“Регистърът”

Регистърът

Шанън Стокър

Регистърът

Екслибрис

Шанън Стокър Регистърът The Registry Copyright © 2013 by Shannon Stoker.

All rights reserved.

Published by arrangement with HarperCollins Publishers, Inc. Превод © Цветелина Дончева Художник © Николай Пекарев Печат СД Симолини-94 ISBN 978-619-7115-05-5 Всички права запазени. www.exlibris.bg Екслибрис 2014

На родителите ми

Благодарности Благодаря на моя литературен агент Пола Мюниър по повече причини, отколкото мога да изброя. На моя редактор Аманда Бърджърън, която е най-талантливият редактор на планетата и на останалите членове на екипа ѝ от „ХарпърКолинс“ за прекрасния принос. На майка ми, баща ми и брат ми за неизменната подкрепа в продължение на много години. На Анди и Нъки за безкрайните насърчения. На приятелките ми Рейчъл и Лора за времето, което посветиха на четене на първите редакции. На Долми и Джон, които винаги бяха до мен, когато ми беше нужно второ мнение.

Красива. Очарователна. Прекрасна. Думите, които Мия беше чувала през целия си живот, сега ехтяха в главата ѝ, докато се взираше в огледалото и разресваше дългата си светла коса. Обръщаше глава ту на една, ту на друга страна, възхищаваше се на блясъка, който хвърляше лампата над нея, и се усмихваше, опитвайки се да се види през очите на потенциален съпруг. Щом стана достатъчно голяма, за да разбира задължение­ то и ролята си, Мия знаеше, че ще се омъжи за много богат мъж. Защото, ако родителите ѝ бяха прави, в деня, в който навършеше осемнайсет – денят, в който всички американски момичета имаха огромната чест да бъдат вписани в Регистъра, Мия щеше да бъде оценена на сума, която само найбогатият мъж можеше да си позволи. Баща ѝ често се хвалеше, че неговата Мия ще има най-високата цена в историята на Регистъра. От доволната усмивка на майка си, а тя също беше много хубава жена, Мия знаеше, че ѝ предстои щастлив живот. Ще си има собствен дом и ще носи най-елегантните рокли. Мия се въртеше и танцуваше пред многото огледала в стаята си и си представяше как нежно я обгръщат разкошни платове. Някъде в далечината се чу гръмотевица и в същия момент вратата на долния етаж се отвори с трясък. Трябваше да са родителите ѝ. Затича се към коридора и застана на площадката на стълбите, нетърпелива да ѝ разкажат как са 99

10

прекарали. Толкова искаше и тя да може да ходи по празненства и сватби. Още малко оставаше. Мия рязко спря. Не баща ѝ стоеше долу пред стълбите. Беше сестра ѝ, мокра до кости от дъжда. Заля я смесица от объркване и радост – не беше виждала Корина от сватбата ѝ; вече почти година!

– Корина! – Мия се втурна към сестра си. – Какво правиш тук? Къде е Уилям? Остават само два месеца и влизам в Регистъра. Татко е сигурен, че ще ме изберат още първия месец и ще стана стара омъжена дама като… Корина? Мия спря да бърбори, щом забеляза кръвта и синините по някога хубавото лице на сестра си. Косата ѝ беше мазна и сплъстена. Корина изглеждаше по-слаба, отколкото Мия някога я беше виждала.

– Добре ли си, Корина?

– Къде са мама и татко?

– Излязоха. Някаква сватба. Какво се е случило? Забавна и умна, Корина винаги знаеше какво да каже, но сега като че ли не намираше думи.

– Избягах – прошепна тя.

– От какво избяга? Уилям ли те спаси? Да не са те нападнали някакви хулигани? – Мия беше чувала за жени, нападнати и отвлечени от неженени мъже. Но Корина знаеше, че не трябва да ходи никъде сама.

– Не – каза Корина и вдигна очи. – Избягах от Уилям. Удивеното изражение на Мия бе достатъчно красноречиво.

– Нищо не е така, както ти казват. Трябва да те предупредя и да ти покажа нещо. Корина избута Мия настрана и се заизкачва по стълбите. Мия зърна очите ѝ за миг – бяха празни и безизразни. Изглеждаше сломена – от предишната Корина не беше останало почти нищо.

11

– Какво си направила? Да не си била лоша съпруга? – попита Мия, все още объркана.

– Уилям ми го причини, след като родих сина си. Каза, че съм лоша инвестиция. Приглушените гласове на родителите им, които се приближаваха към вратата, попречиха на Мия да продължи с въпросите. Съпрузите не постъпват лошо с жените си. Вратата се отвори и се появиха изненаданите Дейвид и Лора М­ориси.

– Мия, върви си в стаята! – нареди баща ѝ с мрачен поглед. Тя винаги го слушаше, но сега искаше да чуе нещо повече от Корина. Мислеше си, че родителите ѝ трябва да са бесни за състоянието, в което е сестра ѝ.

