Брой5 by dobrotoliubie

ст. 7

ст. 8-9

ст. 16-19

ст. 10-11 ст. 12-15

ст. 40-46

ст. 34-35

ст. 25-32

ст. 20-24

За първи път от 70 години - литийно шествие в чест на Св. Георги Софийски най-нови премина по Софийските улици.

От главния редактор

Скъпи читатели,

Предлагаме Ви брой № 5 на нашето списание. В него можете да прочетете както винаги интересни новини от православния свят, преводни и авторски статии. Заради нашумелия въпрос около източните духовни учения и мястото им в зрелостните изпити тази година, нашият преводач Георги Германов е предложил кратък текст за Будда и Иисус Христос. Надяваме се статиите да Ви бъдат толкова интересни, колкото на нас докато ги подготвяхме. Този брой сме посветили на жената – жената в Църквата, жената в съвременния свят и нейните дилеми. В тази връзка може да прочетете интервю с монахиня Васса и статията на доц. Клара Тонева „Между Дева Мария и Ева – изборът на съвременната жена“. Монахиня Васса и доц. Клара Тонева - две на пръв поглед различни жени, но и двете посветили живота си на любов и вярност към Бога. Не е осми март, не е Благовещение, не е Неделя на светите жени Мироносици, тези празници отминаха тази година. Други големи празници посветени на жената предстоят. Нямаме повод, а просто решихме да посветим този брой на жената и нейната трудна роля в света. Някой казват, че чрез жената е дошло злото в света. На такива хора вярващите християни възразяват, че чрез нея дойде и спасението на човешкия род. Жените показват силна и истинска вярност и любов, защото по думите на св. ев. Йоан : „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“ (1Йоан 4:18), ето защо и ние посвещаваме този брой на всяка любяща жена – майка, съпруга, сестра, приятелка, всяка която с любов и вярност побеждава страха и се бори за своето място.

Новини Първа Св. Литургия от 93 години в православна църква в Измир, Турция

В гръцката православна църква „Св.Св. Константин и Елена“, намираща се в Турската провинция Измир бе отслужена на 11 май 2015г., за първи път от 93 години Св. Литургия. Тя бе оглавена от Негово Всесветейшество, архиепископ на Константинопол - Новият Рим и вселенски патриарх Вартоломей.

Негово Всесветейшество Вартоломей и кметът на окръг Менемен Тахир Сахин наново отвориха вратите на църквата с церемония, по време на която бяха пуснати бели гълъби и бяха засадени маслинови дръвчета в градината на църквата. Цъкрвата Св. Константин и Елена, Измир, Турция Негово Всесветейшество Вартоломей, който оглави първата Св. Литургия в историческата църква от както Турската армия бе изгорила града през 1922г., благодари на местните жители и Менеменското правителство за реставрации-

те, извършени в църквата. Кметът Сахин пък, от своя страна показа изключително гостоприемство като прие Вселенския патриарх в църковната градина, преди Св. Литургия. Патриарх Вартоломей добави, че отварянето на църквата „Св.Св. Константин и Елена“ ще добави към вече богатата култура на Измир.

«Честит е мъжът на добра жена, и броят на дните му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му, добра жена е честит дял: тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сърцето, и лицето във всяко време е весело» (Иисус син Сир. 26:1).

Източник : http://ocl.org/first-divine-liturgy-in-93-years-held-in-historic-greekorthodox-church-in-izmir-turkey/ Превод: Георги Германов

Новини Освещаване на църквата „Въведение Богородично“ в Мадагаскар

АЛЕКСАНДРИЙСКА ПАТРИАРШИЯ Негово Високопреосвещенство Теодорос II, патриарх Александрийски и на цяла Африка, освети на Петдесятница новопостроения храм „Въведение Богородично“, намиращ се в района Андохаранофоци в Мадагаскар и извърши Св. Литургия. Църквата бе изпълнена с миряни, от които много

деца, държащи високо вдигнати гръцки и мадагаскарски знамена. Негово Високопреосвещенство произнесе проповед, изпълнена с изяснения за Петдесятница и Св. Дух, Който е основа

на нашата Църква. След това, негово Високопреосвещенство благослови присъстващите миряни. На службата присъстваше също така и Негово Превъзходителство посланикът на Египет в Мадагаскар г-н Шериф Аббас.

Източник : http://theorthodoxchurch.info/ blog/news/2015/06/inauguration-of-thechurch-of-the-entrance-of-the-theotokosin-madagascar/ Превод: Георги Германов

Новини Билатериалната икона от Поганово Манастирът „Св. Йоан Богослов“ е разположен на левия бряг на р. Ерма, близо до гр. Димитровград в Югоизточна Сърбия. През периода 1879 -1920 г. манастирът е влизал в пределите на България. В края на XIV в. деспот Константин Деян започнал изграждането на манастира, а след смъртта му неговата дъщеря Елена съпруга на византийския император Мануил II Палеолог продължила строежа. Една от прекрасните икони, изработени в края на XIV век се е намирала в манастира. Това е известната „Двустранна икона от Поганово“. Тя представя един от най-редките образи на Пресветата Божия майка- св. Богородица Катафиги, редом със св.ап. и евангелист Йоан Богослов. От другата страна на иконата е представено „Видение на пр. Йезeкиил и пр. Авакум“ - сцената е известна още като Христовото чудо в Латом. Предполага се, че прекрасното произведение на средновековната иконография е дарено на манастира от дъщерята на деспот Константин Елена.

Изображението на Пресветата Божия майка от Погановската икона впечатлява с майсторството на изработката, елементите от иконографията, които показват отличното познание на канона от страна на иконописеца или поръчителя. Св. Богородица е изобразена редом с св. Йоан Богослов и образите отпращат към сцената на Разпятие Христово. В същото време Свети апостол Йоан е изобразен в напреднала възраст. Образите са съобразени с православната иконографска традиция, но тъмносинята одежда на Пресветата Дева се среща рядко в православната иконографска традиция. Иконата предизвиква внимание и с епитета на Пресветата Богородица – Катафиги, т. е. „Убежище“. Самият епитет на гръцки език καταφύγι, се приписва често на Пресвета Богородица, но в чисто иконографски план иконата от манастира „Свети Йоан Богослов“ е единствена за сега. Иконописецът, в синхрон с православната традиция и канон изографисва не предметът, а идеята

Новини

«Вие мъжете обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото» (1Кор. 25-26).

