Песен от един приятел Сънувах, че трябва да направя характеристика на човека Михаил Белчев само с една дума. Събудих се с мисълта, че думата, която му подхожда най-точно, е ЗАВИНАГИ. Познавам го от времето, когато носехме къси панталонки. Живеехме на една и съща улица, седяхме на един и същ чин, пеехме едни и същи песни. Животът ни раздели за тридесет години. Много малко хора се събират след толкова време. Още по-малко са тези, които го правят с радост. Обстоятелствата също не бяха найдобрите. Българското общество се тресеше в политически спазми. Хората ликуваха или се вайкаха. Някои се пребоядисаха, а други направо се криеха. Намериха се дори такива, които ме предупредиха да се пазя от Мишо Белчев. Без да искат, те само подсилиха моите приятелски чувства към него. Защото в тези мътни времена Мишо Белчев нито се огъна, нито пълзя, нито побягна. Или както казваше Франсоа Митеран “не си пъхна знамето в джоба”. Далеч от нагаждачите, близък до хората, той продължава да вярва в Света, в който “животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. За този човек съм готов да заложа главата си, защото знам, че нищо не е в състояние да го промени. Затова го кръстих в съня си ЗАВИНАГИ. Париж, 3 октомври 2006 г. Божидар Чеков
Михаил Белчев
ако не беше ТИ илюстрации
Иван Иванов-Йоаний
®
®
ÅËÏÈÑ СА ЗАПАЗЕНИ МАРКИ EООД , В ЕЛИКО Т ЪРНОВО ТЕЛ . (062) 60 50 62, E - MAIL gaberoff@yahoo.com È
Ìèõàèë Áåë÷åâ
НА
© Михаил Белчев
Ако не беше ти Първо издание, 2007 г.
© ЕООД, всички права запазени. © Иван Иванов-Йоаний, художник на илюстрациите © Корица, макет и оформлениеИван Габеров Предпечатна подготовка: Редактор Технически редактор
Диана Вацова Десислава Тодорова
Формат 60x84/16 Отпечатано в „Абагар“ - АД, В. Търново Тираж 1000 бр. 954-9607-21-6 ISBN
4
СЪДЪРЖАНИЕ Краят на орела ....................................................... 7 In memoriam (На Христо Калчев) ....................... 8 Коледнопразнични ..................................................... 9 И вълците тръгнаха ............................................ 10 Все по-далече от себе си ...................................... 11 Сън (Оглушал за камбанен звън...) ...................... 12 Криле за неподвижния ........................................... 13 Змия без дом ........................................................... 14 Обикновена песен за необикновени хора ........... 15 Чак когато .............................................................. 16 Когато се прибирам с пеперудите ................... 17 Колко ти трябва .................................................. 18 Незнание ................................................................... 19 Под дървото ............................................................. 20 И пак ......................................................................... 21 Часовник ................................................................... 22 В полумрака на спомена ...................................... 23 Не плашете любовта ............................................ 24 Обичам те ............................................................... 25 Спомен за козия рог ................................................ 26 Беше време за слава и страсти ......................... 27 Кой? ............................................................................ 28 Когато нощем около лампите ............................. 29 Нощен разговор ........................................................ 30 Насила май и силата ми идва .......................... 32 Сънят ми се тревожи ........................................... 33 Необяснимото ......................................................... 34 Коледа ....................................................................... 35 Нищо не скрих досега ............................................. 36 Спомен ...................................................................... 37 Предчувствие (И стана страшно, ...) ............... 38 Огледало .................................................................... 39 Копнеж по Санкт Петербург ............................. 40 Обяснение в любов ................................................. 41 Един живот ............................................................. 42
Àêî íå áåøå òè
5
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Ах, луната ............................................................... 43 Градът и Кофата .................................................. 44 По пътя от земята до небето .......................... 45 И нищо друго ........................................................... 46 Милост за кестените по Булеварда ................ 47 Уж всичко беше наред ........................................... 48 Ако не беше ти ....................................................... 49 Белота ....................................................................... 50 Колко е сиво... .......................................................... 51 Съдба (Как да скрия от хората, ...) .................. 52 Малко нощно къпане .............................................. 54 От разбитото мое сърце ...................................... 55 Събуди се, за да бъдеш жив .................................. 55 Любов през есента .................................................. 56 Кивот ........................................................................ 57 Помня майка ми ми каза ..................................... 58 Магията стана ..................................................... 59 Сън (Непризнат и изнервен, ...) ......................... 60 Как да се вярва на думи и музика? .................. 61 Самозалъгване ......................................................... 62 Никога не казвай на поета: “Лека нощ” ............ 63 Ако човек не познава нещо ................................... 64
6
7
КРАЯТ НА ОРЕЛА
А между тях се изсипваше с шепи отгоре вода. Май най-долу се къпеше тя — неродена мома.
Стана ти мъчно за вятъра. Скри си перо за изпът. Впери поглед към лятото и си измоли смъртта.
Ти беше най-обреченият, кацнал на лява скала. Тъжна е и Венеция, в очакване досега.
Àêî íå áåøå òè
Ти беше най-обреченият, кацнал на лява скала. Дясната беше огряна от слънце и свобода.
