Наследниците: Островът на изгубените by Бисерче вълшебно

Мелиса де ла Круз

Преди двайсет години всички злодеи бяха прокудени от кралство Аурадон на Острова на изгубените – мрачно и злокобно място, защитено от енергийно поле, правещо бягството им невъзможно. С отнети магически сили, злодеите живеят в абсолютна изолация, забравени от света.

Мелиса де ла Круз

Но в Забранения замък е скрито Драконовото око – ключът към истинското зло и единствената надежда за бягство на злодеите. Само най-хитрият, най-злият, най-отвратителният злодей може да го открие… Кой ли ще бъде той?

Зло дърво. Лоша ябълка?

Години 11+ ISBN 978-954-27-1521-4

Дизайн на корицата Marci Senders Илюстрация на корицата James Madsen

Цена 9,90 лв.

ИСТОР

ц ит И ЯТ А НА наследни

ИСТО ите Р И ЯТ А НА наследниц

Мелиса де ла Круз

Превод от английски Ирина Денева – Слав

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да било форма. Оригинално заглавие The Isle of the Lost Copyright © 2015 Disney Enterprises, Inc. All rights reserved. Превод Ирина Денева – Слав Редактор Петя Дочева Коректор Ина Тодорова Издава „Егмонт България“ ЕАД 1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9 www.egmontbulgaria.com Отпечатано в „Инвестпрес“ АД, София, 2015 ISBN 978-954-27-1521-4

На Мати,

без която тази книга нямаше да се появи на бял свят. И на двете най-страшни дами в книжния бизнес –

Емили Мийхън и Джийн Мошър,

които ми дадоха шанс да работя на остров, пълен със злодеи, и повярваха в мен. Благодаря ви, дами, за всичко.

„Наистина ми стана доста неприятно от факта, че не получих покана.“ Злодеида, „Спящата красавица“

Пролог

мало едно време, във времето след „и заживели щастливо“, а може би дори след след „и заживели щастливо“, когато всички злодеи на приказния свят били прогонени от Съединените щати на Аурадон и затворени на Острова на изгубените. Там, под предпазен купол, който държал магията далеч от тях, ужасните, злите, лъжливите, проклетите и истински зловещите били прокълнати да живеят без своята сила. Крал Звяр обявил, че заточението им е за вечни времена. Вечните времена, оказва се, траят доста дълго. По-дълго, отколкото може да спи една омагьосана принцеса. По-дълги са от златните коси на девойка, затворена в кула. По-дълги от цяла седмица в образа на жаба и със сигурност по-дълги от времето, което едно момиче е в състояние да прекара, очаквайки принцът най-сетне да сложи на крака ѝ онази стъклена пантофка. Да, вечните времена траят дълго, много дълго. По-точно казано, десет години. От десет години онези легендарни злодеи са затворени на скалистия остров. Е, добре, ще кажете, че десет години не са чак толкова дълго време. Но за тези магьосници и вещици, за подлите везири и вещерите, за злите кралици и още по-злите феи това е присъда, по-лоша от самата смърт. (Между другото, някои от тях били върнати от Отвъдно-

Островът на изгубените

то, преди да ги затворят, така че, хм, те поне със сигурност не преувеличават.) Без могъщите си сили, които им помагали да властват, да хипнотизират, да тероризират и да заплашват, да създават гръмотевични облаци и да развихрят светкавици, да си променят формата, да лъжат и да манипулират хората и да получават всичко, което поискат, злодеите били принудени да водят тежък живот. Прехранвали се с продажбата на всякакви боклуци и отпадъци, ядели също такива боклуци и отпадъци, не можели да уплашат никого, освен верните си слуги, и се крадели един друг. Дори на тях самите вече им било трудно да си представят, че някога са били силни и могъщи, че са раздавали отровни ябълки на девойки, крали са гласовете на русалки, завземали са чужди тронове и са разговаряли с магически огледала. Сега били всичко друго, ала не и силни. Сега били обикновени. Обичайни. Смеем ли да го кажем? Скучни. Ето защо всички на Острова изпаднали във възторг от поканата за уникално събитие: страхотно веселия рожден ден на една шестгодишна принцеса. Страхотно, разбира се, има друго значение за сбирщина безсилни бивши злодеи, затворени на остров под купол. Както и да е, празненството си е празненство. Точно това празненство било най-великолепното, което Островът и неговите жители били виждали, и разказите за варварското му величие и безобразна разточителност щели да пребъдат през вековете. Това било празненство на празненствата, бляскаво събитие, което превърнало порутения пазар в центъра на Острова и разнебитените витрини на магазинчетата около него в мрачна, но красива детска площадка, пълна с призрачни фенери и трепкащи свещи. Седмици преди събитието ято лешояди били обиколили