за него, не събитието на Христовото Разпятие, а скръбта от него и утехата от бъдещото Царство Божие. Това изображение на св. Богородица представя образа на страдащата майка, но в същото време тя е и Убежище и вяра за всички християни. Автор: Николина Александрова Св. Богородица Катафиги и св. Йоан Богослов. Двустранна икона от 1395 г. от манастира в Поганово. НАИМ-Зала Средновековие Видението на пр. Йезeкиил и Авакум (Чудото на Христос в Латом). Двустранна икона от 1395 г. от манастира в Поганово. НАИМ-Зала Средновековие

Снимки: http://www.pravoslavieto.com

Сравнение Христианство и Будизъм: как всеки приема болката Будда е живял през V век пр. Хр. Произлиза от царско семейство и когато възмъжал напуснал двореца, в който живеел. Той видял в какви условия живеят хората извън двореца и разбрал, че главният проблем в живота е болката. Ако искал да помогне на хората, то той трябвало да се отърве от нея. Точно поради тази причина станал аскет и загърбил царският начин на живот. Отишъл в гората, за да размишлява над смисъла на живота. Установил, че болката произлиза от самолюбието, мисли само за себе си и за собствените си нужди (танха.) То в а

самолюбие създава, според него, пропаст между това което желаем да имаме и това което имаме. За да се премахне болката, трябвало да се премахне и желанието, самолюбието, а за да стане това трябвало просто да оставим това което желаем. Най-висшата степен била да не желаем нищо- Нирвана. От друга страна, Иисус Христос ни показва различен път, път чрез който не трябва да се опитваме да се сдобием с всичко, което желаем, нито пък вече да не желаем нищо. По-точно, трябва да променим това което желаем и по този начин ще се промени нашия свят и начина, «Добре е за човека да се не допира до жена. Но, за по който да се избягва блудството, нека всеки си има своя живежена, и всяка жена да си има свой мъж. Мъжът да ем и отдава на жена си дължимата любов; също и жената - на мъжа. Жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената.... (Виж цялата глава 7, 1Кор.).

гледаме на живота. Той ни научи да не желаем нищо, освен Божията милост и да правим всичко, което Той, нашият Небесен Баща, желае. С други думи, трябва сърцето ни да бъде чисто. Трябва да съединим нашата воля с Неговата. А всичко това се крепи на нашата вяра и любов към Него, Единствения. Христос ни дава пример и ни показва правилният път. Чрез Своя живот, Той ни показа какво означава да желаем да служим на Бога. Тъй като Христос е бил едновременно истински човек и истински Бог. Той е живял сливайки Неговата човешка воля с Божествената си. Ако и ние осъществим тази интимна връзка с Бог, то тога ние ще изпитваме необяснима радост и душеразположение, независимо какво се случва около нас или със нас. Ние знаем, че Бог е добър и обича всички Свои чеда. Тази Божия любов, ние можем да изпитаме единствено когато смирим собствената си воля и предадем живота си в Христовите ръце. Трябва да се надяваме и да вярваме, че един ден ще бъдем заедно с Него, завинаги в Небесното царство. Чрез нашата вяра и

Божията любов, ние се научаваме да обичаме другите както обичаме себе си, даже и повече. Когато правим това, нашата любов към Бог расте и започваме да живеем в единение, в хармония с Него. Ако винаги приемаме нещата, които Бог допуска да ни се случат, каквито и да са те, вярвайки че Бог, поради Неговата любов към нас е допуснал те да се случат, то ние не бихме изпитали болка или страдание, но винаги бихме чивствали радост от единността си с Бог. Нито една от тези пътеки не е лесна, тъй като и двете изискват от нас да положим голями усилия. Будисткият път е потруден, защото той се базира само и единствено на собствената ни воля, но завършва в едно нищо, в една затънена уличка. Християнския път, от друга страна изисква от нас да вярваме в Светото Писание и да се съединим с Бог като се усъвършенстваме, така че да можем да контролираме страстите, които обитават душата ни. Да може цялата ни същност да бъде насочена към това да изпълнява Божията воля. Като вървим по този път,

Сравнение

ние получаваме Божията милост. Чрез Неговата милост и помощ, ние сме способни да преодолеем страданията и да живеем в уединение с Него. Това не е нещо, което можем да постигнем сами по себе си. То може да се постигне само когато оставим на страна собствената си воля, като се научим на дисциплина и започнем да изпълняваме Неговата воля и вървим по Христовия път. Само така може да си извоюваме вечен живот в Небесното царство. Християните вярват във вечния живот, в Божието Небесно царство. Те биват подкрепяни от любящ Баща, Нашия Господ Бог. Светото Писание ни казва как Иисус Христос бива роден от Девица, как Той лекува болните и поучавал хоратат за царството Божие. Бил нередно и безпричинно убит, което било доброволна жертва от Негова страна. Това, Той направил за наша полза. Възкръснал, след като лежал 3 дни в гроба и 40 дни по-късно се Възнесъл на небесата, отваряйки портите райски за цялото човечество. Светият Дух укрепил апостолите, така че те да могат умело

и безстрашно да проповядват благата вест за възкресението Христово, Неговите учения, царството Божие и да подкрепят и подпомогнат развитието на нововъзникналите църкви, където всеки бил приет и да се присъедини към Църквата Христова и да приеме Светия Дух. Следвайте Него и ще намерите вечна радост и спокойствие. Имайте само едно желание: да уедините вашата воля с Неговата.

