Може и без хайвер - КНИГА ПЪРВА by Gourmet PCTE Ltd.

МОЖЕ И БЕЗ ХАЙВЕР ЙОХАНЕС МАРИО ЗИМЕЛ

книга първа

Дръзките приключения и изисканите рецепти на Томас Лийвен, таен агент по неволя

КНИГА

ЙОХАНЕС МАРИО ЗИМЕЛ

МОЖЕ И БЕЗ ХАЙВЕР книга

Дръзките приключения и изисканите рецепти на Томас Лийвен, таен агент по неволя

Романът е разделен в две книги за удобство при четенето. Историята продължава в КНИГА ВТОРА.

София, 2017

Романът е създаден по действителни случаи. Всички имена и герои са измислени. Всяко съвпадение с живи или починали лица е чиста случайност.

Всички права запазени. Не е разрешено публикуването на тази книга или на части от нея под каквато и да било форма без писменото разрешение на издателя.

Издателство: „Гурме“ ЕООД

Алианс принт ЕООД, печат

София, 2017 ISBN 978-619-7399-02-8

ЙОХАНЕС МАРИО ЗИМЕЛ

МОЖЕ И БЕЗ ХАЙВЕР книга

превод Веселин Тошков

Йоханес Марио Зимел

ПРОЛОГ 1 — Ние, германците, драга ми Кити, сме в състояние да сътворим икономическо чудо, но не и салата – обърна се Томас Лийвен към едно чернокосо девойче с приятни форми. — Така е, уважаеми господине – отвърна задъхано Кити. Тя бе лудо влюбена в своя очарователен работодател и го гледаше предано. Томас Лийвен бе застанал близо до нея, препасал кухненска престилка върху тъмносиния си смокинг с тесни ревери. В ръката си държеше салфетка, в която бяха загърнати нежните листа на две приказно красиви зелени салатки. Какъв мъж само, мислеше си с блеснали очи девойчето Кити. Причина за тази любов бе и умението на собственика на голямата вила и неин работодател да се движи толкова свойски в нейното царство – кухнята. — Да приготвиш хубава салата е едно почти забравено изкуство – каза Томас Лийвен. – В Централна Германия я правят сладка и има вкус на развален сладкиш, в Южна Германия е кисела като храна за зайци, а в Северна Германия домакините използват дори олио. О, пресвети Лукуле! С това олио в краен случай биха могли да смазват брави, но не и да го слагат в салатата. — Разбира се, уважаеми господине – рече все така задъхано Кити. Отдалеч се чу звън на камбана. Беше седем часа вечерта на 11 април 1957 година.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Този 11 април приличаше на всеки друг ден. Но не и за Томас Лийвен! Защото именно в този ден той възнамеряваше да приключи с едно бурно, противозаконно минало. На този 11 април Томас Лийвен, който току-що бе навършил 48 години, живееше във вила под наем в най-престижната част на „Сесилиеналее“ в Дюселдорф. Притежаваше солидна сума на влог в „Райн-Майн-Банк“ и луксозен спортен автомобил германско производство, за който бе платил 32 000 марки. Томас Лийвен бе изключително добре поддържан мъж – слаб, висок, със слънчев загар, с умни, леко меланхолични очи и чувствителна уста в тясното лице. Черната му коса бе късо подстригана, леко посребряла над слепоочията. Томас Лийвен не беше женен. Съседите му го познаваха като тих, представителен човек. Смятаха го за солиден западногермански бизнесмен, макар и да им се струваше малко странно, че толкоз малко знаеха за него. — Мила ми Кити – каза Томас Лийвен. – Вие сте красива, млада сте и без съмнение ще има още много да учите. Желаете ли да понаучите нещо от мен? — С удоволствие – прошепна Кити, останала вече съвсем без дъх. — Добре, тогава ще ви издам рецептата за овкусяване на зелена салата. Какво направихме дотук? Кити приклекна в лек реверанс. — Преди два часа измихме две средно големи зелени салати, уважаеми господине. След което отстранихме твърдите части и подбрахме само нежните листа... — И какво направихме с нежните листа? – продължи с препитването той.

Йоханес Марио Зимел

— Сложихме ги в една салфетка и я завързахме за четирите й крайчета. След което Вие, уважаеми господине, размахахте салфетката... — Завъртях я, мила Кити, завъртях я, за да изцедя и последната капчица вода. От огромно значение е листата да са съвсем сухи. Но нека насочим вниманието си сега към приготовлението на салатения сос. Подайте ми, моля, стъклена купа и прибори за салата. Сладки тръпки побиха Кити, когато неволно докосна дългата, слаба ръка на своя работодател. Какъв мъж, помисли си тя. Какъв мъж – това си бяха казали и безброй други хора, които се бяха запознали през последните години с Томас Лийвен. За да се разбере що за хора бяха те, трябва да се знае какво обичаше Томас Лийвен и какво мразеше. Томас Лийвен обичаше: хубави жени, елегантни дрехи, старинни мебели, бързи автомобили, хубави книги, изтънчена храна и здрав човешки разум. Томас Лийвен мразеше: униформи, политици, война, безразсъдство, употреба на оръжие, лъжи, лоши обноски и грубиянщина. А беше време, когато Томас Лийвен бе пример за почтен гражданин, далеч от всякакви интриги и привързан към живот пълен със сигурност, спокойствие и удобства. И точно този човек бе откъснат от своята спокойна орбита заради шантавия си късмет, за който ще стане дума най-подробно. Почтеният гражданин Томас Лийвен се видя принуден, попадайки в колкото мащабни, толкова и гротескни опера-

