. Дядо му, Клифърд Картър, разправяше, че някои старци смятат 13-ата година за съдбоносна. На Стивън това му звучеше като изтърканото клише за фаталното число. Но все пак наскоро бе станал на тринайсет и оттогава се чудеше дали да си „навлязъл в пубертет“ значеше, че по ръцете му ще пробягват странни наелектризирани нишки. Тревите зад него прошумоляха, но когато момчето се обърна, стръкчетата замлъкнаха, сякаш бе накарал вятъра да спре внезапно. На лунната светлина различи стъпките си в калта – бе валяло преди ден. Стивън се раздразни, задето беше оставил следи. Някой от града можеше да го проследи и да разбере, че е влизал във Ветровитата гора. И още щом си го помисли, калта от дъното на следите се надигна и влажната земя се заравни, сякаш никой никога не беше минавал оттам. Момчето се огледа плахо, после продължи напред и изтри ръце в якето си. Изумен, установи, че боцкането отминава. Вдигна дясната си ръка на височината на зелените си очи и я огледа. Той прекара пръсти през косата си и бретонът му падна покрай очите. Видя как по кожата му отново минават наелектризирани нишки и бързо скръсти ръце. И колкото и да не вярваше в магии, за Стивън нямаше друго обяснение. Докато се чудеше къде да се дене този път, защото изведнъж Ветровитата гора му се стори опасна, забеляза малки стъпки, идващи от едно близко дърво. Следите стигаха до реката, губеха се в плитчините и продължаваха обратно навътре в гората. Определено бяха вълчи стъпки, макар досега да не се бе натъквал на такива. „Ама какво си въобразявам?! Разбира се, че има вълци. Това е гора, в която никой не стъпва. С изключение на мен.“ Стивън се усмихна при тази мисъл. Вече не виждаше нищо опасно в гората. Хората си въобразяваха какви ли не откачени истории за нея, а на него местността му приличаше на най-обикновена. С животни – тревопасни и хищни. И тъй като нощните твари се разхождаха в тъмнината, се зачуди дали да не се върне. Но вече преминаваше река Спей и реши да остане – имаше лък, стрели и кинжал, така че най-вероятно щеше да се справи, ако се натъкнеше на някой неканен хищник.

Освен за да си събере мислите, Стивън идваше в гората и да ловува. Въпреки че рядко му се налагаше сам да си осигурява препитание, така запълваше времето си. Искаше да се научи да бъде самостоятелен и като начало му се струваше добра идея да се грижи за прехраната си и да не се вслушва в предупрежденията на суеверните. Не обичаше обаче да убива животни, затова по-често се учеше да стреля по някое дърво и да се бие с меч срещу въображаем съперник. Понякога тренираше с приятелите си – Бен и Луси, или с баща си – Джоунс Картър, наследникът на град Картър. Момчето смяташе, че Джоунс борави с меча и лъка като перфектно обучен генерал, но след известен брой тренировки с най-близките си приятели бе достигнал до извода, че Луси е по-добра с лъка, а Бен бе един от малцината седемнайсетгодишни, които си служеха отлично с всички оръжия. Изведнъж чу плачевно скимтене. Последва звука и се лута известно време, като се постара да не се отдалечава твърде много от реката. Желанието му обаче не се увенча с успех. Мистериозният звук ту замлъкваше, ту отново се появяваше. Вдигна поглед нагоре към клоните на дърветата. Както се и надяваше, не видя нищо друго освен листа. И точно когато бе готов да се откаже от безцелното търсене, скимтенето се чу изненадващо близо. Стивън направи още няколко стъпки и скимтенето се чу съвсем ясно. Приличаше на вълчи вой. Прекрачи няколко нападали клони и спря на място. Едно малко вълче, на около два месеца, обикаляше голяма купчина от камъни, повисока от Стивън. Животинчето се катереше по грамадата, която най-вероятно е била някога бърлога. При това много странна – от правоъгълни каменни блокове. Тя приличаше много повече на мегалит. Срутен мегалит. Вълчето престана да вие, щом видя Стивън. Огледа го с големите си сини очи и слезе от купчината. Приближи се на два метра от момчето, душейки въздуха с високо вирнато носле. Наклони глава и наостри уши. Стивън му се усмихна, изпълнен със съчувствие. Наоколо нямаше никаква опасност и той се приближи до вълчето. Приклекна и протегна ръка към него. Вълчето го подуши и сведе едва забележимо глава, продължавайки да гледа с извънредно любопитните си, интелигентни очи. Стивън докосна пухената му главичка. Внезапно се почувства замаян, по ръката му плъзнаха отново магическите нишки. Стивън пропълзя до най-близкото дърво, без да знае какво става, но когато докосна челото си, установи, че целият гори. Дали не беше настинал? Баба му беше лечителка и макар Стивън да не се интересуваше от медицина, знаеше много добре, че да вдигнеш внезапно температура беше изключено. „Нещо става! Забърках се в неща, които не разбирам!“ –помисли си объркано момчето. Вълчето започна да обикаля притеснено Стивън, който го гледаше смаяно. Беше го разбрал.

