два ли краят?“ – ето темата на броя, който държите. Почти всеки моментално разбира за какъв край иде реч още щом чуе този въпрос. И то без илюстрации на пламнала планета или много обяснения. Вероятно защото всеки чувства, че тази земя не може безкрайно да функционира в такъв режим. Вероятно и защото у всеки от нас е заложена съвест, която често показва как лично аз допринасям да не вървим към светли бъднини. Ето още нещо – „ново небе и нова земя, в които да царува правда“ (обещани от Бога в Библията) са копнежът на всяко човешко сърце. Ако не беше така, защо всеки протестира непрестанно срещу сегашното състояние на човечеството?
Причината е, че човекът не е създаден да пребивава безметежно в агресивната среда на греха и злото. Затова сме непримирими. Но ако ние сме непримирими, макар че сме грешни, може ли да очакваме съвършеният Създател дълго да търпи това? И така, предусещането ни е вярно – няма да бъде все така. Земята и всичко, което се е вършело по нея, ще изгорят (II Пет. 3:10). И все пак трябва ли да започваме от първата страница с такъв тон?! „Благоприятната Господна година“ е библейски термин, описващ благодатното време, което Бог дава на хората между Първото и Второто идване на Христос.
Това е период, през който всеки може да се избави от идващия ужас, като се покае и положи цялото си упование в Иисус. Това време е точно определено и е към своя край. Милостиво, но и категорично сме предупредени, че много белези предвещават края. Разумният човек ще им обърне сериозно внимание, безумните – не. Христовото учение и издания като нашето, които го съдържат, са за разумните. Присъединете се към тях. Благодатно време с новия брой!
ислили ли сте някога за това, че не е далече часът, когато всички хора, които живеят на земята, ще бъдат потресени от необичайно събитие – Второто пришествие на Иисус Христос? Да, Иисус Христос ще дойде отново на земята! Какво ни дава на нас, вярващите, основание да говорим за това толкова уверено? На първо място, обещанието на самия Господ Иисус Христос, докато е още на земята: „Пак ще дойда“ (Йоан 14:3). Нямаме никакво морално основание да не вярваме на Неговите думи. Защо? Защото всичко, което Христос казва за последното време, се е сбъднало с абсолютна точност или се сбъдва пред очите ни. Несбъднато остава засега обещанието Му за Неговото Второ пришествие, което ние, вярващите, очакваме. За това многократно и по различни начини говорят и пишат учениците на Христос – Неговите апостоли. Те живеели с такова очакване, като ни заповядват и ние да живеем така. Това провъзгласяват на света и ангелите при възнесението на Иисус Христос. Те казват на множеството свидетели тогава: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето“ (Деян. 1:11). Приятели, чуйте как ясно и категорично говори Иисус в Откровението към Йоан: „Ето, идвам скоро и отплатата Ми е с Мене, за да въздам на всеки според делата му“ (Откр. 22:12). Христос не е назовал нито часа, нито деня на Своето Пришествие, но показва ясно признаците на последното време преди това събитие. И тези признаци сега са налице.
Човечеството днес преживява огромна криза в своя икономически, политически и морален живот. Това го знаят всички, няма как да го отречем. Времето, в което действа спасяващата благодат на Христос, идва към своя край. Истинските деца на Бога се подготвят за среща с Изкупителя, Който най-напред ще вземе от земята Своята Църква, а после ще се върне, за да установи Хилядолетното царство. Днес е времето, когато всеки трябва да потърси Господ като свой Спасител, докато Той все още не е дошъл като Съдия. В наши дни, когато малката израелска държава става все по-силна и влиятелна, пред вярващите се очертава все по-ясно Пришествието на Иисус Христос. То няма да донесе радост на хората, за които Иисус е бил и си остава само обикновен дърводелец от Назарет, а не Месия на света. Историята не познава по-значимо събитие от Първото пришествие на Иисус Христос – въплъщението на Божия Син. Целта на Неговото Първо пришествие на земята е била да спаси света, а не да го съди. За тази цел Той е отишъл доброволно на кръста. Но тогава това не се е побирало, а и сега не се побира в съзнанието не просто на евреите, а и на по-голямата част от хората на земята. Христос е приел да бъде разпънат не защото е бил безпомощен, а защото волята на Неговия небесен Отец е била такава. Една дума на Христос можела да унищожи всичките Му врагове, но Той не направил това. Умрял за нашите грехове доброволно, както четем в Писанието.
Ето, идвам скоро и отплатата Ми е с Мене, за да въздам на всеки според делата му. 13 Аз съм Алфа и Омега, началото и краят, Първият и Последният. 14 Блажени са, които изпълняват заповедите Му, за да имат право да ядат от дървото на живота и да влязат в града през портите“. 12
И ми каза: „Не запечатвай пророческите думи на тази книга, понеже времето е близко. 11 Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека още се осквернява; праведният нека върши още правда, а святият нека още се освещава. 10
Христос предупредил Йоан: „Не запечатвай пророческите думи на тази книга“ (Откр. 22:10), защото времето на Неговото Второ пришествие наближава. Той ще дойде втори път не в образа на безпомощно новородено Дете, а с великата слава на Цар Победител. И ще дойде не за да бъде разпънат отново на кръст, а за да съди света справедливо, защото справедливостта е същност на Неговото естество. Христос ще изяви Своето могъщество и Своята власт, за да възтържествува Царството на Неговата слава и дяволът да бъде победен навеки. Много хора не вярват на това пророчество, защото отдавна се говори за Второто пришествие на Христос, а Той все не идва. „Защо Христос се бави?“ – питат те. На този въпрос отговаря ясно Светият Дух чрез ап. Петър: „Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние“ (II Пет. 3:9). Ако Христос беше дошъл преди 19 ч. на 14 август 1948 г., аз щях да остана завинаги погинал грешник, защото на този ден Той достигна до сърцето ми, пробуди ме, даде ми дух на покаяние и ми подари спасение. Това стана най-голямата радост в моя живот. Ако Христос беше дошъл вчера, много хора щяха да бъдат лишени от възможността да се спасят днес. Но Господният Дух няма да бъде вечно пренебрегван от хората. Христос все още събира Своето семейство, Своята Църква и когато в нея се включи пълният брой (определен от Него) вярващи, Той няма да се забави да дойде за Своите. Кой знае, може би събирането на Църквата ще бъде завършено днес… В последната глава на Откровение Христос казва: „Неправедният нека върши още неправда“ (22:11). Как да разбираме тези думи? За кои неправедни говори Господ? Това са онези, които
са прекалено добри в собствените си очи и затова не се покоряват на Божията воля. Те не обичат истината, особено заключението, че всеки човек е грешник, който се нуждае от покаяние и спасение. Всъщност не приемат истината на благовестието. За тях традициите са поважни от истината. Затова преследват тези, които открито я изповядват. Бог е оставил такива хора на техния превратен ум, както четем в Посланието към римляните. Това са онези „мъдреци“, които продължават да упорстват в греховете си и се покланят на своите идоли – ако не каменни, то от друг вид. Например какъвто е бил Сталин за милиони хора в СССР. Тези „мъдреци“ са заменили истината с лъжа. Те не се грижели и днес не се грижат за това, да имат Бога в своя разум. Ето защо е написано, че „Бог ги е предал на нечистота“ (Римл. 1:24). Той се е отдръпнал от тях. Такива хора Бог вече не удържа от злото: правете каквото искате – убивайте, воювайте помежду си, пиянствайте, наслаждавайте се на греховете си, но – чакайте отплата! Никъде няма да се скриете от нея, защото „каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7).
После Господ казва: „Праведният нека върши още правда, а святият нека още се освещава“ (Откр. 22:11). Праведният нека не само да говори за правдата, а и да я върши, т.е. да я въплътява в своя живот. Кои са хората, които Христос нарича праведни? Праведните са тези, които преди всичко обичат истината и страдат заради нея. Това са хората, които са осъзнали, че нямат своя собствена праведност, а са се облекли в Христовата праведност. Те са приели Господ с вяра. Тяхната праведност не е човешка заслуга. Нямат с какво да се хвалят. И всъщност не се хвалят с нищо друго освен с Христос. Тяхната святост не е човешко достойнство. Те не наричат себе си святи, но Бог ги вижда святи, защото, като са приели светостта на Христос, са се отделили от света, който е обречен на съд. Мнозина си представят светиите като непорочни хора, достигнали предела на съвършенството, които, подобно на Бога, могат да чуват всички ридания, да отговарят на молитви и да ходатайстват пред Бога за молещите се. Но Писанието казва: „Святият нека още се освещава“, защото само Бог
е абсолютно съвършен и абсолютно свят. Той призовава вярващите да се стремят към освещение и святост, „без която никой няма да види Господ“ (Евр. 12:14). По-нататък се говори за тези, които жадуват: „И който е жаден, да дойде и който желае, нека взема от водата на живота даром“ (Откр. 22:17). Кои са тези, които жадуват? Това са неспасените грешници, които осъзнават състоянието си и все повече искат да бъдат спасени. Те търсят правдата, жадуват да познават истината, стремят се към Бога, въпреки че все още живеят под властта на греха. Към тях се обръща Христос тук. За жадуващия е много опасно да се бави, защото Второто пришествие на Господ наближава. Приятелю, ако си един от тези, които жадуват да намерят спасение, ела при Иисус сега, защото „ето, сега е благоприятно време, ето, сега е ден на спасение!“ (II Кор. 6:2).
М
ожем ли да кажем, че живеем в последните дни преди Грабването на Църквата? Как да разберем, че Господният ден наближава? Тези въпроси са вълнували и продължават да вълнуват много последователи на Иисус Христос. Разбира се, часа и деня на Господното пришествие не знае никой (Марк 13:32-33), но Бог в Своето Слово ни е посочил определени белези за периода, който ще предшества връщането на Спасителя. Апостол Павел предупреждава Тимотей и всички християни, че в последните дни ще настъпят тежки времена. Ужасът на последното време ще бъде не във войните, глада или болестите, а в духовно-нравственото разлагане на цялото общество. Преди Пришествието на Иисус Христос предателството ще стане норма. Хората ще мислят само за себе си. Наглостта, водена от страстни желания, ще проникне във всички сфери на човешкото битие. Егоизмът, алчността, злобата, лъжите ще определят съдбата на хората. Те ще бъдат
преизпълнени с усещане за собствената си важност и величие. Сластолюбието ще надделява над благочестието и боголюбието. Хората ще започнат да се покланят на самите себе си, не на Бога. Безчестието ще проникне дори в Църквата и ще я обезсили. Християните ще се задоволяват да ходят на църква в неделя и да участват в религиозната литургия. Външно ще изглежда, че вършат всичко правилно, но истинското благочестие ще бъде отхвърлено, а Божията сила – забравена. На грехове като самолюбието, сребролюбието, гордостта, надменността, злословието, непокорството към родителите, неблагодарността, нечестието, недружелюбието, непримиримостта, клеветата, невъздържанието, жестокостта, отхвърлянето на доброто, предателството, наглостта, високомерието Божият народ ще престане да обръща внимание. Светият Дух посочва признаците на последното време не за да изплаши християните, а за да могат онези,
които искрено се доверяват на Бога, да подготвят себе си за Грабването на Църквата. Вярващите, които живеят в последните дни, не трябва да подражават на светските хора и да живеят техния живот. По тази причина ап. Павел казва на Тимотей: „Знай…“ (II Тим. 3:1). Това, на което апостолът обръща внимание, е много, много важно. Изброените в следващите стихове грехове са нещо като тест, предназначен за самопроверка. Някой ще попита: „Нима днес нещата са по-различни?“. Наистина, греховността присъства през всички дни на човешкото битие. Но отличителната черта на последното време ще бъде цялостната подмяна на нравствено-етическите понятия – хората ще обикнат тъмнината повече, отколкото светлината. Съгласно наставлението на Павел във II Тим 3:5 от такива хора новородените от Светия Дух християни трябва да се отвръщат и да нямат нищо общо с тях, защото „лошите беседи развалят добрите нрави“
(I Кор. 15:33). „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина?“ (II Кор. 6:14). Християните трябва да стоят на стража. И преди всичко да пазят не църковните правила и предписания, а истината на Божието слово. Само постоянното молитвено общуване с Бога и с духовни християни, както и прилагането на Божието слово във всекидневния живот ще ни помогнат да устоим в този побеснял свят и ще подготвят Църквата за Грабването. Още малко и ще видим Онзи, в Когото сме вярвали, на Когото сме се уповавали и благодарение на чиято жертва сме получили вечно спасение. Ще видим Него, Който е Цар на царете и Господ на господарите. Ще Го видим такъв, какъвто е (I Йоан 3:2).
Сред лъжемесиите, които се появили в юдейската история, Шабатай Цви, роден през 1626 г. в Смирна, е една от най-омразните личности. Не само сред евреите, а и сред християните в онези години съществувала увереност в скорошното идване на Месия. Дори годината на пришествието била определена според пророчеството на Даниил и Откровението на Йоан: 1666! Появата на Шабатай Цви в Йерусалим през 1665 г. породила сред юдеите месианска надежда. В Йерусалим по-голямата част от юдеите го приели като Месия. От там той се отправил към родния си град Смирна, където под звуците на шофар се самопровъзгласил за месия. Цялото еврейско население в Европа и Азия било завладяно от чувство на радост и религиозен екстаз. Като виждал това общо признание, Шабатай не закъснял да обяви своята „божественост“. В негова чест се пишели песни и се пеели молитви. В Амстердам бил издаден молитвеник с посветени на дошлия „месия“ молитви. Когато броят на последователите му се увеличил неимоверно, турците се изплашили, хванали го и поискали да го убият. И Шабатай Цви, за да спаси живота си, приел исляма. Тогава юдеите разбрали, че той не е очакваният месия, и се отрекли от него. Но не всичките му последователи го загърбили. 15 000 му останали верни и подобно на него, приели мюсюлманската религия. Турците ги наричали „дьонме“, което означава „отстъпници“. Днес в Турция има 60 000 дьонме, които официално се смятат за мюсюлмани, но в личния си живот спазват съботата, обрязват синовете си на шестия ден от раждането им, продължават да почитат Шабатай Цви като месия и вярват, че скоро той ще дойде отново. В последно време средствата за масова информация в Турция все по-често намекват, че дьонме са агенти на Мосад. Днес много от тях искат да се преместят в Израел, но това не е толкова лесно. Въпреки че мюсюлманите ги възприемат като предатели, в очите на юдеите те вече не са истински юдеи. Министерството на вътрешните работи на Израел и Отделът за емигрантите се опитват да решат въпроса дали дьонме имат право на емиграция.