Мелиса де л а Круз

Острова, за да оставят покана на всеки мръсен праг и пред всяка порутена колиба, за да може всеки злодей там да вземе участие във вълшебното, страхотно празненство. Всеки злодей на Острова, с изключение на една особено зловредна фея. Дали поканата ѝ се била изгубила във ветровете, които брулели Острова, и била станала на парченца, или пък самите гладни лешояди я били унищожили, или пък – о, ужас! – изобщо не била написана с претенциозния почерк на изпращачката, както някои подозирали, никога не ще узнаем. Резултатът, независимо от причината, бил същият. Далеч над покривите на гъмжащият от хора пазар, облегната на балкона на стаята си в замъка, шестгодишната Мал подръпнала няколко кичура от виолетовата си коса и свила устни, докато гледала мрачното и толкова желано празненство долу. Поне колкото успявала да види от тук. Видяла миниатюрната принцеса, най-красивата на света (или поне на Острова), седяща на паянтовия си трон с коса по-синя от океана, очи по-тъмни от нощта и устни по-розови от розите. Косата ѝ била сплетена на красива рибена кост и тя не спирала да се смее на чудесата, които ѝ показвали. Принцесата имала очарователен смях, който така омагьосвал, че усмивка се появила дори на лицето на високомерната лейди Тримейн, същата онази, чиито планове да ожени дъщерите си за Чаровния принц се били провалили. Свирепият тигър Шир-Хан направо мъркал като котенце, а капитан Хук се съгласил в името на доброто старо време да си пъхне главата между челюстите на крокодила Тик-Так само за да развесели принцесата и да чуе отново сладкия ѝ смях. Изглежда, тази принцеса можела да накара и най-ужасяващия злодей да се усмихне. Мал обаче не се усмихвала. Тя направо можела да помирише двуетажната торта от кисели ябълки, греховно червени

Островът на изгубените

и тъпкани с вкусни червейчета. Колкото и да се опитвала, не можела да не чува крякането на папагала Яго, който отново и отново повтарял историята за тайните пещери, пълни с несметни съкровища, докато на присъстващите не им се прищяло да му извият кльощавия врат. Мал въздъхнала от зеленоока завист, когато децата долу с възторг започнали да отварят торбичките си с подаръци. Те били пълни с всякакви създания, които щели да изпълняват ролята на злодейски талисманчета, когато пораснели. Малки змиорки морени, деца на Флотсъм и Джетсъм, в мънички аквариуми. Също толкова малки кикотещи се хиени, шумни като прочутите Шензи, Банзай и Ед. Скокливи, пухкави черни котенца от последното котило на Луцифер. Невъзпитаните им нови стопани крещели от възторг. Докато празненството все повече се развихряло и хората долу направо се тресели от веселба, сърцето на Мал помръкнало също като настроението ѝ и тя се заклела, че един ден ще покаже на всички какво значи да си истински зъл. Щяла да стане по-алчна от Майка Готел, по-себична от доведените сестри на Пепеляшка, по-подла от Джафар и по-измамна от Урсула. Щяла да им покаже, на всичките, че е точно като... – Майко! – изпискала тя, когато зърнала сенките на два огромни и зловещи рога да приближават към балкона, последвани от майка ѝ и развятото ѝ лилаво наметало. Гласът на майка ѝ бил плътен, мелодичен и неизменно заплашителен. – Какво става тук? – пожелала да знае тя, докато децата долу се кискали на извънредно неуместния театър на сенките, поставен от страховития доктор Фасилие. – Рожден ден – изсумтяла Мал. – Аз не бях поканена. – Така ли? – попитала майка ѝ. Тя надникнала през балкона над рамото на Мал и двете вперили взор в картинката, която

