Списание "Знаци" by capola

ЗА БИБЛИßТА НА ПЕСЕННИß ÔОЛÊЛОР ...Че народната ни песен през вековете е не само корен и върше, вяра и надежда, клетва и код, а е ситуирана в колективното народностно съзнание до степента на религия, не бях се замисляла... Въпреки че винаги съм осъзнавала храмовото

й значение. Въпреки че винаги съм знаела, че без нея – без народната ни песен – мнозина от нашите духовни първенци (включително и в поезията) щяха да бъдат слепи и неми, и глухи... Какво ме накара да провидя връзката на нашия песенен фолк-

лор с религията? Неотдавна един светъл мъж от Добруджа – и името му е такова – Светлин Белински, - който вае дърво и камък, реди иконостаси, пише притчи и песни, осветява съзнанието на учениците си и какво ли още не в тази посока, та, този мъж ми донесе една библия. Тя е издадена в Цариград през 1874 г. в книгопечатницата на А.Х.Бояджияна. И в моята библиотека има стари и още по-стари книги. Какво ли толкова ме впечатли тук?! Библията е принадлежала на някой си „Иванъ Цоцовъ, самъ роденъ през м.януарий, на 27-мий кръстенъ от хаджи поп Станчо в 1851 г., кръстенъ на Св. Йoан Златоустъ, обрученъ съм самъ да си светя масло на този денъ.” Така е записал бившият собственик на библията на първата й свободна страница. Да, в това няма нищо изключително. То е поскоро на следващата страница, която за жалост, не се чете ясно. Там този наш Иван Цоцов, кръстен на Св. Йоан Златоуст, е записал с молив една народна песен! В Библията! Защо ли? Едва ли е поради липса на друга хартия, каквито и да са били за България тези времена. Едва ли е случаен изборът на място... Там, между страниците, преди Вехтия и Новия завет, един стар българин е сложил нашата народна песен... на пиедестал. Там, където й е мястото... За какво пее песента, за какво

плаче?... „Ясна светла месечинко, дали има друг кат’ мене в таквази неволя...?...” Песента е записана с молив, на много места думите са протрити или задраскани, не се четат. Понататък долавяме жалбата на певеца, че е в „чужд и далечен край... , вместо радост и веселие - само теглило, вместо поле и зелена тревица - черна стена и влажна земя..., и тая тъмна тъмница...” ...Сякаш мълния пробяга пред очите ми и ги ослепи. Дали пък библията не е била в ръцете на някой български поборник, заключен в тъмните зандани на бившата турска империя?! Само на такова място парчето хартия би било

така драгоценно. Но защо не е изписал своята песен в края на книгата, където има повече свободно пространство, а я е написал в началото?! Разбира се, нашите въпроси ще увиснат без отговор. Все си ми-

сля обаче, че интуитивно или съзнателно българинът Иван Цоцов е вписал песента - преди или редом с титулната страница на библията. И това не е случайно. Елка Няголова

САМ СИ БЕШЕ СЛЕЗНАЛ ГОСПОД...

народна песен

Сам си беше слезнал Господ Светий из хубава България, коладеле. Срещом срещна сура ламя, коладеле, сура ламя с до три глави, коладеле. Че си извади тънка сабя, коладеле. И си отсече до три глави, коладеле. И дойдоха до три реки, коладеле, из хубава България, коладеле. Първа река с буйно вино, коладеле, втора река с жълто жито, коладеле, трета река с бяло мляко, коладеле... Руйно вино за лозари, коладеле, жълто жито за чифчии, коладеле, бяло мляко за овчари, коладеле. Туй за здраве в тази къща, коладеле, за хубава България, коладеле.

„Знаци”: Песента е записана от Светлин Белински, с.Орляк, Добричко

Българският писател Ивайло Петров в юбилейно издание на именитото списание В него са включени 240 автори от цял свят, които разказват за един ден на света. В благодарствено писмо до Ивайло Петров главният редактор на списанието, което навършва тридесет години, благодари на нашия писател за интересния разказ. „Ще бъдем щастливи да Ви четем“ казва Франсоа Армане.

ЯБЪЛКОВИТЕ ДРЪВЧЕТА

Разказът се публикува за първи път у нас! Днес следобед пристигнах на вилата си край град Балчик на Черно море. Тук прекарвам със семейството си половин година – от 1 юни до края на ноември или декември. Идвам в края на април да приготвя малката си зеленчукова градинка за лятото. Засаждам цветя и зеленчуци. Преди месец ми се наложи да дойда в този край по работа, отбих се във вилата и посадих три ябълкови дръвчета. Днес през целия път си мислех дали тези дръвчета са се хванали. Имам в двора и други овощни дръвчета, но ябълки не успях да отгледам. Или не успявах да ги посадя навреме, или посадъчният материал се оказваше лош. Така минаха повече от десет години и ябълковите дръвчета се превърнаха в моя мечта. Представях си ги като ония, които бях виждал в чужди дворове – високи, с добре оформени корони, отрупани със златистожълти плодове или румени като бузките на здрави деца. Първата ми работа, след като пристигнах, бе да видя посадените преди месец дръвчета. Двете се бяха хванали, а едното – из-

Ивайло Петров съхнало. Кафевите им пъпки се бяха разпукали и превърнали в бледозелени, продълговати и леко нащърбени листа, устремени към небето, жадни за слънце и живот. Посаждането на растения и дървета е не само полезно, но преди всичко – интересно и красиво. Без тях моят двор би изглеждал като пустиня и аз не бих могъл да живея в него. Като посаждаме дървета, ние създаваме

Писателят Ивайло Петров бе и интересен художник. Портрети на: Радой Ралин, Ивайло Петров - автопортрет и Иван Радоев

живот, т.е. извършваме божествено дело. Понякога ми се струва, че съм придобил сетива, с които усещам и виждам тайнството на растежа. Имам чувство, че не природата, а аз сътворявам растенията и дърветата в моя двор. Те са живи същества и то, от най-благородните. Растат и живеят в безропотно мълчание, не се оплакват от нищо, не протестират за нищо, не изяждат собствените си плодове, а ги даряват на човеците и животните. Половин година общувам с тези благородни същества и дори разговарям с тях. Всяка сутрин преди да започна работа, минавам „на преглед” из градината и двора. Зная с кое растение или дърво какво се е случило през изминалата нощ –

ожъдняло ли е или е огладняло, весело ли е или е тъжно, има ли нужда от нещо. Преоблякох се набързо, взех лопатата, разчистих около стъблата на ябълковите дръвчета и ги полях обилно с вода. ОтпоИвайло Петров, „Двойка“

сле, докато разкопавах и разсаждах зеленчуци, все поглеждах към двете дръвчета, за да се уверя още веднъж, че са се хванали. Едва привечер поседнах на пейката пред къщата. Приятно ми е да посядам на тази пейка в края на деня. Отдъхвам от дневните грижи и труд, а къщата – символ на доверие, топлина и радост, стои зад гърба ми като вярна закрилница на съкровените ми мисли, чувства и надежди. Къщата е на около 200 м от морето. Когато вятърът духа от юг, усещам тръпчивия мирис на йодови изпарения, чувам шума на разбиващите се о брега вълни или тихите им, подобни на вопли въздишки, при спокойно море. Днес денят бе ясен и тих, водаИвайло Петров, „Разпятие“

Ивайло Петров, „Тъжна старица“

та – огледално гладка и спокойна. На пристана бяха акостирали кораби с разноцветни корпуси, виждаха се отраженията им във водата, както в картините на Албер Марке. Наоколо лежеше лека, ефирна тишина. В безкрайния лазур се появиха бледозелените отблясъци на залеза и морето придобиваше все по-тъмнозелен цвят. Неговата необятност предразполага към вглъбеност и тъжни размисли, които ме потискат и терзаят. Колкото по-нищожен и примирен се чувствам пред тази необятност, толкова повече се бунтуват мислите ми. Натрапват

Ивайло Петров, „Добруджанци“

ми се прастарите въпроси за смисъла на всичко у нас и около нас, и винаги стигам до объркано, мъчително и безизходно заключение, че то е дело на слепия приро-

ден гений. Той създава със сляпа, безкрайно мощна и необуздана енергия, без да осмисля създаденото. Създаденото от него осмисляме ние, за да обясним приИвайло Петров, „Созопол“

съствието си на света. Но в какво се състои това осмисляне? В изграждане на всевъзможни противоречащи си философски системи, нрави, религии... Когато съзерцавам необятността на морската шир, си мисля, (а съм го и писал), че инстинктът за живот е по-силен от смисъла на живота. С неговата мощна сила, внедрена в същността ни от природата, ние преодоляваме страданието и безсмислието на живота и смъртта. От инстинкта за живот се ражда нагонът да раждаме, да работим, да се надяваме – дори когато пред нас стои самата безнадеждност, да се отдаваме на всевъзможни страсти и желания. Всъщност, нашият живот е запълнен със за-

Ивайло Петров, „Голо тяло“

Ивайло Петров, „Портрет на мъж“

нимания и борба за оцеляване, които ни отклоняват от мислите за смъртта. След като нахвърлих тези бележки, седнах да вечерям. Сетих се, че не съм чул последните вечерни новини и пуснах радиото. Новините..., както винаги напоследък, са само неприятни. Днес левът продължава да се обезценява (56 лв. = 1 щатски долар). Безработицата расте, растат цените на стоките (особено на хранителните). Расте престъпността. Три четвърти от населението живее под необходи-

мия минимум. Всяко денонощие се извършват хиляди кражби, насилия и убийства. Суперинфлацията настъпва с тежки, убийствени крачки и профсъюзите организират стачки с искания правителството да подаде оставка. Атентати в ЮАР, Турция, Афганистан, Нагорни Карабах, Йемен, на ивицата Газа. И къде ли не още? Но най-обезпокояваща за нас е войната в Босна. Имаме поговорка, която казва, че когато мечка играе в съседния двор, и в нашия ще играе. Ако мечката се заиграе в нашия двор, в страната ни ще се разиграе най-страшната трагедия. Да, светът е обременен с вой-

Ивайло Петров в първия ден като гимназист във Варна

ни, престъпност и насилие. В света непрекъснато се лее невин-

Добрич, 1941 г., 7-ми клас

на кръв. В много страни витае призракът на мизерията и смъртта. Но... ябълковите дръвчета! Въпреки всичко... Каквито и беди да ни сполетяват, ние всяка пролет ще посаждаме ябълковите дръвчета на надеждата. Ще се грижим за тях, ще им се радваме и ще очакваме да порастат, за да украсяват дворовете ни и да дават плодове на децата и внуците ни. Както знаем, че ще умрем, но не го вярваме, така знаем, че животът е непоправим, защото има фабричен дефект, но го живеем. Балчик 29 април 1994 г.

Благодарственото писмо от „LE NOUVEL OBSERVATEUR“

Нови стихотворения

Георги Константинов

Роден в Плевен. Завършил е българска филология. Трудовият му път преминава през Българска телевизия - литературен редактор, сп. ”Родна реч” – главен редактор, ИК “Списание Пламък” – директор, народен представител в “ ІV Велико Народно събрание, Съюза на българските писатели - главен секретар, а от 2001 г. е председател на Българския П.Е.Н. – център. Автор на около 30 стихосбирки – “Една усмивка ми е столица”, “Лично време”, “Неграмотно сърце”, “Общителен самотник”, “Обичам те дотук”, ”Балада за нисшите чинове”, “Дърво и птица”, “Аспиринов сняг”, “Моят рецитал”, “60 страници поезия”, “Любовно разписание”, “Човекът е въпрос”, “Вечерна дъга”, “Нови стихове. Лирика . Сатира” и др. Неотдавна излезе от печат първи том “Лирика” от четиритомното му издание “Избрани произведения”. Създадени са над 200 песни по негови стихове. Негови книги са публикувани на руски, сръбски, македонски и др. езици. Пише и книги за деца. Носител на значими национални и международни награди. Почетен гражданин на Плевен.

вИНаГИ НеЩо По-ДрУГо… Какво е поезията? Според самия поет – вечерно слънце, бяла мъка и любов без име… Според лекаря – една щастлива форма на неврастения. А според филолога Хикс – поезията не е нищо друго, освен глаголи, съществителни и тук-там епитети…

Художник: Димитър Лалев

Не. Поезията е нещо по-друго, казва народната песен… Тя е като сурия елен над извора: “С рогата си го мътеше, с очите си го бистреше”.

Художник: Дора Кънчева

лЮБов от ПрЪв ПоГлеД Не зная дали любовта е вечна, но винаги има светло начало… Любов от пръв поглед. Любов от първа чаша. Любов от първо “ало”… Как се казвате? Ще се видим ли пак? Мога ли да взема номера на джиесема? Ще чакам! Ало! Романтично начало. И финал необясним… Влюбваш се в непознат. Намразваш любим.

БрЪМБар

Художник: Снежина Попгенчева

Даже бижутер едва ли ще усети колко рядка скъпоценност е това – виолетов бръмбар като диамант просветва в лятната повяхнала трева. НеДелНа ГраДУШКа

Художник: Данаил Райков

Като закъсняло влюбване това е. Между нас, сред сухите слова, влюбен бръмбар бръмка и сияе. Колко рядка скъпоценност е това!

Селско капанче с три масички отпред. Седим пред недопити чаши и чакаме автобуса за София… Внезапно из-зад хребета изпълзя космат облак. Мина над дърветата, захапа покрива на читалището, после изръмжа и изсипа гъста бяла градушка – разнокалибрени зърна колкото сврачо яйце, колкото орех… Белите парчета се промушиха и под навеса, звъннаха и в нашите чаши. Женицата до мен проплака: “Божичко! Какво ли ще остане от моята градина!…” А пийналият младок отсреща се обади весело: “Оха-а-а! Колко много лед за мойта водка!”

ЧеШМа от рИМСКо вреМе Край древния планински път една чешма ромони. Не спира в трите чучура безсмъртната вода…. Гасила е тя жаждата на римски легиони… Тук нашенски овчари са водели стада… Присядали са диви орди с криви ятагани… И три синджира роби тук са свеждали глави… Хайдути тук са спирали, обагрени от рани. Светът е спирал. А водата все не спира да върви.

Художник: Никола Манев

ЖИвото вЪГлеНЧе Пред нея коленичи и днешната ми жажда. Съзирам – древни букви в камъка личат: “Животът е една изпита чаша”… Аз също пия и си тръгвам… А чучурите все текат.

Смешна, наивна мечта от моето детство. И днес тя вълнува ме, сънувам я често… Мечтая да се зарея в космическия свод, но не за да търся друг земен живот, а да видя оттам, сред мъртвите планети, как моята Земя като живо въгленче свети.

вИДеНИе в МаУтХаУЗеН След катедралата “Мариин дом” видях концлагера “Маутхаузен”. 16 километра между тях. А сякаш слязох от ефирен облак в гранитното подземие на дявола… Звучеше още в мен просторната мелодия на органа, възпяващ с хиляди тръби божествената същност на човека…

Вървях и си повтарях мълчешком: Каква огромна и неспасяема човешка морга!.. Подирил лъч в душата си, поисках да си спомня небесните акорди в катедралата “Мариин дом”… И сякаш зърнах, че струи Циклон Бе от светлите тръби на тържествения орган. гр.Линц, Австрия

Художник: Христо Каварналиев

А виждах мрачните бараки, опасани с бодлива тел отвсякъде и чувах плач и писък на хиляди човешки сенки, наблъскани в онази зала – под змийските тръби, в които съска Циклон Бе…

Стърчеше в безнадеждното небе огромният комин, превърнал в дим божествената същност на човека…

Ивайло Иванов

Роден е през 1972 г. в гр. Троян. Средно образование завършва в родния си град, а после – българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения. Автор е на следните книги: „ Хензел и Гретел” / поема, 1995 /, „Искри от воденичните ми камъни” / сатири, 1997 /, „ Очи на дете” / ранни стихове, 2006 /, „Филологически поеми” / 2007 / и на излязлата наскоро стихосбирка „Пастирът на мухи”. Сътрудничи на централния печат със свои стихове, сатири, критически материали и църковна публицистика.Негови творби са превеждани на немски, руски, литовски и унгарски. Носител е на награди от различни централни и местни конкурси за поезия. Член е на Сдружението на българските писатели.

ИЗ „НОВ СЪН ЗА ЩАСТИЕ” *** Тъй както птичето изопва шия, за да вкуси потръпващата капка като плод, така към бъдното и аз протягам устни за глътката от предстоящ живот. Какви ли вихри в сферата ù плават?... / Не ги съзирам – аз ги предполагам! / Но малка е да ме насити тази влага и предостатъчна – да ме задави!...

*** Секундите са вече преброени до блясъка, с камшик разсякъл мрака!... И в полога на мойто предрождение едно яйце задъхано тиктака. Но каменна е тя – ще се пропука ли – утробата, в която блъскам аз? Какво не бих дал, за да изписука – макар октава само – моят глас!... Да видя как сред вишни разцъфтели звучат, извират трелите му ясни! И как набъбва в небесата бели подобно ангел – идещият ястреб!... *** Да ме пронижат бистрите води!... Бълбукащи, през мене да преминат. Иглице остра светлина, води като зеница в пластовете сини!... Аз нямам свое тяло, дом и род!... За мене само хоризонтът е окова. По-чист съм от мехурче кислород, изплувало от бездната на словото. *** Последни локви, голи и студени, със формите на мънички държави и с многоклетъчно, гъмжащо население, което есенното слънце изпарява.

Как лъкатуши – мързелив – димът, върху дъха на въздуха подписва се!... А вечер в черни хорове звънят мушици – като преродени писъци!

*** Не март, а сякаш армии навлизат из родните поля незавладени: пращят тревици-копия, филизи развяват знаменцата си зелени. А легионите зърна пшеница са легнали в пръстта като във блато. И дишат – аспарухови войници! – през крехките тръбички на стъблата. - Тревога! Идат варвари, езичници!... И слънцето, гнездо на страховете, звъни като запалено езиче в камбаната огромна на небето.

Художник: Иван Стратиев

*** Умирайте изящно и свенливо!... Като жужене в непозната стая. Като мухата – петънце мастило – сред сребърната графика на паяка. А после времето – като салфетка – ще я попие. / Споменът е смлян! / И само - прашни - две крилца ще трепкат като забравен малък дъждобран.

*** Когато шумното кай мене заплашва да обезличи покоя в мен, тогава стена и се пропукват мойте вени от болка - в слепите очи!... Притискам с две ръце главата!.. / Над мен небето като плоча е! / Измислица са сетивата! Аз виждам най-добре нещата със свойто слепоочие.

Художник: Никола Манев

*** Минути само взорът ни щастлив е и мислите-разколници го грабват!... А този свят недрата си разкрива, едва когато ти му се зарадваш.

Художник: Димитър Киров

Тогаз избухва тишината, скрита под всеки дремещ лист, венче и чашка. И да разбираш пеперудите, които, летейки над земята, ръкопляскат.

*** Тревици-игленици и очи на тичинки, подминати и ничии!... Как шепота им плах да различиш, когато се боиш да коленичиш? Присвива стави гълъбът – замах! – в крилете лумва сила първобитна. И аз, люлян сред полъха от тях, смаля ли се – тогава чак политвам.

Художник: Никола Манев

*** От влака гледах: Млечната мъглица бе скрила електрическите жици. Без тях врабецът - изумен го виждах сред въздуха стоеше неподвижно! И кълъбцето сиво в мен остана да ми пресяда, щом понеча да те схвана,

Художник: Константин Щъркелов

поезийо! Какво си всъщост ти?... Едно врабче сред въздуха седи!

*** Аз не намерих друг събрат на щедростта, от изгрева, разсипал куп отблясъци, като звънливи сребърни петачета, във шепите на мокрите листа. Като в лъжичка разтопен калай, жужи в тях светлината, ври до синьо. И стича се в листото-раковина, отнела от пейзажа своя пай. А после като езерно око изтръгва тя куршумчета свирепи. И бие в слепоочията слепи на утрото прозирното „ако”!... Предвестник, че и сетният ми ден ще е звънлив и щедър като този: Две крачки! И залитане - ранен на светлината с тихите експлозии!...

Художник: Никола Манев

Георги Михалков Роден в София, завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто. Печата в: Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унга-

рия, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България. Автор е на сборниците с разкази “Тайнствената светлина”, “Насън пътувам”, “Затворената мида”, “Глинената камила”, “Почивка на Карибите”, на романа “Преображение Господне”, спечелил Конкурс на Министерството на културата, на романа “Бягства”, на повестите “Златният Посейдон” и “Майски дъжд”, на пиесите “Ще живеем!”, “Доктор Браун е у нас”, “Откритието на века”, на сборниците с есета “Белетристични есета” и “Литературни откровения”. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, спечелва годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство “Деоксу” в Сеул издава на корейски език сборника му с разкази “Хубав сън”. Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на ПЕН-клуба.

