Преди историята – мястото Виго е град с артерии, бели дробове и крепяща го костна система. Сърцето му е синьо, а предците му го нарекли Атлантик. Той разнася соления аромат по цялото крайбрежие, сякаш приютява във водите край себе си устройство, задвижвано от безброй тайнствени, неуморни морски създания, които никога не престават да изпомпват водата с малките си лапички и да изпускат въздушни мехурчета. В района, наречен Бербес, миризмата е толкова наситена, че ако затвориш очи и се отпуснеш за момент, почти ще успееш да се озовеш при лодките, осеяли околностите на мост Ранде – внушителна конструкция, издигаща се над морето. Там лодките протягат крайниците си под водата като невидими, обсипани с миди пипала. Ала внезапно отваряш отново очи и ето го Бербес, едно от най-тъжните лица на града. През деня е рибен пазар и кей за риболовни кораби с красиви имена като „Санта Мафалда“, „Каприкорн“ или „Дестинър“, предизвикващи хоризонта с удължените си като птичи клюнове носове. Околните фабрики за замразена риба украсяват сградите си с плакати с големи букви и примамливи надписи, които винаги ме разсейват, когато карам колата си покрай тях, принуждавайки ме да мечтая за несъществуващи приказки: „Колкото и да е студено, сърцето ни няма да се вледени“ или „Това море ни води към света“. Ала когато падне нощта, Бербес се превръща в краен квартал. Много шофьори обикалят района в търсене на продаващи плътта си жени. Нощем Бербес става капан. Виго е промишленост, улици, кораби, риба, стари каменни сгради, коне, влачещи мрежи моряци. Виго е прекрасно дете с много лица. Дете, което е пораснало, за да
5