„Орел срещу орлица“ (кн. 2 от историческата поредица “Светослав Тертер”) by Бисерче вълшебно

Глава 1.

Ако не съмва рано, ти подрани

върде малко от онова, което ще прочетете в тази хроника, можете да откриете в летописите на Пахимер. Владетелите затова заплащат на придворните си хронисти, за да не ги оплюват, а възвеличават… Затова избраникът на Клио – Светослав Тертер не бе сред любимците на летописеца на Палеолозите. Макар Пахимер да бе относително обективен съдник на отминаващите събития, той някак суховато и мимоходом отбелязваше коварството на своите и тяхното вероломство, докато с охота премълчаваше достойнствата на българския венценосец и всячески омаловажаваше славните му победи. Стараеше се да снеме от плещите му развяната мантия, да го спеши от белия жребец, на който се втурна в Историята и да смали броя на повалените в копитата му врази. Бива ли да го осъждаме? Враг на врага не помага. Сварог – „сянката на царя“, прие с радост повелята на своя господар да тръгне за Константинопол – дойде му като мехлем на рана. Освен важното поръчение, блазнеше го мисълта да се

отзове на отколешната покана на стария си познайник Георгиус Пахимер в Пропонтида и чрез дара си да общува с монетите, да наклони везната на Историята в полза на българите. „Ако не съмва рано, ти подрани, човече!“ – рече си на лягане и преди съмнало загърби стражевите огньове на орловото гнездо Царевец. Зората зореше едва кога превали планината и се спусна към голямото кръстовище на средногорската котловина. Друмопоказателят беше като разпнат. Раменете му сочеха на изток – криволичещ друм към твърдината на деспот Елтимир Тертер Крън; на запад – опнат като конец път отвеждаше към владенията на Смилецовци. Главата му бе увенчана с кух волски череп, който се зъбеше като омразата на двата болярски рода, отскоро ненужна, защото вдовицата на безславно споминалия се цар Смилец бе харизала родовите земи на своя зет Елтимир. По-малките братя – Радослав и Войсил – бяха прокудени във Византия. Но омразата е като тлеещо огнище. И припламна с нова сила щом синът на кървавата Мария – княз Михаил Тих-Асен, поведе ромейска войска срещу цар Светослав Тертер с надеждата да си възвърне бащинията. Войната беше кратка. Елтимир натири нашествениците и проводи пленените тринайсет висши архонти на племенника си в престолнината, а севастократор Радослав затвори в мрачното приземие на хана „Сърнен брод“ при разбойниците на Мавруда. Сварог от Свърлиг се подвоуми дали да не свърне към Овчите хълмове и се поотмори на воденицата на хубавелката Венда. Бе дотолкоз подранил, че слънцето се бе вдигнало едва с копраля1. И свърна натам. През ореховата шума лъчите се процеждаха в причудливи плетеници. Разпукал поръждавялото си кожухче, навремени някой орех тупваше връз гуглата му. По някое време друмът се запровира между лозя. Натежали гроздове обещаваха на бъчвите руйни вина. Рояци пчели жужаха като приспивна песен над тях. Превзела слоговете, тучна трева мамеше, съща постеля. Сварог се спеши, просна

копраля – остен с лопатка, накрайник за чистене на ралото; в преносен смисъл колко високо в небето се е вдигнало слънцето

