World Review 2018: Capital (Bulgaria) by NYTLicensing

Политика, прогрес и просперитет

Светът има нужда от по-силен ЕС Джордж Дж. Мичъл

Свят на тирани и гробове Илхам Ахмед

Дайте шанс на жените и те ще променят света Йохана Сигурдардотир

Мигрантската криза е тест за нашата колективна съвест Бан Ки-мун

Как да спасим бъдещето ни Опасностите на дигиталния активизъм Манал ал Шариф

ЦЕНА 8 лв.

Декември 2018

Джон Кери

Разкъсват ли вълците нашата демокрация „Демокрацията трябва да е нещо повече от два вълка и една овца, гласуващи какво да има за вечеря“, пише либертарианецът Джеймс Бовард. Но твърде често тя изглежда точно така. Това, което тревожи защитниците на демокрацията днес, не е, че има по-малко демокрации от преди, а че хората гласуват за популисти, които обявяват, че след като са спечелили честни и свободни избори, могат да вечерят каквото си пожелаят, неограничавани от закони, международни норми, ценности, човешки права и най-простичко състрадание. В Турция президентът Реджеп Тайип Ердоган използва серийните си победи в избори, за да разчиства опоненти, да ограничава свободата на медиите и да разширява правомощията си. В Унгария Виктор Орбан открито прегръща „нелибералната демокрация“. В Полша Ярослав Качински неотклонно се отдалечава от върховенството на закона. А президентът на САЩ, най-могъщата от всички демокрации, поставя под натиск ограниченията на президентската власт, напада свободната преса и поставя под съмнение някои от институциите на собственото му правителство. Това са силите, за които предупреждава Джон Адамс в прословутото си песимистично писмо до съпругата

си: „Не забравяй, демокрацията никога не трае дълго. Тя бързо се похабява, изтощава и се самоубива.“ За разлика от кралете и диктаторите, които отхвърлят правото на хората да управляват, нелибералните демократи подриват фундаменталните институции и ценности на демокрацията отвътре, често под аплодисментите на измаменото мнозинство. Задачата пред тези, които вярват в демокрацията, е да докажат, че Адамс греши. Да покажат още веднъж, че демокрацията е самопоправящ се механизъм. Това не е проста задача – присъщите недостатъци на демократичното управление са лесна мишена за неговите врагове. И освен това светът на търговията, на политиката, на технологиите, на правосъдието и на журналистиката също имат свое виждане как трябва да функционира правителството. Важното е да не оставят вълците да разкъсат демокрацията. Серж Шмеман е член на редакционния съвет на The New York Times

Политика, прогрес и просперитет

Брой 1, година II ISSN 2603-4700 София 1000, ул. „Иван Вазов“ 30 e-mail: pisma@capital.bg тел.: +359 2 4615 300

За бюджета на ЕС, или кой какво кафе предпочита

Защо преговорите по следващата многогодишна финансова рамка са едно от ключовите събития за бъдещето на съюза и какви са интересите на България в тях

Изпълнителен директор: Галя Прокопиева

Старите шеги и изборът на нов главен прокурор

Управляващ редактор: Бисера Станева

Защо не е смешно, или как нереформираната прокуратура обрича България да остане в периферията на ЕС

Главен редактор: Свтломира Гюрова Дизайн: Мадлен Начева

Как да спасим бъдещето ни

| 12

Само активизмът може да върне доверието в демокрацията

Корица: NASA

Реклама: тел.: +359 2 4615 490 reklama@economedia.bg

Действителни собственици на настоящото издание са Иво Георгиев Прокопиев и Теодор Иванов Захов „Икономедиа“ няма отношение към поднесената информация в публикуваните в специалните издания реклами. Отговорността за съдържанието им е изцяло на рекламодателите. © „Икономедиа“ Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или на части от текстовете става след изрично писмено разрешение на „Икономедиа“.

Мигрантската криза е тест за нашата колективна съвест

| 30

Над 68 млн. души са били принудени да напуснат родните си места. Трябва да направим повече, за да им помогнем

Политически живот за мигрантите

| 32

Правото на глас е крайно необходимо, но приемащите страни могат да направят много повече

| 36

Когато последната финансова криза разтърси Исландия, жените се доказаха като по-мъдри от мъжете в изправянето срещу хаоса. Това дава ценен аргумент за равенството между половете

Коректор: Тодор Кузманов

Издател: „Икономедиа“ АД, регистрирано в СГС под №11665/2004

| 28

Само отделяне от Китай може да осигури демократичното бъдеще, което ни беше обещано

Дайте шанс на жените и те ще променят света

Предпечат: Петър Дончев

Печат: „Булвест принт“ АД

Смъртта на демокрацията в Хонконг

Може ли да оцелее четвъртата власт в Унгария | 16 Светът има нужда от по-силен ЕС

| 19

Европейският съюз и идеалите на либералната демокрация, които той поддържа, помогнаха да направят света по-сигурно и стабилно място

Млади, либерални и руснаци

| 22

Кремъл превръща младите активисти във врагове. Сега те напускат и отнасят бъдещето на страната със себе си

Демокрацията все още може да ни изненада Възходът на авторитарния капитализъм

| 24

| 26

На Запад капитализмът показва признаци на системна болест

Свят на тирани и гробове

| 39

В Сирия линията между битката за демокрация и битката за оцеляване е тънка като острие на бръснач

Модерната революция на Мексико

| 41

През лятото мексиканците осигуриха съкрушителна победа на новоизбрания президент популист. Но той не може сам да спаси страната

Мирът не е достатъчен

| 43

Жените в Либерия помогнаха за слагането на край на един брутален период за страната. В този процес те откриха своя политически глас

Опасностите на дигиталния активизъм

| 46

Социалните медии бяха и са значим инструмент за активистите в Близкия изток. Но дали рисковете сега не надхвърлят ползите?

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

За бюджета на ЕС, или кой какво кафе предпочита Защо преговорите по следващата многогодишна финансова рамка са едно от ключовите събития за бъдещето на съюза и какви са интересите на България в тях

Томислав Дончев

Бюджетът на ЕС, макар да е над трилион евро, е едва около 1% от БВП, създаван в съюза. И сравнен с възможностите и с нуждите, той е малък. Както каза (или по-скоро туитна) Жан-Клод Юнкер: „Време е да се разделят митовете от реалността: за по-малко от една чаша кафе на ден всеки европейски гражданин печели от бюджета на ЕС.“ В същото време разговорите за мно-

гогодишната финансова рамка и за бъдещето на кохезионната политика са много повече от спор за бюджетни категории или пък за това кой какво кафе предпочита. Преговорите, или по-скоро резултатът от тях, са универсален индикатор накъде отива съюзът, както и колко вярваме в него. ЕС не е само договор между 28 страни. Той има институции, има и политики, които не могат да бъдат финансирани

Q Aко не желаем да финансираме политиките на ЕС, ние не вярваме не само в тях, но и в смисъла и ползата от него | Shutterstock

на ниво държава членка. В този смисъл, ако не желаем да финансираме политиките на ЕС, ние не вярваме не само в тях, но и в смисъла и ползата от него. Освен това кохезионната политика (която впрочем е малко над 1/3 от бюджета) е политиката, която е свързана с развиването и балансирането на общия пазар. Факт е, че обществената представа за нея е свързана по-скоро с благотворителност, помощ от по-богатите към по-бедните. Но исторически целта й е да изравнява дисбалансите на общия пазар. И по-специално - да помага на по-новите държави членки, който са с по-неконкурентоспособни икономики, да се развиват и да удържат на конкурентния натиск, който идва от по-старите и богати държави членки. Без подобна помощ по-новите държави членки стават уязвими и се задейства рискът „богатите да стават по-богати, а бедните - по-бедни“. Без специална подкрепа развитите компании от богатите държави завладяват пазарите на новите (заради свободното движение на стоки и капитали), а квалифицираните кадри от новоприсъединените страни търсят реализация в старите (заради

свободното движение на хора). Затова на новите държави членки се дава възможност ускорено да развиват инфраструктура, наука, фирми, човешки капитал, за да може по-бързо да се доближават до средното ниво на ЕС. И въпреки че специално кохезионната политика е скромна част от икономиката на ЕС, дори не е най-съществената част в бюджета, тя формира сериозна част от публичните инвестиции в новите държави членки. В някои от случаите (например в Унгария) над 95% от публичните инвестиции са съфинансирани с европейски средства. Историята на последните десетилетия е показала, че кохезионната политика работи и дава ефект заедно с общия пазар. Имаме множество добри примери, както и някои не толкова добри. Да, факт е, че много от държавите от Южна или Източна Европа остават по-бедни от държавите основателки, но наред с това е факт, че повечето от тях са достигнали или дори задминали средните стойности за БВП на глава от населението за ЕС, успели са да удвоят размера на икономиките си. Естествено, кохезионната политика не предизвиква само ентусиазъм и уми-

ление у всички. Тя остава най-коментираната, най-реформираната, най-контролираната политика на ЕС. И въпреки това често предизвиква противоречиви реакции. Традиционно споровете около бюджета и кохезионната политика следват ясно противопоставяне, очертано от двата „клуба“ държави членки – нетни донори, които дават повече за бюджета на ЕС, отколкото получават, и нетни бенефициенти, които получават повече от бюджета, отколкото дават. Обичайно при всички преговори двете групи си разменят добре познати аргументи: Държавите бенефициенти (известни като „Приятели на кохезионната политика“): Най-важната политика на ЕС, от кохезионната политика печелят и държавите донори (което е вярно), трябва ни свързаност (пътища, жп мрежа), защото това дава шанс и на вашите икономики. Това са добрите аргументи. Понякога аргументите са от по-ниско ниво, например „трябва да ни давате пари, защото сте давали и на другите преди това“. Държавите донори (“Приятели на подоброто харчене“): не усвоявате добре средствата, има злоупотреби, има неефективни проекти, същият ефект може да се постигне с по-малко пари, трябват ви реформи. Разбира се, „предизвикателствата на деня“ също дават отражение върху процеса. Например преговорите за програмния период 2014 - 2020 минаха изцяло в травматичния контекст на дълговата криза. Като резултат Многогодишната финансова рамка (МФР) 2014 - 2020 бе по-малка от предишния програмен период, а възможността да се ползват средства от ЕС беше обвързана със > 6

спазването на финансова дисциплина от държавите членки. В регламент беше уредена възможността да бъдат спирани еврофондовете на държави, които имат свръхдефицит. Как ще бъде сега? Де факто стартиралите преговори за периода след 2020 г. ще следват и познати, и непознати траектории. Първо, обичайното разделение между донори и бенефициенти няма да бъде единствената линия, която демаркира различните интереси при преговорите. Има групи и подгрупи страни, разделени по чувствителни теми като мигранти и върховенство на закона. Травмите на дълговата криза не са отминали напълно. Ще има и групиране на дисциплинирани и недисциплинирани държави членки. Няма как предизвикателствата на деня да не дадат отражение и върху формирането на приоритети и цели, както и допустимост на разходите. Затова теми като сигурност, дори отбрана, предизвикателства на мигрантския натиск ще бъдат много по-близо до кохезионната политика. Това ще предизвика спорове, но не тук е основният проблем. Първият проблем идва от това, че ние планираме един програмен период в една социална, икономическа и политическа среда, а го изпълняваме в друга. Например програмният период 2007 2013 беше планиран в условия на икономически просперитет, а беше изпълнен по време на криза. Обратното е с програмния период 2014 - 2020. Той беше планиран в криза, а се изпълнява във времена на растеж (поне досега). Позволяваме си да проектираме белезите на настоящето в бъдещето, а това издава липса на визия и амбиция. На второ място, кохезионната политика има автентични цели - да сближава, да намалява разликите, да балансира част от дефектите на общия пазар. Естествено, може да спорим коя цел е по-важна - икономиката да расте по-агресивно и да бъде конкурентоспособна в глобален мащаб или вътрешното сближаване. Натоварването на кохезионната политика с други очаквания, включително да бъде катализатор на реформи (дори в хипотезата да бъде система от награди и наказания за тези, които правят или не правят реформи), да допринася за сигурността и т.н., не прави основния разговор по-лесен. На трето място, ние планираме и

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

МФР и кохезионен пакет без стратегия на ниво ЕС. Тоест планираме бюджет без документ, който консенсусно да определя какви са целите ни за следващото десетилетие. Напомням, че периодът 2014 - 2020 е в изпълнение на „Европа 2020: Стратегия за интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж“. За периода след 2020 подобна стратегия не е разработена. Факт е, че имаме „интуитивен“ набор от цели - свързаност, околна среда, иновации, приобщаване, но липсата на стратегически документ на европейско ниво е лош политически знак и в същото време отразява политическите реалности. В момента няма необходимите нива на консенсус в съюза, които да позволят формиране на безспорен набор от цели. И да не забравяме двата съществени въпроса:

КОЛКО

Всъщност проектът за МФР за 2021 2027 е достатъчно амбициозен като раз-

Преговорите по бюджета, или по-скоро резултатът от тях, са универсален индикатор накъде отива ЕС, както и колко вярваме в него. мер (1279 млн. евро) и добър като опит да се комбинират стари и нови предизвикателства – от една страна, необходимостта да се намалят различията между държавите членки, и от друга, да отговорим на новите предизвикателства като сигурност и миграция. За вътрешната сигурност и отбраната на ЕС ще бъдат отделени над 27 млрд. евро, което представлява увеличение с повече от 500% спрямо периода 2014 - 2020 г. Приоритетът „Миграция и управление на границите“ е с „по-скромно“ увеличение - 252%, спрямо настоящия период, а сумата за финансиране на дейности в области като защита и управление на европейските граници, осигуряване на прием на търсещите убежище лица и мигранти и осигуряването на безопасно пространство за свободното движение на хора, стоки и други възлиза на близо 35 млрд. евро.

На фона на тези числа и вземайки предвид „дупката“ в бюджета от около 70 млрд. евро, която оставя Великобритания, не е спекулативно твърдението, че предложението за МФР 2021 - 2027 г. прави съществен опит да съхрани кохезионната политика, като намалението в реално изражение е минимално. На този фон очакваме България да получи 10 млрд. евро по линия на кохезионната политика, като има увеличение от 8%. Това безспорно е добра новина, но има и някои „уловки“. Например се предлага да се увеличи процентът на национално съфинансиране, да се промени правилото N+3 на N+2 (т.е. заявеният бюджет за всяка година да се усвои не до три, а до години след това), както и да се намали драстично първоначалното финансиране от около 2.5% за настоящия период до 0.5%. Това би могло да подложи на сериозен стрес националния бюджет, а, от друга страна, изисква да положим допълнителни усилия, за да имаме проектна готовност още от първия ден на 2021 г., ако не и от по-рано.