ТЪРСЕНЕТО НА ВЯРА разказ

На поета Светозар Аврамов

Морето се разстилаше като поле с лавандула. Близо до брега масленозелено, а навътре все по-синьо

и по-синьо. Вълните се полюшваха, сякаш невидима женска ръка небрежно ги галеше и си играеше

с тях. Звездин стоеше на брега. В далечината се виждаше малък остров, чиито контури едва се очертаваха сред вълните. Забелязваше се някаква тъмна сграда, а до нея не много висока бяла кула – фарът. Отляво на Звездин се простираше безлюдната плажна ивица, а отдясно на километър от него – полуостров, обрасъл със зелени храсти и дървета. Приличаше на таралеж, спрял на брега и протегнал острата си муцунка към морето, сякаш за да пие вода. Там, където свършваше плажът и започваше хълмът с храстите и дърветата, се издигаше стара каменна постройка на два етажа с прозорци, надвиснали над морето. Вълните се разбиваха и миеха стените ù. Изглеждаше безлюдна и запустяла. Някой беше споменал, че преди години там е имало голям ресторант, но отдавна е изоставен. Откакто беше дошъл на почивка тук, тази масивна сива сграда, издигната сякаш в морето, разпалваше въображението му и го караше да отиде и да я разгледа, но все отлагаше. Казваше си, ще отида утре, а на другия ден оставаше за следващия. Един следобед, когато пак седеше на малкия плаж, загледан към острова с белия фар, изправен като мачта над вълните, внезапно заваля. Едри капки като тежки сребърни монети започнаха да падат по сухия пясък, морето се разлюля,

вълните потъмняха и заприличаха на газиран ментов сироп. Звездин неохотно стана и тръгна към изоставената постройка. Вратата стоеше полуоткрехната. Той я бутна и влезе в голямо просторно помещение. Преди години тук сигурно бяха наредени масите. През прашните мръсни прозорци се прокрадваше бледа светлина. Дъждът се усилваше. Проблесна светкавица и силен гръм разлюля стъклата. Отвън вълните ръмжаха като вълци и блъскаха каменните стени. Звездин се приближи до прозорците. Сива пелена покриваше морето и островът не се виждаше. Изправен в празното помещение над разлюляната морска бездна той почувства, че не е сам. Имаше някой, който стоеше зад гърба му и мълчаливо го наблюдаваше. Звездин го усети подсъзнателно, сякаш долови притаено дишане. Обърна се и се огледа. Големият салон беше празен, но в най-тъмния ъгъл имаше колона. Зад нея се спотайваше някой. Стъпките му глухо отекнаха и преди да стигне до колоната, оттам излезе момиче, млада жена, може би на двайсет или двайсет и две години. Изправи се пред него и го погледна. Беше средна на ръст, слаба, с дълги коси и очи, с цвят на лавандула. Звездин се смути. -Здравейте. Влязох, за да се скрия от дъжда – промърмори ко-

лебливо. -И аз – каза тя. В този миг светкавица като блеснал меч разряза сивата пелена отвън и остър гръм разтресе сградата. -Скоро няма да спре – промърмори Звездин. -Няма – повтори момичето. -Сигурно и Вие сте тук на почивка? – попита той. -Да – едва кимна с глава тя. Той се огледа и се почувства неудобно. Беше по бански и джапанки, а тя с бяла пола, дълга почти до петите ù, с бяло трико с тънки презрамки, плътно прилепнало до тялото ù, очертаващо гърдите ù, набъбнали като узрели праскови. Пшеничените ù коси се разпиляваха по закръглените ù бронзови рамене. Продължаваше да го гледа загадъчно и в меките ù лавандулови очи играеха искри. Звездин не можеше да се освободи от натрапчивото усещане, че тази млада жена го познава, виждала го е или знае за него повече, отколкото би могъл да предполага. Напрягаше си паметта и се опитваше да си спомни дали не я е срещал някога, дали не я познава? Главата му сякаш беше изпълнена с бели петна и нищо не можеше да си спомни. Не успяваше да извика нито случка, нито дребен детайл, който да му подскаже дали някога някъде не е виждал тази привлека-

телна млада жена. Реши да използва един познат метод, да ù се представи, да ù каже името си, за да чуе нейното, което да му подскаже нещо за нея. Протегна ръка и малко неуверено произнесе: -Доктор Звездин Попов. Тя едва доловимо се усмихна, сякаш искаше да му каже „знам”. После подаде крехката си длан с изящен маникюр с безцветен лак. -Вяра Кралева. Вие сте зъболекар, нали? Звездин остана неподвижен. Значи го познаваше, а той още не можеше да си спомни коя е. -Откъде знаете? – попита. -Знам – отговори тя и загадъчната ù усмивка откри белите ù равни зъби. “Откъде ли знае, че е зъболекар и наистина ли го познава?” -Скоро ще спре – каза тя и тръгна към прозорците. - Това е летен дъжд, започва неочаквано и спира изведнъж, както облаците над морето, идват внезапно, а после сякаш се стопяват. Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. Гласът ù беше приглушен и напевен. Стоеше с гръб към него, а той не сваляше поглед от красивото ù тяло, от облите ù загорели рамене с двете тънки бели презрамки, които приличаха на фосфорни ивици. -Спря – каза след малко тя. И в този миг слънцето проби

облаците и златен сноп заля празното запустяло помещение. Тя тръгна към вратата, а той я последва като в сън. Излязоха навън и се отправиха към хотелите, които като ланец опасваха плажната ивица. -В кой хотел сте? – попита Звездин. -Ей там – посочи в далечината тя. Явно не искаше да му каже и той повече не настоя. Вървяха, без да разговарят. След двеста или триста метра тя се спря, каза му „довиждане” и тръгна по една алея вдясно. Проследи я с поглед, докато не се изгуби в далечината сред пъстрата тълпа от летуващи. Звездин се прибра в хотела, влезе в стаята и се замисли. „Вяра Кралева. Виждал ли съм я или не? Коя е?” Образът ù се беше запечатал в съзнанието му като гравюра. Той скоро щеше да навърши трийсет и пет години. Познаваше много жени, и по-млади, и по-възрастни. Беше преживял вълнуващи мигове и изпитал почти всичко, което един мъж на неговата възраст може да изпита. Женен и разведен, имаше хубави, незабравими дни, но и досадни и напрегнати. „Коя си ти, Вяра? От къде си? И как така те срещнах точно днес?” Вечерта, когато слънцето залезе и над курортното селище повя соленият морски вятър, лек като

въздишка на млада жена, и юлската вечер започна да се спуска бавно, подобно на огромно кадифено крило на прилеп, той си облече бялата риза и мекия памучен панталон и се отправи към ресторанта „Капитан Нико”, за да вечеря. Искаше да забрави Вяра и да не мисли за нея. Едва ли щеше да я срещне втори път. Имаше толкова много хора в това оживено курортно селище, което сега, в разгара на лятото, приличаше на шумно гнездо, захвърлено на морския бряг. След като хапна добре и изпи две големи наливни бири, се прибра в хотела, отпусна се в хладните чаршафи и се замисли. Отдавна беше свикнал със самотата. Тя не му пречеше, дори понякога му помагаше да се съсредоточи и по-точно да прецени ситуацията, в която е попаднал, но май беше време да намери отново жена и да бъде пак семеен. Не можеше още дълго да кара така. Беше постигнал най-важните си цели в живота: образование, професия, уважение, приятели. И както лежеше със затворени очи, от тъмнината в стаята изплува образът на Вяра Кралева. Появи се такава, каквато я беше видял: с пшеничените коси, с меките лавандулови очи и с онази загадъчна усмивка, с която сякаш искаше да му припомни нещо. Сутринта рано се събуди, изпи първото си за деня кафе и се от-

прави към плажа. Обикновено опъваше чадъра си до един от спасителните постове, но тази сутрин точно на това място се беше настанило младо семейство с две деца. Поогледа се и реши да отиде по-нататък, към носа, който приличаше на таралеж и към запустелия изоставен ресторант. Измина двайсетина метра, гледайки разсеяно хората, налягали по пясъка и изведнъж се сепна. Точно пред себе си видя Вяра, седнала на широка хавлия на бели и червени райета, загледана към морето. Той се спря за миг, но веднага продължи, казвайки си: „Сигурно няма да ме забележи или ще се направи, че не ме вижда”, но се излъга. Тя го забеляза или може би го беше видяла отдалече, защото изчака да се приближи до нея, широко му се усмихна и му каза: -Здравейте. -Здравейте – отговори той. Не очакваше така приятелски да го поздрави и малко се смути. -Да не би да отивате пак към изоставения ресторант? -А не – побърза да отговори той. -Може да седнете тук – предложи тя - и аз съм сама. Погледна я. Откъде знаеше, че е сам. Сигурно самотниците си личат отдалече и никой не може да ги сбърка. -Добре – съгласи се, опъна чадъра до нея и разстла хавлията си.

-Всяко лято ли идвате тук? – попита тя. -Не, за първи път. Един приятел ми препоръча този курорт. -Поне веднъж в живота си трябва да отидем някъде, където никога не сме били – каза тя. -След като не можем да бъдем навсякъде, да се опитаме поне веднъж да бъдем някъде на непознато място – усмихна се иронично той. -Какво Ви накара да влезете в изостаналия ресторант? – погледна го Вяра. -Любопитството. От няколко дни го гледах оттук, от плажа, исках да го разгледам, но едва вчера го направих. -И ако не бяхте влезли, нямаше да се срещнем и да се запознаем. Не мислите ли, че понякога тръгваме за някъде, за да срещнем някого, когото не познаваме и дори не предполагаме, че съществува? -Може би... Това му прозвуча твърде философски. Един кичур беше паднал на челото ù и с бялата бейзболна шапка с козирка, тя му заприлича на малко странно момиче. -Струва ми се – заговори след малко той, - че не ние, а някой друг определя с кого да се срещнем и с кого да се запознаем. -Затова може би усилията, които полагаме, за да привлечем на някого вниманието, са напразни –

усмихна се предизвикателно тя. -По-важно е, че съдбата ни е срещнала с някого, който после ни е станал приятел. -Понякога съдбата ни среща и с хора, които след време не искаме нито да видим, нито да чуем. -Сигурно Вие и аз сме малко различни – забеляза той. – Аз искам да си спомням само за тези, които са оставили у мен приятен спомен, а Вие навярно не забравяте и тези, които са Ви наранили. -Не, аз просто си мисля, че едните и другите е трябвало да ги срещнем. Трябвало е, но защо – не знаем. Звездин отдавна с никого не беше водил подобен разговор и сега му ставаше интересно и забавно. Приятно му беше, че я срещна, че вчера, когато заваля на плажа, влезе в запустелия ресторант и я видя там, а тя сякаш стоеше до колоната и го чакаше. На тази възраст той вярваше, че познава хората и от няколко думи може да разбере какви са, какво ги вълнува, как гледат на живота. Вяра беше млада, може би десетина години по-млада от него и той не бързаше да навлиза в подробности от живота ù. Щеше да бъде нетактично, ако я попита с какво се занимава, от къде е. Имаше странното усещане, че и тя като него е преживяла раздяла, самотна е и може би сега, на морския бряг,

премисляше това, което ù се беше случило. Не изглеждаше лекомислена и повърхностна. Не искаше да натрапва своите разбирания и не държеше да е права на всяка цена. Слънцето напичаше все по-силно и по-силно и тя предложи да влязат в морето. Умееше да плува, а той – не. Стоеше до кръста във водата и я гледаше как плува леко и плавно като делфин. Косата ù жълтееше сред синьо-зелените вълни като слънчогледова пита и колкото повече я гледаше, му се струваше, че неусетно в сърцето му се излива упойващ сок и вече не вижда никого другиго, а само нея. За момент затваряше очи и си казваше: “Аз съм на трийсет и пет години, а не на шестнайсет и много отдавна не съм юноша”, но после си припомняше нейните думи: “Понякога тръгваме за някъде, за да срещнем някого, когото не познаваме и дори не предполагаме, че съществува.” Струваше му се, че и на нея той не ù е безразличен и ù е приятно да са заедно. Привечер се срещнаха в кафене “Лазур”. Тя го очакваше, седнала на една от масите. Беше облечена в нежносиня рокля без ръкави. Голите ù рамене се открояваха гладки и бронзови. Косите ù бяха спуснати и приличаха на слънчеви лъчи, блеснали върху морскосинята ù рокля, лавандуловите ù очи

гледаха морето, което се синееше като копринено платно, надиплено от вятъра. Може би се взираше към острова, към бялата кула на фара, която се изправяше в синевата като светла надежда. Надежда и спасение за моряците, и Звездин неволно си помисли за вярата, надеждата и спасението. Вярата, която ни дава сили, надеждата, която не ни оставя сами и спасението, което идва неочаквано. Пиха кафе и пак говориха за случайната си среща и за това, че е хубаво да си с някого на морския бряг. Когато вечерта плахо като босоного момиче тръгна от топлия пясък към асфалтираните алеи на курортното селище и започна бавно да покрива улиците, къщите и дърветата с прозрачен креп, те излязоха от кафенето и поеха към морето. -Искаш ли да отидем пак до изоставения ресторант? – попита Вяра. – Там усетих нещо тайнствено. -Да – отговори той, без да се замисля. Тръгнаха към обраслия с дървета и храсти нос, който приличаше на таралеж, наведен на морския бряг. Бутнаха полуотворената врата и влязоха в огромното тъмно помещение. Обгърна ги мрак и тишина, сякаш бяха пристъпили в дълбока пещера. Вълните се блъскаха в каменния зид и монотонни-

ят им плясък долиташе до тях като шепот. -Вчера, когато влезе – промълви тя – ми заприлича на древногръцки воин. Точно тогава блесна светкавица и те озари. Видя ми се, че си висок, строен със сребърен шлем на главата и меч в ръката. После забелязах, че си с плажна шапка и носиш слънчев чадър. Гледах те, притаена зад колоната, и имах чувството, че знаеш, че съм тук и идваш за мен, да ме вземеш, да ме изведеш навън и поведеш под дъжда. Почувствах се щастлива. Той не я остави да довърши. Устните им се сляха. Нежното ù тяло потръпна в прегръдките му като уморена чайка. Долови аромата на меките ù къдрици. Ухаеха на момина сълза и пак усети онзи упойващ сок, който бавно се излива в сърцето му. Когато се събуди на другата сутрин, първата му мисъл и първата му дума, която произнесе беше “Вяра”. Стана бързо, приготви се и тръгна към плажа. Беше още рано. Разпъна чадъра точно там, където вчера бяха с нея. Седна на хавлията и зачака да дойде. Припомняше си детайл по детайл изминалата нощ. Излязоха от запустелия ресторант и поеха прегърнати по плажната ивица. Над главите им червенееше луната като разрязана диня. Звездите приличаха на седе-

фени миди, подредени върху синьото кадифе на небето от несръчна детска ръка. Морският вятър повдигаше леката ù синя рокля и откриваше гладките ù бедра. На алеята до кафене “Лазур” тя го целуна, помоли го да не я изпраща до хотела и бързо изчезна. Минута или две я гледаше как се стопява в тъмнината. Мина час, но Вяра не идваше. Звездин започна да се притеснява. Слънцето се издигаше и сипеше жар. Изчака още час. Оглеждаше се, но не я виждаше никъде. Около него хората ставаха все повече и повече. Мъже, жени, деца. Шум, подвиквания, смях, голи тела, намазани с плажно масло, блестяха като лакирани и в горещия въздух се разнасяше тежка сладникава миризма. Звездин седеше и чакаше. Не смееше да влезе в морето, тя всеки момент можеше да се появи. Потеше се и го измъчваше жажда. Обиколи няколко пъти плажа. Мина пладне и хората започнаха да си отиват. Питаше се: “Какво се е случило? Защо не дойде?” Прибра се в хотела, но не остана дълго и тръгна да я търси. Обиколи курортното селище. Мина няколко пъти по едни и същи улици и алеи. Надникна в кафене “Лазур”, отиде до запустелия ресторант на брега, но никъде я нямаше. Тя не му каза в кой хотел е, а и той

не настоя да узнае. Не беше я попитал нито откъде е, нито до кога ще бъде тук. Продължи да обикаля плажа, улиците и алеите до полунощ. Сигурно много хора го забелязаха и го помислиха за луд. Прибра се в хотелската стая късно след полунощ, легна в леглото и заспа като упоен, съсипан от умора и притеснение. В съня му се появи Вяра. Идваше от морето. Приближаваше се бавно, облечена в бялата си пола и трикото с презрамките, които светеха като фосфорни на голите ù бронзови рамене. Очите ù, с цвят на лавандула, му се усмихваха загадъчно. Спря се пред него, погледна го и му каза: “Понякога тръгваме за някъде, за да срещнем някого, когото не познаваме и дори не предполагаме, че съществува. Ти ме срещна, защото искаше. Ти си пожела да срещнеш жена като мен и ме срещна. Случва се само това, което си пожелаваме, което много искаме да ни се случи, но не трябва да се надяваме на случайността, а силно да го желаем и търсим. Не се отказвай, търси ме. Ти вече знаеш какво искаш.” Събуди се. Видението беше изчезнало. Сън ли беше всичко това и наистина ли знаеше какво търси? кв. Крайморие, 27. 07. 2009 г.

Да помислим заедно за:

“Извънстоличните литературни формации и издания – актуални проблеми и възможности за развитие” Дискусия в къща „Ламартин“ – Старинен Пловдив 1.10. 2009 г. Организатори: Дружество на писателите – Пловдив Дирекция „Култура” – Община Пловдив Водещи: доц. Владимир Янев, ПУ ”П. Хилендарски”, Димитър Атанасов, зам.-председател на Дружеството на писателите - Пловдив Участват: Сава Василев – Велико Търново, алманах „Света гора” - гл. редактор, Велизар Велчев – Габрово, Дружество на писателите, Ангел Ангелов – Варна, сп. „Простори” – редактор, Атанас Липчев – Варна, в. „Кил” – редактор, Сашо Серафимов – Добрич, алманах „Антимовски хан” - гл.редактор, Валентин Чернев – Силистра, Дружество на писателите, Валентин Дишев – Благоевград, сп. „Глоси” - гл.редактор, Христо Карастоянов – Ямбол, Дружество на писателите, Георги Янев – Стара Загора, Литературна лига „Стига” – председател, Иван Митев – Хасково, Дружество

на писателите, Филип Хорозов – Кърджали, Дружество на писателите, Никола Иванов – Пазарджик, Дружество на писателите, Веселин Стоянов – Казанлък, сп. „Кула” – редактор, Ганчо Керечев – Смолян, сп. „Проглед” - гл. редактор, Борис Минков – Пловдив, сп. „Страница” – редактор, Соня Райчева – Пловдив, лит. формация „Хармония” - худ. ръководител, Розалия Александрова – Пловдив, поетичен кръг „Квант” - худ.ръководител. Поради заетост не успяха да се включат: Елка Нягoлова – Варна, сп. „Знаци” - гл.редактор, Георги

Чобанов – Варна, е-сп. „Литернет” гл.редактор, Марин Ботунски – Враца, сп. „Околчица” - гл.редактор, Атанас Радойнов – Бургас, в. „Автограф” - гл.редактор, Георги Ингилизов – Бургас, сп. „Море” гл.редактор, Иван Груев – Стара Загора, Сдружение на писателите, Георги Ангелов – Чирпан, е-сп. „Литературен свят” - гл.редактор, Ели Видева – Хасково, в. „Каунь” – редактор, Стоян Ралчев – Димитровград, сп. „Бумеранг” - гл.редактор. Проф. Огнян Сапарев, председател на Дружеството на писателите – Пловдив: -Като домакини сме изключително удовлетворени да посрещнем на едно място толкова представители на различни издания и дружества от цялата страна. Разбира се, че ранният период на демокрацията не е много удобен и благоприятен за литературата. Той благоприятства търсенето и инициативата на многообразието, но поради беднотията нашата родна демокрация затруднява реалното му провеждане. Радвам се, че в други градове местните власти се отнасят изглежда по-добре към литературата, защото виждам колко издания има. За съжаление, ние в Пловдив не можем да се похвалим, но се мъчим да правим каквото можем. Независимо от всичко обаче трябва да се борим за оцеляването на литературата, за това да се чува нейният глас,

което не винаги е много лесно, но лесни неща на този свят няма... Владимир Янев, водещ: -Колеги и приятели, аз ще започна с част от едно витаещо из съзнанието ми стихотворение на Първан Стефанов, посветено на Сезан, което завършва така: “И мене ми е драго, като виждам как вървиш, напук на равнодушната провинция, удобно настанена във Париж...” Мисля си, че понятието провинция първо не е толкова обидно, както обикновено се натоварва с такъв смисъл, защото провинция буквално означава “за победителя”. Трудно е да побеждаваш в Провинцията, малко по-трудно отколкото в Париж. В никакъв случай не искам да ме разбирате, че тук става въпрос за някакъв тип противопоставяния – столични и извънстолични формации и т.н. Все пак въпреки всички приказки за децентрализация, ние си живеем в едно доста централизирано време. Дай Боже, младите да доживеят отживяването на тези понятия. Спомням си, в Кърджали се видях с режисьора Пламен Панев, когото няколко софийски кокотки с микрофони питаха как се чувства толкова далече от София в тази дълбока провинция. А той им каза: „Дайте да не мерим с тоя аршин кое е провинция, щото София е Кърджали-то на Европа.“ Нашият разговор ще бъде вероятно в много посоки, но ще бъде съ-

сродоточен главно върху това: как се правят тези издания, какво е характерното за тях и как преодоляват трудностите. Сава Василев, гл. редактор на алманах “Света гора”: -... За самата инициатива ще побързам да споделя няколко идеи, които ако могат да се осъществят, та приказката да не си остане само помежду нас. На проф. Сапарев да му кажа, че има и по-тъжни обстоятелства от Пловдив. В Търново не е цветущо и това издание, което ще покажа, макар и опаковано в този недефлориран вид, то е във вид на книга и с една мултимедия от час и половина. В момента ние сме мастодонтът на периодиката в България, точно такава ни беше целта. Преди десетина години казах на едни софийски приятели- постмодернисти, които реализираха доста свободно и лесно своите идеи и издания, че рано или късно мога да направя такова издание, с което да ги бия по главата и да ги боли. И то стана така поради много причини... Като погледнете централните рубрики и медии, има там едно 20-30 души, които се появяват непрекъснато, все едно, че са домашни гости... Не присъствам тук само като главен редактор на изданието, а като председател на една новоучредена формация и се надявам по-нататък в дискусията да стане повод за разговор. Тя се казва “Национално общество за

литература и изкуства – формула 6”. Няма да ви казвам защо се казва “Формула 6”. Това общество е учредено от около 20-на човека, но има още около 40-50 от страната свободни писатели, университетски преподаватели. Още е младо и тепърва ще го стартираме. Тук идеята е същата, както и в алманаха. Но да се върна по-оперативно към идеята, за която споменах. Според мен, трябва да се направи следното – подобни срещи трябва да бъдат рутинни, есенни или пролетни, но поне веднъж годишно. Нужно е да се направи една много сериозна дискусия за българската периодика за литература и култура. Като се започне от “Съвременник”, в.”Култура”, “Литературен вестник” и се стигне до “Знаци”, “Света гора”, “Простори” и т.н. Очевидно е, че поради разкулачването на литературното пространство или така наречения единен литературен процес, който си беше около “Литературен фронт” , около “Пулс”, “Пламък” и пр. вече този процес го няма и аз имам една моя скромна теория, че нещата ще се градят в литературата там, където има и университети, и разбира се талантливи писатели, но университетските общности могат да бъдат стожер на литературата. Велизар Велчев, Дружество на писателите Габрово: -Представлявам Дружеството на писателите в Габрово, но мога

със същия успех да представлявам и алманах “Зорница”, тъй като съм работил дълги години в неговия предшественик. Какво е днес положението в Габрово? Дружеството и алманахът разполагат с една скромна сума от 300 лева на месец, която общината предоставя от наема на една общинска сладкарница. С тези пари ние се опитваме да посрещаме нуждите. Издаването на алманаха струва около 500-600 лева като книжно тяло, другото е без пари. Няколко думи за дружеството в Габрово. То, освен финансирането, има проблем и със застаряването. Другият проблем е напливът на случайни пишещи хора. В Габрово има едно специално обстоятелство, което, така да се каже, ражда графомани. Един от най-масовите вестници в града, който излиза в около 5000 тираж, предоставя на дружеството на писателите всяка седмица по две от своите страници за литература и изкуство. Оказа се, че тези две страници четири пъти в месеца са доста и те няма как да се пълнят. Те се пълнят по някакъв начин. Само че в дружеството на писателите има един предварително заложен капан, че член може да бъде всеки, който има стойностни публикации. А щом публикациите са в тези арт-страници, значи те са стойностни. Така дружеството започва да се пълни с хора, които са написали някакви там стихчета или епиграмки.