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

ции, да надхитря такива организации като: германските Абвер и Гестапо, британския Сикрет Сървис1, френското Дьозием бюро2, американското ФБР и съветското КГБ. Почтеният гражданин Томас Лийвен се видя принуден, в продължение на пет военни и дванайсет следвоенни години, да използва шестнайсет фалшиви паспорта на девет държави. По време на войната Томас Лийвен предизвикваше безкрайно объркване, както в германската щаб-квартира, така и в съюзническите. Като това не му доставяше никакво удоволствие. А след войната и той, и всички ние имахме за известно време чувството, че безумието, в което бяхме живели, е приключило. Грешка! Господата от задкулисието нямаха никакво намерение да отпуснат хватката си от Томас Лийвен. Но той намираше начин да си отмъсти на своите мъчители. Вземаше от богатите по време на окупацията, от хиените при валутната реформа, от новобогаташите в периода на икономическото чудо. За Томас Лийвен не съществуваше желязна завеса. Той бродеше и търгуваше и на изток, и на запад. Властите се бояха от него. Депутати от различни провинциални парламенти и членове на Бундестага в Бон и днес още треперят, защото Томас Лийвен е жив и знае доста за казината, строителните сделки и поръчките за новия германски Бундесвер... 1

Secret Service (англ.) – британските тайни служби. Бел. ред.

Deuxième bureau (от фр.: Втори отдел) – френските тайни служби. Бел. ред.

Йоханес Марио Зимел

Той, разбира се, не се казва Томас Лийвен. При създалите се обстоятелства ни е простено, че променихме както името, така и неговия адрес. Но историята на този някогашен мирен гражданин, чиято страст и до днес е готвенето и който против волята си се превърна в един от най-големите авантюристи на нашето време, тази история е истинска. Ние я започваме вечерта на 11 април 1957 година, в онзи исторически момент, когато Томас Лийвен изнася лекция как се приготвя зелена салата. Но да се върнем отново в кухнята на неговата вила! — Салатата никога не бива да влиза в допир с метал – каза Томас Лийвен. Кити гледаше като хипнотизирана тънките ръце на своя работодател и слушаше неговата лекция с все по-голям трепет. — За заливката – каза Томас Лийвен – се взема щипка черен пипер, щипка сол, чаена лъжичка люта горчица. Едно твърдо сварено яйце на ситно. Много магданоз. Още повече див лук. Четири супени лъжици истински италиански зехтин. Кити, моля те, зехтина! Поруменялата Кити подаде желаното. — Четири супени лъжици от него, както казах. И сега, още четвърт сметана – дали заквасена или сладка, е въпрос на вкус, аз използвам заквасена. В този момент кухненската врата се отвори и влезе един великан. Носеше сиво-черни панталони на райета, раиран жакет в синьо и бяло, бяла риза и бяла връзка. Коса, подстригана

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

на „канадска ливада“, красеше главата му. Ако си обръснеше главата, щеше да прилича на уголемено копие на актьора Юл Бринър. — Какво има, Бастиян? – попита Томас. Прислужникът отговори с леко провлечен глас и силен френски акцент: — Господин директорът Шаленберг пристигна. — Точен на минутата – каза Томас и си свали престилката. – С този мъж ще може да се работи. — Храната след десет минути, нали. Бастиян ще сервира. Вие, мило дете, сте свободна. Докато Томас си миеше ръцете в облицованата с черни плочки баня, Бастиян изчетка още веднъж смокинга му. — А господин директорът как изглежда? – попита Томас. — Обичайното – отговори великанът. – Тлъст, солиден, с дебел врат и голямо шкембе. Пълен провинциалист. — Не звучи несимпатично. — Има и два белега на лицето от дуел със саби. — Тогава си връщам думите назад – Томас облече смокинга, но се сети за нещо и каза раздразнено: – Бастиян, пак си пил от коняка! — Само глътка. Бях малко напрегнат. — Я стига! Трябва да си трезвен, ако се случи нещо. Не можеш да пребиеш господин директора, ако си пиян. — Абе ще се справя с този дебелак, дори и да изпадна в делириум тременс! — Тихо! Нали помниш за номера със звънеца?

Йоханес Марио Зимел

— Разбира се. — Повтори. — Като се звънне веднъж, нося следващото блюдо. При две позвънявания нося фотокопията, а при три идвам с чувала с пясък. — Ще ти бъда благодарен – каза Томас Лийвен, докато си пилеше ноктите, – ако спазиш последователността. Меню, 11 април 1957 г. Супа Лейди Кърсън Пиле с червен пипер; зелена салата Клара; ориз Шпиковани ябълки със сос от винена пяна; Запечени филийки със сирена Тази вечеря донесе 717 850 швейцарски франка. Супа: Лейди Кърсън бе съпруга на английския вицекрал лорд Кърсън. Съпругът й пишеше политически книги. Тя съставяше готварски рецепти. За своята супа от костенурка лейди Кърсън препоръчва предните крачета на вкусните животни. Тяхното месо е най-добро. Подправяме с естрагон, кимион, джинджифил, мускатово орехче, карамфил и къри. В супата добавяме и чаша шери, по възможност яйца от костенурка и наденички от смлените дреболии, напълнени в чревцата на животното. Комуто обаче това се стори прекалено сложно, да си купи от магазина консерва с готова супа от костенурка, но да не забравя да й добави една сериозна глътка шери и чашка сметана. Пиле с червен пипер: Запържваме младо пиле с масло, като внимаваме да не загори, след което го разделяме на четири или шест

