Сирак

6

Сирак

Дейвид М. Корниш

на Уил и Манди, които първи повярваха

7

8

Дейвид М. Корниш

Сирак

9

І

Всичко започна с една битка сирак (същ.), безпризорен. Бездомни личности, най-често деца, откривани без подслон из улиците на градовете или (в много редки, удивителни случаи) сред пустошта. Въпросните лица обикновено се озовават в работилниците, фабриките или мините, макар че някои щастливци се озовават в сиропиталище. Въпросното място приема определена бройка сирачета и изоставени деца, за да ги подготви за по-продуктивен живот и да им спести болката от най-съкрушителния труд.

Р

озамунд беше момче с момичешко име. Затова беше напълно разбираемо, че всички останали деца от Благопристойния морски дом на мадам Опера за безпризорни момчета и момичета му се присмиваха и подиграваха почти ежедневно. А днес Розамунд трябваше да се изправи срещу най-големия си мъчител: Гослинг – момче, влагащо особено усилие и изобретателност в побойническите си гаври. И което Розамунд полагаше големи усилия да избягва. Но подобно отбягване ставаше невъзможно в тренировките по харундо. Розамунд бе стъпил върху ръба на широк кръг, очертан с тебешир. Дъските под очертанията бяха почистени с изключително усърдие, до скърцане. В другия край на кръга стоеше врагът му, посочен от злата съдба за негов партньор в днешната тренировка. Мрачният и рошав Гослинг отвръщаше с презрителен поглед на смръщването му. Презрението изчерпваше съдържанието на очите: тази празнота винаги бе ужасявала Розамунд. Противникът му представляваше безсърдечна

Сирак черупка, която обожаваше да причинява болка. Днес Розамунд трябваше да се сражава по-умело от когато и да било, ако искаше да избегне пребиване върху излъсканите до блясък дъски.

– Хубаво ще те опердаша, Розке-Бозке – просъска Гослинг.

– Тишина! – кресна едрият Бартомей, инструктор в боя с тояги. – Да не сте забравили Стоте правила, господин Гослинг? Преди битка се пази тишина! И Розамунд, и Гослинг носеха чували с памук, привързани над дрехите им. Освен това и двете момчета стискаха еднометрови тояги: разбираемо обстоятелство, тъй като харундо бе бойно изкуство, посветено на този тип оръжие. Розамунд така и не успяваше да стисне тоягата си по удобен начин. Битката бе на път да започне, затова той отново размести ръце около дръжката. Чувстваше се напълно уверен, че е запомнил всички названия на движенията и позициите. Стоте правила му изглеждаха напълно логични и разбираеми. Лъжливо чувство, което бе изпитвал и преди. Но тялото му никога не успяваше да превърне това знание в практика. Морският дом на мадам Опера притежаваше само една зала, достатъчно голяма за тренировки по харундо: трапезарията. В момента масите и пейките бяха струпани край стената. Наставникът наду боцманската си свирка, за да смълчи двадесетината деца, обградили кръга. Розамунд забеляза, че някои от тях се подсмихват. Други се взираха, застинали в глупаво учудване. Най-малките трепереха от страх. Гослинг наперено завъртя тоягата си. Розамунд погледна към изтърканите дъски и зачака. Свирката изпищя отново. Гослинг пристъпи напред.

– Време е да си получиш боя, госпожичке – със злорадство обяви той. – Цяла седмица успяваш да ми избягаш, затова днес ще страдаш допълнително.

– Достатъчно, Гослинг! – изрева Бартомей. А побойникът се озъби и се хвърли в атака. Мислите на Розамунд бяха смогнали да се объркат, пренасяйки това си състояние и към собственото му тяло. Дали ръцете му бяха разположени по правилния начин? Ами краката? Колко близо до ръба на ринга се намираше? Какво ли си мислеше инструкторът? Какво ли щеше да се случи, ако успееше да нанесе удар?

10

11 Дейвид М. Корниш Гослинг тромаво замахна с тоягата си. В харундото той беше слаб почти колкото Розамунд. Всяко друго дете на мястото на последния – включително повечето от малките – би отстъпило встрани и би стоварило удар върху рамото или гърба на атакуващия. Но Розамунд неумело отстъпи назад и по някакво чудо успя да издигне тоягата си навреме, за да отрази удара. Дървените оръжия се сблъскаха с приятен тътен. Изтласканият Гослинг изруга и отново се озъби. С този удар май успях, помисли си Розамунд, вътрешно сияещ.

– Не, момчето ми, не! Лява востра, после контрафанза с куликс! – ревна инструкторът. – Виждал си как става, упражнявал си го! Стъпка встрани, замах назад и поредица намушквания. Такова калпаво оттегляне просто не е достатъчно. Розамунд бе съкрушен. Точно когато бе решил, че започва да се справя, излизаше, че се справя по-зле от очакваното. Междувременно Гослинг отново се бе нахвърлил отгоре му, замахващ към главата. Розамунд отрази един удар, отби друг, но третия пропусна. Върхът на тоягата се стовари с болезнена сила върху лицето му. В отговор на болката удареният бясно размаха оръжие и блъсна Гослинг под ребрата. Врагът му се сгърчи, изхъхри и залитна назад. Някои от най-малките възкликнаха зарадвано, но бързо се смълчаха под убийствения поглед, който им хвърли Гослинг. А подир това той отново се обърна към съперника си и скочи, съумявайки да се измъкне от посегналия към него инструктор.

– Никой не може да ме удря! – просъска Гослинг през зъби и блъсна Розамунд на пода. Не е вярно, помисли си падащият сирак. Останалите непрекъснато те пребиват. Гослинг продължаваше да го налага с юмруци. След още дватри удара по главата Розамунд вече виждаше звезди. Бартомей остро крещеше предупреждения, но те оставаха нечути. Най-сетне учителят сграбчи Гослинг и го издърпа, но не и преди последният да е успял да пренасочи ударите си към чувствителни места. Дори и извличан, побойникът продължаваше да размахва юмруци.

– Кротко, мизернико! – изрева Бартомей. Замаяният от болката Розамунд реши, че наставникът говори на него, затова не се надигна. А и откри, че предпочита да лежи неподвижно, докато света спре да се върти.

Сирак Макар да кипеше от ожесточение и да бе стиснал юмруци, Гослинг престана да се мята. Розамунд простена. Тялото му бе изпълнено със сериозни болки, каквито със сигурност не бе усещал преди. Наложи се да повикат Франзитарт, прегърбения отговорник на спалните помещения, а също и Верлин, главната прислужница на дома. Издайническото шумолене на пола предшества появата на Верлин. Забелязала сгърчения на ринга Розамунд, стопанката на шумоленето задавено възкликна. Самият Розамунд продължаваше да лежи замаяно. Смътно долавяше гласове, крещящи гневно. Влажна кърпа започна да попива лицето му: Франзитарт бе пристигнал неусетно. Той говореше остро на Гослинг, а останалите деца биваха извеждани от трапезарията. Инструктор Бартомей изправи Розамунд на крака и го обви с одеяло. Верлин позволи на момчето да се облегне на нея и го крепи по целия криволичещ път до спалните помещения. И през цялото време му говореше с тих, успокояващ глас, изричащ по-скоро отделни звуци, отколкото цели думи. Спалнята представляваше дълга зала, много тясна и много задушна. Леглата бяха наблъскани съвсем близо едно до друго – в сиропиталището на мадам Опера мястото никога не достигаше. В момента леглата бяха пусти – останалите момчета все още имаха уроци или изпълняваха задълженията си за деня. Креватът на Розамунд се намираше чак в другия край на залата. И тук прислужницата му помогна да се придвижи, макар че пътьом момчето успя да удари и един от пръстите на крака си. Най-сетне му бе позволено да легне отново. Главата му пулсираше болезнено, бузата също. Устата му бе изпълнена с металически вкус. Верлин продължаваше да се суети около него.