В
ъпросът, който учениците задават на Иисус Христос в Мат. 24:3, ни се струва необичайно актуален и близък. Както те, така и ние усещаме тревога, защото се руши обичайният свят, настъпва хаос. Както в онези далечни времена, и ние питаме: как да разбираме това, което става, как да разпознаем настъпващия край, как да го предвидим и да се подготвим за него? Искаме да знаем признаците и сроковете. Но в отговор чуваме: „Пазете се да не ви прелъсти някой“ (ст. 4).
ОСНОВНИЯТ ПРИЗНАК Струва ни се, че Христос се отклонява от отговора, но точно това е Неговият отговор. Той иска ние да наблюдаваме себе си, да бодърстваме. За Него това е по-важно от другото – от любопитните факти, пресмятания, разследвания и спорове. В същото време в Иисусовия съвет да се пазим от съблазните се съдържа прекият отговор на въпроса за основния признак на последното време. Съблазните са основният белег за края. Те изкушават с коварна усмивка и при това не искат нищо друго освен съгласие да излъжеш, да изневериш и да отстъпиш. Разбира се, изкушенията винаги са били заплаха, но сега са достигнали немислими мащаби. И това свързва нашето време с пророчеството на Христос, че мнозинството ще служи на лъжата и ще преследва онези малцина, които ще останат верни на истината. „Тогава ще ви предадат на мъки и
ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи заради Моето име. Тогава мнозина ще се съблазнят; и един друг ще се предадат, и един друг ще се намразят; много лъжепророци ще се надигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:9-13).
МАЛЦИНАТА Обърнете внимание колко често в тези стихове звучи думата „мнозина, много“: мнозина ще се съблазнят, мнозина ще намразят, мнозина ще предадат, у мнозина ще изстине любовта. А този, който „претърпи“, е в единствено число. Верният винаги е почти сам, верните винаги са малцинство. Тази диспропорция – поразителният контраст между мнозината и малцината, тълпата и единиците – е признак на последното време. Ако виждате как мнозинството около вас се съгласява
лесно с неправдата и греха, можете да бъдете сигурни: краят е близо. Малко социология. Както казват изследователите, за да стане дадена социална група влиятелна и да може да промени обществото като цяло, тя трябва да достигне 5% от общото население. Днес броят на евангелските християни в бившите социалистически страни се колебае около 1%. Евангелските вярващи явно са малцинство.
ОТГОВОРНОСТТА НА ВСЕКИ ОТ НАС Масовите съблазни трябва да ни плашат много повече, отколкото войните. Защо? Защото войната по принцип не е в наша власт, а да се поддадем или да не се поддадем на изкушенията, е наша отговорност.
Затова Христос предупреждава за съблазните и едва тогава продължава разговора за войните и другите бедствия: „Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; но то още не е краят. Защото ще въстане народ против народ и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки“ (Мат. 24:6-8).
ЦЕНАТА НА ИСТИНАТА Христос ни предупреждава да следим не за външните събития, а за себе си, защото основната заплаха идва не от духа на войната, а от духа на съблазънта. Жертвите на пропагандата са много повече, отколкото жертвите на войната.
На фона на всеобщия сън онези малцина, които бодърстват, трябва да свидетелстват за истината. „Но вие гледайте себе си; защото ще ви предадат на съдилища и по синагоги ще бъдете бити, и пред управници и царе ще бъдете изправяни заради Мене, за свидетелство пред тях“ (Марк 13:9). Свидетелството далече не е лек и весел разказ за битова случка, не е шоу и аплодисменти, не е захарен памук и развлечение. Християнското свидетелство е свързано с мъченичество – когато свидетелствам, че само Христос е Господ, че истината не е мнението на мнозинството, а е Неговата воля. Както виждате, това не се е харесвало на много хора преди, не може да се хареса на повечето и сега. Именно поради тази причина първите християни са разпъвани и хвърляни да бъдат разкъсани от дивите зверовете. Именно за това можем да платим с живота си и днес. Когато мнозинството нарича черното бяло, когато мълчат за истината, когато страхът парализира, свидетелството на верните и бодърстващите придобива особена ценност. Уверен съм, че Бог ни готви не за тихи и мирни времена, а за дръзновено и смело свидетелство по време на масовите отстъпления. Свидетелството пред всички народи не е само разпространението на благовестието в мирно и спокойно време. Свидетелството е пряко свързано с войните, катастрофите и преследванията. Свидетелство ще бъде мъдрото и търпеливо поведение на християните сред бедствията. На фона на мнозинството измамени те ще запазят здравия смисъл и верността си към Христос. Християните няма да позволят да бъдат манипулирани и няма да търгуват с убежденията си. Те ще разграничават истината от лъжата и ще провъзгласяват смело и силно истината.
ПОРЪЧЕНИЕТО Това, че живеем в дни на масови съблазни, не е трагедия, а привилегия,
Божие доверие и поръчение, възможност да послужим на много хора с отрезвяващото слово на истината. Ние сме нужни на Бога и Той ни подготвя: „Аз ще ви дам уста и премъдрост, на която няма да могат да противоречат, нито да противостоят всички ваши противници“ (Лука 21:15). Знаем, че „това Евангелие ще бъде проповядвано на царството по цялата Вселена за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:14). Но какво ще представлява тази проповед? Не толкова и не само телевизионни предавания, луксозни списания, издания на Библията, предназначени за подарък, концерти и екскурзии. На първо място ще има нужда от смелото слово на мъченика, което разпръсва тъмнината и открива правдата, изобличава сговорчивото мнозинство и прославя единствения Господ. Най-доброто свидетелство за древния Рим, който търсел само хляб и зрелища, бил викът на умиращия, но несломен християнин: „Иисус е Господ!“. Най-доброто свидетелство за съвременния свят, омаян от пропагандата и потреблението, ще бъдат все същите думи: „Иисус е Господ!“. Тази смела изповед предизвиква омразата на света, но именно тя въздейства със сила върху откритите сърца.
ПЪТЯТ НА ИЗМАМАТА Господството на Христос се оспорва не само с меч, а и с полуистина, не само със заплаха, а и със съблазън. Основната опасност при измамата не е в това, че хората правят грешки, не разбират. Всеки от нас може да се обърка, да се излъже в своя избор, но ако не изпитваш себе си, лъжата се разраства и те погубва. Най-страшното е, че съблазняването води към измяна на Христос и Неговото Царство. Всички, които тръгват по пътя на лъжата, рано или късно приемат лъжата за истина, антихриста – за Христос, княза на този свят – за Господ.
чаваш. Всичко това укрепва в нас имунитета към пропагандата.
СИЛАТА НА ВЕРНОСТТА И РАДОСТТА ОТ ПОБЕДАТА
Започва да ни се струва, че „Царството и силата, и славата“ принадлежат не на Бога, защото Той е далече, а на дявола, който е по-близо и ни изглежда по-полезен. Понякога ни се струва, че това, за което толкова дълго сме молили Бога, може лесно и бързо да ни бъде дадено от дявола или неговите слуги. Тогава вместо на Христос започваме да се покланяме на антихриста. Съблазняват ни изкуството на пропагандата, очарованието на разврата, властта на злото, високите рейтинги, самоуверените речи, популизмът, манипулациите, красивите картинки, мненията на експертите, обещанията и победите. Струва си обаче да помним предупреждението на Христос, че от Негово име ще дойдат лъжехристи, които няма да наричат злото зло, а ще се облекат в светли одежди: „Защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните“ (Марк 13:22-23).
ВЪТРЕШНИЯТ ВРАГ Гонения ще дойдат не само отвън. Разделението и враждата ще проник-
нат сред вярващите хора. „Брат брата ще предаде на смърт и баща – детето си; и ще въстанат деца против родители, и ще ги умъртвят. И ще бъдете мразени от всички заради Моето име; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен“ (Марк 13:12-13). Изумителното тук е не силата на злото, а фактът, че то може да съблазни дори добрите хора. Тревога буди не толкова броят и жестокостта на враговете, колкото предателството на приятелите. По същия начин, както вместо Царя ще дойдат лъжецаре и вместо Христос – лъжехристи, така и вместо Църквата ще се появят църкви фалшификати. Разбира се, хората ще усещат разликата и лъжата, но далече не всеки ще иска да рискува благополучието си или дори главата си, като задава „излишни въпроси“. „Да изпитваш себе си“, означава да се утвърждаваш в здравото евангелско учение, да пазиш единството и общуването с верните на Бога, да разпознаваш духовете, да не участваш в делата на тъмнината и да ги изобли-
Християнинът, който бодърства, си задава въпроса: „Кой е моят Цар?“. Той не се поддава на чужди мнения и сензации, не гледа телевизия, докато му се завие свят или умът му се помрачи. Искреният християнин изпитва себе си, като се сравнява с Христос и никога не Го губи от погледа си. Този човек се страхува от едно – да остане без Христос, да измени на Него и на себе си. Който се бои от Бога и повече от всичко цени верността към Него, не се страхува от войни и военни слухове, гонения и бедствия. „Началото на болките“ той възприема с радост, защото тези „болки“ не водят до смърт. Това са родилните болки, чрез които идва Божието царство. На много хора им се струва, че в болките умира всичко добро, което е останало на света, но не е така. Светът боледува от родилни мъки! Ражда се нова епоха – на Божието царство, което израства отвътре, като семе, и заквасва света като квас. Християнинът не се бои от „началото на болките“, тъй като знае, че в тях се ражда Царството. И в това Царство могат да влязат само онези, които не са се поддали на съблазните, не са изневерили на Царя. Участник в настъпващото Божие царство ще бъде само този, който е изповядвал господството на Иисус, който е вярвал единствено в благовестието, който не се е срамувал от истината и не се е „съобразявал с този век“, а е свидетелствал за Христос с живота си.
еца, последно време е“ – възкликва ап. Йоан (I Йоан 2:18). Когато четем неговото Послание, виждаме колко много неща иска да каже апостолът на Божите деца, сред които сме и ние. Наближава Второто пришествие на Иисус Христос и ние трябва да Го посрещнем достойно. Готвим ли се за това? Можем много и старателно да се подготвяме за някакво пътуване, за кандидатстване в учебно заведение, за бракосъчетание. Но подготвяме ли се също така сериозно и последователно за срещата с Христос? Библията казва, че в последните времена хората ще бъдат морално разпуснати и духовно опустошени. Втората характеристика засяга и немалко християни, както е писано:
„У мнозина ще изстине любовта“ (Мат. 24:12). Апостол Павел рисува доста печална картина: „И това знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото хората ще бъдат самолюбци…“ (II Тим. 3:1-2). Бог казва, че хората тогава ще обичат преди всичко себе си и ще се грижат най-вече за себе си. И днес целият свят, средствата за масова информация, рекламите, а и нашата греховна плът крещят: „Обичай себе си!“. Това изкушение не могат да избегнат и християните. Преди много години, когато учех в Семинарията, заедно с моите колеги пристигнахме за есенната сесия. Времето беше студено. Когато се регистрирахме, ни казаха, че поради авария в тръбопровода са изключили за няколко дни парното и топлата вода. Разпределиха ни по стаите. Заедно с още трима братя влязохме в нашата студена стая и видяхме следната картина: едно от леглата беше под стар прозорец (с овехтяла дървена догра-
ма и много процепи) до голям, леден чугунен радиатор. Останалите легла бяха разположени малко по-далече от ужасния прозорец и ледения радиатор. Настъпи мълчание. Всяко от четирите момчета си мислеше: „Само не това легло за мене“. След малко един от нас прошепна едва чуто: - Нека на братята да им бъде подобре. Той сложи нещата си на леглото до прозореца, а останалите трима въздъхнахме с облекчение и заехме останалите три легла. Когато си лягахме, се облякохме максимално топло, но пак не можахме да заспим от студ. И внезапно чухме как в радиатора започна да шурти вода – бяха включили парното. Момчето до прозореца се притисна до топлия радиатор и заспа сладко, а ние още дълго тракахме със зъби. Сутринта ние тримата, недоспали, изморени, слушахме
как бодрият ни брат, който постъпи според Божието слово, тихо прославя Бога с песни. После се молих и се разкайвах, че постъпих според принципа: „Обичай себе си“. На обед отидохме в столовата – на масите бяха сложени ябълки, за всеки по една. Аз избрах най-лошата и си помислих: „Нека похубавите да са за братята“. Когато гледам себе си и света около мене, осъзнавам, че ап. Павел е бил прав. Господи, помогни ни да не бъдем като хората от последното време, за които пише апостолът, а да сме ново творение в Христос Иисус. Защото Той живее не според максимата: „Обичай себе си“, а според принципа: „Отречи се от себе си“.
П
рез юни 1947 г. в Чикагския университет излязъл първият брой на научното списание „Бюлетин на атомните учени“. Издавали го група учени физици, създали първата атомна бомба в Америка. Върху корицата на списанието бил изобразен часовник. Както е обичайно при големите учени, те първо създали чудовищна заплаха за човечеството, после осъзнали глобалната опасност и веднага започнали да се борят с нея, като призовавали мирното население на земята да ги подкрепи. И циферблатът на часовника показвал нагледно на всички добронамерени хора колко близо е човечеството до границата на саморазпадането. Всичките дванадесет часа представяли историята на
нашата планета, но конкретно историята на човешкия род заемала само последните двадесетина минути. А в 12:00 щял да настъпи краят на Земята. Наистина, минутната стрелка можела да застива на едно място в продължение на десетилетия и дори да се връща в обратна посока, като по този начин отдалечава края на съвременния свят. А самият часовник бил наречен „Часовникът на Съдния ден“. Оттогава (1947 г.) в началото на всяка година група експерти – физици, биолози, еколози, политолози и други „-лози“, сред които осемнадесетте лауреати на Нобеловата награда (да, всичко е много сериозно), решават къде да спрат стрелката за идващата година: дали да я преместят напред, да я върнат назад, или да я оставят в същото положение.