IN MEMORIAM На Христо Калчев
Май последният рицар си тръгна. Хвана пътя към другия дом. Не предаде, не плака, отвърза от земята Железния кон.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Взе си даже и мъжките думи. Премълча, че обича света. Тегли две-три псувни за разтуха и прочете трактат за пръстта.
Не можа кротко да побелее. Да си седне в люлеещ се стол. Беше малка земята за него затова пожела ни живот.
8
КОЛЕДНОПРАЗНИЧНИ Около пръста ми се върти въртележката и около въртележката се върти пръстът ми. На всички седалки е весело и е сигурно. Среден пръст. Само майка ми и баща ми са се хванали за ръце. Иначе всички — и Игор, и Сашо, и Маца, и Неки, и Кольо, и Катя, и Паша, и всеки, и Оги, разбира се, най-ироничният, са протегнали ръцете си като че ли към мен и моето бъдеще. За мъртвите — само добро или нищо! Амин. Заедно със синджирите се въртим. Не всичко на всички седалки е весело и е сигурно. Иначе — музика! Христо Калчев по-късно дойде.
Àêî íå áåøå òè
9
*** И вълците тръгнаха. Никой не повярва. Защото не ги познаваха. Защото никой не знаеше какво е вълк. И по-добре. Иначе вълците нямаше да тръгнат.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
ÒÅÎÐÅÌÀ Íà Ìèõàèë Áåë÷åâ
Áåøå äàäåíî äà ñìå æèâè. Áåøå äàäåíî äà ñå ñðåùíåì. Áÿõìå ïðàâè. È áÿõìå êðèâè. Áÿõìå ïðàâåäíè. Áÿõìå ãðåøíè. Áÿõìå âñÿêàêâè. È åäèíñòâåíè Ïîåòè÷íèòå Íàøè Ñèÿòåëñòâà. Ïðîñòî èìàõìå ñâîè ïðèíöèïè. È ñè òúðñåõìå äîêàçàòåëñòâàòà. Ïðåç ëþáîâè, ñúäáè è ãîäèíè. Ïðåç ïðèÿòåëñòâà. È ïðåç ïðåäàòåëñòâà. Áåøå äàäåíî äà ñìå íèå. Ñëåäîâàòåëíî: äðúæ ñå, áðàòêî! 30.05.2000 ã.
Ìàðãàðèòà Ïåòêîâà
10
ВСЕ ПО-ДАЛЕЧЕ ОТ СЕБЕ СИ В една нощ, в един град, на една улица загубих себе си. Забравих кой съм, къде съм, какъв съм, на колко години съм също забравих.
Луната ми спусна сребърна стълба и аз започнах да се катеря. Нагоре, нагоре, по-близо до нея, до небосвода и до звездите.
Усещах, че нещо ми свети в очите, но все още не знаех, все още не знаех, че това са мечтите, това са мечтите, на шейсет години това са мечтите!
Àêî íå áåøå òè
11
СЪН Оглушал за камбанен звън двор, оголели от птиците жици. По дърветата няма листо, няма как и дъждът да се скрие.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Скърца дървена стара врата, вятър куц се обляга на нея. Докога ще започва денят с кукуригането на петела? В този свят вече няма мест`о, на което глава да положиш и табелка да сложиш отпред: “Моля ви, не будете детето!” По лицето се спуска сълза от очите на майка от камък. В този двор всички ние и тя сме приготвили вино и залък. Тича някакво светло момче с пушка дървена, но и със цвете. Някой стреля, умира поет. Боже, него ли точно ще вземеш? А и слънцето взе да лъщи в златни маски от дните предишни. За какво ни е тихия двор? За какво — белоцветните вишни?
12
13
***
Нажежено е слънцето и не дава пространството да оскотее от шум, щом се чуе от ъглите да запяват красавици, еднакви на вид и ум. Като тежест на рамото ще остане забравата, че под прозорци преди серенади сме правили на любими момичета, без да сме бити дори. Много скучно е сигурно да си мислим, че някога в някакъв край на съня, ще ни чака едва ли не любовта задължителна и непременно с дете.
Àêî íå áåøå òè
Криле за неподвижния, светлина за незрящия — аз подарявам сега. На стената облегната, сянка някаква гърбава тръгва с бомбе във ръка.
ЗМИЯ БЕЗ ДОМ Железопътна гара, змия под вагона. Слънце на шията, на часовника, над перона.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Вероятно се скита от релса на релса, наляво-надясно змията от страх, безнадеждно.
Недоизпита чаша с червило по нея. Змията се крие между две думи, в питието.
14
ОБИКНОВЕНА ПЕСЕН ЗА НЕОБИКНОВЕНИ ХОРА През прозорец на бързия влак аз изхвърлих криминален роман от някакъв кръгъл глупак. Взех китарата и я прегърнах по мъжки, да разкажа за какво става дума все пак. Много често животът минава накриво, проследен от птица, качена насила на пръст. То е лов и насъскват я тя да прибира нас, които вървяхме на крачка отвъд.
