“Силвър” by Бисерче вълшебно

Андрю Моушън

Силвър Завръщане на Острова на съкровищата

Прозорец

Andrew Motion SILVER Return to Treasure Island VINTAGE BOOKS London

Завръщане на Острова на съкровищата

Прозорец 2014

На Оскар Фиърнли-Дером

Съдържание

Първа част. ИЗКУШЕНИЕТО..................................... 7 1. Заповедите на баща ми................................................. 9 2. Историята на моя живот............................................. 15 3. Посетителят................................................................. 24 4. Към Уопинг................................................................. 36 5. Срещам призрак.......................................................... 43 6. Цветнокожата жена.................................................... 54 7. По реката..................................................................... 62 8. Разчитаме картата....................................................... 75 9. „Сребърният славей“.................................................. 81 10. Капитанът и екипажът.............................................. 91 Втора част. ПЪТУВАНЕТО........................................ 99 11. Моряшко сбогуване................................................ 101 12. Смъртта на Джордан Хандс................................... 108 13. Вселена на чудесата................................................ 123 14. Земя на хоризонта................................................... 127 15. На котва................................................................... 138 Трета част. ОСТРОВЪТ............................................ 143 16. Другата страна на острова..................................... 145 17. Скотланд.................................................................. 158 18. Историята на изоставените пирати....................... 170 5

Четвърта част. ИСТОРИЯТА НА НАТИ.............. 179 19. Нощна разходка...................................................... 181 20. В плен....................................................................... 187 21. Въпроси без отговори............................................. 194 22. Пропастта................................................................ 212 23. Стъпки по водата.................................................... 226 Пета част. СЛЕД ТОВА............................................. 233 24. Планът на капитана................................................ 235 25. Аз съм спасен.......................................................... 242 26. Животът ми пред мен............................................. 253 27. Достигаме до целта си............................................ 256 28. В укреплението....................................................... 265 29. Разговорът на портата............................................ 273 30. Сражението на брега.............................................. 285 31. На Бялата скала....................................................... 294 32. Слитъци сребро....................................................... 305 33. Погребваме мъртвите............................................. 310 34. Опожаряването........................................................ 317 Шеста част. КОРАБОКРУШЕНИЕТО.................. 329 35. Напускаме острова................................................. 331 36. Наближава буря...................................................... 338 37. Крахът на всичките ни надежди............................ 351

Първа част

ИЗКУШЕНИЕТО

Първа глава

Заповедите на баща ми

По онова време много слушах баща си. Ставах от леглото в шест всяка заран, минавах на пръсти покрай вратата на стаята му, за да не смутя съня му, и възможно най-тихо се залавях за работа сред мръсните халби, чаши, чинии, ножове, тютюневи храчки, строшени лули и други останки от прекъсната веселба, които ме чакаха в пивницата долу. Баща ми се появяваше чак около час по-късно, когато беше оправено и проветрено, и започваше да ме ругае, че съм вдигал такава нетърпима гюрултия. – Мили боже – гласеше обичайният му поздрав, – трябва ли да докараш главоболие на целия окръг? Докато питаше, не гледаше към мен, а се завличаше от вратата до някоя току-що почистена маса и се стоварваше на нея, притиснал слепоочията си с ръце. Винаги следваше едно и също: трябваше бързо да му донеса съживяваща чаша грог, след което да му изпържа няколко резена бекон и да му ги поднеса с дебела филия черен хляб. Баща ми гаврътваше рома, без да мигне, и задъвкваше мълчаливо храната си. И сега го виждам толкова ясно, както тогава, макар да е било преди четиридесет години. Пламналото лице, пясъчната коса, зачервените очи, меланхолията, която струеше от него осезаемо като пушек от огън. По онова време си мислех, че е раздразнен от света като цяло и от мен конкретно. Сега ми се струва, че е бил разстроен найвече от себе си. Животът му бе започнал с приключения и вълнения, а свършваше с баналността на повтарящо се ежедневие. Единствената му утеха, а може би дори и удоволствие, беше да завърши закуската си със заръки към мен, които 9

