“Приключенията на мотовете: Мукс отвръща на удара” (кн. 2)

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА

МОТОВЕТЕ ЧАСТ II

МУКС ОТВРЪЩА НА УДАРА

ТЕКСТ РАДОСТИНА НИКОЛОВА ИЛЮСТРАЦИИ МЕЛИНА-ЕЛИНА БОНДОКОВА

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА

МОТОВЕТЕ Част 2

МУКС ОТВРЪЩА НА УДАРА

ТЕКСТ РАДОСТИНА НИКОЛОВА, АНДРЕЙ МИХАЙЛОВ ИЛЮСТРАЦИИ МЕЛИНА-ЕЛИНА БОНДОКОВА

ПРЕДГОВОР

И

един мод надничаше тайно през процепа на коша за пране. Само това им трябваше сега на мотовете... Досадните им братовчеди да се наместят в идилията на цветното им ежедневие!” Какво, какво? О, ужас! Вярно, че миналия път така и не стана дума за тях. Но честно, и аз си мислех, че модовете вече са изчезнали и съществуват само като истории, с които плашат малките мотове, които не слушат. Откъде да започна... Нека да се върнем от самото начало и там, където оставихме нашите малки приятели Мукс и Пагу след „Ново утре”, а модовете ще трябва да почакат. От „Ново утре” бяха минали цели 87 дни и животът в Мотилия течеше спокойно и приятно. Мукс обичайно се беше изпъстрил в ли-

„ ...

|5|

лаво, а Пагу розовееше още по-ярко. При това двамата бяха почти неразделни. Гула от своя страна не спираше да ги закача, че има нещо гнило в „приятелството” им и е време да вдигнат една мосватба най-накрая, да спрат да се преструват, че „няма нищо между тях”. Те се червяха от мисълта, нервно пръцкаха и моментално избягваха темата. Големи срамежливци! Ясно беше, че двамата се харесваха, но никой не искаше да си го признае пръв. Бобо и останалите деца кипяха от енергия и ставаха все по-близки с пухкавите си приятели от гардеробите. А аз се радвах, че моят малък внук успя да научи от рано най-ценния си житейски урок: че никога и под никаква форма

|6|

някакви си техники не са по-важни от контакта между хората, от красотата на природата и ежедневните приключения. Разказвах му често историите, които си спомнях с Мукс още от моето детство. Самият Мукс слушаше с интерес моите спомени и тримата се заливахме от смях, след което Бобо и Мукс заспиваха прегърнати. Бобо гушнал Мукс, а Мукс гушнал любимата си кърпичка в оранжево. (Беше я измъкнал от парцалите за чистене на прах и понеже бе мека и цветна, реши да я превърне официално в одеялото си за сън. Естествено, помоли ме да я изпера преди това. Мотовете са големи чистници, нали знаете. Какво да ви занимавам, мотешки истории.) И така, докато един ден не стана дума за ТЯХ...

|7|

Глава 1

ДОДИ РАЗКАЗВА ЗА МОДОВЕТЕ

И

мало едно време...

– Ееее, дядо, така започват приказките, а ти ми обеща, че ще ми разказваш пак за мотовете! – прекъсна ме Бобо.

– Да, Доди, ние не сме някоя си измишльотина, за да ни представяш за „приказка”! – намеси се и Мукс.

– Ох, че сте и двамата! Някои истории също започват така! – побързах да се оправдая. – Плюс това, тази история аз зная от бащата на Мукс и е напълно възможно да е измислица. Сега искате ли да я чуете, или не?

– От татко! – провикна се Мукс. – Искаме, и още как!

–

|8|

– Добре тогава. И така, имало едно време в едно градче, мноооого далеч оттук... е не много – на 2 часа пеша по магистралата... или 3 часа по стария път.

– Додиииии, пак се отплесна!

– Ох, извинявай, Мукс. Та в едно градче не толкова далеч оттук живеели модовете...

– Не модовете, дядо, а мотовете! – не издържа и се намеси Бобо, а Мукс видимо се наежи от чутата дума.