Àêî íå áåøå òè
15
Ние пазим България, тя е над всичко, и щом трябва да тръгнем, без да се пита защо, прибираме в куфара икона и снимки, кръст, пистолет и един най-обичан патрон. Вероятно сме лъгали наш’те любими, че поне живот не рискуваме в тази игра, а когато ги търсим без глас и без име, може би стреляме или пък стрелят във нас.
Ние пазим България, тя е над всичко, и щом трябва да тръгнем, без да се пита защо, прибираме в куфара икона и снимки, кръст, пистолет и един най-обичан патрон.
ЧАК КОГАТО
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Чак когато плячкосат и последната свята икона от всичките църкви и катедрали в света, тогава отвсякъде тихо нормалните хора ще тръгнат по пътя, ръка за ръка.
Ще нарисуват живот такъв, какъвто го виждат в съня. По спомен ще върнат изгубените светци. Лицата им кротко ще грейнат в стени и прозорци. Така Светлината ще се продължи.
Íà Ìèøî - çà ìíîãî….. Ñóåòàòà ñè å ñóåòà. Ñóåòàòà âñå âúðòè ñâåòà. Ñóåòàòà, æèëàâà è æèâà, âñå òàêà äóøèòå íè óáèâà. Ìîæå òÿ äà ñè ïðîìåíÿ ÷óëà, ìîæå äà ãî íÿìà Êàëèãóëà, íî âúâ íÿêîé íîâ è ïðåðîäåí, òðîâè òÿ ÷îâåøêèÿ íè äåí.
16
17
***
Аз вярвам, че ще кацнат скоро славеи на покрива с потръпващи криле и ще запеят с много, много ангели, дошли отгоре, без да разберем.
Ñóåòàòà ñè å ñóåòà. Ñóåòàòà ïàê âúðòè ñâåòà. Ïðàâè òÿ îò äåìèìîíäà rexi, ðàæäà òúìíè ìèñëè è êîìïëåêñè, ñâèâà ïåïåëÿíêè íà êúëáà â ñåíêèòå íà çåìíàòà ñúäáà. Çàòîâà äîëèòàò êàòî åõî äóìèòå íà ä-ð À. Ï. ×åõîâ: „Ëîøî æèâååòå, õîðà…..“ 16.03.1980 ã. Â. Òúðíîâî
Àêî íå áåøå òè
Когато се прибирам с пеперудите и всява смут мъглата срещу мен, а лятото се свършва през олуците, прибрали в кюнец слънце и небе...
Îðëèí Îðëèíîâ
КОЛКО ТИ ТРЯБВА Колко ти трябва да ме познаеш? Колко ти трябва да ме прегърнеш? Колко ти трябва да си признаеш, че всичко свърши, че всичко свърши?
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Колко ти трябва да ме сънуваш? Колко ти трябва да не го правиш? Колко ти трябва да се събудиш и да ме галиш, и да ме галиш?
Колко ти трябва да вземеш влака? Колко ти трябва в тунел да влезеш? Колко ти трябва да видиш края и да се смееш, и да се смееш?
18
19
НЕЗНАНИЕ Здравата се хванах за живота. Всичко ми потръгна и разбрах, че ще бъда, даже да ме няма, и живея само за това.
Влюбвал съм се, влюбвал и разлюбвал и целувал съм дори наум. Боже, как да си доказвам всъщност, истина ли е, или е сън?! Лягал съм с прозореца към двора, крил съм и снежинки във треви. Молил съм врата да се отвори и на прага славей да стои. Тръгвам си завинаги и ето — скритата тъга с очи се взря, там, все по-нагоре към небето и все по-надолу в същността!
Àêî íå áåøå òè
Вятърът ме хвърля на небето, в облак лягам и заспивам сам. Дълго съм мечтал да бъда с тебе, кой обаче ще ми каже как.
ПОД ДЪРВОТО Под дървото на стария спомен и мъждукаща кротко тъга, около масата за раздори този живот ни събра.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Мълчаливо насядахме всички, кой ни беше поканил, не знам. По ръцете накацаха птици, но с човешки лица.
Появи се отнякъде вятър, зазвъняха внезапно листа, облак някакъв мина отнесен и се разплака светът.
Никой нищо не чу да се каже, върху масата времето спря. Знаех само, че ражда се песен за живота, но и за смъртта.
20
21
И ПАК От мида — седеф, от седефа — копче, от копчето — риза, от риза — дете.
От мида — седеф, от седефа — копче, от копчето — риза, от ризата — сватба. От сватбата — песен, от песен — пак песен. Години минават... От есен на есен. От мида — седеф, от седефа — копче, от копчето — риза, от ризата — смърт.
Àêî íå áåøå òè
От детето — песен, от песен — пак песен. Години минават... От есен на есен.
От смъртта — песен, от песен — пак песен. Години минават... От есен на есен. И пак...
ЧАСОВНИК Зад завоя на времето със стрелката, по-малката, аз се закачам сега. Без да мисля, настигам я, тя ми връща, залитайки, някаква стара тъга.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Зад ограда от сънища, непрекъснато хубави, времето легна да спи. От часовника славейче взе да пее завинаги, иска да ме продължи.
Ще опипвам стените си, боядисани в минало, за да не се изморя. Ослепял от признание, на любов свита в гърлото, стигам до чаша вода. Зная, в края на стаята ще отворя прозореца и ще помахам с ръка. После с другата бавничко ще се слеем завинаги точно в дванайсет часа.
