Крайно нелогично поведение

1 Соломън Рийд

Н

а Соломън не му бе притрябвало да излиза от къщата. Имаше си храна. Имаше и вода. Можеше да види планините от прозореца в стаята си, а и родителите му бяха толкова заети, че той общо взето се оправяше сам. Джейсън и Валъри Рийд позволиха всичко това, защото се оказа, че само така можеха да помогнат на сина си да се чувства добре. Въпреки състоянието му. Ето защо, когато навърши шестнайсет, Соломън не бе напускал къщата от три години, два месеца и един ден. Имаше блед вид и постоянно ходеше бос, но решението даваше резултат. Всъщност единствено стоенето у дома даваше какъвто и да било резултат. Пращаше домашните си онлайн – обикновено преди родителите му да се приберат вечер след работа и да го заварят по пижама и с глава на възглавницата. Ако телефонът звъннеше, оставяше гласовата поща да се включи. В редките случаи, когато някой почукаше на вратата, Соломън просто поглеждаше през шпионката и който и да бе отвън – момиче скаут, държавен служител или съсед – го изчакваше да си тръгне. Соломън обитаваше единствения свят, който го приемаше. И макар да беше тих, 9

скучен и понякога самотен, в него никога не излизаше извън контрол. Решението да си остане вкъщи не бе дошло лесно. Първоначално се опита да оцелее навън възможно най-дълго. Поне доколкото бе възможно за човек като него. После един ден всичко се обърка. Соломън Рийд се съблече по боксерки и влезе във фонтана пред училището. Докато всичките му съученици и учители го гледаха, а утринното слънце го заслепяваше, той бавно се отпусна назад и потопи тяло под водата. Това беше последният път, в който Соломън Рийд стъпи в гимназия „Ъпланд“, а след броени дни отказа изцяло да излиза навън. Беше за негово добро.

– За мое добро е – отвръщаше на майка си, която всяка сутрин го умоляваше да опита. И беше прав. Паник атаките се появиха, докато Соломън бе едва на единайсет, но само за две години от веднъж на няколко месеца, започна да получава по една на месец, после на две седмици и т.н. Когато скочи във фонтана като пълна откачалка, вече имаше тежки пристъпи по три пъти дневно. Истински ад. Случката с фонтана го накара да вземе решение: „Разкарай всичко, което довежда до паник атаки, и няма да получаваш такива“. След това минаха три години в чудене защо околните намираха идеята му за странна и нелогична. Той просто се опитваше да живее, вместо да умре. Ако се разболееш от рак, никой не те пита защо се подлагаш на химиотерапия, нали? Соломън бе роден и по всяка вероятност щеше да умре в Ъпланд, Калифорния – предградие на Лос Анджелис, което се намира на час разстояние в източна посока от 10

центъра. За голяма негова радост всички наричаха това място на щата Вътрешната империя1, което звучеше като наименование от един от любимите му сериали – „Стар Трек“. Джейсън и Валъри не се интересуваха особено от „Стар Трек“, макар синът им постоянно да обясняваше как филмът е брилянтно изследване на човешката природа. При все, от време на време му правеха компания, докато гледаше някой от епизодите, защото това наистина го изпълваше с щастие. Понякога дори го разпитваха за конкретен герой само за да се насладят на ентусиазираното изражение на лицето му. Валъри Рийд бе зъболекарка и имаше собствена практика в Ъпланд, а Джейсън строеше сцени и декори за студио в Бърбанк. Всеки би предположил, че Джейсън разполага с цял набор от интересни истории, но тъй като Дърмът Мълроуни2 и Дилън Макдърмът3 за него бяха взаимозаменяеми, на историите му за известни личности не може да се вярва. Седмица преди да навърши шестнайсет, Соломън за пореден път загуби търпение да слуша баща си да му обяснява кой актьор е видял през деня: – Сещаш се... Този с мустаците. От сериала... Сериалът с онази песен...

– Току-що описа всички сериали по телевизията, тате.

– О, знаеш го. Мъжът с патлака!

– „Мъжът с патлака“? Това не стеснява особено кръга.

– Онзи! Дето държи пистолет в интрото. Знам, че го знаеш! Регион в Южна Калифорния. – Б.пр. Американски актьор и режисьор, известен с ролите си във филми като „Сватбата на най-добрия ми приятел“ и „Относно Шмид“. – Б.пр.

3 Американски актьор, известен с ролите си във филми като „Адвокатите“, „Адвокатите от Бостън“ и „Зловеща семейна история“. – Б.пр.

1 2

11

– Нямам представа. „Хавай 5-0“1?

