Рамона не можеше да изчака до първия учебен ден, когато щеше да разгласи новините за сестричката си. Най-сетне този ден дойде. Беше топла септемврийска утрин и Рамона, чиста и спретната, с кутия за обяд в ръка заподскача измежду сухите листа по тротоара. Знаеше, че е подранила, но тя винаги го правеше, за да е сигурна, че няма да изпусне нещо. Тази година щеше да е най-хубавата ѝ досега! Рамона пристигна първа на автобусната спирка пред дома на мисис Пит. Мисис Пит излезе през входната врата и започна да мете предните стъпала. – Здравейте, мисис Пит! – извика Рамона. – Познайте какво! Сестричката ми вече е на два месеца! – Браво на нея – каза мисис Пит, която одобряваше присъствието на бебета в квартала. Те никога не хвърляха опаковки от бонбони или стари упражнения по правопис на тревата пред дома ѝ.
Рамона си представяше, че играе на дама, а приятелят ѝ Хауи, който вече беше близък с Робърта, се присъедини към нея. Включиха се и други деца, някои с майките си, но всички развълнувани заради първия учебен ден. – Здравей, Рамона! – поздрави я той и се подпря на едно дърво в зеления участък между тротоара и улицата. Отвори кутията за обяд и започна да яде сандвича си. Рамона знаеше, че го прави, понеже не му се занимава да носи храната. – Момченце! – извика мисис Пит. – Момченце, да не си посмял да хвърляш хартия или обелки от портокал пред къщата ми. И се махни от тревата ми! – Добре. – Хауи отхапа още веднъж, докато се местеше на тротоара. Той не можеше да се развълнува лесно, което Рамона понякога намираше за дразнещо. Тя често се вълнуваше. Обичаше да се вълнува. Когато жълтият автобус спря, Рамона се качи първа в него. Хвърли се към седалка от другата страна на пътеката срещу друг чет-