— Аз не съм Георгиева. Аз съм Манолова Пейкова. — Ох, вярно. Сбърках, бабче. И щях да забравя – неучтиво е да казваш „тоя“, правилното е „този“. — Добре де – смотолеви Божана. Прибрахме се и Божана веднага седна на масата в павилиона и започна да пише своята приказка. Но преди това изтърси: — Бабо, ти ми каза, че от всяка дума можеш да направиш приказка. Аз ще измисля една за мурсалския чай. И я измисли. Вярно е, че от време на време ѝ помагах – както тя на мене, когато пишех моите приказки. Божанчето довърши приказката си у тях и ми я изпрати по майка си. Редактирах я и с удоволствие реших да я издам, убедена, че фантазията на децата е по-силна от тази на възрастните. После я дадох на моя художник Костадин Костадинов, той я нарисува и ето че Божанината приказка е вече в ръцете ви. Приятно четене!
© Божана Манолова Пейкова, автор, 2015 © Костадин Костадинов, художник, 2015 © Божана Апостолова, редактор, 2015 © Издателство Жанет 45, 2015 ISBN 978-619-186-165-1
БОЖАНА МАНОЛОВА ПЕЙКОВА
Нарисува: Костадин Костадинов
Заедно с баба Б. влязохме в магазина на Митко. Баба веднага застана на опашката на касата, а аз разглеждах шарените кутийки, бурканчета, пакетчета и какво ли не още, натрупано по рафтовете. От време на време поглеждах към баба, защото ме беше страх да не я изгубя. Така направих и сега, а баба – тя е различна от другите – ми намигна и ми се изплези. Засмях се на щуротията, а и се сетих, че ние с моята баба Б. обичахме една наша игра – „Хайде да правим щуротии“. И тогава баба казваше: „Много сме диви, нали?“. Доближих се до баба и ѝ се изплезих – как го казваше тя? А, да – съучастнически. — Божанче, искаш ли да си купим от този чай? В ръцете си баба държеше прозрачно пакетче с едни изсушени растения, които ми приличаха на житни класове, само че жълтозелени или може би ръждивозелени. Гледах баба и се чудех какво да ѝ отговоря. А тя: — Помниш ли как се казва този чай? И друг път сме пили от него. Аз я гледах право в очите и се мъчех да си спомня, но тя добави: — Мурсалски. Вълшебен чай. Много вкусен, полезен. И май расте само в Родопите.
Изведнъж се оживих. — Сетих се, бабо! И знам как се прави – ти ме научи, а аз си записах рецептата в моята книжка „Миличко мое тефтерче“. — Ще купим и този път ти сама ще го направиш, Божанче. Става ли? — Но трябва да отидем до вкъщи, за да си взема рецептата. И като го направя, преди да отпием първата глътка, да си пожелаем нещо, което много искаме да ни се случи. Нали затова е вълшебен, защото сбъдва нашите желания! След час баба Б. и аз бяхме у нас. Щом влезе в моята стая, баба занервничи: — Как може да ти е толкова разхвърляна стаята! Защо този панталон е на земята, а на тази блузка тука ли ѝ е мястото? Боже, Боже... – цъкаше баба. Но това не ѝ стигна и продължи: — Ти си момиченце, Божана, трябва да си подреждаш вещите. На какво прилича това? — И мама така казва – че трябва да си ги подреждам. Вчера ѝ обещах, че всичко ще оправя. Ама дойдох у вас. — Добре, добре. Пак сама ще ги подредиш, а сега намерѝ рецептата. Аз ще те чакам в хола. Не искам да стоя в такава разхвърляна стая.
За да не я ядосвам повече, аз се съгласих и се втурнах да търся „Миличко мое тефтерче“. Рових навсякъде, но никъде не открих книжката с рецептата.