Луси Бързо въртя педалите. По Роуз Драйв, където къщите са окъпани в оранжевата светлина на уличните лампи. Където хората седят на верандите си с надеждата да ги подухне малко ветрец. Нека стигна навреме. Моля те, нека стигна навреме. Току-що пристигнаха в студиото. Твоите графити типове Сянката и Поета са тук, написа ми съобщение Ал и аз хукнах в нощта. Поех под кървавочервеното небе, което стана черно. Зарязах татко, който седеше пред бараката си и ми извика: – Мислех, че ще се срещнеш с Джаз чак по-късно. Къде е пожарът, Луси Дервиш? Вътре в мен. Под кожата ми. Нека стигна навреме. Нека се срещна със Сянката. И с Поета, но по-важно със Сянката. Човекът, който рисува в тъмното. Изобразява птици, хванати в капана на тухлени стени, и хора, изгубени в призрачни гори. Рисува хора, от чиито сърца никне трева, и момичета с бучащи косачки за трева. Художник, който създава такива неща, е някой, по когото бих могла да си падна. Сериозно да си падна. Толкова съм близо да го срещна и желая тази среща така силно. Според мама, когато желанието се сблъска с осъщест5
вяването, това е моментът на истината. Аз искам да се сблъскам. Искам да се натъкна право на Сянката и да оставя силата да разпилее мислите ни, докато съберем парчетата един на друг и си ги подадем взаимно като купчинка блестящи камъчета. На върха на Сингър Стрийт виждам града, неоново син и извисяващ се. В дълбините на небето проблясва светкавица и си проправя път към повърхността. В далечина се чува смях. Ето едно от творенията на Сянката, рисунка върху ронеща се стена, изобразяваща сърце, пропукано от земетресение, а отдолу са изписани думите „Отвъд скалата на Рихтер”. Не е като сърцата, които виждате по картичките за Свети Валентин. Това тук е сърцето, каквото е в действителност: фини вени, камери и артерии. Гора с размерите на юмрук в гърдите ни. Дърпам ръце от спирачките и се понасям. Дърветата и оградите се сливат и става така, че бетонът може и да е небето, а небето би могло да е бетонът, а фабриките се простират пред мен като сън, разпръскван от светлина. Завивам зад ъгъла и летя по улицата на Ал. Към неговото ателие, към самия него, седнал на стълбите с малки нощни пеперуди, кръжащи на светлината над главата му. Към сянка в далечина. Към сянката на Сянката. Предстои сблъсък. Изминавам последната отсечка и спирам. – Тук съм. Успях. Добре ли изглеждам? Как изглеждам? Ал допива кафето си и оставя чашата на стъпалото до себе си. – Като момиче, което ги изпусна за пет минути.
6
EД Невероятно гореща нощ е като за октомври. Навън има повече хора от обикновено, затова бързо рисувам небето със спрея. Очите ми шарят във всички посоки. Следя за ченгета. Наблюдавам за всеки, когото не бих желал тук. Боята се лее и нещата, които напират в главата ми, преминават от флакона върху тухлата. Първото нещо, което някога нарисувах, беше момиче. Второто, което изобразих, беше врата върху тухлена стена. Продължих да рисувам огромни врати. Преминах към небе. Открити небеса, изрисувани над нарисувани врати и нарисувани птици, които изскачат измежду тухлите и се мъчат да отлетят. Малка птичке, какви си ги мислиш? Ти излизаш от флакон спрей. Тази вечер рисувам птицата, която се върти в главата ми цял ден. Малък жълт сладур, които лежи на приятна зелена трева. С корем към небето и крака, сочещи в същата посока. Може да спи. Може да е мъртъв. Жълтият цвят е точен. Също и зеленият. Небето е сбъркано. Нужно ми е синьо, което те разтърсва. Тук не се среща често такова синьо. Бърт все се опитваше да го издири за мен. Приблизително всяка седмица ми показваше в магазина синьото, което е поръчал специално. 7
