„Смокиново момиче“

Днес е неделя. Хубав ден за захващане с разни работи, които си отлагал цяла седмица. Например прането. Или подреждането на чекмеджетата на гардероба. Аз обичам да пера. Приятно ми е, когато пяната стане толкова много, че почне да лепне чак по лактите ми, а легенът прелива. Но това в неделя е невъзможно, тъй като мама е вкъщи и няма да ми позволи да слагам толкова много прах за пране. А подреждането на чекмеджетата е неприятно, тъй като те са много тесни, пък дрехите са много. Така поне мисля аз, но мама казва, че просто нямам достатъчно търпение да сгъна всички блузки, гащи и комбинезони както трябва, за да се съберат. Ама какъв смисъл има да ги подреждам, като още в понеделник сутринта, като бързам за училище, ще река да измъкна тениската си за физическо например и всичко друго ще напада и ще се разбърка. Мама казва: „В твоите чекмеджета – триста избити, един неизвлечен...“ Не, не, днес няма да оправям нищо, нито ще пера, защото това са все работи във вътрешните стаи, а аз искам да стоя в коридора и да гледам към двора. Днес чакам писмо и ако си намеря някоя работа в коридора, мога да видя кога точно писмото ще се покаже в процепа на вратата и ще падне в пощенската кутия. Не може и да става дума да не върша нищо, особено пък в неделя. Мама веднага ще се разфучи и ще ми ги наговори едни такива... Една от любимите ѝ приказки в подобни случаи е: „С този мързел в чужда къща не мож отиде... Ще те изпъдят на третия ден още...“ В изключителни случаи тя добавя: „Дано не съм жива, да ти бера срамовете...“.

9

Мога да измия прозорците. Аз не съм много-много по миенето на прозорци – какъв смисъл има, като само след час може да завали дъжд и да ги напръска целите?! Но сега ще се постарая. Аз изобщо съм си такава, може и да не ми харесва някоя работа, но като съм се захванала, върша я като хората. Понякога ми става обидно, мама като ми се развика, че нищо не правя вкъщи, че двете ми ръце са леви и други подобни... Истината е, че правя каквото мога и даже много ми е приятно вкъщи да е чисто и подредено, но често пъти почвам да си мисля разни мои работи, да си представям нещо наум, като театър... Тогава се случва да стоя половин час като вкаменена с парцала в ръка, без да усетя... И учителите се оплакват от това: „Може, но много е разсеяна... Никак не внимава... Отнесена...“ Да, признавам си, че е така, но нищо не мога да направя, такава съм си. Като радиото, което пращи и гъгне, защото му липсва една лампа...“ Ето, ето! Белият плик се плъзва полека между двете изкорубени от дъжда дъсчици на кутията! За миг виждам даже и сянката на раздавача през полуотворената пътна врата, а после чувам и стъпките му, като се отдалечава по-нагоре по калдъръма. Хвърлям парцала и смачкания вестник на земята и тичам ей тъй, както съм си по терлици, но мама от кухнята ме забелязва – уф, как пък всичко забелязва! – и вика подире ми: – Изхвърли боклука! Не се разкарвай с празни ръце! Връщам се и вземам кофата за боклук, без да кажа нищо, защото не ми се иска да ме попита за кой дявол дебна така пощаджията и какво точно очаквам да получа. Не, не че ще поиска да ѝ кажа какво пише в писмото ми, примерно, или пък ще вземе да наднича, 10

докато го чета... Но все пак е неприятно. На дванайсет години човек иска да си има нещо само свое, без да дава отчет на другите. Варелът за боклук е отвън, пред пътната врата, затова първо отварям кутията, вземам писмото и... Не е за мен, за мама е. Изведнъж денят изгубва за мене значение, какво като е неделя, ама че противен ден. Ровичкам мислено в програмата си до края му и не виждам нищо, което би могло да ме зарадва. Следобед ще трябва да спя, защото за мама и татко почивният ден е за почивка, а те разбират почивката най-вече като спане. Никак не ги интересува, че аз не обичам да спя следобед. После мама навярно ще глади, татко ще разтребва мазето... После ще вечеряме и това си е, денят се е свършил, трябва да се ляга... А колко хубав ми се виждаше сутринта, когато още чаках писмото... Вторачвам се още веднъж в плика, за да видя откъде е, но тогава пък стъпвам на една поразклатена плочка отстрани на пътеката, под която имало вода. Водата шльопва и ми залива терлика и чорапа. Ядосвам се и ритвам кофата, от което силно ме заболява нокътят на палеца и закуцуквам. Сега ще трябва да давам обяснения и за едното, и за другото, съвсем си развалям настроението. А писмото е от баба ми Кера от село. В друг ден бих се забавлявала с това писмо, защото баба пише много смешно, точно тъй, както си говори. Например така: „Голям кабахат имате, Лександре, с туй дите, дето сте го изпустили тъй и само пилешки копани иска, ма то само с пилешки копани ни мой се живя...“ Лександър е баща ми Александър, баба Кера е неговата майка, а детето, дето яде само пилеш11