наметката си, подложи пътната торба и изпружи изнурената си снага. Унесе го сладостна дрямка. В просъница дочуваше само хрупкането на жребеца. По някое време го сепна човешка препирня и ококори очи. Слепец, подпрян на посоха2, размахваше в десница презрял гроздак и гълчеше момък с щръкнал перчем като таралеж. – Макар да ме водиш по най-каменистите, най-прашните и най-калните пътеки, аз пак се отнасям с тебе като с роден син. Ще си поделим поравно този грозд. Зърно за теб, зърно за мен. Но да щипваш само по едно зрънце! – Голяма щедрост, няма що! – изрепчи се младокът. – Гроздакът е толкоз презрял, че ще се сплуе, ако го напъхаш в торбата. Сварог напрегна слух, отмести клонките на глоговия храст и видя, че още с второто посягане, слепецът наруши условието – заскуба по две зърна отведнъж. Навярно подозираше, че и водачът му прави същото. А младокът скубеше, колкото можеше да побере шепата му, дорде в десницата на кьоравия остана оголената чепка. – Облог струвам, че ти изплюска повече от мен – заклати заканително глава той. – Че как видя като си кьорав, деденце? – Докато дъвчех, ти мълчеше като пукал, щото ти е била пълна зурлата. И старикът запрати ядно чепката, сграбчи младока и го наложи с посохата по дирника. Двамината взеха пътя. Сварог се прозя, протегна се и яхна жребеца. – Добра стига – здрависа ги той, щом ги застигна подир завоя. – Добре си ни застигнал, ездачо – наежи се перчемът на момъка. – Напъти ни, друмниче! Наблизо имало воденица, гдето можело да се пренощува. Младокът все се почесваше по ударения дирник. – Дръжте все направо. Като подминете Конските кладенци, все по прищевките на реката. Има-няма пет поприща3 и отпреде ви ще се белне манастирската воденица. Сварог отпраши. По някое време от високото съгледа отражението на воде ницата в яза. На поляната пред нея подранили мливари вече стоваряха чували с жито. Над водното огледало виснеха водни кончета. Навремени, сепнати от бухалка жабоци скачаха и разбълникваха водата. Хубавата воденичарка переше черги, нагазила до колене в реката. 2 3

посоха – тояга за подпиране поприще – старовремска мярка за дължина – около 200 м

– Хвърли тая бухалка, Вендо, че стряскаш „царчето“ в люлката! – провикна се от мостчето над яза Сварог. Венда засенчи с десница очи от слепящото слънце и се усмихна на нечакания гост. Захвърли бухалката и задяна кобилица с изпраните черги. Запростира ги връз оцелялото подир пороя перило на мостчето. – Царчето си сънува царски сънища на Царевец, а моето „деспотче“ будува да оплаква удавения си пастрок. – Ратен ли? – извърна се от коневръза той. – Че как стана тая?... Кога? – Пролетес още – отпусна краищата на запършената си риза да прикрие самодивските си нозе Венда. – Беше нагазил в яза да оттлачи затлаченото колело. Изневиделица засвятка и загърмя. Нещо забуча страховито, реката придойде, от бреговете си излезе. Бях се улисала с малкото юначе. Кога излязох да го диря, що да видя. Елекът му се заклинил о колелото, а той се върти на него. Беше се удавил. Бог си прибра несретника Ратен. Венда се прекръсти бързешката. – Хапни за „бог да прости“ една фасулева чорбица – насипа му в паница, отряза дебел комат и смачка глава лук тя. – Твоят кромид е скоросмъртник – подлюти се Сварог и взе да тъпче в устата си средината от комата. – Такъв не бях кусвал, откак съм се родил. – Пъдисънник-кромид е това – разсмя се Венда. – Нали се бъхтам сама-саменичка с мливарите. Дорде те се раздумват край огньовете, мене кречеталото ме унася. Отхапя ли от пустия му пъдисънник, че като се подлютя, като кукуряк се разсънвам. Малкото „деспотче“ бе притихнало в люлката. Откъм друма го сепна конски тропол и то проплака. Начело на ловната си глота4, от лов се завръщаше владетелят на Крън. На колана му се олюляваха яребици и пъдпъдъци.

