къпи читатели,
Редколегията на списание „Прозорец“, която работи повече от двадесет години за Вас, има нужда от Вашето мнение, градивна критика и насърчение, за да решим с какви промени да продължим да анализираме и публикуваме послания за нашия духовен, нравствен и вечен живот.
В темата на този брой – „Любовта не безобразничи“ – е използвана една непопулярна дума: „безобразничи“. Според Тълковния речник „безобразие“ означава „безочие, безсрамие, нахалство, наглост“. Защо тази дума е непопулярна днес? Поради промяната, която подмени парадигмата на съвременника ни за
морално и аморално, за духовно, чисто, свято и окултно, сатанинско. Обществото загуби ориентация, отхвърли Божия отвес, който ясно и недвусмислено разграничава истината от лъжата и измамата. Чистата любов има за свой източник небето и единствено тя реално може да спаси общество в криза като нашето – не само свързана с Ковид, а и ценностна, икономическа, политическа. Тази любов, за да посочи изхода, се въплъти, така че онези, които я намерят и придобият, да се коригират. Кои са тези хора? Те търсят истинското, а не фалшивото, стремят се към неегоистичната любов, която не безобразничи.
Тази любов контрастира на вербално ниво както със сквернословието (разкрито в статията на Йордан Пеянски „Псуваш ли?“), така и с твърденията на астрофизика Стивън Хокинг, който повтаря думите на Гагарин: „В космоса не намерих Бога“. Прикован и обездвижен в ограниченото си тяло от коварна болест, но надарен с много остър ум, Хокинг написа редица трудове, включително анализи на т. нар. черна дупка, като в основата на всички тях е неговото убеждение, че в съвременната физика няма място за Бога. И наистина, в хипотезите на Хокинг
със сигурност няма място за Него, но не и във Вселената, не и на земята. Крилатите цитати на астрофизика не намериха място в Светлината, затова ги отправиха към тъмнината. По ирония на съдбата след смъртта на Хокинг негови колеги изпратиха „посланието му за мир и надежда“ в същата черна дупка, на която той посвети стотици страници. Но всъщност, както посочва Никола Фолкомер, „няма място за такова „научно безобразие“.
Посланието на всички статии, подбрани в този брой на нашия „Прозорец“, е ясно: любовта остава и отвъд всяка черна дупка.
Приятно четене и успешно излизане
от тъмнината на всички мисловни и морални безобразия на
нашето болно време!
ного християни може да си помислят: „Да, по-
някога ми липсва търпение, понякога
завиждам, от време на време проявявам гордост. Но съм сигурен в едно –не безобразнича“.
Безобразниченето обикновено се
свързва с бунт, скандал, хулиганство. Но
какво означава „безобразнича“ в гръц-
кия текст на Новия Завет? Глаголът е „ἀσχημονέω“. Думата „схема“ ни е добре
позната, пред нея стои „а“, което отговаря на нашата представка „не“. Условно казано, се получава: „не по схема“, т.е.
нарушаване на Божите стандарти за отношенията между хората. И това засяга
практически всички сфери на човешкия
живот: в семейството, в църквата, в заобикалящия ни свят.
Веднъж жена ми ме помоли да й помогна малко в кухнята. Казах с недоволен тон, че съм зает с подготовката на
проповед. Ако не се лъжа, проповедта
беше за любовта. Съпругата ми се оби-
ди не от самия отговор, а от формата, в която беше даден. Наруших Божите
стандарти за общуване, постъпих не воден от любов, а безобразно. Любовта не
прекрачва границите на благоприличието, тя е нежна и доброжелателна. Онзи, който безобразничи, не се интересува от другите, от техните нужди и чувства. Коринтските християни често са постъпвали така. Това се проявявало дори по време на Господната вечеря: „Защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, така че един остава гладен, а друг се опива“ (I Кор. 11:21). И още много неща в тяхната църква се извършвали неправилно, различно от това, на което учи ап. Павел: „Всичко да става с приличие и ред“ (I Кор. 14:40).
Любовта е много повече от обикновена учтивост, внимание и такт в отношенията между хората. Нетактичността
на християните може да отдалечи човека от Христос, преди той да има шанса
да чуе благата вест. Самият проповедник
на истината може да се окаже пречка по
пътя към нея. Когато хората не виждат
в нас кротостта и благостта на Христос
(II Кор. 10:1), възможността да приемат благовестието значително намалява. Веднъж на мисионерско пътуване разказвах за Христос на възрастна жена в двора на къщата й. Тя слушаше много внимателно и кимаше съпричастно. Когато вече стигах до темата за покаянието, жената изведнъж каза, че повече не може да слуша, защото приготвя обед и се страхува, че яденето ще загори в печката. Подразних се, че искаше да си тръгне в такъв важен момент, и изстрелях: – По-добре да оставите обеда да изгори на печката, отколкото вие да горите в ада!
Въпреки че по смисъл тези думи бяха верни и аз ги казах всъщност от любов към жената, в тях нямаше уважение и такт. И това я отблъсна. Постъпих нередно, безобразно – наруших Божите стандарти за общуване с възрастните хора, защото е писано: „Старец не укорявай, а го увещавай, като че ли ти е баща; по-младите пък – като че ли са ти братя“ (I Тим. 5:1-2).
Колко е важно непрекъснато да проверяваме себе си дали не безобразничим в семейството, в църквата, в света около нас, като нарушаваме Божите заповеди и наредби. Господи, помогни ни да обичаме ближния си с истинска любов, която не безобразничи!
Възрастна жена посетила Ейбрахам Линкълн, докато той бил президент на Съединените щати.
а постъпвайте както искате вие. Търсете не Божието, а своето и от това ще ви стане по-добре“. Тогава Адам и Ева не се доверяват на Бога, а на дявола. Те изпълняват не Божията воля и дори, искам да подчертая, не своята воля, а волята на дявола. И става ли им по-добре? Ние знаем ужасните последици от техния избор. Опитвам се всеки ден да си напомням тази истина: „Никога! Никога не е възможно да търсим своето и от това да ни стане по-добре“. Ако все още мислим,
изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл. 5:5). И тя ни насочва да обичаме Бога и ближния, което е найголямата и най-важна заповед на нашия Господ.
Духът и плътта винаги са в непримирима война. Плътта казва: „Обичай себе си, търси своето“. Духът казва: „Обичай Бога и ближния си, търси Божието“.
Понякога следваме своята плът, заставаме на нейна страна в тази духовна война. Апостол Павел обаче призовава:
– Какво мога да направя за Вас? – попитал Линкълн.
– Нищо. Просто чух, че обичате такива сладки. Опекох ги и Ви ги донесох –отговорила тя.
– Вие сте първият човек, който идва при мене не да иска, а да даде! – казал с възхищение президентът.
Този пример потвърждава истината, че в света има сериозен проблем: огромното мнозинство от хората търсят своето.
Бог чрез ап. Павел заповядва: „Никой да не търси своята полза, а всеки –ползата на другия“ (I Кор. 10:24). Това е истинската любов към ближния. Нашият Господ Иисус Христос ни е оставил пример, като е дошъл на земята не за да Му служат, а Той да служи и да даде живота Си за мнозина. Но колко ни е трудно да изпълним тази заповед! Апостолът казва с горчивина: „Защото всички търсят своето, а не Иисус-Христовото“ (Фил. 2:21).
Дяволът в Райската градина успява да измами Адам и Ева. Всъщност той им казва: „Не правете това, което иска Бог,
че подобно нещо може да се случи, това означава, че не вярваме на Бога и смятаме, че Той е способен да поощрява греха. Цар Саул търси своето и е отхвърлен от Господ. Цар Давид, човек по Божието сърце, в случая с Вирсавия търси своето и е строго наказан от Бога. Войните продължават до края на живота му, Бог издига срещу него враг от собствения му дом, а синът му от Вирсавия умира.
Пророк Йона също търси своето и му се налага да преживее страшна буря и да попадне в корема на огромна риба. Тогава защо и досега в значителна степен търсим своето и продължаваме да вярваме на дяволската лъжа, че от това ще ни стане по-добре? Факт е, че в нас самите има съюзник на дявола –нашата плът, или грешната ни природа, която иска не Божията, а нашата собствена, егоистична, грешна, дяволска воля.
Когато човек повярва в Бога, плътта му не става по-добра, тя е все така склонна към грях. Но самият Бог чрез Светия Дух
вече обитава в сърцето на вярващия. В Библията се казва: „Божията любов се
„Живейте духом и няма да изпълнявате прищевките на плътта“ (Гал. 5:16). Със своя пример, с живота си той показва как да търсим не своето, а Божието, как да обичаме истински Бога и хората: „Както и аз угаждам във всичко на всички и не търся своята полза, а ползата на многото, за да се спасят“ (I Кор. 10:33).
Как успява в това Павел? Самият той дава отговор: „Но с благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразна, а повече от всички тях се потрудих – но не аз, а Божията благодат, която е с мене“ (I Кор. 15:10). Всяко Божие дете има такава благодат чрез Иисус Христос. Стига тя да не е напразно в нас.
Господи, помогни ни да използваме в пълнота Твоята благодат, за да проявяваме истинска любов, която не търси своето!
* * *
Отче наш небесни, ние, Твоите деца, често сме смущавани от
мислите си, като слушаме как вътрешният ни глас изрича едновременно потвърждение на вярата и
укори на съвестта. Сигурни сме, че в нас няма нищо, което да привлече
любовта на Някой толкова свят
като Тебе. И все пак, Ти си изявил
неизменната Си любов към нас в Христос Иисус. Нищо в нас не може да привлече любовта Ти и в същото
време нищо във Вселената не може да Ти попречи да ни обичаш.
За Твоята любов няма причина и ние
не я заслужаваме. Ти сам си причина
за любовта, с която ни обичаш.
Помогни ни да повярваме в силата
и вечността на тази любов, която
ни намери. Любовта ще отхвърли
страха, тогава в разтревожените
ни сърца ще се установи мир и ние
ще вярваме в Тебе такъв, какъвто
си ни се разкрил. Амин.
постол Йоан е написал
под вдъхновението на
Светия Дух: „Бог е любов“
и някои са възприемали и
възприемат тези думи като определение за същността на Бога. Но
това е голяма грешка. С тези думи Йоан просто подчертава дадения
факт, а не предлага никакво определение.
Отъждествяването на любовта
и Бога е сериозна грешка, допринесла
за появата на различни съмнителни
религиозни философски системи и
цял поток от празна поезия, напълно несъвместима със Свещеното
Писание и историческото християнство.
Ако апостолът беше казал, че любовта, това е Бог, би трябвало да допуснем, че Бог, това е любов. Ако разбираме буквално твърдението, че Бог е любов, това означава, че любовта е Бог и ние сме длъжни да се молим на любовта като на единствения съществуващ Бог. Ако любовта е равна на Бога и Бог е равен на любовта, то Бог и любовта са идентични. Но като разсъждаваме по този начин, ние изкривяваме концепцията за Личността на Бога и напълно отричаме всички Негови качества с изключение на едно, т.е. издигаме това качество като заместител на Бога. Но този Бог не е Богът на Израил, не е Бог и Отец
на нашия Господ Иисус Христос, не е Богът на пророците и апостолите, не е Богът на светиите, реформаторите и мъчениците, дори не е Богът на богословите и авторите на църковни песнопения.
Заради нашите души трябва да се научим да разбираме правилно Свещеното Писание, като избягваме робското преклонение пред думите и вместо това да се ръководим стриктно от смисъла. Думите трябва да изразяват мисли, а не да ги пораждат. Ние казваме, че Бог е любов, Бог е светлина, Бог е истина.
И имаме предвид, че тези думи ще се
възприемат по същия начин както, ако обобщим за някого: „Той е самата
доброта“. Така ние не твърдим, че добротата и човекът са идентични, и никой не възприема изказването ни по този начин.
„Бог е любов“ означава, че любовта е една от най-важните характеристики на Бога. Любовта е истина, която може да се отнесе към Бога, но не е Бог. Тя е едно от проявленията на неделимата същност
на Бога, точно както думите „святост“, „справедливост“, „вярност“ и
„истина“, защото Бог е неизменен. В действията Си Бог винаги съответства на самия Себе Си и тъй като е единно същество, Той никога не премахва едно от качествата Си, за да използва друго.
