VI Брой Нашата визия за света
145 г. от кончината митрополит Иларион Макариополски
Неестествено и противо културно явление ли е монашеството?
За благовестието в затворите Интервю с протойерей Николай Георгиев
Христос като благовестител и пастирите
От Редактора Месец юли бе белязан с интересни и вълнуващи събития, не само в Църквата ни, но и в държавата, особено след избирането на Мая Манолова за Омбудсман. Един от кориозите, нашумели този месец из православните среди е акцията на Лопушанския манастир „Монах за един ден“... Именно тази акция ни провокира да Ви представим текстове за монашеството и неговото място в съвременния свят, ама истинското монашество, а не онова с атракциите... Ще видите и каква е традицията на св. Литергия от време оно, сиреч от първи и втори век, та до наши дни. С този брой стартират някои нови рубрики в списание „Светодавец“. Една от тях е „Православен календар“, в която ще Ви напомняме за предстоящите православни празници, а друга сме нарекли „Културен афиш“, защото като християни трябва да сме в крак с времето и да сме пример, ето защо ще Ви представяме събития от културния живот, които смятаме, че ще Ви бъдат интересни и бихте посетили. Третата ни нова рубрика е „Библиотека Добротолюбие“, в която ще Ви препоръчваме православна литература, другата нова рубрика е „Духовни полета“, в която ще Ви представим интересни и поучителни истории из житията на св. Отци на Църквата. Надяваме се да Ви бъдат интересни. В историческата ни рубрика сме подготвили текст за видния български духовник митрополит Иларион Макариополски, тази година отбелязваме 140 г. от кончината му. Ще прочетете и интервю на Николина Александрова със свещеник Николай Георгиев, който е посветил повече от двайсет години в служба на лишените от свобода. Не на последно място ще научите защо в църквата „Св. 40 мъченици“ в гр. Велико Търново в продължение на години се явява дух на момиче, а разказът за него впечатлява жителите и посетителите на старата столица. Ще разберете също, кои български светци Захарий Зограф изписва в манастир „Св. Преображение Господне“ до Велико Търново. Подготвили сме Ви и още интересни новини, факти и неща, които ни жегнаха през този месец. Истина е, че историята се пише от победителите, но още не е ясно кои са те. Макар силните на деня да пишат историята днес, на нас нищо не ни пречи да отразим нашата гледна точка, защото „Светодавец“ - това е нашата визия за света. Ангел Карадаков, главен редактор на списание ‘‘‘Светодавец‘
Съдържание Затворът е най-големият провал. Прочетете цялото интервю на Николина Александрова с прот. Николай Георгиев на 21 стр.
За света монасите са категория хора, чиито живот е забулен в тайна, както самото им було. Цялата статия прочетете на 27 стр. Литургията е основното богослужение в Християнската църква. Повече за Тайнството Евхаристия прочетете на 40 стр. Манастирът „Св. Преображение“ до гр.Велико Търново е построен по времето на Второто българско царство, в периода XIII-XIV век. Повече може да прочетете на 19 стр.
33 стр.
Колкото повече се отдалечават в историята, толкова повече имената и образите на народните дейци великани от близкото минало ни стават по-мили и по-скъпи. Повече може да прочетете на
„Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.” (Йоан 18:37). Повече може да прочетете на 46 стр.
На празника на ‘‘св. Кирик и Юлита’’ в гр. Банкя Негово Преосвещенство Браницкия епоскип ГриГригорий възглави св. Божествена Литургия.
Новини Украйна: Във всички храмове на Укра-
инската Православна Църква ще бъдат отслужени панихиди по повод 40 ден от кончината на убитите свещеник и монахиня
С благословението на митрополит Онуфрий, предстоятел на УПЦ във всички храмове и манастири в диоцеза на Православната църква в Украйна ще бъдат извършени заупокойни молитви по повод 40 ден от смъртта на новопредставилите се убити йерей Роман Николаев и монахин Алевтина. Това съобщи канцеларията на Киевска митролопия. Нападението над отец Роман Николаев бе извършено на 25-ти юли, когато той се прибирал вкъщи след вечерното богослужение. По информация на полицията двама са били нападателите му, които са му нанесли смъртоносна рана с огнестрелно оръжие, отец роман бил закаран в местната болница, където и починал. На 27-ми юли монахиня Алевтина от манастира „Св. Възнесение Господне” бе намерена жестоко убита. На следващия ден 28-ми юли роднини на убитата монахиня намерили тялото й в личната й квартира, в която монахинята пребивавала към момента. На 29-ти юли в гробищния парк на манастира „Св. Възнесение Господне” бе погребана. Потребението на йерей Роман бе извършено на 31-ви юли в храм „Покров на Пресвета Богородица” в с. Рудня, Киевска област, се казва в съобщение от пресслужбата на Украинската православна църква.
Йерусалим: Александрийският Патриарх и Кипърският Архиепископ посетиха Патриарха на Йерусалим Теофил ||| Целта на визитата е търсене решение на проблема за юрисдикцията на Катар Александрийският Патриарх Теодор || и Кипърския Архиепископ Хризостом посетиха Патриарха на Йерусалим на 28 юли 2015 година, съобщи информационната агенция “Ромфея” Целта на визитата на Предстоятелите към своя събрат била търсенето на решение на проблемите за юрисдикцията на Катар, която стана причина за разкъсването на каноничното общение между Антиохийската и Йерусалимската Православни Църкви. В нощта на 28 срещу 29 юли Предстоятелите извършиха нощна Света Литургия в храм “Воскресение Христово” в Йе-
русалим и се помолиха за установяване на мир в Близкия Изток. Патриарсите Теодор, Теофил и Архиепископ Хризостом също обсъдиха ситуацията, която възникна в резултат на спора между Антохийската и Йерусалимската Православни Църкви относно юрисдикцията в Катар, който спор създава препятствие за успешното провеждане на Всеправославния Събор. Детайли от беседата между тримата църковни предстоятели не са публикувани. Също така Предстоятелите обсъдиха съвременното положение на християните в Близкия Изток и стигнаха до извода, че е необходимо по-тясно сътрудничество между Православните Църкви.
Сумска област:
Заради мълниеносен удар изгоря старинен храм Мълния е причината за пожара в храм «Света Параскева», с. Бакировка, Ахтирски район, Сумска област, съобщава «Православная жизнь» Пожарът започна по време на бурята на 26 юли. Подразделенията на Държавната служба за извънредни ситуации няколко часа се бори с огнената стихия. «Гасенето усложняваше това, че църквата била изцяло дървена, а пламъците избухвали на височина от около 15 метра. Съществувала и заплаха от бързо разпростиране на огъня по цялата постройка с обща площ от около 280 кв. м. и прехвърляне на пожара на разположение от 10 метра върху съвременна кирпичена църква» - съобщава пресслужбата ГСЧС. Огънят бе ликвидиран в 18:20ч. В резултат на пожара е унищожен куполът. Поразени са стени с площ до 80 кв. м. Храм «Света Параскева» е построен през 1685г. и е старинен и архитектурен паметник. Последната реставрация е извършена през 1903г. По данни на пресслужбата на Сумска епархия, богослужения в църквата отдавна не са се извършвали заради лошото състояние на сградата. Православната общност се моли в приспособено помещение на молитвения дом. Мя
Св. Земя:
Мястото на Кръщението на Иисус Христос е внесено в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО Наскоро резерватът «Място на Кръщението на Иисус Христос» на брега на река Йордан в Йордания, където е разположен поклонническият комплекс «Странноприемен дом», бе взет под закрилата на ЮНЕСКО.