глота – ловна дружина

– Наместо да брътвят бивалици-небивалици, накарай мливарите да сковат перило за мостчето, Вендо – провикна се Елтимир Тертер. – Ще падне малкото ми „деспотче“ в яза и ще се удави като пастрока си. – Е, няма да осиротее, дорде баща му е жив. Дано се не задави в кърмата – суче като невидяло. На тебе се е метнал. Дано кога го отбия не залочи и вино като тебе – тури ръце на кръста и се скипри хубавелката. – Юнаците сучат дор седем годин – намеси се в задявката им Сварог. – Тежко ми и горко тогаз. А ти никакъв баща не си! Че спеши се, ела си нагледай юначето! – Заран, Вендо, като ослепим севастократор Радослав, ще дойда, хем за цял ден – конят на Елтимир се възправи на задни нозе. – Отде ли ще намеря водач за тоя кьорав негодник? Или ще трябва да проводя някой от разбойниците на Мавруда. – Рогатите на вили да я набучат, та да окьоравее тя дано! – прокле воденичарката. – В пръждомата откога дяволите тъпани бият за дъртата грешница. С проклятието отпраши и ловната глота към Крън, ала приближаващите воденицата – момъкът с перчема-таралеж и дъртакът с посохата – чуха това. – Е, речи как я карате в престолнината – подзе Венда. – Суче ли князчето като моето „деспотче“? Те са породени. – Секна кърмата на добрата ни царица – отпи от паницата Сварог. – Залиня и повехна хубавата ни господарка. Сън я не лови. Все угробеният патриарх я спохожда в кошмарите. Що знахари и баячи се извървяха от четирите краища на царщината. Нищо не помогна. Бог ще си я прибере преди Коледа. – Речи на царя да ме калеса за кърмачка – сви рамене Венда. – Придумай го! – Кърмачки колкото щеш в престолнината, целители се не намират. – Добре, че Ратен се удави, без да разбере, че малкото не е от него – прекръсти се воденичарката за опрощение на този Ӝ грях. Заприиждаха още мливари. Стоваряха чували с огнено жито. Сред тях Венда забеляза слепеца и неговия водач. Сварог здрависа голобрадото. Венда ги нагости и обеща да им постели през нощта в плевнята. Кьоравият придремна под изкорубената върба и огласи с хърканията си градината. – Как се казваш и отде си? – запита момъка Сварог.

– ДрагӜя ме викат. От Трепетущица съм, друмниче. Роден съм на вода. Пръкнал съм се за беда на воденица като тая, ама по вода ми не потръгна. Откак се помня, бял ден не съм видял. Невръстен още, майка ме даде от немотия да слугувам на слепци. Кога се разделяхме, толкоз плакахме и двамата, че реката придойде и за малко да излезе от бреговете си. Сварог хареса краснодумието на младока и заръча на Венда кърчаг вино, за да насърчи брътвежа му. – Надроби си хлебец за попара, да се не опиеш и сърбай по малко – предупреди го монеторезецът. – Ти винце досега пийвал ли си? – Трябва да съм излочил няколко бъчви – изперчи се младокът и сниши глас. – Господарят ми е много стиснат. Дава ми глава кромид на три дни. Понякога ми сипва чорба, но месо в нея виждам колкото ушите си. Слугуваш ли на кьорав, трябва да си по-хитър от самия дявол. Ако не бях, да съм се споминал досега от гладория. – Дочух го на друма, че те гледал като роден син – издаде се, че ги е подслушал Сварог. – Къде ти?! Сланината и пастърмата държи в мешинена торба с желязна халка, която заключва с кофар. Но аз го надхитрих и взех да я разпарям по шева, похапвах си и отново я зашивах. – Е, па като се скитате по друмищата, от що се препитавате, голобрадо? – Щом червата ни закуркват от глад, излизаме по мегданите. Аз надувам гайдата – от баща ми остана, дорде се сбере гъмжило от жени. Дядката ги залъгва, че знае всякакви молитви – за яловици, за трудни, за помятка. А те се хващат на въдицата му и се отплащат коя с погача, коя с бучка сирене, коя с глава кромид. – А не падаше ли поне асприца? – Някоя даваше дори перпера. Никога не уедрявах асприците. Щом дядката свършваше с молитвите, дорде даруващата десница подаваше парата, пъхвах я в устата си, а вместо нея му подавах

