M
M
20
21
КАК КУКУВИЦАТА КАЧУЛАТКА ПРОПЯЛА
В
еднъж при славея Ръждивоопашатко долетяла една кукувица и рекла: – Аз си нямам гнездо, славейко. Приеми ме в твоето! Омръзна ми сам–самичка да летя из гората. – Добре дошла, кукувичке! Заповядай, остани при мен! – от все сърце се зарадвал доверчивият славей. Заживели заедно. По цял ден огласял гората певецът. Всички птици от близките и далечните дървета и храсти се събирали на славеевата полянка да се наслаждават на чудните му песни. И така се унасяли в тях, че забравяли своите грижи. Сърцата им потръпвали от радост и обич. Само в душата на суетната кукувица, която сама се кръстила Качулатка, без да има качулчица на главата, ставало все по–тъжно. Завидяла тя на звънкия му глас. Пък и где се било чуло и видяло кукувица да живее задружно? „Дали вече не е дошло време да го изгоня от туй гнездо и да се ширя сама? – запитала се един ден тя. – Този път снесох яйцата си при Червенушка. Тя вече е излюпила моите кукувичета. Малките могат да растат без мен. И да летят сами ще се научат“ – помислила си накрая безгрижната майка. Затова започнала за щяло и нещяло да се кара със славея. – Защо си ми разсипал купичката с дребни гъсенички, която вчера ми подари щедрият синигер Белогушко? – троснато запитала една сутрин свадливката. – Не съм сторил такова нещо, кукувичке! – отвърнал славеят. – Повярвай ми! Не умея да лъжа! Сгушил се в единия край на гнездото, а от обидата сърцето му се
M
22
свило. – Откраднал си лъскавото ми синьо перце! То бе талисманът ми срещу уроки и за късмет! – закрещяла в лицето му следващата привечер неблагодарницата. – Върни ми го тозчас! Само ти знаеш, че го държа под хей туй голямо буково листо! – и се застъкмила да излети на разходка из околните храсти. Рошила и приглаждала с човка перушината си да я превърне в модерна прическа, та дано някой пернатко я хареса. Онемял от почуда Ръждивоопашатко. Не знаел какво да каже. Питал се – кой може да е крадецът? Кой ще е влизал в дома им? Всред всички птици, които познавал – не се усъмнил нито в една. Дори и в Свраката, дето посягала само към лъскави дреболии, за да се краси с тях, не се усъмнил. Мислил, мислил и цяла нощ очи не затворил от тревога. “Ха–ха–ха! Улови се на лъжите ми този добряк – този глупак! Ха–ха– ха!“ – присмивала се в ума си злата Качулатка. Чудела се в какво още да го набеди. – Докога само аз ще подреждам гнездото? Докога само аз ще мета и ще чистя? – викнала с цяло гърло кукувицата, така че да я чуят птиците дори от най–далечните гнезда, седмица по–късно. – Оох, Качулатке! Какво говориш? Нима досега единствено аз не вършех всичко това? Аз сам–самичък свих моето гнездо – сламка по сламчица. Затова и не ми тежи да се грижа за него! – събрал накрая кураж да се пребори за истината славеят. Кацнал на върха на храсталака, за да размисли и вземе решение какво да направи. Накрая си казал: „Утре ще я изпъдя!“ – и сълзи затрепкали в очите му. Ала дните се изнизвали бързо като зърната на скъсан гердан, а той все забавял, отлагал… И преди да се престраши да го стори, от мъка легнал болен. – Славейко, певецо наш! Какво правиш? Как си? – отбила се да го навести сивата Гарга. – Не те виждаме, не те чуваме напоследък… – Реших гърлото ми малко да почине, съседке – едва промълвил той. – Така, така, скъпи. Отдъхни си! Знай обаче, че моите гарджета вече поотраснаха. Пък с теб кой певец би се мерил? Та много искат уроци по пеене ти да им даваш! – Трепнала с криле и добавила: – По пладне днес при овчарското изворче долетя и Сойката. Горещи поздрави ти праща кресливката. И семейство Зеленокълвачеви бяха спрели за отмора. Питаха за теб. Липсва им твоята песенна омая… – Благодаря, благодаря, любезна! Сбогувала се сивата Гарга. Тръгнала си, ала съмнение загризало ума й. „Не ми харесва Ръждивоопашатко! Не съм го виждала тъй
23
M