22
В ПОЛУМРАКА НА СПОМЕНА В полумрака на спомена, по-брадясал от всякога, аз се оглеждам сега. Нищо ново под слънцето, само дето задъхвам се, щом изкача стъпала. Беше време за размисъл, за раздели и истини, за шепот и викове. В полумрака на спомена чакат мои приятели, дошли не знам откъде. Сядам кротко на масата и се вглеждам в лицата им, мускул не трепва дори. Този път се събираме не така, както винаги, а за да си помълчим. Ще се срещаме сигурно след години на масата, в стаята, в същия час. Все по-близо до ангела, който всеки път тихичко ще взима един от нас.
Àêî íå áåøå òè
23
НЕ ПЛАШЕТЕ ЛЮБОВТА Не плашете, не плашете любовта, че ако и тя ни избяга, кой тогава в нашата малка страна ще остане, за да продължава...
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Род и песен, пети по първи петли, край морето или на гара. Оставете да каже малко дете, че е българче, без да заплаче!
Осакатена и ограбена, накуцваща по калдаръма, прегърбена и изоставена, все още диша песента ми.
24
25
ОБИЧАМ ТЕ “Животът е голяма беля” Никос Казандзакис
Обичам те, а вятърът се кръсти, за да не може никой да ме спре, и аз докосвам нежните ти пръсти, дори един не ще ме предаде. Обичам те завинаги и в края, когато всичко ще се освети. Ще те целуна и ще тръгна рано, с последната ми песен ще заспиш. Обичам те завинаги и мога! Обичам те и с двете си ръце. А за сърцето си не отговарям. Кажи `и, Господи, че тя го взе! Обичам те завинаги и светят светулките, които отдалеч запяха със звездите тази песен, но гаснат вече, гаснат те по мен.
Àêî íå áåøå òè
Обичам те, тъй както аз си зная. Обичам те, тъй както мога аз. Обичам те през лято и през зима. Обичам те и днес, че и сега.
СПОМЕН ЗА КОЗИЯ РОГ Златни пендари на гръд недокосната, рокля по-бяла от свят. Смърт по-красива от всякаква, някаква — няма и спомен за грях.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Бягат коне, по-небесни от всякога, ритат с копитата те.
Лумват пожари в душите на скитащи. Питат, къде сте, къде? Грейнало слънце и песен немръкнала, песен за обич и Бог. Нощем в небето луната притихнала спомня си козия рог.
26
27
***
По-задъхани днес ли сме ние, или нямаме време да спрем. Или сякаш очите си крием зад поредния стрес и проблем.
По телата ни, още влудени, пак безчинстват прожектори зли и се търсим с ръце нажежени до мига, в който ще се взривим.
Всичко беше и стана на сцена. “Миг, поспри!” — беше казал поет. Може би на света сме родени, за да узнаем, че ще умрем.
Àêî íå áåøå òè
Беше време за слава и страсти, беше време за болка и гняв, но сега тъпчем сякаш на място и годините тичат пред нас.
КОЙ? Когато те срещнах, студ беше сковал и бялата птица зъзнеше в мрака.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Ти влезе със нея и аз онемях. Сълзата се спусна и спря на стената. Самотата се сгуши, за да може сама да живее в живота на други. Вече нямаше нужда от нас. Аз се разплаках, ти се събуди. Кой те доведе, кой те подведе, кой те излъга, кой те отвлече? Кой те намери, кой те загуби? Аз се разплаках, ти се събуди.
28
29
***
Затварят се много плътно прозорци, наляво, дори и надясно, и се завихря една много нервна любов.
Когато престанат да стенат стени и се чуе най-кучешки лай, падат пердета сами и си измислят рай.
Тогава се опознават всичките, купени, влюбени и добри. Налучкват си мислите за идващите дни.
Àêî íå áåøå òè
Когато нощем около лампите се завъртят пеперудите и започнат да стрелят в махалата отвън...
НОЩЕН РАЗГОВОР Моят син тази нощ не можа да заспи. Аз се чудих какво да направя. Гледах как се измъчва и търка очи. Не знаех мъката му каква е.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Питам, сине, кажи ми какво ти тежи? Татко, трудно ми е да ти кажа... Зная, песнички пишеш, но я ми кажи, всъщност ти как изкарваш си хляба? Госпожата ни пита днес в нашия клас за бащите ни — кой кой е всъщност? — и за майките пита, за мама си знам, но за теб как да кажа какъв си. Казах, песнички пишеш, но я ми кажи, как сега да затворя очички? Госпожата с децата се смяха на глас, тази истина щом чуха всички. Те говорят за бизнес и скъпи коли и с бащите си гордо заплашват, а аз тихичко пея от ранни зори, твойте песни, с които пораснах. Сине мой, сине мой, ти недей да тъжиш, твоят татко поне е известен. Може даже във подлеза на НДК да се направи на Мишо Белчев.
30
Ще минават какви ли не хора край нас. Ще ни лаят кварталните псета, но с монети за всяка изпята тъга ще отгледаме наш’те момчета.
