Рамона не можеше да изчака до първия учебен ден, когато щеше да разгласи новините за сестричката си. Най-сетне този ден дойде. Беше топла септемврийска утрин и Рамона, чиста и спретната, с кутия за обяд в ръка заподскача измежду сухите листа по тротоара. Знаеше, че е подранила, но тя винаги го правеше, за да е сигурна, че няма да изпусне нещо. Тази година щеше да е най-хубавата ѝ досега! Рамона пристигна първа на автобусната спирка пред дома на мисис Пит. Мисис Пит излезе през входната врата и започна да мете предните стъпала. – Здравейте, мисис Пит! – извика Рамона. – Познайте какво! Сестричката ми вече е на два месеца! – Браво на нея – каза мисис Пит, която одобряваше присъствието на бебета в квартала. Те никога не хвърляха опаковки от бонбони или стари упражнения по правопис на тревата пред дома ѝ.
Рамона си представяше, че играе на дама, а приятелят ѝ Хауи, който вече беше близък с Робърта, се присъедини към нея. Включиха се и други деца, някои с майките си, но всички развълнувани заради първия учебен ден. – Здравей, Рамона! – поздрави я той и се подпря на едно дърво в зеления участък между тротоара и улицата. Отвори кутията за обяд и започна да яде сандвича си. Рамона знаеше, че го прави, понеже не му се занимава да носи храната. – Момченце! – извика мисис Пит. – Момченце, да не си посмял да хвърляш хартия или обелки от портокал пред къщата ми. И се махни от тревата ми! – Добре. – Хауи отхапа още веднъж, докато се местеше на тротоара. Той не можеше да се развълнува лесно, което Рамона понякога намираше за дразнещо. Тя често се вълнуваше. Обичаше да се вълнува. Когато жълтият автобус спря, Рамона се качи първа в него. Хвърли се към седалка от другата страна на пътеката срещу друг чет-
въртокласник – Дани, който носеше бяла тениска на баскетболен отбор. Рамона го наричаше Дворна Маймуна, защото според нея на игрището се държеше като маймуна. Беше доволна, че не се е преместил през лятото. – Имам си малка сестричка – уведоми го тя. Дворната Маймуна затвори очи и плесна челото си с длан. – Още една Рамона – въздъхна той. Рамона не се усмихна. – И ти имаш малко братче – напомни му тя. – Знам – отговори Дворната Маймуна. – Държим го вкъщи вместо домашен любимец. Рамона му се изплези, за да скрие от него, че го харесва. Когато изскочи от автобуса пред училище „Кедархърст“, тя поздрави старите си приятели, повечето от които бяха в нови или поне в чисти дрехи за началото на четвърти клас. Щом видя Джанет, която бе за
сичала често в парка през лятото, двете момичета започнаха да сравняват мазолите по ръцете си. – Твоите мазоли са наистина големи – каза Джанет, искрено впечатлена. Така си беше. Мазолите на Рамона бяха твърди и жълти, понеже тя живееше близо до парка, където с Бийзъс, майка им и Робърта ходеха през топлите летни дни. Упражняваше се доста и в края на лятото вече можеше да се спусне по целия ред обръчи и да се върне обратно. – Ето я Сюзън! – извика Джанет и се затича, за да се присъедини към нея. Рамона я последва с нежелание. – Здравей, Сюзън – каза тя, гледайки към късите руси къдрици на Сюзън. – Здравей, Рамона – отвърна тя. Нито едно от момичетата не се усмихна. Бедата бе там, че възрастните Куимби и родителите на Сюзън, семейство Къшнърс, бяха приятели. Рамона не знаеше какво казва мисис Къшнър, но нейните родителите често ѝ
повтаряха неща като: „А сега бъди мила със Сюзън“, „Сюзън е толкова възпитано момиченце“ или „Майката на Сюзън каза, че дъщеря ѝ винаги слага масата, без да чака да я молят“. Заради подобни забележки Сюзън не ѝ беше никак приятна. А имаше и още. В детската градина Сюзън пък не харесваше Рамона, защото тя постоянно се изкушаваше да дърпа дългите ѝ къдрици и да казва: „Пинг!“, докато ги пуска. В първи клас пък, когато трябваше да изработят бухали от хартиени пликове, Сюзън изкопира този на Рамона. Учителката показа на целия клас какъв прекрасен бухал е направила Сюзън. Това се стори толкова нечестно на Рамона, че тя развали птицата на Сюзън и забърка наистина голяма каша. Така че можеше ли някой да очаква двете момичета да бъдат приятелки? Рамона забеляза, че мазолите на Сюзън са почти незабележими, както и предполагаше. Изведнъж Рамона видя непознато момиче да стои самò встрани от всички. Нова
четвъртокласничка, реши Рамона, и понеже се възхити на дългата коса на съученичката си, тя тръгна към нея и попита: – Как се казваш? – Дейзи – рече момичето, – Дейзи Кид. – Щом се усмихна, Рамона забеляза, че носеше скоби върху зъбите си. – А ти как се казваш? – попита Дейзи. Когато Рамона ѝ отговори, звънецът би и прекъсна разговора им. По пътя към класната стая Рамона мина покрай предишната си учителка, която сега приветстваше новия си клас. Когато видя Рамона, тя помаха и я попита: – Как е опашатата Рамона с живите очи? Хората често наричаха Рамона „опашата“ и с „живи очи“, защото, когато беше малка, обичаше да мига, да си държи ръцете отпред сякаш са лапички и да се фръцка, сякаш има опашка. Сега, когато вече бе четвърти клас и твърде голяма за подобни бебешорщини, тя само махна и каза: – Здравейте, мисис Уали!
Учителката на Рамона в четвърти клас бе мисис Мийчъм, закръглена, усмихната дама със зелен костюм и блуза на цветя – това беше добър знак. Рамона харесваше учители, които носеха светли, весели цветове. Реши, че мисис Мийчъм трябва да е доста възрастна, понеже бащата на Хауи беше ходил на училище в един клас с нея, когато е бил момче. След като проучи новата си учителка, Рамона огледа дъската за изписани думи. На дъската нямаше нищо, още един добър знак. Мисис Мийчъм раздаде празни табелки за имена и направи кратка реч за това колко забавно е ученето в четвърти клас и как всички трябва да работят заедно, за да е успешна годината. После им раздаде листа с изрисувани по краищата динозаври. „Още един обнадеждаващ знак“, помисли си Рамона, въпреки че динозаврите бяха поподходящи за третокласници. Мисис Мийчъм каза: