Мина и магията за предсказание by Бисерче вълшебно

Весела Фламбурари Мина и магията за предсказание ВТОРА КНИГА

София 2016 г.

***

Весела Фламбурари

Мина и магията за предсказание

ЗА АВТОРА

Vesela Flamburari Mina and the magic of prophecy Copyright ©2016 by Vesela Flamburari ©Катрин Якимова, редактор, 2016 г. ©Питър Ким - илюстрация, 2016 г. ©Издателство Ем Би Джи Тойс ЕООД, 2016 г. ISBN 978-954-2989-82-0 Всички права са запазени. Сканирането и публикуването на тази книга в интернет, както и възпроизвеждането й под каквато и да е било друга форма, без писменото съгласие на издателя, е нарушение на авторските права и се наказва от закона.

Весела Николова Фламбурари е съвременна писателка на фентъзи и литература за деца. Родена е в Добрич, в семейството на скулптор и учителка. Омъжена е щастливо за д-р Василис Фламбурарис. Весела завършва висше образование в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Има диплома за висше образование за специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“от класа на проф. Николина Георгиева. Специализира „Културология“ в СУ „Климент Охридски“, с научен ръководител проф. Ивайло Знеполски. Очите ѝ са много тъмно кафяви. До момента Весела има издадени 12 книги за деца и юноши. Като автор достигна до 65 място в „Малкото голямо четене“, измежду автори от всички времена и държави. Весела има реализирани театрални постановки по нейни пиеси, излъчени епизоди в БНТ и БНР. Води авторски колонки и рубрики в ефирни и интернет медии. Весела Фламбурари е носител на следните награди: * Национална награда „Най-добър детски фантаст“, България. * Plaketa “Mali Princ”, Босна и Херцеговина. * Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”, България.

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

* Национална награда за детска литература “Петя Караколева”, България * ESFS Номинация (след европейска селекция): „Дух на верността: Най-добър създател на детски книги в жанровете научна фантастика и фентъзи“, 37-ми Европейски конвент по научна фантастика и фентъзи „Еврокон“, Санкт Петербург, Русия. Но и без всичко гореизложено, Весела обича да пише, да се смее, да си пее и да вярва, че слънцето грее за всички. На мама, татко и Васили

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

„Имаше една малка Минутка, която се изгуби из завойчетата на голямото Време. Погледна напред Минутката, огледа се назад… Дирите на голямото Време ѝ се сториха навсякъде едни и същи! Но как беше възможно? И изобщо, как голямото Време си позволяваше такива работи? Нали ако напред и назад всичко си бе едно и също, то значи тя – малката Минутка – съвсем, ама съвсем не съществуваше! Гневни мисли прехвърчаха из главата ѝ… Минутката лапна палец и засмука. Пръстчето бе покрито със скреж, който започна да се топи в устата ѝ. Тръсна вироглаво косичка! Някакво безпокойство не ѝ даваше мира… Минутката беше започнала да забравя коя е! Засмука отново. Пръстчето се отърва от скрежа, а след него топлината плъзна по цялата ръка. Олекна ѝ. Малката Минутка взе полекичка да се усмихва. Знаеше какво трябва да направи! Трябваше само да открие откъде идва и накъде отива! Тогава щеше да знае и коя е! А знаеш ли коя си – значи съществуваш! Минутката тръсна отново глава и се усмихна широко. Нещата бяха точно толкова прости! Поне това не можеше да се отрече на голямото Време…“ Приказка от господарство Бълга

Весела Фламбурари

Мина и магията за предсказание

ПЪРВА ГЛАВА НИЩОТО

алатът се огласи от див рев. И пак, и пак… Придворни, икономи, чистачи и готвачи се смръзнаха и сгушиха глави в раменете си. После дружно затрепериха. Владетелят – Черният господар – Мрачният цар бе много разлютен. Никой не беше го виждал чак толкова лют. И хоп, всички съвсем единодушно решиха, че да се напъхаш в мишите тунели е къде-къде по-разумно, отколкото да се окажеш на пътя на царския гняв. Единствено един висок и клечест силует, развяващ полите на дългата си до земята дреха, издържаше на урагана. Порий стоеше пред владетеля на Зелените господарства и здраво стискаше нос. Той знаеше, че може да издържи на бурята. Беше си издръжлив по природа. Порий бе магьосник, бе умен и бе предател. Няма по-издръжлива комбинация от тази! Освен това Порий си се харесваше… – За втори път! – беснееше Черният господар. – За втори път я изпускам! Сомор грабна една яребича кълчица от плато с ястия и я натъпка цялата в устата си. Порий загледа как фините костици изчезват сдъвкани от царския гняв. – Какво? А? Имаш да кажеш нещо ли? Нещо много умно, а, жалки магьоснико? – Третият път увенчава усилията на човека, господарю! – отвърна, колкото можа по-спокойно, Порий. Носът му се разтърси от напрежение. – Няма начин Мина да не се появи

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

отново в Зелените господарства! Магиите са много точни в това отношение и съм сигурен, че… Сомор замълча за кратко, сякаш се вслушваше в ехото от думите на магьосника. Огромният черен плъх, надвиснал над ухото му, се размърда. Царят преглътна ненаситно и лапна цяло парче пушен тон. После гневът му избухна отново с пълна сила. – Не ме занимавай с твоите фокуси, жалки магьоснико! Единственото, което искам от теб и Пакония, е да доведете Мина тук! И то преди да е започнала да прави магии за предсказание… Мрачният цар надигна кристален потир1 с червено вино. Капчици от кървавата течност пръснаха наоколо. – Разбра ли? Преди това да се случи! И въобще не ме интересува как ще го направите! Мисли за това, жалки магьоснико! Мисли само за това! И побързай да измислиш нещо, че може да се ядосам истински… А сега се махай от очите ми! – Мина е много малка за тази магия, господарю. Няма защо да се тревожим все още за това. Гласът на Порий стана мазен. Магьосникът толкова силно стисна носа си, че чак го заболя. – Вън! – изхриптя Сомор. – Както предпочитате, господарю. Магьосникът бързо и елегантно се изхлузи от залата. Спря задъхано пред хлопналата се врата и пое дъх. В този момент до него се изправиха трима черчовеци. Макар и да не се страхуваше от тях, Порий настръхна. Бяха трима водачи. Сенките им на стената липсваха. Бяха най-силните и най-умните от черчовеците. Бяха Вул Танасет, Франгул Рамну и Пилосела Хиераци. Тримата леко наклониха глави за поздрав… Черчовеците зачитаха мощта на магьосниците, работещи за техния господар. Но само толкова. Лицата им винаги си оставаха страшни, безизразни и безразлични.