И все пак, ако познаваме Бога и искаме да разкажем на другите за това, трябва да говорим за Неговата любов. Много християни са се опитвали, но никой не е успял да го направи идеално. Моите опити да опиша правдиво тази предизвикваща благоговение и удивление тема са не повече от опита на дете да грабне звезда. И все пак, като протяга ръка към звездата, детето може да привлече вниманието на другите към нея и дори да им покаже накъде да гледат, за да я видят. Когато насоча сърцето си към сияещата ярко Божия любов, някой, който не я е познавал преди, вероятно също ще погледне нагоре и ще открие надежда.
Ние не знаем и сигурно никога няма да разберем какво представлява любовта, но можем да проследим как се проявява тя и това е достатъчно. На първо място, виждаме, че се проявява под формата на добро разположение. Любовта желае добро
на всички и не иска вреда или зло за никого. Това става ясно от думите на ап. Йоан: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха“
е напълно безполезен. Докато сме в ръцете на случайността, докато търсим надежда в теорията на вероятностите, докато се надяваме, че ще оцелеем благодарение на способността си да надхитрим врага, имаме всички основания да се страхуваме. Страхът ни измъчва.
Да знаеш, че любовта е от Бога и
да отидеш в никому неизвестно място, под ръка с Възлюбения – това е единственият начин да прогониш
страха. Само ако човекът бъде убеден, че нищо не може да му навреди, целият негов страх ще изчезне.
Може би понякога той ще чувства нервен рефлекс, като естествено
отхвърляне на физическата болка, но дълбоко проникващият в душата
мъчителен страх ще си отиде завинаги. Бог е любов и Той е Господар на всичко. Неговата любов Го подтиква да желае вечно благополучие за нас и Неговата върховна власт Му позволява да ни осигури това благополучие. Нищо не може да навреди на праведния човек.
Докато изследваме останалите характеристики на Бога, можем да научим много за Неговата любов. Например, ние знаем, че тъй като Бог съществува сам по Себе Си, Неговата любов няма начало. Тъй като е вечен, Неговата любов не може да има край. Той е безкраен, което означава, че любовта Му няма граници. Тъй като Бог е свят, Неговата любов е квинтесенцията на всяка безупречна чистота. Любовта на Бога е безкрайно голяма. Тя е бездънно, безбрежно море, пред което коленичим в радостно мълчание и пред което дори найвъзвишеното красноречие отстъпва в смущение.
(I Йоан 4:18). Страхът е болезненото чувство, което идва с мисълта, че могат да ни причинят щета или да ни принудят да страдаме. Този страх продължава, докато сме под властта на някого, който не иска нашето благополучие. В момента, в който попаднем под закрилата на Друг, Който благоволява в нас, страхът изчезва. Дете, което се е загубило в магазин сред тълпа купувачи, е изпълнено със страх, защото възприема непознатите около себе си като врагове. Миг по-късно, когато се озове в ръцете на майка си, този ужас изчезва: детето знае колко благосклонна е тя към него и това прогонва страха.
Светът е пълен с врагове и докато има вероятност те да ни навредят, страхът е неизбежен. Опитът да се победи страхът, без да се отстранят причините за него,
„Тялото могат да убият, но истината Божия ще остане. Царството на Бога остава завинаги.“
Мартин Лутер
Любовта на Бога ни казва, че Той е приятелски настроен към нас, а Неговото Слово ни уверява, че е наш приятел и иска ние също да бъдем Негови приятели. Нито един човек, у когото има дори съвсем малко скромност, не би си помислил, че е приятел на Бога, но подобна мисъл не идва от хората. Авраам никога не би казал: „Аз съм приятел на Бога“, самият Бог обаче казва на Авраам, че той е Негов приятел. Учениците на Христос не биха посмели да признаят, че са Негови приятели, но Христос им казва: „Вие сте Ми приятели“ (Йоан 15:14). Скромността вероятно ще ни накара да се усъмним в това веднага щом се замислим, но една дръзка вяра ще се осмели да повярва на Словото и да претендира за приятелство с Бога. Ще окажем
Ти, скрита Божия любов, чиято височина, чиито дълбини са безкрайни, неизвестни на никого.
Виждам твоята прекрасна светлина отдалече.
Дълбоко в душата си въздишам, моля Те за покой.
Сърцето ме боли, не може да се успокои, докато не
намери мир в Тебе.
Герхард Терстеген
голяма чест на Бога, ако вярваме в
думите, които самият Той е казал, и
се осмелим без колебание да отидем
до престола на Неговата благодат, вместо да се крием от Него, обхванати от срам както Адам сред дърветата в градината.
Любовта е и емоционална идентификация. Тя не смята нищо за своя собственост, а свободно дава всичко на обекта на своето обожание.
Виждаме това постоянно в нашия
свят. Млада майка, слаба и уморена, кърми пълничко и здраво бебе и в същото време не само не се оплаква, а и гледа детето със светещи от щастие и гордост очи. Саможертвата е типична за любовта. Христос казва за Себе Си: „Никой няма любов, по-голяма от тази, да даде душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).
Фактът, че свободният Бог е
позволил сърцето Му да се идентифицира емоционално с хората, изразява Неговата странна и прекрасна
ексцентричност. Независим от ни-
кого, Той иска нашата любов и няма да бъде удовлетворен, докато не я получи. Бог е свободен, но позволява сърцето Му да бъде привързано
към нас завинаги. „В това се състои
любовта, че не ние възлюбихме Бога,
а Той ни възлюби и изпрати Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (I Йоан 4:10).
„Защото Този, Който е над всички, по такъв особен начин обича нашата душа – казва Юлиана Норвичска, – че това е отвъд разбирането на всички сътворени същества, т.е. няма създадено същество, което би могло да знае колко силно, колко прекрасно и нежно ни обича нашият Създател. И затова ние можем с Неговата благодат и помощ да гледаме с вечно удивление към онази възвишена, превъзхождаща всичко, безценна любов, която Всемогъщият Бог изпитва към нас в Своята доброта.“
За любовта е характерно и че нейният обект й носи наслада. Бог изпитва наслада от това, което е създал. Апостол Йоан казва искрено, че целта, заради която Бог е създал света, е Неговата собствена наслада. Бог е щастлив в любовта Си към всички, които е създал. Не можем да не забележим удоволствието, с което Той говори възторжено за Своите творения. Псалм 103 е божествено вдъхновена поема за природата.
Толкова много щастие е изразено в нея, че вероятно можем да я определим като възторжена. Възхищението на Бога се усеща във всеки стих: „Да бъде слава на Господ навеки; да се весели Господ за делата Си!“ (Пс. 103:31).
Бог изпитва особена радост за Своите светии. Мнозина смятат, че Той е далече, че е мрачен и много недоволен от всички, че гледа надолу, към Земята, с постоянна апатия, защото отдавна е загубил интерес към ставащото там. Това обаче е погрешно мнение. Наистина Бог мрази греха и никога няма да погледне с удовлетворение към несправедливостта, но когато хората се опитват да изпълнят Неговата воля, Той отговаря с искрено чувство. Христос чрез Своята изкупителна жертва премахва бариерата, разделяла хората от приятелството с Бога. Сега в Христос всички вярващи души са обект на възхищение от страна на Бога. „Господ, Богът твой, е сред тебе: Той е силен да
те спаси; ще се развесели за тебе с радост, ще бъде милостив в любовта Си, ще тържествува за тебе с песни“ (Соф. 3:17).
Според книгата Йов Бог е създал света под звуците на музика. „Къде беше ти, когато полагах основите на Земята? Кажи, ако знаеш... На какво са закрепени основите й или кой положи крайъгълния й камък при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божи синове възклицаваха от радост?“ (Йов 38:4, 6-7). Джон Драйдън развива тази идея: „С хармония, с небесна хармония е положено началото на този облик на Вселената: когато природата е лежала под куп хаотично натрупани атоми и не е можела да вдигне глава, от небето се е разнесъл мелодичен глас: „Изправи се, ти не си мъртва!“. След това студено и горещо, мокро и сухо – всичко бързо си е дошло на мястото и се е подчинило на силата на музиката. С хармония, с небесна хармония било положено началото на този облик на Вселената: от хармония към хармония, създаването на Вселената е преминало през всички ноти и в последния регистър бил сътворен човекът“ (Из песен, която се пее в Деня на свети Цецилий).
Музиката е едновременно израз и източник на удоволствие, а най-
чистото и най-близкото до Бога удоволствие е насладата от любовта. Адът е място, където няма удоволствие, защото там няма любов. Раят е изпълнен с музика, защото е място, където радостите на святата любов изобилстват. Земята е място, където насладата от любовта е смесена с болка, защото тук има грях, омраза и зла воля. В свят като нашия любовта понякога трябва да страда, както е страдал Христос, защото отдава Себе Си за спасението на Своите. Но ние сме получили твърдо обещание, че причините за скръбта в крайна сметка ще бъдат премахнати и новите хора завинаги ще се радват на свят, изпълнен с безкористна, съвършена любов.
Любовта се характеризира с творческа активност. „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас още когато бяхме грешни“ (Римл. 5:8). „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16). Така трябва да бъде там, където има любов. Любовта винаги трябва да дава нещо на своя обект, независимо от цената. Апостолите критикували остро младите църкви, защото някои от членовете им забравили за това и позволили тяхна-
та любов да бъде пропиляна за лично удоволствие, докато братята им
били в нужда. „Който има светов-
ните блага, а като види брат си в немотия, затвори за него сърцето
си, как пребъдва в такъв Божията любов?“ (I Йоан 3:17). Ето какво пише апостол Йоан, който векове наред е
известен като любимия ученик на Иисус.
Любовта на Бога е една от удивителните реалности на Вселената, тя е стълбът, който поддържа надеждата на целия свят. Но е и нещо лично, интимно. Бог обича не населението на Земята, а хората. Той обича не масите, а хората. Обича всеки от нас с голяма любов, която няма начало и не може да има край.
В практиката на християнството намира израз толкова много любов, че това го отличава от всички други религии и го издига високо над най-чистата и благородна философия. Тази наситена любов е самият Бог сред Своята Църква, ликуващ за Своя народ. Истинската християнска радост е хармоничният отговор на сърцето към Господната песен на любовта.
имнът на любовта, запечатан от ап. Павел в 13 глава на Първото послание към коринтяните, не е просто духовна лирика, вдъхновен от Бога патос или богословска поезия. Това е връщане към най-високата етическа летва, поставена от Иисус Христос. Господ свежда смисъла на цялото Свещено Писание до една заповед – за любов. И тя има два практически вектора: вертикален – към Бога и хоризонтален – към ближния.
Да се научиш да обичаш своя Създател с цялото си същество и другите хора – както самия себе си, това е основата за освещаването на поклонниците, отиващи в Небесната страна. Предполага се, че с приближаването до това заветно
ниво естественият егоизъм постепенно изчезва, плодовете на плътта отстъпват на плодовете на Духа и се формира зрял характер.
За Павел фразата: „Любовта не търси своето“ означава изцелени и хармонични взаимоотношения. Те предполагат
поне три нива: брак, църква и общество. И така, нека започнем по ред.
Най-важният час винаги е настоящият, най-значимият човек е този, който е пред нас сега, а най-необходимото дело е любовта.
Майстер Екхарт
Брак
Колко хора в периода на романтичната влюбеност преди брака са способни на зряла любов? Въпросът е риторичен. Желанието да притежаваш не само нещо, а и някого във времето на бонбоните и цветята е умело замаскирано като най-висша безкористност. В същото време мнозина от участниците в предбрачната предизборна кампания искрено се самозалъгват. Те още не разбират на какво са способни, ако техният егоизъм се настани под един покрив с друг егоизъм. По какво любовта се различава от похотта? Уилям Шекспир отговаря много поетично на този въпрос:
Любовта е слънчев блясък, следващ дъжда, похотта е мракът на гръмотевична буря, след блясъка на светлината.
Любовта винаги е свежа като ярка дневна светлина, а зимата на похотта идва преди лятото.
В любовта алчност няма, в лакомия похотта умира. В любовта всичко е истина, а похотта вечно лъже.
Забелязали ли сте, че вниманието на някои хора унижава тези, към които е насочено? Похотливото желание да притежаваш не се замисля над интересите и достойнството на ближния. Като резултат мнозина се измъчват един друг години наред. Някой възприема себе си като центъра на земята, някой се смята за жертва или за спасител. Но това, което при тези отношения се нарича любов, всъщност е взаимно мъчение.