Мелиса де л а Круз

се разкрила под тях: синекосата принцеса, седнала на проядена от молци възглавница, се хилела на косматите и привлекателни синове на Гастон – братята близнаци Гастон Младши и Гастон Трети, които демонстрирали силата си, най-вече като всеки завирал огромните си крака в лицето на другия, за да я впечатлят. Смехът ѝ показвал, че се справят успешно. – Празненствата са за простолюдието – заявила майка ѝ подигравателно. Мал знаела, че тя мрази всякакви подобни събития. Презирала ги почти толкова силно, колкото кралете и кралиците, които обсипвали скъпите си принцески с любов, колкото пухкавите малки феи шивачки и отблъскващите принцове с още по-отблъскващи жребци. – Въпреки всичко Злата кралица и отвратителното ѝ потомство скоро ще разберат каква непростима грешка са направили! – казала майка ѝ. Защото майка ѝ била великата Злодеида, Господарката на Мрака, най-могъщата и зла фея на света и най-страховитият злодей по всички земи. Или поне такава била в миналото. Някога, много отдавна, гневът на майка ѝ се бил превърнал в проклятие за една принцеса. Някога, много отдавна, гневът на майка ѝ бил накарал един принц да коленичи пред нея. Някога, много отдавна, гневът на майка ѝ бил приспал цяло едно кралство. Някога, много отдавна, майка ѝ била начело на всички сили от Ада. Единственото нещо, което Мал искала с цялото си сърце, било да стане точно като нея, когато порасне. Злодеида пристъпила към парапета на балкона, откъдето можела да вижда целия остров, чак до проблясващите в далечината светлини на Аурадон. Изправила се в пълния си ръст. В същия миг светкавици прорязали небето, чули се оглуши-

Островът на изгубените

телни гръмотевици и върху земята се излял порой. Тъй като на Острова нямало магия, бурята била просто зловещо добро съвпадение. Празненството приключило и всички присъстващи за мръзнали по местата си, когато видели как водачката им се взира злобно в тях от замъка си, изпълнена с гняв. – Празненството свърши! – съобщила майката на Мал. – Хайде, къш, бягайте, разпръсквайте се, бълхи такива! А вие! Злата кралица и дъщеря ти! Отсега нататък сте мъртви за този остров! Не съществувате! Вие сте нищо! Никога повече не показвайте лицата си отново тук! Инак ще видите какво ще стане! Както се били събрали, хората долу се пръснали бързобързо под зоркия поглед на доверените слуги на Злодеида – приличните на глигани стражи с авиаторски шлемове, дръпнати ниско над очите. Мал успяла да хвърли един последен поглед на ужасената принцеса, която вдигнала уплашени очи към балкона, преди не по-малко ужасената ѝ майка да я дръп не и да избягат. В очите на Мал проблеснал триумф, а черното ѝ сърце се изпълнило с радост, че доскорошната ѝ тъга е предизвикала такава великолепна злотворност.

Десет

ужасни години

по-късно

„Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красивата на земята“. Злата кралица, „Снежанка“

Глава

Това е историята на една зла фея...

рябва да е сън, каза си Мал. „Няма как да се случва наистина“. Тя седеше край живописно езеро, на каменния под на древен, полуразрушен храм, и ядеше най-сочната ягода на света. Гората наоколо бе потънала в пищна зеленина, а ромонът на водата, която се плискаше в краката ѝ, навяваше мир и спокойствие. Дори въздухът беше свеж и ароматен. – Къде съм? – попита тя на глас и протегна ръка към едрото грозде във великолепната кошница за пикник. – Вече от няколко дни си в Аурадон, а това е Омагьосаното езеро – отговори ѝ момчето, седнало до нея. Преди той да заговори, тя дори не подозираше за присъствието му, а сега ѝ се прииска изобщо да не го е виждала. Това момче беше най-лошото в цялата работа, каквато и да беше въпросната работа. Висок, с разрошена меднокестенява коса

Островът на изгубените

и красив до болка, с усмивка, която разтапяше сърцата и би накарала всяко момиче да припадне. Мал обаче не беше всяко момиче и започваше да се паникьосва, сякаш беше хваната в капан. И то в Аурадон. И може би не беше сън... – Кой си ти? – сопна му се тя. – Да не си някакъв принц? Хвърли поглед към фината му синя риза с избродиран малък златист полумесец. – Знаеш кой съм – отвърна момчето. – Аз съм ти приятел. Мал веднага се успокои. – Значи наистина сънувам – заяви тя с хитра усмивка. – Защото аз приятели нямам. Той се натъжи, но преди да успее да ѝ отговори, над тях прогърмя глас, който наруши покоя около езерото, смрачи небесата и развълнува водата. – ГЛУПАЦИ! ИДИОТИ! КРЕТЕНИ! Мал се стресна и се събуди. Майка ѝ отново крещеше от балкона по слугите си. Злодеида управляваше Острова на изгубените така, както вършеше всичко останало – вдъхвайки страх и ужас, да не говорим за постоянния запас от любимци. Мал беше свикнала с крясъците, но въпреки това събуждането ѝ бе доста грубо. Сърцето ѝ още думкаше в гърдите от кошмара, когато отметна пурпурните сатенени завивки. Защо изобщо беше сънувала Аурадон? Що за тъмна магия бе изпратила в съня ѝ красив принц, който да си говори с нея? Мал разтърси глава и потръпна, опитвайки да се отърве от представата за трапчинките му, когато се усмихнеше, а звуците на ужасените селяни, които умоляваха Злодеида да се смили над тях, ѝ подействаха успокояващо. Тя се огледа и с удоволствие се увери, че е точно там, където би трябвало да бъде – в собственото си огромно легло с желязна рамка, с

