Господин Еджисто бил нещастен, защото не му растели мустаци. Какво да стори? Всички господа, които живеели в неговата сграда, имали мустаци. Някои дебели госпожи – също, ала господин Еджисто нямал. – Да имах поне един – тъжно разсъждавал той, – поне едно малко, мъничко мустаче, само от едната страна. Иска ми се да имам дори половин мустаче, малко колкото косъмче. Той мислил, мислил и силата на мисълта му била такава, че наистина му поникнал мустак. Вярно, само един. Странно било да се види господин Еджисто само с един мустак, когато всички имали по два. Една част от устата му била скрита под черния храст на мустака. От другата страна била гладка като на дете. – Сега съм смешен – констатирал господин Еджисто, когато се гледал в огледалото. – Иска ми се да имах още един мустак, за да бъдат чифт. Мислил, мислил и му поникнал и другият мустак. Господин Еджисто бил толкова доволен, че решил никога да не ги подстригва. Минало време, мустаците ставали все по-дълги, закрили устата, брадата и гърдите. На господин Еджисто му било много трудно да се храни. Преди да пристъпи към яденето, той връзвал мустаците над главата, за да си открие устата.
Завързани над главата, мустаците на господин Еджисто приличали на плитки. Накрая мустаците му станали толкова дълги, че се налагало да ги слага в джобовете, за да не му пречат да ходи. Десният мустак отивал в десния джоб. Левият мустак се пъхал в левия джоб. Понякога господин Еджисто използвал мустаците си да връзва колети: няма по-яко въже за тази цел. А когато яздел кон, му служели като юзди. Друг път жена му му казвала: – Еджисто, услужи ми с мустаците си, че трябва да простра прането да съхне. Тогава той се разполагал спокойно на балкона, жена му връзвала мустаците за един кол и така получавала две отлични въжета за простиране. Докато прането съхнело, господин Еджисто четял вестник. Съседите излизали по другите балкони да гледат мустаците на господин Еджисто. Жените натяквали на мъжете си: – Ее, така поне мустаците служат за нещо. Иначе, какъв смисъл имат две запетайки под носа? Такава е историята за мустаците на господин Еджисто.
Покривът на моя дом е истински скитник. От време на време го обзема желание да се поразходи, откача се от стените на къщата и се понася в небето, поклащайки се като хвърчило. Ако желанието го обземе, когато вали дъжд, нещастието е пълно, защото вали вкъщи. Тогава се подавам от прозореца, виждам покрива, спрял между короните на две дървета в градската градина. – Връщай се вкъщи, че заваля дъжд! – викам му аз. Той се прави, че не разбира, издига се над дърветата и спира върху клетката на маймуните в зоологическата градина. Веднъж бях на покрива, трябваше да проверя един от комините, който не теглеше дима. В същия момент покривът се откъсна от стените на къщата и полетя високо над облаците.
– Проклятие – казвах си, като гледах надолу, – покривът ми смята, че е дирижабъл и сега ме носи към Северния полюс! Такива работи с моя покрив. Трябва да се реша веднъж завинаги и да го сменя. Вместо покрив, ще направя тераса с цветя, храсти и пейки. Представете си колко хубаво би било къщите да имат вместо покриви тераси с много цветя!