Верн и тайният живот на жените-растения by Бисерче вълшебно

Преди историята – мястото Виго е град с артерии, бели дробове и крепяща го костна система. Сърцето му е синьо, а предците му го нарекли Атлантик. Той разнася соления аромат по цялото крайбрежие, сякаш приютява във водите край себе си устройство, задвижвано от безброй тайнствени, неуморни морски създания, които никога не престават да изпомпват водата с малките си лапички и да изпускат въздушни мехурчета. В района, наречен Бербес, миризмата е толкова наситена, че ако затвориш очи и се отпуснеш за момент, почти ще успееш да се озовеш при лодките, осеяли околностите на мост Ранде – внушителна конструкция, издигаща се над морето. Там лодките протягат крайниците си под водата като невидими, обсипани с миди пипала. Ала внезапно отваряш отново очи и ето го Бербес, едно от най-тъжните лица на града. През деня е рибен пазар и кей за риболовни кораби с красиви имена като „Санта Мафалда“, „Каприкорн“ или „Дестинър“, предизвикващи хоризонта с удължените си като птичи клюнове носове. Околните фабрики за замразена риба украсяват сградите си с плакати с големи букви и примамливи надписи, които винаги ме разсейват, когато карам колата си покрай тях, принуждавайки ме да мечтая за несъществуващи приказки: „Колкото и да е студено, сърцето ни няма да се вледени“ или „Това море ни води към света“. Ала когато падне нощта, Бербес се превръща в краен квартал. Много шофьори обикалят района в търсене на продаващи плътта си жени. Нощем Бербес става капан. Виго е промишленост, улици, кораби, риба, стари каменни сгради, коне, влачещи мрежи моряци. Виго е прекрасно дете с много лица. Дете, което е пораснало, за да

достигне зряла възраст. Но невинаги е било така. Историята, която се готвя да разкажа, се случва по време, когато всичко предстояло. Време, през което между морето и хълмовете нямало прегради. Представи си за момент който и да е град. Махни му сградите. Изтрий кметството, театъра, по-големите къщи, модерните скулптури, светофарите и автомобилите. Отстрани всичко, което принадлежи на настоящия и миналия век. Замени днешните вили, издигнати край плажа, с вода и пясък. Премахни всичко съвременно – парче по парче. Разголи го до основи. Тази история започва точно тук, в този конкретен момент.

І Където авторката поставя няколко въпроса и една загадка В разказа, който се готвя да започна, едно от главните действащи лица е писателят Жул Верн – много особен мъж, будещ огромен интерес. Истински авантюрист със слава на човек, прозиращ в бъдещето. Близките му твърдели, че притежавал странното умение да изпреварва времето си, като пише романи, където се появяват изумителни все още неизмислени машини и исторически събития, за които човешките същества не били подготвени да си представят, че могат да се случат. Така Верн написва разказ за пътуване до Луната с отправна точка Флорида. Произведението се нарича „От Земята до Луната“ и е публикувано през 1865 г. Сто и три години по-късно с „Аполо 8“ излита първата експедиция към Луната, като потегля точно от мястото, избрано от Верн – Флорида. Ала това не е единственият случай, при който прочутият писател изпреварва времето си. Прави го и по други поводи, когато създава впечатляващия „Наутилус“ – подводницата, способна да се задържи за неопределено време под водата и да премине необезпокоявана под полярната шапка, подобно на вълшебен метален кит. На борда на „Наутилус“ капитан Немо предприема пътешествие на двадесет хиляди левги под водата. Верн започва да пише този роман през 1866 г. – почти един век, преди да се построи първата автономна подводница благодарение на атомната технология. Така си спечелва авторитет и слава на пророк. Сякаш притежавал дарба на гадател. Ала всичко това е далеч от вълшебство-