КОГА

Новият програмен период започва на 1.01.2021 г. Дотогава държавите членки трябва да са подготвили националните си планови документи, финансови инструменти, отговорни институции, които ще разпределят средствата. Но преди това трябва да имаме одобрена МФР, както и законодателния пакет, свързан с кохезионната политика (и не само). От средата на следващата година ще имаме нов състав на Европейския парламент, а през октомври – нова Европейска комисия. Няма предпоставки за оптимизъм, че предложенията на тази комисия могат да бъдат одобрени в рамките на нейния мандат, както и от този Европейски парламент. Трудно е да се каже как ще изглежда следващият състав на тези две важни европейски институции. Трудно е да се предположи какво ще е отношението им към съществуващите вече предложения за МФР и кохезионен пакет. Трудно е да се предположи кога ще имаме този или различен законодателен пакет, одобрен от всички. Трудно е да се предвиди дори дали периодът след 2020 ще започне навреме. Томислав Дончев е заместник министърпредседател на България.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Старите шеги и изборът на нов главен прокурор

Христо Иванов

Защо не е смешно, или как нереформираната прокуратура обрича България да остане в периферията на ЕС

Има една стара шега в България, която бива допълвана на всеки седем години. Тя гласи следното: първият главен прокурор по конституцията от 1991 г. (Иван Татарчев, заема поста 1992 - 1999 г.) демонстрира, че над главния прокурор е само Господ; вторият (Никола Филчев, 1999 -2006) демонстрира, че главният прокурор може да не е с всичкия си; третият (Борис Велчев, 2006 - 2012) демонстрира, че може да няма главен прокурор; четвъртият и настоящ заемащ поста (Сотир Цацаров, 2012 - 2019) демонстрира, че няма никакви ограничения пред главния прокурор да заграбва власт и да се намесва в политиката. Конституцията от 1991 г. поставя прокуратурата в съдебната власт и така прави прокурорите неотстраними, а главния прокурор – недосегаем за контрол от страна на никоя друга власт. Службата е силно централизирана и непрозрачна. Теоретично тя подлежи на отчетност пред Висшия съдебен съвет (ВСС), който взима всички решения за назначаване, обучаване, оценяване и дисциплиниране на прокурори, както и за бюджетните и всякакви други материални въпроси. Прокурорската колегия на ВСС обаче е председателствана от главния прокурор и е съставена от прокурори от кариерата, които са му йерархично подчинени. Което я превръща в послушно нему лоби за влияние върху решенията на ВСС. С много редки изключения решенията на ВСС се взимат без обсъждане и с пълно единодушие. Макар Съветът на Европа да призовава за създаване на механизъм на отчетност на главния прокурор, настоящото правителство изцяло пренебрегва темата. Публичната история на българската демокрация включва няколко опита за ограничаване на безконтролния статут на главния прокурор. Всички те се провалят пред съпротивата на съответния заемащ поста, който неизменно успява да мобилизира непреодолими политически и медийни ресурси, за да опази територията си. Задкулисната история на същия период се състои от съюзи на политически, икономически, медийни и корупционни лобита за назначаване и подкрепа на определен главен прокурор в замяна на имунитет срещу преследване и възможност силата на прокуратурата да бъде използвана срещу съперници в съответна-

та сфера. Съставът на тези коалиции се променя през годините, но един елемент остава постоянен – Движението за права и свободи (ДПС), партия, опираща се на гласовете на турското малцинство в България и водена от агента на бившите комунистически служби Ахмед Доган. Всеки от заемащите поста главен прокурор по време на своя квазимонархичен седемгодишен мандат оставя своя личен отпечатък върху институцията. Но общият знаменател са спорните назначения в системата и култивирането на пасивност, послушание и цинизъм. Безспорно кулминацията (засега) на всички тези тенденции е мандатът на настоящия главен прокурор г-н Сотир Цацаров. Той безсрамно обслужва интересите на своите политически приятели. Първо, прокуратурата остана напълно глуха за сигналите, че Корпоративна търговска банка (КТБ) е превърната в Понци схема, захранвана с публични средства. След това, когато настана разрив между собственика на КТБ г-н Цветан Василев и неговите доскорошни приятели ДПС, прокуратурата внезапно атакува Василев и това доведе до фалита на КТБ през 2014 г., струвал 4 млрд. лв. Оттогава прокуратурата отново стана сляпа за множеството съмнителни транзакции с активи на фалиралата банка. И вече е напълно ясно, че на никого от отговорните за създаването на КТБ, включително регулаторите и спецслужбите, които се правеха, че нищо не виждат, както и на множеството политици, бизнесмени и медийни фигури, печелили от банката, няма да бъде потърсена отговорност. Г-н Цацаров се намесва открито в политиката. По време на предизборната кампания през 2016 г. с посредничеството на политик главният прокурор кани на среща г-н Сашо Дончев, бизнесмен и издател на опозиционен вестник. И го притиска да се въздържа от подкрепа на опозиционни партии и да смекчи тона на вестника си. След като г-н Дончев разказва публично тази история, г-н Цацаров използва позицията си, за да гарантира, че > 10

S Иван Татарчев, главен прокурор от 1992 до 1999 г.

S Никола Филчев, главен прокурор от 1999 до 2006 г.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

въпросът няма да бъде разследван. Наскоро г-н Лозан Панов, председател на Върховния касационен съд (ВКС) и водещ опонент на г-н Цацаров във ВСС, каза в своя реч: „Главният прокурор преследва критиците си и поставя чадър над приятелите си и никой не се осмелява да инициира въвеждането на механизъм за неговия контрол.“ Той припомни как преди заседание на ВСС, на което предстои дискусия по повод злоупотребата с власт от страна на главния прокурор, „неудобният председател“ на ВКС бе посрещнат от младежи с маски, държащи окървавени агнешки главички. Полицията не реагира. С подкрепата на г-н Цацаров беше създаден специализиран антикорупционен съд със специфичната цел важни дела да могат да заобикалят съдилищата в София, които действат като спирачки на прищевките на прокуратурата. Беше създадена също така могъща антикорупционна комисия с широки правомощия да прави проверки и да конфискува активи. И двата органа бързо бяха използвани за преследване на опозиционни фигури, издатели на опозиционни медии и критици на г-н Цацаров, често по начин, насочен към постигане на максимален пропаганден ефект. Така г-н Иво Прокопиев, съсобственик на най-голямата опозиционна медийна група „Икономедиа“, стана клиент на антикорупционната комисия и антикорупционния съд заедно с г-н Трайчо Трайков, десен опозиционен политик. Г-жа Елена Йончева, депутат от опозиционната Българска социалистическа партия, стана обект на разследване за финансовите си отношения с фалиралата КТБ, след като повдигна въпроса за потенциалните връзки на премиера Бойко Борисов с имот в Барселона. В същото време множество проправителствени медии със сходни връзки със същата тази КТБ остават недокоснати. Председателят на ВКС също е разследван от антико-

S Борис Велчев, главен прокурор от 2006 до 2012 г.

рупционната комисия, макар по конституция подобни проверки срещу магистрати да са в изричните правомощия на съдебния инспекторат. Действията и интересите на г-н Цацаров винаги биват агресивно защитавани от проправителствените пропагандни медии, контролирани от депутата от ДПС и олигарх Делян Пеевски. Пример е масираната очерняща кампания на медиите на г-н Пеевски срещу Лозан Панов и неговата съпруга. Същевременно въпреки многобройните корупционни скандали с участието на г-н Пеевски, включително централната му роля в аферата КТБ, той никога не е бил обект на сериозно разследване. Нещо повече - наскоро г-н Пламен Георгиев, председател на антикорупционната комисия, заяви, че г-н Пеевски е един от „най-проверяваните и чисти хора в държавата“. Г-н Георгиев е смятан за водещ претендент да замени г-н Цацаров през 2019 г. Имаше време, когато големи надежди за продължаване на съдебната реформа се възлагаха на Механизма за сътрудничество и проверка на Европейската комисия, създаден при влизането на България и Румъния в ЕС през 2007 г. като средство за следене на техния напредък в покриването на минималните европейски стандарти за върховенство на закона. Само че след 12 години въртене в порочен кръг ЕК започна да губи политическа воля да преследва първоначалната цел на механизма, предпочитайки да сключва удобни сделки с българското правителство, което може и да е корумпирано, но е виждано като прагматично и почтително на европейската сцена. Последният доклад по механизма изостави всякаква претенция за отиване отвъд формални „мерки“ като прието законодателство или съставяне на работни групи и за търсене на реални резултати. Следващата ЕК ще трябва да изгради далеч посериозен инструмент, въоръжен с истинско „жило“ като възможността за замразяване на европейските фондове, за да се справи с разрастващата се криза с върховенството на закона и демократичните стандарти в Източна Европа. Докато това се случи обаче, следващи-

ят главен прокурор ще е заел поста си в България. Така заради преследването на тесни политически интереси председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер и неговият първи заместник Франс Тимерманс се отказаха от каузата за върховенство на закона в България точно в момента, когато трябваше да окажат най-силен натиск за реформиране на прокуратурата. Проблемът с нереформираната прокуратура в България не се ограничава просто до факта, че в една отделна страна има корупция и нарастващи авторитарни тенденции. Става въпрос за това, че ЕС, изправен пред безпрецедентни външни и вътрешни предизвикателства, ще трябва да се консолидира около много по-ефективна способност да защитава своите правила и свободи, което ще доведе до формирането на ядро от част от страните членки и периферия, съставена от останалите. Системната корупция в България е основната причина за слабите институции и отворената врата за всякакви външни и враждебни влияния върху правителството. Заради всичко това България е все по-застрашена да бъде оставена във втора класа при бъдещата реорганизация на ЕС. Процесът по назначаване на следващия главен прокурор трябва да започне през март 2019 г. Тъй като няма никакъв вътрешен импулс за реформа, нито пък външен натиск за това, най-вероятно предстои да научим новото допълнение към старата шега. Тя всъщност никога не е била смешна. И ще става все по-малко смешна. Христо Иванов е председател на партията „Да, България“ и бивш министър на правосъдието.

S Сотир Цацаров, главен прокурор от 2012 до 2019 г.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Как да спасим бъдещето ни Само активизмът може да върне доверието в демокрацията

Джон Кери

Либералният световен ред, на който се осланяме от края на Втората световна война насам, е под заплаха. Сили, отдавна смятани за мъртви и погребани, надигат отново грозните си глави. Авторитарни захвати върху властта, религиозни предразсъдъци и токсичен коктейл между национализъм и носталгия се смесват и разяждат институции, които крепят глобалния мир и просперитет. Но тези сили са симптом на нещо помогъщо, нещо легитимно и не зло. Понякога хората избират грешния път, когато са изгубили доверие в старите отговори. Чувството за неудовлетвореност е истинско и оправдано. Глобалната икономика се ускорява с дигитално темпо, но нашите системи и политици остават затънали в индустриалната ера. Фундаменталният договор, залегнал в сърцето на нашите демократични общества, губи валидност. Заплатите стагнират. Училищата не успяват да посрещнат изискванията на пазара. Управлението е отслабено или направо подкопано от организирани пари и партийна парализа. Никак не е чудно, че гражданите навсякъде се вдигат на бунт, изплашени, че биват оставени назад, докато други винаги препускат напред. Ако този страх от бъдещето бъде игнориран, това означава да се стигне до още по-голяма икономическа дислокация и всичкия гняв и отчужденост, които тя носи със себе си. Нашите институции зависят от общественото доверие и възвръщането на това доверие трябва да бъде приоритет номер едно. Днес нашите стъпки, у дома и навън, не са зададени предварително. И никога не са били. Но вместо да говорим дали демокрацията загива и либералният ред се разпада, трябва да се заемем с активизъм и действия, за да гарантираме, че това няма да се случи, а още по-малко ще стане нео-

R Турският президент Реджеп Тайип Ердоган на митинг с 6-годишната Амине Тираш. От години турските въоръжени сили са въвлечени във войните в Близкия изток, включително в битка в Сирия срещу „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ) | Turkish Presidential Press

Q Джулиъс Лонг (вляво) и Ранди Фърнис стоят отвън по време на лекция на белия националист Ричард Спенсър във Флорида. Когато г-н Фърнис бива ударен и заплют от протестиращи заради това, че носи тениска със свастика, г-н Лонг се намесва да го защити | Nicole Craine/The New York Times

братимо. В противен случай пасивната ни и рефлексивна защита на либералния ред само ще допринесе за неговото поражение. Самият американски експеримент с демокрацията не възниква от леки салонни разговори, а е заслужен по трудния начин – от хора, готови да застанат зад могъща визия, засилваща се година след година, миля след миля от 1776 г. насам. Стотици милиони хора не са подкрепили една велика теория просто защото са прочели политическа програма. Направили са го, защото са преживели и усетили опустошителния провал на алтернативата и са искали мир, свобода и възможности. Нужно е демокрацията и международният либерален ред да бъдат направени релевантни към живота на хората не с думи, а с действия. Има няколко критично важни въпроса, с които трябва да се заемем, ако искаме да можем да търсим отговорност на нашите лидери и да ги накараме да работят за хората. Нищо не може да бъде поправено, ако първо не демонтираме хватката, която задушава правителствата навсякъде. Това започва с признание, че здравите демокрации се държат на солидната основа

от граждански дискурс и разумен дебат. И двете обаче са дефицитни стоки в днешно време и никое решение никога няма да бъде ефективно, ако дори фактите, върху които се базира, са обект на спор. Нищо чудно тогава, че на много места по света има набиращи сила неопопулисти, оспорващи самите съюзи и организации, които ни защитават. Много от тях смятат, че пътят на изолацията ще направи живота по-лесен – изкушени са от обещанието, че стените по границите ни и по-малкият контакт със съседите ни ще държи проблемите на света настрана. Brexit се провлачва мъчително като напомняне за цената, която ще сполети крепостта Америка. Във Вашингтон днес глобализмът е бреме, не почетен знак. Но историята ни казва, че трябва да се отворим, ако искаме да възстановим доверието в управлението и да дадем възможност на американците да бъдат по-конкурентни в свят, който се променя по-бързо и става повече, а не по-малко уязвим към реакционни сили. Също толкова важно е да укрепим колективния си отговор срещу свързания с насилие екстремизъм и срещу тези, които търсят връщане към свят, в който > 14

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

S Почистване на плаж на остров Лама край Хонконг през май | Anthony Wallace/Agence France-Presse — Getty Images

правото е на силата и силните тормозят слабите. Надигащите се авторитарни сили като Русия и недържавни играчи като „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ) и „Ал Каида“ водят война срещу самите принципи, които ООН и НАТО бяха създадени да бранят. Ефективното лидерство изисква да направим повече за възпиране на непосредствените заплахи, докато същевременно укрепваме глобалните институции, които гарантират сигурността в дългосрочен план. Ясно е, че трябва да се постараем повече да осигурим на младите хора добре платени работни места и платформи за мирно себеизразяване. Днешните агитатори, от неопопулисти до проповядващи насилие екстремистки групи, знаят твърде добре, че легитимната власт се печели трудно и се губи лесно. Когато младите виждат, че полагащите им се възможности им биват отказвани заради корупция и маргинализация, засилващото се усещане за унижение ще увеличава още повече пагубната привлекателност на екстремизма. Трябва също така да създадем среда, където иновациите процъфтяват и ползите се разпределят между всички. Образованието за хора от всички възрасти,