Мелиса де л а Круз

гаргойли на всеки ъгъл и с кадифен балдахин, който бе провиснал толкова ниско, че почти падаше върху нея. В стаята на Мал беше винаги сумрачно – точно както небето над Острова бе винаги облачно и начумерено. Гласът на майка ѝ гърмеше от балкона, от което подът на стаята ѝ се разтресе, а в следствие на това лакираният в лилаво скрин внезапно се отвори и лилавото му съдържание се изсипа навън. Когато Мал си харесаше някакъв цвят, тя държеше на него, а многобройните нюанси в лилавата част на спектъра я бяха привлекли неустоимо. Лилавото беше цветът на загадките и магиите – меланхоличен и мрачен, без да изглежда скучен и обикновен като черното, което носеха почти всички злодеи. Ако питаха Мал, лилавото бе новото черно. Тя тръгна към балкона, подминавайки надвисващия гардероб без врати, от който лъснаха последните дрънкулки, които бе откраднала от пазара – бижута от тенеке и стъкълца, лъскави шалчета с разнищени краища, единични ръкавици и всякакви празни шишенца от парфюми. Тя бутна тежките завеси от прозореца и обхвана с поглед Острова и печалния му пейзаж. Дом, грозен дом. Островът на изгубените не беше особено голям. Някой дори би казал, че не е нищо повече от прашинка или петънце върху пейзажа, с повече кафяво, отколкото зелено, отрупан с нескопосано построени къщурки и бараки с ламаринени покриви, накачулени една върху друга и непрекъснато застрашени от срутване. Мал гледаше това отвратително гето от балкона на най-високата сграда на Острова – някогашен палат с извисяващи се кули, а сега чисто и просто порутена развалина с оронена мазилка, наречена Изгодния замък. В него се продаваха малко употребявани магьоснически наметала във всякакви цветове,

Островът на изгубените

а малко поизкривените вещерски шапки се предлагаха на половин цена. Замъкът беше и дом на две не много малки зли феи. Мал съблече пижамата си и нахлузи кожено яке, съшито от различни парчета кожа в лилави нюанси, с малко розово на единия ръкав и също толкова малко зелено на другия, и чифт протъркани джинси с цвят на зряла слива. Внимателно сложи ръкавиците си без пръсти и завърза очуканите си кубинки. Съзнателно избегна да поглежда в огледалото, но ако го беше направила, щеше да види едно дребничко, красиво момиче със зло пламъче в пронизващо зелените очи и бледа, почти прозрачна кожа. Хората все повтаряха колко прилича на майка си, най-често в мига, преди да хукнат надалеч с писъци. Мал обожаваше този ужас, даже нарочно го търсеше. Сега разреса люляковите си къдрици с пръсти, взе една тетрадка и я пъхна в раницата заедно с няколко цветни спрея, без каквито никъде не отиваше. В края на краищата градът нямаше сам да се нашари с графити, нали така? Е, в един идеален магически свят сигурно би могъл, но този свят не беше такъв. Понеже в кухнята, както обикновено, нямаше нищо за ядене, а в хладилника стояха само няколко стъклени буркана, пълни с очни ябълки и какви ли не плесенясали течности с неясен произход – доказателство за неспирните усилия на Злодеида да забърква магически отвари и заклинания както преди, Мал се запъти към „Помийната яма“ отсреща, за да закуси. Разгледа менюто обстойно: кафе, черно като душата, кафе с вкиснало мляко, мухлясала овесена каша с гнили ябълки или кафяви банани – по избор, и изветряло мюсли, което се предлагаше или сухо, или с вода. Никога нямаше голям избор. Храната, или по-точно остатъците, идваха от Аурадон. Онова, което снобите в кралството не желаеха, идваше тук, на Острова. Остров на изгубените ли? По скоро Остров на