то. Истината е, че този екстравагантен белетрист е живял във времето на техническия прогрес и изобретенията и е бил в крак с научните постижения на Запада, като не преставал да пътува и да изследва. Жул Верн бил високообразована личност, отдадена на литературата, науката и технологиите. Интересно е, че речното устие на Виго се споменава в романа му „Капитан Немо“. Ала по времето, когато го пише, той още не е посещавал града. След като е така, защо авторът избира точно това място за част от действието на известното си произведение? Трябвало да минат няколко години до момента, в който посещава този галисийски град за пръв път. Случило се през юни 1878 г. и по официални данни писателят пристига в града заради буря, принудила го да се приюти в пристанището на Виго. При това посещение „Сен Мишел“ плава от Нант към Средиземно море. Пътуването, започнало през 1878 г., било първото, което Жул Верн осъществил на борда на „Сен Мишел ІІІ“. Бил хибриден кораб. От една страна, действал като параход. Но този железен плавателен съд с водоизместимост 38 тона и дължина 33 метра можел да плава и с платна. Акостирането на „Сен Мишел“ през месец юни 1878 г. предизвиква огромно вълнение. Висшето общество на Виго посреща Верн с възторга, полагащ се на световноизвестен писател като него. По онова време Виго е място с решаващо значение. Пет години по-рано „Истърн Телеграф Къмпани“ се настанява в него и прокарва първия подводен телеграфен кабел. Така градът се превръща в отворен прозорец, място, осигуряващо комуникацията между европейския континент и останалата част от света. Така нареченият подводен английски кабел свързва Виго с Великобритания и Португалия, откъдето са прокарани кабели към други краища на света. Благодарение на английския кабел се създава влиятелна общност, състояща

се от служители на английската компания, привнесли в градското общество за няколко години обичаите, спортовете и напитките си. Във Виго се смесват галисийската и британската култура и за пръв път на полуострова там се появяват тенисът, футболът, бирата... Градът се превръща в гъмжило, в неспирно врящ казан. На 5 юни 1878 г. „Сен Мишел ІІІ“ с капитан Жул Верн акостира в Лисабон, откъдето продължава пътя си. Но тази история не започва тогава. Тази история започва шест години по-късно – на 21 май 1884 г., когато „Сен Мишел“ идва отново във Виго поради повреда в котела. Този път Жул Верн се появява в града, обгърнат в тайнственост, без никой да знае за пристигането му. Както при първото посещение, внушителният кораб отплава от Нант на път за Средиземно море. Напредва на юг, следвайки атлантическото крайбрежие, докато повреда в тръбите на котела не обърква плановете на капитана и останалия екипаж, принуждавайки ги да акостират в пристанище Виго. Това била официалната информация. Наистина всички приели версията, че случайността е отговорна за повторното посещение на Верн. Днес, сто и трийсет години по-късно, се питам как е възможно никой да не се е заел по-сериозно с този въпрос. Никой да не се усъмни. Никой да не се замисли, че случайности не съществуват. А още по-малко – случайност от такава величина. След като стигнахме дотук, време е за равносметка. През 1866 г. Жул Верн написва „Капитан Немо“. Роман, в който се появява напълно революционно за времето си съоръжение – подводница. Първата електрическа подводна лодка е построена след двайсет и две години, а до появата на първата автономна подводница остава почти век. В това произведение писателят избира устието на река Виго за едно от местата на действието, без някога да е пребивавал в района. Едва през 1878 г. Верн посещава Виго и това става по официални данни чисто случайно,

заради буря, принудила го да акостира в залива. Шест години по-късно писателят ще се върне в същия град, този път поради повреда в плавателния съд. Жул Верн ще има възможност да се разхожда по градските улици, да съзерцава поразен устието, описано от него в романа му, и да се смеси с вдъхналите екзотичност на града в разгара на индустриалното му развитие общности от англичани и галисийци. И всичко това се приписва на чиста случайност. Ала въпреки общоприетата история нещата не са се случили така. Аз зная истинската причина, довела Жул Верн във Виго. И основанието, накарало го да измисли начин всичко да изглежда като съвпадение, така че в продължение на повече от век никой да не се осмели да постави под въпрос тази версия. Над сто и трийсет години мълчание, през които не се появил нито един човек, осмелил се да разкрие вълнуващата и прекрасна тайна, скрита от град Виго и привлякла ексцентричния писател, който нямал миг покой, докато не се увери, че предположенията му са верни.

ІІ Където започва най-вълнуващото приключение на Жул Верн Верн слезе от „Сен Мишел“, опитвайки се да прикрие вълнението, което изпитваше да стъпи отново в този град. Нямаше и следа от студ. През този ден пролетта беше завладяла града, сякаш искаше да посрещне тържествено писателя. Въпреки приятната температура Верн беше наметнат с черна пелерина с яка от брокат. Облеклото му бе внушително. Носеше и бели памучни ръкавици. Знаеше, че това съчетание му придава изискан вид. В дясната ръка държеше абаносов бастун с бяла дръжка във формата на слонска глава, изваяна от слонова кост. Вървеше по кея, построен почти изцяло от дървения материал, събиран от галеони, изхвърлени от морето в началото на ХVІІІ век. Поемаше дълбоко въздух, изпълвайки до краен предел белите си дробове при всяко вдишване. После го изпускаше постепенно, докато поглаждаше брадата си с лявата ръка. Стори го няколко пъти. Обожаваше соления аромат на Атлантическия океан. Съзнаваше, че всяко море мирише по различен начин в зависимост от земната ширина. С всяка крачка Жул имаше чувството, че земята не е неподвижна, че леко се поклаща, сякаш още беше в открито море, плавайки на „Сен Мишел“. Когато човек прекара седмици на борда, не е толкова лесно да се освободи от усещането за полюляване по вълните. На кея имаше няколко парни крана, които облекчаваха труда при товарене и разтоварване. Имаше и няколко закотвени кораба и лодки с моряци, които плетяха мрежи с изкривените си пръсти. Поради дългите години живот,