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

части според големината му и ги оставяме на топло. В същата мазнина запържваме ситно нарязана глава лук и чаена лъжичка червен пипер, добавяме малко вода или бульон, слагаме достатъчно количество заквасена сметана, в която е забъркано малко нишесте, посоляваме и евентуално добавяме още червен пипер. За подсилване на червения цвят в соса прибавяме и малко доматено пюре, но то в никакъв случай не бива да доминира. Слагаме парчетата от пилето в соса и ги оставяме няколко минути да се овкусят. Ориз: Оризът почти винаги лепне като каша. А всъщност е толкова просто зрънцата да не се слепват. Внимание: добре измитият ориз трябва да се вари 10 до 15 минути, независимо в какво количество вода. След това го отцеждаме и измиваме със студена вода. Това е начинът да се отървем от лепкавото оризово нишесте! Малко преди сервиране оризът се затопля в цедката на водна пара. Чак когато го сложим в купата за сервиране, добавяме малко масло, сол и по желание къри, шафран или пипер. Шпиковани ябълки със сос от винена пяна: Обелваме няколко големи сочни ябълки, поливаме ги със захарен сироп с малко ванилия и ги оставяме бавно да се задушават, като внимаваме да не се разпаднат. Изваждаме ги от сиропа и ги оставяме да се отцедят. Междувременно белим бадеми, филираме ги и ги запичаме в гореща фурна. Напояваме добре отцедените ябълки с ликьор, ром или коняк и ги шпиковаме със запечените бадеми. Аранжираме върху плато и добавяме соса от винена пяна: разбиваме два жълтъка със 100 г захар, 20 г царевично или пшенично нишесте, разтворено в половин чаша вода, и четвърт литър бяло вино; сгъстяваме на слаб огън, като бъркаме непрекъснато. Двата белтъка разбиваме на сняг и ги прибавяме към сместа. Може да се доовкуси с ром, арак или коняк.

Йоханес Марио Зимел

Запечени филийки със сирена: Намазваме филийки бял хляб с масло и отгоре поставяме резен жълто сирене – подходящи са само ементал или едам. Филийките се подреждат в тава и се запичат за 5 минути до златисто в добре загрятата фурна. Сервират се горещи.

2 — Чудесна супа – рече директор Шаленберг. Облегна се назад и попи тънките си устни с ленената салфетка. — Лейди Кърсън – каза Томас и натисна един път бутона на звънеца, който бе скрит под таблата на масата. — Коя лейди? — Кърсън – така се казва супата. Костенурка с шери и сметана. — Така де, много ясно. Пламъците на свещите по масата внезапно трепнаха. Бастиян бе влязъл безшумно и сервираше пилето с червен пипер. Пламъците се успокоиха. Топлата жълта светлина се стелеше върху тъмносиния килим, старата фламандска маса, дървените столове с високи облегалки, големия фламандски скрин. Пилето накара Шаленберг отново да изпадне във възторг. — Деликатес, просто деликатес. Наистина е очарователно, господин Лийвен, че ме поканихте! А всъщност искахте само да поговорим делово… — Работата се обсъжда най-успешно с добра храна, господин директоре. Вземете си още от ориза, ето го пред Вас.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Благодаря. Но кажете най-сетне, господин Лийвен, за какъв бизнес става дума? — Още малко салата? — Не, мерси. Кажете най-сетне. — Е, добре – каза Томас. Господин директоре, Вие притежавате голяма фабрика за хартия. — Да, така е. С двеста души персонал. Напълно възстановена от развалините. — Похвално постижение. Наздраве! – Томас Лийвен вдигна чашата си. — Наздраве. — Господин директоре, доколкото зная, Вие произвеждате висококачествена хартия с воден знак. — Така е. — Между другото, доставяте хартията с воден знак и за новите облигации, които заводите на Германския стоманодобивен съюз пуснаха току-що на пазара. — Правилно. Облигациите на ГСС. Но да Ви кажа, аман от тези досадни процедури и постоянни проверки. Само и само да не би някой от моите работници да реши да отпечата някоя и друга облигация за себе си, ха-ха-ха. — Ха-ха-ха. Господин директоре, бих искал да поръчам петдесет големи листа от тази хартия. — Искате да поръчате… какво? — Петдесет големи листа. Като шеф на фирмата, за Вас едва ли ще е проблем да заобиколите контрола. — Но какво, за бога, ще правите с тази хартия?

Йоханес Марио Зимел

— Много ясно. Ще отпечатам облигации на заводите на ГСС. А Вие какво си помислихте? Директорът Шаленберг сгъна салфетката си, погледна не без съжаление към своята все още наполовина пълна чиния и каза: — Опасявам се, че ми се налага да тръгна веднага. — В никакъв случай. Има още ябълки със сос от винена пяна и запечени филийки със сирена. Директорът се изправи. — Господине, готов съм да забравя, че изобщо някога съм бил тук. — Съмнявам се, че ще можете да го забравите – каза Томас и добави още малко ориз в чинията си. – Защо стоите прав, господин началник на отбранителната промишленост? Моля Ви да седнете. Лицето на Шаленберг бе тъмночервено. — Какво казахте? — Да седнете. Пилето Ви ще изстине. — Началник на отбранителната промишленост ли казахте? — Така казах. Нали бяхте такъв. Макар че през 1945 година забравихте за тази титла. В анкетния формуляр например. То защо ли да си спомняте. Вече си бяхте набавили новите документи с новото Ви име. Като началник на отбранителната промишленост се казвахте Мак. — Вие сте луд. — Ни най-малко. Вие бяхте началник на отбранителната