– Това е филм, не актьор.

– Всъщност е сериал. Боже, как изобщо работиш в Холивуд?

– Приключи ли с уроците? – попита майката на Соломън на влизане в хола.

– Още сутринта. Как мина днес?

– Дойде нов пациент.

– Охо, ще спечелиш още дебели пачки! – пошегува се баща му, но никой не се засмя.

– Каза, че учи в гимназия „Ъпланд“. Лиса Прейтър? Говори ли ти нещо?

– Не – отвърна Соломън.

– Приятно момиче. С чудесни кътници. Но до година-две ще се наложи да ѝ извадя мъдреците, иначе пак ще носи шини.

– Ти носила ли си шини? – попита я Соломън.

– По-лошо – екстраорален апарат. Беше ужасно.

– Сега разбрах. Искаш да подложиш всички на мъчението, което си изтърпяла като дете.

– Не ме анализирай.

– Соломън, спри да анализираш майка си – повтори баща му иззад книгата си, една от онези зловещи мистерии, които винаги четеше.

– Както и да е, тя е мило момиче. И красиво. Има само един кариес. Соломън знаеше отлично какво се случва. Майка му правеше онова нещо. Мислеше, че като му разкаже за някое хубаво момиче, той магически ще се излекува, ще хукне през вратата и ще отиде право в училище. Знаеше, че не беше умишлено и все пак вътрешно се надяваше Сериал, разказващ историята на полицейски екип, който се бори с престъпността в щата Хаваи. – Б.пр.

1

12

майка му да не държи чак толкова той да се промени. Защото, ако го искаше, в даден момент всички тези малки случки щяха да доведат до огромен проблем. На няколко пъти бе чувал родителите си да го обсъждат. Още на десет откри, че ако задържи пластмасова чаша до стената и опре ухо о нея, може да подслуша всичко, което си казват в спалнята. Последния път чу как майка му пита баща му дали Соломън ще „живее при тях вечно“. След това в стаята им за кратко настъпи мълчание. Оказа се, че тишината се дължи на факта, че Валъри бе започнала да плаче веднага щом думите бяха напуснали устата ѝ. Той остана буден часове наред, чудейки се как би отговорил на въпроса ѝ. В крайна сметка се спря на твърдо „да“.

13

2 Лиса Прейтър

П

онякога животът директно ти поднася чаша студена лимонада и резен лимон за украса1. За Лиса Прейтър – отличничка в гимназия „Ъпланд“ – срещата с майката на Соломън Рийд бе тази чаша студена лимонада, която щеше да промени всичко. Всеки познава по един човек като Лиса. Тя е момичето, което седи на първия чин в класната стая и настойчиво вдига ръка, за да отговори на всеки въпрос, зададен от учителите. Тя е момичето, което остава след часовете, за да работи по годишника, и което няма търпение да се захване с домашните си, щом се прибере у дома. Тя е онова момиче, без дупки в графика, избрало да следва думите на баба си Долорес: „Нито ден в календара не бива да остава празен. Лош късмет е. Двайсет и четири часа пропуснати възможности“. Дори молбите на гаджето ѝ да отидат с колата до плажа и да гледат залеза не успяваха да я изкушат да наруши плановете си. А Кларк Робинс беше от момчетата, Фразата „Когато животът ти поднася лимони, направи си лимонада“ се използва за създаване на положителна нагласа. Според много съвременни автори тези думи са използвани за пръв път от Дейл Карнеги в книгата „Как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота“ (изд. Кибеа, 2012).

– Б.пр.

1

14

които постоянно те карат да правиш такива неща. Той бе красив, без да е застрашителен, и имаше коса с цвят на борова кора, разделена на път, което много допадаше на Лиса. В деня, в който тя срещна майката на Соломън, с Кларк вече се срещаха от година и седемнайсет дни. Бе го отбелязала дори в календара си. Тя беше в осми клас, когато един седмокласник получи пристъп пред училище. След случката Лиса написа язвителен текст за училищния вестник в негова защита, в който говореше за значението на съпричастността. Съучениците ѝ обаче не го приеха добре и до края на годината се носеха слухове, че тя ходи с момчето, скочило във фонтана. Ако в „Ъпланд“ нямаше още хиляда деца, вероятно би влачила подигравките за проваления ѝ героичен опит и в гимназията. В крайна сметка всички забравиха историята и я оставиха на мира. Но Лиса не го забрави. Беше го видяла онзи ден. Беше видяла как кльощавият Соломън съблича тениската и панталоните си и с бавни стъпки се приближава до водата. Не го познаваше лично, но го намираше за мило момче, което без колебание ще задържи вратата за човека след себе си. Все се надяваше как някога пак ще го срещне или поне ще чуе, че е добре. И тогава, един ден мерна реклама на денталната практика на Валъри Рийд в местния вестник. С два-три клика в интернет разбра със сигурност, че това е майката на Соломън. Така и не бе потърсила момчето от фонтана, макар понякога да се сещаше за него и да се чудеше къде ли е. Но в мига, в който бе намерила следа към него, Лиса знаеше, че двамата трябва да се срещнат час по-скоро. А единственият начин да постигне целта си, бе да посети кабинета на майка му. В най-лошия случай щяха да 15