Първоначално върху онази корица на научното списание часовникът показвал 11:53. През 1949 г. стрелката скочила на 11:57 – тогава било първото изпитание на атомната бомба в СССР. В края на 1952 г. САЩ провели изпитания на първата водородна бомба и часовникът в началото на 1953 г. започнал да показва, че до ядрения апокалипсис остават две минути. Най-оптимистично изглеждал часовникът през 1991 г. – той показвал 11:43, т.е. имало цели седемнадесет минути до края на света! Това бил най-безопасният период през последните повече от четиридесет години и причината била в подписания тогава между САЩ и СССР Договор за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия.
Но ако през четиридесетте години на миналото столетие се отчитал само рискът от ядрена катастрофа, в наши дни се разглеждат много повече фактори: глобалното затопляне, екологичната безопасност, всевъзможните епидемии, техногенните катастрофи. През 2015 г. стрелката скочила две минути напред и се спряла на 11:57, както в далечната 1949-а. През 2017 г. добавили още половин минута, а в следващата – също толкова. Прекратяването на Договора за унищожаване на ракетите със среден и малък обсег между САЩ и Русия, продължаващите изпитания на ядрено оръжие в Северна Корея, военните действия в Сирия, световната кибер война (война „фейкнюз“, т.е.
„фалшиви новини“) довели до това, че в началото на 2020 г. световният часовник показал „една минута и половина преди полунощ“. За цялата история на „Часовника на Съдния ден“ това е времето, най-близко до световната катастрофа. А да не забравяме, че тук не е взета предвид пандемията от коронавирусната инфекция Ковид-19, която заля целия свят. Дали, когато празнували Новата година и вдигали чашите за наздравица, хората са предполагали, че след два-три месеца ще станат реални празните мегаполиси, паниката, опашките за хранителни продукти и новините по телевизията за стотици починали в рамките на денонощие? Както и че средновековен ужас ще обхване цялото човечество?
Удивително е, че в началото на третото хилядолетие населението на Земята както никога досега се страхува от световна катастрофа. При това мнозинството смята, че причина за нея ще бъдат самите хора, по-точно, тяхната безотговорна и престъпна дейност. И това не е само надпреварата в ядреното въоръжаване, напрегнатата политическа обстановка, заплахата, че контролът над атомното (химическото, бактериологичното) оръжие ще попадне в ръцете на терористи, а тук влизат и научните експерименти, свързани например с Големия адронен колайдер или с генното инженерство. Като цяло, страховете очевидно не са малко.
***
Стражо, кое време е през нощта? Ис. 21:11 Човекът е единственото същество на нашата планета, което осъзнава, че съществуването му има край, чака смъртта и се страхува от нея. Всъщност през целия му съзнателен живот го занимава само един въпрос: кога? Страшно е да умираш сам, а ако сме всички заедно, пак е страшно, но не толкова. В колективното очакване на апокалипсиса има дори някакъв кураж, истерично любопитство и смътна надежда, че този край на света няма да дойде, а с неговата отмяна може би няма да има и лична смърт. Не е ли това мечтата на всеки човек? Обаче то е само мечта, реалността всеки ден потвърждава безсмислието на подобни стремежи, като ни предоставя хроника за властта на смъртта по всички краища на света. Затова винаги остава актуален въпросът: и така, кога? Всички знаем за стотиците предсказания, които сочат към „последните дни на Земята“ и изобилстват в различните държави и столетия като страшни приказки, благополучно преживени от човечеството. Вече са нахвърлени нови дати за армагедоните. Но проблемът не е в това, а че хората
Преди християнската епоха хората виждали причината за края на света в гнева на висшите сили. През нашата епоха и буквално до най-новата история сценарият за гибелта бил повече или по-малко близък до библейския: идването на антихриста, Армагедонската битка. Епохата на Просвещението, която се отказала от религиозния светоглед и се обърнала към разума като единствен критерий за познанието, започнала да вижда световните катастрофи в стихийните бедствия и пандемии. С бурното развитие на техниката се появила още една екзотична причина за гибелта на човечеството – евентуалното нашествие на извънземни (спомнете си „Война на световете“ от Хърбърт Уелс). Когато настъпил двадесети век – векът на атома, разбира се, първо място било дадено на ядрения конфликт или техногенната катастрофа, също свързана с атомната промишленост. Наистина, има още няколко хипотези, породени от устройството на космоса и неговите закони. Например сблъсък с астероид, аномална слънчева активност и т.н.
***
виждат в идващите ужаси само външната форма – глобалната катастрофа, без изобщо да се замислят за нейната същност. И същността е, че светът ще види Христос, дошъл да съди живите и мъртвите. Тогава хората ще видят не само и не толкова трусовете на земята, разлюляването на небето, помрачаването на луната и слънцето, звездите, изгубили светлината си, а „Човешкия Син да идва на небесните облаци със сила и голяма слава“ (Мат. 24:30). Населението на Земята трябва да се страхува от отговорността пред Твореца, от своята невъзможност да се оправдае пред великия Съдия. Страшна е не първата смърт, физи-
С
лучилото се в моя живот ме кара да смятам, че Бог е знаел, че един ден ще кажа „да“ на Неговия призив. През всичките двадесет и четири години, когато живях далече от Него, Бог не престана да ми се разкрива по различни начини, така че в крайна сметка ме доведе до скъпоценното новорождение. През 1999 г. починаха двамата ми родители. Първо баща ми и шест месеца по-късно майка ми. Тогава бях на 6 години. Пратиха ме при далечни роднини, за да не разбера какво става. Когато се върнах, ми казаха всичко – за баща ми знаех, но смъртта на майка ми ме съкруши. Останах сирак. Усещането няма как да се опише – новината прониза дълбоко сърцето ми. Когато дойдоха на погребението, някои от роднините искаха да ме пратят в дом за сираци, но сестра ми не
ческата. Страшна е втората смърт, духовната, окончателната. Но пред първата смърт всички треперят, а за втората – духовната – мъртвите духом изобщо не мислят. Литературата ни описва физическата смърт, филмовата лента ни я показва на екрана, но най-важното убягва и на авторите, и на зрителите. Въпреки всичко това обаче на земята е имало, има и ще има група хора, които не се плашат от приближаването на „онзи ден“ – дори нещо повече, с нетърпение го чакат. Скрити в Христос още сега, те са придобили такова надеждно убежище, с каквото не могат да се сравнят никакви бункери,
космически кораби и други планети, предлагани от фантастите като алтернативна площадка за живот след апокалипсиса. И всеки, който размишлява сериозно за края на времената, за съдбата на човечеството, за собствената си участ, е необходимо да стане част от Църквата – Христовото тяло, за да може, вместо да въздиша и да охка по повод края на света, заедно със Светия Дух да възкликне: „Ела, Господи!“.
позволи дори да се коментира този въпрос. Отгледаха ме двете ми сестри, Вера и Йорданка, приятелят на Вера – Константин – и баба. Константин ме прие като свой син. Помня, че още тогава се молех безпомощно, а Някой се грижеше за мене и отговаряше на моите молитви. Нямах обяснение за това. По неведоми пътища още от малък у мене се зародиха страх Божи и почит към Църквата. Израснах голям младеж и започна да ме преследва огромна неудовлетвореност. Имах приятели, добра среда, хубава работа, нормално развитие – нищо не ми липсваше. Обаче ме потискаше безкрайната цикличност, повтарящото се безсмислие на моя живот и на онова, което виждах наоколо. Едно поколение преминава и идва друго. Слънцето изгрява и залязва. Вятърът отива на юг и
после се обръща на север, непрестанно се върти и се връща. Сезоните се сменят непрекъснато в определения си ред. Отивам на работа, връщам се, къпя се, вечерям, на другия ден отново отивам на работа, връщам се, къпя се и вечерям. Имам 20 дни отпуск, на следващата година пак. Всичко си имаше строго определени принципи, но в тази безкрайна повторяемост не можех да намеря къде е моето място и каква е моята задача. Не ми достигаше смисълът на живота. Изумявах се как животът ражда живот. Питах се как растат дърветата и цветята и всички се появяват от пръстта. Как функционира човешкото тяло? А окото – този толкова сложен орган – как е възникнало? Кой или какво е постановил/о всички тези принципи и закони? Нима всичко е тръгнало от Големия взрив? А как е възникнала съвестта? Откъде съм произлязъл, кой съм и накъде отивам? Не знаех как да живея, без да имам отговори на тези основни въпроси. Започнах да търся каква е истината. Във времето, когато все по-настойчиво си задавах всички тези въпроси, работех за поредно лято като барман в кафето на читалище „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Всяка неделя точно в 10 часа там идваха голяма група хора и след няколко часа си тръгваха. Изглеждаха различно от другите. Купуваха си само чайчета и водички. Попитах колегите си какви са. Казаха ми, че са вярващи християни. Всяка неделя ги изучавах внимателно. Исках да разбера каква е тяхната тайна – бяха усмихнати и общуваха спокойно. Разликата в поведението им, сравнено с държанието на един средностатистически българин, беше от небето до земята. Тогава си размишлявах, че няма как да бъда като тях. Минаха години, кандидатствах в Софийския университет и ме приеха. В моята група там срещнах Ники Цветанов, с когото учихме заедно в гимназията, и още едно момче, което ми изглеждаше познато – Самуил. Оказа се, че той е от групата вярващи християни, които идваха в читалището. Останах поразен.
Започнаха студентските години, в които плащах голяма цена за безсмисления си, празен, греховен живот. Самуил ме покани няколко пъти на неделно богослужение, но си измислях оправдания да не отивам. Той ми говореше за Иисус Христос, за спасителната вяра. Вежливо отклонявах неговите покани за неделна проповед. В този период нямах никакви пари и търсех работа. Самуил ми спомена за негов приятел – Давид, който може да ми помогне. Така се запознах с Давид – той също се оказа вярващ християнин и ми предложи работа, която можех да съчетавам с лекциите. Запознах се с още хора от църквата, които идваха при Давид. Всеки работен ден завършваше с дълги разговори за спасителната вяра и живота с Христос. Знаех, че това е истината, но не бях готов да я приема. Давид ме водеше на различни християнски събирания и домашни групи. Покани ме и на сватбата си в Русе. За първи път присъствах на християнска сватба – бях смаян. След това двамата със Самуил се опитваха да се свържат с мене, но семейството и приятелите ми (очевидно забелязали резкия завой в моя живот) правеха всичко възможно да огранича всякакви контакти с тези хора, които „промиват мозъка ми“. Мощната реакция на семейството и приятелите ми ме накара да се замисля дали наистина не съм манипулиран. Сестра ми преразказваше истории за хора, останали без имоти и апартаменти след посвещаването им в подобни секти. И най-вече се опасяваше от авторитетните оратори там, които омайват хората и им налагат определени правила и ценности. Веднага ограничих общуването с новите ми приятели. Животът ми продължи в същата греховна посока. Един ден в университета дойдоха група американци и българи, които ни поканиха двамата с Ники Цветанов на летен лагер в местността Беклемето. Така, без да знам, попаднах на християнски лагер. В обявата пишеше, че лагерът е студентски – не знаех, че ще прекарам следващите 10 дни сред християни. Там се запознах с Емил Марков и
жена му. Йорданка и Ники Цветанови, както и Хари също участваха в лагера. Това бяха десетте най-хубави дни в живота ми дотогава. Видях какво е да съм сред християни и какво е живот с Бога, макар че продължих да упорствам в греховните си пътища. През този период търсех активно работа и съвсем случайно една вечер в метрото срещнах Явор, с когото се бях запознал чрез Давид. Той каза, че може да ми помогне, и благодарение на него започнах работа на ново място – там се запознах с прекрасната ми съпруга. С нея споделяхме еднакви виждания за живота. Не спирахме да търсим истината. Изчетохме един тон литература за смисъла на живота – опитах се да медитирам, после се задълбах в окултни текстове, изследвах огромно количество книги с източни учения, преминах повече от 20 семинара за личностно развитие, ходихме в център за бон будизъм, кундалини йога, хата йога, но нищо не ми даваше отговори. Получавах някакви временни, лъжовни утехи, но те не влияеха на психо-духовното ми състояние. Промяна нямаше! През 2015 г. със Светлана бяхме поканени на християнски лагер в Банско с Емил и Катя Маркови, където отново вкусихме християнската среда.
Разхождахме се една вечер с моята съпруга из центъра на София и неочаквано срещнах стари познайници – Самуил и Давид. Исках бързо да се измъкна незабелязано и казах на Светлана да се обърне и да не гледа в тази посока, но вече беше късно. Чуваха се глухи гласове зад гърба ми: – Това не е ли Стефан?! Първият въпрос беше: – E, Стефане, готов ли си да дойдеш на църква? Тогава за миг се смразих – ами ако всичко това за Христос, за жертвата на кръста и Библията е вярно? Защо ми се дават толкова възможности? Защо работих в кафенето точно на това читалище? Защо бяха всички тези лагери и покани? Отидохме още същата неделя на църква в читалището. Заслушахме се в проповедника. Усещах, че неприятните неща, които чувам от амвона, са истина. Посетихме отново и отново тези събрания. Словото от амвона все повече ме докосваше, докато един ден се съкруших. От очите ми потекоха сълзи. След смъртта на баща ми и майка ми сърцето ми беше станало каменно – нищо не можеше да ме трогне. А какви бяха тези сълзи? Започнах да си бърша лицето и да се озъртам във всички посоки. Ревях като малко дете. Не можех да се удържа. Сълзите не спираха
и кърпичките свършиха. През главата ми минаваха мисли, че другите ще видят колко съм слаб и безпомощен – не можех да допусна това като мъж. В един момент обаче просто се отпуснах на стола, съкруших се и прозрях – това беше Бог, не бяха човешки думи. Греховете ми изплуваха пред очите ми като на филмова лента. Виждах всички нечистотии, които бях извършил през живота си, и горчиво се покайвах. Осъзнавах, че Бог беше Този, Който действително ме отгледа, след като баща ми и майка ми починаха. Той ме беше чакал да се върна при Него, и то дълго, защото е дълготърпелив и многомилостив към Своите деца, защото обича да прощава. Разбирах, че не заслужавам подобна милост. Но избрах този път – да се обърна към Него с покаяние, да получа прошка на греховете си, да се очистя от всякаква мръсотия в духа, душата и тялото си. Да приема Иисус Христос като мой Господ и Спасител. Оттогава чета Библията. Тя ми дава всичко. Не ми трябват доказателства, че е Божие слово. Самият Дух свидетелства, че това е истината. В сърцето ми се изля необяснима любов, започнах да се изчиствам от страховете си. Намерих истината за себе си, за Сътворението, за греха, любовта, прошката и сега съм свободен (Йоан 8:36)!