ки копани и баба го нарича „изпуснато“, е моят брат Христо, пратен да се позахрани на село след две поредни пневмонии. Христо е много разглезено момче, всичко е от тези болести, дето все него нападат и вкъщи го гледат като писано яйце, даже отложиха тръгването му на училище с една година. Ние двамата никак не се разбираме, все се караме и даже се бием, но когато дълго време го няма, май ми домъчнява за него. „Няма с кого да се караш, нали?“ – казва присмехулно мама, като се въртя из къщи и се чудя какво да правя. Ама че ден, поне да се свършва по-бързо, а утре, на училище, все нещо интересно може да се случи...

– Фира, къде сложи кофата за боклука?! Хайде донеси я, че ми трябва! Ето пак – замислих се и съм сложила мръсната кофа върху новата черга в коридора. А мама като че ли вижда и през стените. Влача се бавно-бавно с кофата в ръка към кухнята и си мисля за кой ли път, че и името ми е отвратително. Какви хубави имена момичешки има, да ти е приятно да ги произнасяш. Антоанета например. Можеш да го съкращаваш и става Тони... Тони! Много приятно... Или пък Соня... Или пък... Даже Мария е хубаво, нищо че е толкова просто. Моето пък е Замфирка, а ми викат Фира. Така се е казвал дядо ми, който умрял отдавна – Замфир. Учителката ни по български влезе първия час в нашия клас и се заяде с мен: – Сигурна ли си, че се казваш така? Трябва да си Зефирка, от зефир, има такъв вятър... Аз си мълчах, защото не знаех какво да кажа, а Васил и Кико от последния чин взеха да се хилят на глас. И близначките взеха да си шушукат нещо. Напра12

во потънах в земята от срам. А защо? Просто не мога да се отуча да се засрамвам и да се изчервявам, много лош навик. Само да ме попита някой непознат човек по улицата нещо, и аз съм вече червена като репичка, даже почвам да заеквам. А бе има много неща, дето не ми харесват у мен. Защо очите ми са такива едни кафяви, можеше да бъдат сини като на Васка или черни като на Златко. И косата ми е една такава никаква – нито къдрава, нито права. Като я измия, става същински див храсталак, не можеш да вкараш гребена вътре. Веднъж по тази причина ходих цял ден несресана и не изглеждаше лошо, приличах малко на една певица, не ѝ знам името... Но една комшийка, Гена се казва, ме видя през оградата и каза: „Какво си тръгнала такава несресана като чума!“. И аз се сплетох. Тази Гена е ужасна...

– Фира, какво правиш?! Мама чисти леща и аз изглежда съм почнала, без да забелязвам, да хвърлям отделените черни зрънца обратно в тенджерата.

– Какви бръмбари пак са ти напълнили главата?

– Ами... Какви бръмбари, мислех за... Ето, изчервих се веднага и за да замажа работата, взех да разправям на мама, че за утре учителката по ръчен труд каза да си носим по едно парче етамин, игла и три чилета разноцветни конци... В такива случаи, знам си хубаво, мама се настройва против учителите, защото все искат нещо и все в последния момент, а пък то всичко пари струва, иска тичане по магазините, никой не те пита каква заплата получаваш и можеш ли да отделиш...