– Ще ти трябва лекарство, за да се оправиш. Веднага ще отида при Крампалин, за да донеса. Ти лежи и не мърдай. Крампалин бе сиропиталищният дозировчик. Това означаваше, че той изработва по-голямата част от лекарствата и веществата, необходими на заведението. Розамунд бе подочул, че Крампалин някога е служил във флота, също като учителя Франзитарт, макар и на различни съдове. Старият дозировчик бе видял половината известен свят и бе церил безчет оцетници (тъй биваха наричани моряците), 12

13 Дейвид М. Корниш но в общи линии с това се изчерпваше всичко, което се знаеше за него. За миналото си той говореше още по-малко и от Франзитарт. За сметка на това бившият моряк позволяваше на Розамунд да стои при него и да наблюдава приготвянето на различните субстанции. През повечето време сиракът трябваше да се учи чрез мълчаливо наблюдение. Имаше и моменти, в които дозировчикът изпадаше в разговорливо състояние: тогава той обясняваше различни неща на младия си гост и му показваше как да съхранява и смесва различните съставки. Розамунд с особен възторг наблюдаваше различните реакции между смеските. Червено и зелено правят лилаво; син прах, посипан в жълто, прави белезникаво със зелени петна; черно, кипнато в бяло, прави цинобър с оранжева пара – всичко това бе тъй великолепно! В тези моменти Розамунд се въодушевяваше толкова, че не можеше да се сдържа на едно място и обичайно се изпречваше на пътя на дозировчика. Тогава Крампалин неизменно го смъмряше: – Костите да ми изкълват, не ми пречи, момче! Стига си ми се мотал в краката – ще взема да те залея с някоя киселина! Розамунд се усмихна замаяно при спомена. Сега му се искаше да спи, само че болящото лице не му позволяваше да се унесе. Затова той остана загледан в тавана, покрит с пълзящи сенки. От много време не се бе озовавал сам в спалната зала – беше забравил колко неспокойно е помещението, когато е пусто. Не беше изненада, че мислите за потискащия мрак винаги довеждаха след себе си мисли за Гослинг – Гослинг Корвиниус Арбър, издънка на семейство, свързано с най-древните родове на Бошенберг и Бранденбрас. В дома на мадам Опера той бе всеизвестен по много причини, но главната от тях бе неуморимостта, с която той вгорчаваше живота на всички останали възпитаници. Гослинг имаше навика да реже косите на заспалите момичета, да капва лепило върху клепачите на спящите момчета, да пъха щипещи насекоми в непредпазливо изоставени обувки и да оповестява публично всички тайни, до които по един или друг начин се бе докопал. Наказанията, без значение от степента им на суровост, не му правеха никакво впечатление. Той бе изпратен в сиропиталището от родителите си. Говореше се, че семейството му сторило това, за да си позволи закупуването на чифт расови състезателни коне. Но този факт не бе попречил на Гослинг непрекъснато да изтъква важността на произхода си и да посочва, че не влиза в категорията на неудачниците само с

Сирак едно име: той си имал три – малко име, презиме и фамилия! Размислите за названието накараха Розамунд да свъси вежди над собственото си единствено и глупаво име. Той бе прекарал целия си живот под люпещите се тавани на мадам Опера. Дори не помнеше пристигането си тук – бе научил, че под формата на розовичък ревящ вързоп бил намерен на прага. Към пелените му бил прикрепен къс картон. Върху въпросното парче (дошло от кутия за шапка) нечия неумела ръка била изписала думата „Розамунд“. Тази дума се превърнала в негово име, с което той бил вписан в огромната счетоводна книга, където присъстваха всички питомци на дома. Това и им предоставяше служебно фамилно име: Книжни. Тъй като подигравките на останалите деца и на тази му възраст не бяха намалели, Розамунд имаше навика често да се уединява в някой ъгъл, където потъваше в любимите си книги и памфлети. Тях той поглъщаше пламенно и се осмеляваше да се надява, че отвъд гниещите стени на сиропиталището ще го очаква по-добра съдба. И главата му се изпълваше с бойни сцени, стъпващи тежко чудовища и могъщи герои, които ги надвиваха. Трудно му беше да запомни някои от Стоте правила на харундо, но откритото сред безценните захабени страници щеше да остане с него завинаги. Верлин скоро се завърна. Тя пристъпваше почти безшумно; единствено набраните ѝ поли шумоляха. Но високият таван запращаше ехото обратно, за да изпълни залата с тих шепот. Самият Розамунд смяташе, че прислужницата не докосва пода, а се носи над него. Тази му представа отговаряше на добродетелното му мнение за нея. Верлин беше неговата любимка в дребния свят на сиропиталището. Тя бе ниска и дребна, с тъмнокестеняви коси, скрити под униформеното памучно боне. И обожаваше панделките: не пропускаше да украси с тях дори инак семплите работни дрехи. Най-голямата панделка бе оформена от вървите на престилката ѝ. В момента тя бе свила лявата си ръка, понесла малък порцеланов съд. От него се разнасяха силни жълтеникави пари, които допълнително разваляха въздуха в спалното помещение. Брезовник! Дори и настоящото му замаяно състояние не попречи на разпознаването на жълтата пара и отвратителното зловоние. Брезовникът представляваше мъчение, представящо се за лекарство. Престилката на Верлин можеше да се похвали с много джобове. Един от тях бе скрил малък черпак, с чиято помощ прислужница14

15 Дейвид М. Корниш та разбърка съда. Розамунд знаеше, че за пореден път му предстои да се сблъска с най-противния вкус, който е срещал през живота си.

– Защипи нос и отвори уста – неумолимо каза жената. Розамунд притисна ноздри, стисна очи и зина. Верлин се постара да изсипе колкото се може повече от съдържанието на черпака в неохотно предоставения отвор. Цялата глава на момчето веднага припламна с парещ огън. Носът му се оказа напълнен с вонята на кучешки труп, а косъмчетата в него полагаха особени усилия да се превърнат във факли. Освен това момчето бе сигурно, че от ушите му е започнал да се стеле синкавобял дим. Точно когато изглеждаше, че усещането ще се превърне в нетърпимо, нарастващият огън започна да се оттегля, оставил зад себе си усещане за цялост. Така е по-добре. Той прогони жълтеникаво мехурче през гърлото си.

– Благодаря ви, госпожице Верлин – задъхано изрече Розамунд. Прислужницата отново му заръча да си почива, добавяйки, че ще се върне да му донесе вода. Още по време на оттеглянето ѝ сиракът вече бе заспал.

16

Сирак

ІІ

Благопристойният морски дом на мадам Опера за безпризорни момчета и момичета оцетник (същ.) – още моряк, матрос, мореплавател, лимоняк (заради лимоните, които морските лица понякога смучат в открити води). Прието название на хората, насочващи плавателни съдове сред пъстроцветните вълни на оцетните морета. Отровната и разяждаща същина на океаните е в състояние да остави белег върху кожата дори след опръскване, а хроничното вдишване на парите драстично скъсява живота им.

В

еликият сколд Харолд оставаше неподвижен. Всички негови другари по оръжие бяха побягнали от ужас пред огромния звяр, който се отправяше към тях. Слотогът бе огромен, покрит с отровни шипове – разкъсал хиляди и погубил още десетки хиляди. Останките от най-пресните жертви капеха от ноктите му. Без усилие той влачеше след себе си опитващите се да го насочват зверогледачи. Битката бе продължавала дълго. Обезобразени тела лежаха на отвратителни купове, простиращи се докъдето поглед стигаше. Харолд бе надживял всичко това. Някога ярката му броня бе разсечена и огъната непоправимо. С натежало сърце той провери торбите и стъклениците си. Всички негови смеси бяха изчерпани. Без една. Тя щеше да бъде последният му риск. Той намести снаряда в прашката си и издигна славния флаг на Империята, изкрещявайки: – Към мен, имперски воини! Изправете се редом с мен, за да си спечелите място в историята!

17 Дейвид М. Корниш Ала никой не се вслуша във вика му. Никой не прекрати бягството си, за да защити древния си дом. А Слотогът продължаваше да се приближава. Сега боецът нямаше как да избяга. За един ужасяващ момент чудовището застина и гладно впери дребните си очички в него. Подир това то нададе рев, отърси се от паникьосаните си укротители и се хвърли в атака. Надал свой вик, изгубен сред крясъка на чудовището, Харолд завъртя прашката си и скочи…

– Що за глупости четеш, млади ми Розамунд? Над него бе застанал надзирателят Франзитарт. За оцетника не беше трудно да се извисява, защото момчето се бе свило на вързопче в паянтовото си легло. Червен белег бе изникнал върху лявата му буза и върху шията: Гослинг се бе справил добре. Момчето го погледна засрамено и приглади прегънатия лист към гърдите си. Погълнато от четенето, то не бе доловило умишлено шумното приближаване на стария моряк.