Не мога да пропусна и болезнения период, през който действието на Светия Дух ме очистваше от заблудите в света, дълбоко вкоренени в съзнанието ми чрез филми, медии, окултна литература, изкривени светски представи за щастие в живота и чрез всичко, което не беше Христос. Все по-ясно осъзнавах, че няма от кого другиго да търсим знание, ако не от Този, Който е възкръснал и Който казва, че има само една истина, един път и един живот (Йоан 14:6). Откъде тръгнах, а къде съм сега! Мога само да прославям Бога! Той ми подари спасение, прекрасна съпруга и семейство. Подари ми и двама приятели, с които да служим за вечността – Иван и Димитър, вече мои братя в Христос. В Посланието към галатяните четем: „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, себеобуздание“ (5:22-23). Непрекъснато изпитвам дали у мене се утвърждават тези плодове. Животът на християнина е битка на новото естество, дадено ни от Христос, с греховната плът (II Кор. 5:17). Като паднали човешки същества ние все още сме в тяло, което е водено от греховни желания (Римл. 7:1425). Но като християни имаме Светия Дух, Който ражда в нас Своя плод и ни дава Своята сила, за да победим греховното си естество (II Кор. 5:17; Фил. 4:13). Един християнин никога няма да може да победи напълно своята стара приро-
да, така че у него винаги да се проявява плодът на Светия Дух. Но една от основните цели на живота ни като вярващи е да позволяваме на Светия Дух все повече и повече да ражда Своя плод в нашия живот и да побеждава противостоящите Му греховни желания. Бог иска нашият живот да разкрива плода на Духа и с помощта на Светия Дух това е възможно! Бог ме изгражда като истински, отговорен мъж. Скоро след като Му се пос-
плодове – както пръчките на Лозата (Йоан 15 гл.). 2. Несравнимо по-блажено е да даваш, отколкото да получаваш. 3. Колко е важно да умираме за егоизма, себецентризма и плътта си. 4. Колко е трудно и необходимо да обичаме хората – само така можем да стигнем до техните сърца. Бог ме призова ясно да служа и на строежа на църквата. Изпълнявам Не-
ветихме със съпругата ми дойде и Неговият призив за служение. Търсихме волята на Бога за това, къде да послужим. Застанахме в пост и молитва. Не след дълго се отвориха врати в един от домовете за незрящи. Бог ни призова там, за да отваряме „духовните очи“ на тези хора. Физически те не виждат, но това не пречи да обичат Бога и да възкръснат за жива надежда в общуване с Него. Ето на какво ни научи Бог чрез служението в дома за незрящи: 1. Ние като хора сме немощни и само когато пребъдваме в Бога сме способни да Му служим и да принасяме истински
говата воля и въпреки праха, умората и бремето се чувствам толкова добре на строежа на Неговия дом, употребен за Божието царство. Всеки от нас иска един ден, когато остарее (ако Бог благоволи), да се обърне и да не съжалява за изборите, които е направил през живота си. А това е възможно единствено когато стоим както пръчките на Лозата Христос.
ШЕСТА СТЪПКА ХУЛА СРЕЩУ СВЕТИЯ ДУХ ова последно стъпало от стълбата на отстъплението е единственото необратимо, от което няма шанс за възстановяване. Тук никой не се озовава случайно, неосъзнато, необмислено, по лична или чужда грешка, под въздействие на опиати или други средства, които тласкат човека да премине червената граница и да извърши престъпление. Хулата срещу Светия Дух не е състояние на афект, първосигнална реакция, следствие на силен временен гняв, омраза, желание за отмъщение, не е еднократно действие от типа проба – грешка и поправяне. Това е осъзнат избор на светоглед, вяра и убеждение, на доброволно подчинение и поклонение спрямо демоничните власти и сили, които предлагат перспектива, различна от Божите обещания, точно както постъпва сатана с Ева и Адам в Едем: „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5). Дяволът предлага щедро и днес власт, сила, слава и признание. Такива са думите му и към Христос: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“ Тогава Иисус му казва: „Махни се от Мене, сатана!“ (Мат. 4:8-10). Независимо от всичко, което има във Бога и чрез Бога, човек може да се изкуши и да пожелае различното, което му се предлага. А това значи, че опасността е реална, че дори един новороден християнин може да падне до дъното, откъдето няма връщане, както пада и самият сатана. Той е ангел на красотата и има всичко на небето, но пожелава нещо различно, не негово: да застане по-горе от Бога, от собствения си Творец (Ис. 14:12-16). И така всъщност се лишава от всичко,
като се превръща в озлобен, вечен противник на Бога. В това събитие можем да видим причината хулата срещу Светия Дух да не се прощава, както Бог не е простил на сатана и падналите с него ангели. Те са имали привилегията лично да виждат и да познават Бога. Не се е налагало някой да им казва за Него. Така се случва и с онези, които познават лично Светия Дух, както Адам и Ева познават лично Бога, защото общуват с Него, но приемат лъжесвидетелството на сатана. Отпадналите, отстъпилите и духовно мъртвите християни, когато повярват на сатанинската лъжа, че ще бъдат „богове“, осъзнато и доброволно приемат да станат лъжесвидетели за всичко изпитано и преживявано чрез и благодарение на Светия Дух. Те приписват всичко това на сатана и нечистите сили, като преминават червената граница и със своите осъзнати действия похулват Светия Дух. Всъщност така стават лъжесвидетели срещу Него, защото нарушават съзнателно една от Божите заповеди: „Не лъжесвидетелствай против ближния си“ (Изх. 20:16). А Светият Дух е повече от ближния. Чрез Него човекът е изобличен за греховете си, доведен е до покаяние, получил е прошка, преживял е новораждане, придобил е мир, покой, радост и вечен живот, който пулсира в сърцето му. Всичко това е осезаема реалност и за отричането от нея той ще носи отговорност. Според речника „хулата“ е груба нападка, обвинение, често несправед-
ливо, злословие, клевета, подигравка, присмех. Ще разгледаме накратко видовете хула според Свещеното Писание: – Хула срещу родителите – Вт. 27:16. Въпреки че това престъпление се наказва със смърт, ако човек се разкае, ще получи прошка. – Хула срещу началства, царе, всякакви високопоставени управници – III Цар. 2:8. След разкаяние и тук можеш да получиш прошка. – Хула срещу хора с някакъв недъг – Лев. 19:14. Ако има осъзнаване и разкаяние, Бог дава прошка. – Срещу бедни – Пр. 17:5. Ако има осъзнаване на греха и разкаяние, и за това ще има прошка. – Срещу Бога – Лев. 24:15. Дори при този грях, ако човек се разкае, Бог ще му прости. За разлика от езичниците, децата на израилския народ се възпитават строго от малки да помнят тези важни истини, за да не попаднат под проклятието на Закона. Когато ап. Павел е изправен пред Синедриона, виждаме колко строго се съблюдават тези изисквания на Мойсеевия закон. Юдейските началници го обвиняват: „Божия първосвещеник ли хулиш?“, Павел отговаря: „Не знаех, братя, че той е първосвещеник; защото е писано: „Началника на твоя народ да не
зи, които Те хулят, падат върху мене“ (Пс. 68:8-12). – Хула срещу Христовата Църква – Мат. 5:11-12. И тук хуленето се съпровожда с лъжесвидетелство. Ето какво признава ап. Павел, бивш гонител на Църквата: „И често ги мъчех по всички
злословиш“ (Деян. 23:4-5). Думите му: „Не знаех“ го оправдават. – Срещу Човешкия Син – Лука 22:65. След като се разкайват, ужилени, тези хора получават прошка, защото самият Христос им прощава, като казва: „Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят“. Докато Той стои разпънат на кръста, юдейските началници, народът, войниците и един от разбойниците Му се надсмиват и Го хулят (Лука 23:34-44). Но всички тези хора виждат в Него само Иисус – Човешкия, не и Божия Син. С това завършва Старият Завет – една друга епоха, грозна и трагична, от човешката история, която разкрива напълно злото, вкоренено дълбоко в сърцата на хората. Виждаме на какво е способен човекът, как творението се подиграва с Твореца, облагодетелстваните се гаврят с Благодетеля, изцелените хулят Изцелителя, спасените умъртвяват Спасителя. Това продължава и днес. Псалмопевецът Давид предрича пророчески състоянието на Христос: „Защото заради Тебе понасям хули и с безчестие покриват лицето ми… и хулите на оне-
синагоги, и ги принуждавах да хулят Иисус“ (Деян. 26:9-12). Савел е чувал за Иисус Христос, но не Го познава лично, затова Го нарича Иисус Назорея (ст. 9). Той самият Го хули и кара другите да Го хулят, но това му се прощава, защото не е пряк свидетел и не познава лично Христос. Във всички случаи, когато Христос говори за хула срещу Него, нарича Себе Си не Божи, а Човешки Син. Така Той потвърждава, че всички, които Го хулят, не Го познават като Бог, а само като Човек. Дори някои от учениците, които виждат Неговите чудеса и знамения, неведнъж се питат: „Кой е Този?“. Едни от тях, които отиват в Емаус разочаровани от разпятието, споделят с доближилия се Христос, Когото не разпознават, какво е станало с „Иисус Назарееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ“ (Лука 24:19). Според тях е разпънат не Божият Син, а пророкът.
– Хула срещу Светия Дух – Марк 3:28-31: „Истина ви казвам: на човешките синове ще се простят всички грехове и хули, с които биха хулили; но който похули Светия Дух, за него няма да има прошка вовеки, а ще бъде виновен за вечно осъждане.“ Това каза Той, понеже говореха: „В Него има нечист дух“.
КАКВО Е ХУЛА СРЕЩУ СВЕТИЯ ДУХ Тук няма как да опишем всички версии на различните богослови, които в различните епохи се опитват да отговорят на този въпрос. Ще споменем само някои от тях, които защитават противоположни позиции и имат много негативни последствия. 1. Според едни богослови тази хула се отнася само за фарисеите, които се противопоставят на Христовото дело. Така Уилям Макдоналд твърди, че в наше време Светият Дух не може да бъде похулен, защото не виждаме Христос в тяло, т.е. да извършва видими чудеса1. 2. Други всяват страх с твърдението си, че човек може да похули Светия Дух, ако подложи на съмнение техните религиозни практики и реши да изпитва духовете. Но това противоречи на Свещеното Писание.
При тях лукавият нерядко откъсва стих от контекста на Свещеното Писание и им дава своя интерпретация, като започва да ги обвинява, че са похулили Светия Дух. С подобни атаки демоничните сили целят да посеят у християните съмнения в тяхното спасение, да ги ограбят и лишат от мира, покоя и радостта, които имат в Светия Дух. И успяват да ги докарат до отчаяние, почти депресия, ако навреме не им се окаже необходимата душегрижителска помощ. В I Йоан 4:1 четем: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“. Скромният опит на автора и други душегрижители може да потвърди положителните резултати при такова изпитване на духовете и проверка на всякакви религиозни практики за тяхната истинност. При това тези процеси протичат със съдействието на Светия Дух, Който дава власт и мъдрост. Религиозните измамливи духове са способни да имитират действието на Светия Дух, подобно на египетските жреци при Мойсей или слугинята с прорицателен дух в Деян. 16:16-18. Но те могат да бъдат изявени с властта от Духа и прогонени в името на Иисус Христос, а жертвите – освободени. Такива християни придобиват истинска радост, съвършен мир и траен покой в сърцето си. Страхът, безпокойството и тревогата у тях изчезват. Защото е написано: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка“ (I Йоан 4:18). За истинското и измамливото кръщение можете да прочетете в друг брой на „Прозорец“2. 3. Има и една категория млади християни, още неутвърдени във вярата, с особено ранима съвест и предразположени към чувство за вина. Обикновено дяволът ги атакува с натрапчиви мисли (псувни, злословие, омраза, завист, сексуални, порнографски сцени и образи), свързани с тяхното минало, преди да се новородят.
А КАКВО КАЗВА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ? В Мат. 12:31-33 четем: „Затова ви казвам: всеки грях и хула ще се прости на хората; но хулата против Духа няма да се прости на хората; и ако някой каже дума против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже против Светия Дух, няма да му се прости нито на този, нито на онзи свят“. Тук е много важно уточнението: не който помисли, а който каже дума. Това е аргумент в защита на нашето твърдение, че случайно не можеш да похулиш Светия Дух. В старогръцкия оригинал на Евангелията от Матей (12:31-33), Марк (3:28-29) и Лука (11:14-23), както и в Откр 16:11 думата за „хула“ и „хуля“ е една и съща – „ββ λασφη λασφημία“, съществително име (клевета, злословие, хула, богохулство), и „βλασφημέω“, глагол (злословя, клеветя, хуля, похулвам). Тази дума, използвана в различен контекст, говори за осъзнат и осмислен акт на действие, а не за мислене, чувства, преживявания или нещо подобно. Виждаме това и по времето на Голямата скръб (Откр. 16:9). Тогава земните жители похулват името на Бога, като произнасят осмислено и волево такива думи на своите езици. Можем да допуснем, че мнозина от тях са тези пет неразумни девици, описани в Мат. 25:1-13. Заспали, отстъпили, паднали, без масло в светилниците, оказали се във времето на Голямата скръб и отново измамени да приемат
начертанието на звяра и неговото име, като му се поклонят (Откр. 14:9-12). За голямата отговорност към изговорените думи и тяхното съдбоносно значение Христос казва: „По думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:37). Защото: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо“ (Мат. 12:35). Думите разкриват същността на човека: „Онова, което излиза от устата, идва от сърцето; то именно осквернява човека; защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули“ (Мат. 15:18-19). Лъжесвидетелството и хулите вървят ръка за ръка с други мерзости. Следователно в сърцето на един християнин, който е опростен, очистен, осветен, като пребъдва в Христос, вече няма нито блудство, нито кражби, нито лъжесвидетелства и хули. Същността му е различна и у него израстват плодовете на духа (Гал. 5:22). Има думи, които, произнесени с вяра, ни спасяват: „Тогава всеки, който призове Господното име, ще бъде спасен“ (Деян. 2:21). И други, които ни осъждат: „Господарят му каза: „С твоите уста ще те съдя, лукави слуга“ (Лука 19:22). Защото „ти знаеше…“ продължава стихът. И нека си припомним въпроса на Савел към Христос: „Кой си Ти?“ (Деян. 9:5), което означава, че Савел още не Го познава. По тази причина неговите действия не му се вменяват за хула срещу Светия Дух. В различните исторически епохи Светият Дух са разкрива по различен начин. Милард Ериксън3 изтъква три аргумента за това, колко е важно да изследваме учението за Светия Дух. 1. Чрез Светия Дух Светата Троица се доближава до нас и живее в сърцето на всеки вярващ. 2. Живеем в период, когато делата на Светия Дух са по-изявени, отколкото на другите две Лица в Светата Троица. Той заема своето централно място от времето на Петдесетница до днес.