– Близо е, шефе – казвах му. – Но не достатъчно близо. Още не го беше открил, когато почина преди два месеца. Имаше всички цветове, които желаех. Зеленото, върху което лежи тази птица, е нюанс, изнамерен от него преди две години. – Имаше добър първи ден – заяви Бърт, когато ми подаваше зеленото. – Наистина добър. – Много е хубаво, мамка му – отвърнах, след като пръснах малко върху парче картон. Приех това за знак, че съм постъпил правилно, като напуснах училище, за да работя за него. – Хубаво е, мамка му – Бърт погледна през рамо. – Но не казвай „мамка му”, когато жена ми Валъри е наоколо. Бърт винаги ругаеше като хлапе, което се бои да не го спипат. Присмивах му се за това, докато Вал не ме хвана да ругая. Този ден Бърт се смя последен. – Какво е толкова забавно? – пита нечий глас зад мен. – По дяволите, Лио – през тревата на стената минава синя линия. – Не се прокрадвай. – Викам името ти от върха на хълма. Освен това от общината направиха това място легално, нали помниш? – той дояжда наденичката си в тесто. – Харесвам тръпката от това да работиш, когато могат да те заловят. – Аз харесвам тръпката от рисуването – казвам му. Наблюдава ме известно време. – По-рано звъннах на мобилния ти телефон. Няма връзка. – Аха. Не съм платил сметката – подавам му флакона. – Изпиши ти думите. Гладен съм. Лио остава загледан в рисунката ми, изобразяваща широко небе, надвиснало над спящата жълта птичка. Сочи към хлапето на стената. – Добър детайл. 8
Продължава да размишлява, а докато го прави, аз се озъртам. Възрастният мъж, който работи в ателието за стъкло от другата страна на улицата, е на стъпалата, пише съобщение и се взира в нас. Поне знам, че не вика ченгетата. Лио винаги пише нещо, което подхожда на рисунката. Понякога използва шрифтове, които намира онлайн. Друг път създава свои и ги кръщава с имена. Днес изписва думата „мир” в облаците, а буквите се реят и къдрят. Странно как двама души могат да гледат едно и също нещо, а да го виждат различно. Аз не виждам мир, като гледам тази птица. Виждам бъдещето си. Надявам се, че само спи. Ръката му се движи пред стената и той изписва имената ни. Винаги ги пише по един и същи начин. Неговото, после моето с шрифт, който нарича „фантазъм”. Поет. Сянка. Оставяме стареца на стъпалата с кафето му и се отправяме нагоре по Вайн Стрийт. До нас е петнайсет минути пеша, ако се движиш по главния път, но с Лио никога не го правим. Хващаме по странични улици и алеи. Живея от другата страна на влаковото депо, така че прескачаме оградата и минаваме напряко, като се оглеждаме пътьом за хора, които работят. Допада ми да виждам как прехвърлят мислите си върху старите вагони. Това прави града толкова наш, колкото и на някого друг. – Днес видях Бет – заговаря Лио. – Пита ме как си – хвърля камъни по изоставените влакове. – Прозвуча ми, сякаш иска да си те върне. Спирам и изваждам един флакон. Напръсквам сърце като от картичка, с пистолет, насочен към него. – Приключихме още преди три месеца. 9