– Пак ли от онези отвратителни памфлети, които Верлин ти купува? – продължи да ръмжи Франзитарт. Именно възрастният надзирател го бе открил на прага преди години – увит в парцалени пелени и положен сред мекотата на паднали листа, с прикрепена над гърдичките бележка. Към него Франзитарт проявяваше грижа, която надхвърляше както дълга му, така и обичайната му тросната същина. Розамунд никога не се бе замислял за причината; просто бе приел привързаността му със същата готовност, с която приемаше и тази на Верлин. Сирачето кимна още по-засрамено. Безвкусно оцветеното заглавие веднага привличаше вниманието. Дръзновени истории от Епохата на героите Харолд пред портите на Клементина Малко по-рано той се бе събудил и бе открил памфлета върху стария сандък, служещ му за нощна масичка. Всеки втори семейник Верлин използваше част от малкото си свободно време, за да купи тези памфлети от някакъв мърляв търговец от Тохтигщрат. Но днес бе средник, четвъртият ден от седмицата (един ден преди обичайния). Може би това издание бе закупено специално за Розамунд. Във всеки случай той се бе нахвърлил да го чете с настървение. Оцетникът бе сключил ръце зад гърба си: – Какво ще си помисли Пинсъм, ако научи, че пак съм те заварил да четеш такива неща?

Сирак Въпросният Пинсъм също бе един от наставниците в сиропиталището. Той преподаваше общи неща и писмо – т.е. история, география и грамотност. И правеше всичко това с усилено наблягане на р-то.

– Аз не съм много по четенето, както знаеш, момче – продължи Франзитарт с весело блясъче в очите. – Но по Пинсъм мога да преценя, че тези памфлети ще ти изсушат ума. Хубаво е, че в момента се възстановяваш от побоя, който ти хвърли онуй безгръбначно Гослинг, иначе щях да кон-фи-рас-ку-вам таз книжчица. – Той се залюля на подметките си и отново погледна лъскавата корица. – За какво се разказва вътре, момчето ми? Розамунд се усмихна широко.

– За великия сколд Харолд, защитник на Империята и спасител на Клементина!

– Аха. – Възрастният човек поглади избръснатата си челюст.

– Дъртият Харолд, викаш? Убил хиляди чудовища в Битката при портите, спасител на имперската столица? Прословута история. Но колко ли от нея е истина?

– Как така да не е истина? – Момчето го погледна ужасено. Франзитарт сви рамене.

– Защото измислиците са по-лесни за продан и по-забавни за прочит. – Той леко се приведе напред. – А може би е пропаганда, та да ни се нравят повече сколдите.

– Аз винаги съм смятал, че те са удивителни. Вие не бихте ли искали да бъдете на тяхно място, учителю Франзитарт? Аз бих… Бих искал да стана сколд или оцетник! Над петнадесет века сколдите се бяха сражавали с чудовищата – тъй бе учил Розамунд. Усилията на тези люде бяха запазили самата цивилизация. Те изработваха и използваха всякакви смъртоносни, чудати и мощни химикали, за да убиват чудовищата и да ги прогонват. Освен това продаваха голяма част от тези потиви и еликсири на обикновените хора, за да им предоставят възможност за защита. Сколдите бяха изключително почитани, но освен това бяха смятани и за малко чудати. Освен това – поне така се говореше – навсякъде били спохождани от миризмата на използваните от тях химикали. Розамунд никога не бе имал възможността да се приближи достатъчно до някой сколд, за да потвърди тази им репутация.

– Сколд? Да станеш един от онези кьопчовци, които току размесват някакви зловония, дето само чакат да ти гръмнат в лицето?

18

19 Дейвид М. Корниш И да търчиш насам-натам да гониш чудовища? – Той размаха ръце.

– Туй не е за мен. – И въздъхна. – Вярно е, че те са нужни на хората, за да държат гнусотиите настрана. Само че един сколд трябва да прекарва дни наред в пустошта, където разчита единствено на хитростта си и торбата с химикали. От това зависи следващото му хранене: и вероятността изобщо да доживее до него. Достатъчно трудности съм имал през живота си. Предпочитам да прекарам остатъка от него тук, зад стените на града. На борда на тарана съм видял предостатъчно опасности. Това не е за мен, момче. И за теб не е.

– А бихте ли искали да станете лазар? – подпита Розамунд, макар да се досещаше за отговора. Лазарите бяха смятани за най-странните от странните. Те притежаваха способността да вършат удивителни и отвратителни неща благодарение на разнообразни хирургически намеси, на които подлагаха телата си. Някои твърдяха, че в борбата си срещу чудовищата лазарите са по-добри и от сколдите. Лазарите имаха две разновидности: фулгари, способни да пораждат електричество, и церебри*, които притежаваха контрол над умовете и можеха да долавят присъствието на скрити чудовища. Никой не знаеше историята на зараждането на лазарите. Знаеше се със сигурност, че през последните две столетия те са донесли огромен напредък в тератологията – преследването на чудовища. Сколдите бяха чудати, но някои от лазарите можеха да бъдат ужасяващи. Почти колкото чудовищата, срещу които се изправяха. Франзитарт присви очи и си пое дъх.

– Сега вече съм сигурен, че ми се подиграваш, момче! Да позволя на някакъв касапин да човърка из органите ми, които са си съвсем наред? Това пък защо? Векове наред сколдите се справят отлично и с убиването на уроди, и с властването над онези като нас. Чудовищата биваха наричани уроди и таласъмчета – фактор за разделението беше големината, макар да не съществуваха точни разграничения. Розамунд затвори очи, опитващ да си представи лазар, изправен срещу огромен скот. Франзитарт приседна на ръба на леглото, при което сепна момчето. То отново погледна, за да срещне сериозния поглед на наставника.

– Навремето ми се е случвало да споделям каюта с лазари. И с фулгари, и с церебри.

* церебър – от „cerebrum“ (лат.) – „мозък“ – Б.пр.

20

Сирак

– Наистина ли? Розамунд побърза да се надигне. Той бе чувал много от историите на надзирателя, но не и тази.

– Как изглеждаха те? Видяхте ли белезите върху лицата им? Те убиха ли някакви чудовища?

– И на двете – да. Носеха символи върху челата; сражаваха се с всички водници, които можаха да намерят. Вършиха и по-лоши неща… Страшно се радвах всеки път, когато на съжителството ни дойдеше край. За момент старецът погледна към краката си. Може би бе потънал в спомени.

– Те са странни – продължи накрая той. – Същите органи, които ги правят толкова силни, ги правят и непредсказуеми. И ги разболяват. Какви ли не чудати и гнусни неща съм виждал, но няма нищо по-противно от лазар, разболян от вътрешностите си. – Франзитарт напрегнато се втренчи в Розамунд. – Изобщо не искаш да ставаш като тях, момче. Пробвай си късмета като оцетник. Това е добър и честен начин да си изкарваш прехраната.

– Тогава ми разкажете някоя от своите истории – настояваше сиракът, забравил листовката поне за момента – когато сте пътували сред моретата. Разкажете ми за битката при Къртичината, където ви е спасил белокосият. Или за сраженията си срещу бригандинските пиратски крале. Или когато сте заловили онзи лентински грандкаргоз!

– Не, момчето ми. Ти вече знаеш повечето истории, особено последните две… – Отговорникът отново потъна в мълчание. Розамунд също утихна, загледан в рисунка, на която Харолд се изправяше срещу Слотога. Изобразеният сколд изглеждаше заплашен от стъпкване. Оцетникът се надигна, а момчето го погледна срамежливо.

– Учителю Франзитарт – поде то, – а вие някога убивали ли сте чудовище? За момент възрастният човек изглеждаше почти разгневен от въпроса и Розамунд моментално съжали задаването му. Някои от старите моряци бяха особено чувствителни за миналото си. Пък и не бе прието да ги разпитваш, а да изчакаш сами да си кажат. С дълбока въздишка – това бе най-тъжният звук, който Розамунд бе чувал от надзирателя – яростта отмина.

– Да, момчето ми – дрезгаво каза той. – Убивал съм.

21 Дейвид М. Корниш Розамунд щеше да се пръсне от вълнение. За момент старецът затвори очи, а после стори още нещо безпрецедентно: свали връхната си дреха с широка яка и внимателно я постави върху съседното легло. Сетне започна да навива ръкава на ризата си от бял муселин. Накрая се приведе леко, за да покаже бицепса си.