ÑËÅÄ ËßÒÎÒÎ Íà Ìèøî Áåë÷åâ
Ïðåòúðñèõ ñòàðèòå ñè äðåõè, ñ íàäåæäà äà îòêðèÿ òàì åäíà ñëåäà….. Åäíà ïúòåêà, îò ïúòÿ, âå÷å èçâúðâÿí….. Áèëåò íàìåðèõ çà òðàìâàÿ, âúâ êîéòî ñðåùíàõ ëþáîâòà….. Ïðèïîìíèõ ñè åäèí ìèã â ðàÿ….. È ñàìîòàòà ñëåä òîâà….. Ðåçåðâíà ñòðóíà çà êèòàðà è ìîëèâ íÿêàêúâ îòêðèõ….. Ñàëôåòêà - ïîæúëòÿëà, ñòàðà ñúñ îùå íåäîâúðøåí ñòèõ….. Íåïóñíàò òîòî-ôèø….. Öèãàðè….. Ïëàòåíà ñìåòêà â ðåñòîðàíò….. Äâà òåëåôîíà, ìíîãî ñòàðè íà Äîí Êèõîò è Ðîñèíàíò…..
Àêî íå áåøå òè
31
Òîâà å âñè÷êî. Äðóãî íÿìà. Áîãàòñòâîòî ìè å òîâà. Åäíà êîìåäèÿ è äðàìà îò ëÿòîòî è ìëàäîñòòà….. Àëåêñàíäúð Ïåòðîâ
*** Насила май и силата ми идва. С такава мощ се хвърлям в пропастта, че всеки, който иска да ме види, очи кокори срещу мен сега.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Звездата ми изгря съвсем навреме и сигурно навреме ще я дам на моя син, за да засвети, но много силно, вътре, в същността.
Не като мен по улици и гари, обичан, необичан, сам и не, а всъщност мигаща светулка, разбрала късно идващия ден.
Разкъсан между Бога и Земята, захвърлен като зар върху чаршаф, за мен навярно ще заплаче някой, направил с пръст следа по прашен шкаф.
32
СЪНЯТ МИ СЕ ТРЕВОЖИ Сънят ми се тревожи и ме пита какво е станало със теб. Отдавна нямало те е във него, отдавна ти не спиш до мен.
А аз се чудя как да кажа, че със отворени очи, отдавна спя и си представям, че всичко е като преди.
И няма дни, и няма нощи, едно и също е сега. Над всички тях минавам още, завит с юрган върху луна.
Àêî íå áåøå òè
33
НЕОБЯСНИМОТО Какво да направя от лятото, освен да го изгоря. Какво да направя с думите, освен да ги премълча.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Остана ми пясък в джобовете, белег на левия крак, когато надскачах мечтата си, но теб те нямаше пак.
Хвърлих всички парцали от себе си, да не би да ми натежат, като плувам в това безхаберие, поне да съм риба на път.
Май захласнах се нещо по птиците и взе да ухае на дъжд. Вероятно това е целувката на една жена с един мъж.
34
35
КОЛЕДА Събуждам се за кой ли път, възглавницата си захапвам. Това ли е светът голям, за който мама ми разказа?
Как без мама и без татко аз по земята щях да тичам, зимата — с една шишарка, през лятото — с едно момиче? Бъбрих и дори забравих, че моят син си е намислил навръх Коледния празник елхичката да си закичи. В клоните да скрие птици, а най-отгоре да засвети звездичката, с която Бог роди се, гина и възкресе!
Àêî íå áåøå òè
Но нея няма я сега, към себе си с въпрос се връщам, какво е сляп, какво е ням и слънцето какво е всъщност.
*** Нищо не скрих досега с мойта икона в ръце. Между деня и нощта аз се разкъсвам на две.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Своя живот аз изпях между земя и небе. Дадох, каквото можах, но и той много ми взе.
Äîðîãîìó Áåë÷åâó ñ îãðîìíîé áëàãîäàðíîñòè çà èñòèííî áîãåìíîå ãîñòåïðèèìñòâî â òâîåì äîìå. Êîãäà ÿ ãîâîðþ „áîãåìà“, ýòî êîìïëèìåíò, à íå èðîíèÿ. Óæàñ íàøåé àðòèñòèñòè÷åñêîé ñðåäû â òîì ÷òî îíè íå äîðîñëè äî áðàòñòâî è ñåñòðèíñòâî, ÷òî áûëî ïðèçíàêîì âñåé áîãåìû 18 è 19 âåêà. È òàê - âïåðåä, ÷òî áû çàñëóæèòü çâàíèå áîãåìà! 19 èþíü 1977
Åâãåíèé Åâòóøåíêî
36
37
СПОМЕН Беше звън на китара, после хаос и страх. Всичко стана на гара с остър писък на влак.
После стана раздяла, някой хвърли цветя. Тръгна влакът оркестър към една самота. Вътре пътят се клати ту насам, ту натам. С няколко непознати все едно, че си сам. Беше звън на китара, после хаос и страх. Всичко стана на гара с остър писък на влак.
Àêî íå áåøå òè
Някой маха с ръката на лице зад стъкло. Нещо трака в сърцето — колела, колело...