Източник : http://orthodoxwayoflife. blogspot.ca/2015/03/difference-between-

Интервю Сестра Васса (Ларина) е православна християнка, живее в монашество вече 25 години. Тя е сред най-известните литургически богослови от новото поколение. Има магистърска и докторска степен от Мюнхенския университет Лудвиг Максимилиан. От януари 2009 г. преподава Литургика във Виенския университет. Също така, сестра Васса води популярното видео предаване в Youtube „Кафе със сестра Васса”, в което обсъжда литургически, църковни и духовни въпроси на достъпен език за широката публика. Сестра Васса се съгласи да отговори на въпросите на екипа на сп. Светодавец. 1.Ваше преподобие, разкажете ни по-подробно за Вашата инициатива, тъй като в България малко хора знаят за дейността Ви. Ако имате предвид програмата „Кафе със сестра Васса”, тя представлява ежеседмично видео-предаване в Youtube, посветено на някой празник или светец, който се чества съответната седмица по църковния календар. Всеки епизод (който обикновено продължава не повече от десет минути) започвам с кратък разказ за празника или за житието на светеца/светицата, след което извличам нещо – някаква поука или мисъл, която може да бъде полезна в практиката, т.е. в нашето ежедневие, в съвременния живот. Предаването се води на английски език, но всяко видео има превод, т.е. субтитри на ру-

ски, български, гръцки, сръбски, испански, италиански, както и на някои други езици. Предаването за Страстната седмица, например, може да се види (и с български субтитри, ако се активират от долния десен ъгъл на видеото) тук: https://www. youtube.com/watch?v=0jWw-0T1Fy4&list=PLWWXm7dDLNTMxb JQGcUO7cLbxpnarmnJO&index=10 2. Как мислите, трудно ли е да се проповядва Христос и трудно ли е въобще да бъдеш мисионер? Всяка работа, вероятно е свързана както с трудности, така и с радости. А такава работа, при която споделяш своята вяра (т.е. фактически разкриваш душата си, ако го правиш искрено) в интернет, не анонимно, и другите те виждат, естествено те прави отворен и за оценката на другите хора. Тази оценка, дали положителна или отрицателна, бих казала, че представлява един своеобразен кръст. Защото както порицанието, така и похвалата на хората, могат да ни объркат и отвлекат от съсредоточеността ни върху Бога и нашето ходене пред Него. Не ние сме важни или нашата личност, а Той и Неговото слово. За да може Той, както казва Йоан Кръстител, да расте, а ние да се смаляваме. Още повече, ако ние се занимаваме с богословие, т.е. със слова за Бога, то отвличането от молитвената ни съсредоточеност върху Него може да лиши думите ни от всякаква истинска сила. Ето защо това малко предизвикателство, каквото се явява всяко мнение на хората за нас лично, представлява кръст. Ние сме постоянно призвани да възвръщаме центъра на вниманието си към Бога, в Когото и от Когото са смирението, любовта и всички останали качества, абсолютно необходими на всеки преподавател и найвече на преподавателя по богословие. Така, че това е кръст, но всеки кръст е полезен за човека, поради което не бих го нарекла тежък. 3. С какви трудности сте се сблъсквали, проповядвайки на невярващи?

Интервю Лично аз, не съм се занимавала специално с проповядване на невярващи. Така, че не знам какво да кажа. Възможно е невярващи хора да са гледали тези предавания случайно или по някаква друга причина. Но аз не знам. Въобще, предполагам, че зрителите на нашето предаване са вярващи, които не са специалисти по църковния календар и богословието му. Затова се опитвам на прост език да обясня някои основни понятия на хора, които вече се интересуват от Христос. 4. Какво бихте посъветвали един невярващ? Как да повярва и да започне да живее в Христа? Аз въобще не бих давала съвети за вярата на човек, който не ги иска или не желае да повярва. Но ако човек «На жена не позволявам да господаруиска да повярва, ва над мъж, но заповядвам да бъде в то у него вече безмълвие. Тя ще се спаси чрез раждане има някакъв на деца, ако пребъде във вяра, любов и в стремеж светост с целомъдрие.» (1Тим. 2:12) към Бога. Този стремеж може да се усили, ако човек не го пренебрегва и продължава да търси. Нека търси. Почукайте и ще ви се отвори, казва Христос. Търсете и се надявайте. Трябва да търсиш искрено, да не поставяш прегради, да не си запушваш ушите. Бог постоянно се открива на хората, постоянно призовава, само че ние не забелязваме това и отминаваме. 5. „Кафе със сестра Васса”- така се нарича вашето интернет предаване, как се зароди идеята за създаването му и какво ви кара да продължавате да работите над тази идея?

Идеята за създаването на предаването се зароди по следния начин. Знаех, че в момента, особено в САЩ, има професори от големите университети, например физици и математици, които предлагат своите курсове онлайн, по интернет. За да направят достъпно висшето образование за бедните хора (защото най-доброто образование в Америка струва много скъпо). А пък аз се занимавам с литургическата наука – имам публикувани всякакви научни и по-малко научни статии, както и една книга. Но болшинството от моите публикации, при това на теми, важни за църковния човек, т.е. на теми, свързани с църковното богослужение, се четат преди всичко от други учени. При това, аз работя във Виенския университет, в католическия факултет, където почти всички студенти са католици, тъй че на тях сигурно им е интересно да научат по нещо за нашето богослужение, но това не им е особено необходимо в смисъла на собствения им богослужебен живот. Затова ми се искаше да намеря начин да споделя това, което ми е дадено, т.е. литургическата наука, с тези, за които нашето богослужение е скъпо и необходимо и исках да направя това в достъпна форма. Затова започнах да правя тези предавания. 6. Мислите ли, че интернет пространството е станало място за проповед и защо? Да. Интернет може да бъде пространство за каквото и да е. И там голям брой хора прекарват най-много време. А проповедта най-сигурно може да достигне до хората там, където се намират. Христос слезе дори в ада, а преди слизането Му в ада, според Преданието, там вече е проповядвал за Него Йоан Кръстител. Тъй, че няма място, където не може или е неуместно да се проповядва. 7. Посещавали ли сте България и смятате ли да я посетите?

Интервю Знам за България само от книгите по история на руския език и руска история, както и от житията на някои български светци. Има много общо между нас. Също така, съм изучавала малко и история на Българската църква. Но не, за съжаление не съм била в България и нямам планове да я посетя. 8. Пожелайте нещо на нашите читатели. Пожелавам на Вашите читатели всичко най-добро. А ако сред тях има мисионери, нека Бог да им помага. В България, вероятно, както и навсякъде, те са много необходими. Не падайте духом, споделяйте искрено своята вяра, укрепвайте я в молитвата и не се страхувайте от мнението на хората.