На първи август, не че пресмятам времето. – Тогава ще възразиш ли, ако аз я поканя на среща? – Ти ще възразиш ли да нарисувам нещо на стената на къщата на баба ти? Той се смее. – Да, ясно. Приключили сте. – Харесвам я, но нищо повече от това. Правеше разни такива неща, като например да се наведе към мен, да ме целуне, а после спираше, за да шепне в ухото ми разни смехории, и след това пак ме целуваше. Крещях сам на себе си: „Какво не ти е наред? Вземи се влюби в нея, загубеняко”. – И на нея това не ѝ се струваше странно? – Вътрешно. Вътрешно си крещях. Както и да е, така и не се влюбих в нея, затова предполагам, че частта от мозъка, която отговаря за любовта, не реагира на нарицателни като „загубеняк”. – За твое добро се надявам, че никоя част от мозъка ти не реагира на „загубеняк”. – Добре казано. Ще ми се да не се бях сещал за онова, което правеше Бет, защото сега успявам да я почувствам с ухото си, топлият ѝ дъх ме гъделичка, а гласът ѝ звучи точно като онова синьо, което търсех. – Ти беше ли влюбен в Ема? – питам. – Бях яко обсебен – отвръща той, без да се замисли. – Не влюбен. – Каква е разликата? Той тъкмо се кани да хвърли камък към една улична лампа, но се спира. – Затвор – произнася и поставя камъка в джоба си. Ема го заряза в края на единайсети клас. Тогава не бях в 10
училище, така че научих за пръв път за раздялата им, когато той дойде в работилницата и се разкрещя, че искал да изрисувам странична стена на къщата на Ема. – Тя не знае, че съм Поета – каза. – Ако научи, ще ме поиска пак. Ема живееше в добър район на града в триетажна редова къща. Нямаше да ни се размине, ако рисувахме на такова място. Знаех си, че вечерта ще приключи зле, ала бе невъзможно да разубедя Лио, така че му обещах да взема боя и да се срещнем там в десет вечерта. Бърт видя раницата ми, пълна с флакони, когато си тръгвах. Бе отгатнал, че съм Сянката, още първата седмица, когато започнах работа при него. Правилото му бе да рисувам върху неща, дето не са ничия собственост, и през повечето време аз точно това правех. – Внимавай – бе ме предупредил. – Без кураж няма слава, не го ли повтаряш непрекъснато? – подхвърлих. Той беше прав, но все пак напръсках със спрей исканото от Лио: момче с думата „любов” изрязана в гърдите му, а до него стоеше момиче и държеше ножици. Ема се показа навън и видя нарисуваното, а той падна на колене пред стената, поразен в гърдите от любов младеж, и я помоли да го приеме обратно. Тя извади мобилния си телефон и извика ченгетата. Лио не желаеше да си тръгне, а аз не бих си тръгнал без него и ето че след десет минути седяхме в задната част на полицейския ван, с който ни откарваха, за да ни снемат отпечатъци. – Късмет, че поне не си подписахме имената, а? – каза Лио. – Яко щяхме да загазим, ако тя им беше казала, че ние сме Сянката и Поета. 11
– Аха – отвърнах, докато пияният насреща ми крещеше как ще избие всички, щом веднъж му свалят белезниците. – Добре, че мислеше с главата си тази вечер, защото наистина щяхме да патим сериозно. Дадохме показания и Лио си изпя всичко, как е бил зарязан и как си искал Ема обратно. Явно решиха, че тя е доста жестока, защото се обадиха на майка ми и на бабата на Лио и ни пуснаха с предупреждение и поръка да почистим оплесканото. Никога не бях чувал бабата на Лио да крещи толкова много, както докато го тътреше към колата. Оттогава насам коси моравите на приятелките ѝ всяка събота. Мама остана смълчана, докато не се прибрахме у дома. Още беше с униформата си от супермаркета и баджът ѝ съобщаваше на всички, че името ѝ е Мади и се надява човекът насреща ѝ да има приятен ден. Мразех този бадж, защото тя изглеждаше толкова уморена, когато го носеше. – Много ли си сърдита? – попитах, след като се качихме в колата. Тя включи двигателя и от плейъра гръмна музиката на „Смашинг Пъмпкинс”. – Сам си отговори на въпроса. След като покара малко, намали музиката. – С това ли се занимавате с Лио сега, когато се върнах да уча и работя вечер? Ако гледаше към мен, а не към пътя, щях да ѝ кажа истината. – Беше само този път. Ема заряза Лио и той искаше да я спечели обратно. – И, естествено, вандализира къщата ѝ. Обичам Лио като свой син, но все някога трябва да порасне. И за теб се отнася. – Аз съм пораснал. На шестнайсет съм. Имам работа. 12