3. Чрез делата на Светия Дух можем да почувстваме Божието присъствие в нас. Това е особено осезаемо в нашия християнски живот. Ето няколко основни момента, свързани с присъствието на Светия Дух в старозаветните времена: – Светият Дух участва в Сътворението – Бит. 1:2. – Той идва върху конкретни личности от израилския народ – Числ. 11:17. – Не е известен на езичниците – Деян. 19:2. Ще посочим няколко пасажа от Новия Завет, за да видим как са представени действията на Светия Дух там: 1. Ще изобличи – Йоан 16:8. 2. Ще ви упъти – Йоан 16:13. 3. Ще ви говори – Йоан 16:13. 4. Ще ви извести бъдещето – Йоан 16:13. 5. Ще пребъдва с вас – Йоан 14:17. 6. Ще бъде във вас – Йоан 14:17. 7. Светият Дух избира за храм новородените християни – I Кор. 3:16. 8. Вярващите се изпълват с Него – Деян. 2:4. 9. Той проявява Своите дарби чрез нас – I Кор. 12:4. 10. Изработва плодове в нас – Гал. 5:22. От тук можем да направим извода, че различното положение на Светия Дух спрямо човека показва и различното познание за Него. Най-висшата степен на задълбочени взаимоотношения е пребъдването на Божия Дух у човека. Това е свръхестествено явление, психо–духовна опитност, която не се нуждае от външни доказателства. Такива хора имат голяма привилегия, но и голяма отговорност. По тази причина ап. Павел предупреждава: „Не оскърбявайте Светия Божи Дух, с Когото сте запечатани за деня на избавлението“ (Еф. 4:30); „Духа не угасяйте“ (I Сол. 5:19). Непослушанието, непокорството, пренебрежението, извършването на съзнателни грехове водят до оттегляне на Светия Дух от човека – както при цар Саул. А вместо Него се връщат седем духа, по-зли от преди (Мат. 12:43-45).
Важно е тук да разгледаме и въпроса за смъртния грях, за който някои от отците на Църквата са смятали, че това е хулата срещу Светия Дух. „Има грях за смърт: не за него, казвам, да се моли. Всяка неправда е грях, но има грях не за смърт“ (I Йоан 5:16-18). Първо нека видим какво е „грях не за смърт“. Това е неосъзнат, неосмислен грях или, по точно, съгрешаване – действие, предизвикано от старата ни, все още несъразпъната греховна природа. Апостол Яков пише: „Всички ние много грешим. Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“ (Як. 3:2). Ние мразим тези съгрешения и копнеем да се избавим от тях по-скоро. Така ап. Павел възкликва: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“ (Римл. 7:24). А след това с тържество заявява: „Благодаря на моя Бог [има избавление] чрез Иисус Христос, нашия Господ“ (ст. 25). Същото четем в I Йоан 2:1. В момента, когато съгрешаваме, усещаме как губим мира, покоя и радостта в Светия Дух. Тези психо– духовни симптоми ни карат да търсим решение, ако държим на Царството Божие в нас. Светият Дух ни напомня истината: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Възниква въпросът колко пъти на ден можем да се изповядваме пред Бога. Христос дава отговор на Петър: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Само Бог, чрез жертвата на Христос, е способен да прощава така, не и човекът. Смъртният грях е резултат от волево и осмислено действие – при него грешим съзнателно. Това е акт на доброволен, а не неволен избор. Апостол Павел пише с болка: „Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят, и отиде в Солун“ (II Тим. 4:10). Този грях води към духовна смърт, на което беше посветена предишната статия от поредицата „Пътя на отстъплението“4. Светият Дух изобличава с голямо търпение и дълготърпение, но ако не вижда у човека желание
за промяна, не само се наскърбява и огорчава, а и с времето го напуска. Защото Божият Дух не може да съжителства с греха или греховете, които човек е обикнал. Тук се нарушава първата заповед: „Възлюби Господ…“. Както всеки верен съпруг или съпруга не приема изневярата и трети човек да застане между него и брачния му партньор, така Бог обича до ревност. Апостол Яков пише: „Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда
против Бога? И така, който поиска да бъде приятел на света, става враг на Бога. Или мислите, че напразно говори Писанието: „До ревнивост Бог обича духа, който е вселил в нас“?“ (Як. 4:4-6). След като оскверни храма на своето тяло, християнинът остава без спасителната Божия благодат. Апостол Павел потвърждава това: „Вие, които искате да се оправдавате със Закона, се отметнахте от Христос, отпаднахте от благодатта“ (Гал. 5:4). Ако стремежът да изпълняваме Закона ни лишава от благодатта, какво да очакваме от греха, който сме обикнали? Така и в Посланието към евреите е показан пътят към духовната смърт и разривът на отношенията със Светия Дух. „Онези, които, след като веднъж са се просветили, вкусили са
>> ПРОДЪЛЖАВА НА С. 33
18
18. ВОДНОТО КРЪЩЕНИЕ
По времето на Христос водното кръщение се практикувало масово. Есеите в кумранските жилища се кръщавали всеки ден. Йоан Кръстител кръщава масово като белег на покаяние. По същия начин постъпвали и учениците на Христос. Днес Църквата продължава тази благословена практика. Чрез осъществявания видим акт кръстеният става член на Църквата. Кръщението е тайнство. Тайнството е външен белег за вътрешната духовна благодат, видима изява на невидимото ни отношение към Бога. То говори за нашето покаяние и за живата ни вяра в Христос. Чрез водното кръщение показваме своето послушание към заповедта на Господ Иисус: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк 16:16). Водата ни говори за очистващата мощ на Светия Дух. Напомня ни за кръвта на Господ Иисус. Кръвта и водата имат тайнстве-
>>
Като изпраща Своите ученици да благовестват по целия свят, Господ Иисус им заповядва да учат народите и да ги кръщават в името на Отец, Сина и Светия Дух. Затова кръщението се извършва не в името на човек, а в името на Светата Троица. При него кръстеният изповядва вярата си в триединния Бог. Човекът се отрича от злото, греха, света и заявява, че се уповава твърдо на Божието слово. Кой има право да приеме водно кръщение? Този, който се покайва за греховете си и е решил да следва Господ Иисус Христос чрез вяра и живот. Духовното кръщение е плод на изливането на Светия Дух. Тогава сърцето блика от любов към Бога и към ближния. Това духовно богатство се изразява в чиста радост, придобиване на духовни дарби и изобилен плод на добри дела. Ние, християните, сме неимоверно богати. Нашите духовни стъпки имат под себе си благодатна, свещена почва.
19
19. ГОСПОДНАТА ВЕЧЕРЯ
Това е второто тайнство, чийто предшественик, Пасхата, е възпоменание за освобождаването на еврейския народ от египетското робство. В основата на празнуването на Пасхата е закланото невинно агне. В основата на Господната вечеря е разпънатият за греховете ни Господ Иисус Христос. Тогава възпоменаваме мъченическата смърт на Господ Иисус. Спомняме си Неговото изкупително дело чрез святата Му кръв. Ние дължим спасението си на страданията и смъртта на Христос. Когато преломяваме хляба, мислим за Неговите пет рани, нанесени Му на кръста. „Плодът на лозата“ е символ на святата Му кръв, която пием с дълбоко благоговение. Преживяваме я като могъща духовна сила за очистването ни от всеки грях. Така получаваме пълното благословение, подобно на Христовите ученици някога. Изповядваме своята искрена вяра, която ни свързва тясно със Спасителя.
Продължение от брой 4/2019
но взаимодействие. Чрез кръщението ние свидетелстваме пред себе си, пред околните и пред Бога, че сме приели с готовност да бъдем Божи чеда, както и че сме получили пълно опрощение на греховете си.
Изразяваме увереността си, че Той, живият Господ Иисус, живее в нас и ние пребъдваме в Него. Той ни дава Себе Си, Своята прошка и сила, за да водим чист и богоугоден живот, който е непрекъснато духовно развитие и усъвършенстване.
Господната вечеря е знак, че ние, вярващите, сме едно. Христовата любов ни свързва. Общуването с Господ Иисус прави нашето общуване с братята и сестрите искрено, укрепва ни и ни насърчава. Като смъртни хора си подаваме взаимно ръка и вървим към вечността. Думата „тайнство“ (на латински „sacramentum“) означава клетвата, която полагали войниците в Рим. Всеки римски гражданин трябвало да отбие военната си служба, която продължавала 25 години. С клетвата си той давал обещание за вярност към императора. След като отбиел военната си служба, получавал жилище, имот и осигурен живот до смъртта си. Нашата клетва е Господната вечеря. Както Христос е верен за нас на Голгота, така и ние Му даваме клетва за вярност до смъртта си. Кой е достоен да приеме Господна вечеря? Всъщност никой. Иисусовата кръв се пролива не за праведните, а за грешните като нас. Затова, като вече получили прошка, и ние трябва да прощаваме. Като изкупени, трябва да обичаме и Бога, и ближните си и така да изпълняваме най-важната заповед. Ето нашето достойнство! Преди години посетих една 84-годишна християнка. Тя имаше 60-годишен син, умствено изостанал. Не беше злобен. Жената го гледаше като бебе. Всеки ден го обличаше, переше го. Цели 60 години. Попитах я как понася всичко. - О, това е нищо. Аз съм му майка. С радост му слугувам, но ми е мъчно, че моят син още не ме познава. Не съм чула от него думата „мама“. Ако веднъж я каже, ще бъда щастлива. Това ще бъде наградата за моя труд. Обикаляме Господната трапеза. Как се отблагодаряваме на Господ Иисус, Стопанина? Ето как: „Мили Иисусе, ние Ти благодарим, обичаме Те, Ти си всичко за нас. Живей в сърцата ни, само Ти и никой друг!“. Колко малко е това! Но колко много е то за нашия Господ!
20 20. МОЛИТВАТА
Младостта е време за любов. През пролетта засяваме нивите. Но има нещо, за което всяко време е подходящо. Това е молитвата.
Запитали един проповедник от какво най-вече се нуждае християнството днес. Отговорил: - От три неща. Първо – молитва. Второ – молитва. Трето – молитва. Щом Бог е Бог, трябва да Му се молим, да Му се покланяме. Човек има нужда да уважава, да се възхищава, да се покланя, да се моли. Ако не прави това към и пред истинския Бог, веднага си намира някой идол. Има моменти в живота, когато човек се сблъсква с най-тежки изпитания, с горчиви разочарования. Изведнъж златните му мечти и крилатите му надежди се превръщат в купчина развалини. Тогава той или се самоубива, или се отдава на алкохол и наркотици. Но има и една трета възможност: да започне да се моли. Така съзнателно предоставя живота си на влиянието на Бога, като търси близко общуване с Него. Молитвата е нещо свято в нашия личен духовен живот. Велико чудо е, че изобщо ни е дадено правото да се молим. Тя е съдът, с който черпим от извора на водата на живота. Тя е мотиката, с която изкопаваме небесни съкровища от Божия рудник. Някой беше казал, че молитвата е силата, която раздвижва ръката, която движи света. Молитвата е ключ към победоносен живот. Ние имаме най-различни нужди. Но всяка от тях ни напомня, че се нуждаем от Бога. Страданието ни води до молитвата, а молитвата облекчава страданието. Бог невинаги премахва страданието, когато Го помолим за това. Много пъти то остава. Но след молитвата вече имаме Бога до себе си. А това е нещо велико. Молитвата отваря очите на разума ни, за да разберем правилно своето страдание и изхода от него. Колко страдащи сърца биха изпитали радост, ако се молеха. Колко нещастни бракове не биха се разпаднали, ако съпрузите знаеха да се молят. Един мъдър съвет гласи: „Ядосан ли си, преди да говориш, брой до десет“. Библията обаче е по-мъдра. Тя ни съветва да се молим. И тогава настъпва промяна. Молитвата не променя ума на Бога, нито Неговото решение. Но ние се променяме и ставаме способни да приемем Неговата воля.
Молитвата е дишането на душата. Ако ядем едно и също нещо, то ни омръзва. Но въздухът не ни омръзва. Така е и с молитвата. Колкото повече се молим, толкова по-сладка и желана става молитвата за нас. Когато детето се роди, трябва да диша. Когато човек повярва, трябва да се моли. Така започва духовният му живот. Истинската молитва се изказва в името на Иисус и по Неговата воля. Ние знаем нашето недостойнство и затова търсим Ходатай. Който се интересува от молитвата, чувства нужда от близост с Бога. В молитвата ние Му представяме себе си, своята сърдечна благодарност, възхищението си от Неговата доброта. Възлагаме на Него грижите, които ни потискат, греха, който ни съблазнява, болестите, които ни обременяват, трудностите, които ни притискат, своята вяра, надежда и любов. Така преживяваме Бога като близък другар. Ето защо и в единичната килия на затвора християнинът не е самотен. Ако разговорите с хора са необходимост, колко повече общуването ни с Бога е насъщна нужда! Чрез молитвата приемаме спасение за душите си, както се случва с разбойника на кръста. Ако той не се беше помолил, щеше да умре в греховете си. Много е важно да се молим за опрощение. Живеем в грешен свят, който лесно ни опетнява – както когато ходим по калните улици. Необходимо е очистване. Не бива да забравяме да се молим за тези, които не познават Божията любов. Да не се молим, е нещастие. Да не можем да се молим, е катастрофа. Да не искаме да се молим, е духовна смърт. Християнинът без молитва е като орел с отрязани крила. Да се молим, е щастие. Да можем да се молим, е духовно богатство. Да искаме да се молим, е вечен живот и блаженство. Братя и сестри, да превърнем нашите радости и грижи в молитва!