Мелиса де л а Круз

огризките. Не че някой имаше нещо против. Сметаната и захарта, пресният хляб и сочните плодове бяха все неща, които те размекват. А Мал и останалите заточеници предпочитаха да си останат наострени и корави и отвън, и отвътре. – Какво искаш? – попита начумереният гоблин, който я чакаше да поръча. В миналото тези гнусни създания бяха войници в мрачната армия на майка ѝ, изпратени по всички посоки на света да открият една скрита принцеса. Сега единствените им задължения бяха да правят кафе, горчиво като сърцата им, и да го поднасят в три разновидности: голямо, двойно и огромно. Единственото забавление, което им бе останало, се състоеше в нарочно грешното изписване на имената на клиентите по чашите им. (Всъщност шегата оставаше за сметка на самите гоблини, защото почти никой не можеше да чете гоблински, не че имаше значение.) Те не спираха да се оплакват, че верността им към Злодеида им е докарала това заточение, и всички знаеха, че пишат молба след молба до крал Звяр да им даде амнистия, като се позоваваха на далечните си родствени връзки с джуджетата. – Обичайното и бързичко – поръча Мал и забарабани с пръсти по тезгяха. – Да сипя ли малко едномесечно мляко? – Да ти приличам на някого, който обича вкиснато мляко? Дай ми най-силното и най-черно кафе, което имаш. Тук да не ти е Аурадон? Сякаш гоблинът беше видял съня ѝ, от мисълта за който ѝ се догади. Гърбавото създание изръмжа, почеса се по пъпчивия нос и ѝ бутна една чаша, пълна с мътна течност. Тя я сграбчи и изтича навън, без да плати. – ТИ, МАЛКА ГАДИНО! ДРУГИЯ ПЪТ ТЕБ ЩЕ СВАРЯ ВМЕСТО КАФЕ! – развика се гоблинът. Тя се изкиска.

Островът на изгубените

– Само ако ме хванеш! Гоблините все не можеха да се научат. И принцеса Аврора не бяха успели да открият, защото тъпаците през всичките осемнадесет години бяха търсили бебе. Нищо чудно, че Злодеида непрекъснато бе ядосана. Толкова беше трудно да се намери качествена помощ напоследък. Мал продължи по пътя си, като се поспря веднъж да се ухили злобно на един плакат с крал Звяр – с вечно глупавата му жълта корона и широка усмивка, – който призоваваше жителите на Острова ДА БЪДАТ ДОБРИ! ЗАЩОТО ТОВА Е ДОБРЕ ЗА ВАС! Направо да ти се догади, да не говорим, че беше зловещо, поне в очите на Мал. Може би пропагандата от Аурадон влизаше под кожата ѝ, затова беше сънувала как се развлича край някакво вълшебно езеро с някакъв претенциозен принц. От мисълта отново потръпна. Отпи голяма глътка от силното, горещо кафе. Имаше вкус на кал. Идеално. Както и да е, трябваше да направи нещо по въпроса с плаката, който висеше на стената като сопол. Извади спрейовете и нарисува мустаци и брадичка на краля, след което задраска идиотското му послание. Точно крал Звяр ги беше затворил на този остров. Този лицемер. Е, и тя имаше няколко послания за него, чиято основна идея бе отмъщението. Това беше Островът на изгубените. Злото живееше, дишаше и управляваше Острова, така че крал Звяр и сладникавите му плакати, увещаващи някогашните злодеи да вършат добрини, нямаха място тук. Кой би искал да си направи лимонада, след като животът му е поднесъл лимони, и вместо за нея може да ги използва като идеални гранати? На стената до плаката тя нарисува с черен спрей очертанията на два рога, глава и развята пелерина. Над силуета на Злодеида надраска ЗЛОТО Е ЖИВО! с яркозелен спрей, цвета на гоблинова слуз. Не беше зле. Беше зло. А това беше съвсем добре.

Глава

Един хитър крадец...