изложен на морските изпитания, ръцете им наподобяваха крайниците на причудливи същества. Всички спряха заниманията си, за да наблюдават интересния посетител. Не знаеха кой е, но бяха сигурни, че е много важна личност. Достатъчно бе да се види внушителният му кораб с френското знаме, гордо полюшващо се от северния вятър. Внезапно едно момче изскочи от „Сен Мишел“ и се затича след Жул. – Мосю Верн! – извика, като размахваше нещо в ръка. Жул спря и го изгледа с любопитство. – Часовникът – каза, като протегна ръка към капитана си. – Намерих го на пода пред вратата на каютата Ви. Беше джобен часовник от чисто злато. Жул бе особено привързан към него. Принадлежал на султан, с когото се запознал в Африка в средата на века. Станали приятели и султанът му подарил часовника. Оттогава Жул никога не се разделяше с него. Беше нещо като амулет, караше го да чувства, че късметът е на негова страна. Често проверяваше дали е на мястото си – в джоба на жилетката. Но този път се бе разсеял. Взе го от ръката на юнгата и го отвори, за да види дали всичко е наред. След като го избърса с кърпа, го нави и тихомълком се усмихна на Пиер, докато преценяваше мислено току-що хрумнала му възможност. – Приятна разходка! – каза на раздяла момчето, като леко сведе почтително глава, готово да се върне на кораба. – Би ли желал да ме придружиш, юнга? Пиер стаи дъх. Дори не се замисли, че панталонът му е със смазка по коленете, ризата – скъсана на ръкава, а косата – разрошена. Това бе най-привлекателното предложение, което можеше да получи в този момент. – С най-голямо удоволствие – отговори леко припряно, без да успее да прикрие вълнението и притеснението си при тази покана. Пиер обожаваше капитана си. Той му бе дал възможност да изучи моряшкия занаят на борда на „Сен Ми-

шел“. Знаеше, че е голям късмет да работи на този кораб и да пътува по целия свят. Чувстваше се щастлив да посети толкова страни и да се докосне до различни езици и култури. Откакто беше на борда, с лекота се справяше на френски, немски, италиански и испански, който бе научил от майка си. Ала имаше нещо, което момчето ценеше много повече от всичко това. Жул Верн го бе дарил с най-голямото съкровище. Научи го да чете и пише. С безкрайно търпение прекарваше часове наред до него на бюрото в каютата, като му помагаше да свързва срички и да ги произнася, докато ги схване добре и успее да го прави без чужда помощ. Първата книга, която Пиер прочете, бе „Пет седмици в балон“. Оттогава се превърна в най-верния почитател на Жул Верн. Писателят също много уважаваше момчето. Може би защото в него откриваше това, което безуспешно търсеше у сина си. От години отношенията им бяха трудни. За разлика от него, Пиер преливаше от уважение, възхищение и възторг. Беше предан и отдаден и Жул знаеше, че може да му има доверие. Ето защо той бе единственият от екипажа, който знаеше, че повредата на „Сен Мишел“ беше измислена нарочно. Жул му даде точни инструкции. Подробно му обясни как и кога да повреди котела, за да се окажат принудени да акостират на кея в залива на Виго. Писателят от месеци беше изчислил всичко и планът му се изпълни блестящо. Градът ги посрещна с отворени обятия. Разходиха се по улици с красиви имена като „Сомбререрос“, наречена така, тъй като на нея се помещаваха магазините на задругата на шапкарите във Виго. Беше приятно да се видят витрините, пълни с шапки от всякакви модели и цветове. Жул се спря пред един мъж, седнал под лъчите на майското слънце на табуретка пред вратата на магазина си, завършвайки великолепен цилиндър. Помоли да му го запази.