Атанас Липчев, в. “Кил”, Варна: -Вестник “Кил” догодина навършва 20 години, с една кратка реаниманиция през миналата година излиза редовно, издаваме го в 1000 бр. тираж. Много ни е трудно с разпространението. Във Варна се справяме, все още не успяваме да намерим оптималния начин да разпращаме из страната, но работим по въпроса. Тази година от десетилетия насам успяхме да издействаме една сума от 10 000 лева от община Варна, с която се спасяваме, издаваме вестника и си плащаме и тока, водата на Сдружението и даже остават за хонорари. Сашо Серафимов, сп. “Антимовски хан”, Добрич: -Мислил съм много по темата, но все не знам откъде да започна. Вижте, София беше център преди 1989 г. Що се отнася до Добрич, преди десетина години създадохме един регионолен вестник за животопис и култура “Антимовски хан”. От тази година започнахме да правим едноименното списание, което излиза четири пъти в годината в обем от около 120-140 страници. Опитваме се една група колеги да публикуваме творци от цяла България. Опитваме се да търсим някакъв център интелектуален, културен, възможен, за да се чувстваме част от цялото, наречено литературна България. Мисля си, че всички списания трябваше да бъдат тука представе-

ни с идеята да се създадат връзки – моето списание да се разпространява по сдруженията, другите също. Идеята ми е да си помагаме – даже и когато нямаме финансова възможност за абонамент, да разпространяваме помежду си изданията. Владимир Янев, водещ: -Давам думата на Валентин Чернев, като представител на дружеството на писателите в Силистра, град от който взехме “челен опит”. Там подкрепят всеки автор, който е с готова книга, с 500 лева от общината. Валентин Чернев, Дружество на писателите, Силистра: -Не е точно така – всеки, който има готова книга и хоп – 500 лева. Като цяло имаме разкошен кмет, който е много отворен към литературните творци, но щедростта на общината стана обект на атаки от страна на имащите възможност да забранят всичко хубаво. Вече такива помощи няма. Опитахме се да направим на два пъти издание тип списание “Реката”, за което не ми се иска да говоря, срам ме е. Защото там има двама-трима, които пишат хубави неща, още четири-пет, които пишат сносни неща, всичкото останало е... Тъй. Обаче това “останало” е активно, пробивно и пълни страниците. Аз лично нямам затруднение да си печатам стиховете, обаче всички сме затруднени от едно – ре-

дактори няма никъде, критика няма никъде, ние се варим в собствения си сос. В малкия град си уязвим, когато се опитваш да критикуваш. Преди малко г-н Марин Кадиев каза, че съм го оплюл, ама той е много добре – той никого не критикува, той говори само доброто, а то не може така! Трябва да му кажеш, че това, което е написал, е боклук! А като го кажеш, ставаш лош... Валентин Дишев, гл.редактор на сп. “Глоси”: -Това, което ще ви кажа оттук нататък, не е направено с нито един лев подкрепа от община, фондации, неправителствени организации и пр. В известен смисъл изобщо не го казвам с гордост, защото моите наблюдения са, че всъщност пари има, просто ние се оказваме неподготвени, много често и институционално да поискаме парите, и да ги получим. “Глоси” е много мъничко списание като външен габарит. И то съвсем умишлено е такова, то си има своя идеология. Колкото и да е мъничко, излиза на 88 страници и събира около 50-на автори от цялата страна, повечето поети, няколко прозаици, предимно с кратка проза... Между другото, появи се идеята и пуснахме първото електронно списание “Кръстопът”, а след това и второто “Диктум”. Географията на книгите, които публикуваме, е от Струмица до Дюселдорф. И пак казвам, нещата се правят благодарение

на безумен труд на трима човека и изстискване на личните им финанси, но се оказва, че могат да се случват. Повтарям тезата си, че финансовият въпрос някак не е основен, защото тук чух един приличен бюджет от 10 000 лева, а аз с тези пари ще издам поне 30 книги и ще направя около 6-7 фестивала. Владимир Янев, водещ: -Когато Христо Карастоянов идва да вземе думата, и Сава Василев замълчава! Моля! Христо Карастоянов, Дружество на писателите, Ямбол: -Ще кажа две-три изречения, защо ми е приятно да съм тука. От днешния разговор имам две новини за себе си. Добра и лоша. Добрата е, че има толкова много издания в различните места на България извън столицата. Лошата новина е, че аз не ги знам, не съм ги виждал, не съм ги чувал. Нещо в разпространението не ни е в ред. И тогава?... България отдавна вече живее в Тодорживковата мечта – живеем в две Българии – София и всичко останало. Писал съм, че скоро ще почнем да си говорим с преводачи, ще ходим на гости в София с визи, ще има КПП-та пред царския дворец. Само че това никак не е за шега. Щото ако литературата е национална, то коя е нацията? Щото, ако погледнете централните издания, ще видите, че нацията се казва софийска нация, ав-

торите са само оттам. Пътуват в чужбина автори само оттам. Не се заяждам. Въпросът е в това – когато имаме тези две Българии и с границите между тях, то само по себе си е много опасно. Тука събраните хора от различните региони сме част от тази надвисваща опаснаст, а тя се нарича следното – няма национален литературен процес при положение, че ние не се познаваме помежду си! Това е, върху което ми се струва, че би трябвало да се мисли яко... Имаме кръжец около “Литературен вестник”, имаме кръжец около лайфстайл-списанията – вие си стойте там! То хубаво, нека, но и ние не се познаваме, т.е. не се четем. Работата според мен е извън нашите възможности. Изкуствено ни затвориха не в столицата и извън нея, в 28-те области на България. И какъв национален литературен процес ще правим? Владимир Янев, водещ: -Една корекция на Христо Карастоянов, защото той е атрактив, а не теоретик. Национален литературен процес има, защото този процес не зависи от организацията. Няма национален литературен живот! Владимир Янев, водещ: В мен отдавна са изкрастализирали някои доста мрачни представи за настоящето на българската литература и за нейното вглеждане в бъдещето, защото общо-взето

аз смятам, че има много интересни проявления във всички области, но при липсата на една по-специализирана информация и при дезертьорството на повечето от университетските центрове от българската литература, това ще бъдат тъмните времена в нейното развитие. Не съм убеден обаче дали примерно след 20 години фаровете ще се насочат назад, за да ги осветлят по някакъв начин. Но нека да не тровя атмосферата с моя песимизъм, аз съм връстник на Христо Карастоянов Дядото, та приемете го като старческо мърморене и старчески страхове. Соня Райчева, литературна формация “Хармония”, Пловдив: -За мен беше много полезно да чуя вашите конструктивни идеи. Защото като ръководител на едно младежко общество мислено се опитвам да го впиша някъде между вас. Записах си всички проблеми и може би трябва да тръгна от тези – кои са критериите на голямата литература, кои са критериите на истинското писане? Защото всички говорим за нови издателства, за автори, които плагиатстват, за графомания, но знаем ли коя е голямата литература? Аз имам такова предложение: можем ли да направим един майсторски клас, който да пътува в литературните градове и там, на място, да се срещаме със значимите

регионални автори, защото ние не си познаваме родната литература. А ако знаете за какви таланти става въпрос! Розалия Александрова, поетичен кръг “Квант”, Пловдив: -Не е дадено никому да определи – този е писател, този не. Ние сме кръг от съмишленици и приятели, създаден през 2006 г. В него има писатели, поети, литературни критици, физици, химици, музиканти, художници. Защо го създадохме? Бяхме заинтригувани от идеята за чистотата на поетичното слово, отговаряща на нови, по-високи изисквания на времето. Творците при нас търсят забравените светове на светлината чрез различни, по-съвременни художествени форми и изповядват разбирането на поезията като висше познание за света в нас и около нас. Георги Янев, председател на Литературна лига “Стига”, Стара Загора: (Писмено депозирано изказване към дискусията). „Първо – веднага след Оная дата, в Стара Загора бяхме изкуствено разделени на две – на писатели-репресиращи и писатели-репресирани. „Репресиращите” бяха така наречените признати писатели, а „репресираните” – неудачниците, които решиха, че времето дава индулгенции за бездарност. Една част

от „репресиращите” теглиха по една боичка и минаха към лагера на „репресираните”, които посрещнаха довчерашните си „мъчители” с огромна радост. Второ – дотогавашния алманах „Хоризонт”, който определено беше най-слабо списваният алманах в страната, беше овладян от „репресираните” и с подкрепата на новата демократична власт стана списание „Участие”, което се издаваше близо три петилетки, макар никой да не го четеше, а и определено стана истинска трибуна за графоманите... Трето – чувал съм, че имало три или четири дружества в града ми – към СБП, към Сдружението, някакви независими писатели и още май някакви други. Лошото е, че писатели в Стара Загора няма. Едно от най-старите дружества в страната, дало толкова значими писатели, издавало списания и литературни вестници, днес с помощта на демократичните ни политици – отляво и отдясно – е за посмешище: колкото и да се напряга човек, повече от три-четири имена на писатели едва ли ще успее да назове. При това на писатели със стара слава... Всички опити да се направи обединение срещат лична неприязън сред писателите и безкрайно удовлетворение на кметуващи и управляващи града ни. Те пък от своя страна си „пазариха” култура от едни столични „хвърковати чети”, в които членуват все високи имена..

Идеята за Литературна лига „Стига” обаче възникна спонтанно и без никакво обмисляне. Какво прави Лигата и защо? На втория въпрос няма да отговарям, но на първия ще кажа скромно: ние викаме на нашите приятели да спрат да пишат, щото вече са стигнали върха си... По-добре да запомниш един автор, отколкото да ти стане безразличен... Е, ама иди обяснявай това на тоя влюбен в себе си гений – съвременният български писател... Владо Янев обича да разправя оная хубава приказка на Кузма Прутков за фонтана, който трябвало отвреме навреме да се затъква, да си починел малко... Това не му попречи преди две лета да издаде пет книги за една година. Толкова книги обаче издаде и Христо Карастоянов за същата година и затова ги обявих едновременно за Класик № 1. Обявих ги по азбучен ред – първо Карастоянов, сетне Янев. Владо се разсърди – защо азбучният ред не бил по малките им имена!... Сега – за графомана: той, графоманът, работа при нас няма. Поне това е сигурно... За десет издания, сесии или конгреси на Лигата наградихме над 50 писатели от цялата страна... Ние сме единствената неправителствена организация в България, която ударно усвоява европарите, отпуснати ни за култура, без никакъв братко, батко, татко, кака и учителката Фандъкова. Всичко си разпределяме сами и никой досега не се е оплакал. Един-

ствен мърмори Владимир Янев, щото иска да има фондове и за секция „Още”. Вярно, че финансовите изражения не съм ги връчвал все още, но винаги коректно съм обявявал, че поради финансови затруднения, предвид световната банкова и финансова криза, временно отлагам даването на парите за наградите. Накрая едно признание, което е лишено от всякакъв субективизъм. За десет години сбирки на ЛЛ „Стига” нито веднъж писател с писател не се скараха, което е изумително. Знаете ли какво се получава – събират се писатели от цяла България за няколко часа. Тази година бяха над 35 списователи от 12 града на страната. Направихме пет премиери, а

миналата година – тя беше юбилейна, щото ние юбилеите ги правим на всеки девет години – направихме девет премиери и съответно наградихме тези автори...” Владимир Янев, водещ: -Колеги и приятели, това бяха участниците в дискусията. Имаше конкретни идеи и предложения, които вероятно ще придобият завършен вид. Аз като водещ се отказвам от обобщенията, защото отворените финали винаги са най-добри... „Знаци”: С разрешението на организаторите препечатваме част от стенограмата от дискусията.

представена от Елена Владова

Мари НДиайе

е първата дама сред лауреатите от двадесет години насам

С романа си „Три силни жени” (Trois femmes puissantes), издаден от престижното издателство „Галимар”, писателката Мари НДиайе спечели най-престижната френска литературна награда, „Гонкур”. Авторката, която е от френско-сенегалски произход, е първата дама сред лауреатите от 1998 г. насам

– факт, който френските медии не пропуснаха да отбележат. След оповестяването на наградата „Гонкур”, романът ù претърпява няколко преиздания и е пуснат в общо 140 000 тираж. „Три силни жени” е първият роман на Мари НДиайе, в който действието и героите са свързани с африкан-

Страници от Франция

Наградата „Гонкур” 2009,

Страници от Франция 40

ската тема. Преплитат се историите на три жени - Нора, Фанта и Кади Демба. Всяка се бори, за да опази достойнството си от униженията, които животът непрекъснато и неизвестно защо им поднася. Нора, почти навършила 40 години, напуска Париж, семейството си и кариерата си на адвокат, за да посети баща си в Африка. Възстановяването на връзката „баща-дъщеря” е по-скоро болезнено и извежда на показ много истини, застрашава от разпадане семейството ù, връзката ù с дъщеря ù, спомените и дори разума ù, целия ù живот. Фанта напуска родния си Сенегал, за да

Мари НДиайе в мигове на триумф

последва съпруга си Руди във Франция, където живее посредствен живот в затънтено селище и умира от скука. Или по-точно самият Руди вижда по този начин нещата. Той участва в романовото действие чрез вътрешния си глас, гузен и виновен. И за Фанта научаваме само от него. Третата героиня, Кади, е млада африканка, обречена на заточение, самота, бедност и отчаяние, защото е останала вдовица. С още няколко бунтовници тя предприема пътешествие, което няма да я отведе никъде и от което няма да се завърне, защото то е с трагичен край…

Три силни жени откъс Този, който я посрещна или който ненадейно се появи на прага на голямата си бетонна къща, облята изведнъж от толкова силна светлина, сякаш че самото му тяло, облечено в светли дрехи я излъчваше и я разпръскваше, този мъж, който стоеше там – дребен, закръглен, излъчващ като неонова крушка бледо сияние, този мъж, изникнал на прага на огромната си къща, бе изгубил надменността си, значимостта си, младостта си, която преди бе така загадъчно непроменлива, че изглеждаше неувяхваща, помисли си веднага Нора. Той стоеше с ръце, скръстени на корема, с глава, наклонена на една страна, но главата му бе побеляла, а отпуснатото му шкембе се подаваше изпод бялата му риза, над колана на мръсно белия панталон. Той стоеше там, обвит в хладна светлина, проникваща върху прага на голямата му къща несъмнено през клоните на някое дърво Горски пламък, с каквито градината бе пълна. Защото, помисли си Нора, тя се бе приближила към къщата, наблюдавайки входната врата през оградата и не бе забелязала кога вратата се е отворила и баща ù е излязъл. Но ето, че в залеза на умиращия ден все

пак той стоеше пред нея, един повяхнал и облян от светлината мъж, върху чиито плещи съдбата сякаш бе стоварила силен удар и му бе отнела хармоничните пропорции на едър безврат мъж с къси и масивни крака, какъвто Нора го помнеше. Застанал неподвижно, той я наблюдаваше как се приближава, но

Страници от Франция

На Лорен, Силвер, Ромарик

Страници от Франция 42

безизразният му, малко блуждаещ поглед с нищо не издаваше, че очаква пристигането ù, нито пък че е искал от нея, че я е молил настоятелно (доколкото, мислеше си тя, такъв мъж е способен да моли някого за подобна услуга) да го посети. Той просто стоеше там, сякаш

че току що бе излетял от огромния клон на дървото Горски пламък, надвесен над жълтата къща, за да кацне тромаво върху напукания бетонен праг, все едно, че в този миг просто някаква случайност водеше Нора към портата на оградата. Този мъж, който бе способен да превърне всяко свое увещание в молба от нейна страна, я наблюдаваше как затваря портата и върви през градината, наблюдаваше я с израза на домакин, който се опитва да прикрие леката досада, поставил длан над очите си, макар че вечерта отдавна бе покрила в мрак прага, който въпреки това искреше заради излъчващото се от тялото му електричество. - А, ти ли си? - промълви той дрезгаво, на неуверен френски, макар че прекрасно бе научил езика, но сякаш от вечното му огромно старание да избегне някои често допускани грешки не бе останало нищо, дори и гласът му бе станал несигурен. Нора не отговори. Тя го прегърна за малко, без да го притиска към себе си, защото си спомни, че той не понасяше физическия контакт, прегърна го едваедва, колкото отпуснатата плът на ръцете на баща ù да окаже съпротива под пръстите ù. Стори ù се, че долавя миризма на мухъл. Миризмата идваше от изобилните вече повяхнали цветове на огро-

цъфтяло дърво Горски пламък. Нора, която пристигаше от летището, бе взела такси и после дълго бе вървяла в горещината, защото бе забравила точния адрес на баща си и можеше да го открие само като разпознае къщата, се чувстваше цялата лепнеща, мръсна, отмаляла. Тя носеше рокля без ръкави в липово-зелено, цялата изпъстрена с жълти цветчета, подобни на тези, които бяха изпопадали от дървото Горски пламък и застилаха прага, както и сандали с равни подметки в същия липово-зелен цвят. Тя с изумление забеляза, че баща ù бе обут в пластмасови джапанки, той, който, както бе смятала, винаги бе държал да носи само бежови или мръсно бели лъснати обувки. И може би защото този разпасан мъж вече нямаше никакво основание да я оглежда с критичен, разочарован или строг поглед или защото, поради своите тридесет и осем години, тя вече изобщо не се притесняваше как той ще прецени външния ù вид, си каза, че преди петнадесет години при всички случаи щеше да се почувства засрамена и унижена, да се появи потна и изморена пред баща си, чиято физика и външност тогава не издаваха никаква немощ или податливост на горещината, но днес ù бе напълно безразлично, че не извръща от погледа на баща си лъсналото си от пот лице, което не си бе дала труд да напудри в таксито и изненадана си помисли: „Как съм мо-

Страници от Франция

мното жълто дърво Горски пламък, което бе надвесило клони над равния покрив на къщата и сред чиито листа сигурно бе скрито гнездото на този потаен и мнителен мъж - мислеше смутена Нора, - който дебне и при най-малкия шум от стъпки, приближаващи се към портата, за да излети и тромаво да се приземи на прага на просторното си жилище, със стени от суров бетон; или пък миризмата идваше от тялото или дрехите на баща ù, от старческата му, сбръчкана и с цвят на пепел кожа, тя не знаеше и нямаше как да разбере. Можеше единствено да потвърди, че в онзи ден, без съмнение и до ден днешен, мислеше си тя, той носеше измачкана риза, цялата в кръгли петна от пот и че панталонът му бе протрит и излъскан на колената, където той жестоко се удряше - или защото всеки път, когато залитнеше заради килограмите си, падаше на земята върху колената си, или, мислеше Нора с малко вяло умиление, защото преди всичко и той се бе превърнал в старец – небрежен, безразличен или напълно сляп за мръсотията, въпреки че пазеше навиците за благоприлична елегантност - да се облича, както винаги го е правил, в бяло и бледо жълто, и никога да не се появява без стегната вратовръзка, независимо дали ще стои на прага на недовършената си къща, ще излиза от някоя прашна зала или ще излита от някое пре-

Страници от Франция 44

гла да му обръщам внимание?”, а после злопаметно и с ехидна насмешка си каза: „Да си мисли за мен каквото ще!”, защото си спомняше остри, обидни забележки, отправени грубо от този властен мъж, когато като млади момичета тя и сестра ù го посещаваха, и забележките все бяха, че не са елегантни или че не са си сложили червило. Сега много ù се щеше да му каже: „Даваш ли си сметка, че ни говореше като на жени, сякаш бяхме длъжни да сме прелъстителни, а ние бяхме момичета, твоите дъщери?”. Много ù се щеше да му го подхвърли небрежно и малко хапливо, сякаш че баща ù просто се е шегувал, но малко дебелашки, а сега и двамата се забавляват, а пък на него изобщо не му пука. Но като го гледаше насреща си, обут в пластмасовите си джапанки, изправен върху напукания бетонен праг, застлан с гниещи цветове, които може би събаряше от дървото Горски пламък, когато слизаше оттам тежко и непохватно, тя установи, че той изобщо не си прави труд да я оглежда и да преценява външността ù, и няма и помен от злостните забележки, които подхвърляше някога. Очите му бяха хлътнали, гледаше разсеяно, малко втренчено. Тогава се запита дали той наистина си спомня, че тя му писа дали да дойде. - Дали да не влезем? - попита тя,

смъквайки от рамо пътната си чанта. - Масек! Той плесна с ръце. Неприветливата, почти синкава светлина, която излъчваше безформеното му тяло, сякаш се усили. Бос старец в бермуди и скъсано поло изскочи от къщата. - Вземи чантата - нареди бащата на Нора. После се обърна към нея: - Това е Масек, познаваш ли го? - Аз и сама мога да нося чантата си, каза тя и веднага съжали за думите си, които можеха само да обидят слугата, който въпреки възрастта си бе свикнал да вдига и пренася и най-непосилните товари, и затова му подаде чантата си, но така отривисто, че той - неподготвен - залитна, преди да запази равновесие, метна чантата на превития си гръб и влезе в къщата. – Последния път, когато идвах, беше Мансур - каза тя. – Масек не го знам. - Какъв Мансур? - отвърна баща ù, придобивайки изведнъж разсеяно, почти слисано изражение, каквото тя никога не помнеше. - Не му знам фамилията на онзи Мансур, той живя тук години наред - каза Нора, която усещаше все посилно и обезпокоително притеснение. - Значи е бил бащата на Масек. - О, не, промълви Нора, - Масек е доста възрастен, за да е син на Мансур.

най-важното нещо бе този самонадеян мъж да продължи да упорства винаги да има последната дума, независимо дали е прав. Защото тя бе сигурна, че години наред на баща ù прислужваше някакъв Мансур – старателен, търпелив, работлив, и макар и тя, и сестра ù да не бяха идвали от детството си, бе убедена, че поне три или четири пъти бяха виждали в тази къща Мансур, но никога този Масек, когото не познаваше...

За авторката Мари НДиайе е родена през 1967 г. в Питивие (на по-малко от 100 км. южно от Париж). Баща ù е от сенегалски произход, майка ù е французойка. Родителите ù се запознават по време на студентските си години в Париж и Мари НДиайе израства в парижкото предградие. Баща ù се връща в Африка когато тя не е навършила още и година. Виждала го е само три пъти, за последен път преди около двадесетина години. Майка ù, преподавател по естествени науки, отглежда сама нея и по-големия ù брат, Пап НДиайе - историк, лектор във Висшето училище за социални науки и днес - един от най-

големите френски специалисти по „чернокожия въпрос”. Мари започва да пише на 12/13-годишна възраст. Първия си роман публикува, когато е на 17 години. През 1985 г. популярният вестник за култура La Quinzaine littéraire пише за нея, че ”тя вече е голям писател. Тя намери форма, която е само нейна, но казва общочовешки неща”. Малко след като публикува първия си роман, Мари среща мъжа, който по-късно става неин съпруг – писателя Жан-Ив Сандреи. Срещата им се осъществява, след като той пише писмо като читател и тя му отговаря. Между-

Страници от Франция

И тъй като баща ù гледаше все по-недоумяващо и може би вече се питаше дали тя нещо не му се подиграва, бързо добави: - Това всъщност няма никакво значение. - Нещо се бъркаш, никога не съм имал слуга Мансур - каза той с ехидна и снизходителна насмешка, което бе първата проява на някогашната същност на баща ù и, както винаги, колкото и дразнеща да бе тази презрителна усмивчица, тя стопли сърцето на Нора, сякаш че

Страници от Франция 46

временно писателката завършва лингвистика в Сорбоната и получава едногодишна стипендия за обучение в Италия. На 22-годишна възраст, когато посещава за първи път Африка, Мари вижда отново баща си. За тази своя среща в Сенегал тя разказва в интервю за lesinrocks.com: „Изобщо нищо не ми бе познато. На гените не се предава нищо такова, заради което, като се окажеш в Родината на баща си, да възкликнеш: „О, ами да, аз съм си у нас!”. Тъкмо обратното, почувствах се много странно, много различно, но различно в добрия смисъл на думата, не в лошия”. Съпруга и майка на три деца, Мари НДиайе живее далеч от шумотевицата на Париж и медиите, в провинцията или в чужбина (в момента в Германия), но това уединение ù позволява да създава качествена и разнообразна литература. През 1998 г. за писателката се пише и говори доста по повод на откритото писмо, което тя изпраща до медиите и в което обвинява в плагиатство колежката си Мари Дарийосек. (Става въпрос за романа ù Naissance des fantômes („Раждането на призраците”), който според НДиайе е плагиатстван от нейния La Sorcière („Вещицата”). По отношение на произхода си Мари НДиайе казва, че не обича да я наричат метис или африканка.

„Това не съм аз. Баща ми се е върнал в Африка, когато съм била на една година. Никога не съм живяла с него. Израснах в предградието, аз съм 100 % французойка. Погрешно хората смятат, че имам двойно гражданство и представям две култури. Не се сърдя обаче, когато в Сенегал казват за мен, че съм африканка” - казва писателката в интервю. В друго интервю за панафриканския седмичник Jeune Afrique, издаван във Франция, писателка-

върна в пън”, „Семейно”, „Сезонно време”, „Вещицата”, „Корабокрушенката”, „Рози Карп” (2001 – награда „Фемина”), „Всички мои приятели”, „Автопортрет в зелено”, „Бедното ми сърце”, „Дяволицата и нейното дете”. Мари НДиайе е автор и на няколко пиеси, три от които са написани в съавторство със съпруга ù. Пиесата ù „Татко трябва да яде” фигурира в репертоара на „Комеди Франсез”, което я прави единствената жива писателка, удостоена с тази чест. През 2009 г. Мари НДиайе работи и за киното – съавтор е на сценария на филма White Material на Клер Дени, който разказва историята на французойка, управител на кафе-плантация в Африка по време на Гражданска война. Превод: Елена Владова

Страници от Франция

та заявява, че винаги е съжалявала, че не е истински представител на две култури, въпреки че е имало идеалната ситуация за това. Когато обаче през 1992 г. университетският преподавател и специалист по африканска литература Жан-Мари Воле я уведомява, че ще я причисли към сенегалските автори, тя му отговаря сухо в писмо: „След като никога не съм живяла в Африка и на практика не познавам баща си (аз съм метис), не мога да бъда считана и за франкофонски автор, значи съм френскоезична чужденка, която не представя нито една африканска култура”. В Родината на баща си Мари НДиайе е почти непозната и не се причислява към успелите автори. Мари НДиайе е написала и публикувала още романите: „Колкото до щедрото бъдеще”, „Класическа комедия”, „Жената, която се пре-

Страници от Русия 48

Калина Тельянова

Родена е в Равадиново, Бургаска област. Завършила е Музикално училище „Проф. Панчо Владигеров” в Бургас и Висша школа по култура в Санкт Петербург – Русия. Авторка е на поетичните книги: „Писмо върху пясъка” - 1999, „Предпочитам” - 2000, „Разпознаване” - 2001, „Лични пространства” - 2004, „Времена” – 2007 (съвместно с Керана Ангелова и Роза Боянова) и на книги с утилитарен характер. Превежда от руски поезия и проза на класици и съвременни автори. Издала е лирическия сборник „Имената на любовта” – 2003. Участва в антологии и сборници, в т. ч. в издадените в Москва “Славянска поезия ХХ - ХХI. От век на век” - 2005, “Север – юг” – 2005 и др., в антология на съвременната световна поезия „Планета на поетите”, издание на Международната асоциация на писателите и публицистите, включваща автори от 40 страни (2009). Нейни стихове са публикувани в Македония, Русия, Латвия, Полша. Координатор на Славянска литературна и артистична академия за Бургас и региона. Член на Съюза на българските писатели.