ѝ почистят хубаво зъбите и да ѝ подарят четка за зъби. В най-хубавия – всичките ѝ мечти щяха да се сбъднат.

– Е, къде учиш? – попита я д-р Валъри Рийд преди началото на прегледа. Беше двайсет и четвърти март, вторник, а Лиса едва се удържаше да не изстреля около хиляда въпроса относно Соломън.

– В гимназия „Ъпланд“. Вие майката на Соломън ли сте?

– Да – сепна се тя.

– Бяхме в едно и също начално училище. Видях снимката му на стената – усмихна се Лиса и посочи семейната фотография на Валъри, Джейсън и Соломън до прозореца.

– Познавала си го?

– Дали съм го познавала? Той да не би...?

– Не. Божичко, не. Съжалявам – отвърна Валъри. – Просто не излиза много.

– В частно училище ли е сега? „Уестърн Крисчън“?

– Не, обучава се у дома.

– Справяте се с това и с работата си?

– Целият материал е онлайн. Добре, облегни се назад и отвори широко уста.

– Бях там – каза Лиса и се изправи в зъболекарския стол.

– Къде? – попита д-р Рийд с раздразнено изражение.

– Видях сина ви онази сутрин... Станах неволен свидетел на инцидента.

– Било е просто паник атака – отвърна тя. – Сега вече мога ли да ти погледна зъбите?

– Само още нещо.

– Какво?

16

– Соломън защо не обича да излиза? Доктор Рийд зяпна Лиса мълчаливо. Синята маска все още стоеше на устата ѝ, но очите ѝ се лутаха в търсене на правилен отговор. Точно когато щеше да каже нещо, Лиса я прекъсна: – Просто... никой не го е виждал от толкова време. Идваше на училище, а после изчезна. Доста е странно. Зачудих се дали не е отишъл в пансион или нещо такова.

– Издържа само ден в „Уестърн Крисчън“. Кажи ми, какво прави човек, ако детето му не иска да излиза навън?

– Обучава го у дома?

– Това беше единствената ни възможност. А сега отвори широко. Веднага щом д-р Рийд приключи с прегледа, Лиса поде темата, откъдето я бе оставила, без дори да изчака да ѝ вдигнат стола в седнало положение.

– Кога за последно излезе от вкъщи?

– Ти май си много любопитна?

– Божичко, съжалявам. Не исках да нахалствам. През последните няколко години доста пъти се сещах за него и когато разбрах, че вие сте майка му, се въодушевих прекалено.

– Няма проблем – отвърна д-р Рийд. – Радвам се, че някой си го спомня. Вече минаха цели три години. Даже малко повече.

– Той добре ли е?

– Като цяло, да. Правим всичко по силите си.

– Сигурно му е самотно – отбеляза Лиса.

– Нормално е.

– Соломън има ли някакви приятели?

– Вече не. Преди имаше. Но всички пораснаха толкова бързо. Той просто не успя да смогне на темпото.

17

– Ще му предадете ли поздрави от мен? Едва ли ще се сети коя съм, но ако не е прекалено странно за вас...

– Ще му кажа, Лиса. А с теб ще се видим следващия вторник, за да оправим този кариес. За Лиса беше фасулска работа да лъже, особено възрастните. Нейните приятели и съученици, също като нея, не се доверяваха никому, затова лъжите сред връстниците ѝ бяха по-трудни. Но истински лесната цел бяха хората като Валъри Рийд – зъболекарка, родена вероятно в края на седемдесетте в семейство на либерали от Южна Калифорния. Тя толкова искаше да вярва на всички, че не би разпознала лъжата дори да я плесне през лицето. А и генерално погледнато, лъжата на Лиса бе безобидна – просто необходима стъпка, която да изведе плана ѝ на полето на действието. А планът наистина си заслужаваше. Тя щеше да излекува Соломън Рийд. Животът ѝ зависеше от това.

18