ко Мал живееше над магазин, то Джей, син на Джафар, живееше в самия магазин и спеше на протъркан килим под стелаж, който се огъваше от древни телевизори с изпъкнали кинескопи, радиоапарати, които не работеха, и телефони с жици. Някога баща му беше великият везир на Аграба, от когото всички се страхуваха и когото всички уважаваха, но това беше много отдавна. Сега злият заклинател бе собственик на „Магазина на Джафар“, а Джей, единствен негов син и наследник, беше освен това и единственият му доставчик на стока. Съдбата на Джей може и да бе била да стане велик принц, но тези дни само баща му си спомняше за това. – Трябваше да яздиш слон начело на тържествена процесия и да махаш на поданиците си – оплака се Джафар тази сутрин, докато Джей се приготвяше за училище: нахлупи червена плетена шапка над дългата си тъмна коса, след като

Островът на изгубените

навлече обичайната си „униформа“ – лилаво-жълта кожена жилетка и тъмни джинси. Размърда внушителните си мускули и накрая надяна черни ръкавици с капси. – Както кажеш, татко! – намигна му Джей с палава усмивка. – Ще пробвам да открадна слон, ако ми попадне пред очите. Защото Джей наистина беше принц. Принц на крадците, измамник и лъжец, чиито лъжи бяха прекрасни като тъмните му очи. Докато си проправяше път по тесните калдъръмени улички и умело избягваше рикшите, теглени от плъховете на професор Ратиган, той успя да се възползва от факта, че пътниците в тях страхливо се навеждат, когато рикшите минават под въжетата, натежали от пране, за да свие няколко портфейла. Урсула го изгони от будката си за риба и пържени картофи, но не и преди той да успее да грабне шепа мазни картофки. После Джей спря за момент да се възхити на колекция найразлични по форма и размер пластмасови кани на витрината на друг магазин и да се почуди дали би могъл да пъхне някоя в джоба си. Всички боклуци от Аурадон се рециклираха или направо се ползваха на Острова – от вани до брави. Същото важеше и за бившите магически пособия на самите злодеи. Един магазин рекламираше УПОТРЕБЯВАНИ МЕТЛИ, КОИТО ВЕЧЕ НЕ ЛЕТЯТ, НО МЕТАТ ПРИЛИЧНО и кристални топки, които вече ставаха само за аквариуми. Уличните продавачи тъкмо изнасяха гнили плодове и повехнали зеленчуци на изпочупените си сергии и Джей успя да грабне една набита ябълка. Джобовете му се издуха от насъбраната плячка. Помаха дружелюбно на групичка вещици с клюнести носове, седнала на един порутен балкон. Това бяха внучките на Мадам Мим, които макар да бяха доволни, че са далеч от обсега на ловките му пръсти, се изчервиха от поздрава му.

Мелиса де л а Круз

Слугите на Злодеида, едри мъже, подобни на глигани, облечени с кожени парцали и с характерни авиаторски шлемове, дръпнати ниско над очите, изсумтяха почти неразбираем поздрав към Джей по пътя към работното си място. Джей сръчно свали шлемовете им и ги пъхна в колана на панталоните си с намерението да им ги продаде на следващия ден, както правеше всяка седмица. Едва устоя на изкушението да ги препъне, но просто нямаше време да свърши толкова много неща за една сутрин. Докато шареше с очи наоколо, търсейки нещо, с което да прокара киселата ябълка, Джей зърна познато лице да надига картонена чаша с логото на „Помийната яма“ и се ухили. Идеално. – Луцифер да те вземе! – кресна Мал, когато чашата изчезна от ръката ѝ. Поколеба се за секунда, преди да се сети. – Дай си ми я, Джей – нареди тя, сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в празното пространство пред себе си. Той се изкикоти. Толкова беше забавно да ядосва Мал. – Накарай ме. – Джей! – изръмжа тя. – Какво да те накарам? Да посинееш? Да пуснеш кръв? Да молиш за живота си? Днес работя по желание на крадеца, така че си избери. – Хубаво де. Пфу, каква си – предаде се той и излезе от сенките. – Ммм, гореща кал, любимото ми. Той ѝ върна чашата със съжаление. Мал отпи глътка и направи гримаса. – Всъщност това е голяма гадост, така че може ти да го изпиеш. Изглеждаш гладен. – Наистина ли? – той засия. – Благодаря, Мал. Умирам от глад. – Не ми благодари, днес е особено гаден ден. Мисля, че в смеската са хвърлили няколко сурови жаби – отбеляза тя. – Бонус протеини!