асприца. Той взе да гълчи: „Откак се повлече подире ми, подаянията намаляха наполовина, дяволско чедо.“ И пред слисания взор на Сварог момъкът извади перпера от устата си, тури я пред него и си доля вино в пахарката. – Види се винцето го нямаш за комка – запремята монетата от длан на длан Сварог. – Че какви грехове имам, та жаден и гладен да ходя? – Скоро ще забравиш несретата. Тебе дълъг друм те очаква, а него – смъртта – предсказа провиждащият в монетите. – Време му е на дъртия скъперник. Аз да можех, в капка вода бих го удавил – разлюти се ДрагӜя. – Докато се наплюска сам, праща ме за вино в някой хан. Аз пък по пътя тайно си отпивам по глътчица. Усети се дъртият вещер и вече не изпускаше дръжката на кърчага. Ама и аз го надхитрих – започнах да пия през гърлото с една папурвина. Тогаз взе да го стиска между кълките си. Пак го надхитрих – преструвах се, че ме втриса, намърдвах се между тях да се топля, отпушвах дупката отдолу, що бях пробил и подлепил с восък, и ручейчето се стичаше право в гърлото. А пък виното сладко, гърлото гладко, без да го рача, само се навлача. Разведрен от брътвежа на младока, Сварог заръча на Венда още един кърчаг вино. – Отмъсти си накрая проклетникът – напъха отново перперата в устата си ДрагӜя. Както си попийвах от „Божията кръвчица“, напипа пробитата дупчица и с все сила разби кърчага о кратуната ми. ОставӜ цицините, ами ми изби и три зъба, та ощърбавях. – Ти си мъченик, достоен за рая – запревива се от смях монеторезецът. – „Това, заради което пострада, сега ще ти е за цяр!“ – дуднеше над окървавената ми кратуна дядката. Е, оттогаз го поведох по най-калните друмища, карам го да се бъхти по най-върлите пътеки, осеяни с камънаци. А той все си ме налага с посохата, та да не остана без цицина. – Е, па що си не смениш господаря? – Де го? Де да го найда – заклати отчаяно глава младокът. – Ама тая нощ ще му избягам, па да става щото ще. – Щото е писано да стане, то ще стане – насърчи го Сварог. – Крънският деспот дири водач за един кьорав до Адрианопол. Вземи друма за Крън, свърни в отбив-

ката към Мъглиж и отпреде ти ще се възправи хана „Сърнен брод“. Дай на кръчмарката Мавруда тая пара и речи, че те провожда Сварог от Свърлиг. Останалото само ще се нареди. – Дали ще ми хване вяра? – усъмни се момъкът. – Само като я види! Ти ще се оправиш, не си зелено откъснато я! Кьоравият се размърда под върбата. ДрагӜя начаса налапа сребрицата с образа на цар Светослав Тертер. Сварог се надигна, сбогува се с воденичарката. Яхна отморения си жребец, приведе се от седлото и пошушна на ДрагӜя: – Ако се добереш до Константинопол, питай за дома на летописеца Георгиус Пахимер на Пропонтида. Там ще ме найдеш, голобрадо. Венда го прекръсти на изпроводяк. Макар и зинал от почуда, ДрагӜя мислено го благослови. А Сварог препусна на юг. Едва ли е било трудно на Тукидид да изрече крилатата фраза, че „Историята е философия в примери.“ Капризите на Клио да устройва подобни срещи под път и над път на простолюдието го потвърждава. Нали историята не е населена само с високородни. И колцина автори на исторически романи и до днес плагиатстват от нея! Денят неусетно се изниза като конец из игла. Свечеряваше. Туктаме лумваха огньовете на чакащите реда си мливари, наизвадили от торбиците – кой комат хляб и бучка сирене, кой сланина и кромид, да повечерят. Венда разнасяше стомни със студена мътеница. – Ще ви смеля брашънцето нощес и няма да ви вземам уем5, ако заран на ранина идете в гората и ми насечете пръти да сковете отнесеното от пороя перило на мостчето. Че за награда може и зелници да ви изпека в пещта. Щурците затъкаха приспивните си песни. Отблясъците на изтляващите огньове милваха сребристите буки. Хърканията на мливарите се силеха да надвият щурците. Малкото „деспотче“ притихна в люлката, вързана за една от гредите на потона6. А Венда се развъртя из воденицата да мели брашното. За коша бе