– Мия, веднага! Тя се обърна, качи се бързо на горния етаж и се скри близо до стълбите. Искаше да чуе какво си говорят, но сестра ѝ не каза нито дума.

– Ще се обадя на Уилям – каза Лора, майката на Мия.

– Моля те – каза Корина изнемощяло, – не мога да се върна там. Той ме бие.

– Ами роди му дъщеря и ще престане да те бие – строго каза Лора. Мия чуваше как майка ѝ върви по коридора.

– Не трябваше да идваш тук. Вече си имаш свое собствено семейство. Недей да се държиш като дете – каза Дейвид на дъщеря си. – В брака няма рекламации!

– Семейство? Той иска да изхвърли сина си и ме бие заради него. Мия никога не беше чувала сестра си да говори с такава неприязън на баща им. Стълбите изскърцаха – Корина продължаваше да се изкачва.

12

– Сега трябва да си със съпруга си. Мия чу как майка ѝ се връща от телефона.

– Предположил е, че ще дойде тук и вече пътува с колата насам. Ще пристигне всеки момент. При тези думи Корина нададе мъчителен вик.

– Няма да отида! Няма да се върна при него!

– Длъжна си! – отговори Дейвид. Мия не можеше да повярва, че баща ѝ се държи толкова жестоко. Винаги си мислеше, че те двамата са близки. Почукване на вратата стресна Мия. Тя надзърна и видя съпруга на сестра си да влиза.

– Много съжаляваме за всичко това – казаха родителите ѝ.

– Вината не е ваша. Хайде, миличка, да се прибираме. Корина се обърна и се опита да избяга нагоре по стълбите. Мия искаше да помогне на сестра си, но замръзна на място. Уилям сграбчи Корина за глезена и тя падна. За миг двете сестри се оказаха лице в лице. Корина протегна ръка към Мия.

– Гардероба! Виж в гардероба. Мислех, че е шега, но всичко се оказа истина – прошепна Корина. Мия стискаше ръката на сестра си, но Корина не се съпротивляваше, когато Уилям я повлече с препъване надолу по стълбите и я изведе навън.

Глава 1 „Най-голямото постижение за една жена е да стане съпруга. Чрез брака тя служи на страната си и осигурява собственото си щастие.”

– Регистърът: Ръководство за момичета Оценителят не се усмихна нито веднъж. Мия искаше да го попита защо е толкова ядосан, но знаеше, че не трябва да говори.

– Ръцете встрани. Мия разпери ръце, за да измери раменете ѝ. Затвори очи в безнадежден опит да скрие отвращението си. Цял живот се готвеше за този ден. Майка ѝ прекара безброй часове да я поучава – как да се държи и какво да очаква, но това не правеше процедурата по-приятна. Упорито се мъчеше да гледа право напред и да не се взира в лъскавото му голо теме, докато оценителят продъл­жаваше с измерванията си. Беше към шейсетте – малко по-възрастен от баща ѝ.

– Завърти се – каза той, без да вдига очи. Мия бързо се подчини. Сега, когато той не виждаше лицето ѝ, Мия си позволи да си почине за момент. Усещането за шивашкия му метър върху задната част на краката ѝ беше унизително. Тясното черно трико, плътно прилепнало по тялото ѝ, не ѝ даваше повече сигурност. Майка ѝ беше казала, че това е задължителното облекло, но това не ѝ помогна да се отпусне. Беше съвсем малко по-добре от това да е гола.

1313

14

– Вдигни брадичката. Ръцете долу, събери петите, гърбът изправен. Затвори очи и се подчини. Тялото ѝ още трепереше. Той сигурно си мислеше, че е от нерви. Трябваше да е нервна и развълнувана. Както повечето момичета, но не и Мия; вече не.

– Достатъчно засега. Седни. Оценителят отиде до черната си чанта и пусна вътре сантиметъра. Мия го наблюдаваше как рови из чантата. Без съмнение се приготвяше за следващата част от оценката. Мислите на Мия се върнаха към Корина. Мия беше наймалката от четирите дъщери на семейство Мориси. Сестрите ѝ отидоха в девическо училище, но родителите им решиха, че Мия е толкова хубава, че би било разхищение на пари. Помнеше вълнението си, когато сестрите ѝ се прибираха за ваканциите. После си спомни възхищението, което я изпъл­ ни на сватбите им – последният път, когато видя всяка от тях, с изключение на Корина. Среднощното посещение на сестра ѝ преобърна света на Мия. Оценителят извади дигитален фотоапарат, чийто звук върна Мия в реалността.