– Погледни – изръмжа той. Удивлението на сирачето уголеми очите му още повече: червено-кафяви линии се извиваха върху старческата кожа, за да оформят лицето на ухилено зъбато чудовище. Заострен език стърчеше от зеещата уста; очите се взираха по отвратителен начин. Татуировка с чудовищна кръв! Подобна татуировка получаваха само онези, които са успели да убият някой урод. Изображението на мъртвия скот биваше нанесено върху кожата с помощта на собствената му кръв. След известно подуване кожата се успокояваше, за да остави незаличими дири. Момчето се взираше смаяно в надзирателя си. И преди бе се отнасяло към него с огромно уважение, но сега имаше повод да благоговее пред него.

– Вие сте убиец на чудовища! – задъхано прошепна Розамунд. Повечето хора биха се надули от гордост заради подобно звание. Но Франзитарт изглеждаше засрамен.

– Създанието, което убих, Розамунд, с нищо не бе заслужило такава съдба. Останалите от екипажа ме хвалиха, тупаха ме по гърба и ме обявяваха за герой, но постъпката ми беше страхлива. Сега съжалявам за стореното. Розамунд се удиви още повече. Как така убиването на чудовище да е страхливо? Как така Франзитарт се срамуваше да се нарича герой? Убийството на чудовище представляваше изключително славно дело – най-славното. Всеки знаеше това. Човеците бяха добри. Чудовищата бяха лоши. Хората трябваше да убиват скотовете, за да живеят спокойно и свободно. Изразяващият съчувствие към таласъмче или урод биваше обявен за седорнист – престъпление, което отвеждаше извършителите си на позорния стълб. Или на бесилото. Колко ли тайни имаше надзирателят? Дали и той не беше седорнист? Розамунд пребледня само при мисълта. Гласът на Франзитарт ставаше все по-тих и все по-сериозен. Сега той почти шепнеше.

Сирак – Слушай, момчето ми. Не всички чудовища изглеждат като чудовища. Разбираш ли? Има хора, които се оказват много по-големи зверове. Има много неща, които трябва да ти кажа, Розамунд, странни неща, които може да ти се сторят ужасяващи в началото. Но ти трябва да ги знаеш, за да… – Нещо привлече вниманието му. Старецът рязко млъкна и бързо спусна ръкава си. Миг по-късно Верлин се появи на прага. Надзирателят хвърли към Розамунд поглед, повеляващ пълно мълчание по темата. Очевидно старият моряк бе възнамерявал да му разкаже за случилото се. Но веднъж прекъснат, надали щеше да повдигне отново въпроса за тази очевидно ужасна – може би дори срамна – тайна. Какви ли мрачни мистерии криеше Франзитарт, за да проявява такава неохота за изричането им? Розамунд се съмняваше, че някога ще събере смелост да запита отново. Никога през живота си момчето не бе смятало Верлин за досадна, но в този момент се доближи до тази мисъл. Прислужницата носеше фенер с водорасли, отделящи светлина заради специален разтвор – и се приближаваше с широка усмивка. Розамунд с ужас установи, че тя отново носи познатата съдинка.

– Добър вечер, надзирател Франзитарт – тихо каза тя и сведе миловидната си глава в поздрав. Старецът отвърна с типичното си мълчаливо кимване. В момента наместваше сакото си. Верлин остави фенера върху сандъка и повдигна черпака към Розамунд.

– Време е за още една доза, милото ми. Крампалин специално запази брезовника топъл. Наложи се Розамунд да погълне още една порция течен огън. Той отново преплува болката и достигна другия бряг освежен. Там благодари с вече познатото мехурчесто оригване. Верлин се усмихна и остави приборите до фенера, за да допре хладна ръка до челото му и огледа раните.

– Мисля, че започваш да се оправяш. Химията на Крампалин е ненадмината. Отокът определено започва да спада. Но ти още от съвсем малък се възстановяваш бързо. Франзитарт прочисти гърло и сериозно се загледа в Розамунд.

– Тъй е, Крампалин си разбира от работата. Но дори и той би ме подкрепил в препоръката: следващия път, когато Гослинг замахне към черепа ти, Розамунд, приклекни! Избягването на раните е 22

23 Дейвид М. Корниш най-доброто лекарство, ще знаеш. Сирачето за пореден път сведе поглед засрамено.

– Да, учителю – тихо отвърна Розамунд. Старецът внимателно отпусна ръка върху главата му.

– Добро момче – изръмжа той с почти нежна усмивка. – А сега е време за вечеря!

– Учителю Франзитарт, какво ще стане с Гослинг? – попита болникът. Старецът се навъси.

– Негодничето ще пропусне днешната вечеря и ще почисти втория склад за соли, килера и скотобойната. Точно възнамерявах да прегледам как напредва. Сигурно не е свършил нищо и пак ще обвинява другите. Цяла шайка етини не би могла да го накара да се поправи. – Той поклати глава. – Достатъчно по темата. Скачай долу, Розамунд, помоли се и се измий. Чакам те в трапезарията. Макар да бе сигурен, че не е трябвало да чува, Розамунд долови излизащата Верлин да казва: – Какво добро и съзнателно дете. А Франзитарт дрезгаво отвърна: – Прекалено добро и прекалено съзнателно. Цял живот ще страда, ако не поумнее навреме, помни ми думите. Не мога непрекъснато да бдя над него. Замислено, момчето се отправи сред виещите се коридори, край белещи се стени и миризми на влага. Множеството завои и изкачвания го отведоха най-напред до мивките, а сетне и в трапезарията. Как можеше да поумнее, да стане по-корав и да избегне бъдещето на страдание, което му предричаше Франзитарт? И как можеше да убеди стареца да довърши разказа си за страховитите неща, за които бе започнал да разказва, но не бе искал да говори пред Верлин?

Морският дом на мадам Опера се намираше на улица „Флиндерщрат“, между плъшасал склад и смрадлива кожарска работилница. „Флиндерщрат“ някога бе представлявала сравнително прилична улица в сравнително приличното предградие Пем, част от гордия крайречен град Бошенберг. Самата постройка бе висока и тясна, изработена от тъмни камъни и потъмняла дървесина. Освен това бе приведена под множеството разширявания. Родът на мадам Опера я бе притежавал в продължение на поколения наред. Веднъж Розамунд бе имал възможността да чуе цялата родова линия, съставяща

Сирак тези поколения. Той бе изслушал само част от нея, защото в един момент беше заспал… Близо стотина деца – прогонени или изоставени – живееха под този покрив, за да усвоят умения, които да им осигурят бъдещо препитание. А организацията, проявяваща интерес към тях, се отличаваше с неизчерпаем глад за работна ръка. Ставаше дума за флота. Бошенбергският военноморски флот подпомагаше със средства този и още няколко подобни дома. Същата организация предоставяше и наставници за сиропиталището – хора като Франзитарт и Крампалин, възрастни оцетници, които изживяваха малкото оставащи им дни, като преподаваха на подхвърлени деца. Всеки възпитаник на дома биваше възпитаван с интерес към нуждите на военноморския флот. Всеизвестно беше, че възнагражденията от залавянето на вражески (или пиратски) съд позволяват сносен живот; че екипажът се превръщаше във второ семейство (идея, която безпризорните от дома на мадам Опера намираха за изключително привлекателна); че всеки сухоземник гледа с възхита на онези, които служат по такъв достоен начин на родината си; и че заплащането и храната бяха много по-добри от предоставяните срещу подобна работа на сушата. Розамунд също не правеше изключение – той също копнееше за живот сред оцетните вълни. Сред оцетните вълни… Тази мисъл винаги го караше да се размечтава. Макар че никога не бе съзирал морето, Розамунд знаеше, че водите му са пълни с разяждащи соли, които му придават специфичния цвят и са отговорни за силната напомняща оцет миризма. Той нямаше търпение за деня, в който щеше да напълни дробове с острото ухание. Разбира се, военноморският флот не беше единственият работодател на децата от сиропиталището. Имаше и други организации, които с готовност приемаха възпитаниците на мадам Опера: армията, с идеалните си униформи и подчинен на рутината живот; математиците, изискващи изчислителна гениалност; метриците, които измерваха всичко. А накрая идваха различните гилдии, които никога не отказваха още чираци. Агентите пристигаха в определено време на годината, винаги в ранните седмици на калор (първи месец от годината). Периодът на набиране приключваше в края на кахрис – втори есенен месец – преди времето да престане да благоприятства пътуванията. Това 24