Порий не се учудваше. Черчовеците не можеха да обичат или мразят. Не знаеха какво е да харесваш, да уважаваш или да ненавиждаш някого. Черчовеците нямаха сенки така, както нямаха души. – Господарят ви чака – промълви Порий и се отдръпна бавно от вратата. – Затова сме тук – отвърна му Вул Танасет. Порий закрачи бързо към собствените си покои. Черчовеците го проследиха с поглед, после стегнато влязоха в залата. Черният господар ги посрещна с изострено до блясък хриптене. Дълбокият, измамно благ глас на Сомор се бе предал и от гърлото му вече не излизаше вик, а стържещо дихание. Ядеше препечена агнешка плешка. Дъвченето, кой знае защо, само усилваше страховития вид на владетеля. Сомор бе висок, едър и осезателно внушаващ ужас мъж. Въпреки че се хранеше почти непрекъснато, Мрачният цар беше строен. Храната пропадаше като изгубена в гърлото му. Лицето му бе проядено от червеи, а черният блестящ плъх, захапал ухото му, се бе превърнал в част от същността му. Сомор подаде късче агнешко на плъха. – Веднага съберете хората от града в храма – изрече мрачно той. – Искам живота на всеки стотен човек. Искам го! Слугите в палата ми да не са изключение! Хубаво да запомнят как се крият „виновни“. Да запомнят! Всички! – Да, господарю – отвърнаха вяло черчовеците. Късно вечерта заповедта на Мрачния цар бе изпълнена. Храмът в центъра на Черния град бе препълнен с народ. Същото важеше и за големия площад отпред. Хората пристъпваха ужасено от крак на крак и примрели от страх, не смееха дори да шушнат. Най-отпред в храма, охранявани от няколко петици от черчовеци, стояха дълги редици от оковани мъже и жени. Лицата им се бяха превърнали в маски на отчаянието. Те бяха осъдените. Черният господар се появи от една странична врата.

1 Металическа черковна чаша за причастие (бел. ред.)

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

С него в храма влязоха Порий и Пакония. Сомор Ратус ди Пурпура Ланата пристъпи напред и огледа внимателно поданиците си. Бе водил войни заради сладостта от властта. Не една и две войни! И макар че се наричаше цар, всъщност вече притежаваше империя. И изведнъж… заговор! Заговор срещу всичко, което бе постигнал с толкова усилия… Заговор срещу самия него! Заговор не в някаква си отдалечена, незнайна провинция, а тук, в столицата! Неговата столица! – Хора! – гласът на царя се бе върнал и сега с наслада се извиси чак до капителите на високите, черни колони. Храмът притихна съвсем. – Много от вас са ми предани! И аз неведнъж съм ги награждавал за това! Мои верни невинни! Но в този град са се появили виновни, които се опитват да разклатят основите на моята законна власт! В този град са избуяли размирници, които пречат на добруването на народа ми! И този град е посрещнал и приел тези виновни! Но аз не ще оставя подмолни сили да сеят семената на съмнение и предателство в моя град, сред моя народ! Не, не ще го позволя! Ето защо сега съм длъжен да накажа този град! Всъщност не, това не е наказание… Това е пречистване! Само така мога да възстановя справедливостта и уважението! Уважение, което заслужават всички невинни! Нека справедливият ми гняв се излее над главите ви! И нека той да бъде предупреждение, отправено към всички, излезли от правия път на невинността! – Мрачният цар! Мрачният цар! Мрачният цар! – поде някакъв гласец отляво. Скоро храмът и площадът се изпълниха със завихрилите се гласове на скандиращите. Сомор – Мрачният цар на Зелените господарства – се усмихна зловещо. Плъхът отстрани на главата му захапа стръвно царското ухо. Сомор вдигна глава. Скандиранията секнаха. Сомор откачи със замах Черната стъкленица от врата си. През редиците от оковани хора премина студена тръпка. Свещите осветяваха измъчените им лица.

Царят пристъпи още напред и се огледа. Черната стъкленица в ръцете му гълташе трептящата, несигурна светлина на големи хапки. Сомор Ратус ди Пурпура Ланата бавно отпуши Черната стъкленица… и от нея на талази изпълзя ледено, черно дихание. Сомор посочи напред към обречените. Диханието се сгъсти. После отвори огромна паст и погълна обречените редица по редица. Някъде в разпокъсаните му черни воали погълнатите взеха бавно да се преобразяват. Сякаш израснаха и наедряха. Чертите им се изостриха и мускулите им изпъкнаха. Кожата им посивя като мъртвешка. Косите им леко се разстлаха по мраморния под. Черното дихание се сгъсти още и бавно, внимателно, една по една, погълна сенките им. Тогава очите на обречените се затвориха, а когато се отвориха отново, в тях бе изчезнала бялата искрица живот. Сега очите им бяха пълни с черна, душегубна тъма. Нямаше нито стенания, нито болка. Нямаше нищо… Хората, които само наблюдаваха превъплъщението, не смееха дори да си поемат дъх. Бяха изпаднали в дълбок сън наяве. Чувстваха се изгубени и вцепенени. Това, което се случваше, бе толкова чудовищно, че всеки ум наоколо призна изумителната мощ на Черния господар. Хората нямаха сили дори да се страхуват. Душите им просто се предаваха на незнайната, зла магия. Окованите един по един скъсваха веригите си. Вече бяха достатъчно силни. Страшните им очи се взираха в Сомор. Щяха да му служат, докато умрат… Бяха станали верни и безпощадни. Бяха станали безчувствени към мъката и радостта. Бяха станали черчовеци.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~ – Ей, ей! – провикна се Китан към брат си. – Я ми дай онова въже! – Що не си го вземеш сам? Ръчичките ли ти изсъхнаха?

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

– тросна му се Янил. Близнаците се изгледаха тежко отгоре до долу и после отдолу до горе. Напоследък нещо ги ръчкаше непрекъснато да се джафкат. – Добре! Ще си го взема сам! Добре! – Добре е, да! – наостри се още повече Янил. – Аз да не съм ти прислужница! – Тишина, майстори! – извика силно Ренко. – Дето ще хабите сили да се карате, по-добре се бийте! Ренко бе научил български удивително бързо. Телефонът Джи Емов се беше привързал много към момчето, но Ренко проговори, чисто и без следа от акцент, още на втория месец. Твърдеше, че българския език със сигурност е език от Зелените господарства, защото много си прилича с езиците на Горната земя. Изобщо „цар Ренко“, както го майтапеха децата, се приспособи необяснимо бързо към живота на Долната земя и към България. Особено му харесваше да се рови из интернет. А компютърните игри, в които се печелеше със стратегия, се превърнаха за него в страст. Бе готов дори за някое състезание! Това направо шашваше Мина, Янил и Китан, защото Ренко научи какво е компютър едва преди месец, а да не говорим, че беше и сляп. Директорката на училището за надарени деца „Седем музи“ – госпожица Мишева – оборудва един компютър със звукова програма. Игрите също разчитаха на звука. Тя бе изключително впечатлена от възможностите на сляпото момче и обичаше да повтаря, че чак толкова надарен ученик не е имала наистина отдавна. Ренко се бе разширил още в раменете и бе пораснал на височина. Никой обаче не можеше да се сравни с Янил и Китан в бързината при източването нагоре. Близнаците бяха станали наистина тънки и върлинести, а кавгите им помагаха да растат не с дни, а с часове. Мина също израсна. Но никой не забеляза това, защото първенството се държеше от братята кавалджии. Краката ѝ създаваха проблеми. Момичето с огромно смущение