Новини Комисията на Световното наследство в хода на своята 39-та сесия проведена в Бон (Германия) от 28 юни до 8 юли 2015г разгледа 36 заявки за включване в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО. Сред включените обекти на този списък е и Витавара - мястото на Кръщението на Иисус Христос в Йордания. Витавара е разположено на източния бряг на река Йордан, на 9 км. северно от Мъртво море и включва две основни археологически зони: Тел-ел-Харар, а също известен и като мястото откъдето е бил взет на небето пророк Илия и район, където е разположен храмът на Свети Йоан Кръстител в близост до Йордания. Съгласно християнските традиции във Витавара Господ Иисус Христос е приел Светото Кръщение от ръцете на Йоан Предтеча. Витавара, заобиколена от дива природа пази следите на римската и византийската цивилизации: църкви, параклиси, манастири, пещери служещи за убежище на отшелници - всичко това свидетелства за високата църковно-историческа значимост на обекта. Витавара е място за християнско поклонничество.
Румъния: Хиляди се изкачиха в планината за да се помолят в манастира Оаша
Хиляди изкачиха планината Шуряну за да вземат участие в храмовия празник на манастир Оаша и да се помолят на Свети Великомъченик и Лечител Пантелеймон, съобщава официалното издание на Румънската Патриаршия. На празника на монашеската обител Високопреосвещения Ириней извърши Света Литургия в съслужение на йереи и дякони. На храмовия празник и тази година приключи младежкия лагер на който в продължение на две седмици почиваха почти 250 момичета и момчета, от няколко университетски центрове на Румъния. Традицията на провеждането на младежкия лагер е свързана с личността на приснопаметния архимандрит Теофил (Переяна), който всяко лято е вземал участие в срещите с младежта, приобщавайки я към духовен опит. Разполежен в приказно живописно място, благословено от Бога с неповторима красота, манастирът и този път прие богомолния народ в атмосфера на мир и тишина, молитва и радост. В речта си, произнесена след Светата Литургия, архиепископ Ириней засегна проблема за разрушаването на традиционните семейни ценности и безнрав-
ственността на съвременната общност, наставлявайки присъстващите да стоят твърдо в духовния план, поставяйки Бог на първо място в своя живот, борейки се отначало със собствените си страсти, а след това и със заобикалящия ги свят. Момичетата и момчетата, отдъхващи на лагера, помогнаха при подготовката на храмовия празник на манастира. Освен това те всеки ден слушаха лекции, които им четяха представители на културния и духовния живот на страната, а също и монашеството от Оаши. Темата на лекциите тази година е свързана с проблемите на еволюционизма, от различни страни било разгледано съотношението на тази парадигма, която обобщава определена визия за света, християнския възглед за творението, а също така и религиозни, културни, социални и икономически последици на теорията на еволюцията. По време на почивката в лагера в манастир Оаша младежите имаха възможността да се запознаят един с друг и да създадат красива духовна връзка. Те активно участваха в богослуженията, красейки ги със стоето четене и пеене на клира. Проведоха се също и разходки из манастирските околности забележителни със своята красота. За финал на двете превъзходни седмици проведени в Оаше и с увенчание на духовни изцеления, получени им по молитвите на Свети Пантелеймон, мнозинството от момичета и момчета се изповядоха и приеха Тялото и Кръвта Христови. При това те бяха облечени в дрехи, типични за мястото от където те произхождат. Източник : http://www.pravoslavie.ru/ Страницата подготвиха : Ангел Карадаков и Елена Зелямова
Църковни празници 6 август Преображение Господне
15 август Успение Богородично
Празникът Преображение Господне е дванадесетият поред «Господски» празник, последният от д в а н а д е с ет т е празници, честващи събития от живота на Господ Иисус Христос. От дълбока древност Св. Църква чества явяването на Господа в небесната слава като голям Господски празник. В 33-тата година от земния Си живот, шест дни след беседата с учениците си за Своите волни страдания, кръстна смърт и Възкресение, Господ се преобразил на планината Тавор пред погледа на трима от своите ученици: Петър, Йоан и Яков. За светоотеческите тълкования събитието на Тавор не е алегория, а е събитие от огромна важност за човечеството и космоса. Христовото Преображение е начало на Неговото славно възкресение и откриване на царството на Бога. В преображението виждаме откриването на Св. Троица. Св. Дионисий Ареопагит казва: «Божествения мрак е тази непристъпна светлина, в която според думите на Писанието (l Тим. 6:16) живее Бог. И понеже Той от извънредно сияние е невидим, в Него пребивава само този, който е достоен да знае и вижда Бога, и истински пребивава в Него, надвиждане познание.»
Празникът „Успение на Пресвета Богородица” е установен от Апостолите. Разказите за чудесното възнасяне в плът на Божията Майка на небето се отнасят към IV век; за него споменават блаж. Августин и Йероним, а Иерусалимският патриарх Ювеналий (420-458) утвърждава пред император Маркиан достоверността на тези разкази. Денят на празнуване на успение е установен от император Маврикий (592-602).
Блажената кончина на Света Богородица е прославена в каноните на св. Козма Маюмски и св. Йоан Дамаскин. От далечни времена празникът се предшества от пост, който съединява в себе си два древни поста: някога едни християни са постили преди празника Преображение Господне, а други - преди Успение на Пресветата Богородица. Константинополският събор, свикан през XII век, по времето на патриарх Лука, определя, всички християни да спазват Успенски пост от първи до петнадесети август. Празникът продължава девет дни; неговото отдаяние се извършва на 23 август.
18 август Успение на Св. Йоан Рилски На 18 август 946 г. на около 70 годишна възраст се преселва при Бога великият български светец Йоан Рилски Чузотворец и именно на тази дата църквата чества неговото успение. Преди кончината си Св. Йоан се оттегля в пълно уединение и съставя своето „завещание“. Този Завет той оставя на учениците си на 25 март, Благовещение, 941 г. Текстът му, запазен в преписи от XVIII и XIX век, е изпъстрен е с множество библейски цитати от Стария и Новия завет. Според Иван Гошев Заветът е близък до съставения от Св. Теодор Студит Устав на Студийския манастир в Цариград. Някои учени обаче подлагат на съмнение автентичността му и смятат, че той е бил написан след XVII век. След кончината си през 946 г. Св. Иван Рилски е погребан близо до основаната от него Рилска обител, но скоро след това цар Петър нарежда мощите му да бъдат пренесени в град Средец, днешна София. Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е канонизиран. Около 989-992 г. неговите мощи са пренесени от цар Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил в Средец. Това става на 19 октомври и от тогава на този ден се чевства неговата памет. Отначало мощите на светеца са положени в църквата
„Св. великомъченик Георги Победоносец“, а след това пренесени в църквата „Св. апостол и евангелист Лука“. На 29 и 30 юли 2009 г. на заседание на Свети Синод, Великотърновският митрополит Григорий измоли частица от мощите на Свети Иван Рилски да бъдат предадени на старопрестолния град Велико Търново. Светите мощи са предадени лично от патриарх Максим и игумена на Рилски манастир - епископ Евлогий. Мощите на Свети Иван Рилски са посрещнати изключително тържествено с военни почести от множество вярващи християни в града.