>>
Продължава в следващия брой
Т
ова не е само богословски въпрос и ние не го задаваме, за да спорим. Тази тема се отнася лично до всеки от нас. Искаме да изследваме честно какво ни учи Библията за бъдещето на Божите деца, които живеят на земята днес. Вярващите не се съмняват, че живеем в последните времена и Иисус Христос скоро ще се върне, за да установи Своето Царство на земята. Тогава Божите светии ще бъдат грабнати на облаците, за да срещнат Господ във въздуха (I Сол. 4:17), и после ще се върнат, за да царуват с Него. Но преди второто идване на Христос, за да царува, ще настъпи времето на Голямата скръб – такава, каквато не е имало още от създаването на света (Мат. 24:21). Тук ще зададем един въпрос: дали светиите ще бъдат грабнати за среща с Господ преди Голямата скръб, или ще останат на земята, докато премине скръбта, а после ще бъдат грабнати и веднага ще се върнат на земята заедно с Христос? 1. Още апостолите очаквали Неговото Пришествие. Ще разгледаме този въпрос първо в исторически план. Дали апостолите и учениците в първи век са очаквали пришествието на Христос всяка минута, или са вярвали, че преди това ще настъпи Голямата скръб? Апостол Павел пише: „Ето, казвам ви тайна: всички няма да умрем, но всички ще се изменим изведнъж, в един миг“ (I Кор. 15:51-52); „После ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господ във въздуха, и така винаги ще бъдем с Господ“ (I Сол. 4:17). Той се надявал и сам да участва в Грабването. Неслучайно се обръща към Тит с думите: „Защото се яви Божията благодат… като ни учи… да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво… и да очакваме да се сбъдне блажената надежда и да се яви славата на великия Бог и наш Спасител Иисус Христос“ (Тит 2:11-13). Това показва, че Павел и Тит са очаквали идването на Господ. Апостол Петър също вярвал в скорошната среща с Господ: „Но е близо краят на всичко… и когато се яви Пастироначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (I Пет. 4:7; 5:4). Апостол Яков пише: „И така, братя, бъдете дълготърпеливи до Пришествието на Господ… защото Пришествието на Господ е наближило“ (Як. 5:7-8). Тези вярващи трябвало да понесат гоненията от страна на богатите – а не Голямата скръб – и се очаквало те да бъдат освободени от страданията си по време на Господното пришествие. Апостол Йоан предупреждава: „Деца, последно време е…“ (I Йоан 2:18). Той очаквал и се молел за Пришествието на Христос: „Ела, Господи Иисусе!“ (Откр. 22:20). Ранните християни възприемали Пришествието на Господ като „блажена надежда“ (Тит. 2:13). Те вярвали, че Христос ще се яви на тези, „които Го очакват за спа-
сение“, и на „всички, които са възлюбили Неговото явяване“, ще бъде даден „венецът на правдата“ (Евр. 9:28; II Тим. 4:8). Господ Иисус Христос искал Неговите последователи постоянно да бодърстват и да очакват скорошното Му Пришествие. Първата Църква Му се покорявала и очаквала, че Неговото идване е предстоящо. 2. Отците на Църквата също Го очаквали. И поколенията след апостолите очаквали Пришествието на Христос. Те също се надявали да избегнат Голямата скръб, която ще настъпи след него. Ириней Лионски, който е живял през 140 – 202 г. сл. Хр., пише в своята книга „Против ересите“: „Затова, когато накрая Църквата бъде грабната внезапно от тази земя, ще настъпи такава скръб, каквато не е имало от самото начало…“. 3. Христос казва на Своите ученици да Го чакат. „И така, бъдете будни, понеже не знаете в кой час ще дойде вашият Господ… Затова бъдете и вие готови, понеже в който час не мислите, ще дойде Човешкият Син“ (Мат. 24:42, 44). Тези думи и много други свидетелстват, че учениците трябвало постоянно да помнят за предстоящото идване на Иисус.
„Ако не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш в кой час ще дойда върху тебе“ (Откр. 3:3). 5. Фази на Христовото пришествие. По времето на ап. Павел някои хора учели, че възкресението от мъртвите вече се е случило (II Тим. 2:18) и настъпва Христовият ден (II Сол. 2:2). Павел излага ясно последователността на пророческите събития във II Сол. 2 гл. Той казва, че първо ще има отстъпление. После посочва, че тайната на беззаконието вече действа, но няма да се открие напълно, докато не се оттегли „онзи, който я задържа сега“ (ст. 7). Когато тази Сила или Лице, или Тялото, или Духът „се отдръпне“, тогава ще се открие беззаконникът – човекът на греха (ст. 3, 8). В началото на тази глава апостолът споменава две фази в Пришествието на Господ: първата, когато Той идва, за да ни вземе при Себе Си, и втората, когато целта Му е да накаже антихриста. Между тези събития антихриста ще се въздига и Голямата скръб ще постигне него и подчинените му.
Краят на земния път и очакването на християнина за бъдещето били свързани с Пришествието на Господ, а не на антихриста. Ако Христос е щял да дойде за Своите светии след появата на антихриста и Голямата скръб, не би имало нужда те да бодърстват – нещо, което Иисус неведнъж им заповядва да правят, защото антихриста и Голямата скръб биха били достатъчно ясен признак за Неговото предстоящо Пришествие. 4. Времето на Христовото идване е неизвестно. Христос неведнъж подчертавал, че времето на Неговото Пришествие, за да вземе Църквата, е неизвестно дори за самия Него. „А за онзи ден и час никой не знае, нито небесните ангели, нито Синът, а само Отец. Внимавайте, бъдете будни и се молете; понеже не знаете кога ще настане времето“ (Mарк 13:32-33). Има и други стихове, които потвърждават убеждението, че идването на Христос е наближило. През всички векове на своето съществуване Църквата смятала, че времето на Христовото идване е неизвестно, затова вярвала, че то може да се случи всеки момент: „И вие ще приличате на онези хора, които очакват господаря си кога ще се върне от сватба, за да му отворят веднага щом дойде и почука“ (Лука 12:36; I Йоан 2:18; I Кор. 1:7; Откр. 16:15);
6. Бог винаги извежда праведниците, преди да накаже нечестивите. Когато Бог искал да унищожи Содом и Гомора, Авраам Го молел: „Не може да бъде Ти да постъпиш така, че да погубиш праведника заедно с нечестивеца…“ (Бит. 18:25). Ангелът казал на Лот: „Побързай, спасявай се там; защото Аз не мога да свърша делото, докато ти не стигнеш там“ (Бит. 19:22-24). Това е Божият начин. Бог казва, че ще постъпи така и когато наказва нечестивите по време на Голямата скръб. Той ще грабне Своята Църква, която удържа сега, а после ще излее справедливия Си гняв: „Защото вярващите сами разгласяват за нас – какво беше идването ни при вас и как от идолите се обърнахте към Бога, за да служите на живия и истински Бог, и да очаквате от небесата Неговия Син, Когото Той възкреси от мъртвите – Иисус, Който ни избавя от идващия гняв“ (I Сол. 1:9-10). 7. Трябва да се разграничават гоненията и Голямата скръб. От историята е известно, че Божият народ е понасял гонения и дори мъченичество през всички векове от човешката история. Защо тогава християните, които живеят в последните дни, трябва да се надяват, че ще избегнат страданията? Защото тук има разлика. В Божието слово се казва, че всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени. Но Голямата скръб няма да е време за гонения над Божия народ, а – особено време за наказание на нечестивите. „Понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението, който ще дойде върху цялата Вселена, за да изкуси
живеещите на земята“ (Откр. 3:10). В английския превод е употребена дума, която означава „уседнали на земята“. Голямата скръб е Божие време за наказание на онези, които предпочитат земята пред небето. „И така, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете да избегнете всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Човешкия Син“ (Лука 21:36). „Защото Бог ни определи не за гняв, а за да придобием спасение чрез нашия Господ Иисус Христос“ (I Сол. 5:9). 8. Църквата ще бъде завършена, преди да започне седемдесетата седмица, за която говори пророк Даниил. В седемдесетте седмици, описани от Даниил, в продължение на които Бог има работа със Своя народ, евреите (Дан. 9:24-27), е налице очевидно прекъсване между шестдесет и деветата и седемдесетата седмица. След шестдесет и деветата и „предаването на Христос на смърт“ започва прекъсване, за което в ст. 26 е казано: „и до края на войната ще има опустошение“. После настъпва краят, когато „една седмица ще утвърди завета за мнозина“ – това е седемдесетата седмица (ст. 27). В този промеждутък от време се създава Христовата Църква („Ще създам Моята Църква“, Мат. 16:18) и се полага началото на апостолите и пророците в това поколение. Оттук се вижда ясно, че Господ ще завърши създаването на Своята Църква и ще я грабне на небето,
преди да се заеме с евреите по време на „скръбта на Яков“ (Йер. 30:7 – това е другото название на Голямата скръб). Господ създава Своята Църква в периода между шестдесет и деветата и седемдесетата седмица, описани от Даниил. 9. Книгата Откровение учи за грабването на Църквата преди Голямата скръб. Когато разглеждаме пророчествата в книгата Откровение, намираме описание на Църквата и нейната земна история, изложени във 2 и 3 гл. В 4 и 5 гл. на Откровение виждаме Църквата на небето, представена от седналите на престолите двадесет и четирима старци, облечени в бели одежди и със златни венци на главите. Те пеели нова песен: „…и ще царуваме на земята“ (5:9-10) и участвали заедно с Христос в извършването на съда по време на Голямата скръб, а не страдали на земята заедно с нечестивите. След това в 6 – 19 гл. се описва Голямата скръб на земята. В този период светиите на Църквата вече били на небесата. 10. Съдът на Христос и брачната вечеря на Агнеца ще се случат между Грабването на Църквата и явяването на Иисус Христос. Ако Грабването на Църквата беше в края на Голямата скръб, както някои предполагат, как тогава вярващите ще застанат пред Христовото съдилище, когато това събитие следва Грабването? Този съд е необходим, за да се опреде-
ли какви задължения ще поемат различните светии при царуването си на земята, което ще започне, когато Христос се яви заедно с тях. Ако бяха грабнати миг преди Неговото Пришествие и Го бяха срещнали едва тогава, те нямаше да имат време да застанат пред Христовото съдилище, където трябва да се яви всеки християнин, за да получи добро или лошо в зависимост от това, което е вършил, докато е бил в тяло (II Кор. 5:10). А какво да кажем за чудната брачна вечеря с Агнеца? Та нали и за нея трябва да има време! В Откровение (19:5-9) това славно събитие се описва като непосредствено предшестващо явяването на Христос на „бял кон“. Светиите трябва първо да бъдат взети от земята, за да присъстват на този великолепен пир, от който ще се върнат на бели коне, за да участват в Армагедонската победа. Грабването след Голямата скръб не съответства на заявения от Бога план. И така, възлюбени, утешавайте се един друг с тази надежда!
* * * ЕТО НЯКОЛКО ДОПЪЛНИТЕЛНИ ДОВОДА, КОИТО ПРИВЕЖДА УИЛЯМ МАКДОНАЛД: 1. В Солунци 4:18 е казано, че мисълта за идващото Грабване носи утеха. Денят Господен обаче ще дойде не като утешител, а като крадец през нощта (I Сол. 5:2). Това е време на внезапно погубване (ст. 3) и гняв (ст. 9), от които не е възможно да се скриеш (ст. 3). Грабването, напротив, е перспектива, която радва сърцето, а не внушава страх. 2. Между идването на Христос за Неговите светии и идването Му със Неговите светии трябва да мине определено време. Когато Христос дойде за Своите светии, всички вярващи ще бъдат грабнати от света и ще получат прославени тела (I Кор. 15:51). Но все пак, когато Христос се върне като Цар на царете, ще Го посрещнат спасени хора все още с обикновени тела – това личи от начина, по който те ще отглеждат децата си (Ис. 65:20-25; Зах. 8:5). Ако Грабването и откриването на Господ като Цар станат едновременно (в края на Голямата скръб), откъде ще се вземат тези хора? 3. Денят Господен може да ни застигне неподготвени само ако дойде като крадец през нощта (I Сол. 5:2). Но ап. Павел заявява достатъчно ясно, че той няма да завари вярващите като крадец през нощта (I Сол. 5:4). Следователно този Ден изобщо няма да завари вярващите неподготвени. Защо? По две причини: 1) те не са деца на нощта, а на деня (I Сол. 5:4-5); 2) Бог не ги е определил за гняв (I Сол. 5:9).
4. При Грабването вярващите ще отидат в дома на Бог Отец (Йоан 14:3), а няма да останат на земята. 5. В центъра на събитията по време на Голямата скръб ще бъдат евреите. Този период е наречен „усилно време за Яков“ (Йер. 30:7). Обърнете внимание на детайлите в Евангелието от Матей 24 гл.: там се говори за Юдея (ст. 16), за съботата (ст. 20), за святото място (ст. 15). Всички тези понятия нямат никакво отношение към Църквата. 6. Някои предобрази в Стария Завет потвърждават факта, че Грабването ще настъпи преди Голямата скръб. Ние не се опитваме да изградим върху тези предобрази учение, но те се вписват много добре в картината на Грабването преди Голямата скръб. Енох е предобраз на Църквата – той е бил грабнат от земята, преди да се стоварят върху нея водите на Божия съд, докато Ной и неговото семейство – предобраз на вярващия остатък от евреите – Бог е опазил по време на целия потоп. Историята за Авраам, който се е покорил да принесе в жертва сина си Исаак, е предобраз на действията на Бога, когато на Голгота принася Своя Син в жертва. След това събитие Исаак се споменава за първи път, когато излиза да посрещне своята невеста, за да я отведе вкъщи. Така и Христос се появява за първи път след възнесението Си, когато идва да вземе Своята Невеста – Църквата – и да я отведе у дома, на небесата.
* * * Думите на пророк Исая са ярко пророчество за последователната защита на Бога по отношение на Неговата Църква, която Той ще грабне, преди да настъпи Голямата скръб, когато ще дойде наказанието над безбожния свят: „Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат! Събудете се и тържествувайте вие, повалените в прах; защото Твоята роса е роса на растенията и земята ще изригне мъртъвците. Иди, народе мой, влез в покоите си и затвори след себе си вратите си, скрий се за миг, докато мине гневът. Защото ето, Господ излиза от жилището Си да накаже земните жители за тяхното беззаконие и земята ще открие погълнатата от нея кръв, и вече няма да крие своите убити“ (Ис. 26:19-21).