установи, че не знае как и къде точно да ги свива. Ръцете ѝ пречеха, а коленете ѝ бяха станали някак по-възлести. На носа ѝ пък често кацваше една голяма и ужасяваща пъпка. Всъщност пъпката бе голяма и ужасяваща само за самата Мина. Другите почти не забелязваха тази пъпка. Но Мина се изпълваше с гняв и покруса всеки път, щом я видеше върху лицето си… Изобщо, другите сякаш не виждаха големите промени в нея, но Мина си се тормозеше тайничко и с наслада. Като резултат взе да се заседява доста повече пред огледалото. Освен с израстването и пъпките, всички можеха да се похвалят и с мускули. Госпожица Мишева бе надминала себе си в това отношение. Не… директорката не бе наляла лично мускули, но дейно помагаше на децата да извайват такива. Преди да си тръгне, Кастин изрично бе помолил Мишева да се погрижи за това. За госпожица директорката обаче молбата на мага кестен се превърна в заповед. Мишева назначи в своето училище инструктори по айкидо, конна езда и стрелба с рефлексивен лък. Трябваше да затвърдят тренираното с Вербена. Освен това госпожицата плати да изградят изкуствена стена за спортно катерене във физкултурния салон и доведе за работа с децата една опитна учителка от училището за планински водачи в село Черни Осъм. Разбира се, „Седем музи“ бе училище за надарени деца, които се занимават само с изкуство. Но всичките негови свирещи, танцуващи и рисуващи питомци се запалиха страстно по новостите. Особено вдъхновена бе „Бандата на танцьорите“. Танците така или иначе оформяха мускули, но източните бойни изкуства направо ги изпипваха. Мишева беше безсилна пред развитието на събитията, защото не можеше да забрани на едни от децата нещо, което окуражаваше при други. Надеждата ѝ бе, че учениците ще достигнат бързичко до някакво ниво на самозащита, така че „танцьорите“ да не бъдат заплаха за тях.

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

Новата спортна програма обаче се оказа истинска заплаха за основните училищни занимания. Разбира се, никой от учениците не изостави специалния си предмет, но и никой не се занимаваше с общите. Например близнаците все така всеотдайно си надуваха кавалите, Китан дори спечели училищната награда за оригинална музикална композиция… Но математиката, английският и историята пищяха, напълно изоставени през целия срок. Мина бе от малкото ученици, които завършиха с отличие тази изключително противоречива учебна година. Директорката Мишева си отбеляза притеснено, че за догодина ще трябва да измисли нещо, с което да балансира нещата. Но в ума ѝ не се заклати нито една особено балансирана мисъл. Ако разрешеше само на децата с висок успех да тренират, то тогава как щеше да включи в тренировките близнаците? Нищо обаче не попречи на Мишева да се разтича, за да извади разрешително на Мина за тренировки по алпинизъм. Все пак момичето нямаше навършени дванайсет години. Честно казано, май единствено Мина нямаше и нужния ищах да тренира каквото и да е. Ако не беше опитът ѝ от заниманията с Вербена; ако не беше бродила по пътищата на Зелените господарства… ако не беше изгарящото желание да се върне на Горната земя, за да намери баща си, Мина нямаше да се помръдне въобще! Единственото, което наистина ѝ харесваше, бе да си чете книжките и да си хваща неродените думи от въздуха… Така Мина наричаше разказването на истории. Обаче не какви да е истории, а истински! Мина не знаеше дали тези истории са се случили в миналото или ще се случат в бъдещето. Думите си се рееха в пространството… А понякога ѝ се струваше, че миналото и бъдещето са просто едно и също нещо. Беше краят на август. Мина, Ренко Янил и Китан се наслаждаваха на екскурзионно летуване в Родопа планина. Мишева им бе организирала преход от град Девин до язовир

Батак. Целта на прехода беше да преминат разстоянието пеша, като разпъват палатки или отсядат в горските домове. Екскурзията водеха учителката по скално катерене и двама опитни алпинисти от Софийския клуб „Екстрем“. Водачите учеха децата на основните неща в алпинизма. Учеха ги как да оцеляват сред природата, а също и как природата да оцелее след тях. Алпинистите веднага забелязаха, че напук на повечето си съученици, тези деца са доста убедени природозащитници. Ренко не позволяваше нито хартийка да бъде изоставена на неподходящо място. Това много радваше спортистите и те се стараеха децата да усвоят всичко, което можеха, за краткото време, което имаха. Тръгнаха от Девин. Над един хълм видяха да летят парапланери. Като малки цветни дъги. Вечерта достигнаха до един горски дом в резервата „Кастраклий“. Домът се намираше в огромна вековна гора от черен бор. Тази гора бе най-старата в България, на възраст около двеста и трийсет години. В горския дом ядоха пържена прясна пъстърва, опитаха и дъхаво сладко от едри къпини. На следващия ден слязоха към екопътеката между селата Ягодино, Борина и Чала. Наоколо бе толкова красиво! Ренко непрекъснато искаше някой да му описва: ту скалния район на река Хайдушки дол, ту Дяволския мост, който се беше образувал съвсем сам над реката и беше от няколкото естествени природни моста в Родопите. Сляпото момче не се свърташе само да ги слуша как охкат и ахкат, запленени от гледката. Скалните сенчести откоси, високи по 100 метра и надвесени заплашително над реката, се бяха накичили с родопския силивряк. Беше през август, но туфички от цветенцето, греещо във всички нюанси на лилавото, цъфтяха в сенките. Те приличаха много на розово-лилава иглика. – Силиврякът е защитено растение, затова е забранено да се бере! Най-много цъфти през пролетта, но ето че и сега го има – обясни доста озадачено единият от алпинистите. После продължи тайнствено: – А навсякъде в Родопа ще

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

чуете и за брата на силивряка, Орфеевото цвете… Цветето, което умира и после възкръсва като феникс! – Къде цъфти Орфеевото цвете? – попита любопитно Мина. – Малко хора знаят – отвърна ѝ мъжът. – Само посветен в тайната му може да ви заведе до него, защото то не се разкрива на всекиго! Но силиврякът му прилича… Радвайте се, че го виждате, той също не е за изпускане! След като минаха покрай четирите водопада, образувани от притока на Буйновската река, вечерта опънаха палатки близо до Триградското ждрело. На следващия ден щяха да разглеждат пещерата „Дяволското гърло“. Оградиха внимателно огъня с камъни. От Ягодино си бяха купили домашни наденички с праз и черен пипер. Извадиха наниза и ги изпекоха набучени на пръчка. Шумът от реката не остави Мина на мира до много късно. Накрая момичето разбра, че няма да заспи, и изпълзя от палатката. Седна на един камък близо до лагера и повдигна глава. Нямаше грешка – навсякъде около нея летяха неродени думи. Мина замърмори под нос. Неродените думи се завъртяха и я поведоха напред в лятната нощ… И тогава Мина видя светлините. Не просто светлини, а неочакван блестящ порой. Отнякъде лъхна хлад. През ума на момичето се стрелна мисълта да събуди другите, но после кой знае защо се отказа. Стана и тръгна към светлинките. Изведнъж се сети, че ги е виждала и преди. Тогава, когато Кошът ги взе за първи път от градината на Двореца в Балчик, за да ги занесе на Горната земя… Нима това беше Кошът? Тук? Мина продължи да върви и навлезе в старата борова гора. Времето захладня още повече. Боровете, надвесени над нея, чернееха, мълчаливи и могъщи. Момичето дори не се оглеждаше, сякаш знаеше пътя. Скоро излезе на една широка поляна. Потръпна от студ. Дали от студената влага, но на поляната замириса силно на мащерка и жълт кантарион.