– Аз имах бебе и работа на шестнайсет. Не бях пораснала. Паркира пред блока ни, който задънваше Пит Стрийт. Заизкачвахме четирите етажа на тухлената сграда с балкони, окичени с пране. – Май трябва да зарежа сестринския институт и да започна отново да работя денем, докато навършиш осемнайсет. Беше ми отнело цяла година да я уговоря да кандидатства в медицинския институт. Приеха я и аз започнах да плащам половината наем, така че тя да съкрати смените си и да работи само вечер. – Ако напуснеш, вечно ще си останеш тук – казах ѝ. – А ти къде ще си, Ед? Не отговорих. – Ето това ме тревожи. Тя не напусна, но знаех, че ще го направи, ако ме заловят пак, така че цяла седмица не пипах никакви стени. Ала само за тях си мислех и в петък вече рисувах отново. Работех в старата каравана близо до парка с ледената пързалка, така че никой да не вижда. Предадох думите ѝ как трябвало да пораснем на Лио, докато с пот по челата търкахме боята от стената. Ема мина покрай нас заедно с приятелките си. – Без да искам да засегна майка ти, майната му на порастването – каза Лио и остана загледан в Ема, докато тя не се скри от поглед. *** С Лио прескачаме оградата на депото и поемаме по последната пряка, извеждаща на Пит Стрийт. В блока ни прозорците на хората са отворени и от тях излизат топлина, звуци от 13
музика и телевизори. С мама сме тук, откакто бях на осем. Тя държеше да си имам своя стая, а това бе най-многото, което можехме да си позволим. Преди Пит Стрийт живеехме в едностаен апартамент. Баба се премести в старчески дом след смъртта на дядо, така че трябваше да се изнесем и да заживеем сами. Апартаментът имаше оранжев килим и тапети на цветя, но мама го погледна и каза: – Грозен е, само че е по-голям от другите. А с грозното все някак ще се справя. Нямахме пари за етажерки, така че мама използва две стари стълби, които намери на улицата. Постави ги в двата края на дневната и нареди по тях разни неща като колекцията си от снежни стъклени топки, плочите си с музика и металните кутии за бонбони, които баба ми беше оставила. Аз получих спалнята, а мама си устрои кът за спане, като върза канап между стълбите и окачи на него копринена завеса. Около кухненските прозорци постави гирлянди с цветни лампички, а двамата заедно залепихме звезди по целия ми таван. Когато главното осветление беше изключено, не виждах петната по килима и по стените. Първото стихотворение, което Лио написа, беше за вечер, прекарана у дома. Учителката ни в четвърти клас не го окачи на стената, защото той не го промени, както тя искаше. Но пък мама го постави в рамка и го окачи на стената в нашата дневна, без да го кара да променя нищо. Звездите са вътре. Истинска шибана красота. Когато се преместихме на Пит Стрийт, и там беше също така грозно, но мама направи жилището прилично. Вече имаше достатъчно пари за истински етажерки и не беше нужно да прави преграда със завеса. Купи лампион с червен абажур, 14
защото аз го харесах. В стаята ми има резервно легло за Лио. – Как ти се струва? – попита ме в деня, когато се преместихме. – Чувствам го като дом – отговорих. Тогава не ми се виждаше толкова малко и сиво.