25 Дейвид М. Корниш време неизменно пораждаше огромно вълнение: най-големите деца бяха нетърпеливи да се махнат, средните се радваха на настъпилата промяна в йерархията, а най-малките просто се вълнуваха от променилата се атмосфера. До този момент Розамунд бе присъствал на много от тези прояви, само че тази година бе негов ред да вземе участие. По някаква неразбираема причина никой от представителите не бе проявил интерес към него. Момчето не знаеше защо, а и никой не си бе направил труда да му каже: представителите просто пристигаха, оглеждаха най-големите деца, разпитваха наставниците им и мадам Опера, а накрая прочитаха списък с избраниците си. Розамунд знаеше, че не притежава нито внушителен ръст, нито впечатляващ вид, за разлика от връстниците си. Освен това знаеше, че е тромав, че се затруднява с възлите, които учителят Хедълбълк им преподаваше, и че има склонността да се разсейва. Но пак поназнайваше някои неща. С помощта на Крампалин бе научил някои основни тънкости от дозирането, а освен това бе силен в историята. Например знаеше, че Императорът властва над всички човешки земи, а неговите регенти управляват огромните градове, центрове на империята. Градове като Бошенберг, обгърнали бреговете и плодородните земи. Империята бе основана преди хиляда и шестстотин години от полубожествената императрица Дидона, макар че понастоящем биваше управлявана от узурпаторската династия на Хакобините. Розамунд бе чел за множество морски и сухоземни сражения. Огромните градове държави бяха воювали едни с други и с императорските си господари, за да придобият още по-голям контрол. Той знаеше почти всичко за различните типове бойци – трубардири, мускетари, хабардири. Но особено любими му бяха не войниците, а тараните: кой не би харесал огромни кораби с подсилен корпус и множество оръдия? Не му бяха неизвестни и имената на повечето от прословутите маршали и адмирали. Освен това беше чел и за сколдите. Дори бе виждал неколцина от тях. А лазарите го удивляваха. Най-много от всичко знаеше за чудовищата. Известно му бе съществуването на Вечната борба, неспирната битка между човечеството от една страна и таласъмчетата и уродите от друга. Повечето от това, което бе прочел, тържествено обявяваше, че човечеството печели и че чудовищата бързо се отдръпват – някой ден щяло да настъпи пълното им изтласкване от Империята. Но се случваше

Сирак Розамунд да прочете и някоя статия, която неспокойно загатваше, че в действителност битката между човек и чудовище в най-добрия случай е изпаднала в патова ситуация, а в най-лошия е поела в пагубна за човечеството посока. Последната мисъл бе ужасна. Тя включваше представата за обърнати в бягство люде, изтласквани в морето от настъпващи вълни скотове. Да, Розамунд знаеше някои неща, но до този момент бяха пристигали шестима агенти, представители на военноморския флот и други дружества. Шест пъти сред възпитаниците на пансиона биваха подбирани деца, които си тръгваха, за да поемат към новия си живот, изпълнен с приключения. Почти всички по-големи вече бяха заминали. И шест пъти Розамунд бе пропускан. Сега той бе един от най-възрастните в дома (макар и не един от най-високите), но това не бе достатъчно, за да компенсира срама. Не само бе захвърлен като бебе, сега също биваше изоставен. Той бе сигурен, че не би могъл да понесе още една година сред гниещи дъски и стар камък. Гослинг също чакаше да бъде избран. Животът извън сиропиталището бе единственият му шанс да постигне всички онези неща, които, както той често обичаше да изтъква, потеклото му беше предвещало. През последните пет месеца деца непрекъснато биваха избирани, за да започнат дългоочакваната си работа, но Гослинг не бе сред тях. Побеснял, той бе усилил ожесточението на номерата си. Бдителността на Франзитарт бе провалила повечето му начинания, но Розамунд биваше специално измъчван. Две седмици след случката на тренировката по харундо по някакъв начин Гослинг успя да открие настоящото му скривалище. Розамунд се бе настанил в малката таванска библиотека, почти забравена от повечето възпитаници, и четеше за тараните. Дебелият слой прах позволи на побойника да се промъкне неусетно и да сръчка жертвата си. Но Розамунд не се сепна; той винаги успяваше да долови вонята на Гослинг.

– Пак ли убиваме времето? – изръмжа врагът му, раздразнен от неуспеха на сплашването си. Той изтръгна книжката от ръцете на Розамунд и се приготви да я скъса. Това не се случваше за първи път. Розамунд просто скръсти ръце и зачака.

– Искаш да се подготвиш за времето, когато ще се качиш на борда? Голяма полза имаш от четенето! – Гослинг се приведе към ли26

27 Дейвид М. Корниш цето му. – Не си мисли, че си по-добър от мен, Бозке! Ти все още си тук. Никой не те иска. – Сега той се изправи отново, скръсти ръце и вирна нос. – А моето семейство скоро ще се върне. Ще видиш. Тогава ще ти покажа кой е по-добър. Гослинг не бе спрял да повтаря това още от пристигането си в сиропиталището. Сега той продължи с още по-самодоволен вид: – Тогава дори дъртият Празнитарт няма да може да ти обърше лигавите сълзички. Ти цял живот ще си останеш тук и ще ми завиждаш.

– Не го наричай така – предупреди Розамунд.

– Или какво? Какво ще направиш? Хубава двойка ще излезе от вас – Розка-Бозка и Мухъл Празнитарт. Страхотен екип – екип на смрад! Розамунд се намръщи: – От него ти не си видял нищо лошо. С теб той се отнася много по-добре, отколкото заслужаваш! Мен наричай както си щеш, но не смей да обиждаш онези, които са по-добри от теб! Това беше истина, но прозвуча глупаво и за самия Розамунд. И, очаквано, нямаше никакъв ефект върху побойника.

– Този малоумен зяпльо ли? Когато мама и татко дойдат да ме вземат, ще ги накарам да купят дома и да прогонят Мазентарт и всички останали мухъли на улицата! Или пък – той се усмихна лукаво – ще им кажа да изгорят цялата къща до основи! Розамунд се давеше от гняв; възмущението го беше оставило безмълвен и не му позволяваше да защити любимия си наставник. Или Верлин, която също попадаше в наскърбяваните. Това му объркване развесели Гослинг още повече, който изпадна в престорена паника.

– О-о-о, я по-добре да спра, иначе милейди Розамунд ще ми натърка езика със сапунче… От прага той хвърли книгата обратно. Розамунд приклекна, но пак не успя да избегне удара по бузата. Това е последният път! – зарече се той.

Дните се превърнаха в седмици. Розамунд окончателно захвърли надеждите си за работа. Тогава, три седмици след края на подборния период, насред месец лирий, в сиропиталището пристигна непознат с официални

Сирак дрехи, когото мадам Опера се зае да развежда из дома. Новините за пристигането му се разнесоха мълниеносно, по-бързо от хвърлен потив. Розамунд се намираше в час при учителя Пинсъм, но пак можа да види посетителя – последният сам дойде и спря на прага, където започна да оглежда внимателно. Той пораждаше впечатление, че не пропуска нищо. В свободните моменти момчето крадешком поглеждаше към госта. И беззвучно разпалваше инак угасналите си надежди. Освен това можа да забележи, че Гослинг прави същото. Може би дошлият щеше да донесе възможност за един от двама им? А може би и за двамата? Може би в този обикновен есенен следобед животът на един от тях щеше да се промени завинаги… След седмия звънец на обедната вахта повиканият в кабинета будоар на мадам Опера се оказа Розамунд. Гослинг едва ли щеше да остане доволен.

Дейвид М. Корниш

28

29

ІІІ

Агентът на фенерджиите стеникон (същ.) – дървена кутия с ремъци, позволяващи прикрепянето ѝ към главата на ползвателя. Поставена, тя изцяло покрива лицето. Вътрешността ѝ съдържа назални мембрани и оптични нерви, които многократно увеличават зрителните и обонятелните възприятия. Основна част от екипировката на взирите. Стениконът не бива да се носи прекалено дълго, защото се сраства с лицето. Отделянето му в тези случаи е много трудно и много болезнено.