Мина се загледа в небето. Но небето не можа да отвърне на погледа ѝ. То само надничаше сконфузено около краищата на проблясваща, желирана, нощна шапка с дълъг пискюл, губещ се някъде в него. От време на време желето се разтрисаше и от шапката изхвърчаха на гроздове избухващите светлинки. Нещо се раздвижи и Мина погледна бързо натам. В центъра на горската поляна, точно под шапката се появиха един черен и един бял овен. Мина преглътна звучно. На черния овен яздеше облята в светлина жена. Дали от светлината, но жената изглеждаше доста висока. Златнорусата ѝ коса бе дълга до петите, а върху ръкавите на пристегнатата със златен пояс дълга, бяла риза кротуваха свити крила. Жената слезе от овена и я повика с ръка. Мина се огледа. Но не, на поляната нямаше никой друг. Жената викаше нея. Момичето преглътна още веднъж и пристъпи напред. Навлезе под шапката от желе и спря. – Хайде, хайде, Мина – рече усмихнато жената. – Не ми се вярва да се страхуваш от мен! – Откъде ми знаете името? – попита учудено Мина. – Глупав въпрос за една истинска бояра – отвърна жената и се усмихна още по-широко. – Мисля, че знаеш коя съм. Знаеше, разбира се! Но в този момент два вида знание се свързаха в едно в главата на Мина и тя отново преглътна шумно. – Ти си вила-самовила… Самодива! – прошепна момичето. – Да! Самодивата я гледаше насърчително. – И си-и-и… Жената с крилатата риза? – Правилно! Каквото горе, такова и долу! И нека магията ни пази, както пази сама себе си – отсече Жената с крилатата риза. – Трябва да ти покажа нещо! – Къде е баща ми? – Мина учуди сама себе си с този въпрос. – Точно за Бран става дума. Сама ще откриеш къде е,

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

като му дойде времето, но сега трябва да ти дам нещо, което ще ти помогне да го намериш. Ела с мен! Жената с крилата риза я хвана за ръка и двете навлязоха отново сред дърветата. Повървяха малко и спряха край тъмни скали. Жената с крилатата риза се наведе и откъсна стръкче от една зелена туфичка. Подаде ѝ го. Беше цветенце. Наистина приличаше много на силивряка, който бяха видели днес, но камбанките на това цветенце грееха с всички цветове на дъгата. Мина много трудно откъсна смаян поглед от него. – Орфеевото цвете? – Да – отвърна Жената с крилатата риза. – Вземи го и го прибери на сигурно място. Носи го винаги с теб! Без него няма да можеш да намериш Бран! – Но то ще изсъхне! – изрече Мина. – То е вълшебно! Дори и да умре, засадиш ли го на място, което смята за родно, ще оживее отново! Само трябва да му намериш много вода. Орфеевото цвете може да изпие цяла ледена планина! Мина пое цветенцето в ръце. Петте му камбанки се обърнаха нагоре и я погалиха по лицето. Момичето и самодивата се върнаха обратно. Когато излязоха пак на поляната, Жената с крилатата риза рече: – Е, сега да тръгвам. – Не! – извика стреснато Мина. – Моля те, кажи ми и нещо друго? Кога ще отида пак на Горната земя? Какво ще се случи? Какво да правя с Бялата стъкленица и с тази моя магия? Не искаш ли да говориш и с другите? Ренко е тук… – Ренко е цар, той има работа с хората, а не с мен! Скоро ще го разбере и сам… – усмивката на самодивата стана малко хитричка. – А какво ще се случи… Е, ще видиш! Не се бой от Бялата стъкленица. Ти си бояра… Докато си вярна на това, което си, магията ще те пази, както пази сама себе си! Жената с крилатата риза възседна белия овен и се издигна към шапката от желе. Изчезна. После шапката блъвна още един салют от светлинки и също изчезна. Последен

изчезна студът. На поляната остана единствено тъмен кръг, като от изгорено. Мина седна на потъмнялата трева. Сърцето ѝ заби бясно и после цялата се разтрепери. Почувства се самотна, една-едничка на света… Какво, да му се не види, искаха от нея? Само ѝ объркваха още повече и без това объркания живот. Всички повтаряха едно и също… Но най-много я болеше за Бран. Баща ѝ беше скрит някъде на Горната земя. Големите твърдяха, че го е скрила тя и тези приказки я караха да се чувства ужасно виновна. Защото момичето нямаше и най-малка представа къде е той! И най-малката дори… Сълзи избиха в тъмните ѝ кръгли очи, но после се сети, че дори да плаче с глас, няма кой да ѝ помогне. Още не беше навършила дванайсет години, а се чувстваше някак изгубена. Въздъхна и пое по обратния път… Когато пристигна в лагера, завари всички накрак. Бяха запалили огън и я търсеха. Това я постопли. – Къде скиташ? – провикна се Янил. – Остави я на мира! – изрепчи му се Китан. – Не виждаш ли, че само се е поразходила! – Ти какво се месиш, бе! – размаха ръце към брат си Янил. – Ще я питам каквото си искам! – Престани да тормозиш всички около теб! Мислиш се за най-умния, нали? Внимавай само да не се видиш в приключение! – не му остана длъжен Китан. – Любезни господа, моля ви – намеси се твърдо Ренко. – Казал съм, че е много по-добре да се биете, отколкото да ви слушаме как се карате. Напоследък съвсем не сте на себе си, а тук има и дами! Всъщност тримата учители (те не знаеха нищо от историята на Ренко, както и нищо за приключенията на децата на Горната земя) се втрещяваха пред начина на изразяване на сляпото момче, а не пред дрязгите на близнаците. Но си обясняваха всичко със слепотата на младежа и не им беше удобно да разпитват.

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

Мина не обърна никакво внимание на близнаците. Чувстваше, че излиза от тюлена торба. Нещата се избистряха бавно. Извини се на учителите. Ренко седна до огъня, а тя побърза да се намести в скута му. Гушеше се съвсем по детски, както се бе гушила в прегръдките на Ренковата сестра – Вербена. – Плакала ли си, пчеличке? – попита тихо Ренко. Мина кимна с глава. – После ще ти кажа – каза тя и посочи тримата големи. – Хайде, всички да си лягате! – настоя учителката. – Не ми се спи. Сънувам някакви кошмари и не мога – примоли се Мина. – Добре. Ренко, ти остани с нея, но най-много половин час – разреши единият от алпинистите. – После изгасете хубаво огъня. Близнаците, веднага пред мен! – Видя ли, ти си виновен! – тросна се към Янил Китан. – Ти се заяждаш, не аз! – отвърна брат му. – И без повече приказки! – обади се вторият алпинист. Скоро палатките се умълчаха. Половин час отмина бързо, но Ренко не се надигна да си ляга. Държеше здраво Мина и двамата също мълчаха. Най-после Ренко прошушна. – Какво става, майска царице? Още не бе го прошушнал и откъм палатката на близнаците прилазиха два еднакви силуета. – Мислех, че сте заспали – рече тихо Мина. – Как чухте, че говорим? – Не се занасяй с музикалните ни уши! – прошепна Янил. – Пък и винаги нашата палатка е най-близо до огъня! – Пишман-юнаци, не ви искам с вашите караници! – заяде се Ренко. – Временно сключихме примирие – отвърна Китан. – Мина, къде беше отишла? – Добре, ще ви кажа. Внимавайте само да не се разпищите. И като шушнеше, Мина им разказа всичко. После им