Любовта кара другия човек да разцъфти. И това не е угаждане на капризи: нито на своите, нито на чуждите. Това са голямо желание и сериозни усилия, насочени към целта любимият човек да бъде щастлив и да се развива според Божия замисъл. Именно така Вооз обича Рут, а Йосиф – Мария. Но Сихем към Дина и Амнон към Тамар объркват любовта с похотта.
Павел пише: „Жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената... а жененият се грижи за светски работи – как да угоди на жената“ (I Кор. 7:4,33). Да четеш за това в книги или да го чуеш в проповед, е едно, но да се сблъскаш със своето себелюбие в открита битка, е друго.
Семейният живот е школа за любов, където отличниците са щастливи, а двойкаджиите постоянно ходят на поправителни изпити или се отказват да учат. Мнозина подбират старателно богословски основания за своето разбиране как да се разделят домакинските задължения. Сякаш вековният
покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, а да бъде свята и непорочна. Така са длъжни мъжете да обичат жените си както обичат своите тела: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и сгрява както и Господ – Църквата, понеже ние сме членове на Неговото тяло – от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът.“ Тази тайна е велика; но аз говоря за Христос и Църквата. И всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:22-33).
Основната задача на брака е да отразява славата на Христос, да въплъщава благата вест, като учи съпруга и съпругата на любов, която не търси своето. Основната задача на Църквата е да се покланя на Христос и да Го прославя, а също да бъде светлина за света. Според замисъла на Иисус хората по света ще разпознаят в нас Негови ученици, ако помежду ни има любов. При такива взаимоотношения всеки търси ползата на другия, задоволява неговите нужди. Наставникът помага на ученика да разпознае даровете на Духа и да разбере собственото си призвание.
полов порядък ще рухне, ако измият чиниите или изхвърлят боклука. Принципът на поета и певеца Булат Окуджава гласи: „Когато се мисля за гениален, отивам да мия чиниите“. В това има и смирение, и любов, която не търси своето.
С
лед дълга и пламенна молитва Господ избира измежду Своите ученици дванадесет (Лука 6:12-16), сред които Юда Искариот винаги се споменава последен. В продължение на три години Иисус учи и възпитава Юда заедно с другите ученици. Юда е свидетел на великите Христови дела и наред с останалите ученици получава скъпоценни обещания: „Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при обновлението на всичко, когато Човешкият Син седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола“ (Мат. 19:28). Юда също е изпратен да проповядва благовестието, като му е дадена власт да лекува болни и да изгонва демони (Мат. 10:1-4). Никой от апостолите не е предполагал, че Юда е способен на предателство, въпреки че Господ вижда това от самото начало и открито го нарича дявол (Йоан 6:70).
Лъжата, лицемерието и голямото изкуство да се преструва са най-дълбоките причини за коравосърдечието
на Юда. Той е сред слушателите, когато Христос казва: „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21). Господ като велик сърцеведец отново и отново хлопа на сърцето
на Юда и го призовава да изповяда греховете си. Иисус е способен и желае да прости на всеки грешник. Трябва да бъдем искрени, да искаме да се освободим от греховете си. Ако сме честни и откровени, благодатта ще намери
врата към нашето сърце, съвестта ни ще бъде пробудена от Бога, Той ще
ни изобличи за извършените грехове и ще се поклоним в покаяние на Този, Който е понесъл върху Себе Си всички грехове с техните окови и проклятия.
Бог многократно хлопа на сърцето на
грешника, за да го изведе към светлината, а в сърцето на онзи, който слуша гласа Му и иска да освободи волята си от властта на сатана, благодатта ще възтържествува.
Юда се отказва от това и колкото повече Божията благодат го призовава към покаяние, толкова по-силно се съпротивлява. Той прикрива високомерно своето сребролюбие. Думите на
Господ: „Понеже няма нищо тайно, кое-
то да не стане явно, нито пък скрито,
което да не стане известно и да не из-
лезе наяве“ (Лука 8:17), са предназначе-
ни да минат като меч през сърцето на
Юда, но той упорито не разкрива тай-
ния си грях.
В цялата Библия няма по-убеди-
телна проповед от смъртта на Юда,
която предупреждава и моли хора-
та да изповядват тайните си грехове.
Иисус тържествува в искрените сърца!
Независимо дали сте подвластни на
сребролюбие, омраза, лъжи, честолю-
бие, или на плътска похот, Господ може
да ви изцели и да ви освободи напъл-
но. Необходимо е само да споделите
всичко откровено и решително с Него и
Църквата. Юда не разкрива на Христос
завладелия го грях.
Сребролюбието е много опасен
грях, защото е сродно на идолопоклонството (Еф. 5:5). Този грях най-често се
прикрива с християнска добродетел. Но да се радваш на злато и сребро повече, отколкото на вечния Бог Творец и Спасителя Христос, да разчиташ повече на мъртвите пари, отколкото на живия Бог, е мерзко идолопоклонство!
На Юда, склонен към сребролюбие и кражби, Господ поверява общите пари. Защо? Защото за един човек, пленен от този грях, няма по-добра
възможност да му се покаже колко отвратително е сребролюбието от това, да му се даде правото всекидневно да борави с пари.
Пред очите на Юда Бог напълва касата чрез ръцете на любещи и богобоязливи хора. Юда вижда как Господ
изпраща Петър с въдица и той хваща
риба, в чиято уста намират статир (Мат.
17:27). Заедно с учениците Юда раздава
хляб и риба на множество гладни хора
по време на чудото с хлябовете и рибите в „пустинно място“ (Марк 6:31-44).
Той преброява кошниците с останалите къшеи хляб, но така и не се покай-
ва за своя грях, не моли Христос да го освободи от склонността да краде. В негово присъствие Мария в желанието си да почете Господ умива нозете Му със скъпо благоуханно миро, което Юда веднага оценява на триста динария. Той е ядосан на нейната разточителност и иска Мария да сложи тези пари в касата му. За него парите са по-ценни от честта и славата на Господ.
Колко често „топлите“ вярващи се сърдят на искрените Божи деца и ги упрекват за прекомерната им, както се казва, „безразсъдна ревност“. Скрит от хората, но не и от Христос, грехът на алчността все по-здраво притиска
душата на Юда. А това трябва да звучи като предупреждение и за всеки от нас – за да не оставаме дълго поробени от
какъвто и да било съзнателен грях! Христос забранява на Юда да упреква Мария в разточителност (Йоан 12:7) и вероятно това порицание го обижда толкова много, че той отива и предлага предателството си на първосвещениците. Писанието мълчи за това, какво е станало в сърцето на Юда, защо той взима такова решение. В повечето случаи сатана довежда хората до окончателно падение чрез мислите, които им внушава. Щом грешникът хареса плана на дявола и се заинтересува от картините, които той рисува в ума му, вече е тръгнал по пътя на греха. Грешник, който разсъждава било за прелюбодейство, било за измама или убийство, вече е обвързан със света в своите мисли и не вижда действията си в светлината на Божието слово. Дяволът, като баща на лъжата, представя всичко на човека много внимателно, по най-привлекателен начин. Неусетно мисъл се прибавя към мисъл, преценка към преценка и планът е готов, преди грешникът да успее да осъзнае всичко това. Идва денят и сатана ловко изпраща възможност да се извърши злодеяние. Веднага след като умива краката на учениците Си, Христос казва: „Който яде хляб с Мене, вдигна петата си против Мене“ (Йоан 13:18). Това е ново увещание и предупреждение към Юда – ясен намек, че Христос знае за намеренията му, но той и сега не бърза да се покае. Иисус, като вижда това безгрижие, се възмущава духом и заявява: „Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде“ (ст. 21). Всички ученици започват да се оглеждат и уплашени питат: „Да не съм аз?“. Йоан, като се навежда към гърдите на Иисус, също пита: „Кой е той?“. „Онзи е, на когото Аз ще натопя залък и ще му го подам“ – отговоря Господ (ст. 26). „Но добре щеше да бъде за този човек, ако не се беше родил“ (Марк 14:21).
В този момент земята би трябвало да гори под краката на Юда. Най-накрая е разкрит пред всички. Той може само да плаче горчиво и да се кае в прах, дока-
то все още има отворена врата. Защо се колебае? Но вместо покаяние Юда задава своя лицемерен въпрос: „Да не съм аз?“. Иисус му отговори: „Ти каза“ (Мат. 26:25). Не се съмнявай в това, Юда – твоят грях ще те доведе до предателство на Спасителя на хората, а ти знаеш прекрасно за какво вече си се договорил с първосвещениците.
Изобличен пред всички, Юда е изправен пред последното решение: да се покае или не, но той пренебрегва и тази скъпоценна възможност. Ако добавим към изобличителните думи на Христос цялата любов, с която Той се опитва да подаде на Юда ръка за помощ, на всеки човек ще стане ясно, че небесната милост е действала до самия край над този упорит грешник. Когато последният зов на любов и благодат е грубо отхвърлен, сатана напълно овладява Юда. Каква огромна божествена любов е проявена към врага на Христос!
Юда излиза. Навън е нощ (Йоан
13:30). Не само в природата, а и в душата му започва вечната нощ на гибелта, която никога няма да бъде осветена от нито една звезда на надеждата, от нито един лъч светлина. Юда повежда голям отряд от въоръжени войници. Като чуват отговора на Господ: „Аз съм“, те отстъпват и падат на земята. Но Юда не се уплашва и като се приближава, целува Христос. „Юда! С целувка ли предаваш Човешкия Син? Приятелю, защо си дошъл?“ (Лука 22:48; Мат. 26:50). Тези последни думи на Спасителя все още са изпълнени с милост, в тях няма дори и намек за проклятието на нещастния предател.
За човека, който е паднал в своето безсрамие по-долу от скот, има надежда за спасение (I Кор. 6:9-11). Но за този, който отхвърля последното увещание на благодатта и умишлено избягва спасителната ръка на Иисус, като не желае да бъде спасен, остава завинаги тъмнината на адския мрак.
Когато Иисус е вързан и осъден, Юда е обхванат от безнадеждно отчаяние: „Съгреших, че предадох невинна кръв“. А те му рекоха: „Какво ни е грижа нас? Ти му мисли“ (Мат. 27:4) – получава жесток отговор той.
Дяволът постига това, което е искал, а сега човекът остава сам със своята съвест.
Горко на онзи, който вече няма убежище в благодатта – за него би било по-добре да не се е раждал. Огънят на разкаянието, който пламва в Юда със страшна сила още докато е жив, го кара да се самоубие, но това е само началото на вечните му мъки. Колко ужасно ще бъде във вечността положението на онези, които са имали толкова предимства в Божията благодат! Всеки ден Юда има чудесна възможност да получи спасение, но гордо я пренебрегва. Божията благодат по такъв удивителен начин се стреми да спаси този грешник, но той не пожелава и сам обръща гръб на Спасителя.
Смята се, че Юда е от племето на Дан (Бит. 49:17; Вт. 33:22). В светлината на изпълнените пророчества колко потресаващо звучи Псалм 108 на Давид, в който, както изследователите предполагат, също се говори за Юда. Текстът тук ни позволява да надникнем дълбоко в неговата душа и ни разкрива колко ужасен е светът на мислите му: „Постави над него нечестивеца и дяволът да застане отдясно на него. Когато се съди, да излезе виновен и молитвата му да бъде за грях; дните му да бъдат кратки и неговото достойнство друг да вземе... винаги да бъдат те пред очите на Господ и Той да изтреби спомена им на земята; задето не е помислил да стори милост, а е преследвал бедния и сиромаха, и съкрушения по сърце човек, за да го умъртви; обикна проклятието –то и ще падне върху него; не пожела благословението – то и ще се отдале-
чи от него; да се облече с проклятие
като с дреха и да влезе то в неговата вътрешност като вода и като дървено масло – в неговите кости; да му бъде то като дреха, с която се облича, и като пояс, с който винаги се опасва“ (ст. 6-8, 15-19).
Какъв ужасен край сполетява човека, когото Божията любов се стреми да подтикне да заеме мястото си сред апостолите на Агнеца, чиито имена са
изписани върху основите на стените в небесния Йерусалим!
Бог с неизразима любов призовава хората към Себе Си, с връзките на
любовта привлича всички, които позволяват да бъдат привлечени, но милиони
надават ужасяващо горд вик: „Ние не
искаме да Ти служим!“ (срв. Йер. 2:31).