ТЪЖНАТА ВЕСТ Сто и двадесет години преди Ной да получи от Бога заповедта да влезе в ковчега, той чул от Него най-тъжната вест, която някога е идвала на земята от небето. Ной разбрал, че заради невероятното беззаконие и развращаване на човечеството Бог е решил да изтреби всички земни жители. Ние нямаме точен списък на пороците, нито знаем степента на нечестието в епохата преди потопа. Но описанията, които се срещат на различни места в Библията, хвърлят достатъчно светлина върху положението на тогавашния свят: „И видя Господ Бог, че развратът между хората на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли са зло във всяко време; и се разкая Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си… И погледна Господ Бог на земята, и ето, тя беше развратена: понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята“ (Бит. 6:5-12). В онези времена хората живеели значително по-
дълго от нас, затова имали достатъчно време да „съзреят“ за различни грехове и беззакония.
КАК ХОРАТА РАЗБРАЛИ ЗА ИДВАЩАТА КАТАСТРОФА? Сто и двадесет години Бог продължавал да предупреждава света за неизбежното наказание, ако човечеството не се покае. Той никога не изпраща наказание, без да предупреди. Всеки нов пирон, който Ной забивал в ковчега, трябвало да служи като предупреждение за хората около него. Всеки удар на чука свидетелствал, че Ной вярва на Бога и не се съмнява в катастрофата, надвиснала над света. Ако хората от онази епоха бяха извикали към Бога и се бяха покаяли, както постъпват по-късно жителите на Ниневия, Бог би чул техния вик за милост и би ги помилвал. Но аз не се съмнявам, че съвременниците на Ной се присмивали на представата за вероятен потоп и не
вярвали, че Бог ще накаже развратения свят с вода. Дори мисля, че тогава вече е имало атеисти и безбожници, които гордо заявявали, че няма Бог, и обосновавали научно невъзможността на потопа, проповядван от Ной. Наскоро срещнах един подобен „умник“ и го попитах: – Как си представяте възникването и формирането на видимия свят? – О, енергията и материята са се потрудили над това и светът е възникнал по този начин. Възникнал е случайно, от само себе си – отвърна той. Отговорих му: – Много интересно! След като всичко се е образувало толкова случайно, аз се радвам, че вашият език не се е закрепил на тила ви. Ако ви покажа своя джобен часовник и ви кажа, че енергията и материята са се потрудили над неговото изработване, сигурно ще ме сметнете за луд. Не съм ли прав?
В Шотландия срещнах човек, който отричаше съществуването на Бога. Попитах го: – Тогава кой според вас е създал Вселената или поне тези шотландски хълмове? – Е, на този въпрос ще ви отговори всеки ученик! – Отлично! Тогава кажете, от какво е създаден този хълм? – От пясък! – отговори той. – А откъде се е взел пясъкът? – настоявах аз. – От хълма – завърши той. Виждате колко просто и разбираемо е всичко за този човек. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че и на Ной му се налагало неведнъж да има работа с подобни субекти. Но имало и друга група хора, с които той постоянно се сблъсквал. Това са т. нар. агностици, т.е. невежи по въпросите на знанието и вярата. Техните потомци се срещат и в наши дни. А освен тях има-
ло и трети, които заявявали, че вярват в Бога, иначе как би могъл да бъде създаден светът, но уверявали Ной, че Бог е милостив и не наказва грешника. Алкохолиците и крадците, блудниците и убийците – всички те в края на краищата ще се удостоят с блажена участ заедно със светиите и праведниците. Да допуснем, че ръководителят на вашата страна се е оказал толкова добросърдечен и нежен човек, че не е могъл да се примири с наличието на затвори, в които са измъчвани затворници. И поради своето „човеколюбие“ решил да пусне на свобода всички задържани, независимо от техните престъпления. Колко дълго би останал на власт такъв управник? Сигурно бихте се постарали да се отървете от него още преди залез– слънце. Мнозина от онези, които обичат да говорят за Божията милост, първи ще се надигнат срещу „човеколюбеца“, нарушил правосъдието и справедливостта. Предполагам също така, че около Ной е имало доста хора, които смятали неговия план за несъстоятелен просто защото не вярвали в него. През всички времена хората се съобразяват с мнозинството. Непогрешимостта е там, където е мнозинството – мислят те. На Ной, разбира се, му тежало, че оставал в малцинство, но това не се отразявало върху изпълнението на неговата работа, защото знаел: истината не зависи от мнозинството, а от Бога. Вероятно и в онези времена е имало кръчми и свърталища на престъпници, защото е казано: „И се напълни земята със злодейства“ (Бит. 6:11). А къде са наймного злодействата? Там, където има алкохол. Четем, че дори Ной посадил лозе и веднъж съгрешил срещу трезвостта. Е, ако и праведният Ной се е препънал, какво да кажем за злодеите и нечестивците, и за хората, които не познават Бога? Така, ако те са имали кръчми, пийналите съграждани на Ной несъмнено припявали кощунствени песнички за него и неговия ковчег, а много майки сочели на децата си странния старец, който строял някакъв „ковчег“, за да се спаси от „предстоящия потоп“. Представям си какво би било, ако в онези времена вече съществуваше пре-
сата. Какви гръмки, сензационни заглавия биха украсявали първите страници на вестниците: „Човек, загубил ума си на религиозна почва“, „Ной заплашва света с потоп“, „Ноевото корабостроене – вече на сто години“. Репортерите биха се тълпели около вратите на ковчега в старанието си да вземат интервю и да осведомят читателите колко успешно приближава към своя край строежът на „кораба гигант“. Възможно е в онези времена да е имало туристи, организирани в различни екскурзии, и ковчегът на Ной да е бил една от забележителностите на града. Може би любопитните минавали със своя „екскурзовод“ по всички етажи на ковчега. И ако неочаквано срещнели Ной, хората се побутвали един друг и си шепнели: – Виж! Ной! Не ти ли се струват очите му някак странни? Всички, които познавали Ной, го възприемали като човек, който си е загубил ума. Но именно побърканият обикновено си мисли, че всички хора освен него са луди. Пияницата никога не определя себе си като побъркан, въпреки че е пропил и прахосал цялото си имущество. Никой не нарича „побъркани“ хората, които пропиляват целия си живот, насочени към преизподнята на ада. Но ако човек е влязъл в КОВЧЕГА НА ХРИСТОВОТО СПАСЕНИЕ и гледа не към временния, а към вечния живот, околните му, без да се колебаят, ще го набедят за умопомрачен и ще започнат на всяка цена да спасяват „загиващия“. Праведникът Ной обаче не обръщал внимание на всичко това. Хората търгували, женели се, забавлявали се, а той вършел своята работа: строял ковчега и проповядвал. Метеоролозите успокоявали обществото: – Не се безпокойте, засега не виждаме никакви признаци за предстоящ силен дъжд, както проповядва Ной. Дори дърводелците, които му помагали да строи ковчега, „разбиращо“ се подсмихвали и си намигали един на друг. Те ни напомнят за нашите съвременници, които помагат да се строят църкви, но сами никога не влизат в тях.
Всичко вървяло както обикновено. Агънцата подскачали всяка пролет на зелените поляни по хълмовете. Хората жадно се обогатявали, като подписвали различни договори и сключвали много сделки. Проповедите на Ной не ги безпокоели. За него си спомняли само когато искали да се посмеят. Някой беше казал, че Ной бил или трябва да е бил глух, иначе не би могъл да понесе всички подигравки и издевателства на своите съвременници. Но ако е бил глух за гласовете на хората, то е чул съвсем ясно гласа на Бога, когато му заповядал да построи ковчега. Представям си, че в такава атмосфера изминали сто години. Ной завършил успешно работата си и спрял. – Защо Ной вече не работи? – се питали хората около него. – Тръгнал е на мисионерско пътешествие, за да напомни още веднъж за идващия гняв на Бога и за възможното спасение от Божия съд в неговия ковчег. Но никой не повярвал на Ноевата проповед освен осемте души от неговото семейство. Горкият Ной! Не му било лесно да прави това, което Господ му бил заповядал. Не мисля, че аз бих могъл да проповядвам сто и двадесет години, без да видя плодове от своята проповед – да нямам нито един последовател, който да се е обърнал към Бога. Но Ной се трудел и вярвал на Божите думи, затова не падал духом.
И когато сто и двадесетте години дошли към своя край и настъпила пролетта, Ной вече не сеел, не засаждал – той знаел, че потопът идва съвсем скоро. А хората казвали: – Досега Ной всяка пролет садеше и сееше, но този път не работи на полето и в градината… Може би потопът наистина наближава?
СЕМЕЙСТВОТО НА НОЙ ВЛИЗА В КОВЧЕГА Било прекрасно лятно утро. На синьото небе нямало нито едно облаче, но в този ден Ной чул глас – същия глас, който му говорил преди сто и двадесет години: – Ной, влезте в ковчега – ти и цялото ти семейство! Думата „влез“ е употребена в Библията 1900 пъти и тук, където се среща за първи път, тя говори за спасение! Виждаме как цялото семейство на Ной започва да се преселва в ковчега. Някои хора тогава казвали на Ной: – Защо е това бързане? Погледни – не се вижда нито едно облаче, не се задава нито една капка дъжд. Имаш достатъчно време, за да се настаниш в твоя стар ковчег. Там дори няма прозорци, за да видиш кога ще започне дъждът. Но той слушал само Божия глас. Някои от неговите роднини започнали да се интересуват от съдбата на неговите имоти и къщата му. Ной отговарял:
– Не се нуждая от тях. Потопът наближава! Денят на благодатта е към своя край и земните богатства са загубили цената си. В този момент е необходимо само спасение, а спасението е възможно само в ковчега. Но ето, небето се покрило с облаци от долитащи от всички страни птици. Те влизали в ковчега по двойки. Долетели от пустините, скалите, горите и полетата. Каква величествена гледка! Чувам как хората възкликвали: – Боже! Какво означава това? После погледът им се насочил към земята и те с изумление видели насекомите, тръгнали по двойки към ковчега. След тях – животните и полските зверове, отново по двойки. – Какво е това? – викали съседите и тичали към управителя на града и към мъдреците, които ги уверявали, че дъжд няма да има. Хората искали да чуят обяснение за това, каква невидима ръка насочва всичко живо към спасителния ковчег. – Ние не можем да ви обясним това необичайно явление – отговаряли учените. – Но бъдете напълно спокойни: Бог никога няма да унищожи света. Търговията и работата вървят много добре. Мислите ли, че Бог ще ни изпрати такова благополучие, ако е решил да ни изтреби от лицето на земята? Успокоени, те отново се потапяли във всекидневието си. Ной обаче излязъл и още веднъж казал:
– Вратите скоро ще се затворят. Влизайте! Бог ще изтреби света! Погледнете, дори животните знаят това! Но хората се отвръщали от ковчега с презрение. Приятели! Обърнахте ли внимание, че когато определеният от Бога срок от 120 години завършил, Той удължил Своето милосърдие към хората за още седем дни? Ако през този период те бяха извикали към Него за милост, Бог щеше да отмени Своето наказание. Но такъв вопъл на покаяние не е имало. Накрая настъпил последният ден, последният час, настанала последната минута, секунда и Вездесъщият Бог слязъл от небето, за да затвори вратата на ковчега. Не ангел, не човек, а самият Бог затворил вратата на спасението и обрекъл всички нечестивци по земята на изтребление. Слънцето помръкнало, облаци надвиснали ниско над земята, блеснала мълния, раздал се гръм и „се отворили небесните прозорци…“. Искам да се обърна към онези, които се присмиват над Библията, не вярват в Бога, избягват християните. Знайте, че ще дойде време, когато ще си спомните за Святата Книга, както преди си спомнили за Ноевия ковчег, когато завалял дъждът.
Реките се разлели, езерата излезли от бреговете си. Хората тръгнали към върховете на планините. Някои от роднините се втурнали към ковчега: – Ной! Ной! – викали те. – Аз съм твой племенник! Аз съм ти племенница! Аз съм чичо ти! Но от ковчега се чувал глас: – Бих искал да те пусна вътре, но Бог е затворил вратата и аз не мога да я отворя! Бог е затворил вратата! Когато Бог затваря, няма надежда за спасение. Хората започнали да викат за помощ, но било прекалено късно. Денят на благодатта бил отминал безвъзвратно. Бог дълго ги призовавал и те не се обърнали към Него. Сега вече било късно! Някои се покатерили по дърветата, защото смятали, че дъждът скоро ще спре и така ще останат живи. Но дъждът продължил четиридесет дни и четиридесет нощи и никой не успял да се спаси – освен тези, които били в ковчега.
БОЖИЯТ СЪД Близко е времето, когато Бог отново ще съди света. Още малко, съвсем малко и „Съдията на цялата земя“ ще се яви. Какво ще стане тогава с тебе, приятелю? Сега чуваш нежния зов на Спасителя: „Влез в ковчега!“. Влез, докато не е станало късно. Денонощие преди потопа ковчегът на Ной можел да се продаде на безцени-
ца, само като дърва за огрев – толкова обезценен бил той в очите на хората. Но денонощие по-късно ценността на ковчега превишавала всички съкровища на света. По лицето на цялата земя нямало нито един смъртен, който не копнеел да заеме своето място в ковчега. Имайте предвид, че ще настъпи час, когато за вас Христос Спасителят ще стане по-скъп от десет хиляди светове, подобни на нашия свят. И този Спасител, това Съкровище ви се предлага сега – предлага се само защото имаме от Бога „благодатен ден“. Ако сте чели внимателно Библията, вероятно сте забелязали, че Бог винаги дава „благодатно време“, а после настъпва „денят на съда“.
СПАСЕНИ ЛИ СА ВАШИТЕ ДЕЦА? Текстът, който разглеждаме сега, има особено значение за християнските семейства и вярващите родители. Заповедта, дадена от Бога на Ной, се отнасяла не само за неговата лична безопасност и спасението му, а и за целия му дом. Ето въпроса, който ми се иска да задам днес на бащите и майките: „Влезли ли са вашите деца в Божия ковчег? Не се успокоявайте, докато не влязат там! Направили ли сме ние като родители всичко, което зависи от нас, за да бъдем заедно с децата си в ковчега?“.