съчетано с възможности за стаж, полага основите на честен, включващ икономически растеж. Правителствата трябва да подкрепят предприемачите, като същевременно им помагат да се справят с шоковете, идващи с бързия напредък в сфери като изкуствен интелект, роботика и 3D принтиране. Gig икономиката* е реалността на пазара на труда през XXI век. Трябва да гарантираме, че работниците са защитени и окуражени да поемат рискове, да настояват за гъвкави ангажименти и да сменят работно си място, без да губят социалните си придобивки. Ефективната и надеждна публична инфраструктура е туптящото сърце на модерната динамична икономика. Разширяването на достъпа до широколентов интернет и обновяването на нашите пътища, мостове и язовири не е лукс, а необходимост за включващ растеж. Същото важи за използването на търговията като инструмент за постигане на подобри отношения вместо за политическо изнудване. Новите екологични и трудови стандарти ще окуражат иновациите и ще демонстрират способността на демокрациите да създават устойчив растеж и работни места, икономически динамизъм

и честност. Трябва да използваме изключителната възможност, която се отваря с новия пазар на чиста енергия, за да захраним икономиките и да предпазим крехката планета, която е наш общ дом. Предизвикателствата са реални, но има множество причини за оптимизъм. Историята доказва отново и отново, че адаптирането към големи технологични и обществени промени е отпечатано в американската ДНК. Нашата глобална система изисква обновление и реформа, не отхвърляне и взаимни обвинения. Ако я третираме като останка от миналото, тя ще ръждяса и потъне в забвение. И бъдещите поколения ще платят цената за това. Носталгията няма да победи неопопулизма, но напредъкът ще го направи. *От английското понятие gig economy, по аналогия с термина за епизодични ангажименти в музикалния бизнес Джон Кери е 68-ият държавен секретар на САЩ при президента Барак Обама и автор на мемоарната книга Every Day Is Extra. © 2018 John Kerry. Distributed by The New York Times Licensing Group.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Може ли да оцелее четвъртата власт в Унгария Смъртта на два национални всекидневника поставя независимите медии – и демокрацията – в страната под риск

Селестин Боулън

Вероятно никъде другаде в Европа свиването на пространството за независими медии не е толкова драматично, колкото в Унгария. И това идва със зловещи последици за демокрацията в страната. Колапсът на два легендарни национални всекидневника е пример за това. Magyar Nemzet беше затворен през април, едва дни след като партията „Фидес“ на премиера Виктор Орбан спечели

с голямо мнозинство парламентарните избори. Собственикът на вестника, бивш приятел и настоящ ожесточен противник на г-н Орбан, посочи като причина финансови затруднения, но мнозина наблюдатели отбелязаха, че времето, в което се случва, е свързано и с политиката. „След като Орбан спечели изборите, не мисля, че вестникът имаше шанс да оцелее. Но не очаквах, че ще се случи толкова бързо“, казва Габор Поляк, директор

R Демонстранти се събират в Будапеща, след като новите депутати са положили клетва през май. Партията „Фидес“ на премиера Виктор Орбан спечели последните избори с голямо мнозинство | Attila Kisbenedek/Agence France-Presse - Getty Images

на базираната в Будапеща група за медийни анализи Mertek Media Monitor. Смъртта на 80-годишния Magyar Nemzet идва по-малко от две години след дори още по-рязкото затваряне на друг уязвим унгарски всекидневник, Nepszabadsag. Неговите собственици също посочиха финансови затруднения, но моментът на закриването беше широко разтълкуван като свързан с разкритията на вестника за скандал, включващ използването на публични средства

за частно пътуване. И двата всекидневника бяха успели да оцелеят през повече от три десетилетия комунистически режим и бяха политически ангажирани през бурните времена на 90-те години на миналия век. Но след това вестникарската индустрия започна да колабира в Унгария, както и на много други места по света. Според Mertek Media Monitor тиражът на Nepszabadsag, сериозен всекидневник с връзки със Социалистическата партия, се срива от 205 000 копия през 2000 г. до 47 000 през 2013 г. За същия период тиражът на консервативния Magyar Nemzet, който до 2015 г. е рупор на партията на г-н Орбан, пада от 69 000 на 39 000. До началото на 2017 г. вестникът печата едва 15 000 копия. Междувременно приятели и съюзници на г-н Орбан се впускат в покупки на медии, вероятно по-скоро в търсене на политическа благосклонност, отколкото на финансова изгода. Днес те контролират широко ветрило от медии, включително всички национални радиостанции, всички 18 регионални вестника, голям новинарски сайт, безплатен всекидневник, два таблоида и комерсиална телевизия. Този „приятелски контрол“ над частните издания се допълва от притежаваните от правителството медии, които според г-н Поляк включват шест обществени тв канала, пет публични радиостанции и държавната новинарска агенция MTI. „Орбан успя да спечели доминираща позиция в унгарските медии чрез вкарване на пресгрупи или хора, близки до „Фидес“, в телевизиите, радиата, регионалните вестници и онлайн изданията“, казва Полин Адес-Мевел от базираната в Париж „Репортери без граници“, която сега класира Унгария на 79-о място от 180 държави в своя индекс за свободата на медиите при 23-о място през 2010 г. Резултатът от изборите през април – които осигуриха на „Фидес“ мнозинството от две трети, към което тя се стремеше – показаха, че агресивната медийна стратегия на правителството се отплаща. Острото ксенофобско послание на партията беше фокусирано върху предполагаемата заплаха от мигрантите в Европа и от демонизираната фигура на Джордж Сорос, унгарско-американски инвеститор и филантроп. Няма значение, че в Унгария има едва неколцина мигранти, и няма доказателства, че г-н Сорос се опитва да подкопае унгарското

правителство. Страховитото обрисуване на надвиснала мигрантска инвазия и изникналите навсякъде плакати на зловещо ухиления г-н Сорос се оказаха достатъчни да убедят много гласоподаватели, че г-н Орбан пази тяхната сигурност. „Орбан успя умело да промие мозъка на голяма част от населението. Той улови настроенията и скритите предразсъдъци на хората. Две трети смятат, че той е безпогрешен“, казва Чарлз Гати, експерт по Унгария и професор в Johns Hopkins School of Advanced International Studies във Вашингтон. Както се оказва, унгарското правителство дори няма нужда от повсеместната цензура, налагана при комунизма. Все още съществуват острови на независима журналистика като левия вестник Nepszava, няколко седмичника и популярния тв канал RTL, който е германска собственост. Но, изправени пред могъщата проправителствена машина, неутралните или опозиционни гласове са заглушени и с изключение на RTL имат малко покритие. Упадъкът на пазара на вестници в Унгария започна в годините след 2000 г. със силната конкуренция на онлайн изданията, които вероятно се възползваха от общественото недоверие към пристрастността на медийните собственици. Освен това платената от правителството реклама има мощно присъствие и възлиза на цели 15% от пазара по оценки на г-н Поляк, което е повече от двойно в сравнение със средното за ЕС. Рекламното портфолио на правителството включва реклами на публични услуги и промоционални реклами на държавни предприятия, но също така разпространява и политически послания, които подкрепят управляващата партия. При правителството на „Фидес“ и при предишните правителства тази щедрост бива изсипвана и оттегляна с политически цели, което според мнозина помага да се обясни изчезването на Nepszabadsag и Magyar Nemzet. Държавната реклама може да бъде решаваща за оцеляването на даден вестник. Например про-Орбан вестникът Magyar Idok получава удивителните 85% от приходите си от този тип реклами, посочва г-н Поляк. Любопитното е, че Nepszava – последният опозиционен всекидневник – също получава държавна реклама, > 18

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

S Протести в Будапеща в момента, когато депутатите в новия унгарски парламент полагат клетва през май. Премиерът Виктор Орбан и неговите съюзници засилват контрола си върху новинарските медии в страната | Attila Kisbenedek/ Agence France-Presse - Getty Images

вероятно като опит на правителството да обори обвиненията в пристрастност. На 29 март, по време на предизборната кампания, редакторите на вестника публикуваха послание, предупреждаващо читателите, че изданието не е отговорно за платеното от правителството съдържание. В по-ранен редакционен коментар, публикуван през януари, главният редактор на Nepszava Габор Хорват защитава решението на вестника да приема държавна реклама, но отбелязва, че неговият основен източник на приходи са читателите. „Колкото по-малко е пространството, което може да бъде изпълнено със свободни думи, толкова по-голяма е отговорността“, пише той. И докато г-н Орбан навлиза в следващия си мандат, съдбата на унгарските новинарски медии – едно от най-големите обещания на посткомунистическия период – е под съмнение. „В Унгария в момента има свобода на медиите. Но количеството на плурализма намалява от месец на месец, от година на година. Това е, което ни тревожи“, казва Йозеф Мартин, бивш журналист от Magyar Nemzet и председател на унгарската секция на Асоциацията на европейските журналисти. И докато информацията все повече се превръща в политическа стока, обект на открито и прикрито изопачаване, унгарската ситуация повдига ключов въпрос за демокрациите - как могат да направят така, че новинарските медии да са достатъчно силни и независими, за да поемат присъщата си роля на четвърта власт – да действат като гарант за свободен и информиран дебат и да бъдат пазител срещу злоупотреби на длъжностни лица? Според г-н Поляк последната кампания е показала какво се случва, когато един глас и един набор от възгледи доминират обществената среда. „Не става въпрос само за пропаганда. Проблемът е, че няма други менения, особено по мигрантската тема. Пропагандата беше толкова шумна, че нямаше дискусия по реалния проблем. Просто нямаше пространство за подобна дискусия“, казва той. Селестин Боулън е бивш чуждестранен кореспондент на в. New York Times, шеф на бюрото в Будапеща от 1989 до 1991 г. Тя преподава журналистика в Sciences Po в Париж. © 2018 Celestine Bohlen. Distributed by The New York Times Licensing Group.

Q Президентът Тръмп с британския премиер Тереза Мей през юли. Последната му визита в Европа беше смущаваща, напрегната и конрапродуктивна, като той продължи да критикува приятелите на Америка | Doug Mills/The New York Times

Светът има нужда от по-силен ЕС Европейският съюз и идеалите на либералната демокрация, които той поддържа, помогнаха да направят света по-сигурно и стабилно място

Джордж Дж. Мичъл

Ужасите на конфликтите, опустошавали Европа в седемте десетилетия преди Втората световна война, бързо преминават в графата древна история. Но относителният мир, установил се оттогава, не е въпрос на късмет – той е продукт на институции и съюзи, старателно създадени след големите войни. Тези институции и особено формалните връзки на приятел-

ство между САЩ и Европа остават толкова жизненоважни за глобалната сигурност и стабилност, колкото са били и преди шест десетилетия. След Втората световна война западните демокрации, водени от САЩ, помагат на Германия, Италия и Япония да се възстановят и да станат устойчиви демокрации. Те създават международни интитуции, които целят мир, стабилност и просперитет – ООН, НАТО, > 20

Световната банка, Международния валутен фонд и – изключително важно – Европейския съюз. Стремежът им е да избегнат повторение на миналото чрез стимулиране на повече търговия и колективна сигурност. И до голяма степен постигат успех. Критиците на ЕС сочат неговите недостатъци, някои от които са сериозни и трябва да бъдат поправени. Но негативните страни решително бледнеят пред разширяването на индивидуалните свободи, стабилността, търговията и просперитета, на които се радват европейците. В интерес на членовете на ЕС е да се изправят срещу неговите недостатъци и да ги коригират, а не да му сложат край. Те трябва да намерят начин да се справят със станалото очевидно разминаване между наличието на монетарен съюз и липсата на политическа основа за него. Няма да бъде лесно. Но със сигурност не е непостижимо за континент, толкова богат на история, талант, материални и морални ресурси. Една от първите – и вероятно найважната – стъпки за гарантиране на съществуването на съюза е гладък и успешен Brexit. Въпреки гнева и разочарованието си лидерите на ЕС трябва да дадат най-доброто от себе си в преговорите с Великобритания. „Твърд“ Brexit не би бил в ничий интерес, особено по отношение на границата между Ирландия и Северна Ирландия. ЕС и британското правителство се ангажираха публично, че няма да има физическа граница, и трябва да спазят обещанието си. Вярвам, че някрая Brexit ще се отрази негативно на британската икономика, но първоначалният ефект би могъл да бъде окуражаване на други недоволни европейски държави да напуснат ЕС. Отслабена и разделена Европа ще означава загубата на ценен демократичен съюзник за САЩ при справянето с големи враждебни сили и тектонично разместване на пластовете, което вероятно ще се отрази и в Африка и Азия. Второ, макар силно да подкрепям съществуването на ЕС, едновременно с това признавам, че има поле за подобрение. Един от главните въпроси, пред които е изправен съюзът, е този за идентичността. През 2013 г. холандското правителство излезе с алтернатива на фразата „все по-близък съюз“, която е залегнала в договорите на ЕС. То каза, че новият

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

стандарт би трябвало да бъде „европейски, където е необходимо, национален, където е възможно“. Този стандарт се установи до известна степен и Европейската комисия инициира процес на преглед на законодателството на ЕС и отмяна на онези закони, които вече нямат смисъл. Но тази идея трудно би могла да бъде приложена при справянето с конфликтите около монетарния съюз и миграцията. Огромното предизвикателство на наплива от милиони мигранти от Азия и Африка постави на изпитание самата концепция за единство. В отсъствието на обща политика географията е решаваща и бремето се стоварва върху членки на съюза, които са най-малко подготвени да го понесат. Страховете от миграцията допринесоха за гласуването за Brexit и създадоха нестихващо напрежение сред останалите страни в ЕС. Същевременно обаче свободното движение на работници е важно за икономическия растеж в Европа, както е и в САЩ. Финансовата криза в Гърция и напливът от мигранти в Италия и други страни наложиха този дебат на европейците и те трябва да го продължат. Нужно е да решат каква е крайната им цел и след това да настроят спрямо нея своя съюз, неговите институции и техните правомощия. Продължаване на разминаването между цел и средства ще хвърли сянка върху бъдещето на ЕС и може дори да застраши съществуването му. САЩ имат огромен интерес от изхода от това търсене. Откакто е на власт, президентът Доналд Тръмп неразумно блокира търговското споразумение с ЕС и изтегли Америка от Парижкото климатично споразумение, от сделката с Иран за ядрената програма и от Транстихоокеанското партньорство. В допълнение, Тръмп се опитва да разрешава търговски спорове с Китай и ЕС с налагане на мита вместо с механизмите на Световната търговска организация (СТО). Последната му визита в Европа беше смущаваща, напрегната и конрапродуктивна, като той продължи да критикува приятелите на Америка и да възхвалява руския президент Владимир Путин. С цялото ми уважение към г-н Тръмп, аз съм силно несъгласен с него. Съвместните усилия с нашите исторически съюзници не са вредни за интересите на Америка. Точно обратното – тези скорошни споразумения и световните институции,

R Антонио Маняни и неговите трима синове, имигранти от Италия, гледат към долен Манхатън от дока на остров Елис през 1950 г. | Eddie Hausner/The New York Times

R Американски и европейски войници, участващи в съвместното учение „Железен меч“, наблюдават полет на изтребител над военна база в Латвия през 2015 г. | Bryan Denton/The New York Times