13

За обяд имаше мляко с ориз и канела, съвсем както го обичам – малко рядко. Изядох две купички и вече си мислех, че това ще е май единственото хубаво нещо днес, което ми се случва, целият останал ден е като пустинята Сахара... Тъкмо тогава татко взе да вика нещо от мазата, ама какво викаше, не му се разбираше. Мама беше почнала да мие съдовете и хукна така, както си беше със сапунените ръце. А аз – след нея... Татко беше решил, преди да легне да спи, да започне подреждането на мазето. В нашето мазе има, като във всички мазета, огромни количества буркани и шишета, някои от които са пълни с доматен сок, компот, кисели краставички и други такива. Татко намерил едно шише, запушено с коркова тапа, и понеже приличало на шише, пълно с вино, отпушил го и си отпил една глътка. А то се оказало калиев хиперманганат. Сега татко плюе и псува, а устата му е лилава, като че ли е пил мастило. Мама му се кара: – А защо бързаш да пиеш, бе, защо?! Ами че питай, като не знаеш! Да не съм в джендемите, тука съм, ще ти кажа!... Мен пък ме напуши един смях, а-ха да се изсмея. Мама обаче съвсем се подплашва, защото татко не престава да се дави и да плюе розово-лилави слюнки.

– Отивам при доктор Васев, ти се нажабуркай на чешмата – и тя се понася към задния двор, чиято тясна страна граничи с двора на доктор Васев. Този доктор хем ми е симпатичен, хем ми е неприятен. Там е работата, че той има много красива златноруса къдрава коса и ходи из двора си в халат, който ми се струваше върхът на елегантността. А колко хубава градина има! Там цъфтят само цветя – никакви дома14

ти, никакви люти чушки, а в единия край зеленеят няколко елхички и един голям бор. Но доктор Васев се преструва, че не ме забелязва на улицата, и никога не отговаря на поздравите ми, сякаш съм балон с въздух, който случайно се носи покрай него. По някаква случайност този път той си е в градината и мама го повиква със задъхан от тичането глас. Докато му обяснява, той ту се навежда, ту се изправя над някакъв храст и от това очилата красиво пробляскват на мургавото му лице.

– Не се страхувайте, госпожо, нищо страшно няма... Може да го заболи гърлото за няколко дни... Повече сокове, повече течности... Не се плашете... Гласът му е като самия него – мекичък, чист, бархетен. Майка ми със сълзи на очите, без да може още да се съвземе от облекчение, кима като куклите в кукления театър: – Да, доктор Васев... Благодаря, доктор Васев... Аз стоя до нея и разглеждам доктора като някоя хубава картинка от книгите – заедно с хубавата му градина и хубавата му къща със стълбища. Мама понечва да се обърне вече, все още мълвейки някакви благодарности и извинения. Само че гласът на доктор Васев я застига и я сепва: – А хонорара ми, госпожо! Изчервена от притеснения и срам (дали пък не приличам на нея в това отношение?) – да не си помисли, че нарочно се е разсеяла, мама му подава бързо приготвената отнапред и смачкана в шепата ѝ банкнота. В този миг усещам, че мразя доктор Васев, мразя го както никой друг на света не съм мразила, защото зная как се чувства мама. Никога няма да забравя тази 15

сцена: моята любима майка с вехтата си рокля и плетени терлици на бос крак, с крива пътечка отдясно в косата, в която има цяла редичка прости черни фиби; моята майка – протегнала над оградата подпухналата си от сапунката ръка. И докторът до розовите храсти – с бежовия си халат, с помургавяло от слънцето гладко чело, на което играят нагоре-надолу веждите му. Ще ми се никога да не бях тичала след нея в задния двор. Ще ми се да се затворя в клозета, да запуша ушите си и да проседя там с часове, за да не слушам как мама разказва – през накъсан от обида глас – случилото се на татко. Но единственото, което мога да направя, е на бърза ръка да си измисля една сцена на отмъщение. Ето такава например: нощ, всички вкъщи спят, аз вземам шишето с газта от шкафа под стълбите, прескачам оградата на доктор Васев (ще трябва да си обуя гуменките, за да не се чува) и поливам цялата къща заедно с дървените парапети. След това вадя кибрит и я запалвам (това го видях в един страшен криминален филм миналата седмица). Хуквам назад и изобщо не се обръщам, макар че чувам как ме вика – сладко мекичък мъжки глас... За да не ми домъчнее за розите, затварям очи и хвърлям назад и шишето от газта...

– Какво правиш, ти луда ли си!!! Божеей, боже, изпочупи съдовете, не остана здрава съдина вкъщи... Никой не купува, а всички чупят, чупят... Вместо шишето от газта, хвърлила съм купичката от млякото с ориз, която още е била в ръцете ми. Сега, както е захванала да мърмори, мама ще мърмори до вечерта. Да, този ден наистина е отвратителен. Поне да беше вече се стъмнило...

16