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

промишленост във Вартегау. Вие все още сте в списъка с издирвани лица на полското правителство. В списъка сте под името Мак, разбира се, а не Шаленберг. Директор Шаленберг се свлече на стария фламандски стол, изтри челото си с ленената салфетка и безпомощно промълви: — Наистина не разбирам защо трябва да слушам всичко това. Томас Лийвен въздъхна. — Вижте, господин директор, аз също имам доста бурно минало зад гърба си. И желая да скъсам с него. Ето защо се нуждая от Вашата хартия. Ще ми отнеме много време, ако се опитам да я подправя. За сметка на това разполагам с опитни печатари... Не се ли чувствате добре? Странно... Пийнете глътка шампанско, ще Ви ободри. Вижте, господин директор, когато войната свърши, получих достъп до всички тайни досиета. По онова време Вие тъкмо се бяхте покрили в Мийзбах. — Това е лъжа! — Прощавайте, имах предвид Розенхайм. В хотел „Линденхоф“. Този път директорът Шаленберг само махна уморено с ръка. — Аз знаех, че се криете там. Тогавашната ми позиция ми даваше право дори да кажа да Ви арестуват. Но се запитах каква полза имам аз от това. Ще Ви задържат, ще Ви предадат. И какво? – Томас си отхапа с апетит от пилешкото бутче. – От друга страна, казах си аз, ако го оставиш сега на мира, господинът ще изплува отново на повърхността след

Йоханес Марио Зимел

няколко години. Тази порода не се дави, винаги ще изплува... — Срамота – просъска Шаленберг. — ...и може да ти бъде далеч по-полезен. Така си казах тогава, така и направих, и ето че се оказах прав. Шаленберг мъчително се надигна. — Отивам право в полицията, за да подам оплакване. — Ето го телефонът – Томас натисна два пъти копчето под масата. Пламъчетата на свещите трепнаха, когато прислужникът Бастиян влезе тихо в стаята. Носеше сребърен поднос, върху който имаше няколко фотокопия. — Моля, заповядайте – каза Томас. – На тези копия, между другото, господин директорът е в униформа, тук са и различни заповеди на господин директора от периода 1941–1944 и разписка от ковчежника на националсоциалистите за получени сто хиляди райхсмарки за дарения за СА и СС. Директор Шаленберг отново седна. — Може да отсервирате, Бастиян. Господин директорът привърши. — Разбира се, господине. Томас изчака Бастиян да излезе и каза: — Между другото, Вие участвате в схемата с петдесет хиляди. Достатъчно ли е? — Няма да позволя да бъда изнудван. — Вие не участвахте ли и на последните избори с доста солидни дарения, господин директоре? Как се казваше немското списание, което се интересува от подобни неща?

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Вие сте напълно луд! Искате да печатате фалшиви облигации? Вие ще влезете в затвора! И аз с Вас. С мен е свършено, ако Ви дам хартията. — Аз няма да отида в затвора. А с Вас ще бъде свършено само ако не ми дадете хартията, господин директоре. – Томас натисна един път звънеца. – А сега обърнете внимание колко добре ще Ви се отразят шпикованите ябълки. — Нито една хапка няма да приема повече от Вас, изнудвач такъв! — И кога да очаквам хартията, господин директор? — Никога! – изкрещя обезумял Шаленберг. – От мен няма да получите и един лист хартия.

3 Наближаваше полунощ. В просторната библиотека Томас и неговият прислужник Бастиян бяха седнали пред огъня в камината. Стотици червени и златисти, сини, жълти, бели и зелени обложки на книги проблясваха в полумрака. От грамофона звучеше „Концерт за пиано номер 2“ от Рахманинов. Томас Лийвен все още бе облечен с безупречния си смокинг. Бастиян беше разкопчал яката си и като наблюдаваше с едно око господаря, сложи крака на стола пред себе си, като не пропусна да подложи вестник. — Директор Шаленберг ще достави хартията до седмица, а колко ще им трябва на твоите хора за отпечатването? – попита Лийвен. — Десетина дни – отговори Бастиян и повдигна тумбестата чаша с коняк към устните си.

Йоханес Марио Зимел

— Тогава ще пътувам до Цюрих на първи май – хубава дата, Ден на труда – каза Томас. Той подаде на Бастиян една облигация и един списък. – Ето ти образец и списък с номерата, които искам да видя върху облигациите. — Много ми се иска да разбера какво си намислил – изръмжа възхитеният Бастиян. Само когато Бастиян останеше насаме със своя господар, той минаваше на „ти“, тъй като познаваше Томас от седемнайсет години, а преди това беше всичко друго, само не и прислужник. Познанството на Бастиян с Томас бе от времето, когато се срещнаха при шефката на една гангстерска банда в Марсилия. Освен това той бе преживял редица опасни авантюри с Томас, а тези неща укрепват връзката. — Томи, няма ли да ми кажеш какво си намислил? — По принцип, драги ми Бастиян, става дума за нещо съвсем законно и красиво: за спечелването на доверие. Моята измама с облигации ще бъде една елегантна измама. И аз смятам – да чукна на дърво – никой да не забележи, че става дума за измама. Всички ще спечелят и всички ще останат доволни. Томас Лийвен се усмихна замечтано и извади златния си джобен часовник, който имаше от баща си. През всички изпитания в живота си Томас носеше плоския часовник с капак на пружина, който го придружаваше при безстрашните му бягства и преследвания. Томас Лийвен винаги бе успявал да го скрие, да го опази или да си го възвърне. Щракна и капакът се отвори. С нежен звън вграденият механизъм отмери часа.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Бастиян промълви тъжно: — Не ми го побира мозъкът. Една облигация представлява дял от голямо предприятие. При падеж на определени интервали от време се получават дивиденти, или определена част от печалбата, която е изработило предприятието. — Да, и какво, малкия? — Господи, та нали ти няма да можеш да представиш подправените ценни книжа в нито една банка по света! Техните номера фигурират и на истинските книжа, които някой друг притежава. Измамата ще лъсне веднага. Томас се надигна. — Естествено, че никога няма да представям самите облигации. — Е, какъв е номерът тогава? — Ще останеш изненадан – каза Томас, отиде до сейфа на стената и въведе комбинацията. Тежката стоманена врата се отвори. В сейфа имаше пачки с банкноти, няколко кюлчета злато с оловна сърцевина (всяко с кратка история) и три кутии с обработени и необработени скъпоценни камъни. Найотпред лежеше купчинка с паспорти. — За по-голяма сигурност ще пътувам до Швейцария под друго име – замислено каза Томас. – Я да видим, какви немски паспорти са ни останали? На лицето му се появи усмивка, като видя имената: — Боже, колко спомени изплуват … Якоб Хаузер... Петер Шойнер... барон Лудвиг фон Тренделенбург... Вилфрид От... — Като Тренделенбург ти изнесе нелегално кадилаците за Рио. Така че, бих оставил барона да си почине малко. А също