Враговете на Бога все по-безсрамно и
дръзко надигат глава. Силата на дявола над хората забележимо нараства. И за Христовата църква в този момент
е особено важно да се спаси от страшния грях на предателството. Ако сатана
е намерил достъп дори до най-близкия
кръг на Христовите ученици, днес той действа със силна ярост, като прониква във всяка общност и семейство.
Петър говори за Юда като за водач на онези, които са задържали Иисус.
Юда повежда към Гетсимания отряд с факли и оръжия. Но няма ли и днес сред Божията църква водачи и наставници, които възнамеряват да я пленят чрез силата и враждата на света и да я отклонят от прякото следване на Иисус и от покорството само на Неговото Слово?! За огромно съжаление има такива лъжебратя (Гал. 2:4), лукави работници и измамни апостоли (II Кор. 11:13-15), лъжепророци (Мат. 24:11). Единадесетте ученици не могат да разпознаят Юда, те го смятат за верен. И днес все още на Божите хора понякога им липсва дарът за разпознаване, така че да изпитват духовете и да се освобождават от пре-
дателската връзка със света.
а 17 юли 1972 г. Йоана
Константинова и Василий
Трофимович, майка и баща
на войника Иван Мойсеев, получават
телеграма със следното съдържание:
„Вашият син почина по трагичен начин.
Моля, уведомете ни кога ще пристиг-
нете, за да вземете тялото“. Думите от
това кратко и безчувствено съобще-
ние пронизват дълбоко родителските
сърца, но Йоана и Василий сякаш не са
изненадани. По време на отпуската си
неотдавна, а и в последните си писма
техният верен син често споменава, че
най-вероятно няма да се видят вече.
И ето че съобщението за смъртта на
Ваня наистина пристига.
Заедно с друг от синовете си, Се-
мьон, покрусените родители заминават за град Керч (там се намира поделението, в което до сетния си дъх
редник Мойсеев служи като шофьор),
за да приберат тялото. Намерението на Йоана и Василий е да погребат
тленните останки на Ваня в родния
му град. Офицерите набързо показват
само лицето на сина им, който лежи в
цинков ковчег. След това заповядват
капакът да бъде закован. Братът на
Ваня Семьон, който е посветен член на
Комсомола, е извикан в един кабинет, където с него дълго разговарят начал-
ниците на поделението. Този разговор
остава тайна до ден днешен. Официалната версия е, че смъртта
е настъпила вследствие на удавяне
при нещастен случай, но семейството, приятелите и вярващите братя и
сестри от църквата на Иван Мойсеев в
град Волонтировка, Молдовска ССР, са
сигурни, че двайсетгодишният младеж
е бил изтезаван до смърт. Това е причината, когато тялото на Ваня пристига
на родна земя, събралите се опечале-
ни да не се съобразят със заповедта
на властите и да отворят запечатания
ковчег. Възмутената група скърбящи е
принудена почти насила да отстрани Семьон, брата на Иван, тъй като той
се опитва да изпълни директивата на Партията тялото на загиналия войник
да не бъде видяно от никого. Капакът на ковчега е повдигнат.
Оказва се, че Ваня трудно може да бъде разпознат. Гръдният му кош е обгорял, лицето и тялото му са покрити със синини и натъртвания, личат отпечатъци от токове на ботуши. Направената по-късно аутопсия установява, че сърцето на Мойсеев е прободено на шест места.
Каква е причината един незначителен редник от Руската армия да бъде припознат като толкова голям неприятел, че да го унищожат така жестоко физически? Отговорът на този сложен въпрос е обидно простичък. Иван Василиевич Мойсеев има непоклатима
вяра в Бога, предан е до смърт на Божия Син Иисус Христос и това не се
харесва на поддръжниците на строй, който възприема християнството като най-големия си враг.
Когато влиза в казармата, Ваня решава, че няма да крие вярата си и открито ще говори за Бога. В началото му е трудно да се усамотява, за да може необезпокояван да се моли, но все пак успява да намери уединено място. Един ден, отдаден на прекрасното преживяване да бъде сам със своя Спасител, закъснява за часа по физическа подготовка. На въпроса къде е ходил редник Мойсеев отговаря, че се е молил на Бога. Този инцидент бележи началото на издевателствата от страна на армейските власти, които завършват със смъртта на съвременния мъченик.
Преди да премине от този свят обаче, Ваня извършва точно това, което истинските християни обикновено правят – предизвиква конфликт. С чистата си вяра редник Мойсеев кара едни да
побеснеят от неговата непоколебимост, а други провокира да се запитат дали Богът, в който вярва този чудак от Молдова, наистина съществува. Случващото се с редник Мойсеев буди не само възхищение, но и шокира, защото неведнъж изпитанията, на които е подложен, са съпътствани с чудеса.
Периодично оставян без храна, разпитван по цели нощи, често брутално пребиван, Ваня не се отрича от вярата в Този, Който е дал Себе Си за него. В продължение на две седмици всяка нощ редник Мойсеев е принуждаван да стои навън, като понякога температурата стига до минус двадесет и пет градуса по Целзий.
Нещо повече – за да бъде пречупен, Ваня трябва да е облечен в лятна военна униформа. И той не само оцелява (по неговите думи Бог го е сгрявал по чуден начин), но и с непреклонността си предизвиква други войници също да приемат вярата в Христос.
И как да е иначе – чудесата се случват едно след друго. По време на инцидент редник Мойсеев е прегазен от камион и лекарите му казват, че могат да го спасят само ако ампутират ръката му и отстранят част от смазания му бял дроб. През нощта, мъчен от треска, той с цялото си сърце се моли за чудо. На следващата сутрин се събужда напълно оздравял, а полковник Малсин, основният враг на Ваня, побеснява, когато лекуващият лекар му съобщава, че само Бог може да възстанови човешкия организъм по такъв начин.
В началото на лятото през 1972 г. Иван Василиевич Мойсеев е пуснат в домашна отпуска. Пред църквата във Волонтировка той разказва за изпитанията, които е принуден да претърпи в редиците на „славната“ Червена армия. Тези свои свидетелства редник Мойсеев записва и на лента – запис, който заради неговия пример по-късно ще вдъхнови мнозина млади вярващи да изберат пътя на посвещение към Христос.
Когато Иван Мойсеев се връща в поделението в Керч, изглежда настъп-
ва повратният момент в преследванията срещу него. Дотогава сякаш не е ясно, че опитите (чрез сплашвания и изтезания) да бъде принуден да се отрече от вярата си, ще доведат до решение за физическото ликвидиране на непреклонния християнин. От писмата на Ваня обаче личи, че в този период той осъзнава – срещу него ще бъде организиран заговор, целящ убийството му. Заговор, който наистина е изпълнен садистично на 16 юли 1972 г. Последните писма на редник Мойсеев са красноречиво свидетелство за най-съкровените му мисли. Той усеща, че идва краят. Шест или седем пъти разпитващите власти, в това число и агенти на КГБ, му поставят ултиматум –определят краен срок, до който трябва да се откаже от вярата си и да се врече във вярност към атеистичните идеи на социализма или... или ще пострада. Иван е сигурен, че нищо не може да го накара да се отрече от Христос и по тази причина рано или късно ще плати висока цена за своята позиция.
Нека все пак прочетем части от две писма на Ваня, за да се запознаем
от първо лице с неговите мисли и чувства.
9 юли 1972 г.: „Изпращам ви своите поздрави, но те скоро ще спрат. Чувствам се малко слаб, но ви поздравявам с любовта на Иисус Христос и мира на Бога. Казаха ми, че не трябва да проповядвам за Христос, аз обаче отговорих, че не мога да спра да свидетелствам за Него. Беше силна буря. Обещаха ми, че ще мога да видя Сергей и сега го очаквам с нетърпение всеки ден. Ще ви разкажа за това по-късно. Пред нас сега е християнска битка и аз влизам в нея, за да изпълня заповедта на Иисус. Сергей трябва да е тук, когато започнем битката. Ще се опитаме да покажем как вярващият трябва да действа и да живее. Не знаем какво ще се случи, но сме се подготвили за това отдавна. Искам да ви поздравя, скъпи мои приятели, млади и стари, със стих от Откровение 2:10: „Не се бой никак от онова, което има да пострадаш. Ето, дяволът
скоро ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуши, и ще имате скръб
десетина дни. Бъди верен до смърт и
ще ти дам венеца на живота“. Приемете този поздрав. Може би е последният
от вашия малък брат Иван“.
Последното писмо е адресирано
до брат му Володя: „Малки братко, по-
лучих писмото ти, но закъснях с отговора, защото тук наистина имаше буря.
Намериха и конфискуваха пощенски
картички и литература от Сергей. Не
казвай това на мама и татко. Просто им
кажи: „Иван ми е написал писмо. Той
пише, че следва заповедта на Иисус Христос да влезе в християнска битка и не знае дали някога ще се върне“. Приеми този поздрав, който може да е последният тук, на земята, от най-малкия сред твоите братя, Иван“.
Това последно писмо е от 15 юли 1972 г. Два дни преди Йоана Константинова и Василий Трофимович, майката и бащата на войника Иван Мойсеев, да получат телеграмата: „Вашият син почина по трагичен начин. Моля, уве-
домете ни кога ще пристигнете, за да вземете тялото“.
умата „сквернословие“
(„псуване, ругаене, злоречие“) идва от славянската дума „скверност“, която
според речника на Владимир Дал има
за синоними: „мерзост, гадост, пакост, всичко гнусно, противно, отвратително, непотребно, което омърсява плътски и
духовно… разврат, нравствено разложение, всичко богопротивно“. Повече дефиниции не са нужни, защото този духовен феномен е твърде добре познат на всички общества от всички векове.
Според Библията речта е естествено-
то продължение на вътрешния живот на
човека. Ето какво ни казва Иисус Христос:
„Рожби на усойница! Как може да говори-
те добро, когато сте зли? Защото от пре-
пълнено сърце говорят устата. Добрият
човек от доброто съкровище на сърцето
си изнася добро; а лошият човек от лошо-
то съкровище изнася лошо“ (Мат. 12:34-
35). Когато псува и ругае, човекът просто
изявява мръсното състояние на душата
си, чието съдържание прелива през ус-
тата му под формата на думи. Ето защо за
Бога това е грях и последствията от него
са много, много сериозни.
Нека още в началото да направим
важна уговорка – хуморът, смехът и приятните закачки са изобретение на Бога и са ни благосклонно завещани от Него, за да преживяваме по-леко (а дори и по-дълго)
нелекия си живот след Грехопадението.
Разбира се, тук имаме предвид чистия и приятен хумор, който не провокира нечисто въображение или греховни чувства.
Но човекът е изкривил до неузнаваемост всеки Божи дар. Точно хуморът и
сатирата в най-познатата си форма през цялата история имат своят „бог“, Сатир –древногръцки низш бог, който отговаря
за веселието, разврата и пиянството.
На него се кланят не само онези, които
се отдават на подигравателно смехотворство, а и техните консуматори (т.е.
почти всеки българин всеки ден). Ос-
новните теми, чрез които „разпускат“ на-
шенецът и нашенката в медиите, разго-
ворите и празненствата, са в основата и на класическите псувни – онова, което в
прав текст или чрез евфемизми насочва мислите към сексуалността и греховната й употреба.
Често чуваме как в компании със задоволство говорят за нечие „мръсно подсъзнание“, като всъщност имат предвид самото съзнание на човека и честото му проявление чрез устата. Библията ни разкрива защо хората правят това със задоволство: „Те, ако и да знаят Божията правда, че тези, които вършат такива дела, са достойни за смърт, не само ги вършат, а са и благосклонни към онези, които ги вършат“ (Римл. 1:32).
Много библейски текстове говорят недвусмислено за тясната връзка между злите духове и негативните емоционални прояви чрез необмислени думи и неконтролирани действия.
В негативния духовен свят има ясно разграничена йерархия, като на върха се намира „князът на този свят“ луцифер, а по-надолу се нареждат различни по своята власт, сила, положение и функции демони. Всеки от тях има точно определени
задължения и сфера на разрушителните
си действия сред нас – в зависимост от това, в каква степен хората им позволяват
да бъдат активни.