По това време улиците носеха имената на занаятите и магазините, които се намираха на тях. Отделните занаятчии членуваха в гилдии и определяха правилата за упражняване на професията. Например бяха поели задължението да споделят една и съща улица и да ръководят магазините и работилниците си по определен ред. Така съществуваха улици на шапкарите, на кошничарите, на ковачите. Имаше и отделен квартал на занаятчиите, обработващи метал. Железарите и налбантите осигуряваха звуковото оформление на района с музиката от чуковете върху стоманените наковални. Близо до тях се намираха ключарите, оръжейните майстори и бижутерите, способни да създават истински чудеса от сребро. Пиер мислеше, че мосю Верн се движи без определена посока, желаейки да се изгуби из тези любопитни улици и да се остави да бъде изненадан от туптенето на града и духа на века, през който всичко се развиваше под булото на особено вълшебство. Ала истината бе, че Жул Верн чудесно знаеше накъде върви. Когато стигнаха до улица „Мисерикордия“ (Милосърдие), спря и извади карта от вътрешния джоб на сюртука си. – В края на тази улица има малък параклис на морската задруга – обясни на Пиер. – Морска ли? – Да, мъжете, които принадлежат на морската гилдия. Моряци, Пиер. – И казвате, че имат параклис? – попита момчето. – Защо се учудваш, юнга? Някои гилдии изграждат храмове, които символизират вярата на членовете им – обясни му Жул, без да откъсва поглед от картата. – Трябва да пресечем улицата. Няколко метра след параклиса се намира това, което търсим. Момчето го изгледа с любопитството, присъщо на четиринайсетте си години, впервайки в него наситеносините си очи, без да се осмели да зададе въпрос, макар зениците му да искряха от вълнение.

– Аптека – ограничи се да каже Жул като кратко обяснение. – Аптека ли? – повтори Пиер с известно разочарование. Жул продължаваше да не откъсва поглед от картата. – Разочарован ли си? – попита. Така беше. Пиер бе разколебан. Очакваше нещо друго, без да знае какво точно. Беше обмислял различни възможности – планове на странна машина, скрити на загадъчно място в града, несметно съкровище, заровено на дъното на океана, като това, което капитан Немо тръгнал да търси в протока Ранд... а се оказва, че става дума за аптека. Аптека! Пиер можеше да помисли само за спирт, рициново масло и стъклени бурканчета, пълни с памук. Опита да прикрие песимизма си, но Жул се досещаше за мислите, пробягващи през съзнанието на момчето. – Скъпи Пиер, някога да съм те разочаровал? – Най-после бе вдигнал поглед от картата и вече наблюдаваше внимателно Пиер. – Не, никога. – И сега не смятам да го сторя. Дошъл съм тук, за да открия най-изключителната тайна, която можеш да си представиш. Нещо от рода на откритото от Аксел и Ото по пътя им към центъра на земята в романа, който толкова ти хареса. Ала то беше измислица, чиста литература, а това е действително. Писателят се изразяваше с такава увереност, че на моменти Пиер започваше да се чувства леко смутен. – Мога ли да попитам за какво става дума? – каза момчето предпазливо, макар да изгаряше от нетърпение да узнае какво търси Жул Верн в залива на Виго. – Всичко с времето си. Първата стъпка е да говорим с аптекаря и да се уверим, че той е човекът, за когото си мисля. Няма да е лесно да намерим това, което търся, но смятам да направя всичко по силите си, за да го постигна. А ти ще бъдеш моят помощник, ако приемеш заръката ми.

– Разбира се, че приемам! – побърза да отговори. Да бъде помощник и доверен човек на Жул Верн беше много повече от това, за което някога бе мечтал. Капитан и юнга пресякоха улица „Мисерикордия“ и се отправиха към параклиса на морската задруга. Беше скромна сграда. Докато я наблюдаваха, една жена с кошница с плодове на главата ги изгледа с любопитство. Вървеше към пазара, който беше съвсем наблизо. Това бе една от най-оживените части в града. Сутрин потокът от хора не спираше в двете посоки. Само няколко метра по-нататък се намираше аптеката на партера на малка каменна двуетажна къща. Имаше прекрасен балкон с парапет от ковано желязо, преливащ от виолетови, бели и жълти цветя. Истинска цветна феерия. На входа висеше дървена табела, на която красиво бе изписана следната мисъл: „Много поуки могат да се извлекат от изследването на растенията, стига да се прояви истинският дух на познанието.“ – Мисля, че сме на правилното място, Пиер – каза Жул, след като прочете текста. – Да видим какво ни е приготвила съдбата. Верн не каза нищо повече, отвори вратата и влезе в аптеката, чувствайки, че животът му е напът да промени посоката си и че след това посещение вече нищо няма да е същото.