Н

а Розамунд се наложи да прекоси цялото скърцащо и виещо се стълбище, както и да преодолее множество познати до болка теснини, за да достигне до изумрудената врата на покоите на мадам Опера. Обикновено питомците на дома биваха призовавани на тази свещена територия подир някакво провинение. В момента момчето вървеше като насън. Може би ми предстои някакво наказание и причината за повикването ми не е свързана с непознатия? Той спря пред зелената врата – обичайна процедура за всички изчакващи; никой не можеше да влиза направо. Кокалчетата му почукаха двукратно. Лакеят веднага отвори и му направи знак да влиза. Стопанката на дома се бе разположила сред купчини документи и книги – същинска августейша кралица. Кестенявата ѝ коса бе сплетена над главата: личеше, че е положила известни усилия за външния си вид. Непознатият също бе там, мълчаливо застанал край бюрото. Той бе облечен в широко тъмно палто, скриващо останалите му одежди, включително ботушите. В ръцете си държеше удивително

Сирак висока триъгълна шапка от черен филц. Очите му бяха някак необичайни. Тъй като знаеше, че втренчването е неучтиво, Розамунд започна да мести поглед между двамата.

– Искали сте да ме видите, мадам Опера? – колебливо попита той и се поклони. Жената се усмихна насреща му. Това беше смущаващо: тя рядко се усмихваше, особено по такъв начин.

– Да, момчето ми. Ела по-близо, ела. – Ръката ѝ му помаха; стисканата носна кърпичка се разгърна като флаг и изпълни помещението с аромат на пачули. – Днес е изключително важен ден за теб, млади ми Розамунд. Мадам Опера погледна почти игриво към застаналия до нея непознат, сякаш споделяше тайна. Сърцето на сирачето заби по-силно.

– Мистър Себастипол е дошъл чак от Хай Вестинг и ми заяви, че много би искал да се запознае с теб. – Мадам Опера се изправи, при което действие непознатият се изпъна веднага. – Мистър Себастипол, бих искала да ви представя нашия възпитаник Розамунд. Запознайте се. – Докато ги представяше, тя направи реверанс и протегна ръце към двамата си посетители. Непознатият кимна. Крайчетата на устата му леко трепнаха.

– Приятно ми е, Розамунд. Прекрасно име за прекрасно… момче. Възрастните винаги отбелязваха името му. Розамунд си бе изработил навика да ги преценява по тези им забележки. Ако погледът на непознатия не бе го смутил, момчето щеше да си помисли, че Себастипол тънко му се подиграва. За момент момчето си позволи да се вгледа в очите на посетителя. От съзряното го побиха тръпки – те бяха в напълно погрешни цветове! Бялото на склерата бе заменено от червенина, а ирисите на госта бяха яркосини. Този човек беше взир!

– Мистър Себастипол – заекна Розамунд и се поклони неумело. В този миг му бе трудно да се съсредоточи: всичко, което знаеше за взирите, в момента се въртеше в главата му, объркано. Взирите се занимаваха с проследяване – проследяване на хора и чудовища. Те промиваха очите си със забранени химикали, за да придобият способността да виждат надалеч и през твърди прегради. Някои дори можеха да разпознават лъжите. Момчето безшумно прочисти гърло и крадешком се зае да 30

31 Дейвид М. Корниш дири с поглед стеникона на непознатия. Тези съоръжения неизменно го бяха удивлявали; винаги бе искал да прикрепи едно от тях към лицето си. В града беше рядкост да срещнеш взир – до този момент Розамунд не се бе натъквал на техен представител. Но какво ще иска един взир от мен? Мадам Опера бе казала, че този Себастипол е дошъл от Хай Вестинг. Това бе една от колониите на Бошенберг, приютила градския военноморски флот. Може би посетителят бе флотски представител. Розамунд си наложи да удържи зараждащото се вълнение. От съвсем малък той копнееше да стане оцетник! Дамата продължи със сериозен глас: – Розамунд, мистър Себастипол е дошъл да ти предложи възможност за работа. Възможност, за която разбирам, че копнееш отдавна. Искам да приемеш думите му сериозно и да оцениш какъв прекрасен шанс ти бива предоставен. Продължете, сър. – Тя угоднически махна с ръка. След едно деликатно изкашляне Себастипол присви настойчивите си очи.

– Млади ми Розамунд, аз съм дошъл от името на господарите си в Уинстърмил и Хай Вестинг, които на свой ред са инструменти на волята на самия Император. Розамунд бе впечатлен. По някакъв начин му се струваше, че мистър Себастипол е дошъл тъкмо за него.

– Разбрах, че имаш бързо око, грамотен си и имаш известни познания по химия – продължи взирът. – Така ли е? Момчето се поколеба. От един оцетник не се изискваха точно тези неща…

– Мисля, че да, сър.

– Много добре – продължи Себастипол. – Наша задача, спусната право от Великата столица, касае поддържането в проходимо и безопасно състояние на един от най-важните имперски пътища. Става дума за Червейния път. Той се вие от Уинстърмил, минава през Ихормеер и продължава на изток към славния Вормс. Розамунд премигна. Това със сигурност не му звучеше като флота.

– Тук съм, за да ти предложа работа – да се грижиш за фенерите заедно с нас и да обхождаш пътищата, за да ги поддържаш безопасни. Предлагаме ти службата на фенерджия. С радост мога да кажа, че тази добра дама, мадам Опера – тук той извърна горната

Сирак половина на тялото си в лек поклон, – описа уменията ти като изключително подходящи. На момчето отново се виеше свят. Фенерджия? Това ли искаха от него? А какво стана с флота? Сега никога нямаше да види морето… Той полагаше огромни усилия, за да изглежда благодарен. И се затрудняваше в отговора си. За подобно призвание изобщо не се бе замислял! Да обхожда един и същи друм ден след ден, нощ след нощ, за да запалва лампите, да ги гаси и да ги запалва отново. Никакъв шанс за възнаграждения. Никаква възможност за слава. Какво по-лошо от това? Но той нямаше избор. Или трябваше да приеме и да стане фенерджия, или да остане в сиропиталището. Един бърз поглед към лицето на мадам Опера откри, че лицето ѝ все още изглежда благодушно, но застиналостта на израза криеше нетърпение. Розамунд трябваше да избира между две неприятни алтернативи. Да избира между кочина и кончина, както би се изразил Франзитарт.

– Благодаря ви, господин Себастипол – успя да изрече най-накрая Розамунд и отново се поклони засрамено.

– Както и трябва! – Мадам Опера отново просия и шумно плесна с ръце. А лицето на представителя не се промени: очевидно той не бе очаквал отказ. Жената се изправи и поведе Розамунд към вратата.

– Върви да се подготвиш. Франзитарт ще ти помогне… Мистър Себастипол – казваше тя по време на затварянето на вратата, – дали не бих могла да ви изкуша да изпиете чаша чай с мен? И с това бе сложен край на първия етап от живота на Розамунд. Приготовленията започнаха да текат. След два дни бъдещият фенерджия трябваше да се срещне с представителя в Падербек – един от малките кейове край река Темпера. Розамунд трябваше да ограничи багажа си до не повече от една чанта и сандък. От него се очакваше да бъде облечен в усилени дрехи, подходящи за дълго пътуване, и придружени от шапка. Уви, сиракът не разполагаше с такива дрехи. Не притежаваше и подобна шапка. Целите му вещи можеха да се поберат в две малки кутии. През остатъка от деня и през целия следващ персоналът на сиропиталището се подготвяше за изпращането на питомника си. Дори самата мадам Опера се включи: тя лично изготви списък с Вещи за Розамунд.

32

33 Дейвид М. Корниш Франзитарт и Крампалин взеха Розамунд със себе си, за да го отведат при усилника Файф: въпросният изработваше най-добрите защитени дрехи в града. Обработените от него одежди бяха в състояние да спрат насочено към тях острие и дори да спрат куршум, изстрелян от мускет или пистолет. Всички такива дрехи бяха особено скъпи, защото си заслужаваха. Усилените одеяния бяха абсолютно необходими за всички, които пътуваха извън градските стени – там дебнеха чудовища, бандити и какви ли още не ужаси. Всяка тъкан подлежеше на усилване. Обработката с химикали придаваше на плата необичайна устойчивост, почти без да нарушава мекотата и гъвкавостта му. Всеки усилник разполагаше със своя тайна рецепта, но като цяло процесът бе идентичен: към необработения плат биваше пришита усилена кожа, подплатена с блатна трева. Подир това самата тъкан биваше накисната, изварена и отново накисната. Розамунд не можеше да повярва, че му предстои да получи подобни дрехи. През по-голямата част от пътя той мълча, удивен от щастие. Магазинът на усилника Файф се намираше далеч – чак в предградието Мортира, така че сдобиването с дрехите само по себе си щеше да представлява малко приключение. Излизанията от дома винаги представляваха запомнящи се случаи. През целия си досегашен живот Розамунд бе напускал стените му не повече от десетина пъти, главно заради тренировките по гребане в реката. До този момент най-вълнуващото му излизане бе едно посещение до сестрата на Верлин, която живееше досами най-външната стена на Бошенберг. Франзитарт, Крампалин и Розамунд поеха на север по „Флиндерщрат“, завиха надясно по улица „Вигбруг“, а после направиха ляв завой, отвел ги сред лудешките криволичения на булевард „Пантомима“. По пътя си тримата подминаваха пивници, танцувални и улични театри. Най-сетне, след един завой надясно, пред тях изникна булевард „Тиндръмски“. Той щеше да ги отведе до целта им. Магазинът на Файф се намираше близо до средата на булеварда. Във външния си вид постройката не се отличаваше от повечето бошенбергски сгради – бе висока и внушителна. Главният му вход бе заделен само за заможните и благородните, за да могат те да изпробват на спокойствие новите си дрехи. Простосмъртните като двама сиропиталищни наставници и един от възпитаниците на учреждението трябваше да се задоволят със задната част и прилежащия ѝ

34

вход.