отпаднал, тъй умърлушен. Сигурна съм, Качулатка го ядосва! Дали да не я наблюдавам по–зорко тази готована – тази мързелана?“ Златното гърло на пернатия песнопоец пресипнало напълно. Крачетата не го крепели на клонките в буйния храсталак. Онемяла славеевата полянка. Опустяла. Останали само спомени от радостните дни. И глухото проскърцване на дърветата наоколо, разлюлявани от горския вятър. – Сега най–после ще се отърва от теб! – зарадвала се Качулатка. Литнала тя право при доктор Черна Врана и потърсила… отрова. – Защо ти е отровата? – попитала я знаменитата горска докторка. Кукувицата започнала да заеква. Не смеела да каже отведнъж истината. – Ако ми се довериш, драга Качулатке, най–силната отрова ще ти приготвя! – настояла хитрата доктор Врана. – Искам час по–скоро да отровя славея Ръждивоопашатко! – признала тогава злосторницата. – Ден и нощ пее, а песните му се леят като бисерен ручей и омагьосват всички птици. Това не мога да издържа! Аз звук не мога да отроня! Неговите сладки трели вливат злост в моето сърце. – Даа, тази постъпка е хубава! – поклатила утвърдително глава прочутата докторка. – За нея ще ти дам най–сигурната отрова. Само че ще подейства постепенно. Защото, ако Ръждивоопашатко умре веднага, ще се досетят приятелите му и нас двете ще съдят. Горко ни тогава! Че нали знаеш, „който пее – зло не мисли“ и приятели добри печели! – Съгласна съм с теб, умна и велика докторке! Завъртяла се чевръсто в гнездото си докторката. Поровила с човка в единия му край. Открила изсушено клонче от миризлив бял бъз. Разровила с крак в другия. Измъкнала снопче сушен цвят от дъхав златен невен. Бръкнала в торбичка, закачена над гнездото , и извадила нежни листенца от тръпчиво уханна лайка. – Ето, давай сутрин, обед и вечер по две–три листенца от тия билки на славея. И запомни добре: бъди много внимателна с него! Много мила бъди! Само тъй ще подействат. Качулатка благодарила и отлетяла набързо. – Славейко, миличък! – обърнала се тя към болната птичка. – Бях при доктор Черна Врана. Тя ми даде за теб вълшебни лекарства. Клъвни си от тях! Веднага клъвни! Възхитил се славеят от необикновената доброта на Качулатка. Трепнало радостно сърчицето му. Повдигнал с мъка главица и клъвнал от билките.
M
24
„Ако не днес, ако не утре, то вдругиден ти едва ли ще бъдеш жив!“ – мислела си в това време лицемерката и се умилквала, колкото може повече, около Ръждивоопашатко. А той, доверчивият, на всеки жест вярвал и все се извинявал. – Прости ми, Качулатке! Не знаех, че имаш толкова милост в душата си! Виновен съм пред теб!… – и преглътнал сълзите, заседнали в гърлото му. – Извини ме, кукувичке! Живяхме добре двама. Срамувам се от прибързаното решение, което бях взел… Погледнал я в очите и тъжно въздъхнал на следното утро. – Виновен съм, приятелко! Щях да сгреша, ако… – продължавал да се измъчва славеят. Търпяла ден кукувицата. Търпяла два, три… И не изтърпяла. Страшно домъчняло за благородната птичка. „Ами сега? Време за губене няма! Ако Ръждивоопашатко умре!?“ – завайкала се тя. Уплашила се! – Какво направих с добротата му? И в гнездото си ме приюти, и храната си делеше с мен, и песни ми пееше! А аз го лъгах, обиждах,крещях му… Сега се разкайвам, ала дали не е късно?“ Хвръкнала отново при доктор Черна Врана. Навела глава от срам и с умоляващ глас промълвила:
25
M
– Докторке знаменита! Дълбоко се разкайвам! Не искам да погубя славея! Посъветвай ме бързо какво да му дам против отровата? Като чула това доктор Врана, умница всред умниците, усмихнала се, предоволна, и казала: – Не се безпокой, Качулатке! Вече друго биле не е нужно. Аз ти дадох не отрова, а лекарство, такова, от което да умрат жестокостта и завистта в сърцето ти. Поблагодарила кукувицата с поклони на доктор Черна Врана и се прибрала в гнездото. На душата станало леко и драго. Затова още по–нежна и грижовна станала тя. Наскоро Ръждивоопашатко оздравял. И тогава станало чудо! От радост кукувицата пропяла: „Ку–ку! Ку–ку! Ку–ку!“. Не спряла да пее цели три дни и три нощи. Гласът едва не пресипнал. Искало се веднага да разкаже на птичките, че славеят я научил на това вълшебно изкуство – пеенето. После щастливата Качулатка се сбогувала с Ръждивоопашатко. Вдигнала се и отлетяла към другия край на гората. Както своите посестрими, и тя обичала да сменя гнездата си. Но затова пък се зарекла никога повече да не бъде завистлива и жестока. И научила кукувиците всички до една да кукат като нея.