Островът на изгубените

Със или без земноводни, Джей изпразни чашата на една глътка. После избърса уста и се усмихна. – Мерси, добро другарче си – каза той съвсем искрено, макар че с Мал не бяха точно приятели, а по-скоро партньори в престъпленията. Джобовете на Мал бяха претъпкани с всякакви боклуци като неговите, откраднати от магазините в града. От един джоб стърчеше кука за плетене, а от друг се подаваше нещо, което приличаше на дръжка на сабя. – Сменяш ли сабята за чайник? – попита Джей с надежда. Цялата стока на баща му идваше от крадени неща. – Става – съгласи се тя и пое ръждясалия чайник. – Виж какво друго свих – огърлицата на Урсула. Тя я разклати във въздуха. – Грабнах ѝ я сутринта, когато дъртата морска вещица ми помаха за здрасти. – Чудничко – той кимна одобрително. – Аз успях да ѝ измъкна само шепа картофки. Жалко, че огърлицата вече нищо не може да хване, да не говорим за цял русалски глас. Мал изсумтя. – Все пак си е ценна. – Щом казваш – сви рамене той. Джей и Мал постоянно се надпреварваха за титлата на най-ловък крадец, но засега нямаше ясен победител. Може да се каже, че ги сближаваше любовта към кражбата, но те самите биха казали, че близостта, каквато и да е тя, е за слабаците. Въпреки това вървяха близо един до друг към училище. – Чу ли новината? – попита той. – Каква новина? Тук няма нови новини – изсумтя подигравателно тя. Имаше предвид, че на Острова нищо не се случва. Старовремските телевизори с картина на снежинки излъчваха само два канала – новинарския канал на Аурадон, който бълваше само пропаганда за правене на добро и ПТШ –

Мелиса де л а Круз

Подземен телешопинг, по който се продаваше всичко, нужно за обзавеждането на тайни злодейски леговища. – Забави крачка, иначе ще стигнем навреме – добави Мал. Свърнаха от главната улица към порутеното, занемарено гробище, което играеше ролята на преден двор на „Дракон Хол“. Първокласната школа за злодейско обучение се намираше в някогашен мавзолей, огромна сива сграда със сводести тавани и изпочупена колонада на фасадата. Над парадния вход беше гравиран девизът на училището: НА ЗЛОТО СЕ УПОВАВАМЕ. В гробището около училището беше пълно не с обичайните надгробни плочи, а със съдбовни плочи, изписани с безобразни поговорки. Ако питаха ръководството на Острова, във всеки момент беше хубаво да се напомня на жителите му, че злото е на власт. – Сериозно ти говоря. Чух новина. Истинска – настоя Джей, докато газеше с тежките си кубинки коренищата, които правеха гробището трудно проходимо. – Слушай сега: имаме ново момиче в класа. – Да бе. – Абсолютно сериозно – каза той и едва не се стовари върху съдбовен камък с надпис: ПО-ДОБРЕ НИКОГА ДА НЕ СИ ОБИЧАЛ, ОТКОЛКОТО ДА БЪДЕШ ОБИЧАН. – Ново момиче значи? И откъде точно е дошла? – попита Мал и посочи магическия купол, който покриваше Острова и криеше небето, а облаците приличаха на неясни петна. Никой и нищо не можеше да мине през него, навън или навътре, така че новите неща бяха изключителна рядкост. – Нова е за нас. Досега се е обучавала в родния си замък, така че днес за пръв път ще пристъпи в подземието – обясни Джей. Наближиха вратите от ковано желязо на входа на училището, а тълпата ученици пред тях се раздели, за да им направи път, като повечето деца стиснаха здраво раниците си, докато двойката крадци не отмина.

Островът на изгубените

– Нима? – Мал спря внезапно. – Какво имаш предвид под „родния замък“? – попита тя, подозрително присвила очи. – Тя е истинска принцеса, чух. В смисъл на принцеса, която търси истинската любов, боде пръстите си на вретена, губи златните си топки, развява буйни коси и накрая намира въпросната истинска любов. Класика – главата му се замая само от мисълта. – Дали ще успея да докопам някоя корона, а? Дори половин корона... Баща му все говореше за Големия удар, онова огромно съкровище, което щеше по някакъв начин да ги освободи от заточението. Може би принцесата щеше да го заведе до това съкровище. – Принцеса ли? – строго повтори Мал. – Не ти вярвам. Джей вече не я слушаше. – Не, ти само си представи колко плячка има у тях! Сигурно е фрашкано със съкровища, нали? Дано да не е прекалено грозна! А още по-добре ще е да има големи и пълни джобове. Нямам нищо против малко лесна плячка. Гласът на Мал потече като киселина. – В грешка си. На Острова няма принцеси, особено такива, които биха посмели да покажат лицето си пред хората... Джей се вторачи в нея, а дълбоко в съзнанието му звъннаха предупредителни звънци, когато от паметта му изплува мъглив спомен за невероятен рожден ден, свързан с някаква принцеса... и с някакъв скандал, в който бяха замесени Мал и майка ѝ. Стана му неудобно, когато си спомни, че Мал не беше поканена, но веднага потисна гадното усещане, без да е наясно откъде се беше взело. Злодеите трябваше да се радват на чуждата мъка, не да съчувстват! Освен това, реално погледнато, Мал му беше като сестра – дразнеща, досадна, същински трън в... Звънците. Звънците кънтяха из целия остров от върха на кулата, където Клодин Фроло дърпаше въжето, което ги за