«И дойдоха при Него фарисеите и, изкушавайки Го, думаха Му: позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина? Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: «затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът»?» (Мат. 19:3-12). Превод: Олег Каменщик

Между Дева Мария и Ева – изборът на съвременната жена Жена, вперила очи в компютъра на бюрото си, говори по телефона. Жена, бъбреща с други майки на детската площадка, зорко следи играта на детето си. Жена носи пазарски торби, а по-късно се развихря в домакинска работа. Жена, отпусната в солариума на салон за красота. Жена, смирено свела глава в църква пред иконата на Дева Мария.... Това не са различни жени, а многото лица на една-единствена жена в различни ситуации. Може да се изброят още примери, които показват, че с оглед на обстоятелствата на всяка жена й се налага да бъде различна. И ако на детската площадка се говори например за кенозиса на Богочовека Иисус Христос или пък колегите мъже са обсипвани с факти за ранната менопауза, това, което следва, е или неразбиращо, или пък многозначително повдигане на вежди. Сякаш жената е принудена да има много и различни външни лица, които сменя с лекота в (моно)спектакъла на живота си. Ако надникнем във вътрешния й свят, отново ще открием плетеница от световъзприятия, независимо дали е избрала служението на Бога, или служението на света. Оказва се, че ние, съвременните жени, сме в състояние на несигурност и обърканост, а факторите за това се обуславят от вече оформения или пък изграждащия се светоглед. Написаното тук не е богословски анализ, не е и научно изложение, а опит за споделяне на лично отношение към основния избор на съвременната жена: между Пътя и безпътицата, между Дева Мария и Ева. Какво избираме за себе си? Да бъдем личности, които заслужават любов, или да бъдем обект за употреба? Отговорът на този въпрос е свързан с противопоставянето християнство– феминизъм.

Ретроспекция

Класическото феминистко съзнание може да се обособи в три насоки – либерално (равни права, по-добри условия на труд и др.), социалистическо (пълна интеграция на труд и собственост, отрицание на патриархалния модел и др.) и радикално (жената превъзхожда мъжа и патриархалните ценности). Но докато класическата форма на феминизма е свързана с идеите за равенство с мъжете в права, възможности, заплащане на труда, отговорности при отглеждане на децата и др., вече заглъхна представата за агресивните „мъжкарани”, които самоотвержено отстояват женската свобода. Акцентът на „постфеминизма” или „неофеминизма” е променен драстично – натрапчиво се налага универсалният образ на женствеността, създава се нов култ към майчинството и семейството. Жената продължава да бъде носителка на традиционните ценности, но вече е идеализирана – тя стои високо над социалните проблеми. Прокламира се икономическата независимост – принципът е „живей, за да работиш”, а не „работи, за да живееш”. Пропуска се, че мнозинството от жените работят на повече от едно място по необходимост, а не в резултат от „свободен избор”. Някои изследователи с основание отбелязват, че това е стратегия за размиване на социалните различия. Жаждата за власт и себичната потребност от лично изтъкване вредят не само на отделната жена, но и на цялото общество. Това определя и нуждата от състрадателни и себеотдайни жени. Обикновено изследователите анализират постфеминизма като културен феномен – съвкупност от медийни практики (телевизия, филми, популярна литература, освен това реклами, списания, музика и др.). Идеята за джендър (социално конструирания пол) е съсредоточена върху културната и икономическата свобода на жените, обвързана с потребление и стремеж към утоляване на желанията. Уникалната идентичност на жената Християните отъждествяват името на Божията майка с думата „любов“, а за нас, жените, Дева Мария е нравствен образец. „Аз съм рабиня Господня”, изрича тя и от любов понизява себе си; от любов се принася в жертва, от любов служи и при-

служва. Трудно се постига такова смирение и «Добре е за човека да се не допира до трудно се жена. Но, за да се избягва блудството, постига танека всеки си има своя жена, и всяка жена кава любов. да си има свой мъж. Мъжът да отдава на Пресвета жена си дължимата любов; също и женаБогородица та - на мъжа. Жената не е господарка на ни показва тялото си, а мъжът; също и мъжът не е колко ценен господар на тялото си, а жената.... (Виж е вътрешницялата глава 7, 1Кор.). ят живот и колко трудно се оползотворява дарената Божия благодат – изисква се вътрешна борба, чийто плод е смирението. Любовта и смиреното служение са „тайното оръжие” на Божията Майка, с което тя е опора на света. Много жени познават радостта да даваш, да се преуморяваш заради другите, за да чувстваш вътрешна удовлетвореност от усмивката на околните. Тук се таи уникалната идентичност на истинската жена, защото тя знае своите граници, знае своите мерки, знае в какво е нейното човешко достойнство. Колкото повече се смиряваме, толкова повече укрепваме, толкова по-голям товар можем да понесем. При неофеминизма в изчистен вид е предложен идеал за женственост в многолики форми, който демонстрира и защитава ценностите на посттрадиционното общество. Според едни изследователи идентичността е рефлексивен проект, защото полагаме постоянни усилия да работим и размишляваме върху нея; други я определят като неустойчива, със замъглени очертания и неясни граници, а за трети тя е само представление според конкретните обстоятелства и публики. Оказва се, че идентичността на постфеминистката се крие в тялото, сексуалността и желанията; ударението е поставено както върху образованието и професионалните възможности, така и върху семейството, домакинството, майчинството. Култът към сексапилното тяло се налага чрез козметични про-

Ретроспекция

цедури, всевъзможни продукти за запазване на младостта, средствата на естетичната хирургия. За тези жени е важно да впечатляват и предизвикват със своето присъствие чрез използването на различни средства – начин на обличане, ексцентрично поведение и др. Да признаем, че всяка от нас има потребност да бъде желана и харесвана. Тук обаче говорим за крайности, които водят до обратния ефект: усилията за външно впечатляване отнемат очарованието ни, а накрая – и същността ни. Това е пътят на егото: да се показваме, вместо да бъдем. И още – няма жена, която да не иска да бъде приемана като личност, заслужаваща любов. Но пленени на гордостта си, попадаме в капана, като сами изпращаме погрешни послания, превръщайки се, и то с цената на огромни усилия, в обект на употреба. Тук се корени правото ни на свободен избор – да впечатляваме със своето присъствие или да вложим усилията си в дело, което и в материалната действителност може да бъде спасително. Да си припомним (по-добре да не забравяме) за Божията Майка, която не живя за себе си, а се предаде на Друг, на другите, на целия свят. Отношенията между мъжа и жената Както посочихме, неофеминизмът акцентира върху създадените от медийните практики идеализирани образци за взаимоотношения. За християните обаче равноправието между мъжа и жената е нещо далеч повече от отношението между половете: то отразява отношението на Бога към света и обратно – на човека към Бога. Половете имат специфична роля и ако Ева е създадена като помощник, подобен на Адам, това не означава сляпо подчинение, а взаимно

