В
ремето е море, изпълнено с вълни и водовъртежи, и във водите му се къпе Игдразил, ясеновото дърво, чиито могъщи корени пронизват от край до край тъмнината на нищото, а през листака на разклонената му корона се лее щедрата светлина на небесата. Битието започва и свършва с дървото на живота, обкичено със светове като със сочни плодове – от ледената пустош на Хелхайм, където се разтварят в покоя душите на мъртвите, несторили подвиг приживе, през загадъчната магия на Йотунхайм, дом на страховитите великани, през богатия на метали и руди Нибелхайм, прокопан от тунелите на джуджетата... чак до величавите вършини на Асгард, където пируват боговете. В сянката на ясена неуморно тъкат съдбините на световете трите норни, дъщери на Йорд. В подножието на дървото блика и напява извор и непостижима е мъдростта, която носят водите му. Единствен Вотан пи от него и оцеля, и с адски мъки заплати за дързостта си, защото Игдразил избоде едното му око и три дни и три нощи го носи прикован върху ствола си, преди богът да успее да се освободи. А в топлата пазва на ясена, между ледената тъма и изгарящата светлина, между водите на мъдростта и вятъра на могъществото, лежи мъртъв посеченият Имир, звяр чутовен, и от тялото му Вотан сътвори Мидгард, Средната земя: кръвта на Имир на море превърна, плътта му – на суша, зъбите му на скали направи, а костите му – на планини. В твърдта на Мидгард норните втъкаха чудни предсказания, великаните йотуни скриха несметни съкровища, а боговете заселиха хората, защото каква е ползата от орис, която няма кой да изпълни, и от богатства, които няма кой да събере? През всички светове е разперил клони Игдразил и всички чудеса на световете носи със себе си през морето на Времето.
14
Но нека се приближим, нека надникнем отблизо, още по-близо, към планините и долините на Мидгард, към синята лента на Рейн, бащата река, който го опасва. Там, долу, виждате ли онова ярко сияние? Може ли да се сбърка блясъкът на златото? Ето едно чудо на чудесата, което очаква да бъде съзряно...
15
Първа глава ... в която става ясно, че който се подиграва другиму, сам страда накрая
Воглинда, златокоса рейнска нимфа, изплува на повърхността и подложи лице под нежните пръс ти на вятъра. Слънчеви зайчета се надбягваха по вълните. Татко Рейн се тревожеше и зовеше дъщерите си – някой бе пристъпил по брега на дълбокия вир, където ни птичка, ни звяр смееха да слязат. Тук, като никъде другаде, водата бе найопасна и готова да завлече всеки натрапник в дълбините. А когото реката не успееше да удави, довършваха го дъщерите є. Дори рибите се побояваха да плуват в този страховит вир. Кажи-речи в средата му като счупен зъб на чудовище стърчеше самотен скален зъбер, а в една от кухините му лежеше искрящата буца речно злато, която Рейн и щерките му зорко пазеха: макар и ценна само по размера си, тя бе хилядократно по-желана заради предсказанието, което тегнеше над нея.
16
Воглинда се гмурна, стрелна се вихрено около скалата и игриво натисна надолу сест ра си Велгунда. Сборичкаха се и със смях се появиха отново. Велгунда отметна мократа коса от лицето си. До брега цопнаха няколко ситни камъчета, съборени от несигурни стъпки. Вдигнаха се пръски, сияйни като диаманти. – Май имаме гост, алчен за Рейнското злато! – отбеляза Воглинда. – Поредният нещастник, който ще се лиши от живота си! – Ами! Пак е дошъл Алберих – възкликна безгрижно Велгунда. – Алчен е, ама не за наше то злато... Двете нимфи вдигнаха поглед към джудже то, което непохватно се спускаше по криволичещата пътечка между канарите, подхлъзваше се непрестанно и на всяка крачка аха-аха да падне. Воглинда захихика първа. Алберих може и да бе крал на нибелунгите, но изобщо нямаше благороден вид. И беше не само крив и несъразмерен, но и осажден, а мърлявите му дрипи бяха целите надупчени от искрите в ковачницата. Носеше му се славата на ненадминат магьосник и ковач,
17
изкусен ювелир. Нимфите предполагаха, че тези негови преображения се крият нейде под саждите и нелицеприятната физиономия, понеже с просто око въобще не се забелязваха. – Веднъж поне да се беше поизмил и преоблякъл! – възмути се Вог линда. – Вониш, кралю на планината! – И гледай да не нагазиш в реката, че ще ни изцапаш водата! – предупреди Велгунда. – Кой, аз? – Алберих се сгърби още повече и взе да рови в кесията си, докато нареждаше плачливо: – Да плувам не съм си помислювал да влезна, не подобава на скромний ковач на красавици като вас да се меси! Но ето, вижте, съзерцайте какво съм донесъл за вас, милуванки мои, стига само с пръст да ви докосна поне, копринените ви коси да погаля и мраморна кожа! – той запристъпва по склона странешком, умолително протегнал към дъщерите на Рейн препълнената си с бляскави накити шепа. – Какво съм ви направил вижте, в замяна на една целувчица поне! От дълбините изплува и недоволно се втренчи в нибелунга третата нимфа – Флосхилда. – Какво те води насам, майсторе? Дошъл си с дребните си дрънкулки да се опитваш да ни подкупиш ли? – Кой, аз? – сепна се джуджето, подхлъзна се и се хързулна по гръб по склона сред лавина от дребен чакъл. Трескаво задрапа да се хване за нещо, ръсейки по пътя си надолу тук лъскава брошка, там филигранно колие. Двете по-палави дъщери на Рейн се разсмяха с пълен глас и, щом Алберих цопна позорно във водата, започнаха да го пръскат и да се гмуркат стремително около него. Подвикваха си: „Виж го, виж го ти, дребосъка, дошъл да се целува с нас!“, „Плувай по-пъргаво, кралю!“ и „Хайде, Алберих, смел герой на нибелунгите, хвани ме, хвани ме!“. Единствена Флосхилда обикаляше из кипналата от трескавото плискане на госта им река и призоваваше двете си сестри: – Спрете със закачките! Така ли се грижите за задачата, която татко ни е поверил?