Сега ще задам още един въпрос: „Как би се чувствал Ной, ако само той беше влязъл в ковчега, а цялото му семейство бе отказало да го последва?“. Ако Ной беше водил такъв фалшив живот, че семейството му да загуби доверие в неговите думи, как би се чувствал той? Но Ной обичал децата си и те изпитвали пълно доверие към баща си. Една възрастна майка лежала на смъртния си одър. Тя била на около сто години. Мъжът й седял до нея. Дишането на умиращата жена на моменти спирало, тя била в несвяст. Изведнъж очите й се отворили широко и попитала: – Защо е толкова тъмно? Нощ ли е? – Да, сега е полунощ – отговорил мъжът й. – Вкъщи ли са всички деца? – отново попитала с безпокойство умиращата. Нека си зададем същия въпрос: нашите деца всички ли са вкъщи? Всички ли са спасени, или някое от тях е потънало в греховни удоволствия и води двойствен живот? Майко, къде е синът ти? Къде е дъщеря ти? Всичките ти деца ли са в ковчега на Христовото спасение? Аз не съм склонен да вярвам, че децата трябва да пораснат, преди да се обърнат към Христос и да започнат нов живот в Светия Дух. Веднъж видях една майка с три дъщери, които седяха от двете й страни. Приближих се и попитах жената дали е християнка. Тя отговори утвърдително. После се обърнах към най-голямата дъщеря и й зададох същия въпрос. Момичето се смути и с насълзени очи отговори:
– Много бих искала да стана християнка. Майката хвърли недоволен поглед към мене и каза: – Не желая да говорите с децата ми на тази тема! Тя стана и ядосана отведе децата. Най-голямата дъщеря беше на 14 години, другите две бяха на 12 и на 10, но според неразумната майка все още не бяха готови да се обърнат към Христос. Когато се потопят в светския живот, майката ще види и ще се убеди колко трудно ще й бъде да измъкне порасналите си дъщери от греховната бездна. Спомням си за двама бащи. Единият живеел на брега на река Мисисипи, другият – в Ню Йорк. Първият посветил целия си живот да трупа материални блага. Той имал любим син. В един прекрасен ден обаче докарали сина му ранен в автомобилна катастрофа и казали, че е в безнадеждно състояние. Когато бащата споделил внимателно това със сина си, момчето поискало от него: – Тогава, татко, помоли се за мене на Бога – да ми прости греховете и да приеме безсмъртната ми душа. Но през всички тези години бащата никога не се бил молил сам и с мъка отговорил на сина си, че не знае как да се моли, затова и сега не може да се помоли с него. Скоро момчето починало, но бащата не намирал покой. Той бил готов да пожертва всички свои богатства, за да върне сина си към живота и да изпълни последното му желание. Другият баща също имал син, който боледувал дълго. Веднъж, когато се
прибрал, бащата заварил жена си обляна в сълзи. Тя му казала: – Момчето ни умира! Когато бащата влязъл в стаята на болния и видял, че сянката на смъртта вече е надвиснала над него, го прегърнал: – Скъпи синко, знаеш ли, че часът на раздялата ни вече настъпва? Момчето вдигнало поглед нагоре и промълвило: – Разбирам, татко. Днес ли ще умра? – Да, сине – отговорил бащата. – Едва ли ще доживееш до края на този ден… Момчето се усмихнало и попитало: – Значи ще се срещна с Иисус още днес? Така ли? – Да – потвърдил бащата, – когато тук, на земята, настъпи нощ, ти вече ще бъдеш в непристъпна светлина. Бащата паднал на колене и заридал. Когато видяло сълзите на баща си, момчето се смутило и казало: – Татко, не плачи, нали отивам при Иисус? Ще Му кажа, че откакто се помня, ти, татко, винаги си се молил за мене! Аз самият имам три деца и най-много от всичко бих желал, когато отидат във вечността, да бъдат озарени от радостната среща с Иисус, с радостта, която е поценна от всички съкровища на този свят. О, колко бих желал Бог да даде мъдрост на мене и на вас, бащи и майки, да вземем всичките си деца със себе си в ковчега на Христовото спасение!
>> ПРОДЪЛЖАВА ОТ С. 21 от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух и като са вкусили от добрата Божия реч и от силите на бъдещия век, са отпаднали, не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато разпъват повторно в себе си Божия Син и Го хулят“ (Евр. 6:4-7). Апостол Павел поставя акцент върху думата „пак“ – т.е. тези хора съзнателно не оставят греха. Мнозина от тях, въпреки че преминават през увещание, забележка, отлъчване, не вземат мерки, а в заблудата си чакат Светият Дух отново да ги докосне, да ги съкруши и тогава да се покаят, както когато са преживели това за първи път. Но в началото те са познавали действието на Светия Дух извън тях. А след като са Го приели, са станали „причастници“, т.е. храм на Светата Троица. После са се отрекли от Духа, тръгнали са по пътя на съзнателните грехове и пребъдват в тях – така обаче няма да дочакат отново това нежно докосване. Вече е нужно първо със своите волеви усилия да напуснат греховната среда, да оставят греха, който са обикнали, да постоянстват в пост и молитва и да започнат да водят святия живот, който са вкусили и познали. Тогава Божията милост може отново да ги посети. Ето защо Христос казва: „Бъди буден и укрепвай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш в кой час ще дойда върху тебе. Но в Сарди имаш няколко души, които не са осквернили дрехите си; те ще ходят с Мене в бели дрехи, понеже са достойни“ (Откр. 3:2-4). Има две категории християни – едните са близо до духовно умиране поради постоянно оскверняване, а другите не са се осквернили. На първите все още се дава шанс, както на цар Давид и цар Ахав които се смиряват и получават прошка.
Но по-нататък в Посланието към евреите ап. Павел пише с по-строг тон и предупреждение: „Колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син и е сметнал за нечиста кръвта на Завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?“ (10:29). Тук апостолът поставя акцент върху хулата срещу Светия Дух, не само срещу Божия Син. Думите: „потъпкал“, „сметнал за нечиста“, „похулил“ говорят за съзнателно действие, вследствие на което човекът е осъден на по-тежко наказание, когато няма да има място за обжалване и отмяна на присъдата. Той е преминал червената граница и точката, от която може да се върне назад.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ 1. В Стария Завет никой не може да похули Светия Дух, защото тогава хората не Го познават лично. А тези, върху които Той пребъдва, и когато съгрешават, не се обръщат срещу Него. Ако някой изпадне в грях, се покайва, както постъпва цар Давид (Пс. 50:12-14). Дори отстъпилият Саул не се осмелява да похули Духа. 2. Има несъзнателни грехове. В Писанието се казва, че всички съгрешаваме много, но след като изповядаме греховете си, получаваме прошка (I Йоан 1:9). 3. Смъртният грях не е хула срещу Светия Дух. Във II Пет. 2:21-22 четем: „За тях би било по-добре да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върМакдоналд, У. Коментар на Новия Завет. С., Верен, с. 90. Вълков, Ив. Кръщение с измамлив дух. – Прозорец, 2005, №4. 3 Ериксън, М. Християнско богословие. С., Нов човек, 2000, с. 827 и сл. 4 Вълков, Ив. Пътят на отстъплението. III част. – Прозорец, № 4, 2019, 18-23. 1
2
нат назад от предадената им свята заповед…“. Но тези хора имат шанс за възстановяване. 4. Живеем в последно време: „А Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на измамливи духове и бесовски учения чрез лицемерието на онези, които говорят лъжа и имат жигосана съвест“ (I Тим. 4:1-2). Ето защо изпитването на духовете е необходимост (I Йоан 4:1) и следователно няма вероятност така да бъде похулен Светият Дух. 5. Твърдението, че само фарисеите са похулили Светия Дух, не е вярно, защото в такъв случай фарисеят Савел никога нямаше да стане апостол (I Тим. 1:12-17). 6. Ето няколко нагледни примера за хулители на Светия Дух: а. Звярът: „Поклониха се и на звяра… На него се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства… Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му“ (Откр. 13:4-7). б. Хората по време на Голямата скръб: „А те похулиха името на Бога, Който имаше власт над тези порази, и не се покаяха да Му въздадат слава… и хората прехапваха езика си от болка и похулиха небесния Бог поради болките и раните си, но не се разкаяха за своите дела“ (Откр. 16:8-11). 7. Да се противиш на Светия Дух и да Го хулиш, не е едно и също. Да се противиш, означава да проявяваш непокорство, непослушание, както са постъпвали израилтяните, дори някои от пророците, фарисеите и немалко християни, които описваме в материалите за всички предишни стъпала по пътя на отстъплението: „Вие винаги се противите на Светия Дух – както бащите ви, така и вие“ (Деян. 7:51-60). Но за тези хора е възможно да получат прошка и да се върнат при Бога.
1.Небесни славни същества, описани в Исая 6 гл. 9.Служител на Соломон, който отговарял за данъците (III Цар. 4:6) 10.Държава в Азия на територията на Хималаите 11.Нота 12.Химически съединения, взривни вещества 14.Документ за собственост на имот или диплома (остарял народен израз) 15.Преизподня, шеол 17.Първородният син на Ной, от чието родословие произлиза Авраам 19.Система за организация на тоновете в музиката 21.Зрителен орган 23.Родният град на Йосиф, който иска от Пилат тялото на Христос, за да го погребе (Мат. 27:57-60) 26.Един от дванадесетте ученици на Христос, автор на първото Евангелие 27.Мидянин, който става цар на Вавилон след Валтасар (Дан. 5 гл.) 29.Крал на Мароко (1929 – 1999) 30.Нота 31.Спортно равенство 32.Първият човек 34.Дъщеря на Яков и Лия (Бит. 36:2) 37.Юдеин, който докосва Ковчега на Завета, докато го превозват, и е наказан от Бога със смърт (II Цар. 6 гл.) 38.Дъщеря на Исав (Бит. 36:2) 40.Потомък на Авраамовия брат Нахор, баща на Рахил и Лия (Бит. 29 гл.) 41.Върховно египетско божество 43.Брат на Авраам, който е баща на Лот (Бит. 11:27-28) 45.Анимационен филм на Стоян Дуков 47.Култов предмет в православието 49.Английски богослов, представител на номинализма (1280 – 1349) 51.Шахматен термин 52.Животинска мазнина 53.Дялан камък за настилка на пътища 54.Величествена птица, образ на вярващите, които подновяват силата си и се издигат с крилата на вярата (Ис. 40:31) 56.Пушек 57.Възпаление на носната кухина 58.Модел руски вертолети.
1.Един от противниците на Неемия по времето, когато се възстановява Йерусалим (Неем. 2 – 6 гл.) 2.Градината, в която Бог заселва Адам (Бит. 2:8) 3.Роптание, недоволство (вж. Изх.16:7-9) 4.Южен плод 5.Град в Македония, в който ап. Павел основава църква, а по-късно пише Послание до вярващите там 6.Първородният син на Юда, за когото се казва, че бил нечестив (Бит. 38:3-7) 7.Майката Иисус Христос 8.Название, наименование 13.Млад съработник на ап. Павел, до когото той пише две Послания 16.Подарък 18.Род тревисто растение от сем. Бобови 20.Спътник на ап. Павел, който го изоставя, защото „обиква сегашния свят“ (II Тимотей 4:10) 22.Пристанищно съоръжение 24.Името, което приема Ноемин след завръщането й от Моав във Витлеем (Рут 1:20) 25.Съвременната столица на Гърция 27.Жена на Самсон (Съд. 16 гл.) 28.Родният град на Самуил (I Цар. 1:19) 29.Цар на Елам, който владеел градовете в Сидимската долина в продължение на 12 години (Бит. 14 гл.) 30.Брат на Марта и Мария, възкресен от Христос (Йоан 11 гл.) 33.Жилище 35.Обработваема земя 36.Планинска верига на изток от Мъртво море (Числ. 33:47-48) 39.Исполин, чиито потомци населяват Ханаан преди заселването на Израил в тази земя 42.Гръцка дума, която означава проклятие 44.Представител на скитническо племе, чергар 46.Разред паякообразни 48.Привичка, обичай 50.Български цар (1187 – 1196), един от основателите на Втората българска държава 55.Норвежки математик (1842 – 1899).
По Алпите как често във възхита аз виждах вечно бели върхове! Но техните сърца са в ледове, и хубостта им — в облаци обвита. Пред прага на живота аз стоя
О, дай на мене някой скромен кът
и чакам, Боже, Ти да проговориш.
далеч от билото на планината:
Врати безброй... Коя ще ми отвориш?
че Твойта пролет слиза в долината,
От щастието тъй се аз боя!
а по върха цари красива... смърт!
За Тебе, Боже, искам да живея, макар и в неизвестност, в нищета! Пази ме Ти от първите места — и дай по Твойто слънце да копнея! Че слиза то във всеки нисък дол и снеговете само там стопява, а върховете мнимо позлатява и кичи ги с измамен ореол.
И
така, как да се избавим от идващия Божи гняв, който неминуемо ще постигне „онези, които не познават Бога, и онези, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус“ (II Сол. 1:8)? Има едно единствено средство – 180-градусов обрат на мисленето и живота, защото всеки от нас се ражда, обърнал гръб на Бога. Ето молитва, чрез която от цяло сърце можете да изразите пред Бога желанието си за този обрат:
„Господи Иисусе Христе, моля Те, прости ми всички грехове! Признавам, че съм грешник, който заслужава Твоето осъждане, но вярвам, че на кръста Ти понесе наказанието, което заслужавам, за да мога и аз да бъда опростен. Моля Те, влез в сърцето ми, възроди ме духовно и промени живота ми! Не искам вече да живея в грях пред Тебе. Приемам Те за свой Спасител и Господар на живота си! В името на Господ Иисус, амин!“.
Ако искрено сте се обърнали с подобна молитва към Бога, имате пълно основание да приемете с вяра прошката, която Той е обещал да даде на всеки каещ се грешник. Живейте до края на дните си верни на Бога! Това ще е възможно само ако четете всеки ден Библията, не преставате да общувате в молитва със своя Спасител Иисус Христос и израствате духовно, като посещавате редовно здрава, библейски основана църква. Това ще ви осигури небето!