допълване. Имаме полова специфичност, а също и функционална обособеност, която обема значителни физически и психологически разлики, но всичко това е в рамката на цялостното ни лично равенство пред Бога. Съвременната жена може свободно да избере и да полага усилия да се доближи до библейското разбиране относно поведението й спрямо мъжа. Какво обаче е отношението на мъжа към нея и какво уважение заслужава той, ако има различни критерии относно поведението на дъщеря си, на съпругата си, а защо не (за съжаление) – и на любовницата си? Съвременният мъж трябва да отговори на въпроса: за него какво е жената– личност, която заслужава любов, или обект за употреба. Равноправието не съществува само по себе си, нито пък е плод на нашите човешки усилия. Въпреки че сме равноправни, мъжете и жените не сме еднакви, както и Бог и светът не са еднакви. Светът е придобил своето съществуване от Бога и продължава да го има благодарение на Бога и както светът е зависим от Бога, така и жената зависи от мъжа. Това не е възвисяване на мъжа или унизяване на жената, а нужда всеки от нас да обгрижва своите различни, но еднакво ценни дарове. Иисус Христос дава заръката – жените да се подчиняват на мъжете си, а мъжете да обичат жените си. Ако обаче мъжът претендира, че е глава на дома, но не постъпва както Христос, Който е Глава на Църквата, дали има правото да изисква подобаващо уважение, когато всъщност е неспособен да е начело на семейството? Само в библейски контекст мъжът е глава на жената, той е духовният авторитет и когато това действително е така, всяка жена би искала да има мъж, който да се жертва и

Ретроспекция

да се грижи за нея. Чрез личността и живота на Пресвета Богородица разбираме, че жената е незаменима в семейството, защото тя е, която крепи дома. Колкото по-смирени са били някои жени, толкова по-тежки са товарите на раменете им. Товари, натежаващи от егоизма на съпрузите им, но въпреки това жените са проявявали огромно търпение. Както Божията Майка претърпяла цялото презрение към Христос, преживявайки огромна душевна болка, така и днес много жени понасят страданията търпеливо, тъкмо защото имат за свой образец Дева Мария. Безспорно е, че съвременното общество изживява криза, от която не е пощадено и семейството. Властващите либерални принципи омаловажиха любовта, състраданието, жертвата и взаимопомощта. Ценностите, на които се е крепяло семейството през вековете, вече се отхвърлят. ПАСЕ нанесе удар върху изконните християнски ценности чрез въвеждането на „третия пол”, узаконяването на еднополовите бракове и др. Новата ценност вече е свободното съжителство, а хетеросексуалните бракове са подложени на присмех и оскърбление. Лишеният от вяра живот, обвързан с изгодата, води към отчуждение и самота; разложението и стресът, чувството за изоставеност тласкат към различни пътища за удоволствие; пътят към загубата на смисъл е кратък, създават се антисоциални групи, членство в опасни религиозни движения, вандализъм, полова извратеност, кражби, престъпления, насилие. Съхраняването на структурата на семейството е възможно само чрез връщане съм екзистенциалните корени, благодарение на които съществува всяка нация. «Няма мъжки пол ни женски, защото Разпадне ли всички вие сте едно в Христа Иисуса» (Гал. се семейство3:28). то, няма как да говорим за общество. Такава е общата карти-

на, но за радост у нас има семейства, особено в малките селища, в които царят уважението, традицията, честният труд и благочестивото възпитание. Кризата при тях настъпва, когато порасналото чедо напусне средата, в която е отгледано. В големите градове мощно доминира чалга културата – родно явление, в което властват пошлостта, култът към материалното и карикатурно изкривените модели за подражание. „Новите майки” и Божията Майка Неофеминизмът често се обръща към Богородица заради идеята за непорочност. Мария дава живот на Спасителя по човешки и същевременно остава чиста, недокосната от земните страсти и пороци. Това определя първостепенната важност на акта на създаване на деца, широко прокламиран в масовата култура. Едностранчивото тълкуване обаче пренебрегва духовното майчинство на Пресвета Богородица, която живее за другите, която е радост за скърбящите и защитница на неоправданите. Нейното пълно смирение и нейното пълно отдаване я правят Майка на целия свят, която желае единението на всички. Съвременните бъдещи майки са далеч от патриархалните представи – те са красиви, сексапилни и съблазнителни. Женствеността – това е издигнатото в култ тяло, при това съблазнително. За „новите майки” бременността не е тайна и те нямат нищо против да бъдат възприемани като обекти. Споменавам тези наблюдения, защото неофеминизмът обвързва майчинството с постмодерната религиозност, главно с ню ейдж философията. Някои бременни жени получавали духовно извисяване и невиждан подем на ума. Чрез този болен показен аскетизъм се демонстрира суета и гордост, но вече не чрез скъпи стоки и луксозни вещи, а чрез съмнителни духовни преживявания. Има и „нови майки”, за които раждането се превръща в най-важното събитие в живота им и засенчва всичко останало. Детето е центърът на вселената и дава на своята майка късче трансцендентност. В социалните мрежи и по екраните се размахват ехографски снимки, самото раждане е увековечено

Ретроспекция

като филмов хит, читатели и зрители трябва да са умилени от показването на ръчички, краченца, носленца на новороденото. Очакването на чудото се натрапва чрез актови снимки на бъдещата майка, а впоследствие дори кърменето на публични места предизвиква умишлено провокирани разгорещени дискусии (какъв по-красноречив пример от антипода между картината „На нивата” и предизвикателно кърмеща „мама” в мола). В противовес на приведените примери са думите на Негово Светейшество българския патриарх Неофит, който на празника Благовещение т.г. напомни за призванието на жената: да отглежда и възпитава децата в духа на християнската ценностна система, като със своя пример във вярата и благочестието тя трябва да положи основите на любовта, кротостта и боголюбието в душите на най-малките Христови чеда. Живеем в трудно, усилно време. Нерядко сме несигурни и объркани. Поглеждаме ту към Божията Майка, ту към Ева. И се лутаме ли, лутаме... А има отговор и той е пред очите ни, стига да ги имаме. Църквата на живия Бог, Църквата като тайна на общението, Църквата като общност на любовта. Жените, избрали Пътя, а не безпътицата, ще имат найглъбинната истина за Бога, а оттук – и най-глъбинната истина за самите себе си. Тогава вече изборът между Дева Мария и Ева ще бъде направен.