– Не, миличък – моДовете. Те са далечни братовчеди на добре познатите ни моТове, но за разлика от тях не са така мили и пухкави. Нашите любими мотове обичат уюта на гардероба, където се сгушват в чистите и приятно ухаещи дрехи, а модовете от своя страна обичат тъмните и влажни помещения. Именно затова те живеят в... килера, и по-точно в коша с мръсните дрехи! Защото любимото ухание на тези малки същества е... миризмата на мръсни чорапи. Знаеш ли, че дори бойното им знаме е мръсен чорап. Колкото по-миризлив е той, толкова по-добре, защото ако не от страшния им вид, то от вонята противниците им се разбягват.

– Ужас, Доди, защо ти трябваше сега да заговаряш за тях! – заеквайки се обади Мукс.

– А как изглеждат модовете?! – попита леко |9|

изплашен Бобо, завивайки се с одеялото и усещайки, че тези малки същества ще се окажат страшни, може би дори зловещи.

– Ами, и те като мотовете са мънички, но са някак груби, имат големи и страшни зъби. Когато са ядосани, не пръцкат сладко като нашия любим Мукс, а съскат!

– Съскат?! – подскочи Бобо.

– Да, съскат! – намеси се Мукс и се сгуши в Бобо, след което с приглушен глас продължи: – Съскат като гъските в двора на баба ти, а щипката им е по-голяма и силна от нашата и когато искат да изплашат някого, започват да тракат с нея.

– А тракането... – тук взех думата аз, но усетих, че няма да ми е лесно да продължа. Свалих запотените си очила и бавно започнах да ги забърсвам с крайчето на пуловера си. Бобо се беше сгушил под одеялото, само очите му се подаваха и с ококорен поглед чакаше историята да продължи.

– Та както казвах, тракането на щипката наподобява тракането на опашката на гърмяща змия! Много неприятен и страшен звук, тръпки да те побият! И Бобо, и Мукс потрепериха. Бобо си спомни, че беше гледал едно предаване за животни и там за първи път чу този звук! Звукът от тра| 10 |

| 11 |

кането на опашката на гърмяща змия. „Ужасни същества ще са тези модове!” - помисли си той.

– А знаете ли какво най-много мразят модовете? Или поне така ме плашеше татко, когато аз бях малък! – намеси се Мукс.

– Не знам, Му, но май не искам да ги срещам – отсече Бобо.

– Чувал съм от старите мотове – изправи се прав Мукс, – че модовете не обичат светлите и шарени цветове. Не обичат утрото, защото е обагрено от слънцето, не обичат цветята, защото ухаят добре, не обичат музиката, не обичат детския смях, не обичат хората да се усмихват! Затова едно време татко и мама ме учеха да бъда винаги чист и усмихнат. За да не ме вземат модовете. Много се плашех тогава от тях.

– А те също ли живеят в къщите на хората?

– попита Бобо, гледайки ту към мен, ту към Мукс.

– Да, миличък – обясних му, – но те харесват мрака, лошите миризми, влагата и най-вече – намръщените хора. Защото сърдитите и навъсени хора не слушат музика, не танцуват, не играят с децата си и най-вече – носят тъмни и мрачни дрехи, любимите цветове на модовете. Но това, разбира се, са само страшни истории, | 12 |

нали, Мукс? Ти също никога не си срещал вашите противни братовчеди.

– О, да! Те са като драконите. Знае се, че някога ги е имало, но никой нито ги e виждал, нито ги е чувал от векове. И сме си по-добре без тях, нали, Бобо!

– Определено, Мукс! – каза внукът ми и гушна малкия мот и неговата оранжева кърпичка.

– Вече е късно, миличък, а утре е важен ден за теб, имаш тест по математика – напомних на Бобо. – Хайде да заспиваш. На Бобо никак не му се спеше, но когато аз кажех, че е време за сън, значи наистина бе време за сън.

– Лека нощ, дядо!

– Лека нощ, Бобо! Лека нощ, Мукс! – казах и целунах нежно малкия си внук по челото. След което бавно, но много тихо се отправих към вратата. Това, което обаче и тримата не забелязахме в мрака, бе една малка фигура, спотаила се в ъгъла на стаята. Там с голямата си щипка и страшните си зъби се криеше и подслушваше един... МОД!

| 13 |