29 август Отсичане главата на Св. Йоан Кръстител
Измежду пророците св. Църква почита най-много св. Йоан Кръстител. Той е връзката между Стария и Новия Завет - последният пророк, подготвил юдеите за идването на Месия. На 29 август се възпоменава неговата смърт. Както много други Христови последователи, така и св. Йоан бил убит, макар че не носел името християнин. Той е пострадал, защото проповядвал покаяние и спазване на Божиите заповеди. Като проповядвал покаяние, изобличавал беззаконията и пороците,
Църковни празници св. Йоан не се боял да брани строгата правда дори тогава, когато е можело да бъде подложен на опасност. Той не говорел за греховете изобщо, а е споменавал и конкретни имена - на онези, които поради положението си в обществото били пред очите на всички и поради това и развращавали народа, живеещ по примера на своите управници. Цар Ирод Антипа престъпил Моисеевия закон, като взел братовата си жена Иродиада. Св. Йоан не си затворил очите пред явното престъпване на Божия закон и изобличил царя. Той знаел какво ще последва след тези негови думи, но не са побоял от последствията. Скоро след това Ирод празнувал рождения си ден и дал голямо угощение. На този празник дъщерята на Иродиада танцувала и толкова се харесала на царя, че той се заклел да й даде каквото му поиска - дори половината си царство. Девойката се посъветвала с майка си. Иродиада видяла сгодния случай да премахне св. Йоан Кръстител от пътя си и подучила дъщеря си да поиска главата му. Страницата подготви Ангел Карадаков
Храм ‘‘Св. Наум Охридски‘‘ е езерото в жс. Дружба ФОТО: Иван Шишиев
Културни мероприятия през август Археологическият институт с музей към БАН приютява изложбата “Римската вила при Ча-
талка. Богатството на един тракийски аристократ“. „Настоящата изложба е резултат от отличното сътрудничество между Националния археологически институт с музей – БАН и Регионалния исторически музей – Стара Загора. Тя представя бита на заможни тракийски земевладелци, собственици на villa rustica, построена през I в.сл. Хр. в местността „Чаталка“ край римския град Августа Траяна (днес Стара Загора). Предпазно и нападателно въоръжение, включително рядък бронзов шлем-маска, разказват за включване на тракийските първенци като офицери в римската армия. Погребални венци, накити и нагръдници от злато подчертават богатството на тази тракийска фамилия. Луксозни предмети от Изток и Запад (Италия) – мебели и козметика – допълват представата ни за изискания вкус на тракий- ските аристократи през първите два века след новата ера. Оръдия на труда разкриват на какво се дължи този разкош. Каменни оброчни плочки на Тракийския конник заедно с могилните надгробни насипи показват, че собствениците на вилата пазят своите тракийски корени. Група сребърни чаши от тип Боскореале и изключително редки стъклени съдове, открити близо до Стара Загора, допълват представата ни за богатия градски бит на местната тракийска аристокрация, съпоставим с този на римските първенци в Италия“. Доц. д-р Людмил Вагалински Директор на НАИМ при БАН Експонатите могат да бъдат разгледани от 22 май до 10 септември.
През месеците юли и август столичната галерия Нюанс ще покаже творби на над 20 автора в обща експозиция „Летни акценти“. Изложбата се провежда за втора поредна година, като идеята на екипа на галерията е тя да стане традиционна. Експозицията представя произведенията на едни от най-известните български художници в периода между 20-30-те година на 20 век до днес. Представени са творби на автори: Бенчо Обрешков, Дечко Узунов, Никола Танев, Васил Стоилов, Димитър Казаков – Нерон, Кирил Матев, Атанас Михов, Георги Баев, Иван Георгиев – Ранбрабда, Любомир Далчев. Експозицията може да бъде посетена от 3 юли до 1 септември .
Етнографският музей при БАН,
съвместно с Исторически музей - Чипровци, организират изложба на известните чипровски килими. Изложбата е посветена на обявяването на чипровското килимарство като част от световното нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. Може да посетите Етнографския музей от 26 февруари до 5 октомври .
Изкуство и култура Манастирът „Св. Преображение“ от Николина Александрова
М
анастирът „Св. Преображение“ до гр.Велико Търново е построен по времето на Второто българско царство, в периода XIII-XIV век. В историята името на манастира се свързва със съпругата на Иван-Александър - Сара, поради което е наричан и Сарин манастир. Светата обител играе важна роля в духовния живот през XIV век. През Средновековието е бил разположен на около 500 метра южно от сегашното си местонахождение. По време на Османското владичество Преображенският манастир е бил опожаряван и разрушаван неколкократно, а сегашният комплекс е построен през XVIII-XIX век. Основните сгради са издигнати в първата половина на XIX век. Изграждането им се дължи на отец Зотик (Зосим), който през двайсетте и трийсетте години бил игумен в манастира. Строежът на главната църква започва през 1834 г. с разрешение на султански ферман от 1832 г. и е бил възложен на известния майстор Димитър Софиялията, а довършването на църквата е възложено на прочутия строител Никола Фичев – уста Кольо Фичето. Църквата е еднокорабна с два странични певника, предапсидно пространство и с широка колкото кораба апсида. В двете странични стени на предапсидното пространство се отварят просторни ниши, които служат за диаконикон и протезис. Едва показващият се над покрива купол се носи от четири пандантива. В барабана се отварят четири малки прозорчета. Наосът на църквата е обединен с притвора посредством три отвора, от които средният е по-широк и по-висок. Притворът е просторен, неговият свод е разположен по надлъжната ос и така двускатният покрив се обединява и се опростява. Към 1849 г. от запад се добавя втори външен притвор с по-тънки стени. Поради ограниченото място входът в този външен притвор е от южната страна. Църквата е забележителна както със своята архитектура, така и с живописната си декорация. През 1849г. Захарий Зограф изписва стените на главната църква в манастира „Свето Преображение“. Редом със сцените от земното служение на Иисус
Христос и Апокалипсиса, той изобразява голям брой български светци, между образите на един от най-популярни и почитани светци като Св. Петка Търновска, Св. Йоан Рилски, Св. Св. Кирил и Методий. Виждаме образите на светци, като Св. Цар Тривелий, Св. Цар Йоан-Владимир, българските патриарси Св. Йоан и Св. Йоаким, образът на Теофилакт Охридски(Търновски), отшелници, като Йоаникий Девически(Девички) и раннохристиянската мъченица Св. Васа. Образът на св. Цар Тривелий Теоктист се отъждествява с българския владетел Тервел. Изображение на този ранен български светец можем да видим в Стематографията на Христофор Жефарович от 1741 на лист. Описание на българският владетел срещаме и в историята на преп. Паисий Хилендарски, както и в анонимната Зографска история, като преподобен Теоктист крал . В Преображенския манастир Захарий Зограф е изобразил Св.Тривелий допоясно, с царска корона и мантия. Св. Тривелий е представен като възрастен мъж с побеляла, раздвоена брада, очите му са широко отворени и отправени към наблюдаеля, дясната ръка е изнесена на пред, а в лявата държи скиптър. В периода 1847-1848 година Захарий Зограф изписва главната църквата на Троянския манастир, където също изографисва редица български светци, сред които и Св. Цар Тривелий. Двата образа са сходни, като се забелязват дребни разлики в трактовката на брадата. Разлика има в жестовете на ръцете-образът от Троянският манастир е представен с кръст. В Преображенския манастир надписа гласи „Св. Тривелий цар български“, а в Троянският манастир надписът е „Св. крал Тривелий и в иночество Теоктист“. Един от най-ранните образи се намира в главната църква на Зографския манастир от 1817 година редом с българските владетели Св. Михайл и Давид . Св. Цар Теоктист е представен в монашески одежди. Това показва, че българският владетел, според известните на зографите извори, е приел монашество, което е отразено в стенописа на Троянския манастир.
Интервю Протойерей Николай Георгиев е духовен наставник на лишените от свобода, но малко известен факт е, че той е първият свещеник, ръкоположен след падането на социалистическия режим. Ръкоположението му е извършено от тогавашния Левкийский епископ Неофит, впоследствие патриарх Български, с благословението на тогавашния патриарх Максим на 12 ноември. Протойерей Николай Георгиев е роден на 16 януари 1964 г. в София. Завършва 142-ра гимназия, а през 1989 г. Висшата духовна академия в София. През януари същата година се венчава д-р Лина Георгиева.
За читателите на списание „Светодавец“ отговаря на нашите въпроси протойерей Николай Георгиев, инициатор на дейността.
Отче, разкажете на нашите читатели как започна вашето служение? От двадесет и пет години съм на послушание, на пастирско обгрижване на лишените от свобода. Преминахме през най-различни ситуации: започнахме като посещаващи затвора свещеници, преминахме през ситуацията, в която бяхме на половин сержантски щат, по-късно създадохме т. наречената капеланска служба, знаете капелан е свещеник със специално назначение- болница, затвор, армия. Сега съм в битността си на регионален директор за Европа и Средна Азия на световната организация Prison Fellowship International.