изградени след Втората световна война, са полезни за тези, които участват в тях, включително и особено за САЩ. Всеки американец, който си мисли, че в момента живеем в несигурен свят, трябва да се опита да си представи свят, в който няма НАТО, няма ЕС, няма СТО, няма ООН. В един такъв свят непрестанните търговски конфликти може да доведат до истински войни и САЩ като доминираща сила постоянно ще трябва да води сама. Нашите връзки с Европа предшестват основаването на държавата ни. Получихме нашата независимост от Англия чрез революция, но запазихме нейния език, духа на нейните закони, много от обичаите й. Макар първоначално отношенията ни да бяха враждебни, с времето двете страни формираха трайни „специални отношения“. Докато нашата нация се разрастваше и разпростираше на огромен континент, ние посрещахме милиони мигранти от Англия, Ирландия, Германия, Франция,

Италия, Гърция, Полша, Скандинавия и от други страни. В резултат споделяме дълбоки кръвни връзки с Европа, не просто формални правни отношения. Въпреки че се съревноваваме с тях в много сфери, не бива да мислим за европейците основно като за съперници. Те са също така наши партньори и съюзници. Макар невинаги да са в съгласие с нас и дори помежду си, те през повечето време се възхищават на нашата страна и споделят нашите ценности и интереси. И затова е в интерес на всички да направим всичко, което можем – в политическо, икономическо, военно и всякакво друго отношение – да помогнем на народите в Европа да останат демократични, обединени, свободни и проспериращи. Джорж Дж. Мичъл е бивш американски сенатор от Мейн (1980 - 1995 г.) и е бил лидер на мнозинството в Сената от 1989 г. до 1995 г. © 2018 George Mitchell. Distributed by The New York Times Licensing Group.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Q Руският опозиционен лидер Алексей Навални на антиправителствено събиране в Москва на 30 април 2018 г. | Tatyana Makeyeva/Reuters

Млади, либерални и руснаци Кремъл превръща младите активисти във врагове. Сега те напускат и отнасят бъдещето на страната със себе си

Жана Немцова

Да бъдеш млад и либерален в днешна Русия не е лесно. С правителство, склонно да ограничава свободите, и икономика в упадък възможностите за демократично ориентираните младежи в страната са ограничени. И все пак, докато множество млади руснаци напускат държавата, оставила ги без почти никаква надежда, някои са решени да останат и да се борят. На 26 март 2017 г. хиляди хора излязоха по улиците на Москва и други руски градове, за да протестират срещу коруп-

цията. Това бяха едни от най-големите демонстрации в страната в последните години и една от отличителните им черти беше младостта на много от участниците в тях. Някои наскоро бяха влезли в университет, други бяха още ученици. Родено след разпада на СССР, това ново поколение политически активисти е отдадено на либералните ценности и решено да спаси демокрацията в Русия. Те се информират онлайн, отказват да поглъщат пропагандата, с която ги захранват държавно контролираните медии, и негодуват срещу авторитарния режим

на президента Владимир Владимирович Путин. Управляващият елит побърза да потуши демонстрациите. Властите в Москва обявиха, че са задържали около 500 души, макар според други сведения броят да е бил по-близо до 1000. Много от арестуваните протестиращи бяха под 18 години. Според Human Rights Watch полицията е сплашвала и употребявала насилие срещу деца, участвали в шествията. Резултатът е, че политически ангажираните младежи в Русия опитаха за пръв път вкуса на репресивните тактики, които правителството често използва, за да заглуши гласа на дисидентите. В последните години нарастването на политическата активност сред руските младежи подхрани надеждите, че монополът на г-н Путин върху властта може да бъде поставен на изпитание. Известността на лидера на опозицията Алексей Навални, който през декември 2016 г. обяви, че възнамерява да се кандидатира за президент, отчасти допринесе за тази представа. Неговият екип за кампанията откри мрежа от офиси в цялата страна, пълни с координатори в началото на 20-те си години. Точно г-н Навални призова хората да излязат по улиците през март 2017 г., след като оповести доклад, разглеждащ съмнителните източници на огромното състояние на премиера Дмитрий Медведев. С изобличаването на корупцията и социалните несправедливости г-н Навални успя да мобилизира руснаците, особено младите. Само че това политическо пробуждане превърна младите активисти в мишена за властите. След демонстрациите през 2017 г. те биват преследвани, задържани и заплашвани с изключване от училище. Руските президентски избори през пролетта на 2018 г. укрепиха хватката на г-н Путин върху властта и сплашването продължава. Г-н Навални беше спрян от участие в президентската надпревара и по-късно беше арестуван за неразрешен протест в Москва. Егор Чернюк, 20-годишният организатор на кампанията на г-н Навални в Калининград, напусна Русия, след като властите започнаха наказателно преследване срещу него заради избягване на задължителната военна служба. Той твърди, че случаят е политически мотивиран. Пьотр Истомин от офиса на г-н Навални в Ставропол беше изключен от Северно-

кавказкия федерален университет, след като съдия му наложи глоба за участие в мирен протест през октомври 2017 г. Разбира се, младите политически активисти съвсем не са единствените руснаци, които напускат страната. Броят на хората, които емигрират от Русия в места отвъд териториите на бившия Съветски съюз, е нараснал през 2016 г. до 56 730 души от едва 14 206 през 2011 г. според данни на руската държавна статистика. Знаем колко пагубно може да бъде т.нар. изтичане на мозъци. Развитието е силно свързано с човешкия капитал и високообразованата и разполагаща с умения работна сила е основата на една конкурентна нация. Това е особено важно за държава като Русия, която е изправена пред сериозна икономическа стагнация и инфлация. В допълнение, докато либерално настроените руснаци си тръгват от страната, сред хората, които остават, се утвърждават по-радикални възгледи. И тази едва доловима промяна може да има катастрофални последствия. Неонацисти, болшевики, казаци, монархисти и руски ортодоксални групи – всички те въпреки своята разнородна политическа ориентация, изглежда, споделят отвращение към демократичните ценности, неудовлетвореност от настоящия ред и копнеж за възраждане на руското имперско минало и слава. Междувременно г-н Путин често флиртува

точно с тази империалистична реторика, за да подклажда националистическия жар. Но ако гневът и недоволството нараснат, непредвидимостта и войнствеността на подобен тип групи може да ги направи по-трудни за контролиране от страна на Кремъл. В тяхната реторика се крие потенциал за насилие и хаос. Видяхме признаци за това през 2006 г., когато агресивни тълпи от млади мъже вилняха в град Кондопога в сблъсъци, подклаждани от етническа неприязън срещу имигранти от Кавказ. А също и четири години по-късно, когато убийството на фен на футболния клуб „Спартак“ (Москва) доведе до белязани от насилие протести срещу имигрантите в града. Човешките права, демокрацията, хватката на правителството върху властта – всичко това е в опасност, ако екстремистките възгледи се разпространят. И докато Кремъл концентрира енергията си в прицелване срещу мирните млади протестиращи и потушаването на тяхната искра, може би не трябва да забравя това. Жана Немцова е основател на Фондацията за свобода „Борис Немцов“, носеща името на нейния баща Борис Немцов, критик на руското правителство, който беше убит през 2015 г. Тя също така е репортер на германската медия Deutsche Welle. © 2018 Zhanna Nemtsova. Distributed by The New York Times Licensing Group.

R Силите на реда задържат протестиращ по време на демонстрация срещу корупцията в Москва на 26 март 2017 г. | Maxim Shemetov/Reuters

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Демокрацията все още може да ни изненада

Роджър Коен

Погледът към Акропола от таванска тераса в Атина преди седмици ми припомни думите на Самюел Бекет: „Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.“ Атинската демокрация, привилегия за мъже и далеч от всеобща, се проваля, когато й идва времето за това. И все пак гледката на онази бяла цитадела на фона на изгрева в Атина напомня за хилядолетния човешки стремеж към намиране на политическа система, позволяваща на гражданите да упражняват власт чрез бюлетина – правителство на хората, от хората, за хората, както го формулира Линкълн. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре. Важно е да поставим нашите настоящи демократични неволи в перспектива. В най-доброто си проявление демокра-

цията е култура, която упълномощава свободни граждани да участват във формирането на съдбата си. В най-лошото си проявление тя е шарада, в която гражданските връзки ерозират, властта се полага на малцина, собственото въздигане се превръща в норма, а толерантността и въздържането биват погълнати от крещящата тълпа. Тогава самата дума се превръща във фалш, в преструвка, подигравана от автократи като Владимир Путин. Партенонът ни призовава да бъдем упорити в отстояването на светостта на истината. По време на Атинския демократичен форум, организиран от New York Times, слушах как гръцкият външен министър Никос Коциас (той междувременно подаде оставка – бел. ред.) говори за „недемократичния либерализъм“ като катализатор на настоящата вълна на „нелиберална демокрация“ в страни като Полша и Ун-

нява и създава впечатление, че не е нищо повече от инструмент за несправедливост. Технологиите, с две души като Фауст на Гьоте, променят света за добро и лошо. Харесваме. Не харесваме. Следваме. Спираме да следваме. Излъчваме на живо нашия живот. Изпадаме в мълчание. Адреналинът скача. Следва безпокойството след публикуване на статус. Съвременният живот е трескав експеримент по гло-

Напоследък западната демокрация концентрира, вместо да разпространява, богатство и така създава впечатление, че служи на несправедливостта. Но демокрацията е упорита и приспособима.

Q Партенонът в Атина | Angelos

Tzortzinis/Agence France-Presse — Getty Images

гария. Гласоподавателят е мъдър. Гласоподавателите ни казват нещо за провалите в последните няколко години. Да игнорираме тези провали – включващи безнаказаност, арогантност, неравенство и отдалеченост – означава да поканим разрухата. Хората мислят различно. Представителната демокрация предоставя начин за осъществяване на посредничество между тези различия в името на общо благо. Ключът е в признаването, не в погазването на различните мнения. „Демокрацията е в опасност“ се превърна в съвременен лозунг. Нека не забравяме, че Гърция и Южна Африка, издържали на кризи, както и Малайзия и Индонезия, показват обратното. Човешкият стремеж към свобода няма да умре през XXI век. Но, да, западната демокрация изживява катаклизъм. Напоследък тя концентрира богатство, но не го разпростра-

бална пряка демокрация. Свързани сме. Facebook има над 2.2 млрд. активни потребители месечно. Та имаме ли наистина нужда от представителна демокрация? Не е ли тя просто способ за богатите глобализирани елити да контролират нашия живот? Изтърканите формули няма да помогнат за разрешаване на този въпрос. По време на конференцията в Атина Каролина Вигура, полски социолог, поиска нов „оптимизъм на волята“. Тя призова либералите да бъдат по-забавни, по патриотични – да размишляват без предварително зададени идеи какво работи в съвременната икономика. Либералите, посочи тя, са се превърнали в досадници. Яша Мунк, преподавател по управление в Harvard University, каза, че разразилите се антидемократични пожари не бива да бъдат подценявани. Всеки граждански акт, посочи той, е чаша вода, която може да помогне за потушаване на пламъците. Което ни води до американския президент Доналд Тръмп, огнепръскачът, който прави новини дори с изпадането си в мълчание. Обикаля една шега. Когато Путин и Тръмп се срещнали в Хелзинки, те се ръкували. „Аз съм Владимир Путин, президент на Русия“, казал Путин. „Аз съм Доналд Дж. Тръмп, президент на САЩ“, казал Тръмп. „О, а какво означава това Дж.“, попитал Путин.

„Джениален!“ отвърнал Тръмп. Това е ерата на Гения. Геният няма време за демократични проверки и баланси. New York Times е „фалшиви новини“. Геният осмива архитектурата на следвоенната стабилност, гарантирана от американската мощ. „Америка на първо място!“, декламира той. Той вярва във „волята на хората“ опасна фраза, както отбелязва британският философ Анджи Хобс. Ако Тръмп е фашист, Маркс е бил прав – историята се повтаря, първо като трагедия, после като фарс. Чудя се. Със сигурност е лесно да изгубиш ориентирите си в неговия водопад от лъжи. Лесно е да свиеш рамене. Най-грозните глави в историята са застлани със зяпачи. И така, за какво се тревожа? За истината преди всичко, моля, защитете я; за арогантността, която прозира под свръхупотребата на думата популизъм – дума, претоварена с презрение. Тревожа се за атомизирането, за свеждането на човешките същества до продължение на техните електронни устройства. Тревожа се за коварството на моралната поквара на Тръмп. Тревожа се за стойността на думата на Америка, която е лепилото на съюзите, крепящи свободния свят. И все пак съм оптимист. Демокрацията е упорита. Тя вдига погледа ни нагоре. Тя е системата, която най-добре съхранява непоколебимото човешко желание за свобода. Атина ни напомня това. Америка ни напомня това. Тя се проваля. Не успява да изпълни мечтата за „града на хълма“ на Джон Уинтроп. Все още се стреми да се провали по-добре. Вероятно знаете историята за стареца на неговото смъртно ложе, заобиколен от децата си. „Тате, казват те. Бояхме се да те попитаме, но може би моментът е дошъл. Какво е твоето желание – да бъдеш погребан или кремиран?“ „О, не зная, отговаря той. Изненадайте ме!“ Демокрацията все още може да ни изненада. Роджър Коен е колумнист на New York Times от 2009 г. Неговите колонки се появяват в сряда и събота. Той се присъединява към New York Times през 1990 г. и е бил чуждестранен кореспондент и международен редактор. © 2018 Roger Cohen. Distributed by The New York Times Licensing Group.

Q Имоти в ранчо „Мираж“ в Калифорния през 2015 г. Имотната криза в Калифорния и на други места разпали финансовата криза през 2008 г. | Damon Winter/The New York Times

Възходът на авторитарния капитализъм На Запад капитализмът показва признаци на системна болест

Л Кевин Ръд

Либералната демокрация и капитализмът са двете доминиращи политически и икономически идеи в западната история от XIX век насам. Сега обаче съдбата на тези някога водещи глобални принципи е все понесигурна. Демократичният капитализъм показва признаци на дълбока, системна болест в САЩ, Европа и Австралазия, докато разнообразни форми на авторитарен капитализъм бавно се утвърждават на много места, особено в Китай и Русия.