Корените на моите стихове са в Сибир, в моето детство Интервю на Калина Тельянова с Вера Виногорова, носителка на Наградата на Министъра на културата на Полша и на Диплом от Фестивала на славянската поезия – Варшава’ 2009 за превод на полска литература

- Г-жо Виногорова, разкажете за себе си – къде сте родена, какво помните от своето детство?

- Родена съм в Сибир, в Новосибирск – град разположен на брега на великата река Об. В детските си

- По професия Вие сте… - В Новосибирск завърших Институт на леката промишленост, специалност „химическа технология” и цяла година работих в катедрата на същия институт. След това се преместих в градчето Соснов бор, разположено недалече от Ленинград. Завърших факултета по журналистика на Ленинградския държавен университет, работих във вестник, но разбрах, че журналистиката не е моята стихия. Върнах се към първата си специалност и започнах да се трудя като химиканалитик в екологическата лаборатория на Ленинградската атомна електроцентрала за мониторинг

на околната среда. Независимо от това, продължавах да пиша – притчи, разкази, стихотворения. - А после? - В трудните години на преустройството държах „литературен салон” – литературното обединение в Соснов бор остана „без покрив над главата” и аз поканих всички да се събират в моя дом. Пиехме чай, четяхме, обсъждахме стихове, спорехме… През 1998 и 2000-та година в Санкт-Петербург излязоха два неголеми сборника с мои стихове – кратки, като ескизи, като малки акварели, те отразяваха впечатленията ми от различни събития, от природата, от някакви мисли…

Страници от Русия

години имах щастието да пътувам много с моя баща – помня могъщите борове в сибирската гора, безкрайните степи, тихите езера и бързите рекички на тайгата, към които навеждаха клони песечините. Оттогава знам какво огромно и меко може да бъде утринното слънце. Помня бездънното звездно небе, на което се любувах, ако ми се случеше да нощувам в купа сено. А сутрин от тревата, полегнала от обилната роса, събирах като цветя в полата на рокличката си мокрите пеперуди. Допускам, че именно природата на Сибир ми е оказала огромно влияние, сформирала е моето усещане за света, моята връзка с природата – корените на моите стихове са там, в Сибир, в моето детство.

- Какво Ви мотивира да превеждате от полски? - От 2001 г. живея в Полша. Заех се да превеждам благодарение на поезията на полската нобелова лауреатка Вислава Шимборска – много ми харесваха нейните стихове в оригинал и реших да се опитам да ги преведа. Това за мен беше добра школа и огромна работа, която се увенча с издаване на книга от избрани стихове със заглавие „ Жизнь с бухты-барахты” на руски и полски език (Санкт-Петербург, издателство „ВВМ”, 2007). - Кои други автори са обект на Вашето преводаческо перо? - Обичам да превеждам ярки про-

Страници от Русия

изведения, сочни, не банални в своето езиково изражение. През тези години, освен поезията на Шимборска, преведох „Транс-Атлантик” на Витолд Гомбрович, избрани стихове на Ян Твардовски, Анна Свершинска, Кристина Гуцевич, книгата на Ришард Капушински „Стремнина истории”, част от поетическия

сборник на Александер Навроцки, поетическия цикъл на Лешек Жулински „Я, Фауст”, редица литературно-критически есета. - остава ли ви време за лично творчество? - Старая се да намирам време и за него.

Вера Виногорова, Калина Тельянова, Димитрина Лау-Буковска

вера виногорова *** Метна цигански шал есента, в огнен танц завъртя се – ах, безгрижна, красива е тя, но е скоротечна красотата. Вятър гони листата, тънее на дърветата яркото пламъче – ще усети тя, че линее и веселието свое ще оплаче.

***

По БреГовете На ФИНлаНДСКИЯ ЗалИв Под ритъма на тракащия влак, през прозореца поглеждам – пейзажът е унесен в бяг, познат и нов, и безметежен: ту зимен, ту с пролетен вид е, от слънце и дъждове изплакнат. - Тук лебеди да са идвали? - Не, но… Ще почакаме, след дни може би, след неделя в залива, окован от лед, ще видя и ятата лебедови – от приказката при мен долетели…

*** Ще потъна в небето бездънно с очи, ще отворя сърце за ветровете насрещни, ще прораста с тревата и, кажи-речи, в дъжда ще се разтворя – без да забележа…

Страници от Русия

Лятото отлита с листопада в неведоми за никой далнини, ще ни загърне есента с прохлада, печал в крилата ù ще зазвъни. Вятърът дъждовен плащ ще плиска, от стъклата сълзи ще се стичат… Не тъгувай – ще се върне всичко. Ще се върне – но ще е различно.

*** От сънища и песни дреха шия: по нея огън и цветя се вият, зеленото на ширналите се поляни бродирам с пух тополов, с морска пяна. Напролет, цялата в листа дантелени, коприна ручейна по раменете си ще стеля. Като царица Савска съм богата: в октомври ще се облека във злато от кленови листа, ще събера рубините на старата гора. И фея ще съм, фантазьорка, и дриада. По-различна участ не ми трябва. На СтрЪМНИНата Приятел е камъкът тук, под крака, зад гърба – вечността е, кръгът, кръговрата на вселената. И небесата са наоколо – в цял ръст. Тук границата ми с душата нетленна се пречупи – на кръст.

Художник: Никола Манев

Превод: Калина Тельянова

Поет, публицист, политолог, литературен и художествен критик, магистър по дипломация и международни отношения. Директор е на културен център „Гео Милев” в Пловдив. Негови стихове, статии, рецензии, студии и др. са печатани в национални антологии, в българския и чуждестранния печат, излъчвани са по БНТ, БНР... Лауреат е на поетически конкурси. Автор е на книгите: „Звук от светлина”, „Високи съзвучия”, „Кристално наднебесие”, „Душа зад хоризонта”. Съставител е на манускриптивния сборник „Пловдивски поети и художници за любовта” и на сборника с хайку-поезия „Прагове” – на български и английски език. Основател на в. „АртКлуб”, издание за култура, изкуство и социални идеи, излизало до 2004 г. Член на Съюза на българските писатели и на контролно-ревизионната му комисия. Пети пореден мандат председателства Клуб на дейците на културата в Пловдив.

Тодор Биков

Как да разпознаем

ИСТИНСКАТА ПОЕЗИЯ? Истинската поезия е квинтесенциална душевност, художествен екстракт е и дух чист – словесна структура на одухотворена душа. А всеки творец, доколкото е духовен, изявява самобитна ценностна и образна система, без която би бил подражател на социокултурни образци или най-тривиален въз-

производител и мултипликатор на конюнктура. Истинската поезия е една, но и многолика. В нея са вградили, вграждат и ще вграждат душата си безброй истински поети. Българската поезия обаче е в криза. Жанрът е застинал в някогашни образци и нещо ново, значимо в последните

двайсетина години почти не е създадено. Приносни творби се появяват, ала попадат във враждебна или индиферентна среда и по-скоро случайно стигат до познавачи и ценители, ако въобще достигнат. Художественото пространство е затлачено от нискохудожествени, неодухотворени продукти на хедонистичната и първично-нагонната култура. Душата масово се е самоидентифицирала с плътта и е станала плът – нещо бренно, аморфно, мъртвораждащо. Хоризонтът ù се простира не по-далеч от епидермиса – анатомичните, физиологичните и биологичните процеси в човека и около него. Затуй, когато изневиделица ни връхлети причудливата магия на истинската поезия, оставаме изненадани, объркани, но и трайно обсебени. Изконният импулс за творчество първо търси личностна самоидентификация и обособеност. В „движение” творецът осъзнава, че е неразлъчна част от хармоничен универсум. Разумът му спираловидно се е издигнал до непосредствено световъзприятие и самосъзнание,

откъдето инстинктът за творчество изглежда сила сляпа, спонтанна, ирационална. Логиката става парадокс, защото е логика на движението чрез промяна, в търсене и постигане на другостта. Когато е равновесен, светът в човека и вън от него е един и същ. Интериорът на вътрешния мир се покрива с пейзажа на битието. И обратно. Затова творческата воля променя света и душата, като репликира фактите на психологическата и обективната реалност, създавайки нови връзки между тях. Творческата поезия е самобитна, нетрадиционна, провокираща. Талази от образни аглутинации прииждат, застиват и се спояват в стихотворни конгломерати, отразяващи и пречупващи светлинните експлозии на катализирана душевност. Творческата воля е нахлула в поетическото пространство и стихотворните материализации издигат разделителна стена между съзидателния Аз и битието, за да ги спои наново чрез поанталистични прозрения в по-духовен, по-богат и пожив свят.

„Знаци“: Редакцията се ангажира да помести и други мнения по темата „Как да разпознаем истинската поезия?“

Родена на 21 август 1958 год. в Карлово. Завършва Музикалното училище в Пловдив с пеене и пиано. Понастоящем е артист-хорист в НФХ „Светослав Обретенов” – София. По майчина линия тя е продължител на Краличевия род (Иван Вазов – „Под игото”), а баща ù е Лозко Стоянов, един от единадесетте основатели на певческия състав за църковна музика „Йоан Кукузел”. Участвала е в литературни студия в София към читалище „Антон Страшимиров” и в Карлово. Изповядва, че шансът да се роди в този град ù е дал духа и посоката, която следва в живота си. „Стихове за приятелството и любовта...” е нейната първа поетична книга.

Емилияна СтОЯНОВА

УЧАСТ Ще попия росата, ще изгрея в зора. Ще целуна звездите и ще падна с дъжда. Ще покълна в земята. Ще се сбъдна - в съня. И към тебе ще тръгна, за да те продължа...

ВЕРТИКАЛИ Тази нощ!...

Два облака се целуваха пред очите ми и пред Луната, и пред зениците на звездите. Пастелите се разместиха като постеля и се облегнаха по върховете на дърветата. Небето се подпря на комин и... нарисува щъркел на покрива на къща: прозорците ù бяха тъмни, щурците зовяха от тихото на тревите, а Нощта слезе по правите стълби на песента им и по витите стълби – на Времето. Нощта е – жена във безсъница, и може би някой сега я рисува – недолюбена, неповикана скитница – тя винаги идва, за да си тръгне, сякаш търси нещо изгубено... Тази нощ!... Сега е над тебе, а ти, може би, ме сънуваш... В УПОР Свали си маската и погледни към слънцето. Опитай се да гледаш в упор и да издържиш... Аз ще дойда после, за да помогна на слепеца, който ще проглежда бавно...

*** Назови ме в надеждата пуста. Нарисувай ме на платното на пясъка. Изсвири ме в празното сред вселените – на ръба на ехото на душите ни. *** „Ты мне не обещан ни жизнью, ни Богом...” Анна Ахматова

-Аз нещо да съм обещал?... Сега те разбирам!... Ти се сбърка със Бога – да разполагаш с живота ми, сякаш си ми го дал... Тези твои сметки бакалски така те смалиха – зад тезгяха на Времето! В далечина – отдавна не виждам кого съм обичала, кого съм предчувствала – що за капан? Тези божествени разстояния ни превръщат отново във кал. След съмнения и разкаяния само Душите пред Бога могат да кажат какво и кому си го дал... Дали от сърце, суета или за Прошка – не поставяй в паничката камъче вместо монета, тази притча ми разказваше ти... Сега те разбирам, че искал си само на слепеца от притчата да приличам, когато се превърнеш във... кал!

еСеННа раЗХоДКа „А при мен в Москва камбаните звънят” Марина Цветаева

Кубетата са барабани за дъжда. Вселенски джаз отнася мислите към Бога. Листата падат от дърветата в несвяст. Рисуват мокрото пано, в което бродим – насочили чадъри като щит срещу Небето, слизащо към нас – да мие маски и гримаси, и съдби... Кубетата, поръсени от дъжд, звънят, докато ние просто отминаваме. Заключени във кръг (за кой ли път), избягали от кръстопътища – да се „спасим” във навика. *** На старата жена в черно, която проси край операта

Не ме обичай толкова, Господи, за да не ме наказваш повече... Такава е притчата. Докога ще съм сред избраните? Нямам сила да остана добра, без да изкрещя: „Иконо моя, просиш ли?” Нямам какво да ти дам. И аз съм боса. Остана само душата ми. С кого по-напред да я споделя? Нито е хляб, нито е риза... Иконо моя, прости, ако Бог ни обича, ще просим ли? Ти от мене - за хляб? И аз от тебе – мечтите си?!

Художник: Емил Попгенчев

И пак за „Островът”

„Сценарият е полуфабрикат, незавършено произведение” – казва Дмитрий Соболев, сценарист на филма Едно интервю на Елена Яковлева (продължение от бр.2/2009 г.) Режисьор: Павел Лунгин Сценарист: Дмитрий Соболев Оператор: Андрей Жегалов Художници: Игор Коцарев, Александър Толкачев Композитор: Владимир Мартинов В ролите: Петр Мамонов, Дмитрий Дюжев, Виктор Сухоруков, Нина Усатова, Виктория Исакова, Юрий Кузнецов Продуценти: Сергей Шумаков, Павел Лунгин, Ольга Васильева Производство:Студия „Павел Лунгин“, телеканал „Россия“

Втората световна война. Баржата, на която Анатолий и повъзрастният му другар Тихон превозват въглища, е нападната от немски кораб. Измолвайки пощада от немците, Анатолий извършва

предателство – разстрелва Тихон. Немците изоставят страхливеца на минираната баржа, но благодарение на помощ от монаси, живеещи в манастира на острова, на него му с писано да оживее... Минават години. Старецът Анатолий е почитан за праведния му живот и за чудодейната помощ, която той оказва на прииждащите тук хора.

Обаче страшният грях на убиството, извършено по време на войната, не му дава покой. Чувствайки приближаването на своя край, Анатолий се подготвя за смъртта и още не знае, че скоро ще бъде опростен... РГ: Ценността на свободата днес не е удивителна, тя се обозначи като главна през 90-те години, точно във Вашето поколение. Удивително е, че пътят към свободата минава през покаянието. Соболев: Моят герой отмолва своя грях и се освобождава. Бердяев има забележителна работа за свободата в християнството. Само на Бог е известна драматургията на живота. Никой не знае какво всъщност става с човека. РГ: Колко часа пишете на ден? Соболев: От два до шест, тъй като много бързо се изморявам. По-рано работех повече, заставях се да пиша по пет страници на ден – и така задължително четири дни в седмицата. Сценариите наистина се дописват тежко, към края всичко толкова омръзва, гади ти се от герои, а финалът на филма трябва да е най-силната част. РГ: И заради свободата Вие седите и се мъчите над сценариите от два до шест часа всеки ден? Соболев: Но в някаква степен това е моята свобода – да измислям, да създавам светове.

Рецептата на успеха РГ: А как попадна Вашият сценарий у Лунгин? Соболев: Ирина Смолко (агент на Дмитрий Соболев и продуцент – Бел. на ред.) го предаде. Те общували и той я поканил да види току-що завършения „Бедни роднини”. Ирина му дала два сценария. „Островът” му харесал. РГ: Вашите впечатления от филма, след като го видяхте за първи път? Соболев: Въобще е много сложно да гледаш свое нещо. Ако за „своето” всичко беше така ясно, както за „чуждото”, всички биха снимали само гениални филми и писали гениални сценарии. Аз едва на третото гледане разбрах, че всичко се е получило. РГ: Сега снима ли се нещо по Ваши сценарии? Соболев: Имам такъв сценарий – един ден от живота на мениджъра. В този ден него го затрупват куп проблеми, които той трябва да реши и да остане човек. Сега по този сценарий се снима филмът „Двайсет цигари”, той вече е почти готов, прави се озвучаването. И там още трима сценаристи са прибавени. РГ: Но ето, отначало „Бог задава друга система на координатите – непаричния успех”, а после – един ден от живота на мениджъра.

Соболев: Успех, пари, късмет – това са координати на системата с име бизнес. Бизнес – това е много сериозно и достойно за уважение. А хората, които са в тази координатна система, се оказва, са такива, каквито сме и ние, също от нещо се страхуват, нещо преодоляват, за нещо се разкайват. РГ: Но успехът на неуспешния в тази система от координати „Остров”, който възприеха така, като че ли отдавна са го чакали, не свидетелства ли за това, че ние малко прекалихме с безусловната апология на парите и успеха – при цялото уважение към бизнеса. Соболев: През 90-те действително на първи план излезе заработването на пари. И всичко така бързо се сменяше, че хората не можеха да разберат какво става. Всеки ден носеше нещо ново. На 31 декември президентът можеше да ни каже по телевизията, че си тръгва. Войната в Чечня, поръчковите убийства, отказът да се изплащат дълговете – новостите повече приличаха на сводки от фронта… Сега всичко постепенно се размразява и се появява свободната от злобата на деня мисъл: как да се живее по-нататък? А когато всеки ден е пожар, той трябва да се гаси, а не да се оценява какво се случва. През 90-те ние просто всички бяхме хвърлени в открития океан…

РГ: А сега се довлякохме до острова. Соболев: Е, не, ние строяхме кораба през цялото време. Построихме го и започнахме да мислим как да го направим уютен. Сега, ще видите, кинематографът ще започне да прави интересни филми. РГ: Хайде, дайте рецептата за житейски успех за другите специалисти по пожарни системи – от автора на сценария „Островът”. Соболев: Каква ти рецепта?! Сценарият е полуфабрикат – незавършено произведение. От добър сценарий винаги може да се направи лош филм. РГ: Е, аз имам предвид успех не само в киното… Историята на специалиста по пожарни прибори, написал сценария „Островът”, както историите на Денис Гуцко или Алексей Иванов, зачеркват разговорите на тема, че публичното пространство не е построено, че един с друг не се чуваме, че истинската литература няма значение. И, че е невероятно сложно, поради комплекса от всички тези причини, творческият човек да се осъществи. Соболев: Ако човек реши, то той може да постигне каквото поиска, въпросът е само в това – готов ли е да похарчи за него своя живот. „Российская газета”, в. 4304/ 28.02.2007 Превод: Калина Тельянова

Страници от Русия 62

Станислав Пенев

Роден е на 6 септември 1953 г. в гр.Варна. Завършил е българска филология и философия. Учител. Член е на СБП. Автор е на 14 поетични книги, на 4 книги за деца, на литературоведски изследвания, на тестове и книги за упражнения на ученици. Има и книги, издадени на други езици - руски и полски. Член на Творческия клуб „Московский Парнас“. Печатал е в периодиката в Русия, Полша, Беларус, Украйна, Австрия. Превежда от сръбски, полски, руски език. Активно участва в работата на „Сдружение Литературно Общество - Варна” (СЛОВ), на което е председател и е главен редактор на издавания от това сдружение вестник „Литература и Общество”. Години наред ръководи детски литературни формации и подпомага литературнотворческата дейност на деца и юноши в домове на културата, читалища, училища. Носител е на награди за литература. Живее и работи във Варна.

ВСЕВОЛОД КУЗНЕЦОВ Всеволод Кузнецов е поет, белетрист, преводач. Роден е в Москва в семейството на потомствени художници. Завършва геоложкия факултет и специалното отделение на факултета по журналистика на МУ „М.В.Ломоносов”. В продължение на 25 години взема участие в различни геоложки експедиции.

От 1980 година е на журналистическа работа последователно: в студентския вестник „Дружба”, в популярното руско-българско списание „Дружба”. Автор е на няколко поетични книги: „Дяволско колело”, „Вяра, надежда, любов”, „Където в света на любовта струи Марица” (Из „Бъл-

Член на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите на Русия, член e на творческия клуб „Московский Парнас”. Живее в Подмосковието. Награден е с Есенински медал – златен, с литературната награда на името на А.П.Чехов, на медала „А.С.Грибоедов” и на медала „За творчески успехи”. Носител е на Специалната награда на ІV Национален литературен конкурс „Мила Родино” на община Долни чифлик („Камчийски дни на поезията” 2009та) за стихотворението „Те са винаги в сърцата ни” и за превода на руски език на „Стихотворения” на Христо Ботев (2007 г.).

ВСЕВОЛОД КУЗНЕЦОВ

Страници от Русия

гарска тетрадка”), „Аз обикнах твоята страна” (Из „Българска тетрадка”), „Така ще бъде! – Сърцето знае” (Из „Българска тетрадка”). Със свои творби се включва в множество колективни сборници и активно печата в периодичния печат. Популярен е и като преводач на поетите: Христо Ботев, Георги Чичаров, Матей Шопкин, Станислав Пенев, Стойчо Маджарски. От 3 октомври 1975 година участва в работата на едно от най-старите литературни обединения „Валцовка” при завод „Сърп и чук” (носещ днес името „А.Ф.Филатов”). През 1984 година Всеволод Кузнецов организира собствено литературно обединение „Луговая“.

вСеволоД КУЗНеЦов аЗ – тЪЖНИЯт БУХал На Стойчо Маджарски, поет и преводач, прозаик и журналист

Страници от Русия

Аз – тъжен бухал, тъжен стихотворец, поет и журналист съм – и човек добър... Душата, щом напише стих-прозорец, се вижда бисер като грах: голям и твърд.

Душата бисерна, находката ми – СЛОВО! Аз с хората, разбира се, ще я деля... На всички дни и на делата е основа. Тъй тях познах – Родината си, Руската страна!... Аз – тъжен бухал, тъжен стихотворец, усмивка искам ли – не ми е чужда тя... Така живея аз – с България, с Русия препълнени са моето сърце, душа!

Художник: Ради Неделчев

02.09.2008г., Новогиреево – Царицино

И НеСлУЧайНо ДУШата Ме воДеШе На Невена Ф.

Едва щом в този Храм пристъпих и озарих аз себе си със кръст, склоних глава, смирено стъпих и Богородица видях в теб с образ, в ръст.

Художник: Никола Манев

И затрептя в мен празнично душата, вторачих се в чудесния ти лик, разбрах, че си дошла от небесата – сърцето овладя ти – в този миг...

Към теб вървях по път далечен, в гърдите бие пулсът ми - камбана, и не случайно е душата вечна – приветства тя Мария Магдалена.