Йоханес Марио Зимел

и Хаузер. Него все още го търсят във Франция – потънал в спомени, подхвърли Бастиян.

4 — Седнете, моля, господин От. С какво можем да Ви бъдем полезни? – попита ръководителят на отдела за ценни книжа и сложи пред себе си скромната визитна картичка „Вилфрид От, индустриалец, Дюселдорф.“ Ръководителят на отдела за ценни книжа се казваше Жюл Вермон. Кабинетът му се намираше на първия етаж на „Швайцер Централбанк“ в Цюрих. Томас Лийвен, който току-що се бе представил за Вилфрид От, попита: — Вие сте французин, мосю? — По майчина линия. — Да говорим на френски тогава – предложи Томас, или Вилфрид, който говореше този език без никакъв акцент. Лицето на Жюл Вермон грейна. — Бих ли могъл да открия анонимна сметка във Вашата банка? — Но, разбира се, мосю. — Придобих неотдавна няколко нови облигации на Германския стоманодобивен съюз. Иска ми се да ги оставя в Швейцария. Както казах, на анонимна сметка, а не на мое име. — Разбирам, досадните германски данъци, нали? – намигна му Вермон.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

За него не беше нещо ново чужденци да депозират големи ценности. Общо 150 милиарда франка, собственост на чужденци, се намираха през 1957 година в Швейцария. — Само да не забравя – каза Томас Лийвен, – помолете да отрежат купоните за 1958 и 1959 година. Тъй като не зная кога ще дойда пак до Цюрих, ще задържа тези купони при мен и в определения срок сам ще ги осребря. Това ще Ви спести малко работа. – А на мен ще спести затвора, си каза той. Всичко приключи бързо. Във вътрешния джоб на Томас Лийвен се намираше удостоверение от „Швайцер Централбанк“, че господин Вилфрид От, индустриалец от Дюселдорф в Западна Германия, има депозирани нови облигации на Германския стоманодобивен съюз на обща номинална стойност от един милион марки. Той се качи на спортната си кола, която правеше впечатление дори и в Цюрих, и се прибра в хотел „Бор о лак“, в който беше отседнал. Тук всички служители бяха запленени от него и както във всички хотели по света, в които беше отсядал, всички го харесваха. Дължеше се на слънчевия му нрав, на демократичното му отношение и не на последно място – на щедрите бакшиши. Взе асансьора и се качи в апартамента си. Първата му работа бе да отиде до банята и да изхвърли в тоалетната чиния отрязаните купони за 1958 и 1959 година, за да не може да бъдат използвани за някакви нередности. От хола излезе на терасата и седна под шарената тента, хвърли доволен поглед към малките корабчета, които плаваха върху блещукащите води на Цюрихското езеро, и се замисли. След миг извади златен молив и написа на един лист от хотела следната обява:

Йоханес Марио Зимел

ГЕРМАНСКИ ИНДУСТРИАЛЕЦ желае да участва за две години на швейцарския финансов пазар, като предлага висока лихва и първокласно обезпечение. Ще бъдат разглеждани единствено сериозните оферти, подкрепени с банкови документи. Обявата се появи два дни по-късно на видно място в раздела за обяви на „Нойе Цюрхер цайтунг“. За три дни на обявения адрес пристигнаха 46 писма. Докато се радваше на лъчезарното време на терасата, Томас сортираше най-добросъвестно постъпилите предложения, като ги раздели на четири групи: 17 от писмата бяха изпратени от фирми за недвижими имоти, антикварни магазини, бижутери и търговци на автомобили, които не предлагаха пари, а своя бизнес. 10 писма бяха от господа, които, макар и да нямаха пари, предлагаха своите връзки с други господа, които били имали пари. 11 писма, някои със снимки, други без, бяха от дами, които не предлагаха пари, а себе си – къде със, къде без чар. И най-накрая осем писма от хора, които предлагаха пари. Томас Лийвен накъса на малки листчета 38-те писма от първите три групи. От останалите оферти две привлякоха вниманието му поради пълната им противоположност. Едното писмо бе написано на не особено добра пишеща машина върху не много добра хартия и на не особено добър немски. Подателят предлагаше „... срещу интересна за мен лихва суми до един милион швейцарски франка.“ Подписът под офертата гласеше: „Пиер Мюрли, брокер“.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Другото писмо бе написано на ръка със ситен, изящен почерк. В горния край на жълтеникавия лист от ръчно изработена хартия имаше малка петзъба златна корона. Текстът гласеше: Шато Монтенак, 8 май 1957 г. Уважаеми господине, Във връзка с Вашата обява в „Нойе Цюрхер цайтунг“ бих Ви помолил да ме посетите – след телефонно обаждане. Е. дьо Кувий Томас замислено постави двата различни листа един до друг, за да ги сравни. Замислен извади от джоба на жилетката си златния часовник и се вслуша в сребърногласия му звън... един, два, три... часът бе три и половина. Пиер Мюрли, помисли си Томас, трябва да е доста богат, но и голям скъперник. Купуваше лоша хартия и пишеше на стара пишеща машина. Докато Е. дьо Кувий пишеше на ръка, но върху възможно най-добрата хартия. Дали беше граф? Или пък барон? Ще видим... Шато Монтенак се намираше сред огромен парк на южния склон на планината над Цюрих. Широк, чакълест път се извиваше нагоре към малкия, боядисан в царско жълто дворец със зелени щори на прозорците. Томас паркира автомобила пред голямата врата. Един крайно високомерен прислужник се изправи пред него. — Мосю От, моля, последвайте ме. – Въведе го в сградата,

Йоханес Марио Зимел

през няколко пищно обзаведени помещения до един също така пищен кабинет. Зад малкото бюро се надигна фигурата на слаба, елегантна млада жена на около 28 години. Кестенявата й коса се стелеше на меки вълни почти до раменете. Голямата й уста блестеше в бледорозово. Кафявите й очи бяха дръпнати нагоре, скулите леко изпъкнали. Дамата имаше дълги, копринени мигли и златиста, кадифена кожа. Нещо сякаш прониза Томас. Дами с дръпнати очи и изпъкнали скули бяха извършили опустошения в неговия живот. Този тип жени, помисли си той, винаги се държаха по един и същ начин. Отблъскващо. Хладно. Надменно. Но когато човек ги опознаеше по-отблизо – тогава нямаше спиране! Младата дама го погледна сериозно. — Добър ден, господин От. Ние разговаряхме по телефона. Моля Ви, седнете. Тя седна и кръстоса крака. Роклята й се плъзна леко нагоре. А и краката й са толкова дълги и хубави, помисли си Томас. — Господин От, Вие търсите финансово участие. Споменахте за първокласни гаранции. Мога ли да знам за какво става дума? Това вече е прекалено, помисли си Томас и каза хладно: — Не смятам, че трябва Ви обременявам с това. Бъдете така любезна да кажете на господин дьо Кувий, че съм тук. Той ми писа. — Аз Ви писах. Казвам се Елен дьо Кувий. Аз водя финансовите дела на своя чичо – заяви младата дама с леден тон. – Тъй че, господин От, какво наричате първокласни гаранции?

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Усмихнат, Томас наведе глава: — Нови облигации на Германския стоманодобивен съюз, депозирани в „Швайцер Централбанк“. Номинал: един милион. Борсовият курс на старите облигации: двеста и седемнайсет... — Каква лихва предлагате? — Осем процента. — И каква сума си представяхте? Боже, какви студени очи, помисли той и каза: — Седемстотин и петдесет хиляди швейцарски франка. — Моля? За свое голямо учудване Томас Лийвен забеляза, че Елен дьо Кувий стана изведнъж нервна. С върха на езика си тя облиза яркочервените си устни. Миглите й леко потрепнаха. — Това не е ли една – хм – доста висока сума, господин От? — Но защо, моля Ви? При тази борсова стойност на облигациите? — Наистина, да, но... – тя стана. – Съжалявам, но мисля, че трябва все пак да повикам чичо си. Извинете ме за момент. Той стана. Тя изчезна. Той седна отново. Чака точно осем минути според джобния часовник. Инстинктът му, натрупан през дългите години на живота му извън закона, му подсказваше, че тук нещо не е наред! Но какво? Вратата се отвори и Елен се появи. След нея вървеше висок, слаб мъж със загоряло от слънцето лице и широка брадичка, с къса леденосива коса и бяла найлонова риза под едноредното сако. Елен го представи:

Йоханес Марио Зимел

— Барон Жак дьо Кувий, мой чичо. Господата се ръкуваха. Подозренията на Томас се задълбочаваха: има лапи на каубой. А брадичката – сякаш постоянно дъвче дъвка. А и този акцент... Ако това е френски аристократ, аз съм китайски император. Той реши всичко да приключи бързо. — Бароне, боя се, че уплаших очарователната Ви племенница. Нека да забравим цялата тази история. За мен беше чест да се запознаем. — Един момент, мосю От, защо е това бързане. Нека седнем – баронът също бе нервен. Той позвъни на прислугата. – Нека обсъдим всичко на спокойствие. С няколко питиета. Когато високомерният прислужник донесе питиетата, уискито се оказа бърбън, а не скоч. Този Кувий започва все повече и повече да не ми харесва, помисли си Томас. Баронът поднови разговора. Той призна, че всъщност си е мислил за далеч по-малко участие. — Може би сто хиляди? — Бароне, нека забравим за това – каза Томас. — Или сто и петдесет хиляди... — Наистина, бароне, наистина... — А може и двеста хиляди... – вече звучеше почти умолително. В този момент се появи надменният прислужник и съобщи за телефонен разговор от чужбина. Баронът и неговата племенница излязоха.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Томас започна лека-полека да се забавлява с това семейство от аристократи. Когато след десетина минути баронът се върна сам, пребледнял и силно изпотен, той почти го съжали. Но въпреки това се сбогува рязко. В салона се сблъска с Елен. — Вие си тръгвате вече, мосю От? — Прекалено дълго Ви досаждах – каза Томас и й целуна ръка. Усети парфюма и уханието на кожата й, и каза: — Ще ме направите щастлив, ако пожелаете да вечеряте с мен днес, в „Бор о лак“, или другаде, ако предпочитате. — Господин От – сякаш заговори мраморна статуя, – не зная колко сте изпили, но ми се иска да вярвам, че това е причината. Сбогом.