ПРЕДЧУВСТВИЕ И стана страшно, страшно за небето, страшно за очите, страшно за душата.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
И всичко свърши, свърши за луната, свърши за звездите, свърши за сърцата. Ако някой стреля и иска да убива, ние сме на този свят, за да спрем това. И в този истински живот да бъдем живи, за да го изживеем до нашите деца. И всичко свърши, свърши за луната, свърши за звездите, свърши за сърцата. И стана светло, светло за земята, светло за цветята, светло за нощта.
38
39
ОГЛЕДАЛО
Почнах да рисувам с пръсти върху него. Очертах очите, нарисувах чело.
Устни си направих, стистнати до болка. После се изплезих. Кой съм всъщност, кой съм?
Àêî íå áåøå òè
Много бързо стана, бях пред огледало. Толкова отдавна мен не бе видяло.
КОПНЕЖ ПО САНКТ ПЕТЕРБУРГ Дано да ми стигнат и време, и сили отново да видя Шагал и Кандински. В двора на “Мойка” да се надвиквам с Пушкин, изморен късно да се прибирам вкъщи.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
И така вече трийсетина години насън връщам празни бутилки от вино и още живея с Есенин бездомно — “как жену чужую, обнимал берёзку”.
Така ми се пада, и в белите нощи на “Набережная” да осъмвам още, и все необръснат, и влюбен горещо в Екатерина Първа да се заглеждам.
40
ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ Още преди да докосна косата ти, свят ми се виеше. Още преди да се вгледам в очите ти, скитах без име. Търках подметки по старите улици без биография. Само тук-там по диреци чернееха непознатите. Как ме стиска и досега за гушата животът, аз зная. Но и с последния хрип от олуците ще ме познаят. Резките движения и безпросветност ме водят до лудост. Как се събират до днес в тази държава толкоз боклуци? Още преди да докосна ръцете ти, нямах си никого. Още преди да намразя и себе си, теб аз обикнах.
Àêî íå áåøå òè
41
ЕДИН ЖИВОТ
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Отказах се от сънища, в които теб те нямаше, отказах се и станах посред нощ. С юмрук разбих прозореца, на който теб те чаках, да влезеш, без да питаш за какво.
Откъснах се от истини, съвсем недоизмислени, китарата прегърнах посред нощ. Целунах я и легнах при нея до разсъмване. Така роди се песен за любов.
Осъмвал съм на гарите с китарата на рамото, релсите събирал съм в едно. Колко ми е струвало, само аз си зная. Гледам на света с едно око.
42
43
АХ, ЛУНАТА
Как не се досетих аз преди да легна с нож да я разрежа, после да заспя.
Все така тя лъже гадно и подвежда по пътека лунна, вече неведнъж.
Виещите вълци чувам, че треперят, щом я видят нощем, бягат и не спят.
Àêî íå áåøå òè
Стана ми студено, стана ми и страшно. Скочих и се вгледах в кръглата луна.
ГРАДЪТ И КОФАТА Безумният вид на този град ще ме разкъса. Накъде сме тръгнали с този кон, с тази каруца?
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Кой ще ни срещне в големия свят с този боклук и с войнстваща скука, които зад всеки ъгъл зловещо ни дебнат?
Къде е, къде е онази надежда, с която направихме опит да бъдем и Република на младостта, и Република многоука? Искам да взема залъче хляб, да седна пред кофа за смет и да привикам гладните, и безсънните, многоликите и късметлиите, летните. Страхотно е да сме до Кофата! Иначе си оставаме бедни.
44
ПО ПЪТЯ ОТ ЗЕМЯТА ДО НЕБЕТО По пътя от земята до небето дали отново ще ни сложат крак, дали и ангелите ще запеят и ще ни водят те от мрак към мрак.
Какво ли не направихме да бъдем по-чисти и от свещ, и от сълза? Забравихме да купим днес билети дори за “Одата на радостта”.
Но имам право пак да се затичам и да разперя двете си ръце, и да политна, и да се разбия в камбаната на моето сърце.
За да се чуе оня вик на птица и хор от ангели да възвести, че мястото ми не е при светците, а при звездите някъде над мен.
Àêî íå áåøå òè
45
И НИЩО ДРУГО Видял съм пролет чак след цели седем месеца. Цветя не съм набрал, но мириса усещал съм.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Едва когато сам откъсвах нощем люляци открих, че любовта е много стара улица.
Не ми достига ден и лятото е в повече, а есенни листа намирам по джобовете. На зимата снегът го имам по главата си. Живот ли е това? Сега и по брадата ми. Това, което е останало от мен, за теб се моли. Това, което е останало от мен, е твое. Това, което е останало от мен, за вас ще бъде. “Обичам ви завинаги!” и нищо друго.
46
МИЛОСТ ЗА КЕСТЕНИТЕ ПО БУЛЕВАРДА Настъпих, без да искам, лист от кестен на лятото във края и дочух: “Не чувстваш ли, че себе си настъпваш, от теб не го очаквах, а от друг.
Аз знаех, че се канят да ме стъпчат. Отдавна е замислено това. Отдавна шайка някаква замисля, да махне мен и всички по “Цар` я”.