ТЕ СА ВИНАГИ В СЪРЦАТА НИ На руските ми съотечественици – след посещение на Централния държавен архив на България

Днес, както винаги, не ми се спи – не се разделям с миналия ден – пред мен минават хора и съдби, и полкове под огън разярен. Очите им изпълва вярата, че ще се върнат в родния си край – любим, безценен като въздух е..., дълга си щом изпълнят те докрай! ... О, колко тук на бранното поле останаха руснаци да лежат! Достойно страда руското сърце!... Те живи са – срещу смъртта на път! Те винаги са в нашите души, в потомците си, в стиховете... Аз снимките им милвам през сълзи и думи им мълвя от вековете... 04.10.2008 г., София

Страници от Русия

19 срещу 20.09.2008 г., село Тополи, близо до Варна, в Храма на Св. Блажена Ксения Петербургска

Страници от Русия 66

За НаС е тЯ еДИНСтвеНа таКава... На Елка Няголова

За хората, които са пияни: „Морето малко е” – тук казват... Октомври, Варна, ресторант, площад, отгоре даден, хубав ден оказва се – очарователен е като... Усмивка – слънчев лъч, сияйна есен и поглед, който рядко сме видели... И Тя самата – с този чар чудесен, с поезия в душата ни се стрелка... Коя ли е? – Това е... Въртя се, както в кръг върти се белка, ще смогна ли за всичко аз пред път? Бих искал... ( но ме чака Переделкино) богиня звездна мен да ме опъти... Единствена у нас такава... 10.10.2008 г., гр.Варна, кафе на открито „Давидов”; 12.10. 2008 г., влака София – Москва, вагон 20

СЕГА ПО–БЛИЗКА НИ СТАНА ВАРНА

На Станислав Пенев

И пресата взе под внимание моя скромен стихотворен труд... Да, и с твоите творби ще си прочут – в Москва ще ги четат старателно! 10.10.2008 г., Варна

И ЕТО, АЗ ОТНОВО СЕ ПОТАПЯМ... И ето, аз отново се потапям в света на превода, в света на стихове. С тях от света на злото се спасявам от изкушенията и от грехове... Не, аз и във черупка не се свивам, от насъщните дела не се отказвам, и, ако с образ сътворен се сливам, нов творчески съюз така доказвам. Как да ме наричат днес - съавтор? Или като във старо време – „преводач”? Едното, другото - са важен фактор... На работа, братле, като водач! Тук, както никъде, е нужно вдъхновение, разбира се, и усет за езика... Усещаш вече, ражда се явление изпод перото мое ред пак блика. 24.10.2008 г., Новогиреево – Димитровско шосе

Превод от руски: Станислав Пенев

Страници от Русия

Ти ни посрещна широко, славно, няма да сбъркам да кажа – прекрасно. И за това сме ти благодарни! Сега по–близка ни стана Варна!

Родена във Варна през 1972 г. Учила е във френската гимназия “Фредерик Жолио-Кюри” в родния си град, а после - българска филология. Публикува разкази и преводи. Получавала е отличия за журналистика в областта на културата от галериите “Буларт”, “Кавалет”, “Георги Велчев” – Варна, както и от Двореца на културата и спорта и СБЖ – Варна. Работи като журналист, преводач и PR на Държавен куклен театър – Варна. Авторка на книгите „16 истории на Иванка Иванова” (Варна, „Сталкер” 2002) и ”Нови 20 истории на Иванка Иванова” (Варна, „Сталкер” 2004). Член на Съюза на журналистите и на Съюза на журналистите- франкофони.

Елена Владова

Историята на Катина с бързолета Има хора, които много обичат животни. В това твърдение няма нищо необичайно, нито пък е някаква особена новина, ще кажете веднага вие. Така е – нито е необичайно, нито е новина, но е истина и точно затова е интересно, защото най-интересни са истинските неща.

Тези, които човек прави от сърце. А когато едно нещо е направено от сърце, то няма какво друго да бъде, освен истинско. Веднъж Катина ми разказа историята за бързолета и на мен ми хареса. Понеже е истинска. И затова е интересна. Но първо, да ви кажа

какво е бързолет. Това не е бързо летящ самолет или друг летящ обект, а е птица с черен цвят, която лети много бързо. В енциклопедията пише (аз обичам да чета и енциклопедии), че прекарва почти целия си живот в полет, а нощем се издига на почти 2000 м височина и спи, летейки, а на земята каца само по време на размножителния период, когато мъти. Какъв аристократичен живот – да гледаш на света отвисоко, винаги да си над нещата... Но, това е друга история. Та, всичко това, за бързолета, го прочетох, след като Катина ми разказа историята си, но ето каква всъщност е тя. Бързолетите се появили в живота на Катина тъкмо по време на размножителния период. Било късна есен и прелетните птици вече си били заминали, но не и онзи бързолет, на който се дължи запознанството на Катина с останалите. Той останал, защото по свой птичи инстинкт се заел да прави гнездо и да мъти малки. Второ гнездо, казали по-късно орнитолози, които били уведомени за случая, защото в късна есен бързолет да мъти малки, е необичайно явление. Орнитолозите обяснили, че сигурно първото гнездо на бързолета било унищожено – от котките или заради строителните дейности, и птицата, за да изпълни дълга си и да създаде потомство, преди да замине за топлите страни, закъсняла с пътешествието си. И така, на покрива на сградата, къде-

то Катина и приятелят ù живеят на тавана, се оказало, че има гнездо с три птичета. Намерил ги котаракът Чубака. (Той е една от двете котки на Катина). Една нощ Чубака излязъл да се поразходи на покрива. Завръщането му било доста шумно и впечатляващо – влизайки през прозореца, той влачел в устата си гнездо с три новоизлюпени птичета. Катина и приятелят ù чули странния шум, необичаен за такъв късен час, и като видели находката на котарака, веднага я измъкнали от устата му. Така той се простил с бъдещата си нощна закуска, както и с гордото изражение на лицето си за добре свършената работа, а Катина и приятелят ù се сдобили посред нощ с нов вид домашни любимци. Докато се чудят какво да ги правят, те набързо ги прибрали в голяма кутия от вафли, между памук и други меки тъкани, но първото нощно приключение (защото после имало много други подобни) не свършило така бързо. Всеки път, щом Катина или приятелят ù отворели капака на кутията от вафли, малките птичета започвали да писукат и щом капакът се затворел, млъквали. Това се повторило много пъти и Катина и приятелят ù никак не можели да заспят. И как ще могат? Представете си такава сцена: посред нощ, на един таван, в кутия от вафли са затворени три новоизлюпени птички, за които дори още не може да се каже с точност какви са. Нито единият от два-

мата „стопани” няма представа как се гледат в домашни условия новоизлюпени птички. Освен това те се разписукват в хор всеки път, щом се отвори капъкът на кутията... Ако в онази нощ някой бе звъннал на вратата на Катина, тя сигурно щеше да каже: „Ох, не мога да заспя. Имам новоизлюпени птички”. Но на вратата никой не звъннал, а птичките писукали и накрая Катина предположила, че сигурно са гладни. Тя се обадила по телефона на брат си, който - за щастие, е ветеринарен лекар. (Казват, че в живота няма нищо случайно. Понякога, съдейки от собствения си опит, съм съгласна с това твърдение. Понякога, съдейки пак от собствения си опит – не. В този случай обаче съм напълно съгласна с него). Та, братът на Катина, след като, разбира се, казал това, което казвал всеки път, когато сестра му се обажда с въпроси, свързани с животни, а именно: „Вие сте ненормални. Пак ли сте прибрали някое животно?”, ù обяснил набързо по телефона какво се прави, ако се окажеш посред нощ с новоизлюпени птички в къщата си. После Катина изтичала до най-близкия денонощен магазин и купила гранулирана храна за малки кученца. Като се върнала, смелила с машинка за кафе храната и я сварила във вода. И с получената смес нахранила за първи път в живота си новоизлюпени птиченца с капкомер. През онази нощ процедурата по

хранене се повторила многократно и нито Катина, нито приятелят ù успели да се наспят. На сутринта и двамата отишли на работа с подпухнали очи, но и с огромно чувство за дълг, защото знаели, че под капака на една кутия от вафли в къщата им има три малки птиченца, които трябва да се хранят през половин час. Ето така, заради един котарак, Катина и приятелят ù осиновили новоизлюпени птиченца. (По-късно котаракът се държал изключително прилично и мило с тях). От онази нощ нататък двамата се превърнали в тяхната майка. През следващите дни и нощи, седмици наред, се повтаряло това, което се случило първата нощ. Птиченцата заспивали по залез слънце и се събуждали в четири часа сутринта, за да се хранят през половин час. Ако не били достатъчно сити, писукали всеки път, щом капакът на кутията от вафли се отворел. Катина и приятелят ù (най-вече Катина) варели ли, варели смелена гранулирана храна за малки кученца, през деня прескачали от работа вкъщи, за да нахранят навреме птиченцата и все не можели да си отспят, макар че ставали в четири часа сутринта на смени. С течение на времето, в особените за една свободолюбива птица домашни условия, се случило и нещо твърде тъжно – птиченцата намалели с едно, после с още едно и накрая останало едно-единствено. И Катина,

и приятелят ù концентрирали всичките си усилия, за да го опазят и отгледат. Кутията от вафли с птичката в нея понякога пътувала до работното място на един от двамата си родители, попаднала дори на купони и на университетски лекции. Хранела се редовно и растяла правилно и така изминали три месеца, когато се разбрало, че тя е бързолет. Щом поотраснал, бързолетът започнал да общува с осиновителите си по свой, собствен начин. Понякога Катина и приятелят ù го пускали от кутията, за да полети из стаята. Птицата имала обичай да каца на рамото на Катина, като всеки път се скривала в дългата ù коса, завирала човка в ухото ù и започвала да ù чурулика нещо. Какво ли е говорел бързолетът? Може би, че е доволен, че познава такива мили хора. Или просто, че се чувства добре. А може би е споделял неща, важни за една птица. Бързолетът доста бърборел, но кой да го разбере? Катина и приятелят ù усещали, че той е радостен, но ясно си давали сметка, че една таванска стая не е неговият свят. Как една птица, която прекарва почти целия си живот в полет, ще остане завинаги чежду четири стени? Затова, колкото и да им било

мъчно, двамата взели решение, че ще изпълнят най-добре родителския си дълг, ако го пуснат на свобода. И така, един ден приятелят на Катина сложил в чантата си кутията от вафли с птичката в нея, качил се на влака и заминал за планината. Бързолетът бил предаден заедно с кутията от вафли в един орнитоложки център. Скоро след това Катина и приятелят ù получили оттам писмо, че бързолетът ненадейно е излетял от ръцете на доброволец. „Още съжалявам, че така се разделихме с бързолета. Бяхме свикнали с него и положихме толкова усилия да го отгледаме. Дано да се е оправил сам” - каза ми накрая Катина. После тя ми разказа и за гълъба с едно крило, който паднал от покрива, но това е друга история и заслужава да бъде описана подробно. И аз съжалявам за бързолета. И аз се надявам да се е оправил сам. И особено съжалявам, че няма никакъв начин да се разбере какво може да говори един бързолет на човек. Но каквото и да е било, е било от сърце. Като на човек, който обича животни. 20 февруари, 2009 г.

Страници от Македония 72

Разме Кумбароски

Поет, критик, разказвач, есеист, научен работник. Роден е в Струга на 29 март 1944 г. Средното си образование завършва в Струга и Охрид, философския факултет - в Скопие, а магистратура – политология, в Загреб. Автор на много книги, сред които: „Зинда”, „Манастир”, „Даровете на душата”, „Подкова и зла месечина”, „Поетите от Струга”, „Троя”, „Чудесия”, „По пътя”, „Островът на мълчаливите меандри” и др. Многократно е награждаван в конкурси за разказ. Лауреат е на Средиземноморската литературна награда в Кипър. Превеждан е на чужди езици. Първият председател е на международните срещи „Млада Струга”. Основател на мултимедийното списание „Форма”. Председател на Академия „Братя Миладинови”. Живее и работи в Струга. Директор на Стружките вечери на поезията. Член на Дружеството на писателите в Македония и на Философското дружество в Хърватска.

ЗаКлеваНе Окото да му прокълнеш ръка да му подадеш устата да му затвориш цвете да не му откъснеш дума да не изречеш Остана забравено детството с белези

СТАРАТА ЦЪРКВА КРАЙ ЕЗЕРОТО

когато от прозореца на юг допира църковното преддворие и всеки вятър ни носи светлина някой в аромата на тамяна и жълтото злато се опитва с меча си да не сече старата църква край езерото зидана презиждана но никога недозидана Скопие

СВЕТИЯТ БУНАР Времето в бунара е изкопано със кралска сабя мерена премерена намерена копана прекопана накопана никога до дъно никога без дъно за ум за наум за бунт за буна за бунар Скопие

Страници от Македония

Старата църква край езерото зидана презиждана никога недозидана

Страници от Македония

СвЯтата КЪЩа

Иззидана през девет свети планини с тамян божий зид до зид никъде дозидана камък връз камък но никъде каменна иззидана и издигната оттатък гората и жалбата със череп и златен кръст в сърцето оставена на времето и планината на проклятията и заклинанията с бунар и манастирски звън в преддворието разпната преразпната за люлка за жалба за лек за ох лелеее

Художник: Мария Чакърова

Развиток-Битоля

Клетва Пресечи ме със студения мраз през челото и с думи Издълбай ми темето без меч и сабя прастара Измери ме през полето без мярка и ар покори ме с данък и нечакан камшик

Художник: Мария Чакърова

Само това което ще чуеш тука закопай го в себе си и го отнеси като своя трайна вечност Струга

Заклет бях да го достигна сладкия мирис и вкус на водата да откопая нейната вада да иззидам и чуя нейните шумове гласове течове Заклет бях във водата и нейния сладък мирис в ларвата на нейното светилище заклет бях в дълбочината да чуя сърцето ù извора ù момински да открия без карта и без борина за която отлив не знае във всичко това бях заклет Заклет бях преди стотина години да го издиря сладкия мирис и вкус на водата Стремаж-Прилеп

Белградска международна среща на писателите

Превод: Ели Стефанова

Страници от Македония

воДа

Авторът има дългогодишно присъствие в български и международни издания като литературовед и критик, публицист и изкуствовед. Роден е през 1930 г., завършил е славянска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”, специализирал е в МГУ “Ломоносов” и в Чехословашката академия на науките. Автор е на книгите: “Бездуховността”, “Български народни орнаменти”, “Извори далечни”, “За вас, специалисти”, “Пражка палитра”, “Силуети” – том първи. Негови произведения са превеждани на японски, чешки, украински, руски. Под печат е монографията му “Страници от картини”, изд. “Български художник”.

Кирил Попов

Пулсиращата енергия на самопознанието за “Сезони на душата” от Анжела Димчева, ИК “Персей”, С. 2009. Разстоянието от обещаното до съдбовната обреченост на Ерато поетесата Анжела Димчева маркира с три издадени досега книги: “Предспомен” (1989), “Темпе-

ратура на духа” (1996) и “СЕЗОНИ НА ДУШАТА” (2009). И ако нарочно си послужих с това по-наративно начало в своя отзив за третата стихосбирка, то е, за да мотиви-

рам своето несъгласие с лъжливия принцип за количеството поезия като качество. Доказа го още Елисавета Багряна, а и вярната на модерния дух на своето време Анжела пише бавно, само по вдъхновение, а и - както показва семантиката на съчетаните в заглавия думи – единствено по зова на сърцето, а не на строго обективния разум. Така стават обясними не само директно, а и констативно изразените психометрични измерения на сетивното познание в стихотворенията и от четирите части на книгата: “Вивалди: Сезони на душата”, “Възкресение”, “SMS-самота”, “Танцът на устните”. Както и внушенията за изобразителна сетивност (“Дърво без корен / е като любов без двама. / Залязва болката, / но раната е кратер”), меличното начало (“Ноктюрно”), пулсиращото общуване с природата (“Пулсът на светулката”), интровертно насоченият поглед (“Сезони на душата”), резистентната любов: Ако си отидеш безразличен, кукер с маска на Христос, чакам те и следващата зима, не за покаяние, но не и за обичане... (“Послеслов”) Арт-посланията на Анжела Димчева са нетривиално отражение на жизнената съдба на жената на границата на двете хилядолетия. Тази

поетеса не възпява живота като затворен жизнен път, в който не би могло нищо да се промени, нейното поетическо вдъхновение е в осъзнатата лична съдба на чувствена-

та, влюбена, но и мислеща жена. Възможен ли е подобен синтез? Близо четиридесетте поетични медитации в книгата ни дават утвърдителен отговор. Истинската поезия, според въплътеното в стихосбирката убеждение, преминава махалообразно от една крайност в друга, от наративност към фрагментарност и обратно. Не социалното начало, а експериментът, самотата, стремежът да се пише за малцината посветени на Ерато, е атрибутивно за нейната поетика. Ще добавим към това алергията на твореца към излишен

прозаизъм, граничещ с баналността; пиететът към духовен херметизъм, към виртуалност в мислене и чувства... Лайтмотивно изразена в тази модерна поезия е идеята за превъзмогване на непосредствената действителност, без никакъв страх от сантиментална изповед. Анжела Димчева тръгва като че ли от един залязващ реализъм и върви към брилянтния, но винаги рисковано дискутиран импресионизъм. Тя претворява своите усещания и

преживявания като живописно изкуство с преливащи се внушения. А от това словесното пространство става тясно за вложените идеи: “Море,/ ти твърде много знаеш / за пясъка в душите ни.../ Вземи ги. Сега или никога” (“Море”). Ако в тази поезия има реализъм, той се асоциира с пленерно рисуване, със задържането само на бегли кроки и киароскуро – кинематографични градации от светло и тъмно. Чета стиховете на Анжела, а виждам с вътрешните си сетива навие от картините на Моне, Реноар, Сисле, Писаро... Но това е условно казано и в творческа опозиция със себепознанието на самата поетеса: Защо ли в моята картина свъсено дърво подпира звук и цвят, мирис и сълза, летния ти смях, зимния ти дъх... И цялата непредсказуема вселена. (“Рисунка”) За Анжела Димчева не може да се говори еднозначно. От една страна, и тя като испанската поетеса Аурора Луке смесва модерно с класическо, но върши това без сянка от досаден академизъм, напр. в “Пролет”: “Бързай, слънце, / че пръстта не чака! / годеник капризен / е южняка. / Изпод парещите му целувки / разцъфтяха в бяло /

горски булки”. Такива стихове откриват обновителната енергия на кръговрата, но обагрена с философията на пантеизма. В последната част на книгата стиховете еволюират към свободен минимализъм, проличава вкус към разгърнатия във въображението детайл, към скулптираната нежност:“Не ги разтваряй, / с поглед само ги обследвай, / те ще чакат / за последно вдишване / ефира на ранимото обричане, / когато думите са / просто звуци...” (“Барелеф”). Стремеж към съвършена форма, строго личностна посока на чувството, класическа лаконичност, усет към естествения, а не надут стил – понякога достигащ и до простодушна наивност; строгост на формата и наситеност на чувството и размисъла, недоизказаност като провокация към зрителя

да продължи в себе си размисъла... Тези и други достойнства в поезията на Анжела Димчева ни карат не да прелистваме, а да се вчувстваме в най-новите ù послания за всепобеждаващата енергия на самопознанието в различните сезони на душата... Признавам, че най-трудно се пише за виртуални поетични послания със същностни отсенки на метареализъм. И ако критиката се прегрешава и престрашава да навлиза и в това духовно поприще, то е заради неизмеримия гъдел от удоволствието при съприкосновението с по-имагинерно изразени внушения и образи. Убеден съм интуитивно, че Анжела Димчева предава своите творби на контакт с читателя след постигнатата им зрялост и съвършенство в духовно отправните точки към себе си и своята искреност...

Роден на 8 август 1952 г. в Добрич. През 1988 г. завършва Национална художествена академия в София, специалност живопис, в класа на проф.Добри Добрев и Валентин Колев. Реализирани изложби в: Добрич, Балчик, Варна, „София прес” - София, „Крида арт” - София, галерия „Ата рай” - София, галерия „Норман” - София, галерия „Райко Алексиев”, КК „Албена” - галерия „Стил”, Пловдив - галерия „Ромфея”, Варна - галерия „Кавалет”, София - галерия „Маестро”. Самостоятелни изложби в други страни: Франция - гр. Конкарио, Русия - гр. Москва, Австрия - гр. Виена, Германия - Хаген Бизендорф, Германия - Бад Ибург.

Валерий Пощаров

Христо Кралев разказвачът на приказки за Доброто В картината „Рождество” на Христо Кралев младенецът е с криле. Човекът се ражда като птица, но изкушен от земната суета, често забравя за полета. Малцина обитават недоходното пространство на небето. Наричаме ги „странници”. Те имат великолепната привилегия да наблюдават от птичи поглед вавилонските стълпотворения, възходи и падения, скърби и радости на простоземните. После с перо или четка ни разказват мъдри приказки... Такъв един странник е Христо Кралев. Картините му са пренаселени късчета живот. Въображаем, минал, сегашен, бъдещ. Като отрязани кадри от мировата кинолента. Няма хронология. Дори сезоните могат да се подредят обратно. Защото творенията на Кралев са привлекателно-идеалистичен апотеоз на феномена ЖИВОТ. А той, животът, е

„Рождество“, 75/75 см

извън времето. Бог ни е призовал да го пренесем и продължим. Художникът не ни моли, не ни поучава, а ни благославя да го сторим талантливо и красиво.

„Привечер“, 80/30 см

В дългите години на житейско и професионално приятелство имах привилегията да показвам картини на Христо Кралев в Добрич, Варна, София, Виена, Москва, Анаполис, Вашингтон... И да се уверявам непрекъснато в завладяващия универсум на неговите послания, без значение на географската ширина. Той е сред художниците, белязани с таланта си да оставят послания. Превърнал го е в своеобразна мисия. Прави го без шум и суета, толкова присъщи на гилдията. Тези послания са с лесен код, простички и мъдри, като в народна песен, легенда, балада. Денем Христо се рее из полята на родната му Добруджа, а привечер се прибира под стряхата на ателието си. Нощта е време за свещенодействие и вслушване в атавистичните звуци на кръвта. Езичество и християнство, обреди и сакрални сюжети се завъртат около нестинарската

жарава. Бялото (като при Рождество) платно се изпълва с контурите на хора, животни, култови символи, изящна флоралност. Персонажите са често хиперболизирани, а ярко цветните акценти се редуват със спокойни монохромни участъци. За да зазвучи ритъмът на една магия. Красиво, неравноделно – като в българска песен и танц. „Пролет“, 75/75 см

Пантеизмът за Христо Кралев е религия. Има единна същност на живота – от тревичката до човека. Не сме си говорили с него за Рьорих, Николай Райнов, източната мъдрост... Димитър Казаков наричаше себе си „посланик на древни цивилизации и култури”. Христо е от съ-

щото ято. Сецесионната му рисунка е надживяла декоративността, а в алхимичната си лаборатория постига изключителния ефект на празничност на цвета, като в емайла. Оригинален визуален език за разказване на мъдри приказки за Доброто...

„Синът на вятъра“, 75/75 см

Галерия

„Лозата“, 75/75 см

Галерия

„Сънят на тишината“, 75/75 см

Галерия

„Полетът oтвътре“, 65/55 см

Галерия

„Пробуждане“, 80/60 см

Галерия

„Прозорците на времето“, 75/75 см

Родена през 1969 г. в Разград. Завършва последователно българска филология и английска филология в ШУ „Епископ Константин Преславски” със степени магистър. Първите ù поетични опити са в детска възраст. Има публикувани 2 поетични книги – „В гъстите вежди на здрача” (1999 г.) и „Изкачване по спадовете” (2001г.) През 2002 г. печели специална награда в поетичния конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе. През 2006 г. е лауреатка на първа награда за поезия в конкурса „Мелнишки вечери на поезията”. Носителка е и на редица други награди . Освен поезия пише и проза. През 2008 г. е приета в Съюза на българските писатели. Омъжена, с 1 дете. Подготвя следваща книга.

Емилия Пройнова

*** Сега си топъл и навярно тих. Сега си някъде сдобрен с живота. В сърцето ми с ботуши ковна стих. В зениците ми сривове закотви. Сега навярно благ и прозорлив, сега си кротнал някак в равновеса. Във мен остави посев ужас див и някаква вина в кантар надвеснал.