Цялата трета глава от Посланието на ап. Яков описва пагубните способности на езика, а също и източниците, от които той се вдъхновява. Нека да обърнем внимание на някои от използваните там изрази. „Езикът е огън... сам езикът се запалва от пъкъла“ (ст. 6), „неудържимо зло е, пълен със смъртоносна отрова“ (ст. 8), „...ако в сърцето си имате горчива завист и свадливост“ (ст. 14), „от същите уста излизат и благословение, и проклятие“ (ст. 10), „това не е мъдрост, която слиза от горе, а е земна, животинска, бесовска (т.е. демонична)“ (ст. 15). Толкова категоричните думи, които ап. Яков използва, не оставят никакво място за съмнение, че има тясна връзка между дяволските сили и оскверняващото действие на човешкия език.
Според Писанието хората, които не
познават живия Бог, „изострят езика си като змия; под устата им е аспидна отрова“ (Пс. 139:4). Да, точно това се случва, когато човек предостави сърцето и устата си на „старовременната змия, наричана дявол и сатана“ (Откр. 12:9). И тази змийска
отрова не е просто алегоричен израз, а съвсем реално духовно въздействие върху псуващия и псувания.
В борбата помежду им филистимецът Голиат „проклина Давид с боговете си“ (I Цар. 17:43). В реалното историческо стълкновение този обладан от зли духове езичник псува вярващия Давид и израилтяните, провокиран от своите „богове“ и в тяхно име. Давид обаче му се противопоставя в името Господно и побеждава, без да бъде накърнен не само физически, а и духовно. Но така ли става и там, където няма вяра и послушание на живия Бог? Не, защото чрез псувните и клетвите се нанася сериозна духовна вреда.
На онези читатели, за които Свещеното Писание не е авторитет, ще предоставим възможност да проговори човешката история. А тя недвусмислено сочи, че в древни времена хората са псували преди всичко на празниците, организирани за поклонение, умилостивение или прогонване на духовете, от които са се боели.
От печалния си емпиричен опит те са знаели, че в никакъв случай не трябва да се псува вкъщи или на нивата, защото това неминуемо въздейства зле и на атмосферата у дома, и на реколтата. Тогава хората са си давали сметка, че сквернословието носи проклятие. Особено когато някой си позволи да сквернослови на масата пред хляба.
Няма да се спираме подробно на историческите данни, защото всеки може да открие множество достоверни източници как предците ни са практикували не само храмова проституция и оргии по време на фалическите (от „фалос“) празници, посветени на боговете на плодородието.
Тогава те са ругаели духовете с най-цветисти изрази, като са смятали, че така ще надделеят над тях. По този повод всеки духовен човек ще си спомни думите на Иисус: „Ако сатана се е разделил сам против себе си, как ще устои царството му?“ (Лука 11:18). Да, предците ни дълбоко са се заблуждавали, като са смятали, че злите сили се прогонват с ругатни. А всъщност открай време самите тези демони провокират сквернословието във всичките му проявления.
Документирани са много случаи, когато обладани от зли духове хора псуват безконтролно. Душегрижителят би могъл да прозре зад това изказа на демоните, които нерядко изключват напълно човека, като използват говорния му апарат без никаква съпротива от негова страна. Нима това не ни напомня и автоматизираните и най-често неосмислени изрази, които чуваме от почти всеки наоколо –например от строителния работник по адрес на вдигнатия чувал цимент или тухла, преди да стигнат до крайното им местоназначение. Да не говорим за цветистите думи, отправени към масата, срещнала кутрето му, или към камъка, в който се е спънал кракът му… Оправданието е ясно: „Така изпускам пàрата“.
Всеизвестно е твърдението, че в България мъжете псуват, а жените кълнат (не че няма и размяна на ролите). Но и двете действия имат в основата си взаимодействие с демони. Чуйте внимателно –както всяка клетва (част от вещерското
изкуство), така и всяка псувня е своеобразна молитва към демоните и води до
определен духовен резултат. Независимо
дали е осъзната и провокирана от негативни чувства, или е просто „свръзка в
речта“ и „изпускане на пàрата“, нечистите
духове я приемат като отправена към тях.
Затова и „колелото на живота“ при
хората с циничен език, за което се говори в Посланието на ап. Яков (3:6), често
се запалва. Ругаещите попадат в омагьосания кръг псуване – автопроклятие –псуване… и в резултат на това вървят назад и надолу. Това е неумолим духовен закон!
Немалко видими последствия от мръсната реч са доказани дори от учените в различни съвременни изследвания. Например още през 1949 г. трима учени, които анализират ДНК молекулата, забелязват, че тя има удивителното свойство да съхранява информация. Техните изследвания показват, че въздействието от изречени ругатни на молекулярно ниво е равносилно на радиационно излъчване от около 10-40 хиляди рентгена, при което ДНК веригите се разцепват и хромозомите се разпадат. Изводът – нецензурните думи предизвикват мутации, аналогично на радиационно излъчване. Следователно чрез сквернословието може не само да се разруши здравето на човека, а и да се въздейства върху околната среда. Всичко това доказва и наличието на свръхестествена намеса на енергетично ниво.
Дотук говорихме за очевидните проявления на сквернословието, които всеки надарен с разум и съвест човек може да признае, стига да пожелае, разбира се. Аз обаче искам да навлезем по-дълбоко в проблема, за да имаме още по-сериозна
мотивация да отхвърлим срамните дела на тъмнината у нас.
„Всеки, който върши грях, роб е на
греха“ – казва Иисус (Йоан 8:34). От моята
душегрижителска практика със зависими
хора зная, че всички зависимости са свър-
зани с влиянието на зли духове. Само опи-
тайте да заповядате на наркомана да спре
да се дрогира... Ако някой, който често си
разпасва езика, все още не се е убедил в
правотата на библейските, научните и ис-
торическите доказателства, бих му пред-
ложил да си наложи да не псува в продъл-
жение на месец. Нямам съмнение какво
ще ми отговори след това. Причината е, че сквернословието е една от робските
зависимости, в чиято основа са робовла-
делците – грехът и сатана.
След като вече разбираме какво живее
у нас и толкова често си „казва думата“, би
трябвало в сърцето ни да се пробуди и закономерен страх от последствията – настоящи, но и вечни: „гневът Божи се открива от
небето върху всяко нечестие и неправда на
хората“ (Римл. 1:18). Защото всяка изказана
нецензурна дума е директно предизвика-
телство в лицето на Законодателя, а това
няма как да остане без последствия.
Но някой ще възрази, че псуващите в
повечето случаи не влагат нищо в изказа-
ните от тях думи и обект на ругатните най-
често са неодушевени предмети, сложни ситуации и т.н. В безпределната памет на
Бога обаче се събират всички думи, кои-
то някога сме изказали, и за всяка от тях
ще даваме подробен отчет. За това сме
предупредени не от кого да е, а от самия
Иисус: „И казвам ви, че за всяка празна
дума, която кажат хората, ще отговарят в
съдния ден: защото по думите си ще бъ-
деш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:36-37).
А ако за празните думи ще отговаряме (защото изразяват едно празно сърце, неспособно да каже нещо смислено), какво остава за мръснишките изрази, които изваждат наяве съответстващото им сърце?!
Като доказателство за всичко казано дотук позволете да споделя своя личен опит по темата. Роден съм на село и откакто се помня, съм бил заобиколен от хора, които псуват „на килограм“. В по-късна
възраст, макар да се стараех да се държа
като културен и галантен човек, трябваше
да призная, че цинизмите присъстваха не само в речника ми, а и се рояха в ума ми.
Огромна роля за това изиграха злите духове, които ме бяха обладали в резултат
от направената ми черна магия. Насочен от християни, през есента на 2000 г. започнах усилено да чета Библията и да посещавам библейски основана църква. След тежка свръхестествена борба с демоните Иисус Христос ми подари духовна свобода и нов живот. Едно от първите проявления на този нов живот у мене след духовното ми новорождение беше, че получих ярко озарение – след като се обърнах назад към близкото минало, с голямо учудване открих, че вече много време от устата ми не е излизала нито една нецензурна дума. И макар съзнателно да се ровех в ума си, не намирах такива изрази там. Малко след това събитие се случи нещо, което съм сигурен, че Бог целенасочено допусна. Когато започнах активно
да се готвя за отричането си от сатана, за известно време в ума ми неконтролируемо се изливаше страшен порой от мръсни изрази (дори по адрес на моя Господ Иисус!). Тогава буквално виех от душевна болка, защото тези думи ми бяха станали
крайно противни и ги мразех с цялата си нова природа. За щастие вече познавах все по-добре демоничния свят, затова осъзнавах, че всички те са ми внушавани от нечистите духове и не са продукт на моя ум и моето сърце, вече осветени от Бога. След отричането от сатана атмосферата във вътрешния ми човек беше очистена и тази борба утихна. Така е и до днес – повече от двадесет години не само в устата, а и в ума ми не присъстват нецензурни думи и изрази. Там, където е Господният Дух, там е свобода, там е чистота! И наистина, всеки духовно възроден християнин може да потвърди от личен опит – очистването на сърцето винаги има видим резултат и в очистването на речта. Вече две десетилетия живея в чистата среда на Христовата църква. Прекрасно е да си заобиколен от хора, които дори не се напъват да преглътнат поредната „свързваща“ дума! Така ще бъде и на небето, където нищо нечисто няма да попадне.
Всеки, когото съм питал къде иска да прекара вечността, спонтанно е изразявал скритото у човека желание да отиде „на по-доброто място“. Да, но ако не възненавидиш от дън душа всичко нечисто, което живее у тебе, и ако не пожелаеш самият Бог да го премахне от сърцето ти, това зло неминуемо ще стои там до твоя край. А после и ще те заведе в бездната, откъдето е дошло!
И така, нека завършим с онова, което се съгласува с небесната атмосфера, чиито „въздух“ вярващият в Иисус Христос още днес може да вдишва… и издишва: „А мъдростта, която идва от горе, е преди всичко чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милост и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Як. 3:17).
Покай се за порочното си минало и с цялото си сърце поискай от Бога тази мъдрост и тази чистота.
Той ще ти ги даде непременно!
Още за влиянието на злите духове четете на www.bhbc.bg/okultizam
* * *
Един законник, изкушавайки Иисус, Го попита: „Учителю, коя заповед е най-голяма в Закона?“. А Иисус му отговори: „Възлюби Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум“. Тази е първата и най-голяма заповед, а втора, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си както себе си“. На тези две заповеди се крепят целият Закон и пророците“ (Матей 22:35-40).
Моето детство беше малко трудно, защото правех лоши неща – много повече от добрите и правилните. Сега знам, че това се случваше, защото не подозирах, че Бог съществува. В противен случай бих се замисляла и бих се страхувала поне малко. Разбира се, родителите ми полагаха грижи за моето възпитание.
Някак ми беше трудно да обичам децата от класа ми. Имах лошия навик да клеветя съученици пред класния ни ръководител. Малко бяха децата в училище, които харесвах. През 70-те години
на XX век, когато бях ученичка, в селата и малките градове имаше разделение между децата на партийните членове от БКП и децата, чиито родители членуваха в Отечествения фронт. Баща ми и майка ми не бяха партийни членове, затова аз спадах към втората група. Не бяхме и за-
можни. По тази причина другите ме гледаха отвисоко.
В сърцето ми имаше малко любов, вероятно и заради отношението на децата към мене. Моята баба (майката на баща ми) беше алкохоличка. Съучениците ми постоянно ми се подиграваха за това. Повечето деца, с които исках да имам приятелство, ме отбягваха, защото баба пиеше. Беше ми много трудно. В нашето село имаше доста злобни хора, които ме обиждаха заради баба ми. Тогава още не познавах Бога и се карах с тях. След това не исках да ги виждам. Благодаря на Бога, че все пак имаше и хора с благородни сърца, които
ми показваха обичта си. За съжаление
онези, които аз обичах, бяха много малко. На 15 години отидох да уча в Плевен.
Тогава започна промяна в сърцето ми.
Припомних си хората, които не харес-
вах и не обичах. Стана ми тъжно и някак взеха да ми липсват тези мои съселяни. Задавах си въпроси защо съм била лоша с тях, но нямах отговор. Мисля, че в онзи момент Бог е докоснал сърцето ми, за да започна да обичам и да харесвам хората, независимо какви са – лоши или добри. Когато се омъжих, любовта към съпруга ми Илия беше голяма. След това любовта към децата беше още по-голяма. Но след години обичта към мъжа ми започна да охладнява поради многото проблеми, най-вече свързани с неговия алкохолизъм и нежеланието му да отглеждаме децата си.