Отче, може ли да ни разкажете повече за програмата? „Пътешествието на затворника“ е програма, която приканва лишените от свобода да дойдат и да се срещнат с един затворник като тях, Който е бил оклеветен, арестуван, осъден, екзекутиран. При положение, че е бил невинен – Иисус Христос, Който също като тях е изпитвал чувство на отчуждение, на самота, на изоставеност, Който ги разбира напълно, Който може да им помогне в моментите на самота и на страдание, Който може да ги доведе до познание на пътя и истината и живота, Която е само Той. По времена това пътешествие лишените от свобода ще минат през текстове на Евангелие на Марк, за да познаят Кой е Иисус Хри-
стос и защо е дошъл на този свят и какво касае това нас? „Пътешествието на затворника“ е отворено за всички затворници за всички места по света, тя е отворена врата за затворниците да научат за Благата вест на Спасителя. Надаваме се до 2020 г. един милион затворници по света да са минали през тази програма, а ние се надяваме през трите години поне шестседем хиляди затворници да преминат през тази програма в България.
Срещате ли подкрепа от БПЦ и в какво се изразява тя? Имаме благословение от Св. Синод на БПЦ да извършваме нашата религиозна дейност в местата за лишаване от свобода.
Как реагират лишените от свобода при срещата си с Евангелието? Както всеки един човек, като казвате среща – тези който могат да четат – четат, тези които не могат слушат на тях им се чете. Така или иначе Господ Иисус Христос има слова за всички човеци, за всички времена, така че както Словото е докоснало моето и вашето сърце така докосва и техните сърца.
От какво имате най-голяма нужда във вашето начинание? Категорично чалото на
и безусловно програмата ни
от доброволци, само за натрябваха най-малко сто души.
По време на беседа в Богослоския факултет на СУ,
Интервю
Затворът е най-големият провал; пресечна точка на личния провал на падението в престъпление и на провала на обществото да предложи нещо отвъд изолацията, отхвърлянето и заклеймяването. Заради този провал затворниците – 10 милиона души по целия свят – са една от най-откъснатите групи хора. Повечето от тези мъже и жени никога не са чували или разбрали Благата вест. Никога не са изпитвали трансформиращата сила на Божията любов. Мнозина са отчуждени от своите семейства, общности, Бог. Програмата “Пътешествието на затворника” е част от дейността на Prison Fellowship International (PFI). В сърцевината на програмата е курс върху Евангелието от Марк, който запознава затворниците с Иисус Христос – един затворник, който като тях е бил преследван, арестуван, съден и осъден. Целта на курса е участниците в него да добият базово познание (според евангелския текст) за това кой е Иисус Христос, защо е дошъл на този свят и какво е значението на това за всеки човек. “Пътешествието на затворника” се провежда в България от Дружеството за религиозна и обществена подкрепа на лишените от свобода (ДРОПЛС), с благословението на БПЦ и в сътрудничество с Министерство на правосъдието и ГД “Изпълнение на наказанията”. Курсът върху Евангелието от Марк се състои от 8 урока, провеждани от двама доброволци на Дружеството с малка група от 10 затворници. С използването на доказано ефективни методи на фасилитирано самообучение се постига “Евангелието да разкрие Евангелието”, като по пътя на самостоятелната работа с евангелския текст затворниците осъзнават вредата от престъпле-
нието, връзката между покаянието и прошката и важността на помирението. Така, отвъд престъплението и наказанието, “Пътешествието на затворника” попада в по-широкия контекст на помирителното правосъдие, което търси да постигне осъзната промяна в отношението както на закононарушителите към престъплението, така и на обществото към настоящите и бившите затворници, за да има възстановяване на взаимоотношенията, повредени поради престъплението. Първият курс от програмата приключи успешно в гр. София. На 15 юли на скромна церемония бяха раздадени грамоти на курсистите. В първия етап от програмата взеха участие 16 доброволци - 12 в Централния затвор и четирима в ЗО Кремиковци. Това са не само първите курсисти на “Пътешествието на затворника” в България, но и в Европа!
Духовни полета Като получил спасение, младежът станал монах Един старец бил задържан за убийство. По време на разпита, придружен според александрийските закони с мъчения, той заявил, че имал съучастник в убийството. Този, когото посочвал старецът, бил 12-годишен юноша. И единият, и другият били подложени на големи мъчения. Старецът продължавал да държи на своето: «Ти беше с мен при извършване на убийството». Младежът нямало какво да признае. Той не участвал в убийството и не бил заедно с убиеца. След много изтезания и двамата били осъдени на обесване. Отвели ги на 5 мили от града, на обичайното място на обесването. На една стадия от града се намирали развалини от храма на Крон (Сатурн). След пристигането на мястото на наказанието, тълпата и войниците пожелали пръв да бъде обесен 12-годишния младеж. Хвърлил се в краката на войниците, младежа крещял: «Заради Господа сторете ми милост, обесете ме с лице към изток, та да гледам на там, когато вися.» - Защо? - запитали го войниците. - Ох, милостиви господари, не са се минали седем месеца, откак се удостоих със св. Кръщение. Това признание затрогнало до сълзи войниците. В това време старецът, разтреперен от злоба, силно викал: заради Серапис, обесете ме с лице към Крон! Войниците, като чули това богохулство, оставили младежа и първо обесили стареца. В този момент пристигнал конник, изпратен от наместника на Египет. - Не е заповядано младежа да бъде наказан. Върнете го обратно! Войниците и народът се зарадвали извънредно много на това и, като се върнали с младежа, представили го в съдилището, където той бил освободен от императорския наместник. Получил неочаквано спасение, младежът станал монах.
Богословие Неестествено и противо културно явление ли е монашеството? от Здравко Кънев
З
а света монасите са категория хора, чиито живот е забулен в тайна, както самото им було. Тайна, която Бог е открил на хората, и те, с течение на времето сочат и гледат с презрение. Монашеството винаги е било нещо тайнствено, но в наше време разбирането му е усложнено значително от много обстоятелства – материализма, хедонизма и т.н. Преди да се даде отговор на така поставената тема, първо ще направим ретроспекция, като кратко ще проследим историята, развитието и първопричината, т.е. основата за възникването на монашеството, достигането и съхраняването му до днес. Стремежът на монашеството е достигане на съвършенство в Християнския живот. Епиграф на християнското
монашество, като историческо явление са думите на Христос отправени към богатия момък, който запитал какво не му достига да достигне до съвършенство. Отговорът на Спасителя е да отиде и раздаде целия си имот на бедните. От тук се взима за предпоставка развитието на монашеството и желанието на хора от различни възрасти, класи и образованост да поемат този път на аскетизъм и себеотдаване на Бог. В основата на субективната сотериология или личното спасение на човека се откриват три главни условия: вярата в Господа Иисуса Христа, участието в тайнствата на св. Църква и подвигът на духовно-нравственото съвършенство. И именно в него е основното съдържание на християнския аскетизъм или християнското подвижничество. Монасите са хора, които ясно и категорично спазват думите
Христови: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, вземе кръста си и ме последва“ (Марк 8:34). Монашеският живот се стреми да подражава на иконата на подвижническия живот - Господ Иисус Христос, както и на Неговия предтеча - Св. Йоан Кръстител. Животът в Църквата е динамичен и като Богочовешки организъм претърпява развитие, като монашеският живот постепенно се развива от пустиннически до общежитиен, килиен начин на живот. За да вникне човек в православната духовност е нужно е да разбереш монашеството, защото то е изиграло основна роля в нейното развитие и остояване. Аскетизмът се асоцира в съзнанието на съвременния човек, дори и при вярващите с различни велики подвизи на подвижниците, които водят суров монашески живот, намират се в непрекъснато духовно напрежение и в различни телесни подвизи. Но в същност християнството, като религия на възраждане и спасение на човека, се състои единствено в непрестанен подвиг на възродения чрез кръщаване човек, в борбата му с греха и в стремежа към молитвеното общение. То се обяснява преди всичко чрез решителния си бунт срещу злото и категоричното си отрицание към всеки компромис. За света монасите са хора, които по една или друга причина не издържат на ежедневната динамика на живота и намират начин, чрез който да се отделят на място, което няма такъв ежедневен ритъм. Точно такова място е манастира. Противно на модните съвети за житейско благополучие, монашеската традиция набляга най-напред на смисъла на живота, който излиза извън ограничеността на всичко земно. В наши дни хората от нищо не са увлечени толкова, колкото от желание-