показа цветето, което бе получила. Близнаците наистина положиха усилие, за да не се разкрещят. Ренко също. Това бе първият знак от много месеци насам, че може би ще се върнат на Горната земя. Колкото и да му беше интересно в България и на Долната земя, Ренко копнееше да се завърне вкъщи. – Ама тя наистина ли не каза нищо за нас? – попита за двайсет и пети път Янил. Мина им изрецитира разговора дума по дума, но близнаците бяха недоволни, че не са ги споменали. – Не. – А ти защо не попита и за нас? – запита горчиво Китан. – Нямах време! Тя не отговори на нито един от въпросите ми! – Значи тук, щурчовци, я наричате самодива – рече замислено Ренко. – Вила-самовила или самодива – отвърна Мина. – И какво ще правим сега? – попита нетърпеливо Янил. – Знам ли… юнаци… Ще-е-е чакаме – провлачи Ренко. – Не се сещам за нищо друго. Така или иначе, малки бойци, трябва да чакаме да ни вземе Кошът. И нека магията ни пази, както пази сама себе си! – Ако въобще Кошът има такова намерение – Китан се разтърси целия. – Него никой не може да го управлява, нали? – Не, но нищо друго не ми идва в главата, свирчовци – промърмори Ренко. – И това ми ти било глава на цар! – заяде се Янил. В този момент обаче не Ренковата, а главата на учителката по скално катерене изникна пред палатката ѝ. Една ужасно ядосана глава. – Ренко, не очаквах това от теб! Голям човек си вече!– извика сърдито тя. – Ама какво ви прихваща всички тази нощ? Бързо по спалните чували! И без никакви изключения! Ренко пусна Мина и после наистина си легнаха. Бяха се появили достатъчно теми за размисъл.

Мина и магията за предсказание

ВТОРА ГЛАВА ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ

лизнаците и Ренко свиреха в къщата на училищния пазач. С настъпването на новата учебна година Мишева назначи двама временни пазачи за „Музите“. Някой трябваше да замества Бран, докато го нямаше. Двамата мъже бяха от Балчик. Сменяха се сутрин и вечер. Мина продължи да си живее вкъщи, а с нея (в стаята на Бран) живееше Ренко. Той и близнаците не пропускаха нито ден без репетиции. Това бяха единствените часове, в които близнаците не се караха. Навън непрекъснато валеше дъжд. След хубавия, слънчев август, през който ходиха на екскурзионното летуване, дойде един изключително дъждовен септември. Тръгнаха отново на училище. Четяха, свиреха, а навън все си валеше и валеше. Скоро в много райони на Европа обявиха бедствено положение. В Америка вилнееха циклони и антициклони, а в Азия цунами. В България положението не бе по-различно. Марица потопи цяло село и хората не знаеха къде да се дянат от толкова вода. Мина настоятелно обясняваше на всички как парниковият ефект ще изпържи човечеството. Бе станала толкова убедителна в описанията, че вече никой не рискуваше да я слуша… По вратата се почука. Като разбра, че триото в хола не чува нищо друго, освен собствените си трели, Мина остави книгата настрана и се надигна да отвори. Беше Демира – близнашката баба. Едно старо рено „Клио“ стоеше паркирано

Весела Фламбурари

отстрани. Бабата на близнаците винаги идваше до училището с колата. Шлиферът ѝ прокапа на изтривалката и тя бързо го съблече. После се усмихна широко с всичките си платинени зъби и награби Мина. Сребърните гривни по ръцете на възрастната циганка, герданите по врата ѝ и огромните обици в ушите ѝ се затресоха в такт с прегръдките и целувките, а накрая извиха в звучно жизнерадостно форте. – Директорката ще дойде след час – рече Демира. – Аз донесох свински пържолки да си ги задушим с топено сиренце и мед! Как си, моето момиче? – Добре-е-е – провлачи мързеливо Мина. – Чета. Момчетата са в хола. – Чувам ги – каза Демира и се запъти бодро към кухнята. На Мина бе омръзнало да не я оставят и за минутка сама вкъщи. Сякаш се бяха наговорили нарочно да я дебнат. Истината бе, че се бяха наговорили, но… да я пазят. За Мина нямаше голяма разлика между двете неща. Ходеха подире ѝ като хрътки. Дори да успееше да се измъкне някоя дъждовна вечер и да отиде в любимата си градина, там я чакаше Миси. Дворецът в Балчик, заедно с градината, бе залепен за двора на училището. Но дори да прелъжеше някак слухтящите преследвачи, то от призрачната си приятелка Мина нямаше къде да се скрие. На Миси дъждът не пречеше. Ни наймалко! Миси му се радваше! Защото умееше да рисува мокри акварели от дъждовни капки. Дъждовни цветя. Дъждовни сърца… Миси бе ужасяващо романтична! Призрачното момиче не изглеждаше на повече от десет години, но Дворецът и паркът безспорно ѝ принадлежаха. Така отминаваха дните. Вечер всички се събираха в къщата на училищния пазач или в балчишката къща на Демира. Празниците празнуваха при Миси, в залите на Двореца. Мина дочете книгата. Пържолите замирисаха вкусно, но още не бяха готови. Компанията не се бе събрала. Мина стана и извади от гардероба дървената си кутия. Седна и опита да скръсти крака в леглото. Въздъхна – краката ѝ бяха

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

станали някак прекалено дълги. Отвори кутията. Всъщност кутията не беше нейна. Беше я откраднала от най-големия си враг: мъжът, който бе убил майка ѝ! Сомор Ратус ди Пурпура Ланата бе твърдял, че не той е убиецът, но… Но дали можеше да му се вярва? Мина зарови ръка в скъпоценните камъни и още по-скъпоценните цветни стъкълца в кутията. Изсипа няколко на леглото и взе да ги оглежда едно по едно. Харесваха ѝ, но никога не си ги сложи, за да види как ще ѝ стоят. Не забравяше на кого са! Нейни си бяха само зелената Клонка на съдбата и Бялата стъкленица. Нейни и съвсем достатъчни. Мина попипа клонката, заплетена около дългата до кръста ѝ опашка. Опашката бе навита на масур и преливаше в нюансите на житото. Момичето измъкна зеления синджир със стъкленицата и я огледа доволно. Прибра синджира на сигурно, под блузката си. От срещата със самодивата носеше и една малка торбичка, завързана на пояса. В торбичката спеше Орфеевото цвете. Мина го носеше винаги и навсякъде. Точно както ѝ заръча Жената с крилатата риза. Кой знае кога щеше да ѝ потрябва… Близнаците и Ренко също носеха поясите си над марковите дънки. Отначало, в „Музите“ ги отровиха от подигравки, но децата нехаеха за обидите. Продължиха да носят дългите парчета плат, овързани над рокли, панталони и фланелки. Седмица по-късно, поясите се превърнаха в найновата училищна мода. Нещо издрънча силно отвън. Мина се надигна и погледна през прозореца. Нищо. Само дъждът, който кротко заливаше стъклото. Момичето се полюбува още малко на притежанията си, после затвори кутията и я прибра на място, в гардероба. Малко по-късно Демира се провикна весело от кухнята. Мина тръгна тежко натам. Единствено бабата на близнаците бе вечно в добро настроение. Мина не винаги намираше това за много умно. Миси вече се бе появила и се щураше около