В развиващия се свят демократичният капитализъм винаги е имал спорна репутация. Докато Западът проповядва своите свободи у дома, навън щастливо се впуска в политическа и икономическа експлоатация. Лицемерието на колониализма все още убягва на мнозина на Запад, които се питат защо толкова много хора в развиващия се свят намират истините на западната политическа и икономическа свобода за не толкова очевидни от гледна точка на опита на техните собствени нации. Въпреки това има нещо атавистично могъщо в идеята за индивидуална свобода и достойнство. Въпреки багажа на колониализма демократичният капитализъм бележи впечатляващи успехи в Азия, Африка и Латинска Америка след Втората световна война и особено след студената война. Според доклад на организацията Freedom House през 2017 г. 88 от 195 държави са класифицирани като свободни в сравнение с 65 от 165 през 1990 г. След края на студената война обаче се появиха четири структурни предизвикателства, застрашаващи бъдещето на демократичния капитализъм: финансова нестабилност, технологична разрушителна промяна (описвана с английската дума disruption), задълбочаващо се социално и икономическо неравенство и структурна слабост в демократичната политика. Ако Западът не успее да превъзмогне тези предизвикателства, те с времето ще се разпространят и към останалия свят и ще подкопаят отворените политики, икономики и общества. Финансовата криза от 2008 г., един от признаците на системна слабост, се разрази заради лошо регулираните финансови елити. Цената й за правителствата и хората се изразяваше в скъпи спасителни програми, изгубени работни места и още публичен дълг. Правителствата трябваше трескаво да спасяват капитализма от самия него, тъй като финансовите пазари се провалиха в задачата да се самокоригират. В резултат пазарите приватизираха печалбите си и социализираха загубите си. Само един банков топ ръководител влезе в затвора. Като цяло данъкоплатците поеха сметката. А демократично избрани правителства някак рутинно падаха заради

това, че или не са успели да предотвратят кризата, или са неспособни да се справят с набъбващия заради нея държавен дълг, или заради двете. Още една такава криза би могла да тласне системата към точка на счупване. Отслабеният закон „Дод - Франк“ в САЩ (за намаляване на риска, поеман от банките, и повече защита на потребителите – бел. ред.) прави повторение на финансовата криза сега по-вероятно. И то във време, когато правителствата разполагат с дори още по-малко пространство за маневриране и отговор. Технологичните революции застрашават способността на демокрациите да се справят със сложността, скоростта и траекторията на промените. Демокрациите, подобно на корпорациите, сега могат да бъдат хакнати. Социалните медии изкривяват свободния поток на факти, който е кръвоносната система на демократичния капитализъм. В миналото разрушителните промени в заетостта, предизвикани от бърз технологичен напредък, водеха до преместване на работните места, изискващи по-ниска квалификация, към нови индустрии. Но сега може да се окажем вече неспособни да осигуряваме достатъчно работни места в региони, където те са необходими. Финансовите и технологичните предизвикателства се усложняват още повече от нарастващото икономическо неравенство. Крайната концентрация на богатство в САЩ през последните десетилетия е добре документирана. Новите магнати на капитала и технологиите процъфтяват, докато американската средна класа стагнира и американската мечта помръква. Истината е проста – гражданите ще продължават да подкрепят своите демократични капиталистически системи дотогава, докогато има разумно равенство на възможностите и хуманна система за социална сигурност. Ако тези неща липсват, гражданите вече нямат материален интерес от традиционната демократична политика. И тогава идват национализмът и ксенофобията. И накрая, има вътрешно присъщи структурни недостатъци в съвременната демократична политика. В САЩ нео-

граниченото финансиране на предизборни кампании продължава да подкопава демокрацията. Поразителните манипулации с преначертаването на границите на избирателните райони (т.нар. gerrymandering) само утежняват проблема. И накуп на всичко това, поляризацията на традиционните новинарски медии от Fox News и подобни отравя способността на демократичната система да изгражда устойчив консенсус около това, което е останало от политическия център. Което се вижда много ясно например в счупения дебат за контрола върху притежанието на оръжие в САЩ. Докато западните демокрации изглеждат все по-болни, други системи на управление се позиционират като алтернативи. Руският национализъм представлява скъсване със западните политически, икономически и дипломатически норми. Китай става все по-уверен в своя собствен модел, описван като авторитарен или държавен капитализъм. И неговият „Пекински консенсус“ се развява пред западния свят като пример за по-ефективна форма на национално и дори интернационално управление. Ако САЩ искат да останат глобален ориентир за демократичния капитализъм, трябва първо да се справят с вътрешните си предизвикателства. Американският социален договор трябва да бъде изграден наново с пренаписан Нов курс. Социалните ефекти от технологичната промяна трябва да бъдат управлявани политически вместо оставяни на пазарите. Финансовият сектор трябва да се върне към историческата си роля на слуга на реалната икономика вместо на неин господар. И Върховният съд трябва да зададе

P Група доброволци, проверяващи факти, в Мексико сити в навечерието на изборите през юли. Предизборните щабове се обвиняват един друг, че използват социалните медии, за да разпространяват измамни съобщения | Brett Gundlock/The New York Times

нова посока на финансирането на политическите кампании, преначертаването на избирателните райони и някои от по-побърканите интерпретации на Втората поправка, използвани за оправдаване на нарушаването на основни принципи на реда и законността. САЩ също така трябва да поемат отново отговорността си към международния либерален ред, в чието създаване след Втората световна война те усърдно участваха. Този ред беше скрепен с Хартата на ООН, Всеобщата декларация за човешките права, Общото споразумение за митата и търговията, Международния валутен фонд и други институции и принципи, които се превърнаха във фундамента на свободните общества, свободните икономики и свободната политика. Светът сега пита: САЩ подкрепят ли още този ред? Както демокрацията, така и капитализмът са сравнително нови развития в дългата история на Запада. И са дори още по-скорошни развития в значително подългата история на Изтока. И двете почиват върху вечната идея за свободата. Но и двете се осланят на все по-крехки политически и икономически институции. Историята предупреждава да не вярваме сляпо, че демократичният капитализъм някак неизбежно ще вземе връх. Освен, разбира се, ако не му помогнем да го направи, като оплевим градината, преди да е станало твърде късно. Кевин Ръд е бивш премиер на Австралия и президент на базирания в Ню Йорк Asia Society Policy Institute. © 2018 Kevin Rudd. Distributed by The New York Times Licensing Group.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

S Главният министър на Хонконг Кари Лам (вляво) полага клетва при встъпването си в длъжност пред китайския президент Си Цзинпин в Хонконг през 2017 г. | Bobby Yip/Reuters

Смъртта на демокрацията в Хонконг Само отделяне от Китай може да осигури демократичното бъдеще, което ни беше обещано

К Яо Вай-Чин

Китай ерозира и почти е разрушил демокрацията в Хонконг, откакто пое контрола над града от Великобритания през 1997 г. Пекин ловко манипулира добре развитата политическа и конституционална рамка, за да премахне стъпка по стъпка автономията на Хонконг. Концепции като граждански свободи и разделение на властите, които хората ценяха при относително просвещаващото управление на британците, биват захвърлени. Справедливостта и правосъдието - сърцето на

демокрацията, линеят. Единственият път за Хонконг да излезе от всичко това е да се отдели от Китай и да сформира нова демократична държава. Но със своя задушаващ апарат на службите за сигурност Китай затяга хватката си върху всяка сфера на живота в Хонконг и резултатът беше електорално отстъпление на опозицията на изборите тази година. Десетки продемократични активисти бяха осъдени за дребни нарушения, а някои получиха присъди за много години затвор. Аз самата бях вкарана в затвора за четири седмици през юни, след като бях

обвинена за „незаконно събиране“ в Законодателния съвет – парламента на Хонконг – когато все още бях член на този орган. През 2016 г. интервенцията на Китай в решение на съда доведе до това депутати, които поддържат независимостта, включително аз, да бъдем отстранени от длъжност заради неправилно положени клетви. „Незаконното събиране“ се случи, докато се опитвахме да влезем в заседателната зала, за да положим отново клетва. В името на националната сигурност властите забраниха сепаратиската Национална партия на Хонконг – забележителна тактика, целяща да смачка подкрепящата независимостта група. Това показва как правителството в Хонконг има нулева толерантност към онези, които се противопоставят на Китайската комунистическа партия. Опозиционните фигури също така са третирани като терористи просто заради това, че се събират и протестират. За да остане отворен към света, Хонконг не може да приеме това. Китай се държи като империалистическа държава и използва силата си, за да контролира телекомуникациите, инфраструктурата и търговските пазари. Ако се примири с този контрол, градът ще се отчужди от цивилизования демократичен свят. Вече твърде много граждани на Хонконг се притесняват, когато обсъждат теми като демокрация, свобода или граждански права; те трябва да бъдат убедени, че отделянето от Китай е най-добрият път за осигуряване на оцеляването на града. Но прокитайският лагер в Хонконг е обигран и непреклонен, а засилващият се натиск прави работата на продемократичните активисти все по-невъзможна. Когато Хонконг беше предаден на Китай, Пекин позволи на хората в града да разширят икономическото си влияние в Азия, осигурявайки възможности за работа в инфраструктурни и строителни проекти. Но като цяло Хонконг всъщност спечели малко, докато Пекин научи ценни уроци от колониалната история на града, за да повдигне други градове в страната като Шанхай, Гуанчжоу и Шънджън. Те просперират, докато жителите на Хонконг се чувстват задушени икономически и маргинализирани политически. Това беше намерението на Пекин през 80-те години на миналия век, когато Великобритания и Китай договориха връщането на Хонконг почти без участието на жителите на града. Китайско-британската Съвместна декларация от 1984 г. прос-

Q Полицай гаси горящ портрет на китайския президент Си Цзинпин, запален по време на продемократичен протест в Хонконг през юли | Philip Fong/Agence France-Presse -- Getty Images

то информира Хонконг, че бъдещето му ще бъде оставено в ръцете на Пекин. Жителите му можеха да се преместят другаде или да останат и да приемат управлението на едно правителство, което пет години по-късно щеше да извърши зверствата на площад „Тянанмън“ - събитие, което Хонконг не е забравил. Оттогава Пекин полага непрестанни усилия да промени не само правната и политическата система в Хонконг, но също и ценностите на жителите му, като в резултат подклажда множество конфликти. Демокрацията според дефиницията на Пекин започна да означава отказ от предишния начин на живот в Хонконг. Ако хората искат нормалност и финансова стабилност, нямат особен избор, освен да подкрепят управлението на Пекин. За да уронят репутацията на онези активисти, които все още дълбоко вярват в демокрацията, свободата и човешките права, правителствата в Пекин и Хонконг насърчават разпространяването на клевети по техен адрес. Всеки активист, който подкрепя тези ценности, бива заклеймен като „сепаратист“ и „предател на китайската нация“. Тази стратегия помогна за подкопаване на подкрепата за „революцията на чадърите“ през 2014 г., в която активисти призоваваха за по-силен глас при избирането на лидера на Хонконг. Протестите може и да стихнаха постепенно, но доведоха до повече призиви за независимост сред младите активисти и помогнаха за сформирането през 2016 г. на Националната партия на Хонконг, която сега правителството иска да смачка. Много жители също така осъзнаха, че

Пекин лъже за това, че някога ще гарантира на Хонконг истинска демокрация с отворени избори. Съгласно Основния закон – фундаменталният закон на Хонконг от 1997 г., изпълняващ ролята на конституция, главният министър на града, който е главата на изпълнителната власт, се назначава от комитет с 1200 членове. Когато Пекин пое контрола, той обеща, че до 2017 г. градът ще има възможност да избира своя лидер с всеобщо избирателно право. През 2014 г. гражданите оказаха натиск за това. Те имаха надежда, но тя беше измамена. Пекин не промени изборните закони, както беше обещал, а комитетът, който избира главния министър, се състои основно от членове, следващи китайската линия. На подкрепящите независимостта кандидати дори не им се позволява да участват в изборите от 2016 г. насам. Освен това правителството еднолично въвежда нови закони, а когато депутатите в парламента все пак дебатират по някой законопроект, рискуват да им бъдат повдигнати наказателни обвинения заради влиянието на правителството над съдебната власт. Системата на взаимни проверки и контрол между властите е разрушена. Стълбовете на гражданските свободи и свободата на събиране са под атака. Само чрез отделяне от Китай Хонконг може да има истинска демокрация и свобода. Яо Вай-Чин е активист, поддържащ каузата на независимостта и бивш депутат от Законодателния съвет на Хонконг. © 2018 Yau Wai-Ching. Distributed by The New York Times Licensing Group.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

P Сирийски деца напускат Шебаа в Ливан с автобус, за да се завърнат в страната си през юли. Към края на 2017 г. общо 68.5 млн. души в света са били принудени да напуснат домовете си | Ali Dia/Agence FrancePresse — Getty Images

Мигрантската криза е тест за нашата колективна съвест Над 68 млн. души са били принудени да напуснат родните си места. Трябва да направим повече, за да им помогнем

Бан Ки-мун

През 1951 г. едно малко момче и неговото семейство избягаха от своето горящо село, подгонени от брутална война, нанесла на страната им неизмерими щети под формата на смърт и разруха. Това малко дете, принудено да напусне дома си заради конфликт, бях аз – същото момче, което после израсна и беше избрано за осмия генерален секретар на ООН пред 2006 г. Като генерален секретар срещнах толкова много деца по света, особено в Африка и Близкия изток, които ми на-

помниха моя собствен болезнен опит с това да бъдеш изтръгнат от родното си място. Виждайки себе си във всяко от тези деца, оставам решен да вдигна темата за мъката на бежанците до челно място в глобалния дневен ред днес. Към края на 2017 г. рекорден брой от 68.5 млн. души по света са били принудени да напуснат домовете си, включително 25.4 млн. бежанци, според агенцията за бежанците на ООН. Едва 102 800 души, или по-малко от един процент от всички разселени хора, са били приети да се заселят на друго място през 2017 г. Нещо повече - данни от Missing Migrants Project

Q Бежанци, бягащи от насилието в североизточната провинция Итури в Демократична република Конго, пристигат в Уганда на 9 март 2018 г., след като са прекосили езерото Албърт с лодки | Diana Zeyneb Alhindawi/The New York Times

показват, че през първите шест месеца на 2018 г. близо 2000 бежанци и мигранти са намерили смъртта, докато са предприемали опасни пътувания през граници и в открито море. Въпреки мащаба на предизвикателството с бежанците трябва да мислим за него първо и най-вече като за криза на солидарността. Това дали светът е способен да се обедини, за да подкрепи тези уязвими групи, ще бъде истински тест за нашата колективна съвест. Има спешна нужда от повече политическа воля от световните лидери, както и готовност да си партнират с други. Тази политическа воля трябва да бъде ръководена от засилено усещане за нашата обща човечност вместо от вяра в оградите и бодливата тел. Изправени пред картини на невъобразимо страдание от конфликтите в Сирия и Йемен и пред доказателства за грубо нарушаване на човешките права в Мианма и на други места, твърде много лидери показват липса на необходимия кураж да отговорят с щедрост и подкрепа. Някои лидери дори стигнаха дотам активно да поощряват предразсъдъците срещу бежанците и мигрантите само и само да печелят гласове. Държави от развиващия се свят –

Турция, Пакистан, Уганда, Ливан, Ирак, Бангладеш и Судан – са домакини на найголемите групи бежанци, докато проспериращите нации от глобалния Север с изключение на Германия не успяват да споделят бремето по справедлив начин. Това трябва да се промени. По-богатите държави трябва да приемат и заселят значително повече от този по-малко от 1% от световните бежанци, преселени през 2017 г. Това справедливо споделяне на отговорността е критично важно за смекчаване на настоящата криза на глобалната солидарност. През септември 2016 г. свиках Среща на върха на ООН за бежанците и мигрантите в Ню Йорк, за да може предизвикателството с бежанците да бъде посрещнато лице в лице. На това историческо събиране световните лидери се ангажираха да разработят Глобален пакт за бежанците и Глобален пакт за миграцията, като международният преговорен процес по тези документи, който приключи това лято, беше под егидата на ООН. Заедно тези две споразумения – които най-вероятно ще бъдат приети от ООН от тази година – ще помогнат за осигуряване на достойнство и закрила както на бежанците и мигрантите, така и на страните домакини. По-конкретно Глобалният пакт за бежанците ще позволи по-добро споделяне на бремето между страните домакини, като същевременно ще укрепи гласовете на бежанците и групите на гражданското общество. Въпреки усилената работа на международната общност в подкрепа на бежанците трябва да признаем, че глобалната политическа среда се промени драматично през последните години. В редица държави двата глобални пакта бяха договаряни в сянката на популистки надигания, които се заиграват със страховете от имигрантите и техните деца и ги засилват. Някои политици чувстват, че трябва да имат твърд подход към имигрантите, че трябва да отбраняват границите на страната си и националната идентичност. В САЩ про-

