Не се предавай! Бялото мече Понго

Не се предавай!

о т м о е л ч я Б П о нг о е

Издателство „Фют“

вец

лу добрия п й а н , р о На Хект . а Ф.А л й а Л а Н

Animal Antics The Scaredy Bear STRIPES PUBLISHING An imprint of Magi Publications 1 The Coda Centre, 189 Munster Road, London SW6 6AW A paperback original First published in Great Britain in 2011 Text copyright © Lucy Courtenay, 2011 Illustrations copyright © Phil Alderson, 2011 All rights reserved. Не се предавай! Бялото мече Понго Превод Екатерина Христева Митренцева © Издателство „Фют“, 2013 ISBN 978-954-625-836-6

Л.К.

Не се предавай!

о т м о е л ч я Б П о нг о е

Люси Кортни Илюстрации Фил Алдерсън Превод Екатерина Митренцева

Издателство „Фют“

Животни! Всеки обича животните. Пернати и космати, люспести, страховити и понамирисващи. Умни, хитри и чаровни, палави и мили лудетини. Но нека сме честни. Наистина ли ги познаваме добре? Аз познавам моето куче!, ще каже някой. Аз познавам моята котка и моя хамстер, ще каже друг. А-ха, ще кажа аз. Може да си мислите, че ги познавате, но това не е така. Когато ги гледате, те правят котешки, кучешки и хамстерски неща. Но знаете ли какво правят вашите любимци, докато спите или сте на училище... А останалите животни от животинското

царство? Светът е пълен с изумителни същества – от камилите в пустинята до павианите в джунглата и рибите в океана. Тях познаваме още по-малко. Някои може би обичат да танцуват, знам ли... Или да правят стойки и да висят с главата надолу... Или да играят на война с палци. Всъщност не, защото повечето животни нямат палци. Но вие разбирате какво искам да кажа, нали? Може би ние не познаваме животните толкова добре, колкото си мислим. Белите мечки например...

ГЛАВА ПЪРВА

В Аляска настъпваше истинско арктическо утро. Духаше леден вятър, небето беше сиво, а есенното слънце беше толкова ниско на хоризонта, че почти не се виждаше. Бялото мече Понго чакаше на брега, докато дядо му бавно плуваше към него през Ледения залив. Големите лапи на дядо му пореха водата като космати 7

гребла, а челюстите му стискаха голямо парче тюленово месо.

– Браво, дядо! – извика Понго и запляска с лапи. Дядо му се усмихна, доколкото можа – не беше лесно да се засмееш, когато в устата си носиш половин тюлен. Понго беше толкова гладен, че почти усещаше вкуса на месото.

– Хайде, дядо! – подскачаше нетърпеливо той. – Умирам от глад! Дядото на Понго се покатери на брега, изтръска се от водата и пусна месото. Понго се нахвърли върху него с огромен апетит.

– Знаеш ли, Понго – рече дядо му, докато той ядеше, – вече си достатъчно голям, за да ходиш на лов. Трябва отново да се опитам да те науча как да хващаш тюлени. Понго се задави. Кашляше, давеше се, опитваше се да преглътне и се мъчеше да не си спомня за последния лов, на който ходи с дядо си. Тогава всички тюлени 8

а -х Ха

бяха избягали навътре в морето и защитени от водата, се присмиваха на Понго, защото те, а и повечето обитатели на Ледения Ха! а! Ха-х залив знаеха ужасната истина за Малкия проблем на Понго. Хи-хи! Хи! От деня, в който родителите му бяха изчезнали в морето, Понго живееше с дядо си на крайбрежието на Арктика. Имаше бяла козина и син език. Имаше остри като бръснач зъби и черен нос. Лапите му бяха огромни и обичаше тюленово месо. С една дума, той беше истинско бяло мече във всяко едно отношение. С изключение на едно. Понго не можеше да плува.

– О, дядо! Моля те, не! – извика той. – На последния ни лов хванах само чайка и настинка. Защо да ходим пак? !

9