5 6

уем – жито или брашно, което воденичар взима за меленето на зърното потон – таван

завързала меден хлопатар, та щом всичкото зърно се сурне из него, да задрънчи връз воденичния камък. Лоеничето над вратницата потрепваше от пръските на колелата. Кречеталките се надпяваха с шуртящата вода от улеите. Дядката и младокът се проснаха в плевнята. Рояци немилостиви бълхи ги хапеха, ала старецът спеше безпробудно. ДрагӜя сън го не ловеше и само се чудеше как да докопа мешинената торба, без да го разбуди. През малкото зарешетено прозорче лунен сноп падаше върху халката със заключения кофар. Но проклетникът бе налапал ключето и само коженото ремъче виснеше между бърните му. „Е, па що от това? – съобразяваше наум ДрагӜя. – Само да побегна, по друма все ще строша проклетия му кофар с някой камък.“ И той се пресегна към мешинената торба, ала писъкът на чухалче откъм сламения покрив го сепна. Дядката се поразмърда, опипа в просъница ремъчето и отново захърка. Младокът току се озърташе и ослушваше. Сепваше го ту проплакването на малкото „деспотче“, ту тракането на кречеталките. Накрая докопа заветната торба, гушна я и притвори очи, преструвайки се някое време на заспал. Боеше се да не задреме. Далечни спомени го караха да се кокори. Изплува снагата на майка му, огрибваща брашно под камъка на оная, другата воденица от детството на брега на Трепетущица. За да не го обори сънят, взе да прокарва по клепачите си стрък овсига. „Спи си, дърти вещере, за сетен път слушам хъркането ти, да се не пробудиш дано!“ – закани му се мислено момъкът. – „И окат да бе, заран няма да ме съгледаш.“ Трябва да преваляше полунощ, когато се измъкна с котешки стъпки от плевнята. Огледа се. Всички мливари спяха. Надзърна през разтрогата на вратницата към воденицата. Оголила гръд, хубавата Венда кърмеше „деспотчето“. Мъжки мераци полазиха като мравуняк снагата му. Стресна го хлопатарът, който задрънча под опразнения кош. Венда положи малкото човече в люлката и занасипва зърно. Нозете Ӝ, бели като мляко, се подаваха изпод запършените поли на ризата. Сякаш усетила нечий взор, тя се извърна. ДрагӜя не се сбогува. Прекоси бързешката мостчето над яза. Нозете намериха пътя и стъпките му отекнаха по крънския друм. Като взе добра преднина, приседна да си поеме дъха в един слог. Докопа два камъка и не без усилие строши кофара. Освободена от халката си, торбата му предложи вся-