изтичащите от тази нагласа политики приемат все по-жестока форма, като се стигна до задържане на деца и отделянето им от техните търсещи убежище родители, което е в пълен разрез със защитата на интересите на децата. Решението на САЩ да се оттеглят от Глобалния пакт за миграцията, обявено през декември 2017 г., е будеща дълбоко съжаление стъпка, която подкопава международната солидарност. И също така възпрепятства усилията на националните държави, международните агенции, неправителствените организации, мултинационалните корпорации и други играчи да засилят сътрудничеството си. Това сътрудничество е решаващо за облекчаване на страданията на бежанците. Например Агенцията на ООН за бежанците и подкрепяната от IKEA компания Better Shelter обединиха усилия, за да предоставят хиляди иновативни временни жилищни конструкции за бежанци и разселени семейства в Ирак, Гърция и на други места. Японското правителство щедро подкрепи усилията на Better Shelter за създаване на подслони в Ирак. В Ливан Johnson&Johnson си сътрудничи с неправителствената организация Save the Children, за да предоставя на бежанци, разселени от кризата в Сирия, достъп до грижи за малки деца. Спомням си с топлина как през 2016 г. - последната ми година като генерален секретар на ООН – наблюдавах влизането на олимпийския отбор на бежанците на откриващата церемония на летните игри в Рио де Жанейро. За пръв път на бежанците беше позволено да се състезават на олимпиада като отделен отбор. Атлетите бежанци казаха на света: „Ние сме млади хора, както много други по света, и макар да сме бежанци, можем да се съревноваваме на най-високо ниво.“ Огромната тълпа, събрана на стадион „Маракана“, сподели това усещане – десетки хиляди хора станаха на крака и дълго аплодираха отбора на бежанците. Беше красив момент, пълен с гордост, солидарност и надежда. Това е духът, с който трябва да подходим към глобалната бежанска криза. Обединението – един с друг и с бежанците – е единственият начин да успеем. Бан Ки-мун е 8-ият генерален секретар на ООН (2007 - 2016 г.). © 2018 Ban Ki-Moon. Distributed by The New York Times Licensing Group.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

P Две момичета се люлеят на люлка в парк близо до „Мьолнерпаркен“, квартал в Копенхаген, който е в „гето списъка“ на датското правителство | Andrew Kelly/Reuters

Политически живот за мигрантите Правото на глас е крайно необходимо, но приемащите страни могат да направят много повече

С Лина Антара

Сега, когато ксенофобските настроения заливат света, включването на мигрантите в демократичните системи на приемащите страни може да бъде ключът към преборване на подозрителността и разделението. Докато в голямата си част публичният дебат около имиграцията се фокусира върху спешни въпроси като хуманитарната помощ, социоикономическите ефекти и последствията за сигурността на държава, приемаща хиляди хора, гражданското и

политическото участие на мигрантите, макар и обикновено пренебрегвано, може да бъде също толкова важна тема в дългосрочен план. Мигрантите често биват възприемани като пасивни получатели на помощ, като колективни жертви на неприятнос тите в своите държави. Когато става въпрос за мигранти, ние говорим за тях, но често не говорим с тях. И много рядко си спомняме, че те имат потенциала да се превърнат в двойни политически агенти, оставайки граждани на родните си стра-

R Нигерийските кандидати за бежански статут Абимбола Огуньеми (вляво) и Естер Огуньеми пазаруват хранителни продукти с четиригодишната си дъщеря Нифеми в хранителна банка на Welcome Hall Mission в Канада | Chris Wattie/Reuters

ни и същевременно ставайки част от обществото на приелата ги държава. През последните две години организацията, за която работя, International IDEA, проведе 638 интервюта с бежанци от Сирия, Афганистан, Южен Судан, Сомалия и Демократична република Конго. Открих ме, че колкото по-включваща политически е приемащата държава, толкова повече прави, за да защитава фундаменталните права на мигрантите. Има пет основни причини защо участието на мигрантите в политиката, отвъд базовия акт на гласуването или притежаването на право на глас, има значение. Първо, участието осигурява равноправно представителство в управлението на приемащата държава. Мигрантите трябва да се подчиняват на законите. Те трябва да плащат данъци. Те допринасят за обществото. Равните задължения предполагат равни права.

Освен това, ако на мигрантите не се позволява да упражняват никакви политически права, има висок риск местните и националните политики да не отразяват техните интереси. Политиците и политическите партии се интересуват главно от нуждите на своите избиратели. Ако мигрантите станат част от тези избиратели, гласовете им поне ще бъдат чути.

P Бежанци и германци посещават семинар за интеграция във Ваймар, Германия. Групата дебатира теми, включващи хомосексуалността, умората от доброволчеството и сложността на езика и бюрокрацията | Mauricio Lima/The New York Times

Политическото участие не бива да бъде разглеждано като награда за успешното интегриране на мигрантите в обществото на приемащата страна. Вместо това то трябва да бъде част от пътя към интеграция. Гласуването и участието в политическия живот помагат мигрантите да бъдат образовани за техните граждански права и ги запознава с политическа система, която може да е много по-различна от тази, която те познават. Когато на мигрантите се позволи да участват и те чувстват, че принадлежат, демокрацията, от която те вече са част, ще спечели и ще се подобри. Трябва също да помислим какво би представлявало трайно решение на въпроса как държавите интегрират бежанци. В ситуации на продължителни конфликти, когато има слаба или никаква перспектива за връщане или разселване в родните страни на мигрантите, получаването на гражданство в приемащата държава би трябвало да бъде приоритет. И накрая, политическото включване на мигрантите може да предотврати маргинализацията и ограничава възможностите за дискриминация и лишаване от права на цял сегмент от населението. На практика в много държави ключово условие за притежаването на политически права е гражданството. Чрез нашите изследвания открихме, че близо половината европейски държави осигуряват бърз път към натурализация за специални категории мигранти, каквито са бежанците. Извън Европа открихме случаи, при които няма ясен път към натурализация – такава е ситуацията в Ливан например. А в други държави, където по принцип има законен пък към натурализация, > 34

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

P Хора се разхождат в парк близо до „Мьолнерпаркен“, квартал в Копенхаген, който е в „гето списъка“ на датското правителство. В квартала живеят предимно мигранти, което може да допринесе за усещането за стигматизация и изолация | Andrew Kelly/Reuters

съществуват правни двусмислия, които често водят до това някои бежанци да бъдат изключени. Конвенцията от 1951 г., касаеща статута на бежанците, гласи, че държавите трябва да улесняват асимилацията и натурализацията на бежанците, когато това е възможно. Международната правна рамка го насърчава, но не съдържа механизми, които да го налагат. Да имаш право да гласуваш не изисква задължително да имаш гражданство. Пример е Швеция, където всеки законен мигрант със законно разрешително за пребиваване има право да гласува в местни и общински избори след три години непрекъснато пребиваване в държавата. Но в повечето държави правото на глас е ограничено до гражданите и понякога до много специфични категории хора, които не са граждани. Страните - членки на ЕС, например позволяват на гражданите на други държави от съюза, живеещи на тяхна територия, да гласуват на местни избори. А получилите избирателни права мигранти все още са изправени пред други предизвикателства. На тях често им липсва информация или разбиране за полити-

ческата система на приемащата държава. Те може да се чувстват маргинализирани, да имат негативно мнение за политиката, базирано на опита в родната им държава, да не осъзнават важността на участието или просто да се чувстват недостатъчно представени. Езиковата бариера също може да затрудни мигрантите да упражняват ефективно политическите си права в своята нова държава. Сомалийски бежанец в Стокхолм например каза следното по време на едно от интервютата ни: „Много е важно да се научим как работи демократичната система. Много хора като мен не разбират какво означава демокрация. В моята родна страна няма система за гласуване и липсата на знания по шведски език е голяма бариера пред интеграцията на бежанците.“ Дори ако гласуването не е опция, неформалното политическо участие може да бъде ценно както за приемащата страна, така и за самите мигранти. Чрез участието си в гражданското общество мигрантите може да повишат разбирането си за ситуацията в родната си страна и да настояват за промяна. Същевременно тази битка за обща кауза може да доведе

до това да се чувстват повече като важна част от приелото ги общество. По подобен начин социалните медии и технологиите могат да помогнат на бежанците да разрушат преградите между себе си и своите нови съседи. Казано простичко – с осигуряването на политически права на мигрантите и на ясен път към натурализация една страна може да подобри качеството на своята демокрация. Както каза един афганистански бежанец, когото интервюирахме във Великобритания: „Ако не можеш да участваш в избори, не можеш да имаш глас по въпроси, които пряко засягат твоя настоящ и бъдещ живот.“ (Това есе е адаптирано от лекция, изнесена на 17 септември по време на Атинския демократичен форум. То е редактирано и сбито.) Лина Антара е специалист по подкрепа на демокрацията с фокус върху изборните процеси и човешките права. В момента тя работи в Международния институт за демокрация и изборна помощ в Стокхолм, познат като International IDEA. © 2018 Lina Antara. Distributed by The New York Times Licensing Group.

May 30 & 31, 2019 | Sofia Event Center

The most valuable SEE event about digital transformation. 2 days | 50+ speakers | Leading world companies

Christmas offer Give a ticket to inspiration, knowledge and network to a business partner, employee or friend.

Use promo code december to get 15% off early bird price Get your ticket at www.digitalk.bg

Early Bird price is 119 Euro (VAT excl.), discounted price with promo code is 101 Euro (VAT excl.). The offer is valid between 30.11.2018 and 31.12.2018.

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

P Германският канцлер Ангела Меркел (вляво) и Йохана Сигурдардотир, тогавашният премиер на Исландия, през 2011 г. | Odd Andersen/Agence France-Presse — Getty Images

Дайте шанс на жените и те ще променят света Когато последната финансова криза разтърси Исландия, жените се доказаха като по-мъдри от мъжете в изправянето срещу хаоса. Това дава ценен аргумент за равенството между половете

Йохана Сигурдардотир

Има множество причини да обмислим сериозно как биха се променили нещата, ако мъжете и жените заемат равен брой управленски постове по света. След 35-годишна кариера в исландската политика заключих, че жените в повечето случаи са по-добри от мъжете в осигуряването на справедливост в обществото. Светът наистина би бил едно по-добро място, ако има равен брой жени и мъже начело. Моят шанс да проверя тази теория дойде през 2009 г., когато станах премиер на Исландия и страната се изправи пред

период на остра икономическа криза. Обстоятелствата бяха безпрецедентни. Множество хора изгубиха спестяванията си и дълговете на повечето семейства се увеличиха до невъобразим размер. Самата Исландия беше на ръба на фалита. Моето правителство беше решено да защити социалната система въпреки мащабните бюджетни съкращения, които бяхме принудени да направим. За щастие успяхме да не позволим страната да падне в пропастта. Убедена съм, че фактор за нашия успех беше ролята, която жените имаха в моето правителство.

След 13 години като министър наблюдавах от първа ръка как по-голямото разнообразие около масата оказва благотворно влияние. Имаше времена, когато бях единствената жена в кабинета и се натъквах на съпротива и опозиция от моите колеги мъже. През 2009 г. застанах начело на кабинет, който за пръв път в историята на Исландия включваше равен брой жени и мъже. Опитът показа, че жените често са по-благосклонно настроени към изграждане на силна социална система, а в разгара на финансовата криза тази система беше крайно необходима за покриване на базовите нужди на хората, за намаляване на безработицата и защитаване на семействата с ниски доходи. Жените се оказаха по-мъдри от мъжете и с развитието на финансовата криза. Сред ръководителите на исландските банки, които фалираха през 2008 г., почти нямаше жени. Всъщност точно банките, управлявани от жени, като Audur Capital, бяха най-добрите примери за това как да се премине през финансовата буря. За разлика от тях компаниите, които бяха найтежко ударени от срива, бяха ръководени предимно от мъже. В последните години половият дисбаланс намалява, особено в западните държави. Повече жени от всякога са на управленски позиции в света; „стъкленият таван“ е разбит. Но е нужна още работа. Трябва да продължим да премахваме бариери, които пречат на жените на пазара на труда. Икономическият ефект от равнопоставеното участие на мъже и жени на работното място е убедителен аргумент в защита на половото равенство. В Северна Европа например увеличената заетост на жените допринася с до 0.40% от средния годишен ръст на БВП на глава от населението според скорошен доклад на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Но ако искаме да се радваме на ползите от половото равенство, споделената родителска отговорност и силната социална система са абсолютна необходимост. В Исландия нещата се промениха радикално и за двата пола през 2000 г., когато > 38

R Премиерът Йохана Сигурдардотир празнува победата на нейната партия, Социалдемократичния съюз, в парламентарните избори на 25 април 2009 г. Г-жа Сигурдардотир стана премиер на 1 февруари, след като номинацията й беше гласувана от депутатите | Oliver Morin/Agence France-Presse — Getty Images

P Йохана Сигурдардотир след победата си на парламентарните избори през 2009 г. Тя е първата жена - премиер на Исландия, и първият в света правителствен ръководител, който открито показва лесбийските си наклонности | Oliver Morin/Agence France-Presse — Getty Images

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

R Исландски министри и премиерът Йохана Сигурдардотир по време на среща в Рейкявик на 16 февруари 2011 г., след като исландският парламент е одобрил сделка за компенсиране на Великобритания и Ирландия за средствата, изгубени при фалита на банката Icesave, сринала се в разгара на финансовата криза през 2008 г. | Halldor Kolbeins/Agence France-Presse — Getty Images

правителството въведе независимото право на мъжете на отпуск по бащинство. Това означава, че работодателите вече не могат да приемат, че единствено жените в някой момент ще пожелаят да вземат отпуск, за да станат родители. Равният достъп и равното заплащане за мъже и жени са другите важни изисквания. През юни 2017 г. исландският парламент прие закон, задължаващ публичните и частните компании да докажат, че плащат еднакви заплати на служителите си за една и съща работа, независимо от техния пол. Докато бях премиер, друг закон, изискващ жените да държат поне 40% от местата в бордовете на компаниите и пенсионните фондове, влезе в сила. Моето правителство беше и първото в Исландия, което гарантира, че тази квота ще бъде изпълнена и в публичните комисии, бордове и съвети. „Кога женската работа става истинска работа? Когато не се появи нито една жена да я върши“, написа Дженифър Уайнър в текст за в. New York Times миналата година. И беше напълно права. Работните места, заемани от жени, няма да бъдат напълно оценени, докато не стане очевидно колко важни са те. Но как да се случи това? Това, което исландските жени избраха да направят преди много години, през далечния октомври 1975 г., беше да излязат на стачка. Беше ни омръзнало от институционализирано полово неравенство и решихме да действаме, настоявайки за равно заплащане. Целта беше да привлечем внимание към приноса на жените за обществото и да покажем колко подце-

нявана е нашата работа. Близо 90% от исландските жени участваха в стачката, отказвайки да работят, да готвят и да гледат децата. Обществото беше докарано до почти пълна парализа. Това беше първият протестен акт, който отприщи лавината. През 1980 г. Вигдис Финпогадоухтир стана първата пряко избрана жена президент в демократичния свят. След стачката броят на жените в исландския парламент се увеличи значително, особено след основаването на феминистката партия „Женска листа“ през 1983 г. През 1975 г. едва 5% от депутатите бяха жени; до 1983 г. броят им нарасна до 15%, а през 2016 г. вече беше 47.6%. Равенството между половете не е свързано само със законите и с формалните права на жените; то означава също осигуряване на равен достъп на жените до властта и ефектите от това върху обществото. В много случаи тези неща остават само на думи и често има твърде малко политическа воля за въвеждане на ефективна промяна. Трябва да работим още много за по-съдържателна и насочена към реално участие версия на половото равенство. Както показва примерът на Исландия, когато жените имат равен глас в управлението на обществото и бизнеса, това променя света към по-добро. Йохана Сигурдардотир е бивш премиер на Исландия (2009 - 2013 г.). Тя беше първата жена на този пост. © 2018 Johanna Sigurdardottir. Distributed by The New York Times Licensing Group.