– Не, това не е честно. Сестра ми Шийн пак е бутнала някой камък! Нашите ѝ казаха, че магията е крехка. Аз отидох да пия само малко вода, а когато се върнах, бърлогата беше срутена. Да не би аз да съм виновен, че те са мъртви? Само ако знаех, щях да остана и да им помогна. Значи аз съм виновен, така ли? Стивън забеляза, че умът на вълчето работеше доста странно – най-вероятно защото беше малко. Но пък приличаше на интелигентен ум, развит колкото човешкия. Но сега се притесняваше от нещо по-тревожно – разбираше вълчето. Определено езикът на животните бе неизвестен на Стивън, а и вълчето комуникираше чрез непозната човешка реч, която момчето разбираше, сякаш беше вълшебство. Дали това замайване или магическите нишки имаха нещо общо? Стивън обмисляше да си тръгне по възможно най-бързия начин, когато вълчето изскимтя печално: – И ти ли си тръгваш? Като тях? Като родителите ми и сестра ми?

– О, ами... това? Сигурно полудявам! – каза си Стивън и разтърка челото си. Обърна се и бързо тръгна между дърветата.

– Не, не полудяваш. Значи ще ме оставиш? – повтори вълчето, без да помръдва от мястото си. Стивън спря насред пътеката, без да е сигурен как да постъпи. Ако послушаше съветите на ловците от града, то трябваше да убие вълка, за да не бъде нападнат внезапно. Но как такова беззащитно вълче можеше да причини неприятности? И все пак... Бе започнал да си въобразява, че разбира вълци. Ощипа се, но го заболя, така че определено не сънуваше. Без да го интересува какво ще стане по-нататък, Стивън се върна при вълчето и седна на един камък.

– Няма да те оставя – обеща му той. Погледът му се спря върху бърлогата. Стана и се приближи до грамадата от камъни. Изпод един от тях се подаваше голяма рунтава опашка. Каменните блокове изглеждаха тежки, но въпреки това Стивън реши да ги отмести. Оказа се, че е по-трудно от очакваното, но за по-малко от час успя да ги изнесе настрана, а под тях имаше грозна гледка – два огромни вълка и един по-малък лежаха смазани. Странната бърлога наистина се бе превърнала в мегалит. Трите вълка бяха мъртви и след като Стивън отмести камъните, се разнесе миризма на мърша. Момчето изпуфтя, налагаше се да махне и труповете. Но къде щеше да ги замъкне? Хрумна му една идея. Можеше да ги издърпа на няколко метра от поляната и да ги зарови, за да не бъдат намерени. Това му отне повече време, отколкото камъните. С ръце изрови гроб на около сто метра от инцидента. Когато примъкна и последния труп, се зачуди защо изобщо го прави. Но му се въртеше една мисъл – можеше да направи една землянка, където вълчето да живее и да се крие. Щеше да му е лесно, защото го разбираше, колкото и невъзможно да изглеждаше. Все пак не можеше, а и не искаше да остави осиротялото вълче сам-само. По изгрев слънце Стивън зарови мъртвото семейство на вълчето, като го покри с пръст, и нареди около гробовете чисти бели камъчета, които намери край реката. Избърса чело с опакото на дланта си. После пое обратно към поляната. Вълчето обаче само го погледна и остана седнало пред гробовете. Тъжният му вой се изви към небето. Стивън продължи бавно по пътеката, сигурен, че вълчето ще го последва след малко, щом оплаче семейството си. Така той реши да се грижи за вълчето.

– Значи няма да ме оставиш? – попита животинчето, когато се върна на поляната. Момчето въздъхна дълбоко и седна до едно дърво.

– Не, няма. Ще се грижа за теб, Макс – обеща Стивън. Погледна вълчето, за да се увери, че името му харесва. Макс се приближи до Стивън, набута главата си под ръката му и след минута заспа. Точно в този момент Стивън почувства, че не трябва да прави нищо – просто да остане така, чудейки се какви бяха онези наелектризирани нишки, които усещаше, и как е възможно да говори с вълците, защото дълбоко в себе си знаеше, че Макс не виеше, докато разговаряше с него. Това не беше вълчи език, а език, свързан с магия.