какви лакомства и той реши да се нагости до насита. Луната щедро осветяваше нощната му пирушка. Стресна го тропот на копита. Иззад завоя се заниза керван мулета – преброи ги до седем. Самарите им бяха празни, но мулетарят спря да починат и съгледа ДрагӜя. – С доброчестина си ме застигнал, човече – здрависа го той. – Ако си прегладнял, ела да се гостиш с каквото Бог дал. – Ти, момко, като да си надникнал в търбуха ми – отвърна мулетарят и се спеши. – Червата ми откога са закуркали като бойна тръба, а до Мъглиж още бая път има. – За натам ли си се запътил? – Към жижниците7. Ще товаря въглища за ковачницата. А ти накъде в тая нощна доба? – И аз съм за натам – към хана „Сърнен брод“. – Ще се качиш на мулето зад мен, та да си бъдем дружина. Мулетарят ковач отвърза от пояса си кратунка с вино. Попийнаха, похапнаха и се заклатушкаха връз мулешките гърбини. – Само да не заспим, не дай Боже – завайка се ДрагӜя. – И да заспим, добичетата си познават пътя – успокои го новият му познайник. – Не им е първица. Докато придремваше, ДрагӜя си мислеше: „Е, на туй му се вика роди ме, мале, с късмет, па ако щеш ме хвърли на смет.“ Преди разсъмване мливарите поеха за пръти в гората. Като прекосяваха мостчето да мерят дължината на перилото, съгледаха ужасени лежащото възнак тяло на слепеца. Посохата му се олюляваше от въртопа, а изпод бърните – също змийче – се виеше коженото ремъче с ключето от кофара. Младокът бе изчезнал яко дим. Позоваха воденичарката. – Младокът е побягнал. Кьоравият трябва да е усетил и е ръгнал да го дири. Цамбурнал е в яза и се е удавил във въртопа – прекръсти се бързешката Венда. – Тоя яз е също гробище. Ха, вървете за тия пръти, дорде още някой не се е удавил!

жижница – трап с дърва, които обгарят, за да се получат дървени въглища

Мливарите също се прекръстиха и поеха към гората. Разденяваше вече. Клио не бе надзъртала в мрачното приземие на хана „Сърнен брод“ от деня, в който там бе захвърлен Негово светейшество Йоаким III. Макар да му бе орисана водна смърт, той не бе удавен в дълбокия кладенец, а намери безкръстния си гроб в подмолите под Лобната скала. Неподатлива на мраз и зной, дори музата на Историята потръпна пред това зловещо обиталище на прилепи. Те все тъй неуморно тъчаха кобните си мрежи, за да похитят зората и възцарят мрака. И все не успяваха да заличат междата на деня и нощта, защото продължаваше да се мръква и съмва. Така и подир безкрайната нощ на севастократор Радослав, пълзящото като охлюв време се добра до утрото. Заглъхна пиянската гълчава от пирушката на разбойниците и деспота. Останаха само купчини кости от оглозганите яребици и пъдпъдъци. Цяла бъчва вино бе пресушена. Поделена бе и плячката от търговските кервани по средецкия друм. И над главата на осъдения надвисна зловещо мълчание. Но това затишие пред надигащата се буря не го утеши. Радослав знаеше своята участ. Знатните благородници не ги посичаха на дръвници, нито надяваха въжен клуп на шиите им. Те биваха ослепявани. Той не склопи очи цяла нощ. Взираше се в полета на прилепите, в треперливото пламъче на лоеничето, във всичко, което гледците му виждаха за сетен път. Очакваше го вечната нощ на незрящите зеници. Севастократор Радослав не бе сред избраниците на Клио, макар да бе мъж достолепен и красив. Везните на съдбата наклоняваха винаги на страната на вразите му. Несретите бяха втъкали бели нишки над слепоочията. Шеметният му възход бе през безславното царуване на брат му Смилец. Той го въздигна в севастократорски сан, който отсетне, при брака му със знатна ромейка, василевсът скрепи със златопечатен хрисовул. И макар според Пахимер да претендирал, че е „от най-знатния между българите род“, тъкмо от този главозамайващ връх начена неговото сгромолясване. Стана предател, вдигна меч срещу своите и така щеше да остане в аналите на Историята. Каква по-горчива орис за един пленник на суетата? На Клио Ӝ се счу тропот на множество копита. Севастократорът се ослуша. Дали не бе настанал часът на неговата казън? Не, в двора на хана бяха довтасали керванът мулета на ковача и водачът на удавения слепец. А зората зореше вече навън. Макар да не можеше да я съзре, Радослав все още виждаше, виждаше, виждаше…