Сега добър си – с друга реч – лукав. Очите ти добри са, а двулични. В душата ме удари с десен прав. И дните ми превърна в нощи ничии. КОРИДА Дали избягах от смъртта? Или ме дърпа? Дали ще се измъкна от качулката със сърпа? Дали ще бъда част от този жизнен ритъм? Или ще трябва в друго измерение да скитам? Душата ми се моли, и драпа, и се стича в едничкото желание живота да обича. Ти знаеш ли какво е смъртта под теб да пуши, а ти да си на босо – без чехли и ботуши? Със всяка глътка въздух и всяка здрава вена аз пускам топли връзки към цялата Вселена. Видях какво е страшно, видях какво е тъмно, аз искам все пак още да бъда тук, на съмнало. Все още лудо бягам и свойта плът събирам. Все още търся болка пред шанса да умирам. Дърветата прокапват и покриви се сриват. Небето ме спасява в поредната Корида. НОМАДСКО Съвместявам две различни Вселени едната е хлябът, а другата - въздухът в мене. С едната съм вързана към конски копита. Другата дърпа ръцете ми да политнат. Преглъщам на сухо, дъвча език заради хляба, толкова скъп ми излиза, че да не повярваш. А щом се затичам да хвана въздуха в мене, се блъскам в стени и плътта ми започва да стене.

Обаче се питам дали древни номади са оставили в мене жестокост на някакъв стадий – препускам, препускам, препускам и вечно гоня себе си – жертвата, вързана за няколко коня. И всеки тегли в своя безумна посока, а аз съм на ръб от разкъсване. Надълбоко в мене се бори със зъби животът. Ще спре ли някога тази върла жестокост?

раЗПлаЩаНе Колко пъти се блъсках на надеждата в острия камък и пред устните лъсках ръбовете на твърдия залък. Колко пъти отричах, за да мога да стигна. Проклинах се и се обичах, стонове задушавах с бивни. Колко пъти умирах, после за да живея. Заплащах с душа и в лири. Плачех, когато пеех. Колко трудно се стига, калта те дърпа лесно. Животът свирепо намига, но се разплащам с песни.

Художник: Маргарита Пуева

*** С любов се създава физика, а с дихание – атмосфера. Ти си резач на щастие! Боже! Откъде те намерих?! Чупиш прозорци в очите ми и ме посипваш със стружки. Откъртваш парчета от мене, а аз си мисля, че е наужким. Топлиш ме със студ и химия. Боже! Откъде те намерих?! Вместо да създаваш климат, си резач на атмосфери. Художник: Маргарита Пуева

*** Недейте да пришпорвате конете, когато са във обедна почивка. Една умора слиза в коленете, два камъка увисват за нашивки. Недейте вкарва силата в чували. Сърцето бие. Бие – ще се пръсне. Вместо с подкови, куцат във сандали. Конете имат право на възкръсване. Художник: Христо Кралев

Галина Климова -

Галина Климова е родена на 15.12.1947 г. в Москва. Завършила е Московския държавен педагогически институт „В.И.Ленин” и Литературния институт „М.Горки”. Живее в Москва, работи като научен редактор в издателство „Большая российская энциклопедия”. Започва да печата през 1965 г. Авторка е на книгите със стихове: „До поискване”, „Пряка реч”, „Почеркът на въздуха”, „Север-юг”. Превежда български, сръбски, полски, словашки и арменски поети. Съставителка е на антологиите „Московска муза. 1799-1997” и „Из живота в райската градина”. В България са излезли две нейни книги-билингва: „Имената на любовта” и „Автограф на вълната”. Нейни стихове са преведени още на полски, словашки, чешки, холандски, арменски и др. езици. Лауреат е на литературните награди „Венец” (Москва, 2005 г.) и „Летящо сребърно перо” от Международния поетичен фестивал „Славянска прегръдка” (Варна, 2007 г.). Член е на Съюза на писателите на Москва. Галина Климова е една от инициаторките на учредената във Варна

Страници от Русия

предпремиера в аванс на новата ù българска книга „Губерът“

Славянска литературна и артистична академия. ...А извън строгите думи в една биография остават топлите ù творчески приятелства в България и отворените за поезията ù души и домове на десетки българи.

„Губерът“, библ. „Славянска прегръдка“, изд. „Славянска литературна и артистична академия“, 2009 г

Страници от Русия 94

БРЪМБАР

На Елена Иванова-Верховская

Аз познавах бръмбара дивен, по корема му – златни знаци. Той се скиташе в жежка пустиня, до студена пот се люлееше, изпреварваше и керваните пред носа на кораб пустинен, пастир ловък, търгаш, преследвач... Где е кладенец, стълба – разбираше, где рогатата бездна на дюните... И камилите го уважаваха, ни зад него, ни в мордата плюеха, за това, гордостта че прощаваше, този скрит фараонов комплекс: във часа, в който спяха животните, под небето кой легнал, кой прав е, сам подобен на пирамида, като в картичка: „Със любов, от...” Те с гърбици безкрая подпираха. Пирамиденият керван... Всяка със исторически стаж, име, място и гибелна тайна – йероглифи от злато по бръмбара... Моят спомен-мираж...

ЮРИЕВ ДЕН

В памет на моя мъж Юрий Климов

***

Приел скоростта на жива вода, ударил на бяг, без поглед обратен. През какви порти и в какво царство, неспъван, замина? Като че не е било... В мензурата успя да ми сипеш лекарство. Звън на часовник среднощ. А сърцето не бие. Но пролетта вля надежди във вените! Понятен ми бе широколистният почерк, взривен, многожилков, сред напора точен, и аз – крайна клонка в зелените вени, най-близка... А ти не прости се със мене. *** Мойта майка и аз – сред висока вода, сред студеното блато (до писък), мойта майка и аз – във горчива беда, непрегледни, нелепи вдовици. Ах, до брод да доплуваме, със раззинали устни сребролюспести риби с черни опашки, там, нагоре, към пролет, към измамното чувство за възход, за примамка, за каша от грис, за лъжа и опасност.

Страници от Русия

Тръгна си, като последния мартенски сняг: по земята – кално-снежни следи, а на слънце – свежи петна.

А водата разля се – египетски Нил. И поддаде под нея земята от страх, тъй близо, както до тяло – рубаха. И мама в гърч шепнеше: Къде си, Данийл? А аз: Ще те открия, Юра! Юраха!

Страници от Русия

***

Сънят е сезонник, изход към нощната смяна, стои в очите и във прозореца честно. Какво – дъжд по стъклото, мраз по кожата, и марш на Шопен, от вятър надлъж и нашир изтощен. На клена короната не засенчва прозореца от строеж го донесе, осинови го. Бе съботник... В бял, във зелен и във черен сън заблъскаха клоните му изкривени, от сока – задавени. Но тебе те няма. Загни твоят клен и засъхна. И скоро за огрев ще е. Като тебе шумеше. И мълвеше сред двора. Аз се моля сега не така, както по-рано, когато ме будеше с „мое клонче” - ma petite branche.

Художник: Ангел Атанасов

***

Художник: Георги Урумов

И топор, и тротил, и тропар – за Родината слава и сила. Гълъб сънуваш. Събудиш се – сив. От сълзите е все по-горчива втвърдената твоя могила. Птица-тире между датите, там животът ти настани се... Сол натрупа се в моите пътища летни и кратки вкаменена от загуби, наследила минорната жал безвъзвратно.

***

Ще дойде зима, в дребното – велика: със студ – до дъното, до звездния ни кръстен свод, когато мен по име ме извика през зимата родена кръсточовка.

*** Птици реят се с пера и човки челно и планират, в точка се забиват, често на ята, самотни - по-често, моя дух и стих те окупират. В джоба ми за думи първи вмъкват се – като за трохи, мухи и... рими. Ку-ку, мои пишещи събратя! Мръква, но в сърдечната ми чанта птица има. Слово – в птицата, да не се удари в тая вис, в която ученичка съм и разпятието-полет все повтарям... Превод: Елка Няголова

Страници от Русия

И тъй не заобичах прелетните птици, и техните ята, и V-образни клинове. Какво са песните на тези, де отлитат, какво е техният свободен стих?

Тодор Николов е роден в Казанлък, живее в София. Завършил е журналистика в СУ “Св.Климент Охридски”. Работил е в издателство и в различни периодични издания като редактор и отговорен секретар. Публикува свои разкази във в. “Труд”, “Сега”, “Словото днес”, в сп. “Съвременник”, сп. “Инсайт” и в литературни сборници и алманаси. Отличаван е в национални конкурси за проза, два пъти - в конкурса “Златен ланец” на в. “Труд”.

Тодор Николов

Един лош навик Камъкът стърчеше три педи над водата и деветата вълна винаги го скриваше. Това безкрайно дразнеше един млад гларус, сив и пъргав като заек, който цял ден киснеше отгоре в очакване на нещо вкусно. Израснал бе тук, на парчето камък, нощем спеше на него, и без да броим вчерашния лов, за пръв път изживяваше подобно вълнение. Чак такъв вятър досега не бе имало. Беше топъл, идваше от север. Месеци наред преди това морето лъсваше сутрин плоско и зелено, гларусът клечеше сам на сухото парче скала и гледаше какво ще му донесат

вълните - кротки и лениви, устремени неизменно напред, към пясъка, върху който сега крещяха хората. Обикновено оставаше гладен. Така бе доскоро. А днес се налагаше със скок и грак да се спасява през минута-две от високата вълна, ако искаше да остане сух. “Точно толкова, на две или три минути” - сметна накрая момчето. От час следеше морското пиле в сянката на плажното кафе. Благодатната обедна скука, заради която всички ходят на море, бе обзела и него. Извън наблюденията върху гларуса не спираше да упражнява ръката си. Макар, че мухите бяха страшно лениви в горещия въздух и направо не си заслужаваше. От друга страна, ако трябваше все така сам да виси на масата и да чака какво ще му донесат вълните отсреща, щеше съвсем да се сдуха. След седмица безветрие и скука искаше да се размърда. Забравяше замалко брега и хвърляше бърз поглед на север, към момичето, седнало преди осем отскока на гларуса в другия край на кафето. Стори му се хубаво, стройно и - бас държеше - самò! Смучеше със сламка нещо зелено от гърлото на тумбеста бутилка, опипваше чашката с кафе и кокореше очи пред себе си. Като престанеше и вдигнеше разсеяно глава, под носа ù неочаквано щръкваше сламката - гъвкав розов филиз, изникнал по вълшебен начин над изпотената бутилка... Беше първото ù кафе за днес. Второто щеше да изпие със спасителя в ръжта горе, под чадърите на летния лагер. От седмица неистово четеше - какво друго… Бе стигнала почти средата. Холдън тъкмо се забъркваше в онази история с проститутката в хотела. Как точно беше…“Тя влезе, свали си палтото веднага и го метна на леглото. Носеше зелена рокля…” И след още десетина реда: “ - Имаш ли часовник? - попита тя. Разбира се, никак не я интересуваше как се казвам…” Тук бе прелистила, Колфийлд и оная си говореха цели шест страници и тя ги остави за следобед. Искаше само да узнае как свършва пасажът. Прескочи към края и: “…Бъди така добър да ми подадеш роклята! Или може би ще ти е трудно… Отидох и ù извадих роклята… - Довиждане, хлапаче-глупаче.” – казваше курвата и зарязваше Холдън в онзи евтин хотел… И само тя да беше… Холдън, милият левак, все го зарязваха, какви ли ги вършеше нататък в книгата? Можеше да погадае, но летният пек я отказа. Остана замислена, разбъркваше по навик чашката след всяка глътка, слушаше кадифения стон на порце-

лана и дълго оглеждаше металната лъжичка. Тя лъсваше матово на слънцето, за секунди изсъхнеше, но момичето знаеше, че ако сега я оближе с устни от кафето, ще светне като нова - в пълния си никелиран блясък! “Махне ли ми още веднъж, обаче, отивам и сядам при него” - реши междувременно. Момчето отсреща сякаш я чу. Сниши се тромаво, захлупи с ръка коляното си под масата, а с другата направи във въздуха няколко неясни маха. Остана неподвижно, с присвит юмрук и с поглед в морето и гларуса. Тогава от другия край на кафето стана момичето с лилавия бански и тръгна към неговата маса. - Здравей! - каза тя и страхливо седна. По лицето ù вмиг се изписа страдание - от горещия стол, стоял с часове на слънце, или от неудобство, нямаше как да се разбере. - Нали ми махна и взех, че дойдох - поясни без нужда. - Познаваме ли се отнякъде? - Здрасти! - каза момчето, надигна се и стисна тъмната ù длан. - Не знам, но... не съм ти махал! - добави учуден. - Само лових муха! - Муха?! Ловил си... наистина ли? - тя изведнъж омекна, присви се наполовина, пъхна ръцете си дълбоко между голите бедра и ококори очи срещу него. - Все пак… майтапиш се, нали? Беше повече молба, отколкото въпрос. -Не, какъв майтап! Виж сега... това ми е един лош навик. - Момчето се наведе и посочи в края на масата купче мухи, с вирнати нагоре крака. - И знаеш ли... - той размисли и хитро добави: - За първи път някой така ми се връзва!.. Момичето с лилавия бански заби поглед в брега, задържа го там и тихо, само на себе си, смрънка: - “Ами, това е… Да се гръмнеш направо… Довиждане, хлапаче-глупаче!” Тя се скри в сянката на чадъра, пое дълбоко въздух, издуха го през ъгълчето на устата си – като опитен плувец, готов за гмуркане. Стисна устни, те се превърнаха в тънка права линия, почти изчезнаха, а очите ù вече блестяха... И малко преди от тях да закапе, и тъкмо наоколо да замирише на драма, момчето посегна, покри с длан ръката ù, по-скоро върха на пръстите, каза нещо тихо и навярно забавно, защото двамата се разсмяха, а майката си отдъхна... Деляха ги само няколко маси и нищо не остана скрито за тъмнокосата жена, подпряла замислено глава на ръката си. Тя се размърда, не

100

гледаше вече в тяхната посока, а с гняв към мъжа срещу себе си. Ако още ставаха чудеса, очите ù щяха да подпалят вестника в ръцете му. - От два часа четеш. - каза тя. - Четеш и не виждаш какво става край тебе! Госпожицата най-после се натресе на някакъв... Ей там отсреща, младокът…. Той почна с някакви знаци към нея... Мъжът дочете изречението, остави с нежелание вестника на масата, а очите му изглеждаха уморени и объркани. Той погледна нагоре - към светлия купол на чадъра, и след кратко примигване - към жена си. - Да не мислиш, че този път ще успее? - попита равнодушно. Ръката му затършува под вестника за чашата с изстинало кафе. - Страхотна си, умираш тия дни да я вкараш в нечия компания!.. - Умирам, аз ли?! Ами ти! - жената дръпна ударно, размаха цигарата и духна през зъби. - Докога ще се мъкне по цял ден след нас? Левачка с левачка, половината отпуска вече мина! Ние с теб да не сме... - тя говореше на мъжа, но не гледаше него, а някъде далеч в морето. Там бяло и безшумно пътуваше на юг огромен кораб... В момента сигурно раздаваха коктейлите. Пътници дремеха в шезлонгите, стюарди сновяха край тях, а лекият бриз рошеше скъпи прически. Отпред, на носа, корабът със сигурност имаше бели, шумящи мустачки от пяна - като в чаша с току-що разлято шампанско... - Така ли го бяхме планирали? - върна се от кораба жената. - Можехме малко да живнем с теб - само двамата, край морето... Гледам ги тия наоколо… Защо все така става? Защо все другите правят това, което на мен ми се иска? А на вас с глезлата въобще не ви пука! И ако помниш, след седмица ставам на 45! Жената сниши глас накрая, изсъска почти, разперила хореографски ръце. За малко да изгори с цигарата човека от близката маса. - И знаеш ли какво, аз... - тя садистично заразмазва дългия си фас. - Чудо… чудо ще направя, ако тая довечера пак ми се върне по-рано! - Искаш да кажеш по-късно? - прояви интерес мъжът. - Не, по-рано! - сряза го жената. - Откога по-рано? - попита момичето с лилавия бански. Една голяма, топла вълна удари брега, остърга пясъка и смачка последните думи на страшния ловец на мухи.. - Казвах, че някъде от шест или седем години е този мой навик. -

101

повтори момчето. - И помня страхотни успехи, четири мухи с един замах! Като в оная приказка... Оттогава е и другият ми лош навик - да се хващам на бас. - На бас?... Супер! И все печелиш? - Не винаги, но най-често... Веднъж само сгафих с важен облог и трябваше да мия една кола. - Е, ми ли я? - попита важно момичето. - Мих я, разбира се. Това бе наказанието... А ние с теб се разбрахме нали? - поиска пак да узнае той. Още не вярваше, че всичко бе станало лесно и бързо. - Довечера в осем, ей там! - кимна кратко нагоре, към дългите овнешки рога на водната пързалка. Надписът “Дискотека” още не светеше. - Идваш с мен, нали? - Обещах ти вече! От толкова време се канех, то само четене… - Как ще бъдеш облечена? - каза той. - Искам отдалеч, още щом стъпиш на пясъка, да те видя - да пробвам няколко бързи, приятелски маха отгоре! - Още не знам, ще го мисля следобед. Но все пак… само не и зелена рокля! - момичето погледна весело, отръска от нещо ходилата си, надигна се. Излезе от сянката на чадъра, оправи вървешком банския си отзад и тъмната ù, млада кожа светна матово на лятното слънце. Тръгна по пясъка. Вятърът бе престанал, вълните продължаваха да идват към нея - високи, беловърхи, и шумни. - Ей, гларусът хвръкна, виж само! - викна момчето, но тя не го чу. С нещо дълго и лъскаво в човката! Хвана го яд, че бе спрял да следи отскоците. Момичето приближи брега. Един от спасителите свирна на някого, но тя и него не чу. Искаше миг по-скоро да влезе в синята хладна вода, да постои ако трябва само минута и отново да седне на пясъка, под слънцето - освежена, мокра и блестяща на лъчите му. Като току-що облизана от кафето лъжичка, помисли си, преди да пристъпи напред.

102

Родена в Ловеч, в момента живее в Троян. Работи в Националната художествена гимназия „Проф. Венко Колев” – Троян, преподава български език и литература, а също така философия и психология. Член на Съюза на българските писатели от 2005 година. Издала е четири поетични книги: „Прекроена действителност” (ИК „Нава”, София, 1994); „Светът ми е мълчание” (Университетско издателство „Черноризец Храбър”, Варна, 2001); „Над земните неща” (Издателско ателие Аб, София, 2004); „До началото на Времето” (Издателство „Български писател”, 2008, София). Има награди от регионални, национални и международни поетични конкурси.

Лина Борджиева

Посвещения БИБЛЕЙСКО “Ний бяхме неизвестни хора...” Никола Вапцаров

В монотонния сипей на дните сякаш няма ни никъде. Ежедневните хроники хващат само явното.

103

И, изпънат до кръв, коренът на Битието се гърчи и ето: изтъняла се опитва да вдигне главата си Вярата. А зърното синапено не пониква – не отгледа го никой до днес. А, оголени и невежи, Душите ни изпълняват ритуала на великото свое падение... Непремерено. На кого да вестя, че в света за човеците има Спасение?

КАПИТАНЕ „Ти ще отплуваш и от нощ до нощ ще се утайва в теб морето шумно...” Иван Пейчев

Капитане на всички поети, твоят кораб измислен пътува в измерения бели и светли – там все още за нас съществуваш. Ти доплувай със бавния кораб, хванал в мрежа платната на залеза. А небе лаконично отгоре ще лети над душата ти спряла. Всяка тъмна вълна те поглъща и водата е синият жребий на моряка, който вечно се връща жив! - за своята обич последна.

104

И любимата в тихо пристанище те очаква, загледана пусто към прибоя, а той все флиртува със съдбата и с нейните чувства. Капитане, премини през вълните – те са думи, които те носят към далечния бряг и с душата ти си играят на принц и на просяк!

Художник: Христо Каварналиев

ПоетЪт „Поетът е метафора на човек.” Евгений Евтушенко

Художник: Георги Баев

Поетът е един изпънат нерв на времето, в което съществува. Душата му, заробена, тъгува в затвора на самотно битие. Живеем във абсурд и час след час Земята се стреми да оцелее. Към нищото вървим... Дълбоко в нас примигва на красивото фенера. И всеки е самотен Диоген, насляпо търсещ пътя към Човека... Поетът е един изпънат нерв, понесъл съвестта на триста века.

105

ПОЕТ „Поета – тъй небето отреди – да пей, свободни птички както пеят...” П. Славейков

Поетът е пророк на този свят, във който е принуден да битува без истинска любов, без сън, без брат, комуто да поплаче да си струва. Върти съдбата в своето хоро живота на човеците – плебеи. а те си мислят колко е добро, че да се вкопчат някак са успели във дните си – материя и семе на суетата, хванала човека. А знае се: отвътре още дреме на любовта горещата пътека. Защо превиваме се под ярем и още не разбираме, че тука сме слезнали, не само за да мрем, а да убием корена на мъката със думите, измислени от него – пророка, жреца див на самотата, която го издига до върха, да вникне в същността на битията.

КАМБАНА „Така красиво всичко се руши, че нищото върховен смисъл става.” Иван Методиев

Сред този град една единствена камбана събужда сенките на тишината... С мълчание.

106

НаУЧИ Ме „Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора.” Атанас Далчев

Научи ме, Боже, да обичам, без в замяна да очаквам нещо! Тялото е на Душата бича, а сърцето търси съвършенство.

Художник: Петър Морозов

ЖеНа „и да криеш по езически от всички и от всичко, че обичаш...” Дора Габе

И не мога да позная себе си, пътят ми е тръни и коприва. Тази земна плът ми е оковата, щом Душата другаде отива. Вътре – преизпълнена с незнание, външно – със достойнства съм окичена. Мъдрост любовта е и страдание. Научи ме, Боже, да обичам!

Една жена се молеше на Бога във черквата с олющени икони. Превила се на две, а от очите сълзите ù по камъка се ронят. Отдавна всички други си отидоха и опустя след тях иконостаса. Вратите се затвориха невидимо и свещите невидимо изгаснаха. Но тя не трепна. Като камък сякаш със камъка в едно се беше сляла. Отчаяно пред нея се разплаках и се видях тъй много остаряла. Разплаках се и после я отминах... Като жена дали и аз ще мога, макар и да съм още много силна, пред теб да коленича, не пред Бога?

Художник: Асен Момчев

107

Роден в гр. Добрич. Активен състезател по шахмат. Член на клуба по спелеология и водолазен спорт. Публикува в местния и централния литературен печат. Следват романите му: „Свлачище” (Голямата награда “Златен Пегас”за дебютна книга в раздел белетристика, 1999 година), “Малката действителност”, “Сбогом, България”, „Катастрофа”. Член на Съюза на българските писатели и на Клуба на младия писател към СБП. Носител на І награда от конкурса за къс разказ от млада автор в Пловдив на името на Рашко Сугарев – с разказа: „Молитва за кладенеца”, на ІІ награда от националния конкурс за къс разказ в Лом – с разказа „Последен дъх”. Предстои да излезе в издателство „Български писател” романът му „Жив”.