то да направи впечатление на околните, причина, която е спомогнала в развитието през четвърти век в следствие на нравствен и морален упадък сред обществото от вярващи. Корените на монашеството се зараждат като следствие от бурните събития на гонения и това е явлението, което бяга от живота на обществото, държавата и се търси уединението. Когато се замислим при какви исторически обстоятелства се заражда монашеството, трябва да се има в предвид в средата на иудей, които очаквали идването на обещания Спасител - Месия. Такова вярване било в средата на развитие за монашеството — отказ от ежедневните дейности, работи. За въпроса дали монашеството в своята проява е противо културно и неестествено явление са плод на хората поддържащи натуралистичната теория и обхванати от материалистичните си заблуждения и предста-
Богословие ви за света, на хора, които живеят в прекомерен хедонизъм. Това са твърденията на хора, които смятат, че монасите с нищо не допринасят за развитието на обществото. По същият начин по въпроса за значението и приносът на монашеството в живота на Църквата са разделени дори и вярващите хора. Едни смятат, че монасите трябва да се грижат за своето собствено спасение, а другите твърдят и обвиняват монасите точно в обратното, че те дезертират от живота и мислят само за своето лично спасение. А всъщност е достатъчно да се вникне в християнското учение за спасението и ще се види, че точното спазване и изпълнение на Христовите заповеди водят до аскетизъм и монашество. В древните езически религии аскетизмът бил представен като извращение. Най-висша форма аскетизмът получава в християнството. Господ Иисус Христос проповядвал Божественото Евангелие на юдейския народ, призовавайки към най-висше съвършенство, към богоуподобяване (Мат 5:48). Може би това е
една от причините да има негативно отношение към монашеството. За да разберем смисъла на монашеството и жертвеността на дадени хора да се отделят от света и да заживеят живота, който са водели, дори с промяна в личността и с промяна на името си трябва да имаме в предвид, че животът на човек е пълен с много жертви. Човекът е ограничено същество и в неговата душа има много желания за постигане на цели, като тогава се жертват по-малките ценности за постигане на по-големи. От самите нас, от разбирането на всеки отделен човек за света зависи какви ценности смята за висши. Едни жертват семейния си живот заради науката, други се лишават
от какво ли не, за да постигнат своите цели. Възможно ли е да се постигнат цели, бе нищожни жертви, без подвиг и то най-вече при осъществяването на вечните и трудно достижими цели, които представя вярата. Въпросът за монашеството е първата стъпка, която поставя единствения път към висините. По отношение на критиките и мненията на различни хора не познаващи в дълбочина християнския начин на живот и монашеския аскетизъм, трябва да се обърне внимание, че по отношение на длъжностите и целите на съвършенството няма никаква разлика между християнина и монаха. Аскетичният идеал за светостта е общо християнски идеал завещан от Христос. Единствената разлика е в осъществяването на този идеал. Като предпоставка за мнението, че монашетвото е противо културно явление и отрицателно мнение на хората от научните среди, архимандрит Евтимий (Сапунджиев) явлението наречено – псевдомонашество т.е целта на не истински монаси станали такива не поради искрена вяра и желание за спасение, а водени от мисълта за придобиване на власт и кариера . Именно него се сочи за предпоставка и аргумент на критиците на монашеството, че монасите са хора, чиито живот преминава в безгрижност и охолство за сметка на обикновените християни и граждани. Нравственото съвършенство изисква нравствен подвиг. Разбира се, че
християнинът, който се е обърнал към Христос, който е посветил целия си живот в борбата с греха, и възстановяването на Божия образ в себе си, е длъжен непрестанно да се бори. Св. ап. Павел учи: „ … през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Царството Божие се постига чрез подвиг на самоотричане. За да може човек да бъде достоен наследник на вечния блажен живот, от него се изисква постоянна борба с греха и греховната човешка природа. Християнското подвижничество трябва да се разбира като средство или път за постигане на Царството Небесно. Необходимостта от подвига в християнския живот говори за особеност на човешката природа и дълбоката ѝ повреденост от греха. Християнският аскетизъм е благословен и осветен от Иисус Христос, и дълбоко разкрит от Неговите истински последователи, Неговите апостоли и мъчениците за Христовата вяра. Той е доказал на света, способността на човека да пребъдва в живо и дейно общуване с Бога чрез благодатта на Св. Дух и да стане достоен наследник на Царството Небесно. В заключение може да се каже, че монашеството не е просто движение, а е явление жизнено свързано с най-дълбоките въпроси за нашия дух. Поради това, въпросът за монашеството за всяко едно поколе-
Богословие ние е не само жизнен, но даже и дълбоко неизчерпаем по своето съдържание. То е изключително славно и похвално дело, което в своята същина показва увереността, готовността и силната воля на дадена личност да се отрече от света и да заживее нов живот, воден от помисъла за своето спасение и нравствено усъвършенстване чрез оделотворяване на Христовите заповеди. Използвана литература: 1. Проф. Поснов, М – Монашеството през I V-X I , ГБФ, С., 1927
2. 3.
Архим. Евтимий (Сапунджиев) – Псевдомонашество, ГБФ, С., 1941 Йеромонах Климент – Христ. монашество, Духовна култура., С., 1930
4. Йеромонах Касиан – Светът и монашеството, С., 2006 5. Евдокимов, П - Православието, С, 2006 6. Мотрополит Илариоан (Алфеев) – Тайнството на вярата, С., 2014 7. Нусбаумер, Х - Монахът в мен, С., 2007 8. Архимандрит Софроний (Сахаров) – За основите на православното под вижничество, С., 1998 9. Архимандрит Лазар – За монашеството, С., 1998
История Видински митрополит Неофит
† Иларион Макариополски, митрополит Търновски Колкото повече се отдалечават в историята, толкова повече имената и образите на народните дейци великани от близкото минало ни стават по-мили и по-скъпи. Особено ценни, и от голямо възпитат е л н о значение, за дегашното тревожно време са ония, които извър ш и х а великото дело на възраждането и народноцърковн о т о възстан о в я ване. Един от тия великани е Иларион Макариополски, впоследствие митрополит Търновски. Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в гр. Елена, където е получил и първоначалното си образование. От младини приел духовно звание, той мечтаел да се посвети всецяло в служба на народа си. Своето образование Иларион попълнил в духовното учили-
ще на о-в Андрос, после в Атинската Гимназия и най-сетне през 1844 г. завършва Куручешменското училище в Цариград. Тук се запознал с о. Неофит Бозвели и с Г. С. Раковски. След това вече той започва да изпълнява дадения си обет – да работи за църковно-народни правдини. Ръкоположен от цариградския патриарх за епископ на българската църква в Балат, неговата дейност за автокафелна народна църква става още посмела и неудържима. Много горчиви скърби и страдания понесе той, ама нищо не го отклони от народния идеал. Резултат на тази негова и на другите църковни дейци борба беше султанският ферман от 28.02.1870 г., с който се учради Българската Екзархия. Приятен е споменът за епохата, през която се е подвизавал Иларион Ма-
кариополски, защото се рисува силата на възроденото и здравото национално чувство. Цариградската патриаршия по онова време имаше голями права и проволегии в османската империя. Фенер бе силен. Той с векове държеше подсебена българската църква. Той си бе създал и своята велика идея. За нейното осъществяване с особена енергия се заработи към края на 18то и началото на 19-тото столетие. Да елинизира българското племе – това бе живата мечта на цариградската патриаршия. И какви голями усилия за това правиха нейните емисари, които, държаха духовната власт в българските епархии! Разбира се, резултатите бяха слаби. Защото ехото от зовът на безсмъртния о. Паисий ектеше вече по всички кътове на поробената ни родина. Народното съзнание се пробуди, както у онези, които, усвоили елинската култура, бяха позабравили своя възход, тъй и у тия, които бяха на път да се поддадат, на елинизацията. Сред двойно поробеното племе се създаде едно движение за протест срещу злоупотребите на гръцкото духовенство в България. По-напред слабо, а впоследствие засилено, това народно движение намери своите достойни водители в лицето на о. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. Обаче преследван и заточен, о. Неофит умря мъченически, тъкмо когато Църковният въпрос бе се правилно очертал и решително сложен за разрешаване. И тогава именно Иларион, достойният и верен ученик на Неофит, застана на чело на това движение за придобиване църковно-народно обособление. Макар че и макариополски бе също тъй преследван от Фенер и цаточван, той ръководи това движение с една кипяща енергия, с едно пламено родолюбие и главно, с пастирска мъдрост, търпение и постоянство.