Изкоренени, всичките дървета ще закрещим от болка над града. Дано ни чуят жълтите павета и тайничко заплачат във нощта.”
Настъпих, без да искам, лист от кестен на лятото във края и сега аз зная, че дървото се измерва, щом падне то на майката земя.
Àêî íå áåøå òè
47
УЖ ВСИЧКО БЕШЕ НАРЕД Уж тук всичко си беше наред, хем спокойно и хем романтично, като бурята в чаша вода пред погледа на Всевишния.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Но май душата ми закрещя с това ежедневно бълбукане и за сламката хванах се аз, единствено да доизплувам.
Мисълта, че ме чакат все пак на отсрещния бряг и ми махат, днес ме кара да вдигам глава над водата, за да не плача.
48
АКО НЕ БЕШЕ ТИ Ако не беше ти, къде ли щях да скитам, зад ъгъл щеше да ме чака нож.
Ако не беше ти, как бих могъл да дишам, синът ни нямаше да се роди.
Ако не беше ти, щях по стени да пиша с пирон и с нокти, докато съм жив:
“Къде, къде си ти?” — щях да крещя безсилен и недолюбил сенки на жени,
за този свят аз щях да съм излишен, ако не беше ти!
Àêî íå áåøå òè
49
БЕЛОТА Извади ме от бяла магия. Извади ме от белия сняг. Извади ме от бяла лавина. Извади ме на белия свят.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Извади ме по-бял и от всички. Извади ме най-бял от нощта. Извади черно-белите снимки. Извади ме от тях на шега.
Извади ми и бялата риза. Извади ми и белите дни. Извади ми и бялото име. Извади бял лист и пиши.
Извади и бялата песен. Извади бял вълк и следа. Извади от бялото вечност и тръгни с бяла роза в ръка.
50
51
КОЛКО Е СИВО... Колко е сиво денем, колко е светло нощем. Сигурно е от песен, дето измислих снощи.
Лъгах, както се лъжа сутрин пред огледало. Чудя се как се казвам, но се избръсвам гладко. Вече не ми отива с поглед да разсъбличам предварително голи в съня ми момичета. Колко е сиво денем, колко е светло нощем. Сигурно е от песен, дето измислих снощи.
Àêî íå áåøå òè
Колко е никой вече този, до който седнах. “Помниш ли?” — ме попита, аз му отвърнах — “Помня”.
СЪДБА Как да скрия от хората, как да скрия от птиците своето тъжно лице. Как да скрия крилете си в два ръкава на ризата и те да станат ръце.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Как да скрия от ангела, седнал бял до косите ми, че няма как да летя.
Как да скрия от себе си, колко нощи са минали, без да сънувам жена. Как да скрия живота си, отпечатък на челото, и да се върна назад. Само мисля, че струва си да не крия, че влюбен съм, и да я карам така. Как да скрия иконата, дълго шита от майка ми, завършена пред смъртта.
52
Как да скрия и песните, пети някога с татко ми, без да заплача сега. Как да скрия съдбата си, мен избрала от всичките баща да бъда на син. Вече мисля, че има кой шепа пръст върху моя гроб да хвърли и да прости.
Àêî íå áåøå òè
53
МАЛКО НОЩНО КЪПАНЕ Да влезеш бавно в една река, да съблечеш всичко от себе си. Да се огледаш там и след това на брега да хвърлиш дрехите.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Не е ли раждане, а и край, след многото дълго умуване да си решиш вече, че отсега ти не дължиш нищо никому.
Какво по шантаво от това да се спънеш в един хлъзгав камък и да се прегърнеш на дъното с оркестъра на “Титаник”.
54
55
От разбитото мое сърце не остана почти нищо. Само някакво тракане в мен ми напомня, че все още дишам. Като стенен часовник съм аз, с много тежко и дълго махало, ту наляво, ту вдясно, но не във средата е моето тяло. Еженощният световъртеж с ежедневната ми тревога се събират в един копнеж по приятели и към Бога. И се спусна една мъгла като сребърна паяжина. Боже, ако си паметлив, обещай ми две-три години.
*** Събуди се, за да бъдеш жив. Целуни я, за да се повториш. Прегърни я, пак се събуди. За да бъдеш мъртъв, знаеш си какво е!
Àêî íå áåøå òè
***
ЛЮБОВ ПРЕЗ ЕСЕНТА Завих се с шума чак до шията. Бях си полегнал върху пейка в парка. Около мен подтичваха унило кучета. Не бях им плячка — случва се.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Една латерна някъде в короната на сухото дърво до корена, където бях се опнал, въртеше някаква любов със слънцето.
Прекрасно! Случва се.
56
57
КИВОТ
Прахта `и, разхвърляна с вятър и думи, събра се в кутийка от старо дърво. Я дайте сега да запеем над него, та, дай Бог, на този свят дойде добро!
Àêî íå áåøå òè
Отмина страхотната вяра за утре. Видях я, бе впила зъбите си в дух. Стената, изписана с дати и букви, разбихме с ръцете си, свити в юмрук.
*** Помня майка ми ми каза, бях без дом и бях без име: “Синко, дай да си поплачем и на двама да ни мине”.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Никога не бях помислял, че от всичката ми мъка майка ми ще вземе много и ще е далеч оттука.