Мариан ЖЕЛЕВ

ЖИВ

Откъс от едноименния роман 22 август 2008 година Балчик

Докато бях подложен на сърдечен масаж и изкуствено дишане, в гърдите ми вече се оформяше белодробен оток. Той се получава вследствие нахлуване на вода в белите дробове, а оттам и в ал-

108

веолите. Това са онези миниатюрни съдчета в нашия дишащ орган, в които прониква кислородът и започва чрез кръвта да се разпространява из цялото тяло. Макар миниатюрни, алвеолите игра-

ят ролята на основно депо – също като при една добре развита търговска мрежа. Продуктът се доставя на определено място – склад. През него всекидневно минават камиони, камиончета, бусчета и пикапи, за да отнесат стоката до търговските обекти. Кръвта в случая играе ролята на транспортно средство. Алвеолите също така притежават една мембрана, през която кръвта преминава, за да се обогати с кислород. В реда на същата символика тази рампа я има по складовете за товаро-разтоварна дейност. Кръвта, задвижвана от основния мотор – сърцето, – минава покрай тази мембрана, за да натовари кислорода, след което хуква по пътните артерии на човешкото тяло: вените. По същия начин постъпват и дистрибуторите в търговската мрежа – минават, товарят, транспортират и доставят до магазините продукти. Когато се спре потокът на кислород и вместо него в белите дробове нахлуе морска вода, тялото, заедно с кръвта, започват да се бунтуват. И имат пълното право. Все едно да накарате шофьор на микробус да виси пред затворен склад. Ще почака известно време, ще изпуши две-три цигари, докато подритва някое камъче. След това, поизпускайки нервите си, ще вземе да хлопа по вратата, да звъ-

ни по телефона и да беснее, че го бавят със стоката, която е длъжен да достави до търговския обект. Кръвта в човешкото тяло се държи по подобен начин. Жадна за кислород и притисната от неугасналите удари на сърцето, длъжна да изпълни мисията си на транспортьор в организма, тя започва агресивно да напъва мембраните на алвеолите в белите дробове. Докато не си получи дозата кислород, тя не се оттегля. Напротив – започва още повече да ги притиска, докато те се разкъсат. Когато мембраната поддаде, кръвта започва да се смесва с нахлулата в дробовете вода. Така се стига до белодробен оток. Ето защо пяната, която започва да излиза от устата на давещия се, е розова. Намирах се в състояние на аноксия – липса на кислород. Няма значение, че бях изкаран на сушата. Органите ми не можеха да възобновят работата си. Човешкият организъм е като бензиновия двигател – ако го задавиш, трудно ще го запалиш. По-късно, след направения ми газов анализ на кръвта и рентгенография на белия дроб, щеше да се разбере, че много добре съм се нагълтал с вода. Медицинският екип спря пред басеина четири минути и тридесет и девет секунди след обажда-

109

нето на спасителите. На фелдшера му бе достатъчно да види розовата пяна, излизаща от устата ми, за да се ориентира в ситуацията. Не откриха сърдечна дейност. Липсата на кислород бе печатът, който слагаше край на работата на жизнените органи. Притегателната сила на смъртта вече бе започнала да се усеща във въздуха. Ако искаха да ù попречат, трябваше да се действа изключително бързо. В това време онази част от мен, която имаше възможност да наблюдава случващото се на плажа, изпадна в абсолютно спокойствие, граничещо вече с безразличие и даже с апатия. Не можех да открия причинителя за това. Все едно съм изпил чаша отлежало вино и сега се наслаждавам на отпускането и приятното замайване. Някъде дълбоко в себе си обаче подозирах, че това състояние е измамно и не бива да му се поддавам. Ето защо реших, че ще е по-добре да се съсредоточа над действията на хората край безжизненото ми тяло. По същия начин – смътно и неясно все още – усещах, че ситуацията изобщо не ми е безразлична. И че колкото повече се задържа наоколо, толкова по-добре ще се отрази това на моето бъдеще. Фелдшерът започна да напъва челюстите ми. Трябваше да достигне корена на езика, а оттам –

110

началото на трахеята. Щом тялото ми не може да си достави кислород, те щяха да го направят по изкуствен начин. Пъхнаха ми тръба в гърлото, закрепиха за нея балон и с негова помощ започнаха обдишването. Докато медицинското лице натискаше и отпускаше балона, двамата спасители помогнаха да бъда сложен на носилката. Единият от тях се засуети. Личеше си, че е по-притеснен от другия. Попита фелдшера дали всичко ще бъде наред. Познавал ме, едва сега се вгледал в лицето ми. Досега си мислел, че съм чужденец. Били сме съученици с брат му. Помня го. Редовно си гризеше ноктите и плюеше парченцата в тетрадката си. Не ми беше трудно да разбера как е в момента. Не се налагаше да разпитвам някого за това. Просто исках и виждах. Как? – на този въпрос нямам отговор. Исках само да кажа на този бивш съученик да не се притеснява за кредита, който е теглил за жилище. Скоро ще му се обади една леля от Каварна – бездетна и с шест декара земя до голф игрището. Исках още много неща да му кажа. Дълбочината, с която успявах да проникна в живота на хора, които дори не присъстваха, ме изумяваше. Въпреки това не ми

идваше да се плесна по челото и да си кажа, че това е абсурдно и нереално. Просто си мислех, че сега се е отворила дупка в пространството и аз мога да си надничам през нея. И това си беше в реда на нещата – според сигналите, които получавах от моментната си способност за преценка на ситуацията. Със същото значение би била и за възприятията ми една автоматично отваряща се и затваряща се врата, снабдена с фотоклетка – приближаваш се, отваря се, минаваш и продължаваш. Малко по-късно щях да мина през много такива врати. И щях да вървя необезпокояван. До момента, в който не се опомнех, че може би зад мен те се затваряха. А не знаех дали бяха снабдени с механизъм от вътрешната страна за повторно отваряне. На този етап вниманието ми бе отново привлечено от медицин-

ския екип. Действително, човек би казал, че приличам на запален по някой сериал човек, който не иска да изпусне и секунда от любимите си герои. Тялото - и особено лицето ми, бе започнало да посинява. Което би могло да се изтълкува и като добър знак. Ако безпричинно зашлевите някого, нормално е да го заболи и да се разгневи. Когато органите в тялото спрат да работят поради липсата на кислород – ето това е като шамар за тях; посиняването е техният гняв срещу плесницата на блокираната сърдечна дейност. А щом са в състояние да реагират, значи в тях все още мъждука живот. Ако бях побелял, фелдшерът вероятно щеше само да поклати глава в знак на безпомощност. И щеше да ме откара в болницата без надежда за съживяване, като преди това вече е обявил часа на моята смърт...

111

Румен Балабанов

Роден на 21.05.1950 г. – гр. София. Завършил българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил в : редакция

“Хумор, сатира и забава” на Българското национално радио, във в. “Стършел”отговорен редактор, в. “Септемврийче” – главен редактор, в. “Литературен фронт” – зам.- главен редактор, частен издател на в.“Кой си ти?”, “Психокалендар”, в.“Психо”, ”Клуб 15” и др. продуцент на Първия частен телевизионен сутрешен блок „Ранобудник”, продуцент на Телевизия “2001”, програмен директор на ТВ „Седем дни”, главен редактор на в. “Словото днес”. Автор на книгите: “Медена роса” – сборник разкази; “Някой си отиде” – роман, “Прощавай, полковник” – новели; “Бягството” – новели; “В нощта, когато “Титаник” потъваше” – фейлетони и разкази; “Хора без грим” документална проза, “След завоя” – пиеса (театър “199”); автор и на повече от 10 сборника с разкази в библиотека „Стършел”; „½ омраза”– роман; „Старият воин” – повест, и др. Носител на много литературни награди, сред които: “Южна пролет” – за белетристичен дебют (“Медена роса”), “Чудомир” - за хумористичен разказ, награда за роман - “Някой си отиде”. Превеждан в СССР, Полша, Чехословакия, ГДР, Югославия и др. Член на СБЖ и СБП.

НАЧАЛОТО

Из „2012: Горбачов, демокрацията и баба ми” Събуди ме радиото, което навивах вместо часовник, както винаги. Как и кога сме се върнали, не

112

помнех. Огледах се за баба – не я виждах. Дали не беше останала там, в

Странджа? Едва ли. Сигурно се беше случило нещо? Какво ли? Събуди ме една музикална радиостанция, по която на всеки кръгъл час имаше двеминутни новини и съобщаваха прогнозата за времето. Откъм кухнята не идеше звук. Баба ми сигурно беше яхнала метлата. Разбира се, тя нямаше метла, но се стрелкаше нагоре-надолу из града със скоростта на светлината, без да я забелязват. Нали беше невидима. -Днес ще е най-горещият ден в годината – измуча мутиращ глас, до 38 градуса в следобедните часове! Внимание, повтарям: до 38 градуса! Стойте си вкъщи и си поливайте топките с вода, ха-ха... Става дума за топките ви за тенис – уточни мутантът и пусна Бийтълс. Измих си очите, нещо, което правех рядко, но отвреме-навреме ме прихващаха идеи за порядъчни постъпки. Днес май беше такъв ден. Изпитах вътрешна потребност да бъда чист, спретнат и свеж, както искаше да изглеждам баба ми. Жегата се чувстваше още в осем. Клоните на крушата пред прозореца не потрепваха. Небето бе синьо. Нямаше и облаци. Застанах на прозореца. Обичах да стоя на този прозорец

с изглед към улицата. Гледах колите, минувачите. Опитвах се да влизам в главите им и според вида им, походката и движенията, да си създавам образи. За къде бързат, от какво бягат или кого преследват? Учителят ми по рисуване ме учеше: -Опитвайте се да се забавлявате сами... Наблюдавайте живота, хората, природата...Измисляйте си. Измислицата е творчество. Ако искате да станете художници, този навик ще ви е много полезен. Художник така и не станах. Като изключим графитите по стените. Мързеше ме с часове да стоя пред листа или платното. Предпочитах скейта – адреналин, скорост, риск. Силен вик ме върна към гледката пред очите ми. Двама-трима се бяха скупчили над легнал мъж. -Припадна! -Донесете вода! Дайте вода... -Тази жега ще ни умори всички... -Такова чудо не е имало. -Как пък не... Защото не помниш 76-а година. -Не беше 76-а. А... -Обадихте ли се за линейка? Гласовете се смесваха. Музиката внезапно прекъсна и мутантът каза: -Температурата вече е 40 градуса. Метеоролозите не познаха. Бяха

113

предвидили 38 и то, в следобедните часове, а сега е само десет и тридесет. Според информацията на БТА, в Гърция е измерена рекордна температура от 43 градуса. Съобщение отпреди десет минути. Горещата вълна вероятно идва от Африка. От пустинята... Мутантът се опита да се изсмее, но явно някой друг пусна музика – рок. Линейка още нямаше. Бяха преместили припадналия под оскъдната сянка, падаща от тентата на близкия магазин. Повечето

114

зяпачи си тръгнаха. Останаха двама, които си вееха с вестници. Лишено от смисъл действие, според мен. Все едно да си вееш за хлад във фурна. Пуснаха втори рок, който внезапно прекъсна и гласът на мутанта се вклини: -Според информационните агенциии, гореща вълна обхваща и северноамериканската територия. В Мексико са измерени температури над 43 градуса. Е, там няма как горещият вятър да идва от Африка... Ха-ха-ха – успя да се изхили в ефир този път водещият. Рокът продължи. Силни викове от улиците ме накараха отново да погледна през прозореца. До припадналия преди малко лежеше още един. От тези, които го бяха открили и чакаха линейката. Събра се отново тълпа. Пак викове. Пак паника. А линейката я нямаше. Чак сега забелязах, че въпреки видимо високата температура, аз не усещах горещината. Само баба ми можеше да отговори на въпроса ми „Защо?” Погледнах термометъра на стената. Един стар, олющен термометър, който баща ми беше купил от китайците в Илиенци. Беше ми спомен от детството, когато майка ми и баща ми още не се бяха развели. Затова го пазех. Живакът показваше 41 градуса.

Стайна температура! Пуснах телевизора в кухнята. Телевизора на баба ми. Мъж с прошарени коси, видимо притеснен, обясняваше как и друг път през годините горещи вълни от Африка са „ожарвали” /точно така каза/ Европа. Водещата обаче го контрира: -А горещините в Америка как ще обясните? Мъжът вдигна рамене: -Чакаме спътникови снимки... В момента нямаме данни за коментар. Започна репортаж от Мексико. Тълпи от хора пъплеха по улиците. Някои падаха, но никой не се спираше да им помогне. Някъде зад кадър виеха линейки. Погледнах през прозореца. Линейката бе дошла и сега жарката улица бе пуста. От другата стая гласът на радиото отново се обади. Този път игривите му интонации бяха изчезнали: -Температурата в момента е 46

градуса – избуча той. – Според БТА такава температура никога не е била регистрирана в София. Нещо става... Прекъснаха го с още по-див рок. Върнах се в хола точно тогава, когато репортажът от Мексико бе прекъснат. -Току-що разбрахме от световните информационни агенции, че два метеорологични спътника са изгорели в атмосферата. Отклоняването им от орбита засега не може да се обясни... Силно земетресение в Мексико... Първоначалните данни сочат 7,9 по Рихтер. Съобщава се за много жертви и разрушения... Ще се видим отново в 11 часа. Пуснаха клип. Естествено, това беше БНТ. Те винаги се спасяваха с клипове, когато не знаеха какво да правят. Чалга. Ивана. За разтуха на народа...

115

Страници от Сърбия

Слободан Бранкович

Неговите „Писма от Сърбия” са действително като един гълъб в ръката на твореца. Оттам, от ранената душа на своята земя, поетът ги пуска да летят – за да носят вестите, болката, вярата и надеждата на хората от тази земя... Поетът завършва докторантура по история на културата и цивилизацията. Книжовник и научен работник. Университетски професор и научен съветник. Автор е на голям брой творби на сръбски и други езици. По книгата му „Независимостта на свободолюбивия” е сниман документален филм (режисьор М.Каранович). Множество негови стихове са включени в сборници и представителни антологии. Най-популярни сред читателите са произведенията му: „Балада за белия салонен бюфет”, „Реч”, „Свидетелство” и др. За автора Милутин Чуричкович казва: „При Слободан Бранкович се преплита лиричното с баладичното, тъжното със саркастичното. Особено неговите „Писма от Сърбия” са наистина драгоценен принос към иновативното поетическо творчество.”

Из „Писма от Сърбия“ СрЪБСКа БИБлИЯ

КрЪЩеНето На варвара

В началото Беше Косово

Следа Босонога в праха Кръст Който носим Срещу вятъра

116

ЗАДУШНИЦA Високо Над бодливите жици Гробове Гробове Гробове

ГАРВАН В КОСОВО Престъплението е сторено. Няма доказателства. Има ги тези, които не съществуват. Костите са така разпилени Че и гарван не може да ги събере. Нито да ги сглоби! Ала се знае, че са от човеци.

НАДПИС НА ДЕСПОТ СТЕФАН ЛАЗАРЕВИЧ на косовския мраморен стълб от ХVІ век (откъс) Човече, който пристъпваш по Сръбската земя, Дали си пришълец или си тукашен, Който и да си и каквото и да си, Когато дойдеш сред това поле, Което се нарича Косово, Накъдето и да погледнеш, Е пълно с кости на мъртъвци. Те са неми и с каменна природа,

Страници от Сърбия

Земни и небесни гробове

117

Страници от Сърбия 118

А за мене кръстният им нрав е като скоба. Виждаш ли как стоим прави сред полето? Не можем да се разхождаме, без да видим Нещо пленително или нищожно. Но моля те, приближи се до мене И разгледай думите, които ти нося, И от това ще разбереш по каква причина, Как и защо стоя тука аз, Да, истина ти казвам, Нищо повече от живота, не изоставям от същността всичко това, което е било. Тука някъде беше великият самодържец, Чудо земно и бълнуване сръбско, Звани Лазаре, княже велики, Господен непоколебими стълб, Богоизбрана безкрайност и мъдрост на дъб, Ум огнен и защитник отечествен, Хранител на гладните, милост за нищите, За тъжните - ласка и утешение, Който обича всичко, що иска Христос. Редом тука е сам по своя воля, И със всички свои - безбройно множество, Което е под неговата длан. Мъже добри, мъже храбри, Мъже во истина, на реч и на дело, Които блестят като светли звезди, Като земя, шарена от цветове, Облечени в злато и скъпоценни камъни; Много коне със златни седла, Всичките дивни и красни конници От родове славни, Сред тях като някакъв предан пастир, Мъдро повел агнеца духовен, Та при Христа доброто да свърши, Приело венеца на мъката...

Панайот Иванов

Роден е през 1927 г. В Добрич. Завършил е Софийския университет „Св.Климент Охридски”, специалност „Български език и литература”. Тридесет и пет години е бил учител... Все банални неща, за които – според него – не заслужава да се говори. Хилядите негови ученици обаче, осветени отвътре от неговия дух, мислят различно. Отдал е много години на историята на писмената, по-точно – на прабългарските рунически надписи. За научни свидетелства се е ровил в Корана и в историята на далечна Етиопия. Изграждайки една хипотеза, той търси следите на тези рунически надписи къде ли не. Открил е такива също из Македония, позовавайки се и на книгата на македонската археоложка д-р Блага Алексова. Текста, който предлагаме на нашите читатели по-долу е за следите от писмената на нашите предци в Карпатите.

ПРАБЪЛГАРСКИТЕ РУНИ И РУНИЧЕСКИ НАДПИСИ

от старобългарската крепост Слон в Карпатите Една хипотеза Много преди да се открият прабългарските руни у нас и да се прояви интерес към тях, в съседна Румъния един журналист, поет и историк на име Чизар Болиак вече е бил направил това. Той посетил развалините на старобългарската крепост Слон в Карпатите, събрал там близо 60 руни, рунически надписа и символични знаци, врязани върху различни строителни материали, подредил ги в таблица, номерирал ги и ги публикувал в сп.”Тромпета

119

Карпациолору” (бр.23 от 1871 г.) Този човек на времето не е знаел, че има работа с прабългарски писмена и паметници, затова ги е обявил за останки от някаква „дакийска азбука”. Едва в ново време румънската археоложка проф.Мария Комша ги включва в статията си „Българското владичество на север от р.Дунав през ІХ и Х век в светлината на археологическите изследвания”, публикувана в сборника „Дачия” (т.ІV/ 1960 г., Букурещ) като прабългарски рунически надписи. Една статия, която според мен е било редно някой български учен да напише. Разбира се, професорката не чете надписите, както не могат да ги четат и нашите учени. Те всъщност, само са изказвали разни предположения за тях и никога не са се заемали сериозно да ги разчетат. След 25 години труд на мен ми се удаде да сторя това... Ето, например, надпис 11 в таблицата на Чизар Болиак. Той представлява руна (буква), която е със звукова стойност „ич”. С тази руна всъщност е написана кратката форма на прабългарската дума „вич”, означаваща „три”, в смисъл на „троица”. В надпис 3 руната за „ич” е написана два пъти: първия път - с рогата нагоре, а втория – с рогата надолу, и са съединени така, че както и да се обърне предметът, върху който са начертани, все „ич”, т.е. „троица” да се чете. Върху камъните или тухлите с номера 5 и 40 е написано изречение, говорещо за помен. То на прабългарски звучи: ”+аса ал”, а в превод гласи: „Христе, Боже, помени!” Чрез кръстосването на руните за съгласните за „с” – права черта и за „л” – права черта, с пречупен надясно долен край, е изразено името на Божия син, към когото е отправена молитвата. Че е молитва, се вижда от двете успоредни черти под втория надпис. С тях всъщност е написана прабългарската дума „саса”, означаваща „глас”, „вик”, „молитва”. Думата „троица” прабългарите са изразявали и чрез три успоредни черти, които се виждат в изображенията им върху археологическите находки, означени с номерата 31-32, 44-46. За жертвоприношения говорят думите „асасъл” и „есесел”, написани с руни върху находките с номера 42 и 43. Двете думи са с еднакво съдържание и означават „козел за опрощение на греховете”. Те са еврейски по произход. Думите върху находките с номера 52-53 на прабългарски звучат: „И салъпла”, а в превод гласят: „Бъди покръстен!” Докато надписът с номер 50 в оригинал звучи „Салъплъ”, а в превод – „Покръстен”. Изображенията на лъкове със стрели, означени с номерата 54-58, са символични знаци. С тях е изразявана вярата, че в борбата за социална правда Бог „с огнените си стрели” ще поразява враговете. Този символ е породен от псалм 7 на цар Давид, чиито псалми са били на почит у еретиците...

120

В заключение ще посоча – първо: че прабългарските рунически надписи се срещат из всички земи, влизали през ІХ-Х век в границите на Българската държава, като се започне от Черно, Бяло, Адриатическо море и на север – оттатък Карпатите, според проф. Мария Комша. Второ: с тях княз Борис І и отчасти Симеон са водили борба по време на нашето покръстване срещу антибългарското влияние на византийците, работили у нас като покръстители. Всичко това ни задължава днес да ги търсим, изучаваме и ценим.

121

Роден е на 10 май 1951 г. в Ямбол. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий”. Получава и висше политическо образования. Бил е председател на Окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция в Ямбол и на литературното обединение „Васил Карагьозов”. Член е на Съюза на българските писатели. Десет години е бил творчески секретар, а от 2002 г. е председател на Дружеството на ямболските писатели. Носител е на специалната награда на Община Тунджа (2007) за цялостно творчество и на националните литературни награди за поезия на името на Дамян Дамянов и Георги Братанов за 2008 г. Стиховете му са превеждани на чужди езици. Автор е на шестнадесет поетични книги.

Тенко Тенев

Премиера в аванс *** Магията на този свят е в чистите ни сетива... Ще идват кодове космически до земните ни имена. Но ще останем в този миг и в синевата на простора... За хората – кристален щит, за Космоса – небе от хора!

122

А ВСЪЩНОСТ

На Тони

А всъщност винаги ни очаква една жена, оценила мъжките ни достойнста, приела и нашите слабости. Колко сме горди с нейната усмивка. Боже, колко е хубаво, че я има! Тази вечна, красива жена... Осветила вековете дълги с обич и светлина.

Издателство „Български писател” Редактор: Чавдар Добрев Художник: Румен Малчев

ТРУБАДУРИ

На Петър Караангов

Разграбиха душите ни безбожници, понесли кръстове, хоругви... А дяволски в очите им искри на златото примамливия блясък. ...А вековете бели са поели неистовата скръб на много хора, които носят във сърцето си и Бога и праведни са, без да го натрапват. И идват светли, мъдри трубадури на глас свещен развели плащеници... ...И топлите им думи изведнъж събуждат дъжд във нечии зеници!

123

*** Отиват си хубавите жени, сякаш се чупят камбани... ...И земята страшно бучи от неочаквани рани! *** Полет на птица... Ранена душа. Лекувам я с думи... и с тишина. Сред огромния срив, громолящ като валяк, като писък на сова, като вопъл на старец... ...Душата се ражда, душата умира, като полет на птица, сърцето ти спира! РАВНОДЕНСТВИЕ

На Николай Петев

Въртят се годините, наборе... Мъкнем камъка няколко века. Като погледнеш – върхът е далече. Сизиф отдавна каталясал е вече. А мечтите са същите. Стари приятели. И Русия – в сърцето. И болката пари под бялата риза. Няма как, наборе... Ще мъкнем камъка, още няколко века. ...Стаена горчилка в очите ни свети. Примамливо бляскат звезди-еполети, а върхът е далече, а върхът е далече!

124

ХарМоНИИ На Елка Няголова и Валерий Пощаров

Събирам всички хармонии в себе си като ненарисувани платна, като неизпратени писма от/до брега. А душата ми плаче. За несъстоялите се възторзи, за състоялите се омрази и черен вятър трепти над златоносните наноси. Трябва ли всичко в този свят да се срути, при толкоз надежди за слънце и обич?! Какво още трябва да стане, за да разберем простата истина, завещана ни от леля Ванга: „Не се мразете, не се делете, а се обичайте, защото всичките сте мои деца...” Просто, истинско, вярно. ...И се надявам, че ще се случи!