Аз светвам лампата, а Лио поглежда в хладилника за храна. Връща се с празни ръце. Натискам бутона на климатика. Не се случва нищо. Удрям го. Лио го удря. За малко да го събори от стената, но той пак не пуска студен въздух. – Не е нормално да има такива горещи дни през октомври – заявявам, докато стоя пред отворения фризер. – Не започвай. Баба цял ден се оплаква от времето в Мелбърн. Отвърнах ѝ: „Щом живееш в Австралия, това получаваш”. – А тя какво каза? – Накара ме да изчистя бараката. – Така си и помислих. Лио е от най-печените сред познатите ми, но баба му е по-печена. – Майка ти на работа ли е? – пита. – Днес е свободна. Излезе за някаква супер специална фокус-мокус вечер в казиното. Ще ѝ гадаят бъдещето. Продължава цяла нощ, защото „магията” се случвала в малките часове. Лио повдига вежди. – Не и този вид магия. Затварям фризера и го гледам как се обляга на пейката; краката му стигат почти до другия край на кухнята. Апартаментът изглежда още по-малък, отколкото когато се нане15
сохме, но не размерът му ме притеснява, а сивото, което изби по стените през годините. Петната по килима от нечий друг живот, пристигнал и отишъл си преди нашия. Бърт все казваше, че ще ми даде боя на изгодна цена. Мама би я използвала, ако бях поискал, но знаех, че ще е пропиляно време. Някои места искат да бъдат изгорени и построени наново, за да изглеждат чисти. – Днес завърших дванайсети клас – казва Лио. – Какво ще кажеш да излезем, да хапнем във „Фийст”, да се срещнем с момичета? – Имам всичко на всичко петнайсет долара. Погледът му ме отминава и се насочва към календара и червеното кръгче около датата за наема. – Още ли не си извадил късмет в намирането на друга работа? – Извадих обратното на късмет. Хората дори не връщат обажданията ми. – Тази нощ ще помагам на Джейк, ако проявяваш интерес. Можем да изкараме по петстотин долара всеки за два часа. Работата е в три сутринта. Всичко, което трябва да свършим, е да вземем вана, да го натоварим и да го откараме. – Ти тъп ли си? – питам. – Така сочат оценките ми в бележника. – Дори не се шегувай с това. Брат ти го хващат абсолютно всеки път – като се започне още от времето, когато беше петнайсетгодишен и убеди някакъв човек от автокъща да му даде ягуар за пробно каране. По-висок е и от Лио, така че онзи се вързал на фалшивата му шофьорска книжка. Плюс това Джейк умее да говори по такъв начин, че кара хората да му вярват. Взел ягуара и вместо да кара някъде, където никой не го 16
познава, тръгнал да обикаля квартала и минал покрай къщата им с музика, кънтяща през прозорците. Баба му го извлече навън за ухото пред всички на улицата. Лио се протяга и отново блъска по климатика. – Дължа пари. Изглежда разтревожен, което започва да тревожи и мен, защото той не се плаши особено от банда футболисти, дето ще му налетят в тъмна пряка. Това оставя само един човек. – Кажи ми, че не дължиш пари на Малкълм Дъв. Той поглежда навън през прозореца. – По дяволите, Лио. По дяволите. Този тип е луд. – Дефинирай луд. – Яде хлебарки заради бас – пояснявам. Лио свива рамене. – Добре, луд е. Още една причина да му дам парите. Ровя в дъното на шкафа за пакет чипс и обмислям сериозността на положението. Малкълм е приблизително на същата възраст като Джейк, но не са приятели. Малкълм няма приятели. Има банда гадняри, които се мотаят около него и му вършат услуги. – Защо се нуждаеш така отчаяно от петстотин долара? – питам. – Всяка събота косиш нечия морава. – Виж сега, възрастните жени плащат предимно с храна. А на баба ми ѝ бяха нужни някои неща – потупва по плота. – Малкълм ще ме потърси тази вечер. Закъснял съм два месеца с плащането. Заради Лио се опитвам да не изглеждам притеснен. – Просто трябва някак да му се изплъзна до три часа и тогава вече ще разполагам с парите. – Не можеш ли да помолиш Джейк за аванс? – Не искам той да знае, че съм длъжник на Малкълм. 17