ПРОДЪЛЖАВА НА С. 29 >>
нимателно пристъпвам с боси
крака сред лехите с моркови, пресен лук и тъмночервено-сив-
кави листа от цвекло. Как искам
да си набера касис! Прохладният въздух
ухае на мента, копър и ябълки. Това е найблагодатното време на вилата. Тишина.
Бисерната роса охлажда приятно глезени-
те, а и полата на басмения сукман вече е
съвсем мокра. Най-накрая стигам до тръп-
чиво ухаещия храст на касиса. Откъсвам
си от тъмните едри плодове и се наслажда-
вам дълго на ароматния им сладко-кисел
вкус. След това пълня с тях еднолитрово
канче. Виждам добре поддържаните си
ръце с гладка кожа, покрита с лек загар.
Пръстите ми смачкват плодовете на ка-
сиса и се оцветяват с тъмнорубинен сок.
Поднасям ръка към лицето си и вдишвам
аромата му. Някъде в къщата се чува тръб-
ният рев на тригодишния ми син. Какво се
е случило – ами мама я няма! Някой ми
вика: „Надя, Надя!“. Не искам да излизам
от този рай, но гласът ме зове все по-нас-
тойчиво. Обръщам се и... се събуждам.
Странно нещо е животът! Просто се
събуждаш един ден и вече си на седем-
десет и пет. Люба внимателно ме бута по
рамото:
– Ставай, Надюша! Ще пием чай. Вече съм приготвила всичко. Какво щастие е, че имаме собствена електрическа кана! В нашия старчески дом „Лястовиче гнездо“ закуската е в девет сутринта. А понякога така ти се пие горещ чай по-рано. Ставам, отивам да се измия. Ето ги ръцете ми: с тънка кожа, покрита със старчески петна, с полупрозрачни синкави вени. Изобщо не са като в прекрасния ми сън. Но това не ме огорчава. Благодаря на Господ, че днес се върнах в младостта си! От този сън ми стана радостно и някак благодатно на душата. Точно сега, както всяка сутрин, нашата Вяра ще дойде да пием чай. От тази мисъл в сърцето ми става още по-топло. Ние сме напълно различни, но сме приятелки вече четири години. Вяра, Надежда, Любов – колко прекрасно звучи! Люба е напълно сляпа, но се справя сама с всичко. Винаги е доброжелателна и спокойна, обича да се разхожда и плете шалове, шапки, чорапи и жилетки за нас с Вяра. Някога е преподавала по трудово обучение в училище и дори сега, когато е сляпа, може да плете удивителни неща.
Аз обичам много да чета и често чета на Люба на глас, особено вечер, тъй като с
нея живеем в една стая. Също ми доставя огромна радост да работя в градината. Тя е великолепна! Там растат не само акации, липи, кестени и люляци, а и много цветя и овощни дървета. Разбира се, вече не съм така подвижна, както бях в младостта си, но работата на открито обновява силите ми и дори острата болка в ставите ми позорно отстъпва. Освен това знам много за шоколада, защото цял живот съм работила в шоколадова фабрика. Жалко само, че нямаме шоколад.
Вяра се придвижва с инвалидна количка от доста време. Тя има някакво сложно заболяване. Най-често е тъжна и саркастична, но това е разбираемо. Вяра има и някаква особена мъка, за която никога не говори. Нерядко се присмива над вярата ни в Иисус, но ние с Люба не губим надежда, че и тя като нас ще приеме Господ в сърцето си.
– Имаш толкова прекрасно име –Вяра! – казвам й понякога. – Как можеш да стоиш настрана при това положение?! Но тя отговаря със свойствената си саркастична усмивка:
– Любов, както се вижда, е сляпа. Вяра куца и с двете си колена. Само Надежда е жива и бодра и вероятно ще умре последна.
– Не – винаги възразявам, – никога няма да умра! В Божието слово е написано, че вярващият в Иисус никога няма да види смърт. Разбира се, не говоря за физическото тяло...
Вяра се усмихва снизходително:
– Дори твоят Иисус Христос, и Той е умрял.
Думите й винаги ме хвърлят в отчаяние. Колко пъти съм й разказвала за изкупителната жертва на Христос, но тя си държи на своето!
– Да, Вяра, напълно си права. Христос наистина е умрял, но и е възкръснал за наше оправдание – спокойно обяснява Люба, сякаш не чува сарказма в гласа на приятелката си. – И всичко това е, защото ни е обикнал с вечна любов. – Много интересно– Вяра продължава да забива жилото си. – Защо тогава си сляпа, щом Той толкова те обича? – Това е, за да мога „да чувам по-добре“ – усмихва се добродушно Люба. – Ще кажа нещо повече: едва когато ослепях, тогава прогледнах духовно.
Не е толкова лесно да убедиш нашата Вяра в каквото и да е. Всеки петък тя ходи на лекции при психолог, където се опитва да намери покой за сърцето си и облекчение от някаква болка, която само тя знае. С отчаяние в очите Вяра слуша безкрай-
ните речи на лекаря психолог за щастието, което според него може да се изгради със собствени ръце на всяка възраст. С
една дума, ако искаш да бъдеш щастлив – бъди! Но ние с Люба отдавна сме разбрали: най-безнадеждно е да доказваме на нещастните, че са щастливи. Човек трябва само да погледне в очите на Вяра и цялата брилянтна теория на психолога започва да се пука по шевовете и рухва като къща от карти. Никой психолог няма да излекува душевните рани, нанесени от трудния, понякога далече не благочестив живот, и никакво изкуство на красноречието няма да запълни онази зейнала празнота, от която в нищо не може да се намери спасение.
Колко пъти сме канили Вяра на неделни богослужения, но тя винаги заявяваше мрачно, че е била лъгана достатъчно в живота си и още една лъжа не й е нужна.
Ние обаче не губехме надежда и след като прочетохме за молитвата на съгласие, започнахме да се молим за Вяра всеки ден. Уповавахме се твърдо на Божието слово, че дори само двама души да се съгласят да поискат нещо с вяра, онова, за което молят, ще им бъде дадено.
И ето, в една от дългите зимни вечери, когато, както обикновено, четяхме Божието слово, в стаята ни влезе Вяра със своята инвалидна количка. В този ден тя беше особено резервирана и дори не пусна обичайните си хапливи забележки. Слуша дълго Словото, след което тъжно въздъхна: – И защо на света има толкова старчески домове?
От гласа й лъхаше такава самота, че се вледених. Как бих могла да я утеша, когато самата аз съм в същото положение?
Единствено нашето приятелство разведряваше сивото ни еднообразно всекидневие. И единствено Господ ни даваше любов и топлина.
– Сигурно по същата причина, заради която има и сиропиталища за деца. Заради нашата жестокост – тъжно отвърна Люба.
Нейните думи имаха неочакван ефект. Вяра потръпна, сякаш някой я беше ударил, и изведнъж неутешимо се разплака. От изненада се стъписахме и започнахме неумело да я утешаваме. Милвах приятелката си по рамото и я убеждавах като
обидено дете:
– Спокойно, Вяра! Стига, не плачи! Всичко ще бъде наред, защото Господ те обича толкова много! Ако искаш, ще се помолим заедно за твоята беда.
Страхувах се да не я изплаша с настойчивостта си.
Също така неочаквано тя престана да плаче, отмести ръце от лицето си, по което се четеше неизразима мъка, а после, докато бършеше гневно сълзите си, каза дрезгаво: – Трябва да се случи твърде голямо чудо, за да дойда при вашия Бог. Така че е излишно да се стараете!
И отново се превърна в „желязната лейди“, която винаги сме познавали.
Обърна се рязко с количката си и напусна стаята ни.
Всяка сутрин Вяра, както и преди, идваше при нас на чай, но забелязахме, че от онзи паметен ден нещо в нея се е променило, сякаш се беше счупило или разрушило.
Така и тази сутрин я чакахме за чай.
След като се измих, седнах на малката масичка, подредена от Люба. Трите големи
чаши ухаеха с ароматна пара. В чинията
бяха сложени парчета домашен сладкиш
с вишни и кокетни сандвичи с масло и
сладко от кайсии. Целия този лукс ни но-
сеха сестри в Господ, които се грижеха не
само за нашите души, а и за тленните ни
тела. Колко често след неделните бого-
служения организираха за нас „вечери на
любовта“, защото разбираха, че старците
не ги глезят особено в този наглед приличен приют. И с каква любов бяха пропити
всички тези домашни сладкиши!
Стигнахме до нашия старчески дом по
различни пътища, но сега имаме обща съдба. Люба си няма никого, аз имам син, който живее далече отвъд океана в просперираща страна, но на него никак не му е до промените в моя живот. Пътищата Господни обаче са неизследими: Църквата Христова стана наш дом, а братята и сестрите – нашето истинско семейство. И както знаете, само щастлив човек може да желае щастие на другите, затова благославям сина си и неговото семейство и разбира се, непрекъснато се моля за тях.
Ето, вече си допиваме чая, а нашата
Вяра още я няма. В сърцата ни се прокрадва тревога. Какво ли би могло да й се
случи, че да се откаже дори от сутрешния
чай? Изгубени в догадки, грабнахме пар-
четата сладкиш и тръгнахме по дългия ко-
ридор към стаята на Вяра. Намерихме я да
седи в леглото със зачервени очи, объркана и развълнувана. В треперещите си ръце
държеше разгънат лист хартия, изписан с
равен почерк.
– Как ни изплаши! – прошепнах, за да
не събудя съквартирантката й. – Помис-
лихме, че си болна.
Тя ми подаде мълчаливо листа. По-
гледнах я въпросително.
– Вчера забравили да ми го дадат, днес
ми го донесе медицинската сестра – Вяра
избърса сълзите си с кърпа.
Тогава видях, че не е чак такава „же-
лязна лейди“, за каквато я мислехме.
Изглеждаше като объркано старо моми-
че, уплашено и самотно. Настаних Люба
на стол, а за седнах на ръба на леглото и
започнах да чета писмото. То беше от дъ-
щерята на Вяра, която я търсила дълги
години и накрая я намерила. Сега искаше
да я вземе при себе си. В писмото се каз-
ваше, че цялото семейство на дъщерята са вярващи и Вяра ще се почувства много добре, стига само да се съгласи да се премести при тях.
Изумена, отново прочетох писмото, този път за Люба. Дори не подозирахме, че Вяра има дъщеря. От емоциите, които бушуваха в мене, не знаех какво да кажа.
– Че това е просто прекрасно! – Люба, засияла с всичките си бръчки, намери ръката на Вяра и нежно я погали.
– Това е просто ужасно! – горчиво пророни Вяра. – Нали някога аз я оставих в сиропиталище...
В стаята настъпи тишина и всяка секунда ми се струваше като камък, който
пада в пропаст.
– Знаеш ли, приятелко – каза замис-
лено Люба, – може би това е онова чудо в
твоя живот, за което ти говореше, и Господ отново чука на вратата на сърцето ти?! В очите на Вяра виждах такава душев-
на борба и мъка, че всички утешителни
думи в този момент ми се сториха фалшиви. Но Люба усети това по-добре от мене. Понякога се удивлявах искрено на нейната мъдрост. Тя отново ми дойде на помощ и заговори с обичайната си деликатност: – Спомняш ли си притчата за блудницата? Господ й прощава греховете и не я осъжда. Повярвай ми, Той няма да хвърли камък по тебе и всичко, от което се нуждаеш, е да отидеш при Него веднага. И ако дори дъщеря ти ти е простила, значи Господ те обича повече, защото си изкупена с висока цена! Не знам всички обстоятелства в живота ти, а и това няма значение сега. Знам само, че всичко, което ти е нужно в момента, е молитва. Докато Люба говореше, аз мислено се молех отчаяно. Може би от човешка глед-
на точка звучи смешно, че две немощни старици могат да бъдат войнството на
Христос, но изведнъж се почувствах сил-
на и млада. Разбрах, че няма да предадем
нашата Вяра на този зъл грешен свят и ще
се борим за нея докрай. Нали борбата ни
не е срещу плът и кръв и старческите тела
тук не са пречка.
Ето че в очите на Вяра проблесна сла-
ба, несигурна надежда. Смутена, тя се по-
моли за първи път в живота си. Това беше първата й благословена стъпка към Бога, а колко още трябваше да извърви! Казват, че животът е най-добрият режисьор. Понякога той пише свой непредсказуем сценарий. Но всъщност режисьор на нашия живот е любещият Господ!