Сирак

При влизането им Розамунд се загледа в някаква жълто-оранжева пара, издигаща се над един от котлите. Край него стоеше мъж с работна престилка и бавно наливаше гъста черна течност. Отвратителна миризма съпътстваше този процес. Франзитарт поговори тихо, но настойчиво с някакъв мърляв работник, който от своя страна се обърна да се посъветва с друг мърляв колега. Не след дълго от предната част на магазина изникна мъж в скъпи одежди и напудрена перука. Лицето му не съответстваше на финото облекло, защото носеше обичайните белези на оцетник. Това беше един от шивачите на Файф. Изглежда Франзитарт го познаваше. А по смаяния поглед на шивача можеше да се прецени, че той също познава Франзитарт.

– Здравей, Месий – каза Франзитарт с блеснали очи.

– Старшина Франз? – Шивачът Месий пребледня. – Наистина ли си ти? А това… това Крампалин ли е? Старшина? Розамунд винаги бе смятал, че Франзитарт е служил като артилерист – командир на батарея.

– Същият. – Франзитарт бавно кимна. – Дойдох да поискам дължимото. Крампалин подръпна косъмчетата под долната си устна, намигна на шивача и се усмихна почти заплашително.

– Видя ли, Франз – тихо каза химикът. – Той още ни познава! Още след горните думи шивачът бе станал по-блед.

– След цялото това време…?

– Да. – Учителят Франзитарт излъчваше най-добрата си тиха заплаха, която Розамунд бе виждал. – Но искам да ми се отплатиш в натура. Донеси на това момче от най-добрите пътнически дрехи. Последва неловко мълчание. Розамунд се чувстваше развеселен от факта, че наставниците му могат да се държат като такива негодяи. А шивачът никак не изглеждаше развеселен – по челото му бяха избили капчици пот. Той видимо се колебаеше. Крампалин скръсти ръце и се вторачи в него. Франзитарт оставаше неподвижен. Накрая Месий прочисти гърло.

– Д-добре. – И нетърпеливо махна с ръка към Розамунд. – Ела да ти взема мерки. Момчето погледна към наставниците си. Франзитарт кимна

35 Дейвид М. Корниш едва забележимо, затова младият им спътник се приближи към шивача. Другите двама останаха край котлите.

– Вдигни си ръцете – изръмжа Месий. С помощта на кожен метър и троснати движения той провери ръката, шията и гърдите му.

– …не смеех да го задържам повече – долетя неясният глас на Франзитарт.

– Тъй. А и момчето няма търпение да се махне.

– Именно. – Спалният отговорник звучеше примирен и странно посърнал. – Поне ще има хубава защита. След тези думи възрастните мъже замълчаха. Междувременно Месий изчезна, за да се завърне с намусен вид и две висококачествени усилени одежди. Първата бе жилетка с кантове. Втората представляваше дебело палто с красив син оттенък, чиито разгръщащи се пешове стигаха до коленете. Розамунд остана смаян от вида му. Франзитарт му каза да се облече.

– Хубаво ще е да започнеш да свикваш с тежестта им – додаде той. Дрехите бяха малко големи и действително тежаха повече. Но в комбинация с току-що изпраните черни панталони те изглеждаха отлично. Розамунд вече можеше да остане спокоен за предстоящото пътуване. Сега му трябваше само шапка.

– Дългът е изплатен, Месий – бавно и сериозно каза Франзитарт. – Надявам се, че никога вече няма да ни се налага да се срещаме отново. Започналият да се оттегля шивач не каза нищо. Розамунд и наставниците му поеха обратно. Франзитарт изглеждаше особено доволен от себе си.

– Сега си екстра издокаран, момче – заяви той и се усмихна още по-широко. – Прекрасна екипировка. Крампалин прихна.

– Ама и ти се справи прекрасно, Франз. Прекрасно. Капитан Слот би останал впечатлен. Розамунд нямаше представа за случилото се току-що. Никога не бе виждал Франзитарт да излъчва подобно самодоволство. Само че самият той бе прекалено въодушевен от новите си дрехи, за да се замисля над това.

По време на отсъствието му Верлин бе зашила двете му ризи

Сирак и бельото. Освен това бе приготвила и няколко чифта дълги чорапи, които се прегъваха под коляното в двойна защита. Два шала и два чифта ръкавици щяха да го предпазват от задаващия се зимен студ. Прислужницата не се бе ограничила само с приготовления за дрехите: бе се погрижила да осигури и дървени прибори за хранене, плоско канче, дървена купичка и огниво. За провизии Розамунд получи правото да вземе от килера буца сушена плесен, един самун ръжен хляб, хлопащо гърненце с краставички, три къса суха супа (корави черни парчета, готови за варене – те се превръщаха в безвкусен, но питателен бульон), няколко зелени ябълки и парче обогатено сирене за краен случай. Не бяха забравени и документите: препоръка от мадам Опера, в която въпросната изброяваше достойнствата на Розамунд; разрешение за пътуване, което му позволяваше да обхожда цялата територия на Империята и нейните градове; удостоверение за принадлежност, издадено от дома; работен лист, върху който да бъде отразявано представянето му. Тази впечатляваща колекция документи бе прибрана в кожен портфейл, където щеше да прави компания на (той не можеше да повярва на очите си!) хартиени пари, възлизащи на едно су – предплата – а също и един имперски оскадрил: всеки от новопостъпилите на служба получаваше тази монета. Никога през живота си Розамунд не бе притежавал подобно богатство. Старият Крампалин също допринесе за багажа му. Той му даде няколко стъкленици и дребни торбички, които обяви за лекарства, укрепващи духа и тялото, и репеленти, с които да прокужда уроди едри и дребни. Церовете бяха познати на Розамунд, защото ги бе виждал и преди: малки млечнобели бутилки, обозначени със символа Э (евандър). Всяка от тях носеше и знака на дозировчика: К-Р-п-Н. Но репелентите бяха нещо ново за него.

– Пази се от чудовищата, момчето ми. До този момент ти си живял зад стени, но сега ти предстои нещо съвсем друго. – Крампалин размаха ръце. – Вън не е безопасно. Проклетите негодници са навсякъде. И дребни, и едри са все зли. Ти дръж потивите да са ти под ръка и няма да има от какво да се притесняваш. Нищо, че не са толкова добри, колкото приготвените от някой сколд. – Дозировчикът посочи към една кобалтова стъкленица. – Това е куче масло. Ние почти не го усещаме, но чудовищата ще държи настрана. Намазваш си врата и те ще те отбягват. Проблемът е, че това ще издаде местоположението ти, така че не го използвай, когато ти скимне, а само 36

37 Дейвид М. Корниш когато мислиш, че са тръгнали подире ти. Сега старецът посочи към една от малките торбички. Нейната миризма бе слаба, но пак оставаше неприятно остра. Розамунд се надяваше, че никога нямаше да му се наложи да се изправя срещу нея.

– Това са прогонващи соли. Опасни са, а и кесийките понякога се късат, така че внимавай. Хвърлиш ли ги в лицето на някое таласъмче – или човек – ще го пропъдиш за часове. Но с това ще ги разяриш здравата, после дълго време ще трябва да стоиш нащрек. Сега виж това. Това вече е нещо по-хитро. Крампалин разви пакет намаслена хартия, в който изникна голяма буца восък с телесен цвят. В известно съответствие се разнесе миризмата на потно и немито тяло.