– Идвал ли е у вас? – питам. – Не. Но подозирам, че ще удостои баба с посещение, ако тази вечер не получи каквото иска. Дилън каза, че ще помогне. Една задачка, и всички започваме месеца начисто. Имаме да направим поне първо нарушение, преди ченгетата да помислят да ни тикнат в затвора. – Светло бъдеще ми рисуваш – мисля си как мама прави мрачни сметки цяла нощ, как се среща с екстрасенси и очаква щастлив край. – Синът ми има нужда от работа – обяви новият собственик на магазина за бои, когато ме уволни преди шест седмици. – Нищо лично. Интересно. Хазаинът ни го приема съвсем лично. Лио започва да говори по телефона, а през това време аз прехвърлям малкия скицник на Бърт. Валъри ми го даде на погребението. Каза, че Бърт би искал да го получа. По време на обедните ни почивки в магазина седяхме, говорехме и той правеше тези скици. Всяка беше на отделна страница, нарисувана почти по същия начин като предишната. Старческите му ръце действаха, докато говореше, и до края на обяда винаги беше довършил нова серия. Прехвърлях страниците и нарисуваното от него се движеше като анимационно филмче. Поглеждам една рисунка на мен, докато чакам Лио. Гледам се как ям сандвич и разговарям с Бърт, а над главата ми пълзят облаци назад и напред. Лио затваря телефона и записва нещо. Така и не успях да докарам почерк като неговия. Като бяхме в пети клас, след футбола в неделя, той хващаше ръката ми и я движеше по страницата вместо мен, докато не се ядосвах толкова, че чупех молива. Лио се смееше и вземаше друг молив. – Би трябвало моят почерк да е по-хубав от твоя – казвах 18
му. – Ти дори не можеш да рисуваш. Той свиваше рамене. Кому каквото е дадено. – Казах на Дилън, че ще се видим с него в училището на път за „Фийст”. Ще хапнем и ще стоим заедно, докато стане време – съобщава той. – И така? И така, искам да се върна назад към времето, когато имах достатъчно пари за наема, без да се налага да крада. Искам Бърт пак да е жив и да ме съветва да мисля със своята глава. Искам да ускоря времето напред, когато мама ще е вече медицинска сестра и ще печели пълна заплата. – Брой ме – заявявам и затварям бележника с рисунки, на които седя с Бърт, ям и си говорим под движещите се облаци. Училището е само на няколко пресечки от къщи в посока, обратна на тази към железопътното депо. Неприятно ми е, че е толкова близо, защото няма как да избегна учениците в униформи. Скицирах го един ден, както си седяхме двамата с Бърт. Сгради, оградени от жици, и една дребна фигура, уловена сред тях. – Какво се опитва, да влезе или да излезе? – беше попитал Бърт. Не бях напълно сигурен. Дилън ни чака. Седи пред стена, на която с големи червени букви пише „Дилън обича Дейзи”. Лио остава загледан в надписа за известно време. – Каним се да оберем това място, а ти си написал името си на стената? Сети ли се да оставиш отворен някой от прозорците в крилото с кабинетите по рисуване днес следобед? – Разбира се, че се сетих. – Ще обираме крилото с кабинетите по рисуване? Това е гадно – казвам. 19
– Там държат компютрите. А теб защо те е грижа? – чуди се Дилън. – Нали те изритаха. – Млъквай – скастря го Лио. – Ед напусна, защото той така искаше. Започват да спорят дали графитите са допустимо доказателство в съда. Дилън обяснява как нищо не може да го свърже със стореното, нито дори боя по ръцете. – Бях с гумени ръкавици – обяснява и сочи розовия чифт до себе си на седалката. – Тази боя е токсична. – Предлагам по никакъв начин да не се набиваме на очи тази вечер – процежда Лио. Наблюдавам го как се нервира и замислям сюжет, който бих могъл да нарисувам: момче с гръб към стената, заобиколено плътно от доларови знаци, които са на път да го усмъртят. Ченгетата няма да ги е грижа защо на Лио, Дилън и мен са ни трябвали парите. Ще ги интересува единствено, че товарим вана с неща, които не ни принадлежат. Докато спорят, напръсквам всяко ъгълче от стената, така че да не остане никакво свидетелство за присъствието ми тук, а докато го правя, в далечина се чува сирена. – Имам лошо предчувствие – произнасям, но гласът ми е погълнат от смесения шум на града.
20
ПОЕТА Домашна работа 1 Начален курс поезия Ученик: Лиополд Грийн
Там, където живеех преди Преди живеех с родителите ми в къща, която миришеше на цигари и имаше вкус на бира, ако докоснете нещо. Кухненската маса беше един горчив океан, който полепваше по пръстите ми Между разправията и мен имаше три врати. Вечер ги затварях всичките. Лежах в леглото и блокирах звуците, като си фантазирах, че се рея в пространството. Светли години тишина, нарушавана единствено от дишане и нищо друго.
21