лампата. Поздрави я с тихичък смях, подобен на звънче. Вечерята беше приготвена и сервирана, имаше дори крем карамел. Но времето сякаш се въртеше в кръг! Въртеше се толкова настоятелно, че чак му се завиваше свят. Мина се прозя. Едно и също, едно и също… Госпожица директорката Мишева не прибави нищо интересно в това замайващо еднообразие. Просто се втурна притеснено през вратата. Напоследък си беше вечно притеснена. Учениците не учеха! Дори не се интересуваха много-много от специалните си предмети. Мишева имаше ужасяващото чувство, че нейните „Музи“ пропадат… Още на втория ден от началото на учебната година три момчета от „Бандата на танцьорите“ се сбиха безпощадно с близнаците. Всъщност, братята спасиха Ренко от лапите на раздивялата се банда. Но в следващите дни едва смогваха да го отърват от подигравки и нови нападения. Освен това „танцьорите“ разгърмяха навсякъде, че директорката си има любимци. Това не се хареса на нито един ученик. Нападенията зачестиха. Мина, Ренко и близнаците се чувстваха като във военнополева зона. Мишева се принуди да изпрати всички участвали в боевете танцьори обратно вкъщи за цели две седмици. Нямаше друг изход. – Върнаха се! – съобщи тя, като влезе през вратата. – Доведоха ги преди три часа. Говорих с родителите им. Всички смятат, че няма да има други такива случки! – Вярвай ти – промърмори Китан. – Те разбират само от бой. – От як бой! Янил отдавна не се бе съгласявал с брат си за нещо друго, освен за музика. Гласчето на Миси звънна в тих смях. – Момчета, ще изгоня и вас! Хич няма да ми трепне окото! Да не се мислите за много специални? – тросна се директорката. На нея не ѝ беше никак весело. – Те са просто едни гневни мутанти, благородна

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

госпожо – ухили се Ренко. – В частност, изливат цялата си насъбрана жлъч един върху друг и не им трябва да се бият с външни хора! – А дано си прав – усмихна се Демира. Навън тресна гръмотевица. – Нещата вървят от лошо към по-лошо. Това е посоката. Само от лошо към по-лошо – промълви така мрачно Мина, че всички настръхнаха. – Ти не си никаква бояра, а просто една отвратителна прокобителка! – отсече Янил и се разтресе. – Я не я обиждай! – застъпи се за Мина брат му. – Ти си гениалният нали, а всички други са под теб! – Слушай, комплексар, стига си ми пилил на главата! Нали на нея ѝ се яви Жената с крилатата риза! И ѝ каза, че ще намери Бран и така нататък, и така нататък… защо непрекъснато е вкисната, а? – Ти на кого викаш комплексар, бе? Китан се изправи с вдигнати юмруци. – Сядай! Гласът на Ренко прозвуча толкова властно и заповедно, че близнакът не усети кога седна. Довършиха вечерята в пълна тишина. – Хайде в хола да си посвирим! – предложи с по-мек глас сляпото момче. – Ама, нали и ще пееш? Ще пееш, ще пееш, ще пееш – измрънка Мина. Ренко кимна в знак на съгласие. Гневът на всички се изпари и бързо се прехвърлиха оттатък при камината. Близнаците грабнаха кавалите, а Ренко – новия саз. Беше си го измагийствал от парчета орех и чам. Имаше пак издължен гриф, но малко по-голяма основа. Новият саз на Ренко бе хем изящен, хем някак си по-мъжествен. Ренко отметна дългата си червена коса и още по-дългата му плитка, излизаща високо от темето, се залюля тежко отзад. Седна на възглавниците, а близнаците и Мина го последваха. Демира с Мишева се

настаниха на креслата, а Миси пикира върху полилея, за да се полюлява в такт с музиката. Ренко затвори очи, прослуша инструмента и засвири. Близнаците се включиха след него. Ренко запя. Гласът му се извиси, както само неговият глас можеше… Мина се разтапяше, когато Ренко запееше. Не ѝ беше ясно защо, но чувстваше как направо се разтича. Сляпото момче не пееше винаги – предпочиташе да се надсвирва с братята. Или да пеят Янил и Китан. Но запееше ли, Мина винаги се присламчваше да послуша. Може би защото всяка песен на Ренко бе приказка. А много малко неща харесваха на Мина така истински, както ѝ харесваха приказките. И хич не ѝ пукаше кой ще я нарече бебе заради това харесване! Гласът на Ренко изви в сложна фигура и занарежда:

Приказка за Завръщане и края на времето Завръщане стоеше скрито в шкафа със светкавиците и си траеше. Никой още не се беше сетил да го потърси точно тук. Старчето с дълга, предълга брада най-внимателно изтършува небесните хамбари и дори набоде няколко пъти с вила кумовата слама. Нищо! Момичето с рибя опашка, както винаги, искаше да помогне! Затова се зае да преплува надлъж и шир голямото звездно море… Пак нищо! Жената с крилатата риза запрехвърля като броеница звездната си огърлица. Но нито една звезда не криеше нещо повече от блясък и студено великолепие. Завръщане се страхуваше най-вече от Юначето с пламтящи очи. То може да имаше съвсем дребни крилца под мишци, но пък работата с мълниите му идваше много отръки… Юначето с пламтящи очи изтръска няколкото попаднали му облаци, но също не намери нищо.

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

Завръщане затаи дъх… Бяха го нарекли така, но Завръщане определено не си харесваше името. Защото всеки трябва отговаря на своето име! (Например ако са ти дали името „Весела“, всеки очаква от теб постоянно да се смееш! Нищо по-малко не е достатъчно задоволително!) Завръщане не харесваше името си, защото… ами просто защото не искаше постоянно да се завръща! Старчето с дълга, предълга брада се провикна към останалите: – Никъде го няма! Направо нечувано! – Мисля, че не му харесват повторенията – въздъхна Момичето с рибя опашка. – Какво говориш? – сопна ѝ се Юначето с пламтящи очи. – Та то е родено за повторения! – А може би грешим – подхвърли замислено Жената с крилатата риза. – Може би да се завърнеш, не означава да се повториш! – Ти ще кажеш… – заспори Старчето с дълга, предълга брада просто за да продължи разговора. – Сигурно е време да му организираме едно съвсем, ама съвсем различно завръщане! – процеди през зъби Жената с крилатата риза. – И сигурно е време да престанем да го наричаме с това име… – Ами да, можем да му подарим ново име! – възторгна се Момичето с рибя опашка. – Докато вие си играете, него го чакат! – напомни Старчето с дълга, предълга брада. – Разбира се – потвърди Юначето с пламтящи очи. – Светът вече е залят от войни, покъртително лошо време, риби, падащи направо от небето, подозрително големи парници, огнени и водни тайфуни и… и… изобщо… от всичко, дето си му е в реда на нещата! Затова вече е крайно време за завръщане… За вечното завръщане! – Слушайте! А защо не го наречем просто Ново Начало? – сети се Жената с крилатата риза. – Така и то ще е доволно

от нас и ние ще се надяваме отново на него! Завръщане наостри уши. Ново име? Ура-а-а! Изскочи от шкафа със светкавиците и се втурна да разцелува всички. – Имам си ново име-е-е! Харесвам си новото име-е-е! Аз съм Ново Начало-о-о! – викаше Ново Начало и викът му отекна чак сред звездите.