Стъпки отекнаха по стръмните стъпала и прокудиха сетнята надежда на обречения. Тревожната светлина на факлите предвещаваше мига на казънта. Потвърди го изскърцването на ключа в ръждивата ключалка. Прилепите, виснали с главите надолу, зажумяха, за да не видят ужасната разправа. Предвождани от Елтимир, пияните разбойници с кръвясали от виното очи, повалиха севастократора връз сламеника. Безносия го върза. Песоглавия разтвори клепачите му и размаха нажеженото желязо пред зениците. Тоз миг в двора на хана ковачът се сбогуваше с ДрагӜя. – Сполай ти за дружината, ковачо! Пък не те попитах какво ти е името. – Витан ме викат – потупа го по рамото оня и го дари с една подкова за попътна сполука. ДрагӜя влезе плахо в хана. Навъсена, Мавруда шеташе сред неразборията от нощната пирушка. – Щом си толкоз подранил, трябва да е паднала подковата на коня ти. Едва пропяха трети петли. – Подкова си имам – размаха дара на ковача – ала конче си нямам. – Пък откак се заесени, петлите все окъсняват. – Какво те води насам? – усмихна се на таралежовия му перчем. – Провожда ме при теб Сварог от Свърлиг. Дирели сте водач за слепец по друмищата. – Е, още не са го окьоравили, ама пак идеш навреме. Веждите на ДрагӜя се извиха от почуда. Той извади из устата си даруваната сребрица с образа на цар Светослав Тертер. Мавруда му се усмихна приветно при спомена за небивалите провиждания на Сварог в оня хан „Глигански брод“. – Деспотът ще ти се наплати богато, ако откараш един кьорав болярин в ромейската престолнина на жена му. – Е, па зная ли кой друм води към Константинопол!

– Всички до един водят натам – отвърна Мавруда. – Уста имаш, ако се заблудиш, ще питаш. С питане и до рая се стига. Зловещ, нечовешки вик отекна от приземието. Перчемът на ДрагӜя се наежи още повече от ужас. – Ослепиха го! – въздъхна ханджийката. А Клио, пред чиито взори бяха посичани на дръвника, бесени по греди и ослепявани, не бе виждала по-варварска разправа с един беззащитен. Когато ослепяваха другаде, бавно размахваха нажеженото желязо дорде помръкнат зениците на осъдения. Но тъй като десницата на Кръвен трепереше от пиянството, той го заби в очните глобове на севастократора. Нещо изшиптя като кога ковач потапя нажежено желязо в студена вода. Радослав загуби свяст. Дори коравосърдечният владетел на Крън се извърна, за да не гледа стичащата се по ланитите8 му кръв, примесена със сълзи. Понесоха го по стълбите и едва удържаха да не опуснат прималнялото тяло. Слугите бяха запрегнали кочията в двора на хана. Мавруда застилаше сеното с нова черга. Положиха го връз нея, след като ханджийката превърза кървящите му глобове. Елтимир тикна в ръцете на ДрагӜя завървена тумбеста кесия. – Ще ти стигнат за попътнина, момко. Тоя свитък ще предадеш на съпругата му. И тя ще ти се наплати. Каквото спастриш – за тебе е. Господ ти праща пълен чувал с късмет, отваряй си добре зъркелите дяволът да не ти грабне чувала. ДрагӜя му целуна десницата и пое юздите из ръцете на Мавруда. Кочията се понесе към Адрианопол. „Човек се учи от що му се случи – рече си наум младокът. – Мислех, че лошото е само с мен, ама имало и по-лошо от моето лошо. Дано не заспя и объркам пътя. Че ако задремя, тя каква ще излезе: Слепеца слепец кара, та и двамата в крайпътната яма.“ Ранобудни чучулиги възпяваха зората, която ослепеният нямаше да види.

ланита – буза