Подпомаган от духовни и мирски църковно-народни дейци, той достойно изнесе тежестта на спора борба с Фенер и се идостои да види поробената родна църква възстановена. Поради това и заслужено му се даде катедрата на старите и велики български патриарси – търновската. За нещастие, обаче, той заема тази катедра твърде кратско време – на 4 юни 1875 г. митрополит Иларион почива в Църиград и биде погребан при църквата „Св. Стефан”, на която той по-рано бе предстоятел. Иларион Макариополски не беше нито бунтовник-революционер, нито реформатор в църквата. Не, той беше дълбоко вярващ православен християнин и строг църковник; той беше ревностен пастир, човек на законността, на легалността, а същевременно се бори за опазване здрава и непокътната православната вяра. За него традициите и обичаите на православието бяха свещени и неприкосновени. Той искаше българската православна църква да се възстанови такава, каквато е била създадена първоначално и каквото е била подсебена от Фенер през 14-тото столетие. И ние виждаме, че въпреки своя буен темперамент и неустрашимост, въпреки несправедливи гонения и присъди върху него, той действува само в кръга на законността и правото. Защото той добре знаеше, че само така народът ще бъде силен в исканията си и единодушен в стремежа си. Борецът за църковна народна йерархия, Иларион сам пази, като зеница на окото си и с нищо не допуска да се накърняват догмите на вярата, обредите и чинодействията на православната църква. Защото знаеше, че дори и с най-малкото отстъпление в това от-
История ношение, народната кауза ще бъде компрометирана и, което е найсъдбоносното, ще бъде разстроено народното духовно единство. През всичкото време на църковния въпрос емисарите на инославните пропаганди бяха мобилизирани, готови да използват упоритостта на патриаршията и са примамят отчаяните българи в своите църкви. Имаше и такива българи, които искаха да сломят неотстъпчивостта на Фенер именно се заплашваше, че ще прибегнат към уния с Рим. Църковното народно единство се застраши, когато през декември 1860 г. тълпа българи формално поиска такава уния с католическата църква. Иларион Макариополски, обаче, знаеше колко фатално за народа ни би било едно подобно решение на въпроса. Поради това, заедно с бившия Велишки митрополит Авксентий бързо издават послание към народа, за да го предпазят от примамките на попиштатите. С това пастирско послание те убеждават своите разтревожени сънародници да не се увличат от примера на отчаяните и безверните, на простите и неразбраните, за да не се полага без причина самоубийствена ръка върху нашия окаян народ. Защото не може да има независима църква, щом йезуитите турят условие народът да измени вярата. Далеч от нас тоя срам. Нека вървим всички по пътя на законността и правдата. С търпение всичко ще сполучим. Църковно-радното единство за Иларион Макариополски е било също така свято и скъпо, както и независимата народна църква. И той прави
чрезмерни условия да предземе разкола. Дори и в най-тежкия момент на борбата, заедно със своите съподвижници, той се явява истински добър пастир и грижлив пазител на православното народно единение. Говори ни за това отправеният към Българския народ завет, датиран от 29-ти април 1861 г., когато биват изпратени с Авксентий на заточение. В завета се подчертава, че „отиват да страдат за правда и истина” и, че „биха приели дори и смърт за светостта и името божие и православната вяра”. Същевременно завещават и съветват своите сънародници, щото и те да бъдат „въодушевени от твърдост и постоянство” в тая Христова православна вяра, и да „не се отклоняват нито в дясно” съм Фенер, „нито на ляво”, към Рим, тъй като Фенер не изпълнява повелите на тази вяра, а Рим ги изменил по своему. Безспорно е, че твърдостта на Илари-
он Макариополски в праотеческата ни вяра и пастирските му грижи да пази и другите да не се отклоняват от православието има твърде голямо значение за духовното единство на българския народ. Но то има голямо значение изобщо и за източната Вселенска Православна Църква, тъй като инославните пропаганди, при това положение не можаха да откъснат и най-малката част от нейното здраво тяло. И днес ние с открито чело можем да искаме да се признае, че българските архиереи в спора за автономна народна църква, не само, че не са прегрешили пред патриаршияга, но че те имат една голяма заслуга към православието. Защото, ако в тази разпря те не вземеха страната на народа си, голяма част от българите, раздразнени и отчаяни, непременно щяха да се хвърлят в обятията на католицизма. Любовта им обаче към църквата и право-
славието го застави, с риск да изпаднат в непослушание, но да не се делят от народа си, законно искащ своите правдини, главно за това – да го запазят зелокупно в лоното на вселенската православна църква. В случая те изпълниха повелята на своя пастирски дълг и по този начин с достойнство опазиха както единството, така и православието на българското племе. Голямата част от тази голяма заслуга безспорно се пада на Иларион макариополски. Той беше началовождът в движението, той беше и архистратига народен срещу пропагандите. Поради това той винаги ще заема централно място в историята на възстановената ни автокефална народно-православна църква. С пламеното си родолюбие, с твърдата си воля, с предаността си към Църквата, с твърдостта в православието, с желязното си постоянство и, въпреки буйността си, със своята мъдра търпеливост да не излиза из рамките на законността и правото, Иларион Макариополски за всякога ще си остане един образец за църковнонародните деятели. Поклон и вечна памет на този родолюбив йерарх. Църковен вестник, брой 26, юни 1925 г.
Богослужебна практика
Ëèòóðãèÿòà â äðåâíîñò Íà÷èíè è ÷åñòîòà íà ïðè÷àñòÿâàíå â äðåâíàòà öúðêâà Лтургията е основното богослужение в Християнската църква. На него се възпоменават страданията, смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос и се извършва св. Евхаристия (Ευχαριστία). Тогава на християните във вид на хляб и вино се преподават тялото и кръвта Христови. Евхаристията е установена от Спасителя на Неговата последна вечеря с учениците Му. Тогава: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на
новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.“. Оттогава до наше време начините на приемането на св. Причастие са развивали, докато не се оформя днешния литургичен чин.