125

Страници от Хърватска

„РОДНА РЕЧ” В ЗАГРЕБ Обществото ни така привикна с редките съобщения от нашите културно-информационни центрове, институти, просветни и землячески дружества из Европа и по-далече, че всички ние рядко си даваме сметка каква е ролята на тези кръгове и техните издания във вялата (тук, у нас) и всекидневна (извън

126

страната ни) битка срещу националния нихилизъм, за утвърждаването на българските културни пластове, реч и традиции, за културния обмен със съответната друга национална духовност... И когато попаднем на такова място, притихнали сваляме шапка пред родолюбивите жестове на лич-

вселена, определяща пулса на двустранните културни връзки с тази славянска страна. Живее от много години в Загреб, познава лично всекиго от земляците там; изложби, концерти, спектакли, литературни срещи и други такива събития не могат да станат без неговото сърцато участие и пряка инициатива. А когато пък личната интелектуална класа и мотивация на посланическия екип е на ниво (както е при сегашния посланик н.п.Иван Сираков), то тогава въпросните културни срещи се превръщат в истински празници и оставят действително живи следи в двустранните връзки... Но да се върнем на списанието. Понеже съм наясно какво струва като усилия, време, финанси едно такова периодично издание, не ми се иска да подмина имената на другите от екипа, който го прави. Главен редактор е Мария Иванова, неин заместник – Диана Гласнова (едно уважавано в българската журналистика име), сътрудници са още Катица Брайкович, Ксения Маркович, Лазар Гласнович. Дизайнът е на Томислава Юрош. От кориците на списанията през годините – освен „прегръдката” между глаголицата и кирилицата, често ни гледат ликовете на фаровете на българската духовност – Ботев, Левски, Яворов, Йовков, Пенчо Славейков и разбира се, най-често - светите братя Кирил и Методий. Сред рубриките с инте-

Страници от Хърватска

ности с друга – възрожденска и уви! – позабравена днес, духовна координатна система. Дори когато тези общности съществуват в средата на близък до родния език, както е например в Хърватска, си е истинско емоционално събитие да разгърнеш страниците на периодично издание, озаглавено „Родна реч”. На вътрешната корица на всеки от броевете стои свидният текст от нашето детство „Родна реч, омайна, сладка...”. Носталгикът Ран Босилек така трайно е маркирал със светлите си песни съзнанието на поколения българи, забравили дори кой е авторът на тези стихове, че все си мисля, каквито и превратности и културни смешения да съпътстват съвремието ни, националната ни самоопределеност и българските ни традиции са устойчиви и живи. Списание „Родна реч” е билингва, елегантно решено дизайнерски и полиграфически, обилно „гарнирано” с цветни фотографии от изконни български места, наситено с текстове за интересни духовни срещи с именити българи, посещавали Хърватска – тази сродна славянска земя, съхранила паметта за глаголицата... Но нека да кажем кой стои зад това нужно и привлекателно списание. То е орган на Националната общност на българите в република Хърватия. Негов издател е председателят на тази общност Рашко Иванов, самият той – една духовна

127

И един кратък коментар, поръсен с пипер: Следващите ми няколко реда навярно ще прозвучат и малко еретично, но нали в България от политика, а особено от културна политика разбираме всички, та нека тези ми

128

Рашко Иванов

Страници от Хърватска

рес четем: „Да си припомним...”, „И това е България“, „Българско културно наследство”, „Литературна гостоприемница”, „Нашата българска кухня”... Научаваме за съвременното българско изкуство – за картините на Димитър Киров например, но и за изкуството на нашите баби, съхранили естетическата пищност на българския национален костюм. Четем за гостуванията на писателите Антон Дончев и Надежда Захариева, за изпълненията на тенора в Загребския народен театър Стоян Стоянов, за това, как българската общност в Хърватска преживява националните ни празници. Авторите на „Родна реч” припомнят за значимите в историята ни дати и събития, разказвайки интересни и по-малко популярни детайли. Разбираме, че в годините много любознателна аудитория за всички културни събития с български адрес в Загреб се е създала от студентите в катедрата по български език и литература във Философския факултет на Загребския университет. Дори създаването на тази катедра е достоен факт, към който си струва да се обърнат погледите...

редове минат в съзвучие с колективните ни практики... Все си мисля, че и аз, като всички българи, като наблюдаваме ресорите в новото ни правителство, се чудя: поради що на един министър, на когото езикът му върви преди мисълта и често сътворява всякакви политически водевили, му е даден такъв огромен ресурс (разбирайте – портфейл и правомощия), а двамата министри, които няколко години ще се мъчат да крепят националното ни културно самосъзнание (Министърът на културата и Министърът без портфейл за Агенцията за българите в чужбина) се чудят как от празния джоб да извадят пари за следващия значим за националната ни кауза проект... Ако тези две ведомства разполагаха с повече финанси, щяха навярно и подобаващо да обгрижват разпилените ни по цял свят родолюбиви гнезда, които во истина правят много за българския културен дух. И го правят не благодарение на, а въпреки всичко. Елка Няголова

*** Защо си тука? Бусове прозрачни. В горещи кухни свърши се Содом. Мучи пак пролет - нямата перачка с тръбите и с черешите, с водата долу. Денят мълчи, повяхна с пияния кадет. Прозорците угаснаха в чувала на нощта. Защо си тук? Повикай ми каретата. Пешком от теб да тръгна, нямам шанс.

Страници от Беларус

Ярослава Ананко

Родена през 1986 г. в Украйна в беларуско семейство. Детството ù е преминало в Беларус. Сега е студентка в Литературния институт „Максим Горки” в Москва в семинара по поезия на И.И.Ростовцев. Живее в Москва. През изминалото лято участва в литературния семинар за млади поети, организиран в Санаториално-оздравителния комплекс „Камчия”. В този семинар участваха български и руски млади поети и лектори от Съюза на българските писатели. Яся, както новите ù приятели я нарекоха, впечатли всички с оригиналната си и неимитирана поетична дарба. Сп.”Знаци” за първи път отпечатва нейни стихове. Желаем ù на добър час в неспокойното, но примамливо море на думите!

129

*** През зимата и кленът променя си осанката, в забравата на този среден род замръзвайки. Да, нямам аз като преди какво да кажа, само за времето все нещо, за времето все дръзвам...

Страници от Беларус

***

130

Мълчейки, аз умирам. О, цвят зелен нелесен. Прозорец притвори: прииждат гласове. Зад всякое момиче – все брезов лес. Зад всякое момче – нагрята гара вечер. Наоколо по пейките разхвърлят вечно вещи, пределния момент изгубват сред тълпата. Чакалнята е пълна с изнервени от нещо жени. И аз при теб безволна не попадам. Наоколо са само белите дървета, начупени, приличат на три молива сякаш. Каква тук разлика, защо вратата зарешети, с неравен ход, аз чувам, пред нея си пресякъл. *** Морето щом погледна, странно нещо лицето на водата сякаш виждам. Тук чайките са с имена зловещи, викът им сред отрова те зазижда. И восък не помага. Погубен Одисей е. Полета макови разбити са във пясъка. А ябълки в росата са се сврели. И в твоя сън – сред сол и мръсна пяна.

***

И укорно мълчат, държат коремите, завързани със синя пъпна връв. Старица моста счупила на времето, пред Бога пали свещите си първа. Гърбът ù каменен не се превива често. Очите ù - прозрачни и студени. Я, виж, я, виж – в ръцете ù момченце, камбанка бяла, екот от вретено. Молитва тиха то е, ще избяга от старческите длани – зрънце светло. Я, виж: над тях нечуто пада сняг. Вода в вода. Отпускат се ръцете.

Художник: Димитър Лалев

***

Художник: Емил Попгенчев

Писмата и иконите без лик са – очи, ръце – разкаяният жест. Все туй небе и този Аустерлиц. Mon sher, какви, по дявола, са вестите? Все туй клане. Касапинът скучае. Мухите сънени в прозореца уцелва. Телето със духа си се разделя, тъй както кипнал на кюмбето чайник.

*** Поеха, не изтупвайки протритите колени, такива като него са с глинени крака. А истуканът сит над жертвите-елени усети, че в корема му забиват се рога.

Превод: Ели Стефанова

Страници от Беларус

Я, виж. В стената клоните се блъскат. И с тежко плисване водата удря се. Я, виж, как долу градовете лъскави досущ като съседките надути са.

131

УЧИТЕЛИТЕ и тяхната енергия

Надежда Искрова

Родена е в Копривщица. Произхожда от семейство на психолог и библиотекарка. Завършва италианска и българска филология в СУ „Св.Климент Охридски”. 1981 г. донася на Надежда националната награда за студентска поезия - (конкурсът е анонимен). Дебютната ù книга „Вричане” вижда бял свят през 1988 г. Работи във в.„Вечерни новини”. Сътрудничи на в. „Век XXI”, ... Заминава за Канада, където живее и работи до 2003 г. Главен редактор е и съосновател на в. „Копривщенски настоятелства”. Автор на две поетични книги – „Вричане” (1988 г.), „Думи, тъга и обич” (1989 г.). Превела е енциклики на папа Йоан Павел II от „Uomo e donna lo creo` – catechesi sull` amore umano” („Мъж и жена го сътвори - Катехизис на човешката любов”). Работи над нова малка книга с разкази. Член на Сдружението на български писатели.

ЗНАЦИТЕ Назад, към една среща с УМБЕРТО ЕКО...

Световноизвестният хуманист, философът, писателят и психологът Умберто Еко посети България преди няколко години, за да бъде патрон на между-

132

народната конференция “Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност”. На нея присъстваха с тематични разработки итали-

анските му колеги Джани Ватимо от Торино и Патриция Виоли от Болоня, Филип Роже, Ханц Висман и Пиер дьо ла Комб от Париж, Жан Марк Фери от Брюксел, Винфрид Ньот от Касел и Дител Марш от Потсдам, проф.Ивайло Знеполски, инициатор на събитието, проф.Богдан Богданов, проф. Мария Попова, водещи български учени, семиотици, изследователи, видни политически фигури. Зала “Средец” на “Шератон” не можа да побере многонационалната публика, дошла да почете “бащата на семиотиката”, както с благоговение е наречен от колегите си александриеца Умберто Еко, роден в Северна Италия през 1932 г. Преподавател по семиотика и президент на Висшето училище по хуманитарни науки към Университета в Болоня, проф. Еко по думите на приятеля му проф. Ивайло Знеполски е “планетарна звезда, доколкото покрива различни сфери на интелектуална дейност, тръгвайки през ли-

тературата, тежките научни трактати - до живата социална и интелектуална публицистика. С експанзията на своята семиотична чувствителност той навлиза в сфери с повишена проблематика, повишена сетивност към скритата семиотика и знаците, символите – към символичното битие за тълкуването на възлови понятия като Европейската конституция, европейската културна идентичност към която българското общество е чувствително.” Умберто Еко е един от найчетените романисти в света през последните години, а неговата световна известност донася “Името на розата” – “разказ за една вечна книга”... Не по-малко популярни са “Махалото на Фуко”, “Островът на предишния ден”, „Кант и птицечовката”... Александриецът често говори за “знаци и знаци за знаци, но за неизвестните неща”. Не страда от “нарцистичен шок”, може да говори за усмивката на другите, но не за собствената си усмивка, защото не е “в конфиденциална ситуация със себе си”. Той е категоричен, че не е Нострадамус, но с не по-малка категоричност абстрактните му “семиотични модели” извайват и обясняват не само човешкия, духовния, а и фактическия универсум, което от

133

Кант до Птицечовката и от Галилео да Айнщайн малко са се осмелявали да направят с подобен размах, който северноиталианецът притежава. И очевидно може да си позволи. Проф. Еко разбира автоцензурата като непрекъснат творчески процес и творческият процес като непрекъсната автоцензура. Стреми се “да живее в значението” и невинно се шегува, че “Америка е на път да стане азиатска страна” – от Запад на Изток – към Ориента...

Когато му зададох последния си въпрос, “какви са границите на държавата Умберто Еко, кои са те, къде са, има ли тази държа-

134

ва граници?”, той не ме разбра и ми обясни, че “да, ето, в Европа все още искат паспорти” и че на българската граница са поискали да видят и неговия паспорт, но “един ден Европа ще бъде без граници”... - Благодаря, проф. Еко. Но аз Ви попитах за границите на държавата Умберто Еко... Или тя е държава без граници?... Сбогувах се и вече бях в тролея, когато видях един мъж в черна дреха рязко да маха с ръка, сякаш иска да ми каже още нещо... Така и не чух отговора на този мой въпрос. Но не е ли отговорът на всеки въпрос своеобразна граница, някаква преграда, знак, който сме приели за даденост, за познат и безобиден йероглиф, след като дори не можем да четем и да пишем йероглифно? - Проф. Еко, предразположението към изкуството ли ни кара да произвеждаме знаци или ние самите сме знак, изказ на художествена реалност? - Отговорът е във Вашия въпрос. Предразположението към изкуството ни дава една реалност. Но понякога моментът да я осъществим не се дава. Понякога трябва да минат векове...

- Измислицата – част ли е от човешката природа. Пречи ли ни понякога природната измислица, безсмъртието ù, лишавайки ни от динамиката на първородния смисъл? - Разбрах въпроса Ви, но не мога да отговоря напълно изчерпателно на този въпрос сега... Това са моите граници! - Какво е Вашето послание към българските интелектуалци, към хората, които по едни или други причини не дойдоха днес тук, но на които България разчита, а може би и Европа? - Грешно е интелектуалецът да бъде употребяван като оратор. Не случайно е казано: “Знам, че нищо не знам.”. Първото задължение на интелектуалеца е да заяви със Сократ: “Дайте ми три месеца и аз ще преобърна света...” Медиите създадоха образа на оракул, който дава всякакви рецепти. Не случайно току-що дадох примера с Митеран, който организира в Париж конференция на тема “Как интелектуалците могат да решат кризите в обществото” и покани съвременни видни интелектуалци... Ролята на интелектуалците е не да решават кризи, а да ги предизвикват. Ролята на интелектуалеца е да оказва влияние в обществото, но в продължителен период от време. Знаете, че при-

живе на Аристотел никой не му е обръщал внимание. А днес влиянието му продължава. Умберто Еко твърди, че “текстът е по-велик от своя автор”, че понякога художествената реалност е по-достоверна и неоспорима от историческата, фактологичната действителност. Смъртта на мадам Бовари е сигурен факт, докато смъртта на която и да е личност се нуждае от исторически доказателства до откриването на по-нови факти. И същевременно не се съмнява, че изкуството на превода е да запази двусмислието в многотекстовостта на оригинала, семантичната метафорика на изказа в троичността на текста. На заключителната си реч в “Шератон”, с която закри международната конференция “Знаци, репрезентации, интерпретации” и Софийските диалози, организирани от Дома на науките за човека и обществото, световноизвестният учен сподели: “Ние често използваме понятието “вярно” и “реално” в битието. Това, което общността признава за вярно, е реалното. Съществува фактическата истина “вали”. Ако нямам зад мен една общност, която е решила, кои са условията, че вали, която е решила, че има скреж, че има капки вода... Консенсусът на общността контролира интер-

135

претативната верига на научната истина и на историческата истина. Тя е техен непогрешим гарант. (Фактът, че Юлий Цезар е бил убит и че Наполеон е умрял на остров “Света Елена”). Професорът от Милано засегна темата за народопсихологията, всеобщата относителност, “неоткриваемите истини” и “недоказуемите истини”... За това, че обществото няма опит в производството на навика, че философията е дейност на постоянно убеждаване, реторика, че тук винаги общността се явява като гарант...

136

Да, “неоткриваемите истини” не подлежат на “препрочитане и преинтерпретация” от страна на индивида, дори навън да вали дъжд и общността да е единодушна по това. За нас, лаиците, може би това не е от огромно значение. За нас е важно, когато една ярка индивидуалност – световноизвестен учен и културолог е категоричен, че за него “понятието общност има почти религиозни конотации”. За пример Умберто Еко даде Свети Павел, който се позовава на троичността на “Вярата, Надеждата и Милосърдието”. Авторът на “Името на розата” сподели, че е по-склонен да нарече себе си атеист. Със сигурност той е един от най-големите съвременни хуманисти на новото столетие. Попитах го: - Проф. Еко, с какво ще обосновете ограничения си престой в София? С “начините на производство на знаци” ли? - С неоткриваемите истини, за които общността не може да бъде субститут. Трябва да препрочета и преинтерпретирам случилото се, все едно съм го записал. Едно интервю на Надежда Искрова

Роден е на 29.01.1958 г. в гр. Добрич в семейството на обичаните актьори Ема и Калчо Георгиеви. Учи в Езикова гимназия „Гео Милев” в родния си град. Следва Международни икономически отношения във ВИИ „Карл Маркс” – гр. София. През 1985 г. се дипломира като актьор в класа на проф. Ан. Михайлов в НАТФИЗ „Кр.Сарафов”.След завършването си работи на свободна практика в София и в театрите на Враца, Силистра и Добрич. Започва да пише поезия още като ученик. Негови стихове са печатани в литературни сборници, вестници и списания. „Небесен Лов” е първата му поетична книга. Наскоро излезе и втората - „Рай в Ада“.

Георги Калчев

Сняг Небесна Сол върху Филията „Земя” ... Одисей – III Завърнах се. Отсъствието твое ме посрещна. Въздъхна корабът ми и заплака. Но не и аз. Дори морето заскимтя от болка и се отърка в мене като гузно куче.

137

Брегът смали се – в себе си потъна, а слънцето се скри зад хоризонта. Закапа съжд от падащи комети – навярно гръмовержецът се е разчувствал. Самотно е сега в Итака и само някакъв случаен вятър разхожда се сред дюните смълчани и тананика нежен блус за двама... Не прося милост и любов от боговете. Едно единствено пътуване остана; едно, от мене непребродено море – на неизплаканите мъжки сълзи. През него трябва с кораба си да премина, за да достигна онзи непостигнат бряг, където споменът за Пенелопа ще ме чака. А островът на любовта, която трае вечно, е само приказка за сухоземните глупаци! МОЛЕБЕН ЗА … РАЗЛИЧНИЯ ДЪЖД

На Калин

Неземно е – отново заваля!... През скъсания стар чаршаф небесен ще стигне ли усмивката на Бога пустинята на нашите души, превърнати от сушата в бърлоги?! Благословен да бъде оня дъжд – жадуван и невидим за очите! С молебен нека да измолим Бог – да завали във нас самите!!... Дъждът – Живот. Без локвите от кал и без чадърите от глухо безразличие, дъга от хиляди надежди призовал, защото просто е… различен!!!...

138

рай в аДа Изграждам Дом на кръстопът, където се целуват ветровете – без покрив, без врати и без прозорци: Подслон за скитници, звезди и птици... Дано призваните получат своя Рай; кафе да пият всяка сутрин с Господ, а аз ще вадя кървави Стрели, с които ближните невинно ме прострелват. Стрелите ще превърна във Греди и ще издигна Скеле към небето. Библейска ябълка отхапвам във съня си, но Ева ме събужда със кафе. Ако със него тя ме изкушава – съблазънта ще вкуся като дявол...

Художник: Снежина Попгенчева

Дали ще ни изпрати прошка Бог, не зная, но знаят влюбените – Раят е за двама. Със Ева Го живеем в кръстопътен Дом – сред Ад за земни Ангели, които най-неземно се обичат.

139

УЧИТЕЛИТЕ и тяхната енергия

Словото на Илия Бешков Кое, както съм премислял...

* Опитвам често да подреждам думи и мисли, за да изпробвам неграмотността и глупостта си. Колкото срам и мъка да ми причиняват, все пак единствени те ми дават кураж да се вреждам в челните места, където намирам още понеграмотни от мен... Аз не бързам към смъртта. Тя от мене е по-бърза. Не ще успея да я догоня – тя ще ме настигне...

Обърна се небето, зави нанякъде денят – угасна и млъкна. За сън, за грях, за зло приижда тъмната нощ... * Не искам вече да слушам думите на живи! Мъдрото безмълвие на някой стар покойник е истинското слово на истински сродник. При него ще замлъкне устата ми лъжлива...

140

* Само подчертаният характер на рисунката прави обективните неща да приличат на нея.

Автопортрет

* Когато е по силите ми, страданието е моя радост... * Когато човек умира, умират безброй много неща – може би, цялата вселена. * Човекът не бива да прилепва към земята, защото отлепването боли.

Портрет на Илия Бешков от Кирил Иванов

Обратното: нехарактерната рисунка заприличва или напомня обективните неща, поради което става ненужна – тъй като не ни свързва с реалния обективен свят. В първата се влива светът, а втората се влива и разтваря в света. Първото е карикатурата, второто – портретът! * Всеки ден поглеждам небето дали е облачно и влажно, дали е слънчево и ясно, но онова, което тайно и от себе си искам да видя там – не го виждам... * Отдавна вече не страдам. Толкова привикнах със своето страдание...

* Човек не може да се радва и весели, ако преди това не е бил скръбен. * През целия си живот желаех да бъда чист и непорочен. Това непосилно желание ми отне и мириса, и чистотата. * Ние, като сме родени от плът и сме разбрали това, желаем или да се родим по друг начин, или да заличим своето рождение.

* Отдавна вече не мога да ходя. Ако можех, щях да бъда принуден да стъпвам в раншните си стъпки. Това правят здравите хора със здрави нозе.

* Звездите знаят за нас всичко – много време отпреди да се родим. Затова не проявяват такова любопитство към нас, каквото ние – към тях.

* Водил съм безбройни разговори с разни хора, на всякакви теми, без да съм знаел дори секунда преди това какво ще кажа. Но говорех искрено, дори вдъхновено, като чувствах близкия дъх на топлата истина... * Били са ми ясни всички човешки идеи, от които са се вълнували и хората, и самият аз. Но никога не съм поставял коя и да е идея над човека!

142

с ъ д ъ р ж а н и е КОРЕНИ: Елка Няголова: „За Библията на песенния фолклор” ......................................... 1 „Знаци”: „Сами си беше слезнал Господ”, нар.песен . ............................................... 3 БЕЛЕТРИСТИКА Ивайло Петров: „Ябълковите дръвчета”, публикува се за първи път............ 4 Георги Михалков: „Търсенето на Вяра”......................................................22 Елена Владова: „Историята на Катина...” .................................................68 Тодор Николов: „Един лош навик”..............................................................98 Мариан Желев: „Жив” . ........................................................................... 108 Румен Балабанов: „Началото” ............................................................... 112 ПЕГАС Георги Константинов: стихове . .............................................................. 12 Ивайло Иванов: Из „Нов сън за щастие” .................................................. 17 Емилияна Стоянова: стихове .................................................................. 55 Емилия Пройнова: стихове ..................................................................... 89 Лина Борджиева: стихове ...................................................................... 103 Тенко Тенев: стихове ............................................................................... 122 Георги Калчев: стихове ............................................................................137 КРИТИЧЕСКО ПЕРО Дискусия в Стария Пловдив ................................................................. 30 Тодор Биков: „Как да разпознаем истинската поезия?” . ........................... 53 Кирил Попов: „Пулсиращата енергия...” .................................................... 76 ОБЩЕСТВО „Родна Реч” в Загреб . .............................................................................126 ПРЕВОДАЧЕСКА ТЕТРАДКА Елена Владова: Страници от Франция – Гонкур’2009 . ...............................39 Ели Стефанова: Страници от Македония – Разме Кумбароски ..................72 Елка Няголова: Страници от Русия – Галина Климова ..............................93 Калина Тельянова: Страници от Русия – Вера Виногорова .......................48 Станислав Пенев: Страници от Русия – Всеволод Кузнецов . .....................62 Елка Няголова: Страници от Сърбия – Слободан Бранкович . .................116 Ели Стефанова: Страници от Беларус – Ярослава Ананко . .....................129

143

КИНо Интервю: „И пак за „Островът” ................................................................ 59 ателИе Валерий Пощаров: „Христо Кралев – разказвачът на приказки...” ...........80 МИНало Панайот Иванов: „Прабългарските руни...” .............................................119 УЧИтелИте И тЯХНата еНерГИЯ Надежда Искрова: „Знаците”, една среща с Умберто Еко .......................132 „Знаци”: „Словото на Илия Бешков” ..........................................................140

година шеста, Изкуство, литература, общество

4/2009

Издава: “Славянска литературна и артистична академия” - Варна Главен редактор: Елка Няголова Графичен дизайн и оформление: Валерий Пощаров Предпечат: Георги Георгиев Коректор: Елисавета Ненкова Адрес на редакцията: Варна 9000, ул. “Бачо Киро” 8 тел.: 052/602014, GSM: 0888 840106, e-mail: kavalet@abv.bg; cavaletvarna@gmail.com

144