20
– Тя пък една задача! – превзето се фръцна Воглинда. – За цяла вечност сме приковани в този вир да пазим съкровище, което няма начин да бъде откраднато! – Съкровище, свързано със страховито предсказание! – О, сестричке, стига преструвки! Кажи ми как е възможно някой да се откаже от любовта и да я изскубне от душата си завинаги, та въобще да успее да се докосне до Рейнското злато?
21
– Значи сърцето ти дори не трепва при мисълта, че нашето злато носи в недрата си всесилна магия? – намръщи се Флосхилда. – Че е обречено от него да бъде изкован пръстен, който ще властва над света! Според теб колко струва една любов в сравнение с целия свят, а? – Няма да срещнеш ни човек, ни бог, способен да се отрече от любовта! – извика гневно Воглинда. – Погледни, дори ужасен урод като нибелунга Алберих, и той се държи с нокти и зъби за любовта и копнее да я има повече от всичко друго на света! Велгунда прекъсна спора на сестрите си, като затанцува около тях и вдигна над повърхността изящна огърлица с ярки скъпоценни камъни: – Вижте само какво си имам! Не е ли прекрасна? – Позволила си му да те докосне! – Не, не съм, измъкнах му я от пояса! Как ще допусна този гроз ник да ме пипне и с пръст? Толкова е отвратителен! Флосхилда се намръщи отново и се обърна за миг към джуджето, което правеше жалки опити да изплува, но вместо да се насочи към брега, отчаяните му усилия го водеха все по-навътре в коварните води. Алберих се кокореше, пляскаше с ръце и вдигаше шум и пяна, но не постигаше друго, освен все по-често да изчезва под повърхността. Право зад гърба му се издигаше назъбената канара, отнела с острите си шипове живота на малцината, успели да стигнат чак дотук в опит да се сдобият със съкровището. Флосхилда вдигна поглед по-нагоре и, сякаш по поръчка, отразен от водата слънчев лъч надникна в скътаната сред зъберите кухина. Над реката засия ярка до болка златна светлина. За миг настъпи тишина – дори Рейн благо се усмири, озарен от сиянието. – Дай ми огърлицата! – посегна към сестра си Воглинда. – На мен повече ще ми отива! – Сама си вземи някоя от противното джудже! – Велгунда є се изплъзна и се стрелна през вира, пъргава като пъстърва. – Тази е моя, моя е!
22
– Спрете! – Флосхилда се устреми към тях. – Не бива да... Каквото и друго да имаше да каже, думите заседнаха в гърлото є, защото реката изрева като от болка. И трите нимфи се обърнаха стреснати. Течението бе блъснало Алберих в зъбера насред вира, но вместо да се наниже на острите камъни или да си счупи черепа, нибелунгът се бе заловил сръчно за скалата, сякаш само това бе чакал, и сега се катереше, бърз като маймуна, хоп-хоп-хоп и вече се бе измъкнал от
23
водата, хоп-хоп-хоп и вече бе стигнал до кухината, хоп-хоп и сграбчи с две ръце Рейнското злато! Обърна се и изкрещя: – Грозен! Противен! Флосхилда вцепенена наблюдаваше ярките огнени езичета на магията на Алберих: те осветяваха светкавично преплуваната от него вода и чертаеха пътека нагоре по зъбера, за да му осигурят бързо и безопасно изкачване. Джуджето задърпа златната буца и я разклати, мускулите му изпъкнаха като възлести топки, а сухожилията му се напрегнаха като изопнати въжета. – Отвратителен! – изкряска ковачът към нимфите. – Ужасен урод! С трясък Рейнското злато се отдели от скалата и реката изтътна ужасена. – Глупендерки самовлюбени! Рибоци такива! – Алберих вдигна сък ровището над главата си. – За любов ще ми бръщолевите! Плюя на вашата любов! Притрябвала ми е! Рейн кипна, белочели вълни се засилиха към зъбера и се протегнаха да сграбчат наглия крадец. Напразно – магията го защитаваше и ни капка, ни пръска не стигнаха до нибелунга, който се провикна: – Отричам се от любовта навеки, до шушка я изкоренявам, тоз плевел ненужен! С радост я заменявам за властта над целия свят! Тепърва ще научите вие кой е Алберих, кралят на нибелунгите! С тези думи джуджето изчезна, изпроводено от силен грохот. С него помръкна и сиянието, озарявало реката. По зъбера пробегнаха последните цвърчащи езичета на магията – и угаснаха. Дъщерите на Рейн и бащицата река се завайкаха и заплакаха в един глас.
24