Великден беше двоен празник за нас, защото нашата Вяра прие Господ в сърцето си. И ето ни двете с Люба – изпращаме червения микробус, с който Вяра заминава за нов живот със семейството си. Те всички ни махат за сбогом, усмихват се, а в очите на Вяра виждам сълзи от радост и вълнение. Дълго стояхме на портата, докато червеното петънце не изчезна в далечината. Не исках да се връщаме в сградата, затова тръгнахме по алеите на нашата градина, която вече увяхва. Ярките астри и хризантеми ухаят горчиво, като прощален поздрав към изминалото лято. Първите жълти листа под краката ни напомнят за суетността на живота. Откъсвам бяла астра и я подарявам на Люба –тя умее да се радва на дребните неща като никой друг. Лятото отлетя толкова бързо, точно както нашата младост. Есента на живота ни влезе в своите права и е време да берем плодовете й. Обхвана ме лека тъга. Вървим, подкрепяме се една друга и всяка мисли за своето. Колко време трябва да живееш, за да разбереш кое е най-важното?! Понякога се оказва много трудно да придобиеш такова знание. – Ето че изгубихме нашата Вяра –в гласа ми се долавя неволна горчивина. – Спокойно, Надя! – стиска ободряващо пръстите ми Люба. – Напротив, намерихме сестра завинаги и дори във вечността ще бъдем заедно. Наистина сякаш точно за нас се казва в Божието слово: „А сега остават тези три: вяра, надежда и любов...“.
От думите й ми става леко и радостно. Продължавам шегата й: – Но най-голяма от тях е любовта.
И за пореден път се възхищавам на това, че моята скъпоценна сляпа сестра вижда по-добре от мене!
ОБЕЩАНИЕТО И ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ НЕГО
Не успях да се запозная с него лично. Нито да го слушам на живо. Но влиянието му в университетското градче на Кеймбридж се усещаше навсякъде още по мое време. Имах привилегията да прекарам три години от живота си сред хората с найвисок IQ (коефициент на интелигентност) в света. И ето, на 31 март 2018 г. многолюдно тържествено шествие с най-големи почести съпроводи в последния му път героя на модерността, иконата на прогресивното мислене, астрофизика Стивън Хокинг. Ковчегът с тялото му беше разположен в лимузина, която се движеше бавно по старите криволичещи улици на Кеймбридж, с техните древни, на места хилядолетни сгради.
ГИГАНТ НА НАУКАТА
Имена като „Имануил колидж“, „Джизъс колидж“, „Тринити колидж“, „Корпус Кристи
Колидж“, „Тринити хол“ напомнят за християните, основали тези елитни университети. Водени и вдъхновени от Божието слово, те са смятали висшето образование за свещен дълг. Мисионерът Чарлс Стъд и шестимата му приятели, поетът Джон Милтън, християнският философ К. С. Луис са само няколко от известните кеймбриджки християни, чиято пламенна любов към благовестието е оставила неизличима следа в световното Тяло Христово.
Има обаче и други известни възпитаници на университета в Кеймбридж. Поетът Самюъл Колридж пише своите легендарни произведения под въздействието на наркотици. Лорд Байрон, който излага на показ пред всички сексуалните си извращения. Естествоизпитателят Чарлс Дарвин – първият, допуснал идеята за творение без Творец.
И накрая Стивън Хокинг. Той несъмнено беше достоен за възхищение заради смелата му борба с неговото тежко заболя-
ване (амиотрофична латерална склероза), което още в младостта му е заплашвало да го парализира. Също така заради силата на ума, открил връзка между общата теория на относителността, теорията за гравитацията на Айнщайн и квантовата механика, която направи физиката достъпна за изучаване от неспециалисти. Наистина през септември 2010 г. в една вестникарска статия Хокинг заявява уверено, че „в съвременната физика няма място за Бога при създаването на Вселената“. Подобно на Чарлс Дарвин, който отхвърля необходимостта от Творец в биологичната сфера, Хокинг твърди, че ролята на Твореца е излишна и в областта на физиката.
И ето ковчегът с тялото на човека, който открито изповядва атеизъм, е внесен в най-голямата и най-стара църква в историческия център на Кеймбридж. Тук ухае на тамян. Под звуците на молитвени песнопения тленните останки на Хокинг намират своя последен пристан в Уестминстърско-
то абатство, където са погребани също
Джордж Фридрих Хендел и Исак Нютон.
След смъртта му гласът на астрофизика
с всеобщо ликуване е изпратен в космоса
като част от информационен пакет, създа-
ден в чест на Хокинг от учени от Европейската космическа агенция. Гласовият запис
на „посланието за мир и надежда“, предава-
но с помощта на радиовълни, ще пътува до
най-близката черна дупка – на разстояние
3457 светлинни години. Това е последното
завещание на гиганта на науката.
БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ
Никой от авторите на множеството
хвалебствия не забеляза тъжната ирония
в живота на Хокинг. Гласът на гения, който
притежаваше едва ли не свръхчовешка
сила на мислене, в крайна сметка заглъхна
именно в онази черна дупка, с помощта на
която цял живот се опитваше да докаже,
че няма Бог. Не се забелязват признаци
светът да е станал по-добро място благо-
дарение на работата на Хокинг. Мухите
все още изсмукват последните сили от из-
тощените тела на умиращи от глад деца. В
Близкия изток много градове, които някога
са били оживени търговски центрове, все
още лежат в руини. Телата на бебета, убити
в утробата, все още се изхвърлят в контей-
нерите за отпадъци към клиниките. Неза-
висимо дали съществуват черни дупки, или не, успоредно с прогреса на общест-
вото, което тъне в лукс, могат да се видят съпътстващите белези на неговата смърт: навсякъде властват експлоатацията на хора, терорът и смъртта.
Колкото и впечатляващ да е съвременният технически прогрес, два факта остават непроменени: тленността на човешкото тяло и низостта на човешкото сърце. Божието слово говори за тези два факта с невероятна упоритост. Вечното послание на благовестието днес е по-актуално от когато и да било. Творческият дух на човека, създаден по подобие на Бога, но разграничил се от това подобие, е бомба със закъснител. Врагът на човешките души добре знае какво говори, когато съблазнява Адам и Ева с думите: „Ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5). Но всъщност той забравя да им прочете „условията по сделката“. Хората наистина ще бъдат като богове. Човешкият разум без морален компас обаче рано или късно преминава в хаос. Творческите сили на хората, способни да създадат рай, в крайна сметка превръщат всеки рай в ад. ТОЗИ МОДЕЛ СЕ ПОВТАРЯ
ВЪВ ВСИЧКИ ОБЛАСТИ НА ЖИВОТА Същата атомна енергия, с помощта на която би било възможно екологично чисто и евтино да се заредят с електрическа светлина и най-бедните страни по света (от един килограм уран могат да се получат около 350 000 киловатчаса енергия), попада в ръцете на терористични държави. Целият Близък изток се превръща в политически заложник, а над Израел надвисва заплашителен меч. Пренаталните (предродови) прегледи ни позволяват да наблюдаваме развитието на детето в майчината утроба с помощта на
видеокамери за цветни триизмерни изображения. Деленето на първите клетки, мъничкото туптящо сърце, миниатюрните ръчички и крачета – всичко си е на мястото, всичко е съвършено и прекрасно. И то е изцяло програмирано генетично още в момента, когато се сливат сперматозоидът и яйцеклетката. Чудесата в медицината стават реалност благодарение на пренаталната диагностика. Например внукът на моя приятелка беше диагностициран със спина бифида и му направиха операция на гръбначния мозък още преди да се роди. Измерването на дебелината на врата на плода позволява да се определи рискът от синдром на Даун в началото на бременността. Чрез кръвни тестове, като т. нар. Пренатест, се откриват хромозомни аномалии в плода.
И какъв е резултатът? Процентът на абортите никога не е бил толкова висок. Само през първата половина на 2019 г. в Германия 56 550 бебета са убити в майчината си утроба. Същата жена политик, която наскоро предупреди за опасностите от шоколадовия крем „Нутела“, безсрамно се застъпва за абортите. Американският елит гневно осъжда разделянето на нелегалните мигранти от децата им на границата между САЩ и Мексико. Но същите хора мълчаливо одобряват продажбата на части от телата на абортирани бебета чрез Асоциацията за планирано родителство. Изкуственото оплождане (чрез метода инвитро), което позволява на бездетни двойки да имат дете, в същото време допринася за отхвърлянето на традиционните семейни ценности в полза на нравствената неангажираност. Майка лесбийка има с партньорката си дете, което е износено от сурогатна майка. Донорът на сперма е неизвестен. И този случай не е изолиран. Детето може самò да реши какво да бъде: момче, момиче или нещо по средата. Джендър мафията му предлага шестдесет различни вида пол, от които да избере, и горко на всеки, дръзнал да постави под въпрос това безумие.
След няколко години мултисексуалните родители ще получат и правото да решават кого биха искали да намесят в генетичния материал на детето си: малко от котка, от куче или от крокодил? „Сигурно можем да добавим малко от прасе?“ –
пита нова изследователска школа, която желае да експериментира с генетично сливане между човек и животно. „Редактиране на генома“ се нарича тази нова наука. Още малко и наистина ще изобретим първите инкубатори за чудовища.
И е логично, че в този свободен от нравствени ценности климат нашите идеологизирани средства за масова информация не се уморяват да се присмиват и да наричат закостенели нормалните майки, които смятат своята женственост и майчинството си за дар от Бога. Британският вестник „Дейли мейл“ редовно и с удоволствие публикува репортажи за „смели родители“, дръзнали да признаят публично колко много съжаляват, че са имали деца.
В това отношение примерите са безбройни:
• Децата в страните от Третия свят нямат какво да ядат, докато в Европа изхвърлят излишната храна и едно от всеки седем деца е с наднормено тегло.
• Сложните операции за трансплантация на органи спасяват живота на множество пациенти. Но успоредно с това процъфтява ужасен бизнес – търговия с човешки органи, които се вземат от затворници, изтърпяващи присъди в страни от третия свят, и се продават с фантастични цени на световния пазар.
• Индия и Пакистан притежават атомни оръжия, но не са в състояние да построят устойчиви на земетресения къщи за своите жители.
• Младите хора общуват с целия свят чрез едно щракване на мишката, но не могат да водят разговор на масата по време на вечеря.
• Роботите и инструментите извършват висококачествена работа, която повишава производствената ефективност, а детският труд продължава да бъде експлоатиран безпрепятствено в развиващите се страни.
• Дигиталният свят на порнографията е наситен със специфични продукти, но все по-малко двойки са в състояние да изградят пълноценни сексуални отношения помежду си.
• Еко- и биопродукти, отказ от пластмасови изделия – такива са актуалните лозунги на екоактивистите. Въпреки това нашите океани са замърсени с планини от вредни отломки, които, наред с друго-
то, попадат в червата на птици и животни, като причиняват тяхната масова смърт. Веднага щом човек започне да определя самостоятелно кое е добро и кое е лошо, той става жертва на собствения си егоизъм. Малко хора биха си помислили да действат, без да преследват лични интереси, да планират дългосрочно в полза на другите, а не на себе си, да обичат ближните си без скрити мотиви. Призивът за това трябва да дойде отвън. И той идва. Като гръм прозвучава глас от планината Синай и тези думи са изсечени в камък за вечни векове: „Не се покланяй на други богове, не убивай, не лъжи, не кради, не прелюбодействай, не пожелавай нищо чуждо, не лъжесвидетелствай“ (Изх. 20 гл.).
Когато се отказва от тези заповеди, защото ги смята за твърде ограничаващи, човек не намира желаната свобода. Напротив, той създава алтернативно творение по своя преценка и извращенията на това творение в наше време стават все по-чудовищни. Връща се законът на джунглата – превъзходството на силните над слабите. Творението, което желае да бъде творец, може да произведе само един плод – разрушение. След като джинът е пуснат от бутилката, не е толкова лесно да се вкара обратно. И най-лошото в това развитие е, че то вече плаши съвсем малко хора. Малцина са готови да отидат на барикадите.
НЯМА НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО
Как би изглеждал свят, в който хората използват своите способности в съответствие с Десетте заповеди, за слава на Създателя и за доброто на техните ближни? Такъв свят би бил без полиция, затвори и бракоразводни адвокати. И вероятно без психиатри.