Вечерта бе бурна. Навън гръмотевиците се състезаваха коя ще изтрещи по-силно, а светкавиците осветяваха като заря небето. Мина все още се наслаждаваше на ехото от приказката, когато госпожица Мишева подскочи да си ходи. Това бе знак и за близнаците. Братята се надигнаха и тръгнаха към пансиона, заедно с директорката. Демира разцелува внуците си, качи се на старото рено и отпраши към Балчик. Мина се затътри към стаята си. Влезе и светна лампата. Изпищя… Стаята бе обърната нагоре с краката. Прозорецът зееше счупен. Завивките и чаршафите бяха на земята. Всички чекмеджета бяха извадени, а гардеробът обезкостен. – Мина? – провикна се Ренко от кухнята. След малко момчето цъфна разтревожено на вратата. – Какво става, детенце? – Някой е влизал в стаята ми! – изхлипа момичето. – Всичко е на земята, претършувано… – Успокой се, юначе, и виж какво липсва – напъти я Ренко. Мина се огледа и после влезе в гардероба. – Кутията! – извика отвътре тя. – Какво? – Кутията на Сомор! Няма я! – Кога я видя за последно? – Преди да вечеряме! Просто разглеждах камъните… – Някой те е наблюдавал през прозореца, малка светулко! Мина се сети за издрънчаването и каза на Ренко.

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

– Утре ще видиш отвън – рече сляпото момче. – Успокой се, дете. – Мислиш ли, че е някой, който има връзка с Горната земя? – попита Мина. – Не, пчеличке! – отсече Ренко. – По-скоро е някой от „танцьорите“. Нали днес са се върнали. Не сме го чули заради бурята. – Докато Мишева е говорила с техните? Хайде бе! – Няма да се учудя, дами и господа! Мишева е говорила с техните, но после веднага дотърча тук, нали? Виж, детенце, те донякъде са прави. Директорката на училището не трябва да показва такова пристрастие към нас. Поне не толкова явно. – Те те пребиват само защото не виждаш, а ти ги оправдаваш? – Там е работата, че никого не оправдавам, костенурчице! – Какво ще правим сега? – Не пипай стаята и си легни в хола. Утре ще видим – рече уморено Ренко. – Това си плаче за полиция, малката… Мишева направо ще лудне! – Казах ви аз, че всичко върви от лошо към по-лошо – измърмори мрачно Мина. – Да, чух, гадателко, ти! И не спирам да се питам защо? Малко по-късно Мина си легна в хола, но не можа да заспи. Беше минало среднощ, когато момичето се надигна тихо, прекоси коридора и влезе в стаята си. Намери фенерчето за четене и застана до счупения прозорец. Дъските наоколо бяха мокри. Пръски дъжд влизаха отвън. Мина отвори крилата и погледна, като освети с фенерчето. Долу проблясваше една от кофите за боклук. Беше се катурнала, издрънчавайки, но на нея все още можеше да се стъпи. Мина грабна шушлека си от пода и прекрачи рамката. Тихичко се спусна по алеята към училището и после слезе по пътеката към пансиона. Пролази покрай нощния пазач, който дремеше в стаичката си. Затаи дъх, пресегна се и полека взе ключовете за стаите от

масичката. Скоро крачеше в момчешкото крило, към стаята на близнаците. Отключи, влезе и задърпа спящия Китан. – Надигай се! Мина изсъска така, че всичките четири момчета в стаята се събудиха изведнъж. – Какво? – извика стреснато съквартирантът на братята. Янил светна нощната си лампа. – Мина, какво правиш тук? – Откраднаха ми кутията. Сещаш се коя кутия! А Ренко спи и не прави нищо… Кутията трябва да е някъде в пансиона! – изстреля на един дъх Мина. Момчетата се разсъниха и седнаха в леглата. – Ама как влезе? – попита едно от момчетата. – Остави, тя е спец по ключовете! – отвърна му вещо Китан. – Искам си кутията! – отсече нервно Мина. – Искаш да я търсим сега? – хлъцна Янил. – Сега, ами кога? – сряза брат си Китан. – Не смейте да се карате! – предупреди ги Мина. В гласа ѝ се подвизаваше някакъв бяс. Близнаците само преглътнаха тежко. Напоследък малката бе станала нещо повече от убедителна. – Да! Ще я търсим сега. И ще я намерим! Трябва да е в Бисер! Бисер се казваше тартора на бандата на танцьорите. Близнаците и другите две момчета закимаха с глави. – Коя е неговата стая? – попита Мина. – В другия коридор е, веднага вляво – обади се едното момче. – Чудесно! – подскочи Мина. – Готови ли сте? Вие може и да не идвате. Двамата съквартиранти на близнаците си отдъхнаха. Мина, Янил и Китан първо слязоха до пералното помещение и събраха няколко въжета за простиране, после се качиха пак горе. Накрая Мина отключи и всички влязоха на пръсти в

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

танцьорската стая. Не светнаха веднага лампата. Докато се събудят, танцьорите се оказаха завързани за леглата. – Къде е кутията? – изрева Мина. – Коя кутия? – не се предаде веднага Бисер. Мина се втурна и изпразни шкафовете. Нищо. Претърсиха стаята. Пак нищо. Накрая, в един от шкафовете за обувки на балкона, я откриха. Празна. – Нямам представа какво търсите! – изрева Бисер. – Но утре ще си изпатите здраво, мангали такива! – Натъпчете му нещо в устата, че ще събуди всички! – заповяда Янил. Китан обикаляше стаята. На бюрото стоеше странен уред. Китан го изгледа. Влезе в банята. Излезе. Изведнъж забеляза, че Бисер въздъхва с облекчение. Влезе отново в банята. Огледа се. В шкафчето имаше само четки и пасти за зъби. Повдигна капака на тоалетната. Нищо. После изведнъж му светна. Беше сцена от филм… Повдигна капака на казанчето. И видя връвчиците. Изтегли ги. Излезе бързо от банята. – Елате да видите! – каза на другите. На връвчиците бяха завързани три найлонови торбички. В едната стояха два скъпи GSM-а. Във втората – дебела пачка пари, а в третата бяха бижутата от кутията на Сомор. – Страхотно нали? – усмихна се Китан. Янил погледна брат си изненадано. – Не ме гледай като извънземно! – скастри го Китан. – Онова на бюрото е пресичка за вакуумиране. И баба има такава. Янил кимна с глава, без да каже нищо. Мина взе найлона със скъпоценностите и отвори кутията. Обаче се спря. Вътре нещо не бе в ред. Една малка дъсчица бе дръпната и отдолу ѝ зееше празен отвор. Мина зяпна. – Двойно дъно! – извика смаяно тя. Близнаците се скупчиха около нея. – Не знаеше ли, че го има? – попита Янил.