Автор: доц. Клара Тонева

«Унило сърце, тъжно лице и сърдечна рана е лошата жена. Отпуснати ръце и разслабени колена е жена, която не ощастливи своя мъж» (Иисус син Сир. 25:25).

Тайна Религиозното преживяване Религиозното преживяване е дълбоко личностен, сaкрален елемент от човешката душа. Всеки човек, живял и живеещ е усетил някаква форма на религиозно преживяване – дали като молитва, песен или танц, като преклонение пред вселенската красота или друго, зависи от социо-културния контекст на човешкия живот. Различни са културите по света, различно е тяхното разбиране за това що е религия и що е то религиозно преживяване. За един православен християнин най-върховното религиозно преживяване ще бъде неговото кръщение или въцърковяване и последващото го приобщаване със Св. Тайни; за един мюсюлманин това ще бъде може би обрязването му, за един езичник – неговото общуване с неговия Бог. Религиозното преживяване у всеки човек е различно и свободно, то няма форма или норми, в които се побира, а е емоционален и духовен взрив, катарзис и носи хармония и вътрешен мир. Религиозното преживяване има индивидуални особено-

сти за всеки отделен човек. Например през Великия пост много от православните християни се настройват молитвено, вглъбено, молят се, постят, правят поклони, но има момент, в който всеки от тях, правещ едни и същи неща, се различава и това е именно, че (да речем) на Преждеосвещената литургия, която се служи сряда и петък, християните в различен момент от Св. Литургия усещат прилива на онази енергия, на онова умиление, което ги кара да плачат, да тъжат, да страдат, да се радват или да славят Бога. Религиозното преживяване за много хора, особено за неофи-

тите пък, е утешение, то е жизненоважна утеха, която дава стремеж за живот. Защото молитвата, вярата дават на молещия се, на вярващия сили той да продължи живота си, те са утеха, те са рай на земята, те са пристанище и едновременно пътеводна звезда, те насочват всички, но всеки по отделно и по много различен начин. Религиозното преживяване, според мен, може и да се класифицира според различните ситуации и резултати на осъществяването му. Например преживяване по време на частната молитва, когато човекът е сам със себе си и с Бога, когато може да каже всичко и да премълчи всичко, когато може просто да застане пред Бога в своята молитвена стаичка, в сърцето си, и просто да помълчи, да размисли или да се успокои, защото знае близко е до Този, на Когото се моли. Религиозно преживяване има и по време на чудо - много от хората са изпитвали лично чудото от невидимата, но действена Божия благодат, която ги променя, която дава нов тласък на живота им и обновява мисленето им, самата им личност дори променя.

Религиозното преживяване е различно за всеки. За мен то е дъх на спокойно дихание, на рая, към който сме тръгнали или се опитваме да вървим. Религиозното преживяване е за мене и утеха, когато съм най-слаб, когато съм найсилен, когато съм най-глупав, когато съм най-умен, когато съм най-горделив или смирен, то тогава прибягвам и към молитвата, към жадуваното духовно състояние на общуване с Христа, на религиозното преживяване. И когато стигна на този пристан, разбирам къде се намирам, разбирам, защото това за мен е един наръчник на духовен живот: когато молитвата е неспокойна, тогава и нещо в самия живот е неспокойно - греховете, страстите, пороците, всички нахлуват като врагове и ограбват събраните духовни съкровища, натрупани след дълги часове и дни на молитва и подвиг. Когато нещо в религиозното ми преживяване не е наред, именно тогава разбирам, че аз не съм наред, нещо в мен и с мен не е наред. Когато съм най-силен, тогава съм и найслаб, когато съм най-умен, тогава съм и най-глупав, когато

Тайна

не е очистен въпресъм най-горделив, тогава съм и най-смирен (но не смирил се, а на смирен «Вие, жените, покорявайте се на от Бога). мъжете си, като на Господа, защото Религиозното преживямъжът е глава на жената, както и Хривана е трудна тема за стос е глава на църквата, и Той е спаразговор, рядка тема сител на тялото» (Eфес. 5:22-23). за разговор. Защото човек трябва да надникне в себе си, да разрови своята душа, та да осъзнае какво е това ки изповедта, да религиозно прее извън Христа, въпреки че живяване. То не е просто спое кръстен и то не защото Бог мен от това, кога си се кръстил, така е пожелал, а човекът сам причастил или изповядал, то така е поискал. Нужно е да се не е спомен от това, кога познае, че истинското религиозследно си бил на Великопостно преживяване не е мимолетната служба, а дали си продъно: днес е тук, а утре - не. То лжил да живееш тази вяра и идва и остава вътре някъде в след богослужението, дали си нас самите още от рождениепродължил да живееш живота то ни и само от нас зависи да на християнин и след кръщеизведем това чувство и да го нието, на обожен след причапреумножим, да го развием и стието и на очистен след изда обогатим с него и нас самиповедта - това е истинското те, и хората около нас. запазване на религиозното Религиозното преживяване се преживяване. Когато човек случва и по Божи промисъл надникне вътре там, в сърцеили по Негово допущение, то си, вижда, че религиозното защото ако не го бе решил преживяване не е само таБог, то и не би се случило. кова, каквото си го представя Защо, мислите, има хора, котой, че може да е непричастен, ито стават монаси? Та това въпреки че се е причастил, да би изглеждало налудничаво

за съвременния човек. Млад човек да стане монах!? Да се отдели от света, от смартфоните, таблетите, лаптопите, интернет, колите!? Да заживее в гората сам-самичък и да прави поклони!? Да, би изглеждало налудничаво, би изглеждало ненормално, неадекватно поведение, ако в това поведение не се коренеше онова духовно-религиозно изживяване, което е подтикнало човека към крачката да превъзмогне всичко и да се отдаде единствено и само на Бога. Религиозното преживяване у мен е оставяло и спомени. Много често, когато съм унил, когато съм самотен или когато нещо не е наред, се сещам за духовното ми състояние, за молитвите и за устоите във вярата, когато бях малък. Когато нещата бяха по-прости, когато мислех по-просто, когато живеех по-просто. Тогава и молитвата беше лека и животът - по-хубав, а сега и молитвата не е така лека, нито животът по-добър… Но ме крепи религиозното преживяване. Това преживяване остава у всеки човек следа, то не се изтрива и не се променя, то е

като разорана вече нива, очакваща посяването на семето, което ще изникне и ще даде стократен плод. Зависи само от човека и от това дали той би последвал религиозното изживяване. Дали би се отделил от света и би последвал Бога? Това зависи от него.