5 Колкото безрезултатен се бе оказал разговорът с барон дьо Кувий, толкова по-гладко се разви сделката с брокера на недвижими имоти Пиер Мюрли. Томас му се обади и накратко му обясни какво иска: срещу обезпечението с германските акции да получи сумата от 750 хиляди франка. — Само толкова? – попита Пиер Мюрли на специфичния гърлен швейцарски немски. — Не, това ми стига – каза Томас и си помисли: с нищо не бива да се прекалява. Брокерът дойде в хотела, червенокос, четвъртит човек. Човек с динамика. Още на следващия ден отидоха при нотариус, за да сключат следния договор:

Йоханес Марио Зимел

„Господин Вилфрид От, индустриалец от Дюселдорф, се задължава да плати лихва от осем процента върху сумата от три четвърти милион франка. Сумата трябва да бъде върната най-късно до полунощ на 9 май 1959 година. Господин Пиер Мюрли, брокер на недвижими имоти от Цюрих, се задължава да не докосва депозита от облигации, които господин От му прехвърля като обезпечение. В случай че сумата не бъде върната до горепосочената дата, господин Мюрли може да разполага свободно с ценните книжа.“ С договора в джоба Томас и Мюрли отидоха до Централната банка. Автентичността на депозитната разписка бе потвърдена. В брокерския офис на Пиер Мюрли се състоя и предаването на чека за 717 850 швейцарски франка. Удържани бяха всички банкови такси, както и осемпроцентовата лихва за две години. Ето как за нула време Томас се бе сдобил с 717 850 швейцарски франка! Две години той можеше да работи с този капитал, а през май 1959 година да върне в срок и коректно цялата сума, да си вземе фалшивите акции от банката, да ги накъса и да ги пусне в тоалетната чиния. Така всички щяха да спечелят, без някой да е ощетен. Дори още повече: никой никога нямаше да разбере какъв номер бе извъртян. Мдаа, толкова просто стават тези неща. Стига да станат... Когато Томас Лийвен часове по-късно влезе в лобито на своя хотел, зърна в един фотьойл да седи Елен дьо Кувий. — Привет, много се радвам!

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Безкрайно бавно Елен вдигна поглед от модното си списание и каза безкрайно отегчено: — О, добър ден. В този прохладен ден тя бе облечена в кафява пепитена рокля и късо палто от канадска норка. Нямаше нито един мъж в лобито, който да не се обърна след нея. — Закъсняхте малко, но съм много щастлив, че все пак дойдохте. — Господин От, моля Ви да имате предвид: аз идвам не при Вас, а при моя приятелка, която живее тук. — Ако не става днес, тогава може би утре преди обед за един аперитив? — Утре заминавам за Ривиерата. — Какво съвпадение! – плесна с ръце Томас. – Знаете ли, и аз пътувам утре за Ривиерата! Ще Ви взема в 11, става ли? — Разбира се, че няма да пътувам с Вас. Ето я и моята приятелка – каза тя рязко и се изправи. – И успех – стига да Ви застигне. На следващия ден в единайсет часа и седем минути Елен дьо Кувий премина с малка спортна кола през портата на Шато Монтенак – и покрай Томас. Той се поклони, тя погледна настрани. Той се качи в своята кола и я последва. До Гренобъл не се случи нищо за отбелязване. Малко след Гренобъл колата на Елен спря. Тя слезе. Той спря до нея. — Нещо с мотора – каза тя. Той прегледа мотора, но не откри никаква повреда.

Йоханес Марио Зимел

Елен вече бе отишла до близката къща да се обади за автомонтьор. Скоро той се появи и каза, че бензиновата помпа била „напълно скапана“, колата трябвало да бъде закарана в сервиз и ремонтът щял да трае поне два дни. Томас бе убеден, че монтьорът лъжеше, за да вземе повече пари, но бе доволен, че бе срещнал този лъжец. Той покани Елен да продължи пътуването си в неговата кола. — Много сте любезен, господин От – отвърна тя след дълго колебание. Багажът й бе прехвърлен. Лъжецът дискретно получи от Томас доста аристократичен бакшиш. През следващите сто километра Елен каза една единствена дума. Томас кихна веднъж и тя каза „Наздраве!“ След още сто километра обяви, че има уговорка със своя годеник да се срещнат в Монте Карло. — Бедният – каза Томас. – Няма да има много време да Ви се порадва. В Монте Карло той закара Елен, както тя желаеше, в хотел „Париж“, където я чакаше съобщение. Годеникът й бе задържан в Париж и не можеше да дойде. — Ще взема неговия апартамент – заяви Томас. — Много добре, мосю – каза рецепционистът и прибра банкнотата от 5000 франка. — Но ако моят годеник все пак дойде... — Ами тогава да му мисли къде ще се настани – каза Томас, дръпна Елен встрани и прошепна: – Той изобщо не е мъж за Вас. Не виждате ли, че съдбата има пръст в това? Тук младата дама внезапно се засмя.