P Сирийски момчета, разселени от Източна Гута, играят в Африн през май. Седмици по-рано самият Африн беше опразнен, като десетки хиляди от жителите на града го напуснаха заради боевете там | Nazeer Al-Khatib/ Agence France-Presse — Getty Images

Свят на тирани и гробове В Сирия линията между битката за демокрация и битката за оцеляване е тънка като острие на бръснач

Илхам Ахмед

Историята показва, че насилието винаги е било главен инструмент на тоталитарните режими. И когато тиранична власт отговаря на легитимни искания за свобода с безразборно насилие, нейният народ трябва да реши дали да избяга към чужди места, или да остане и да се бори за свободата си. В Сирия живеем с тази динамика всеки ден. Моята група, Сирийският демократичен съвет, е мултиетническа коалиция, която съставлява политическото крило на Сирийските демократични сили. Ние се съпротивляваме на режима на Башар ал Асад от години. Но това, което започна

като мирни протести, бързо еволюира в по-комплексно движение, което беше принудено да прибегне към насилието като начин на защита и като единствения ефективен начин за установяване на либерална демокрация в Сирия. Сирийският режим, който представя себе си като светско правителство, идва на власт преди десетилетия чрез използване на насилие срещу опонентите си и всички несъгласни. Той установява династична диктатура – нещо много далечно от републиканската система, която на теория съществува днес. Истинските управляващи в Сирия не са политиците, на които техните избиратели могат да търсят отговорност, а по-скоро тайни сили за сигурност, които действат > 40

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Q Сили на сирийския режим стоят в покрайнините на Дамаск пред мраморна мозайка, изобразяваща предишния президент на страната, Хафез ал Асад. Неговият син Башар пое властта през 2000 г. с избори с предизвестен резултат | Louai Beshara/Agence France-Presse — Getty Images

като законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Съденето, произнасянето на присъда и екзекутирането – всички те са в ръцете на тайната полиция. Един от най-прочутите й клонове е разузнавателната дирекция на военновъздушните сили, в която се издига Хафез Асад. Той използва влиянието си там и ролята си по-късно на министър на отбраната, за да грабне президентския пост в Сирия през 1970 г., и след това го предава на сина си Башар ал Асад. През март 2011 г. млади мъже и жени излязоха по улиците с призив за мирна промяна и преход към демокрация в Сирия. Те бяха изпълнени с надежда и нови идеи. Никой от тези мъже и жени не мислеше, че ще бъдат принудени да се обърнат към насилието – точно средството, използвано от правителството, за да остане на власт – в тяхната битка за демокрация. Режимът на Асад отговори на тези протести с бруталност. Деца, арестувани за рисуване на антиправителствени графити върху училищна стена, бяха вкарвани в затвора и бити. Хората прибегнаха до оръжия, за да защитят семействата си, домовете си и кварталите си. Режимът реагира по същия начин и така подготви почвата екстремистки групи да се легитимират като защитници на хората и в същото време мобилизира сирийските младежи под знамената на радикални идеологии. В Северна Сирия Сирийският демократичен съвет бързо осъзна проблема, създаден от тази динамика на насилието.

Линията между битката за демокрация и битката за оцеляване е тънка като острие на бръснач и двете не се изключват взаимно. Да, ние използваме оръжия, за да се защитаваме, но нашето общество не е изпаднало в хаос. Тези, които прибягват до насилие, трябва да бъдат подведени под отговорност, дори когато го правят като последно средство. Създали сме поднадзорни местни групи от бойци, които имат позволение да използват насилие единствено при самозащита. Междувременно военните контингенти на г-н Асад продължават да атакуват цивилни с химически оръжия. Докато ние си служим с бойци, чиито правомощия са ограничавани от закона, оръжията на г-н Асад са законът. Не сме изоставили и останалите средства за борба. Организираме протести в Сирия и навън и проведохме честни избори в районите, защитавани от Сирийските демократични сили. Предложихме децентрализирани решения за управление, тъй като вярваме, че властта, съсредоточена в ръцете на малцина, е отговорна до голяма степен за множеството скорошни кръвопролития и репресии в Сирия. Усилията ни са напомняне какво всъщност е демокрацията – управление на хората, от хората и за хората. Откакто г-н Асад е на власт, демокрацията служи основно за прикритие на затягането на неговия контрол. Правителството проведе избори през 2016 г., но само в районите, които управлява. В резултат вотът с голямо мнозинство беше в полза на режима,

подкрепяйки неговата легитимност. Но зад кулисите активисти, журналисти и цели групи от хора продължават да бъдат затваряни, разселвани или убивани. Днес Сирийският демократичен съвет помага за поддържането на образователна система за 80 000 учащи в областта Джазира и на още над 50 000 в Африн. Осигуряваме обучение на кюрдски, арамейски и арабски език и основахме университети в Африн и в градовете Камшли и Кобани. Изграждането на нова Сирия помага за осигуряването на подходящ баланс между насилствена и мирна съпротива. Докато войната може да направи новата демокрация възможна, едно демократично общество не може да оцелее в мирно време без инфраструктура и образование. Осъществяването на подобна реконструкция насред опустошенията на войната е непрестанно предизвикателство. Ние буквално изградихме Кобани наново от руините. Дори и под ограниченията на икономическото ембарго на Турция започнахме да индустриализираме и диверсифицираме икономиката на областта Африн. И тогава град Африн беше нападнат и окупиран от джихадистки наемници, спонсорирани от турското правителство, които разселиха хората и се впуснаха в плячкосване. Докато Сирия – или която и да било друга държава – има лидер, който желае повече да има контрол, отколкото да осигурява либерална демокрация, насилието ще продължава да се разпространява. Във време, когато стотици хиляди хора са избити само за да могат малцина да консолидират властта си, демокрацията трябва да бъде защитавана с нещо повече от реторика. Да не мислиш така означава да се примириш със свят, в който има само тирани и гробове. Илхам Ахмед е кюрски политик и съпредседателка на Сирийския демократичен съюз, група прогресивни демократични партии, управляващи Северносирийската федерация. © 2018 Ilham Ahmed. Distributed by The New York Times Licensing Group.

R Андрес Мануел Лопес Обрадор си прави селфита с привърженици в Оаксака, Мексико, през юни. Левият кандидат, който основа своя партия, Движение за национално възраждане, беше избран за президент през юли, слагайки край на 89-годишния контрол върху властта на двете големи политически партии в Мексико, Институционната революционна партия и Партията на националното действие | Jorge Luis Plata/Reuters

Модерната революция на Мексико През лятото мексиканците осигуриха съкрушителна победа на новоизбрания президент популист. Но той не може сам да спаси страната

А Хорхе Рамос

Ако има нещо, което мексиканците знаят със сигурност, то е, че Андрес Мануел Лопес Обрадор не се предава. Неговите привърженици се възхищават на непоколебимостта му; неговите врагове говорят с пренебрежение за упорството му. Новоизбраният президент на Мексико се опитваше да стане държавен глава в продължение на 12 години и най-после

го направи, преодолявайки по пътя политическо преследване, поне два опорочени вота (според негово собствено паралелно преброяване) и цяла политическа система, която успяваше да избегне истинска промяна от 1929 г. насам. По време на кампанията му критиците непрестанно нападаха г-н Лопес Обрадор, или АМЛО, както е известен, предупреждавайки, че той е не само популист, но също така и комунист. Някои дори > 42

алармираха, че той замисля макивелиански заговор да се превърне в поредния ляв диктатор в Латинска Америка. Но опонентите му бяха неспособни да спрат устрема му. Победата му беше впечатляваща. Г-н Лопес Обрадор беше водач в надпреварата месеци преди изборите на 1 юли, но мнозина социолози продължаваха да подценяват популярността му – той спечели над 53% от вота в състезание с четирима кандидати. И така Мексико зави наляво. Отговорът на въпроса защо страната поиска промяна не е сложен. Последния път, когато ляв кандидат – Куаутемок Карденас, спечели президентските избори, беше през 1988 г. Но победата на г-н Карденас беше открадната с най-прочутия скандал с изборна измама в историята на Мексико и вместо него президент стана Карлос Салинас де Гортари. Модерната мексиканска демокрация – родена преди 18 години, когато опозиционният кандидат Висенте Фокс успя да разбие десетилетното авторитарно управление на Институционната революционна партия (PRI) – сега, изглежда, функционира по-добре предвид факта, че кандидатът, който спечели най-много гласове, просто бе признат за победител, макар да е от левицата. Две партии – PRI и Партията на националното действие, или PAN – управляваха Мексико през последните 89 години и резултатите са катастрофални. Мексико има едно от най-лошите в света нива на разпределение на доходите, а корупцията в управлението е изключително широко разпространена. За доказателство просто погледнете екстравагантния начин на живот, който мнозина политици и бивши президенти необяснимо как успяват да си осигурят с публични заплати. И най-лошото от всичко е, че правителството е неспособно да защити хората от ширещото се насилие. Ето защо 30 млн. мексиканци гласуваха за г-н Лопес Обрадор. Без съмнение той ще бъде силен президент. Неговата партия Движение за национално възраждане, или „Морена“, която дори не съществуваше при предишните президентски избори през 2012 г., сега ще има мнозинство в двете камари на Конгреса. И почти всички губернатори на щати, избрани в Мексико на 1 юли, са членове на „Морена“. Ако г-н Лопес Обрадор пожелае да промени конституцията на страната, той ще има по-голям шанс да го направи, отколкото много от предше-

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

ствениците си. Само че той никога не е загатвал, че има желание да променя конституцията или да се бори за преизбиране след края на шестгодишния си мандат. Това не успокоява опонентите му и не разсейва притесненията на много мексиканци. Възможно ли е Мексико да тръгне по същия път като Куба и Венецуела? Ами ако г-н Лопес Обрадор се превърне в следващия Уго Чавес или Николас Мадуро? Ами ако обърне курса и реши да се бори за преизбиране? Последното е крайно невероятно. Лозунгът „ефективно право на глас, никакво преизбиране“, появил се по време на Мексиканската революция от 1910 г., е дълбоко вкоренен в политическата култура, която забранява удължаването на шестгодишния президентски мандат. Ограничаването на престоя във властта е част от мексиканската ДНК – никой не иска нов Порфирио Диас, чиято 30-годишна хватка върху властта води до революцията и се превръща в основния урок на страната как да избягва диктатурата. Дори в авторитарната ера на PRI (1929 - 2000 г.) никой не се осмелява да се опита да остане на власт по-дълго от шест години. И все пак в интервю, което направих с него миналата година, г-н Лопес Обрадор отказа да критикува венецуелския президент Николас Мадуро и кубинския лидер Раул Кастро и не прие да ги нарече диктатори. Това обаче е свързано повече с традиционалисткия му поглед към международните отношения, отколкото с желанието му да бъде като тези двама авторитарни лидери. „Не познавам Уго Чавес“, каза ми той. А Мадуро? „Нито пък него. Нямам нищо общо с тях.“ Попитах го защо не желае дори да каже, че са диктатори. „Защото не искам те после да се намесват в неща, които касаят само мексиканците“, отговори г-н Лопес Обрадор. С други думи – не очаквайте г-н Лопес Обрадор да се превърне в застъпник на човешките права в Латинска Америка. Той ще бъде гледащ навътре лидер, който се опитва да убеди света, че завило наляво и към популизма Мексико може да бъде различно от Венецуела и Куба. Но първо той трябва да покаже, че демокрацията наистина може да доведе до справедливост, равенство и възможности за неговия народ. Проблемът е, че демокрацията няма особено висока репутация в Мексико. Защото демокрацията няма да сложи храна на масата, нито ще те предпази от кур-

шум. Едва около 49% от мексиканците изразяват подкрепа за демократичната система в скорошно изследване на университета „Вандербилт“ и американската Агенция за международно развитие. Това е разбираемо, като се има предвид, че големите проблеми на страната – престъпност, корупция, липса на възможности (което тласка толкова много хора към САЩ) – се се влошили в последните две десетилетия, откакто Мексико пое към демократични реформи. Г-н Лопес Обрадор сега трябва да докаже на хората, че въпреки подозренията им истинската демокрация – като тази, която пристигна радикално и мирно в една юлска неделя – означава по-добър живот. Г-н Лопес Обрадор вдъхнови избирателите; това се виждаше от хаштага #AMLOVE, разпространяван с наближаването на изборния ден. След като спечели, новият президент обеща, че няма да разочарова хората. Което никак няма да е лесно. При последните две президентски администрации над 200 000 мексиканци изгубиха живота си заради ширещото се насилие. Днес бруталните наркокартели на практика управляват в много региони на страната. Г-н Лопес Обрадор трябва да промени всичко това, като същевременно поведе битка с ужасяващата корупция в Мексико. Може ли той да спаси Мексико? Не и сам. Промяната на посоката на нацията не е по силите на един човек, дори и той да е с най-добри намерения. Това ми напомня за дилемата, която ние, латиносите, имахме години наред в САЩ по отношение на покойния профсъюзен деец и политически активист Сесар Чавес. Дълго време ние се питахме кога в Америка ще се появи следващият голям испаноезичен лидер – къде беше новият Сесар Чавес? Но това беше грешен въпрос. Ние имахме нужда не от един Сесар Чавес, а от хиляди като него. Същото може да се каже за Мексико. Г-н Лопес Обрадор не е достатъчен. Едни демократични избори не са достатъчни. Ще са нужни хиляди хора. Милиони дори. Мексико вече не е държава, управлявана от един човек. Хорхе Рамос, тв водещ в Univision и автор на няколко книги, последната от които е Stranger: The Challenge of a Latino Immigrant in the Trump Era (“Странник: Предизвикателството да бъдеш латино имигрант в ерата на Тръмп“). © 2018 Jorge Ramos. Distributed by The New York Times Licensing Group.