Почит

Литийно шествие в чест на Св. Георги Софийски най-нови премина по Софийските улици.

Снимки: Тео Аврамов

Знание Петдесятничество Петдесятничеството е движение в Християнството, което акцентира върху личния контакт с Бога, посредством кръщение със Светия Дух. Името Петдесятничество идва от Петдесетница (гръцки термин, описващ еврейски празник на седмиците). За християните този случай описва слизането на Светия Дух върху последователите на Иисус Христос (Деяния на Апостолите, гл. 2) и петдесятните вярват, че чрез това кръщение в Светия Дух християните се доближават до духовната мощ, поклонението и учението на ранната църква. Поради тази причина, някои Петдесетни църкви използват и името Апостолска. Повечето петдесятни християни се идентифицират като Протестанти. Някои използват термина Евангелисти, а други се отъждествяват като възстановители. Петдесятничеството, богословски и исторически се доближава до Харизматичното движение тъй като, то е повлияло много на това движение. Освен това някои Петдесятни църкви изповядват Триединството, а други не. Над 600 милиона по целия свят са петдесятни вярващи. I История Ереста на Петдесятниците се появява в Америка в началото на 20 век. Произлиза от т. нар. Движение на Светостта, което е едно от разклоненията на протестантизма. За начало на тази ерес може да се приеме 1901 година, когато на молитвено събрание, организирано от Чарлз Перъм 1873-1929 г. в град Топика, Канзас, се приема основната доктрина на Петдесятниците за кръщението в Светия Дух. Там е решено, че знакът на това кръщение е „говоренето на непознати езици“. Дар за говорене на езици е имало и в по-ранните векове сред янсенистите, квакерите, севенските пророци във Франция, лазаристите в Швеция, възрожденците в Ирландия и пр. Същинският бум на Петдесятничеството обаче се свързва с последвалите през 1906 г. проповеди на афроаме-

риканеца Уилям Сеймур в Лос Анджелис. Те се провеждат на ул. „Азуса“ № 312, която започнала да се нарича „новата горница на Петдесетница”. Основните характеристики на различните петдесятни групи са: интерес към свършека на света, разочарование от съществуващите църкви и демонстративен ентусиазъм. В Гърция и Кипър те се появяват в началото на 1920 г., но имат малък обсег на разпространение. От 1960 г. там се появява и т. нар. движение на Неопетдесятниците които се отличават със своя настойчив прозелитизъм и ярко проявена еуфоричност. Към настоящия момент, те са най-действените и най-опасните секти в Гърция. Най-активната им организация на гръцка територия към момента е т. нар. Свободна Апостолска Петдесятна Църква, която е основана през 1965 г. от Леонидас Фенгос. Негово е твърдението, че „Църквата се основа в 1965 г. на улица „Менандър» в град Атина ”!!! Ние досега знаехме, че Църквата е основана в Йерусалим на петдесетия ден от Възкресението (празник Петдесетница). II Православният отговор на техните заблуди В основни линии тяхното учение съвпада с това на протестанти-

Знание

те като цяло. Само че в допълнение те развиват и някои собствени идеи. Петдесятниците отричат Църквата, свещеното Предание, свещенството, светите църковни тайнства, светите икони, самите светии. Петдесятниците се самоназовават Петдесятници. Те нямат нищо общо с Петдесетница. Светият Дух, Който слезе в деня Петдесетница обедини човеците в една Църква. Докато те напуснаха едната Църква и се отдалечиха от нея. Видно е, че не притежават Светият Дух, Който обединява, а са водени от духа на заблудата, който разцепва и разделя. Най-характерното във вярата на петдесятниците е кръщението със Светия Дух, вследствие на което, както апостолите на деня Петдесятница, кръстените получават дара да пророчестват, да изцеляват болни и да говорят на разни езици. Те признават две тайнства - кръщение. Петдесятниците учат за две кръщения: с вода и със Светия Дух, и Господня вечеря (причастие) и свещенодействията: бракосъчетание, покаяние, благословение на децата, молитви за болните и ръкоположение. Главната разлика между петдесятниците и другите протестанти е вярата в харизматичните проявления на Бога сред тях. Св. ап. Павел говори за едно кръщение - „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). Петдесятниците учат, че кръщението се различава от новораждането (възраждането или обновлението). Св. ап. Павел нарича кръщението „банята на възраждането” (Тит 3:5), като отъждествява кръщението с възраждането. Петдесятниците твърдят, че само те притежават Светия Дух. Господ говори за едно кръщение „от вода и Дух” (Йоан 3:5-8). Затова и св. ап. Павел казва, че всеки кръстен християнин е „храм на Светия Дух” (1 Кор. 6:19). Петдесятниците внушават, че при всички случаи кръстените в Светия Дух трябва да могат да говорят на непознати езици. Слизането на Светия Дух над апостолите е предсказано и потвърдено в Библията, но за

това събитие се говори като за еднократно действие и не се казва, че същото трябва да се случва с всеки последовател на Христа. След апостолските времена повярвалите приемат Светия Дух чрез кръщението и миропомазанието. За помазание говори още ап. Павел: ”Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог. Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни” (ІІ Кор. 1:21-22). Говори и ап. Иоан Богослов: “И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко” (І Иоан. 2:20). За него говорят древните църковни отци Дионисий Ареопагит, св. Теофил Антиохийски, св. Киприян Картагенски, св. Кирил Иерусалимски, св. Ефрем Сирин, бл. Иероним, бл. Августин и мн. др. Лаодикийският събор от 364 г. постановил: “Просветените след кръщението трябва да бъдат помазвани с небесно помазване и да бъдат участници в царството Божие”. За необходимостта от св. Миропомазание се говори и в правилата приети от ІІ и V Вселенски