Начини на причастяване в древната църква През първите векове на християнската епоха християните се причастявали на св. трапеза, която представлявала саркофага на някой от мъченици от това време. Епископът поставял тялото Христо-
во в ръцете на християнина, а дяконът му давал да отпие веднъж от потира. Според св. Кирил Йерусалимски (+ 386 г.), причастието е давано в дясната ръка, която е свита и поставена върху лявата, която й служи за „престол”. За първи път в 67 глава от „Първа апология” на св. Юстин Философ (+ 167 г.) се говори за преподаване на св. дарове не само по време на евхаристийни събрания, но и по домовете. Това са вършели дякони, които след края на литургията обикаляли домовете на възрастни, немощни и болни християни, за да ги причастят (Авксентий 2005, 424). В първа глава на „Килими” Климент Александрийски споменава, че „по обичая” някои епископи разрешават на християните да носят по домовете си частици от Христовото тяло, които да приемат сами (Климент Александрийски, 39). В Александрия и други големи християнски центрове през периода ІІ - ІV в. практиката да се взима по домовете частици св. Причастие добива широка известност. Разпространява се и сред аскетите и монасите от големите монашески центрове в Египет, Месопотамия и Палестина. За нея говори св. Василий Велики в 89 писмо до патриция Кесарий „Всички монаси, които живеят
в пустини, където няма презвитер, пазейки причастие в дома си, сами себе си причастяват...”. Те приемали св. Дарове всеки ден след прочитане на пред причастни молитви или на някой от многобройните чинове на Преждеосвещената литургия. В житието на св. Теоктиста (+ 881 г.) също се споменава, че се причастявала сама(Авксентий 2005, 424). Тази практика се съхранила в някои монашески братства до ХІV век, а вероятно и след това, тъй като я споменава св. Симеон Солунски (+ 1429 г.) (виж Св. Симеон Солунски, 75). От гръкоезичните църкви преминава и у новопокръстените народи на България, Сърбия и др., където се съхранява до ХVІІ век (Авксентий 2005, 424-425). За първи път за смесване на даровете се споменава в едно църковно предание, според което авва Зосим изпраща в малък потир смесени тяло и кръв Христови, за да причасти с тях св. Мария Египетска. Тялото Христово напоено с кръвта Му е давано на причастяващите се и на някои от чиновете на преждеосвещени литургии, използвани в източните църкви. По-конкретни сведения за такава практика дава Йерусалимският патриарх Софроний (+ 644 г.). Според него по този начин причастие е изпращано на монаси - пустинници. Подражавайки им, след
Богослужебна практика края на иконоборството през 843 г. така започва да се причастяват и голям брой християни. За това допринасят и много епископи, които произхождат от средите на монасите (Авксентий 2005, 426). През ІІ век съществува практиката в неделен ден между отделните епископи да бъдат разменяни осветени дарове като израз на братско общение, единство, и взаимно признаване. През 170 г., вероятно поради започналото гонение на римския император Марк Аврелий (+ 180 г.), Лаодикийският събор (363 г.) с 14 си правило забранява „дори на Пасха да не бъдат изпращани св. дарове в друга църква като благословение...”. С известни прекъсвания тази практика продължава и по-късно, това можем да видим от едно писмо на епископа на град Нола - Павлин (+ 431 г.) до блажени Августин (+ 430 г.), в което го моли да приеме изпратения от него осветен хляб като израз на единомислие. Вероятно, размяната на св. дарове е била и форма на взаимно признаване на отделните християнски общности и отделянето им от
стийният хляб. Той пише: „И ние просим този Хляб да ни бъде подаван всекидневно, молим се в името Христово ежедневно да приемаме Евхаристията като храна за спасение...” (св. Киприян Картагенски, 315-316). По същия начин разглежда тази част на „Господнята молитва” и църковния учител Ориген (Ориген, 96-103). Св. Иполит Римски пише: „Всеки християнин трябва да се стреми, преди да вкуси каквото и да е, да приеме Евхаристията” (Св. Иполит Римски, 257). Св. Йоан Златоуст пише: „Който не се приобщава, присъствайки на Литургията, сам показва своята принадлежност към каещите се” (3 беседа на Посл. до ефесяни). В цитираното вече 89 писмо до Кесарий св. Василий Велики казва на миряните: „Да се приобщаваш всеки ден и да приемаш Святото Тяло и Кръв Христови е добро и полезно”. За ежедневното причастяване говорят блаж. Августин (писмо 118; Слово 26 за евангелието според Йоан), блаж. Йероним (Писмо 50 към Памахей), свети Амвросий Медиолански и много др. Преподобни Нил Синайски (+ 450 г.) дава такъв съвет: Честота на причастяване „Въздържай се от разколническите и в древната църква всякакво разтлееретическите (Авкние и всеки ден се сентий2005,426-427). причастявай на В първите векове на християнството християните се причастя- тайнствената вечеря, така нашето тяло ще вали всеки ден, даже по няколко пъти. Мно- стане Тяло Христово”(Арсений 1980, с. 118). го св. отци на Църквата са ни оставили све- Ежедневното причастяване на практика дения за причастяването в тяхно време. не просъществувало дълго. Още при св. В края на ІІ век Тертулиан в трактата си „За Юстин Философ можем да прочетем, че жената” споменава за причастяване по ня- особените дни, когато всички вярващи колко пъти на ден преди приемане на дру- се събират за Причастие са в неделният га храна (Арсений 1980, 118). Св. Киприян ден, или както го нарича св. Юстин „ден на Картагенски, обяснявайки думите „Насъ- слънцето” (Апология І, с. 92.). Причастяващният ни хляб...” от Господнята молитва, нето в неделните дни, по-късно става обипод хляб разбира преди всичко евхари- чай, който продължава векове. Самият
неделен ден е наречен ден на Хляба, защото в този ден, според св. Йоан Златоуст, в целият християнски свят се преломява Хляба (Беседа 5, За неделята). В Кападокийската църква по времето на св. Василий Велики има обичай християните да се причастяват четири пъти в седмицата – в неделя, сряда, петък и събота (Писмо до Кесария, 89) (Арсений 1980, 119). А в 49 правило на Лаодикийския събор виждаме, че вярващите по време на поста всяка седмица два пъти се приобщавали със Светите Тайни (Правила 1913. 853-854). През Светлата седмица, когато се празнува Светлото Христово Възкресение, било времето, когато всички християни приемали всеки ден св. Причастие, това се вижда от 66 правило на Шести вселенски събор (Правила 1913. 287-290). Но и към това често причастяване не се придържат всички християни. Св. Йоан Златоуст (5 беседа върху посланието до Тимотей) и св. Амвросий Медиолански (За тайнствата кн. 5, гл. 4 ) изобличават тези, които веднъж годиш-
но се причастявали (Арсений 1998. 10). Християнската църква рано започва да предоставя на християните, сами да изпитват своето достойнство и годност да приемат св. Причастие. Така Климент Александрийски в „Килими” (кн. 1, гл. 1) пише: „Някои предлагат на всеки брат частицата Евхаристия, като оставят неговата съвест да бъде най-добър съдия - да пристъпи ли към св. Евхаристия или да се отклони” (Климент Александрийски, 32). Въпросът за достойнството и не достойнството при приемането на св. Дарове излиза напред още в първите векове на християнството. Св. апостол Павел пише: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие
Богослужебна практика своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:28-30). От тези думи на св. апостол Павел постепенно се развива в съзнанието на вярващите мисълта, че не във всяко нравствено състояние могат да пристъпват към Божествената Трапеза – и именно грехът е препятствие за това. Въпреки това св. Отци и учители на Църквата в своите творби говорят против тази практика. Св. Симеон Солунски пише относно думите „Един свят, Един е Господ Иисус Христос за славата на Бога Отца” пише: „Думите „Един свят...” произнасяни в отговор на „Светинята е за светите” възвестяват първо, че Бог е свят Сам в Себе Си и това, че от Него се предава освещение на всички. Освен това те ни говорят за смирение: кой от нас е свят и чист? - Единствено и само е свят Хри-
стос, Който по Своето човеколюбие ни е осветил” (Св. Симеон Солунски, 350). Тук трябва да разгледаме въпроса за участието на християнина в богослужението и по-специално в св. Евхаристия. В църковната история има редица сведения показващи, че на евхаристийните събрания от първите християнски векове няма присъстващи, а само участващи. Евхаристията е извършвана от предстоятел от името на цялата общност. Безкръвната жертва, която принася, не е негова лична жертва, а жертва на всички християни. В този смисъл извършването й без участието на християнската община е немислимо. На нея се гледа не само като на активен участник в богослужението, но в известен смисъл и като на съслужещ при извършването му. По силата на единството на човеш-
ката природа на Спасителя с тази на християните те са съучастници, съслужители, „царско свещенство”. Съборният характер на древната Църква не допуска каквато и да е форма на отделяне на свещенослужителя от народа (Авксентий 2005, 427). Днес в Православната църква свещеникът се причастява като приема част от Тялото Христово и отпива три пъти от потира с Кръвта Христова. Обикновеният християнин приема смесени Тялото и Кръвта Христови смесени в потира с помощта на специална лъжичка. Единствено на Литургията на св. апостол Яков, брат Божий по плът, която се служи веднъж в годината – в деня, когато се почита неговата памет (на 23 октомври) християните приемат като свещениците отделно Тялото и Кръвта Господни. В Римокатолическата църква свещениците се причастяват от двата вида, а християните, както споменахме, след ІІ Ватикански събор, по свое желание - с двата вида или само с Тялото Христово. От всичко казано до тук виждаме известно отстъпване от апостолската традиция. Християнина от участник в богослужението се е превърнал в зрител и слушател. Но въпреки Църквата се опитва да възстанови поне част от апостолските наредби. Започва да се възражда редовното и по-често приемане на св. Причастие, ако не през цялата година, то поне през постите определени от Църквата – Великия, Рождественския, Богородичния и Петровия пост. Това е поне опит за възстановяване на апостолските правила от първите християнски векове. Използвана литература http://bg-orthodox-theology.blogspot.com/2011/02/blog-post_6613.html Авксентий, 2006. Авксентий, архим. Литургика. Пловдив, 2005 Арсений, 1980. Арсений, архим. Как часто древние христиане причащались? // Богословские труды. Т. ХХІ. М., 1980. Арсений, 1998. Арсений. Как причащались древние христиане. СПб., Библиополис, 1998. Св. Иполит Римски. Свещеномученик Иполит Римский. Апостольское предание. // Отцы и учители церкви ІІІ века. Т. ІІ. М., 1996.