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

Останаха два дни в Монте Карло, след което заминаха за Кан. Отседнаха в хотел „Карлтън“. Томас прекара няколко хубави дни. Отиде с Елен до Ница, Сен Рафаел, Сен Максим, Сен Тропе. Плуваха в морето. Нае моторница и караха водни ски. После лежаха дълго на плажа. Елен се смееше на същите неща, на които се смееше Томас, харесваше същите храни, обичаше същите книги, същите картини. И когато след седем прекрасни дни тя стана негова любовница, той установи, че наистина се разбираха по всички въпроси. И тогава то се случи: в първия час на осмия ден... С влажни очи Елен дьо Кувий лежеше в леглото на своята спалня. Томас седеше до нея. Двамата пушеха. Той галеше косите й. Тиха музика звучеше в стаята. Светеше само една малка лампа. Елен въздъхна и каза: — О, Вил, толкова съм щастлива... – Наричаше го Вил. Според нея Вилфрид й напомняше много за Рихард Вагнер. — И аз, сърце мое, и аз. — Наистина ли? И ето го отново онзи странен, замислен поглед в дръпнатите нагоре очи, който Томас не можеше да разгадае. — Наистина, шери. Внезапно Елен се обърна така, че той видя красивия й златисто-кафяв гръб, и се разрида с лице във възглавницата. — Аз те излъгах! Аз съм лоша, ох, толкова съм лоша! Той я остави да хълца известно време, след което каза спокойно:

Йоханес Марио Зимел

— Щом е твой годеник... Тя се обърна по гръб и извика: — Глупости, годеник! Аз изобщо нямам годеник! О, Томас, Томас! Той усети ледени тръпки по гърба си. — Какво каза току-що? — Изобщо нямам годеник. — Не, не това имах предвид – едва не се задави той. – Томас ли ме нарече току-що? — Да – изхлипа тя и едри сълзи се стекоха по бузите й, към врата и гърдите й. – Да, разбира се, че казах Томас. Но нали така се казваш, мили ми, бедни Томас Лийвен... Ох, защо ли трябваше да те срещна? През целия си живот не съм се влюбвала така... И точно на теб ли трябва да направя това! — Да направиш? Какво да направиш? — Аз работя за американското разузнаване – проплака отчаяно Елен. Томас не забеляза, че огънчето на цигарата му пълзеше все по-близо към пръстите му. Той мълча дълго. Накрая въздъхна дълбоко. — Господи, отново ли се започва? — Не исках да ти казвам... Не биваше да ти го казвам... Те ще ме изгонят – но аз трябваше да ти кажа истината след тази вечер. Иначе щях да се задуша. — По-спокойно и отначало – каза Томас, който постепенно дойде на себе си. – Значи ти си американска агентка. — Да. — А твоят чичо?

МОЖ Е И БЕ З Х А Й ВЕ Р

— Той е моят шеф, полковник Херик. — А Шато Монтенак? — Под наем е. Нашите хора в Германия съобщиха, че планираш голям удар. Тогава ти се появи в Цюрих. И като излезе твоята обява, бяхме упълномощени да ти предложим участие до сто хиляди франка. — Това пък защо? — Е, нали имаше някаква уловка в твоята обява. Не я разбрахме, но щяхме да я открием и да те пипнем. Нали ФБР иска да те наеме на всяка цена. Съвсем са полудели по теб! Тя отново заплака. Томас й бършеше сълзите. — А когато поиска 750 000, ние спешно се свързахме с Вашингтон! И само да знаеш какво ни наговориха... 750 000, това е безумие! Те не искаха да рискуват и решиха да пуснат мен в играта. — Да пуснат теб – глупашки повтори той. — И така тръгнах на това пътуване. Всичко бе само театър. Монтьорът в Гренобъл... — Господи, и той ли? А аз като пълен глупак му дадох и бакшиш! — ... годеникът и всичко, Томи. А пък аз взех, че се влюбих в теб и зная, че ако не се съгласиш да работиш за нас, те ще те разобличат. Томас се изправи. — Остани при мен. — Ще се върна, мила – каза той някак отнесено. – Трябва обаче да обмисля някои неща на спокойствие, ако не възразя-

Йоханес Марио Зимел

ваш. Защото всичко това, да знаеш, съм го преживял вече... Остави я да хълца и мина през хола в своята спалня. Седна до прозореца и дълго се взира в нощта. Посегна към телефона, изчака да се обади централата и каза: — Дайте ми главния готвач. Това няма значение, събудете го. След пет минути телефонът иззвъня. Томас вдигна слушалката: — Гастон? Обажда се От. Току-що съдбата ми нанесе тежък удар. Трябва ми нещо леко, възбуждащо сетивата. Направете ми един доматен коктейл и няколко крокета със сардини. Благодаря. Затвори телефона. Сякаш няма спасение, помисли си той. През 1957 ме държат за врата, така както ме държаха и през 1939 година! През отворената балконска врата Томас Лийвен гледаше навън към изоставената Корниш д‘Ор и нагоре към недостъпните безразлични звезди, които блестяха над Средиземно море. Те сякаш изплуваха внезапно от кадифената тъмнина, мъжете и жените от неговото минало, слизаха все по-близко: омайващи красавици, ледени агентки, могъщи босове на концерни, отракани търговци, безскрупулни убийци, водачи на банди, известни биячи. Целият му досегашен живот се стовари върху него, този луд, авантюристичен живот, който сякаш бе описал пълна окръжност от онзи топъл ден през май 1939 година, когато започна всичко.