Знание

събори. Петдесятниците омаловажават кръщението във вода, като учат, че то не умива греховете и не спасява, но Христос казва: “Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5). Като отхвърлят Свещеното предание на Църквата те омаловажават и Евхаристийните св. Дарове, като не ги приемат като Тяло и Кръв Христови, а като хляб и вино. В ранната църква имало харизматици, които имали различни дарове. Ала не се казва, че този дар е задължителен и задължително е обвързан с кръщението: “Ако някои говорят на непознат език…” (І Кор. 14:27), “Всички ли говорят езици” (І Кор. 12:30). В 12 глава на Първото послание до Коринтяни св. ап. Павел казва, че говоренето на езици е един от даровете на “един и същия Дух”, а не единствен. А в “Химна на любовта” в 13 глава казва, че този дар далеч не е най-важен в Църквата. В същия смисъл продължава и по-нататък в 14 глава. В Деяния на светите апостоли се разказва как апостол Филип кръстил един етиопянин, скопец. Дух Светий слязъл върху него, но той не проговорил на чужд език, защото не е било необходимо. Апостолите са проговорили на такива езици, на които е имало кой да ги разбере и да повярва (Деян. 2:8). Петдесятниците учат, че говоренето на езици е белег за истинската църква. Но св. ап. Павел казва, че “езиците са белег не за повярвалите, а за неповярвалите” (І Кор. 14:22). Затова в най-голямо изобилие този дар бил даден на Коринтската църква, която била най-разпусната, най-слаба в религиозно и нравствено отношение. Тя особено се нуждаела от свръхестествена Божия помощ, от укрепване с видими чудеса, тъй като апостолското слово не убеждавало коринтяните. Сред тях имало отрицание на възкресението (І Кор. 15:12), “брат с брата се съди, и то пред неверници” (І Кор. 6:6), имало “завист, раздори и разногласия” (І Кор. 3:3), имало “блудство, и то такова блудство, за каквото дума не става дори и между езичниците, именно, че някой държи бащината си жена” (І Кор. 5:1). Когато коринтяните започнали да злоупотребяват с дара на езиците и почнали да говорят на никому непознати езици, с което произвеждали безредици в събранията, ап. Павел ги упрекнал, че са като полудели (І Кор. 14:23). Има много свидетелства от преки очевидци, че и днес на събранията на петдесятниците се случват същите безредия, безумия, тръшкане, крещене, скубане, дращене и пр. Едва ли подобно поведение може да

се приеме за дар от Светия Дух. Затова св. Иоан Богослов казва: “Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (І Иоан. 4:1). Това учение противоречи на казаното от св. ап. Павел в Първото му Послание до Коринтяни. А то е, че „има различни дарби” (1 Кор. 12:4) и че една от тях е дарът за говорене на различни езици. Св. ап. Павел не счита, че е задължително всички вярващи да умеят да говорят чужди езици: „Всички ли говорят езици?” (1 Кор. 12:30). Св. ап. Павел подчертава, че трябва преди всичко да търсим и да се сдобием с найвисшия дар, който е любовта (1 Кор. 13). Докато Петдесятниците упражняват психологическа принуда над своите последователи с твърдението, че трябва непременно да говорят непознати езици, за да „удостоверят“, че са чеда на Светия Дух. Всъщност, т. нар. говорене на непознати езици за Петдесятниците представлява не друго, а неразбираемо бърборене на несвързани слова или издаване на истерични крясъци, пораждани от духа на заблудата. В Църквата говоренето на езици е онази непрестанна умствена молитва, която винаги е съществувала в нея. След Втората световна война петдесятниците започват да говорят за т. нар. „грабване” на „избраните“. „Грабването” е едно от измеренията на Второто Пришествие на Христос, което те въздигат до централно учение. Базирани именно върху него, тръгват и множеството ереси, нечувани в двухилядолетната християнска история. Това, което занимава Петдесятниците, е да не би да бъдат заварени от дните на Антихриста и да им се наложи да пострадат за Христа! Петдесятниците учат за: три Пришествия на Христос; Два Страшни Съда, поотделно един за праведните и друг за неправедните; „грабване“ на църквата (им) преди идването на Антихриста; хилядолетно Христово царство тук на земята. Това са явни «Затова ще остави човек баща си и майнебиблейски и ка си и ще се прилепи към жена си, и ще антихрибъдат двамата една плът. Тази тайна е вестиянски нездрави лика; но аз говоря за Христа и за църкваучения. Те изта. Тъй и всеки един от вас така да обича цяло противорежена си, както обича себе си, а жената да чат на онова, което се бои от мъжа си» (Ефес. 5:31-33). Господ учи в 24-та

Знание

и 25-та глава на Евангелието от Матея. Също така, книгата Откровение на св. Йоан Богослов се тълкува напълно превратно и изопачено от страна на Петдесятниците. III Лъжепророчества Най-страшното обаче е, че Петдесятниците стигнаха до там да определят конкретно време за настъпването на последните времена. От 1980 г. насам учат, че последните времена са започнали от 1914 г. с Първата световна война. Тук те се припокриват с твърденията на Лъже-Свидетелите на Йехова. Също така, предупреждаваха, че 90-те години на 20 век ще са десетилетието на големите промени. Още от началото на 1990 г. започнаха да разпространяват новината, че в това „десетилетие ще се състои идването на Христос“, „грабването“ на църквата и идването на Антихриста. След седем години господство, през 2000 г. ще настъпи Третото идване на Христос” (в-к „Християнство”, бр. 3, ІІІ, 1986; бр. 13, І, 1987; бр. 73, І, 1991). Тогава всички Петдесятници бяха вдигнати на крак и очакваха Христос да ги грабне на небесата, а останалите хора да затънат в катастрофални бедствия. Слава Богу, 2000-та година отмина, а Петдесятниците се оказаха излъгани, като се потвърди това, че те са от онези лъжепророци, които словото Божие ни съветва да отбягваме и да не слушаме (Втор. 18:22). VI Разеплението им през 2002 г. Много са разцепленията на Петдесятниците. Наброяват се около 20 подобни организации. Само някой с нещо да не е съгласен или да е скандализиран от действията на водача на сектата, веднага си сформира своя група. В Гърция през 2002 г. се получи голямо разцепление между групите от Петдесятници на Солун и тези на Северна Гърция. Това доведе до отдалечаването на мнозина от тяхната организация. Така за пореден път се потвърди убеждението, че Петдесятниците са водени от духа на заблудата, който разделя и разединява хората. Липсва им Дух Светий. Изоставиха Го далеч зад себе си, като се отдалечиха от Църквата

Автор: Боян Фердов

Контакти: blog.dobrotoliubie@abv.bg Главен редактор: Николина Александрова Отговорен редактор: Ангел Карадаков Фотограф: Теодор Аврамов, Олег Каменщик Оформление: Олег Каменщик Други източници за фото материали: https://images.google.com/

Контакти: blog.dobrotoliubie@abv.bg