ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА Урок по история Курц се върна в осем часа сутринта. Бе облечен в същата изрядна офицерска униформа. Изглеждаше, сякаш въобще не бе свалял униформата от гърба си. За закуска им донесе няколко картонени кутии китайска храна. – „Червеният дракон“ – най-доброто китайско на острова – отбеляза усмихнат Курц. – Трябваше да ни изненадате с нещо от местната кухня – измърмори Мартин, докато ровеше в спагетите чоу мейн. – Вануатуанските специалитети не са за несвикнали стомаси. Надя мляскаше с наслада, докато омиташе своята порция чоу мейн. – Намерихте ли Владо? – Не. Моите хора претърсиха хотела, в който бя-
180
хте отседнали. От двамата ви преследвачи няма никаква следа. Разполагаме с описание и съм ги обявил за издирване. Всъщност попаднах на информация, която не е много сигурна… – Да я чуем – каза решително Мартин. Надин остави своя чоу мейн и взря тревожно кафявите си очи в полицейския началник. – Един информатор твърди, че двама мъже, които по описание много приличат на тези, които са ви преследвали, са се качили на яхта в залив недалеч от Порт Вила. – А да е имало и други с тях? – Моят информатор не знае, но яхтата потеглила бързо. – И нямате представа накъде – въздъхна тежко Мартин. Надин увеси нос, боцна с пластмасовата си виличка ароматните спагети и завъртя един пред устните си. Кухнята ухаеше на кафе и топли китайски манджи. Тишина. През отворения прозорец долетяха чуруликането на непозната птичка и шепотът на вятъра в горските листа. На устните на началник Курц изведнъж изгря усмивка. – Напротив, разбрахме за къде е потеглила яхтата. Мартин скочи на крака, а Надя едва не се задави със спагетите. – За къде? – извикаха в един глас. Курц се засмя. – Ееех, бива си ме! Знам как да държа в напрежение до последния момент. Като ученик играех в театрален кръжок – от джоба на съвършено изгладената си униформена риза мъжът извади карта. Разгъна я на масата. – Снощи проведох занимателен разговор с нашия общ приятел Стивън. Компания ми правеше
181
Очите на Саша се напълниха със сълзи. – Ще решат, че сме ги изоставили. – Знам – Виктор измъкна от ръката є сателитния апарат. На екранчето бе изписан номер на телефон, който се намираше далеч, далеч от Африка, в селце из прохладния български Балкан. – И така ще е по-добре за тях. Виктор пусна сателитната слушалка на спечената и нацепена от жегата пръст. Стовари крак върху нея. Пластмасовият корпус на машинката се пръсна на парчета. Мъжът дръпна съпругата си и я натика в самолета. Виктор седна на пилотското място, сложи колана и неволно погледна към стадото, което все така пасеше кротко, без да се впечатли от боботещото возило. До кравите стоеше говедарче. Лицето му бе скрито под сянката на сламена шапка. Хлапето се подпираше на тояга. Остра болка прониза гърдите на Виктор. Момчето бе с година по-голямо от собствения му син Мартин. Син, на когото бе писано никога повече да не види баща си. – Простете ни – прошепна мъжът. Децата, разбира се, нямаше как да чуят… но изпълнените с молба думички придадоха решимост на Виктор и той натисна твърдо газта. Малкият самолет изръмжа и се плъзна над пистата. Вдигна се високо в синьото небе, съвсем близо до палещото африканско слънце.
6
ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО ПЪРВА ГЛАВА Пещера под покрива на света Камъкът се откъсна изпод дланта на Мартин и полетя в двестаметровата бездна. Момчето увисна на една ръка и вкопчи ожулени пръсти в малкия издатък. Острите каменни ръбове го деряха, а краката му се люшнаха в нищото. – Хей, събаряш прах в чашата ми! Мартин погледна надолу. На десетина метра от него, увиснала на осигурителното въже, сестра му се поклащаше и спокойно си наливаше кафе от малкия очукан термос. – Извинявай, сестричке – изпъшка Мартин. – Не
7
СЕДМА ГЛАВА Владимир и Илич – Чичо Иване? – Да, момчето ми. – Има нещо странно да сме в Индия, а да се храним в британски ресторант. Професор Алексиев се разсмя и разроши косата му. – Така е в Индия, Мартине. Колониалното минало е обект на преклонение и омраза, но никой не отрича, че британската кухня е отлична. Нали, Владо? Владимир не отвърна. Не откъсваше омаян поглед от Габриела, която омиташе втора порция телешко „Уелингтън“, гарнирано с печени в масълце картофчета. Двама келнери в изрядни бели костюми и високи тюрбани дебнеха съвсем наблизо. Чувстваше се готовността им да дотичат с третата порция телешко. – Още една порция, моля – разнесе се гласът на младата жена.
84
Келнерите се втурнаха към кухнята. Изпълняваха поръчката бързо, сякаш ужасени от перспективата самите те някак да се окажат в чиния върху масата на Габи. – Винаги имаш страхотен апетит – рече радостно професор Алексиев. – Местната кухня е нискокалорична и не ми осигурява нужната енергия – Габриела изтри омазаните си в масълце устни. – И без това още раста. – Аха, на килограми… Габриела стрелна строго брат си изпод вежди. Демонстративно подръпна джинсите си. – Искаш да кажеш нещо ли, господинчо? – Не смея. Тя се пресегна и го ощипа. Мартин се засмя. – Владо, ти няма ли да ядеш? – полюбопитства професорът. Младият мъж се сепна. Филето „Уелингтън“ стоеше пред него недокоснато. – Ами… аз… – Е, очевидно не е гладен – Габриела придърпа порцията на Владимир към себе си. – А е срамота да се похабява доброто ядене, нали? – Ама ти поръча! – Така е, но посред нощ винаги огладнявам и затова се налага да взема превантивни мерки. Мартин и старият професор се разсмяха. Владо продължи да зяпа замаяно. А Габриела нагъваше порция, достатъчна за двама. Някъде около десет часа вечерта личният секретар на консула спря пред вилата. Габи бе подпряла глава на прозореца на колата и шумно хъркаше с отворена уста. – След обилно ядене обикновено є се доспива – отбеляза Мартин. Момчето слезе от колата. Лъхна го топлият нощен
85