Мелиса де л а Круз

движваше, за да отбележи официалното начало на учебния ден в „Дракон Хол“. Джей и Мал размениха по една тънка усмивчица. И двамата бяха официално закъснели. Първото нещо, което ставаше както трябва тази сутрин. Минаха под ронещата се, покрита с мъх арка и навлязоха в основната гробница, която кипеше от живот. Членове на Съвета на избягалите от час лепяха обявления за разпродажба на едноседмични кексове и баници, а в съседство училищният оркестър репетираше оглушително за Есенния концерт. Морските вещици се облягаха на цигулките си. Уплашените ученици се пръскаха във всички посоки, щом Мал и Джей ги приближаваха, докато вървяха по покрития с изсъхнал бръшлян основен коридор и се насочваха към ръждясалите врати, водещи към подземните гробници – класни стаи. Един дребничък пират първокласник, който беше в бандата на Хариет Хук, се изгуби в тълпата и се озова точно пред двамата. Мал спря. Момчето бавно вдигна глава, а черната превръзка на окото му затрепери. – С-с-с-с-съжалявам, М-м-м-м-Мал – заекна той. – Р-р-р-р-р-РАЗКАРАЙ СЕ – нареди Мал на висок глас с подигравателен тон. Завъртя очи и срита разпокъсаните учебници, които момчето бе изпуснало на пода. То хукна към първата отворена врата, която съзря, като по пътя изтърва фалшивата си ръка с кука накрая и тя се затъркаля по коридора. Джей не продума, тъй като знаеше, че е разумно да е предпазлив в такива моменти, но се наведе да вземе ръката с куката и я скри във вътрешния джоб на жилетката си. Не успя да се стърпи и попита: – Защо просто не си организираш собствено празненство,

Островът на изгубените

вместо да се сърдиш за онова? – Какви ги приказваш? – попита Мал. – Да не мислиш, че ми пука? Джей не отговори. Беше твърде зает да държи ръцете си, скръстени пред гърдите, и да се проклина, че не се е сетил да си вземе по-дебела дреха от елека за място, на което температурата беше с десет градуса под нормалната. Те продължиха надолу по ледените мраморни стълби към влажното подземие на училището. Мал замълча и Джей предположи, че размишлява за случилото се преди десет години, но в следващия миг тя щракна с пръсти и каза със зъл блясък в очите: – Абсолютно си прав, Джей. Ти си гениален! – Така ли? Тоест, да, така е – отвърна Джей. – Чакай само... за какво съм прав? – За празненството. Наистина трябва да си го направя. Имам какво да празнувам в края на краищата. Ти току-що каза, че сред нас се е появила нова принцеса. Следователно ще си устроя празненство. Джей се ококори. – Така ли? Ами… аз само се пошегувах. Всички знаят, че мразиш... – Празненствата – кимна Мал. – Но това няма да го мразя. Ще видиш. Ще бъде един път! – Тя се ухили. – Особено за новото момиче. Джей се усмихна неуверено в отговор и му се прииска да не беше споменавал тази идея. Когато Мал изглеждаше така, нещата обикновено имаха ужасен край. Той потръпна. Въздухът определено беше мразовит. Духаха нови, диви ветрове и той имаше достатъчно ум в главата, за да се притесни накъде ще го издухат.

Мелиса де ла Круз

Зло дърво. Лоша ябълка?

Години 11+ ISBN 978-954-27-1521-4

Дизайн на корицата Marci Senders Илюстрация на корицата James Madsen

Цена 9,90 лв.

ИСТОР

ц ит И ЯТ А НА наследни