се надяваше да ме направят толкова нещастен, колкото се чувстваше самият той. В деня, в който започва тази история, а именно в началото на месец юли през лето 1802, той ми нареди да намеря гнездото на оси, което си мислеше, че е някъде наблизо, и да го унищожа, за да не страдат повече клиентите ни от тях. Щом свършех това, трябваше да се върна в кръчмата, да приготвя храна и напитки за предстоящия ден и да бъда готов да сервирам. В действителност нямах нищо против първата задача, понеже тя ми позволяваше да прекарам известно време насаме със себе си, което тогава беше за предпочитане. Няма нужда да казвам как гледах на останалите си задължения в странноприемницата. Понеже нямах навика да доставям удоволствие на баща си, като му показвам кое ми е приятно и кое – не, мълчаливо се заех с работата. Кимнах в знак, че разбирам какво се иска от мен, обърнах се към една от бъчвите наблизо, налях халба от най-хубавата бира и я изнесох на пейката покрай фасадата на къщата, която гледаше към реката. Седнах и зачаках враговете да ме намерят. Беше хубава утрин и мъглата вече се надигаше от бреговете и поточетата. Панорамата наоколо изглеждаше прекрасно. Отвъд реката, която на това място, надолу от Гринуич, беше поне тридесет ярда широка, маслинените на цвят блата избледняваха до лилаво на хоризонта. Работният ден на Темза тъкмо започваше. Големи търговски кораби поемаха на път по света, малки шлепове се товареха с въглища, фериботите събираха работниците, скромни скифове и ладии се носеха спокойно като бръмбарчета по вълните. Макар да гледах тази процесия всеки ден от живота си, все още намирах гледката за вълшебна. Не по-малко приятна ми бе мисълта, че никой от моряците на корабите или рибарите по пътеката край реката, нито водачите на шлеповете с подрънкващите коне не отбелязваше моето присъствие с нещо повече от простичък поздрав и не прекъсваше съсредоточените ми занимания, които, както казах, в момента се свеждаха само до чакане. 10

Когато слънцето и лекият ветрец, съчетани с приспивната миризма от плитчините, почти ме бяха унесли в дрямка, желанието ми се изпълни. Една голяма любопитна оса започна да кръжи предпазливо над халбата и кацна на ръба, а после се спусна надолу към течността с плахо въртеливо движение, докато почти докосна нектара, който ќ бях приготвил. В този момент аз покрих халбата с ръка и отривисто разклатих съдържанието ќ, за да създам нещо като приливна вълна. След като поддържах водовъртежа няколко секунди като тиранин, сплашващ някой от поданиците си, вдигнах ръката си и внимателно излях част от течността на пейката до себе си. Осата беше полуудавена, полупияна, не можеше да движи крачетата си, а крилцата ќ едва потрепваха. Точно това целях аз, защото сега можех да бръкна в джоба си и да извадя яркочервения памучен конец, който бях взел със себе си, и да го вържа през тялото на пленницата си. Направих го много внимателно, за да не се превърна неволно в палач. След това продължих да си седя на слънце, докато осата не се окопити и не си възвърна способността да лети. Разчитах на вятъра да ускори този процес, но като чух баща ми да тропа в спалнята си горе, подпомогнах затоплянето с дъха си. Не исках втори разговор с него, защото това щеше да ми докара още повече заповеди – да донеса това, да отнеса онова. Тревогата ми се оказа излишна. В мига, в който чух отварянето на капаците на прозорците и си представих как баща ми изпъва рамене, за да ми извика, осата литна от пейката. Най-доброто, на което беше способна, беше нисък, тромав полет, който, както ми се стори, можеше да я отнесе през реката и тогава щях да я изгубя. Но тя скоро се ориентира и се насочи към блатата, като без съмнение се поздравяваше за чудодейното избавление и бавно набираше височина. Затичах се бързо подире ќ, без да изпускам от поглед яркия конец. Радвах се, че той не ќ пречи. Къщата и реката останаха зад нас, заедно с външните бараки, където баща ми си държеше инструментите, и овощната градина, в която отглеждахме ябълки за сайдер. Излязохме на открито. 11

На странника блатата биха се сторили просто пуста земя – тресавище, пресичано от толкова много поточета, стичащи се към Темза, че отгоре сигурно би приличало на гледжосано гърне. Всичко беше равномерно напукано зелено, зелено-синьо или зелено-кафяво. Нямаше високи дървета, само няколко голи ствола, които вятърът беше изкривил в мъчителни форми, нямаше и цветя, които джентълмен или дама биха разпознали. За мен това място беше рай, в който познавах всяка подробност, всяко настроение. Наслаждавах се на високото небе и ширналата се гледка на приближаващите облаци. Обичах безбройните треви и билки. Помнех всички видове гъски и патици, които идваха напролет и отлитаха наесен. Най-много ми харесваше множеството от английски птици – орехчета и конопарчета, сипки и дроздове, косове и скорци, калугерици и ветрушки, които оставаха тук, независимо от сезона. Когато настъпеше големият прилив и канавките се напълнеха с вода, а земята станеше твърде мокра, за да се ходи по нея, аз се чувствах като Адам, прогонен от градината си. А щом течението се обърнеше и земята отново се втвърдеше донякъде, аз се връщах при копнежите на сърцето си. Скитането беше най-голямото ми удоволствие, но този ден не можех да му се насладя, защото пленницата ми ме водеше напред. Докато тя летеше направо, аз рязко завивах и лавирах, минавах по диагонал и се връщах, прескачах и заобикалях, за да не изоставам. И понеже бях умел в това и добре познавах местността, не я изгубих от поглед чак докато стигна до целта си. Това беше едно от онези сухи дървета, за които ви споменах – ясен, пораснал в далечния край на блатото и изкривен от вятъра във формата на буквата С. В мига, в който това любопитно творение изникна пред очите ми, тутакси разбрах накъде се е запътила приятелката ми: дори от петдесет ярда виждах гнездото, което се люлееше като накит от ухо. Накит, но направен от глина или хартия и издължен в овал. Защото така изграждат гнездата си осите – като сдъвк12