– Това се нарича сладка лой. За нас не мирише особено привлекателно, но за един скот ухае превъзходно. Използва се да ги залъжеш. Пъхни малка бучица под някой камък или в хралупата на някое дърво и тръгни в обратна посока. Така ще си спечелиш време при нужда. – Бялата му брада трепна при разсмиването. – Екстра е. Само внимавай да не го пипнеш с голи ръце. Винаги през хартията. Иначе миризмата ще се пренесе върху кожата ти и ще се получи обратен ефект. Разбра ли? Дозировчикът отново загърна буцата, а Розамунд реши, че миризмата не е чак толкова неприятна. Но той не каза нищо за това, а продължи да слуша внимателно. Предстоеше му да навлезе в свят, намиращ се извън многото стени на града. Свят, изпълнен с ужасяващи зверове. Всички напътствия щяха да му бъдат от полза. Сега Крампалин повдигаше кафява глинена бутилка.

– А това е обезмирисител. Смрадорушителят на Крампалин, както го наричам. Никога не пропускай да се намажеш с него. Той ще те държи в безопасност от любопитни носове. Там, където отиваш, предпазливостта никога не е излишна и прекомерна. – Старецът взе дълга батистена ивица. – Най-добре е да напояваш превръзката, а после да я пристягаш през гърдите, точно под раменете. Ето така. – Той демонстрира, намотавайки сухия плат върху себе си. – Едно плисване ще ти стигне за целия ден. Седем ще ти държат почти цяла седмица. След това е хубаво да изплакнеш плата, преди да го наквасиш отново. Започни да го носиш още утре сутринта, преди да тръгнеш. Розамунд кимна сериозно. Бе готов на всичко, за да държи чудовищата настрана.

Сирак Крампалин се усмихна широко.

– Добро момче! – Той подаде бутилчицата редом с лист хартия. – Тук имаш достатъчно за около месец. А после дай тази рецепта на местния сколд, стига да ти е приятел, да ти направи още. Сиракът не пропусна да вземе със себе си и най-ценната си принадлежност – своя речник и пътеводител, озаглавен Алманахът на Матиас: думосбор върху същина, общи неща и хабилистика (история, география и наука). И кориците, и страниците бяха импрегнирани, за да може храбрият и грамотен пътешественик да чете, без да се съобразява с капризите на времето. Розамунд бе получил тази книга на последния общ рожден ден в дома. Следобед Франзитарт изникна отново с раница от лачена кожа.

– Благодаря ви. – При допира с нея Розамунд долови странното усещане, че изработилият раницата е вложил добри пожелания към бъдещия стопанин. Тя си имаше и ключалка. Ключът ѝ се озова окачен на ярка кадифена връв около врата на заминаващия. Удивителната екипировка на Розамунд бе прегледана за последно и подредена с помощта на Франзитарт, който разположи вещите изключително умело. Оказа се, че дори и напълнена, раницата не тежи много. На момчето страшно се искаше да помоли Франзитарт да довърши онази прекъсната история за шокиращите неща. Преди заминаването си бе събрал и нужната смелост. Но Верлин непрекъснато се навърташе около тях и не ги оставяше сами.

– Зная, че ти не искаше да ставаш фенерджия – неочаквано каза оцетникът. – Но не всеки, който изучава закона, става адвокат. По-късно нещата може да се променят. Не всички пътища се оказват изпънати. – Той се вгледа в очите на Розамунд. – Бъди изключително внимателен, момчето ми. Разбра ли? Младият му събеседник кимна бавно и тъжно.

– Почти никой няма да прояви разбиране като Верлин, дъртия Крампалин или мен – продължи морският вълк. – Стой нащрек, подбирай си приятелите внимателно и винаги носи отварата, дето Крампалин ти даде. Той си разбира от работата. Нещата, които ти е дал, ще те пазят. – Старецът преглътна. – Не забравяй какво ти казах. Светът е див и жесток. Никак не ми се иска да ни напускаш. Но ето че трябва да го сториш. Отваряй си очите и не се забърквай в непри38

Дейвид М. Корниш

39

ятности.

– Да, учителю – искрено каза Розамунд. Надзирателят извади нещо от джоба си и го подаде на момчето. Това беше дълъг и тънък нож в черна кожена ножница. Като онези, с които рибарите почистваха улова си на брега. Подаването на ножа се превърна в още един повод за сериозен поглед от страна на стареца.

– Винаги е хубаво да имаш нож. Но запомни! Ако се забъркаш в нещо и поискаш да го извадиш – каза Франзитарт, повдигнал пръст, – бъди абсолютно сигурен, че ще го използваш. Иначе ще ти бъде отнет и използван срещу теб! Розамунд кимна, макар че този път не разбираше. Той възнамеряваше да използва ножа единствено за разрязването на храна. За негово възмущение бе накаран да се изкъпе отново, макар че си бе вземал вана само преди два дни.

– За да тръгнеш на път свеж и чист, млади момко – заяви Верлин, когато го изпращаше към банята. Ухаещ на лимонова трева, той се върна в спалното помещение. Всички деца вече си бяха легнали. Уимс и Гъл, на които предстоеше да напуснат следващата година (и които винаги вършеха всичко заедно), не пропуснаха да му се подиграят за момичешката миризма. Розамунд не им обърна внимание. След тази нощ вече нямаше да му се налага да ги търпи. Той спа малко, защото се притесняваше от предстоящото. И защото се боеше, че Гослинг ще опита да му погоди някакъв грандиозен прощален номер. Най-сетне, в началото на утринната вахта, Розамунд бе разбуден от мълчаливия Франзитарт. Момчето последва светлината на притворения воден фенер и на прага на залата хвърли един последен поглед назад. Хъркане, скимтене и въздишки представляваха сбогуването, което получи. Ето какво било да напускаш завинаги, помисли си той. Старецът го поведе към умивалниците, където Розамунд да се полее с вода и облече. Сиракът не пропусна да напои дадената му от Крампалин превръзка седемкратно и стегнато да я омотае под раменете си. В трапезарията го очакваше закуска от ръжена каша с извара и мед. Край храната бе оставен фенер, който да осветява последното му хранене в сиропиталището. В тази подредба веднага проличаваше

40

Сирак

грижовната ръка на Верлин. Беше му малко тъжно да се храни сам. И подрънкването на лъжицата звучеше необичайно шумно в притихналата зала. Щеше да му бъде трудно да свикне да живее без Верлин. Но пък поне щеше да се махне. С първото загатване на зората Франзитарт се появи отново, понесъл раницата и торбата на Розамунд.

– Време е да тръгваш, момчето ми – дрезгаво каза старецът. Гласът му звучеше странно. Във вестибюла ги очакваше мадам Опера, която му връчи кожения ремък. Той беше прощален дар за всички момчета, навлизащи в зрелост. По традиция ремъкът бе украсен с цветовете на родния град. Този редуваше черни и кафяви квадрати: това бяха цветовете на Бошенберг. Франзитарт му помогна да го прехвърли над дясното рамо и накрая нахлузи великолепна триъгълна шапка върху главата му. Най-сетне Розамунд бе изцяло екипиран. Мадам Опера сгърчи лице.

– Добре изглеждаш. Дори прекалено добре – додаде тя и хвърли кос поглед към Франзитарт. Подир това потупа заминаващия по главата. – Стъпвай крепко напред, като стотиците преди теб. Светът не възнаграждава сълзите. Време е да тръгваш. Розамунд намести раницата, прикрепи новия нож към новия ремък, преметна торбата с провизии и химикали през другото рамо и прибра кесията си. Франзитарт го стисна за раменете.

– На добър час, момче – каза той след няколко мига мълчание.

– Сбогом, учителю Франзитарт – прошепна Розамунд. – Кажете на госпожица Верлин и на учителя Крампалин довиждане от мен. Мадам Опера леко изсумтя, но възрастният човек се усмихна и отвърна.

– На всяка цена. Сега върви, нов дълг те чака. Момчето взе тоягата си и алманаха, свали шапката си, както смяташе, че правят възрастните, и неохотно пристъпи сред есенната мъгла. При обръщането си забеляза неколцина от ранобудните да го наблюдават от горния етаж. Гослинг също беше сред тях. Розамунд бе сигурен, че врагът му кипи от мълчалив гняв. Прав му път. Той се отправи към речния окръг. Много скоро високите сгра-

41 Дейвид М. Корниш ди скриха морския дом на мадам Опера. Пробождан от необясними съжаления, Розамунд продължи пътя си и скоро се сля с разбуждащата се гълчава на „Зунингщрат“.