– Не! Никога досега не съм го забелязвала! – промълви момичето. – Е, остава да разберем какво е съдържало, нали? – каза решително Янил и погледна въпросително Бисер. Измъкнаха кърпата от устата на тартора. – Нищо – измуча предизвикателно той. – Там нямаше нищо! А и да е имало, да не си мислите, че ще ви кажа? – Какво ще го правим? – попита Китан. – Кажи какво имаше в двойното дъно, иначе много ще съжаляваш! – изсъска Мина. Бисер само се ухили. – Вие ще съжалявате! – изсъска и той, после пое дъх и извика с цяло гърло. – Банда-а-а-а-а! Банда-а-а-а! Банда-а-а-а! Мина едва свари да заключи отвътре, а близнаците да затворят балконските врати, когато цялата банда се изсипа и окупира подстъпите към стаята. Добре че на балконските врати имаше решетки. – Сега наистина се озовахме в приключение – отбеляза Янил. – Какво ще правим? – Трябва да знам какво е имало в двойното дъно. Нищо останало не е важно! Мина изглеждаше наистина решена на всичко. Замисли се. Накрая каза тихо и ледено: – Сетих се нещо, дето съм го чела… Ще ти бием шамари, докато си кажеш всичките уроци накуп. И тези, дето не си ги учил дори! Ще ти бием шамари на смени. Не знам колко ще издържиш. Сто, двеста, петстотин? Час, два, три, а? Приятелчетата ти не могат да влязат. Разбира се, скоро ще събудят пазача с шума, който вдигат. Но и той не може да отвори, докато ключът е в ключалката. Изобщо не можеш да си представиш колко не ми пука какво ще стане. Дори да ме изключат от училището… Защото това, което криеш, е свързано с истинския ми живот! Какво ще кажеш? Бисер спря да мучи. В очите му се прокрадна искрица объркване. Бучка лед застана на гърлото му и го задави.

Мина и магията за предсказание

Весела Фламбурари

Измъкнаха отново кърпата от устата му, за да не се удави пред тях. Момчето изкрещя. – Ще ми платиш за това, тъпа туземка! „Пляс!“ – изплющя първата плесница. Дланта на Мина почервеня цялата. – Утре сте мъртви! „Пляс!“ – включи се и Янил. – Ще ви убия! „Пляс!“ – Китан размаха ръка, беше го заболяло. Някой натисна дръжката на вратата. Както бе предвидила Мина, пазачът се бе събудил. С ясен глас мъжът настоя да отворят. С още по-ясен глас Мина отвърна, че няма такова намерение. След десет минути пред вратата стоеше и директорката. Но това не уплаши Мина и близнаците… Чак сега Бисер взе да разбира, че момичето не се шегува. Шамарите валяха непрекъснато и той най-накрая се предаде. Измуча. Развързаха му едната ръка. С нея Бисер бръкна в чорапа си и измъкна кръгла, блестяща халка. – Това ли е? – попита Мина. – Да! Само диамантената халка… Нямаше нищо друго! – Глупак! – изсъска Мина. И веднага отключи вратата. Нощта се превърна в утрин. Директорката бе отчаяна от поведението на Мина. Но после разбра за обира в къщата на пазача. Това промени нещата. Положението се бе изплъзнало от контрол… И директорката повика полиция. Полицаите разпитаха всички и обискираха общежитието. На следващата вечер родителите на Бисер и на още няколко момчета от бандата си ги прибраха отново. Повече нямаше да се връщат в „Музите“. Полицаите си тръгнаха, но тогава дойдоха двама мъже и две жени от „Детска педагогическа стая“. Говориха с останалите от бандата и с много други от децата. Дълго разпитваха Мина и близнаците, но накрая ги оставиха на мира. Поговориха и с директорката.

Вечерта Мишева се затвори в апартамента си и дълго плака. Учителите държаха изкъсо учениците, но се тревожеха за директорката. Накрая единствено Демира успя да я измъкне от тавана. Макар че не знаеха какво точно става, Мина, Янил и Китан осъзнаха, че такива неща се случват за първи път в училището. И че те също са отговорни за случките. Демира не им говореше, а Ренко бе извън себе си… – Колко шамара общо изяде Бисер, мутанти такива? Ренко беше просто бесен. – Около петнайсет-двайсет – отвърна оклюмано малката. – Постъпили сте ужасно! Ужасяващо! Страшно! Абсолютно недостойно за една бояра! И за музиканти също! – кипеше сляпото момче. – Ама полицията намери ужасно много крадени неща… Нали се сещаш, в казанчетата на тоалетните на бандата! – опита жално да се защити Янил. – А и теб непрекъснато те преследваха… – Аз съм маг бродник, Яниле! Мислиш ли, че не мога да се справя с някакви хлапета?– изкрещя в лицето му Ренко. – Не, ама… – запелтечи Янил. Ренко бе блестящ магьосник. Близнаците нито веднъж не се замислиха за това. Просто всеки път налитаха на бой, когато някой обиждаше сляпото момче. – Щом не отговарям на предизвикателствата, значи така искам, недостойни рицари! – ревна отново Ренко. – Оставях ви да се биете заради мен, да… Но досега винаги беше равен бой, за справедлива кауза… Бисер обаче е бил вързан! Вие сте го изтезавали, жалки бандити! Не сте се различавали изобщо от него в този момент! Не го ли разбирате? Разбираха. Ренко беше прав. Каквото и да се беше случило, те не биваше да реагират така. Какво ги беше прихванало? Особено Мина! – Дай ми халката, мрачна госпожичке! – настоя Ренко. – Бисер каза, че е диамантена.

Весела Фламбурари

Мина и магията за предсказание

– Разбира се, че не е, царице на разбойниците – Ренко опипа пръстена. – Но е от материал, по-скъп от диаманта. Поне за Горната земя. От естествен планински кристал е! Чакай, отвътре има надпис… – Какво? – подскочи Мина. – Доколкото напипвам… а-а-а… пише… О! Ренко млъкна. На лицето му се изписа изумление. – Дай да видя! – извика Мина. Ренко мълчаливо ѝ подаде халката. Мина я пое и взе да я обръща на светлината. Накрая видя дребните, изящни буквички – бяха резбовани в кристала. Няколко странни буквички знаци. Не можеше да ги прочете. Момичето въздъхна тежко. – Какво означават? Кажи ми! Ренко също въздъхна. Лицето му вече не беше ядосано, а само много, много тъжно. – Кажи ми! – повтори Мина. Ренко въздъхна пак. – Мила Сорбус, детенце. Там пише „Мила Сорбус“ – отвърна ѝ тихо той.

ТРЕТА ГЛАВА КАСТИН КАСТАНУМ

енко гушна Мина пред камината. Всички останали вече си бяха тръгнали. Навън виеха снежни фортуни, но в къщата бе топло. Бавно и еднообразно се бяха изнизали три месеца. След изключването на Бисер и още няколко други момчета, училището за надарени деца „Седем музи“ пое глътка въздух. Разбира се, „Музите“ едва ли щяха да останат дълго без нова банда. Засега обаче членовете на старата все още ближеха рани. Но в училището се шептеше, че директорката е трябвало да изключи най-малкото и близнаците. Учениците гледаха странно Мина и спираха да си говорят, щом се приближеше до някоя тяхна групичка. Не я искаха. Тя беше преминала от другата страна, беше приятелка с директорката… Каквото и да значеше това. Но Мина никак не се тревожеше. Сякаш не забелязваше отношението на съучениците си. Което караше същите тези съученици тихичко да беснеят и да ѝ погаждат номера в столовата. Мина не забелязваше номерата им. Янил, Китан и Ренко също… Близнаците издържаха дори на обиди, отправени към баба им. Помежду си продължиха да се джафкат разгорещено, но най-неочаквано престанаха да се бият с останалите. Всички от задругата имаха еднаединствена тревога: Кошът. Кошът така и не се бе появил! Демира също го чакаше с нетърпение. Дори госпожица