Христос и... Христос като Благовестител и пастирите �� А����� В������ „Аз за това се родих, и за това дойдох на света, да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.” (Йоан 18:37). Старият Завет е време на очакване. Новият Завет е време на изпълнението. Сянката бе заместена от същността. А същността бе дадена от Онзи, за който св. пророк Исая е казал: „Колко са прекрасни върху планините краката на онзи, който благовества, който проповядва мир! Който благовества добро, който проповядва спасение! Който казва на Сион: Твоят Бог царува„! (Исая 52:7). Законът можел да покаже греха, да бъде нещо като духовен термометър, но той не можел да изцери човека от неговите недъзи и страсти, да му даде силата да ги превъзмогне. Това можел да направи само Иисус Христос, Който Сам е Живот, и Който можел да го даде на хората. В Неговата свята и чиста Личност срещаме истинския образ на християн-
ския пастир, такъв, какъвто трябва да бъде: даващ живота си за овцете. Основна цел на Спасителя Христос в земното Му служение е проповядването на Евангелието – това е благата вест, че очакваният Месия е дошъл, греховете могат да бъдат простени, раните излекувани, човекът може да се приближи до Бога, защото бариерата между Небето и земята ще падне с Неговата смърт и възкресение. Иисус идва на земята, за да върши волята на Онзи, Който го е пратил. А Неговата воля е никой човек да не бъде загубен, но да бъде възкресен в последния ден. „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее;” (Йоан 11:25). В своята проповед обаче Христос не зпоупотребява с думите, не е многословен. Той показва Учението Си не само с думите, но и със Своето дело и жертва, давайки живота Си за онези, които обича, тоест човеците.Всъщност от любов към нас Иисус Христос избра да влезе в нашата човешка действителност, да стане един от нас, и да ни просвети със Своето Божествено учение. Понеже Бог не гледа на лице, а на сърце, обект на Христовите проповеди стават хора с най-различен етнос, длъжност, произход, възраст и пол. Било
прокуратори като Пилат, митари като бъдещия евангелист Матей, грешници, като обвинената в прелюбодейство жена, която са искали да убият с камъни или обикновените жители на Галилея, които с радост Го слушат. Неговите най-близки сподвижници са обикновени рибари, а децата особено приятни на душата Му: „на такива е Царството Небесно”. Христовата проповед отваря вратите широко, вместо да ги затваря. Посланието му не поробва, а освобождава. Не разболява, а изцелява.Той иска да дойдем при Него, да донесем бремето си и Той да го разтовари, за да намерим покой за душите си. Да оставим греховете си и Неговата Светлина да започне да води нашият живот. Иисус проповядваше по цяла Галилея и Юдея, и отвъд Йордан. Където бяха хората, там беше и Той. В проповедта си използваше прост и достъпен език, с примери от ежедневието, от бита. След Възкресението Си Той изпрати учениците Си със заповедта да отидат и да проповядват евангелието на все-
ки човек, за да може да бъде спасен. За съжаление в днешно време този призив остава почти нечут. Мисии, било външни за просветление на неправославните, било вътрешни, сред онези, които по име така се наричат, почти липсват. Малкото изключения потвърждават предходното изречение. Някои свещеници са се затворили в своите църкви, обяснявайки, че „вратите на храма са отворени и всеки може да заповяда”, забравяйки, че те са призовани да отидат при хората. Същевременно част от немногото желаещи да влязат в храма се отблъскват чрез незаинтересовано пастирско отношение, непонятен богослужебен език, високи цени за извършване на тайнствата – които би трябвало въобще да са безплатни!, и демонстриране на излишен лукс от някои духовници. Към подобни случаи стоят като обвинение Иисусовите думи: 13. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. (Матей 23:13)
Любопитно Българската история е изпълнена със славни победи и тежки загуби, наситена с драматични събития, които раждат безброй легендарни разкази. В този брой сме избрали да ви разкажем една от многото легенди, свързани с емблематичната църква „Св. 40 мъченици“ в гр. Велико Търново. В деня на Светите 40 мъченици - 9 март, от олтара на църквата излизала девойка, облечена в бяло. Заставала със свити за молитва ръце, след това запалвала един свещник и с него обхождала църквата. На три места момичето спирало и дълго се молело, след това тръгвало към стария, зазидан от турците изход. Река Янтра се удряла в бреговете си, но щом сянката пристъпела, настъпвала тишина. Пред забравените гробове, момичето запалвало кандило. При изгрев на слънце девойката литвала обратно към олтара. Легендата е за времето, когато църквата е преустроена в джамия. Д-р Васил Берон разказва в своите „Археологически и исторически изследвания”, че като влизал в църквата, ходжата му разправял за бялата сянка и му показвал едни гроб, който и турците тачели като свой. „Но май този гроб е на ваш светец”, казвал още ходжата. В Търново вярват, че става дума за гроба на св. Сава, който на връщане от Светите земи минал през Търново, но се разболял и починал. Цар Иван Асен заповядал да го погребат в църквата. По-късно мощите на светеца били върнати в Сърбия. СТраницата подготви Николина Александрова
Áèáëèîòåêà Äîáðîòîëþáèå С една съвременна мироносица, с едно съвременно пътуване към светостта ни среща новата книга, която братството на Дивотинския манастир „Св. Троица” предлага на читателите на православна литература. Книгата „Една съвременна мироносица” е написана от Касторийския митрополит Серафим (Папакостас) и излиза в превод на йеромонах Мелетий, брат от манастира-издател на книгата. Само 100 печатни страници е книжното тяло, а е побрало и огромния образ на преподобната София Клисурска, и увлекателния разказ за нейния избор да се отдели от света и да придобие с усилия Божията благодат и Царството небесно. Пътя от преодоляването на себе си до достигането на светостта извървява читателят заедно със св. София Клисурска и тя неусетно става за него съвременен пример за подражание. Книгата може да бъде закупена от столичните храмове:„Св. Седмочисленици”и„Св. Неделя”, както и от интернет книжарниците: http://www.lestvitsa.org/index.php?route=product/ product&product_id=514 http://knigabg.com/index.php?page=book&id=39621
Списание ‘‘‘Светодавец‘‘ Главен редактор за броя: Ангел Карадаков Редактори: Лени Хаджийски Николина Александрова Дизайн: Олег Каменщик Фотограф: Иван Шишиев Използвани са снимки от блог Добротолюбие и http://bulgariatravel.org/ Сътрудници за броя: Здравко Кънев, Боян Фердов, Атанас Ваташки, Елена Зелямова Списание ‘‘Светодавец‘‘ е издание на православен блог Добротолюбие. Текстовете публикувани в списанието са авторски и всяка част от тях може да бъде копирата, възпроизвеждана и публикувана само при коректно изписване и цитиране на първоизточника. За контакти с редакционния екип: blog.dobrotoliubie@abv.bg
Списание ‘‘‘Светодавец‘‘ blog.dobrotoliubie@abv.bg