ват малки парченца дървесина и ги смесват със слюнката си, докато се получи конус. В този конус те пазят кошера си и най-вече царицата, която снася яйца на всяко ниво. Забележително е: същества, които за човешкото око изглеждат объркани и постоянно жужат в различни посоки или изобщо без посока, в действителност са много добре организирани и дисциплинирани. Всяко от тях има роля в създаването на своето общество и я изпълнява по инстинкт. Когато се приближих до гнездото, то ме изпълни с такова възхищение, че се зачудих дали не мога да се върна при баща си и да му кажа, че съм изпълнил заръката, макар всъщност да не съм. Знаех, че никога няма да потърси сам гнездото – то се намираше твърде далеч даже и за мен. Знаех също така, че тогава ще трябва да живея с лъжата, което нямаше да ми се понрави, а осите ще продължат да ни тормозят. Тези две причини може би щяха да бъдат достатъчни да изпълня задачата. Истината обаче е, че имаше и трета, още по-основателна причина, макар да се колебая дали да я приз ная, защото тя като че ли противоречи на всичко казано дотук за нещата, които харесвам и не харесвам. Аз исках да разруша гнездото. То събуждаше любопитството ми. Очароваше ме. Но интересът ми към него бързо се превърна в копнеж за притежание, а тъй като бе невъзможно да го притежавам, оставаше само унищожението. Затова започнах да събирам всички дъсчици, довлече ни от водата, и изсъхналите на слънцето съчки. Когато най-после стигнах до ясена, ръцете ми бяха пълни с товар като малка купа сено. Оставих ги на земята под гнездото и се отдръпнах, за да запаметя гледката. Самото дърво беше много гладко, защото вятърът го бе галил толкова дълго и така възхитително, че кората се беше превърнала в мрамор. Гнездото, около което жужаха и летяха дузина оси, без да ме забелязват, беше дълго около фут от дъното до горния си край и издуто в средата. Беше бледо като пергамент, тук-там с малки ръбове и грапавини – може би принос на всяка оса поотделно. 13

След като го съзерцавах достатъчно дълго, за да почувствам, че никога няма да го забравя, аз коленичих, извадих кутийка с прахан от джоба си и запалих съчките. Пламъците се вдигнаха много бързо, разпръсквайки сладникава миризма на дървесен сок, и след минута цялото гнездо беше обвито сякаш в горяща длан. Очаквах обитателите му да се разлетят навън и дори си мислех, че може да ме нападнат, защото бях унищожил дома им. Но нищо такова не се случи. Осите, които бяха извън гнездото, просто се отдалечиха, сякаш не ги интересуваше какво се случва. Онези вътре, които сигурно бяха стотици, избраха да останат при кралицата си и да загинат с нея. Чух как телцата на някои от тях избухват със странен висок звук, като писък на малко животно, останалите се задушиха безмълвно от пушека. След две-три минути се уверих, че работата ми е свършена, и съборих гнездото на земята, за да падне в пепелта и да се разчупи. Отвътре питата беше тъмнокафява и смайващо изящна. Всяка част съдържаше сбръчкана личинка, а кралицата, която беше голяма почти колкото палеца ми, лежеше в средата, заобиколена от мъртвите си воини. Бяха благородна гледка, която ме изпълни с голямо любопитство. Дори не забелязах, че за малко щях да се изгоря, когато коленичих до развалината и се вгледах в тях. Накрая станах и се запътих към дома, защото знаех, че баща ми очаква скоро да се прибера. След малко обаче реших да доставя удоволствие на себе си, а не на него, и промених посоката. Навлязох навътре в блатата, прескачах поточетата и заобикалях по-големите канавки, докато съвсем се изгубих. Там, в дълбокото усамотение на зеленината и синевата, започнах да мисля за живота си.