– Отиди там – каза той и посочи към затворената врата. Пред нея вече беше спуснат сив екран. Мия тръгна към вратата. За миг се замисли дали да не я отвори и да избяга от цялата тази неприятна история, но вместо това се обърна към дребния мъж. Цялата потрепери, когато той прокара ръка през косата ѝ и приглади няколко кичура, измъкнали се от кока ѝ. След това извади кърпичка, наплюнчи я и потърка бузата ѝ. Мия се постара да не показва никаква емоция, но влажното петно на бузата ѝ сякаш пареше. Той разгледа кърпичката и изглежда остана доволен.

15

– Ръцете до тялото, брадичката нагоре, гледай право в обектива. Просветна ярка светкавица. Мия я използва за извинение за насълзените си очи.

– Сега надясно, после наляво. Оценителят отиде при нея и хвана ръцете ѝ. Снима ги двете заедно и после всяка поотделно. После краката. Още светкавици. Всяко щракване на апарата открадваше по малко от достойнството ѝ.

– Завърти се. Мия се съсредоточи върху дишането си, докато той про­ дъл­жи да прави снимки. Искаше да си избърше бузата, но не посмя да направи нищо, което не ѝ беше наредено.

– Достатъчно засега. Седни. Той се върна при чантата си. Мия чакаше какво следва, искаше ѝ се този ужасен ден да свърши. Все пак, колкото противно и унизително да беше всичко – защо си мислеше, че ще е различно? Не можеше дори да се сравни с кошмарната нощ отпреди няколко месеца. След посещението на Корина Мия си внуши, че сестра ѝ трябва да е направила нещо, за да заслужи наказание от Уилям, а ако не е така, то Корина просто нямаше късмет и съпругът на Мия щеше да е по-разбран. Това заключение скоро се изпари. След по-малко от седмица в пощата дойде картичка. Беше от Уилям, който поднасяше съболезнованията си за смъртта на Корина. Родителите ѝ мислеха, че е мило от негова страна да им каже, че е починала. Мия не видя никой от двамата да заплаче, само тя скърбеше за сестра си. Твърдяха, че Корина се е разболяла в дъжда онази нощ. Единствено Мия тъгуваше за сестра си и знаеше, че Уилям я е убил. След тази новина Мия престана да стои пред огледалото с такова удоволствие – виждаше изпитото лице на сестра си да

16

я гледа оттам. Смъртта на Корина не само обузда суетата на Мия. Тя послуша последните думи на сестра си и претърси стария ѝ гардероб; не ѝ отне много време да намери разхлабената дъска на дъното. В онзи момент откритието я беше зашеметило, но сега се налагаше да се върне към настоящето. Оценителят седна на стола срещу нея. Имаше бележник и химикалка. Частта с интервюто. Мия си пое дълбоко дъх в очакване на първия въпрос.

– Сигурен съм, че майка ти те е научила как да се държиш и какво да кажеш – започна той. – Но чуй какво ще ти кажа, забрави всичко това. Честността ще ти донесе значително по-добро място в каталога. Мия знаеше, че честните ѝ отговори няма да му харесат. Заля я омраза към този човек и съветите му и усети, че гневът се изписва на лицето ѝ, преди да успее да го скрие. За щастие оценителят изглеждаше прекалено зает с диктофона си, за да забележи.

– Интервю на Амилия Мориси от район Среден запад – каза той. „Среден запад” иззвъня в ума ѝ. Чудеше се дали в останалите части от страната хората живееха по същия начин, дали и там момичетата се подготвяха по същия начин да бъдат оценени. След като се омъжи, Корина живееше в райо­н Северозапад. Очите на Мия се напълниха със сълзи, като си представи тялото на сестра си, погребано на непознато място.

– Амилия Мориси, можеш ли да готвиш?

– Да – бързо отговори Мия. – Специалитетите ми са…

– Няма нужда. – Оценителят я погледна с неодобрение. – Отговаряй само за каквото те питат.

17

Краткотрайното вълнение, което изпита при възможността да обсъдят кулинарните ѝ способности, изчезна. Мия си напомни, че този следобед няма да намери спокойствие.

– Можеш ли да чистиш?

– Да.

– Можеш ли да пееш?

– Не много добре.

– Можеш ли да шиеш?

– Да.

– Можеш ли да рисуваш?

– Да.

– А да се грижиш за бебе?

– Не. Имам предвид, да. – Мия не беше сигурна как да отговори на този въпрос. Оценителят не обърна внимание на колебанието ѝ.

– Можеш ли да шофираш?

– Не.

– Можеш ли да извършваш някаква поддръжка на превозно средство?

– Не.

– Можеш ли да четеш?

– Да.

– А да пишеш?

– Да. Оценителят спря записа и драсна нещо в бележките си. Това означаваше, че до оценката остава само още една стъпка. Гърлото ѝ се сви.

– Имаш един час да отговориш на колкото можеш повече въпроси – каза той и хвърли един пакет пред Мия. – Започни, когато искаш. Оценителят погледна часовника си, преди да се върне при чантата си. Отново я разрови. Мия се опита да се съсредоточ­и