Още малко и ще стигна белите коси на татко, но не мога да забравя как пораснах бавно, бавно.
Сигурно ще дойде време моят син да ми прошепне: “Татко, хайде да поплачем! Сигурно ще ни олекне!”.
58
59
***
Разбиват се небостъргачи с хор от изгарящи думи, като клади върху бели пера, и се забиват в петите на нестинарите. Боли ги, сълзи сълзят от иконите, за да се разбере, че най-силната сила може да рухне.
Къде по-нагоре, къде по-надолу, къде да се раждаме, къде да умрем, утре?
Àêî íå áåøå òè
Магията стана. Небето се спусна надолу и влезе в прозорците. Ръцете се вдигат и все по-нагоре крещят, и търсят Всевишния. За мъртвите — само добро или нищо.
СЪН Непризнат и изнервен, дълго чакал нощта, моят сън безсловесен жадно търси вода.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
И с треперещи пръсти той опипва стена. Там намира случайно малка топла сълза.
Сън сънува сънят ми, плаче вече на глас, а сърцето на кораб в котвата е сега.
60
61
*** Как да се вярва на думи и музика? Как да се вярва на сън? След като седем звездички се чудят защо не са вкъщи, а вън.
Ìèøî, ïðèÿòåëþ, äà íå ãóáèì ñåêóíäè, ÷óâàø ëè âÿòúðà: Sic transit gloria mundi?! Ìèøî, ñòðàííèêî, íåêà ñìå ëóäè, íî áóäíè... ×óâàø ëè çàíèêà: Sic transit gloria mundi?! Ìàéñòåð çèíãåðå, äóøèòå íè íåêà ñà ñòðóíè….. Ïîìíèø ëè âèíàãè: Sic transit gloria mundi….. 16.03.1980 ã. Â. Òúðíîâî
Àêî íå áåøå òè
И с теменужен воал завиват те този град осиротял. Нито мастило стига за писане, нито свещици за тях!
Îðëèí Îðëèíîâ
САМОЗАЛЪГВАНЕ Когато дойдат с лопатите бодро и ритнат с крака върху мен буци пръст, дайте на моя син да ми бодне свещица, преди върху ми да са сложили кръст.
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Извикайте малко хорче попове, извикайте всички, с които делих, хляб и сол, струни скъсани, че и огньове, за последен път нещо да прозвучи. Нека настръхнат и наематели, и влюбените някога в мен жени. Там от алеята със стари приятели аритмията горе ще продължи. Нищо, че с вятъра още се гоня, тичам като че ли ще свърши светът. Ето ме мен, вече готов за объркване около син и Бог, живот и жена. Блъскам с юмруци в прозорци и хора, оказвам се всъщност опасен и див. Чак на разсъмване навивам часовника, ако съм и след сънищата си жив. Мога дори в гроба да се престоря в каквото си искам, поне засега. Аз пея наум, не чувате ли бе, хора, че с моята песен ухажвам смъртта?
62
63
***
Ñêúïè Ìèøî, ×åñòèò þáèëåé! Ïîçâîëè ìè äà ïîçäðàâÿ è ñåáå ñè ñ ÷àñò îò ãîäèíêèòå òè - 35 îò òÿõ ñìå çàåäíî â ïðèÿòåëñòâî è âÿðíîñò, äîðè àêî ðÿäêî ñå ñðåùàìå â òèÿ õàîòè÷íè âðåìåíà. Áëàãîäàðÿ òè. Çíàì, ÷å î÷àêâàø äà òè íàïèøà íåùî õèòðî èëè ëèðè÷íî, íî õèòðèíèòå è ëèðèçìúò ìè ïðåöúôòÿõà... Íî ïîìíè, ÷å ìèñúëòà çà òåá å åäèí îò âå÷íî öúôòÿùèòå êåñòåíè, êîèòî ìå ÷àêàò íà ïîñò íå ñàìî íà Îðëîâ ìîñò. Íàâñÿêúäå è âèíàãè! Öåëóâàì òå îò ñúðöå, Ìèðÿíà Áàøåâà
Àêî íå áåøå òè
Никога не казвай на поета: “Лека нощ”, ти май го бъркаш с човека. На него, човека, кажи: “Лека нощ” и “До утре”, а на поета пожелай да осъмне!
64
***
Ìèõàèë Áåë÷åâ
Ако човек не познава нещо, то не му липсва.
Íà ìîÿ ñòàð ïðèÿòåë Ìèõàèë Áåë÷åâ - ÷åñòèò þáèëåé! Ïî äóìèòå íà åäíà íàøà îáùà ïåñåí îòïðåäè 30 ãîäèíè - íåêà áðîèì ôåñòèâàëèòå, à íå âîéíèòå... Ñ óäîâîëñòâèå ìó ïîäíàñÿì ñëåäíîòî ÷åòèðèñòèøèå: Ïåñåí ïîåòúò ïîäåë, à ïðèïåâúò - òàêúâ: „Íà Ëúâîâ ìîñò ñúì îðåë, íà Îðëîâ ìîñò ñúì ëúâ!“ Åìèë Ñèìåîíîâ