S Жени се събират, за да подкрепят мирното гласуване по време на президентските избори в Либерия през 2017 г. | Jane Hahn/The New York Times

Мирът не е достатъчен Жените в Либерия помогнаха за слагането на край на един брутален период за страната. В този процес те откриха своя политически глас

Лейма Гбоуи

Между 1989 и 2003 г. Либерия се беше превърнала в синоним на война. Подклаждайки тлеещото напрежение между етническите групи, военни фракции и жадни за власт лидери разпалиха ера на ожесточен вътрешен конфликт, преврат и бунтове. Близо 250 000 души изгубиха живота си, а много други избягаха от страната. Когато този мрачен период свърши, икономическата и политическа-

та система на Либерия бяха сринати. Войната бушува в продължение на 14 години; периодът на мир, който последва, вече е по-дълъг от нея. Нямаше да сме способни да достигнем до този момент без приноса на жените в страната, които надигнаха своя глас и използваха влиянието си, за да спечелят мир. Гражданската война в Либерия се състои от два кървави акта. Краят на Първата либерийска гражданска война през 1996 г. и избирането на Чарлз Тейлър > 44

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Q Жени с бели тениски демонстрират за мир в Монровия, Либерия, на 9 октомври 2017 г. преди президентските избори | Jane Hahn/The New York Times

за президент следващата година не спомогнаха с нищо за облекчаване на дългата история на етническо насилие в страната. Във Втората либерийска гражданска война, започнала през 1999 г., многобройни бунтовнически групи въстанаха срещу режима на г-н Тейлър. С разпространяването на конфликта Либерия беше потопена в хаос. Жените и децата бяха подложени на безпрецедентни жестокост и разселване. Нормализацията на насилието в моята общност ме разгневи. Като един от лидерите на движението „Масова акция за мир на жените в Либерия“ аз призовавах жените да протестират срещу войната с всякакви ненасилствени методи. Събирахме се по улиците и настоявахме за спиране на огъня, за мирни преговори и за разполагането на международни миротворци. Въпреки първоначалния отказ на президента Тейлър да преговаря с бунтовническите групи нашето движение набра такава сила, че той най-накрая се съгласи да влезе в диалог с тях. В самото начало, когато ни хрумна тази луда идея да съберем жените заедно да призоват за мир, ние не виждахме това като политически акт. Бяхме съсредоточени основно върху постигането на сигурност и безопасност в нашите села. Искахме да можем да изхранваме, обличаме и образоваме нашите деца. Искахме промяна, но не концентрирахме усилията си целенасочено към режима на Тейлър. Настоявахме, че се борим само за мир, не за политика.

И все пак, без да го осъзнаваме, тактиките, които използвахме, бяха присъщи на политиката. Правехме публични изявления, апелирахме към ООН и търсехме контакт с политици, медии, религиозни групи и дипломатическата общност. Когато осъзнахме, че тези дейности не оказват почти никакъв ефект върху бунтовниците и правителството, се обърнахме към по-подривни действия като организиране на всекидневни окупации и поставяне на стачни постове, както и улични протести. Може и да не определяхме себе си като политическо движение, но голямото, видимо присъствие на жени разкри нашата латентна политическа сила в Либерия. Когато мирните преговори започнаха в Гана през 2003 г., ние продължихме с нашата кампания. Всеки ден групи жени посещаваха хотела, където се провеждаха преговорите. Изпратихме наблюдатели на срещите и прекарвахме вечерите, лобирайки пред враждуващите страни, като същевременно продължавахме да мобилизираме хората в Либерия. И също така променихме наратива, показвайки, че жените могат да бъдат легитимни участници в преговорите за мир и в създаването на интеррелигиозно движение, което обедини християнки и мюсюлманки в Либерия. Въздействието, което оказахме върху преговорите, беше окриляващо. Докато страната се готвеше да избере нов президент, аз и останалите лидери на дви-

жението знаехме, че трябва да започнем да говорим за политика. Жените трябваше да осъзнаят, че техните социални, икономически и репродуктивни избори са в ръцете на властимащите. Вече беше време да направим така, че жените да гласуват. И ние тръгнахме от село на село, осигурявайки гражданско образование и призовавайки жените да се регистрират като гласоподаватели. Някои се противопоставяха. „Мирът е достатъчен за нас“, казваха ни те. „Мирът не е достатъчен“, отговаряхме им ние. Мирът е нещо повече от отсъствието на престрелки. Решенията, взимани в политическата сфера, имат пряко отражение върху това дали нашата общност е здрава, сигурна и мирна. Ако селскостопанският бюджет на страната бъде орязан, жените фермери ще страдат. Ако бюджетът за образование бъде намален, по-малко момичета ще ходят на училище. Резултатът от първите следвоенни избори в Либерия беше революционен. Близо 1.5 млн. либерийци – при население 3 млн. души – се регистрираха да гласуват. Избирателната активност за първия тур на вота през октомври беше близо 75%. На балотажа през ноември Елън Джонсън Сърлийф спечели президентския пост и стана първата жена - държавен глава в Африка. Днес Либерия все още е далече от постигането на равенство между половете. Под 12% от министрите в правителството са жени и само една жена се включи в президентската надпревара на изборите през 2017 г. Все още има съпротива срещу женското лидерство и участие както в общностите, така и на национално ниво. Но също така има и междупоколенческо движение на жени, които надграждат над работата на мирното движение и са решени да направят така, че гласовете им да се чуват. Жените настояват за правото да участват в решенията, които засягат живота им. В навечерието на президентските избори през 2017 г. Африканската фондация за мир „Гбоуи“, която основах

P Група жени начело с носителката на Нобелова награда за мир Лейма Гбоуи се събира в Монровия, Либерия, на 7 октомври 2011 г., за да се моли за мирен изход на изборите | Jane Hahn/The New York Times

през 2012 г., мобилизира либерийските жени и младежи, за да гарантира, че мирът ще бъде запазен. Групи като Асоциацията на жените адвокати в Либерия написаха по-строги закони срещу изнасилванията и разшириха наследствените права на жените. Когато през 2017 г. Сенатът гласува да направи изнасилването престъпление, за което може да се излиза на свобода под гаранция, стотици излязоха на протест. Жените също така водят кампания за обявяването на практиката за обрязване на женските гениталии за незаконна и за насърчаване на образованието за момичета. Минаха 15 години от края на гражданската война. Но тези 15 години мир няма да означават много, ако не осигурят подобър живот на следващите поколения. Трябва да проправим нови пътища, така че животът на нашите дъщери да бъде по-добър. Трябва да възпитаме нашите синове да знаят как да споделят властта и взимането на решения с жените в техния живот. И трябва да искаме от всички наши политически представители да поставят ударение върху мира и устойчивото развитие. Това няма да облагодетелства само жените – ще облагодетелства всички нас. Скорошната история на Либерия показва, че е възможно и необходимо жените да бъдат въвлечени в политическия живот на своята страна. За да бъде политиката фокусирана върху нуждите на обикновените хора, трябва да направим така, че повече жени по света да имат място около масата, където се взимат решения. А ако тази маса не си заслужава да се седи около нея, жените имат силата да преобразуват нещата и да създадат свои собствени механизми за взимане на решения чрез активизъм и мобилизация. Лейма Гбоуи е либерийски активист за мир, социален работник и застъпник за женските права. Тя е носител на Нобеловата награда за мир за 2011 г. © 2018 Leymah Gbowee. Distributed by The New York Times Licensing Group.

R Либерийският президент Джордж Уеа (вляво) и Елън Джонсън Сърлийф, неговата предшественичка, взимат участие в церемонията по предаване на президентската власт в Пейнсвил, Либерия, на 22 януари 2018 г. Сърлийф беше първата жена в Африка, избрана демократично за държавен глава | Carielle Doe/The New York Times

ПОЛИТИКА / ПРОСПЕРИТЕТ / ПРОГРЕС

Опасностите на дигиталния активизъм Социалните медии бяха и са значим инструмент за активистите в Близкия изток. Но дали рисковете сега не надхвърлят ползите?

Манал ал Шариф

Като жена от Саудитска Арабия, прекарала по-голямата част от живота си в една от последните оцелели абсолютни монархии в света, най-близкото ми до демокрацията преживяване е да предизвиквам статуквото с моите туитове. За активистите и гражданските журналисти в арабския свят социалните медии се превърнаха в мощен начин за изразяване на несъгласие, за подривна дейност и за организиране. Дигиталният активи-

зъм обаче идва с висока цена - самите инструменти, с които утвърждаваме нашата кауза, могат да бъдат – и вече са били – използвани срещу нас. Докато платформите на социалните медии са създадени като начин за свързване на хората онлайн, активистите ги използват като технологични инструменти за освобождаване, разработвайки креативни „пробиви в системата“, за да заобиколят държавната цензура, да се свържат с единомишленици, да мобилизират масите, да повлияят на общественото мнение,

Q Жена в град Газа използва социални медии, за да изрази подкрепата си за палестинските протести на границата между Израел и Газа през април. Активистите в Близкия изток се осланят силно на социалните медии, за да настояват за промяна в често затворените общества | Samar Abo Elouf/Reuters

R Жени, стоящи отделно от мъжете по време на American Express World Luxury Expo в Рияд, Саудитска Арабия. Саудитските жени използват активно социалните медии в последните години, за да настояват за по-голяма свобода в строго патриархалното общество | Sergey Ponomarev/The New York Times

да натискат за социална промяна, да разпалват революция. С тези възможности идват и рискове – колкото повече публикуваме и се ангажираме, толкова по-уязвими ставаме и нашите агрегирани данни се използват като оръжие срещу нас. С времето подобни данни могат да бъдат използвани за съставяне на точна картина не само на предпочитанията, вкусовете и поведението на потребителите, но и на техните вярвания, политически възгледи и интимни лични детайли - неща, които дори семейство-

то и приятелите може би не знаят за тях. Срещу определено заплащане платформите на социалните медии предлагат достъп до информацията за потребителите чрез вътрешно разработени аналитични инструменти. Не говоря за продажбата на информация на рекламни агенции, чиято цел е да предлагат продуктите на своите клиенти. Това е дразнещо, но вреди минимално. Говоря за клиенти с ясно намерение да преследват и да причиняват вреди на потребителите – държавни власти, разузнавателни агенции и фундаменталистки религиозни групи. Докато все повече хора се присъединяват към социалните медии, променяйки необратимо традиционните начини за създаване и споделяне на информация и съдържание (макар традиционните медии в Близкия изток да са до голяма степен контролирани от правителствата и от малък брой могъщи и влиятелни корпорации), същото правят и групи с нечисти намерения, фокусирани върху създаване на дезинформация и разпространяване на реч на омразата, сектантство и дори тероризъм. В Саудитска Арабия използването на социални медии е по-широко разпространено от всякога. Кралството има най-

големия брой активни потребители на Twitter и най-големия брой генерирани туитове в Близкия изток и Северна Африка според доклада „Арабски социални медии“ за 2017 г. А според проучване, направено от двама саудитски изследователи за Rutgers University, над 40% от общо 6.3 млн. саудитци в Twitter през 2016 г. са жени. Много от профилите са анонимни; потребителите настояват за социална промяна и повече равенство между половете. Като влиятелен член на саудитската Twitter сфера аз не разполагам с лукса да се крия зад анонимност. В края на 2017 г., когато чухме слухове, че правителствата от Съвета за сътрудничество в Персийския залив са решили да използват старите ни туитове, за да ни преследват, мнозина активисти започнаха да взимат мерки да ги изтрият. Twitter обаче имаше други идеи. От февруари социалната мрежа започна да предлага услуга, която позволява на хората да влизат в архива на тутитовете на потребителите чак до 2006 г. назад. Всеки може да поиска достъп до тези архиви срещу скромната сума от 99 долара месечно. Този достъп отваря безпрецедентна възможност за наблюдение и сплашване от страна на авторитарните режими. > 48

Q Отляво: Мустафа ел Кашеф, 16 г., Ханин Тарек, 18 г., Зияд Тарек, 19 г., и Амор Елтреби, вдясно, публикуват от лаптопите си видео, което са заснели по-рано през деня по време на протестите на площад „Тахрир“ в Кайро на 7 февруари 2011 г. Младите египтяни събираха разкази, снимки, видеа и гласове от протестите на площада и после качваха материалите в социални мрежи като Facebook и Twitter | Ed Ou/The New York Times

Да не забравяме, че само седмици преди забраната в Саудитска Арабия жени да карат коли да бъде вдигната, някои от същите тези жени, които провеждаха кампания за тази кауза, бяха задържани от правителството. Дори Западът трябва да се бори с последствията от атаки срещу демократичния процес, които си служат със социалните медии. Според NBC News през 2018 г. Twitter е изтрил близо 200 000 тролски туита, за които е доказано, че са свързани с пропагандната машина на Кремъл и които наводниха Twitter с фалшиви и провокаторски новини в периода преди президентските избори в САЩ през 2016 г. Разбира се, тази новина дойде твърде късно. Троленето и използването на фалшиви профили в Twitter не са нови тактики. Те дори са използвани срещу мен на лично ниво. Атаките срещу мен варират от това проправителствени и фундаменталистки групи да разпространяват фалшиви новини и слухове за мен (веднъж беше съобщено, че съм загинала в автомобилна катастрофа, и новината влезе в международните медии) до злостно очерняне на кампанията #Women2Drive, движение за правото на саудитските жени да шофират, на което аз съм съосновател от появяването му през 2011 г. Макар профилите, от които идват тези обиди, да са били докладвани безброй пъти, Twitter не предприема никакви действия. Същото се случва и в по-голям мащаб. През септември 2017 г., по време на силното напрежение между Катар и Саудитска Арабия, компанията - майка на Snapchat, се огъна под натиска на правителството и свали профила на финансираната от Катар Al Jazeera от платформата си в Саудитска Арабия. Както казва активистът и компютърен инженер Уаел Гоним: „Арабската

пролет разкри най-големия потенциал на социалните медии, но и най-големия им недостатък. Същият инструмент, който ни обедини да сваляме диктатори, накрая ни разедини.“ Социалните медии бяха полезни в надигането на движения, настояващи за политически и социални реформи през 2011 г., но ние не успяхме да запазим този импулс, отчасти защото платформите, които използвахме, са движени в края на краищата от стремежа към печалба. Назрява времето за нов вид разрушителна промяна (описвана с английската дума disruption). Хората, търсещи технологично освобождение, преминават към алтернативни социални платформи като Crabgrass, Mastodon и Diaspora, които позволяват социална свързаност с допълнителен слой неприкосновеност и сигурност. Имаме нужда от платформи, които са отворени, децентрализирани и не съхраняват и не продават информация за

потребителите си на този, който плаща най-много. По този начин хората могат да участват на базата на стойността на тяхното съдържание, не не на това колко плащат за преглеждания на страницата им. Освен ако социалните гиганти не предприемат реални стъпки да осигурят справедлива и безопасна употреба на своите платформи, ние, активистите, ще се преместим към следващото голямо нещо, което ни позволява да споделяме мечтите си, без да ни излага като артикули на аукцион. Манал ал Шариф, съосновател и лидер на движението #Women2Drive и основател и главен изпълнителен директор на Women2Hack Academy, е автор на мемоарната книга Daring to Drive: A Saudi Woman’s Awakening (“Да се осмелиш да шофираш: Пробуждането на една саудитска жена“). © 2018 Manal Al-Sharif. Distributed by The New York Times Licensing Group.

R Саудитски жени посещават хакатон в Джеда през юли. Използването на социални медии в Саудитска Арабия е по-широко разпространено от всякога | Amer Hilabi/Agence France-Presse — Getty Images