Успокоява ме мисълта, че в тези тенденции няма нищо ново, дори мащабите им днес да изглеждат по-драматични от всякога. Библията разказва как хората безразсъдно се отдавали на сексуални извращения (Лев. 18:22; Римл. 1:26-27; Юда 1:7), принасяли малки деца в жертва на Молох (Лев. 18:21; IV Цар. 16:3), общували сексуално с животни (Лев. 18:23), почитали света и природата наоколо като божества (Римл. 1:25), силните експлоатирали слабите, за да подобрят начина си на живот (Ам. 8:6), заплашвали цели народи с унищожение (Пс. 82:5). И в библейските времена „посланието за мир и надежда“ на Стивън Хокинг, образно казано, би изчезнало в черна дупка на разстояние много светлинни години от мрачната реалност, господстваща на нашата планета.
Но това сякаш не притеснявало никого и тогава. Поне докато злото не дойдело до вратата на нечий дом. В края на IX век пр. Хр. пророк Илия възприема нравствения упадък в своята страна със същото
отчаяние, с което го гледаме и ние днес. А сънародниците му се веселят и празнуват, докато са на ръба на пропастта. Но в
драматичната верига от събития Бог прави
точно това, което ние, християните, толкова силно желаем: Той заявява за Себе Си.
Напълно открито – като огнена топка от
небето и дългоочакван проливен дъжд
след суша (III Цар. 18 гл.). И целият народ
извиква в един глас: „Господ е Бог!“, а Илия, застанал в центъра на езическата власт, бърза да извести, че Господ отново се е
възцарил в Израил. Той бил „избран“ демократично, със съгласието на всички из-
раилтяни. Точно тогава царицата обещава голяма награда за главата на пророка. И хората, наскоро изразили своята солидарност с Илия, вече преминават към всекидневните си дела – планиране на отпуска, събиране на дини, празнуване на сватба, метене на двора.
БОГ СЕ ОТКРИВА, НО ТОВА НЕ ВПЕЧАТЛЯВА НИКОГО
Вероятно точно това обстоятелство
шокира Илия, така че той, изтощен, се оттегля в пустинята с думите: „Господи, прибери душата ми“ (III Цар. 19:4).
И изведнъж чува глас. Нито в земетресението, нито във вятъра, нито в огъня. И със сигурност не в пакет данни, изпратен във Вселената. Бог действа различно. Гласът Му звучи в друга посока – към жителите на Земята. Тихият глас, който изправя Илия отново на крака (III Цар. 19:15), е само началото на нещо по-голямо. Покъсно Словото ще стане плът и ще обитава сред нас (Йоан 1:14). Ще ни се дадат мир и надежда в лицето на Спасителя на света. Това е глас, който кънти сред хаоса на падналото човечество, като отменя разрушителните дела на врага. Не черна дупка, а прекрасна ярка светлина, която дава живот.
Иисус Христос – Словото, станало плът, напомня на човечеството за първоначалното му предназначение. Той разказва истории, събуждащи копнежа за живот, при който творението живее според наредбите на Твореца – живот, в който се грижат за слабите и бедните (Лука 14:13-14), обичат и защитават децата (Мат. 19:14), пазят честта на брака – както мъжете, така и жените (Марк 10:6), стопанисват творението като ръка, сочеща към Божията слава (Пс. 18:25). Там няма място за убийства, войни и всякакви подлости (Мат. 5:38 и сл.).
Последният отговор, който Иисус дава на подигравателните речи на Своите съвременни Стивън Хокинги, е Голгота. „Ако си Бог, слез от кръста! Покажи ни доказателство!“ – се присмивали те. А Неговият отговор? Христос остава на кръста. До самия край. Неговият отговор? Гробът не може да Го задържи. Смъртното наказание на грешниците няма власт над Безгрешния. Той събира около Себе Си жадуващите, търсещите, вярващите и им
обещава място на Своята празнична трапеза в небето. Обещава, че тъмнината няма да остане завинаги и този уморен от греха свят в един прекрасен ден ще се върне към истинското си предназначение.
ТОЙ ДОЙДЕ
Иисус се възнася на небето, като обещава, че ще дойде отново. Той оставя и завещание. Неговото послание за надежда и мир трябва да достигне всички хора. Тези, които са приели Словото Му, са призовани да отидат в света и да проповядват благовестието (Мат. 28:19). Те трябва да бъдат светлина и сол в свят, който е загубил ориентира си, да проповядват посланието за помирение с Бога навсякъде, където могат, и да бъдат готови, ако е необходимо, да пожертват живота си за това. Да бъдат във света, но не от света (Йоан 17:16), е Христовата стратегия. Този план има име: Църквата е Божият земен екип. Чрез любовта си един към друг вярващите трябва да покажат, че са Негови ученици (Йоан 13:35), докато Той дойде и сътвори ново небе и нова земя (Откр. 21:1).
Изграждането на такава Църква според поръчението на Господ е нашият отговор на твърдението на Стивън Хокинг, че Бог е ненужен. Няма аргументи против преобразения живот на хората, които са се доверили на Иисус. Нека всеки път, когато на света се появява ново извращение – а това ще стане със сигурност – да се укрепваме взаимно, за да останем верни в своето решение. И с още по-голяма смелост и радост да защитаваме Божите напътствия, да ги следваме вярно както в собствения си живот, така и в живота на нашите общности, като се опитваме да съдействаме за това, Божият любещ, призоваващ, прощаващ и изцеляващ глас да се чува навсякъде чрез нашия характер и начин на живот. И така, глас в дигитален формат на път
към черна дупка? Не, по-добър е гласът, който някога е казал: „Да бъде светлина!“, и продължава да говори днес в живота на
всеки, готов да призове
името на Бога и да Му
повери живота си!
ДОКАТО
>> ПРОДЪЛЖАВА ОТ С. 21
Беше много труден период от моя живот. Аз също имах немалко грехове –прелюбодейство, окултни практики и т.н. Не бях съпруга и майка за пример. Последните четири години от брака ни нещата между нас сякаш бяха приключили. Виждах, че той вече „не ме зачита“
и тогава си казах: „Какво правя тук?“. Повярвах, че любовта ме е напуснала, и отношението ми към него се промени. Каквото и да се случваше, си казвах, че няма любов. Лошото беше, че двете ни деца понесоха всички лоши последици от нашите отношения и настъпилата раздяла. Преди пътищата ни с Илия окончателно да се разделят, се случи нещо, от което се срамувам, но то ми помогна да науча по труден начин, че Господ съществува. През 1994 г. бях останала без работа, затова реших да отида в Плевен и там да търся препитание. За целта трябваше да си намеря квартира. Но когато пристигнах в града, ми хрумна да се обадя на стар приятел и временно да остана при него. Същия ден той си беше поканил свой приятел на гости. През нощта този негов другар поискал да се възползва от мене, а моят приятел се съгласил да ме „предостави“. Бях много уплашена и им се помолих първо да отида в банята. Вече бях решила да скоча от терасата на втория етаж. Тъй като бях чувала за Господ, опитах да се помоля с думите: „Господи, ако Те има, помогни ми!“. Височината от втория етаж до тротоара беше около десет метра. С краката си усетих остъклената тераса на първия етаж и скочих.
Бог допусна да нараня само петата си. Не можех да стъпя на единия си крак. Разплаках се, когато лекарят ми каза, че ще се оправя. Но вече знаех, че Господ съществува. Сега живея на втория етаж и мисля, че е така, за да си припомням какво е направил Бог за мене, да вървя в Неговите пътища и да пазя Неговите заповеди.
През 1997 г. дойдох да живея в София. Беше ми много трудно, но Бог се погрижи за мене, като ми изпрати млада жена на име Руми, която по-късно стана най-добрата ми приятелка. Тя учеше богословие и ми даваше много ценни съве-
ти, а най-ценният от тях беше, че трябва да се покая. За съжаление тогава не исках да го направя. Мислех, че е твърде рано за покаяние. Исках още да поживея в греховете си.
По това време ходех в Православна църква и се молех на Господ Иисус Христос. Бях чувала, че много хора се молят на определен светец, чиято икона се намираше в Руската църква. Там имаше кутия за молби, където всеки можеше да пусне листче със своята нужда. Реших и аз да опитам, но вместо да пиша на този светец, се обърнах към Господ Иисус Христос – молех го да подари дом на мене и децата ми. След две години Бог отговори на моята молитва.
В този период в живота ми се появи мъж, когото обикнах. Той ме покани заедно с децата да живеем при него. След всичко, което се случи с Илия, се страхувах да не стане същото и с него. През 2004 г. се покаях за греховете си, но до новораждането ми изминаха още няколко години. Бог действаше в сърцето ми, промяната обаче вървеше бавно. Отдавна знаех, че животът на семейни начала е голям грях пред Бога, затова през 2010 г. с моя приятел сключихме брак. Въпреки че не заслужавах още един шанс, Господ ми подари втори брак с най-прекрасния съпруг, който искрено ме обича. През 2012 г. беше моето кръщение. Животът ми коренно се промени. Слава на Бога, лошите неща отминаха! След известно време осъзнах, че Господ винаги е работил в сърцето ми. Любовта ми се възроди и започнах пла-
хо да обичам. Отново си дадох сметка, че най-прекрасното чувство е любовта, която Бог е подарил на хората, защото Той самият е любов.
Не искам просто да живея. Искам първо да обичам. Винаги когато отвръщам на омразата с любов, обезсилвам омразата. Когато обикна някого, в сърцето ми не остава място за лоши чувства. Любовта надделява и това е от Бога. Господ просто преобрази сърцето ми. Сега, когато някой говори против мои близки, може да ми стане неприятно, но няма и
следа от омразата, която изпитвах преди, когато например някой се подиграваше
на моята баба.
„Ние Го обичаме, защото Той първо
ни обикна. Който каже: „Обичам Бога“, а
мрази брат си, е лъжец; защото който не
обича брат си, когото е видял, как може
да обича Бога, Когото не е видял? И тази
заповед ние имаме от Него: който обича
Бога, да обича и брат си“ (I Йоан 4:19-21).
Изминаха девет години от моето кръщение. Сега си казвам: Боже, благодаря
Ти, че има промяна в сърцето ми! Бог ме
води по пътя на съразпятие и освещение.
Всеки ден ми показва милост и любов.
Той ми подари църква, в която намерих
много приятели. И продължава да ми
дава смирение, търпение, благодат и вяра.
Бог да ви благославя да обичате!
Скоро научих за мой познат, че е болен от СПИН и болестта му вече е в напреднал стадий. Тази новина ме стресна, защото едно е да четеш по вестници за опасността от СПИН, съвсем друго е да се сблъскаш реално с нея. Шокира ме поведението на този човек и на хората от обкръжението му. Някога
бяха сексуално разкрепостени, важни, арогантни. Сега той се крие в самота, а останалите страхливо
пресмятат наум възможността по някакъв начин да са имали общи партньори. Докато разговаряме
за него, няма и следа от онзи нагъл поглед и нахална усмивка. Всеки се страхува да се срещне
с човека не защото ще се зарази, а защото в очите му ще види същата опасност, която грози останалите. Разделяме се. Отново слагат самоуверената маска на лицата си, а наум се молят злото да ги е подминало.
Питам се дали наистина днес сме толкова свободни, колкото си мислим, и
ако е така, защо тази свобода ни горчи?
Дали хората не са се подвели да вярват
в една измамна свобода, която, вместо
да носи удовлетворение, им причинява
болка, разруха и нещастие? Не са ли ста-
нали жертва на заблудите за радостта от
сексуалната любов и свобода, за които
светът не спира да говори, но в действителност малко ги познава?
Ето някои от най-разпространените заблуди:
І. В очите на Бога сексът е грях и Той е против всякакви интимни взаимоотношения.
Сексът не е грях. Той е едно от благословенията, с които Бог дарява хората (Бит. 1:28). Бог е създал хормоните, чрез които ни привлича другият пол. Без това
влечение не би имало любов между
мъжа и жената. Бог мъдро го е предвидил като естествен подтик за желанието
хората да създават свои семейства. Колкото и да е учудващо за някои, в
Библията се говори доста и открито за сексуалните взаимоотношения. Говори
се както за тяхната естественост и красота (виж Песен на песните), така и за рамките, в които трябва да се осъществяват, също и за проблемите, до които води злоупотребата с тях.
ІІ. Бракът е човешка приумица, чиято цел е била да държи хората под контрол. Днес той е отживелица.
Някои смятат, че бракът е
измислен
от човека, за да ограничава живота му в някакви норми и да го предпазва от болести и самоунищожение. Според
мнозина, след като вече сме „помъдрели“, нямаме нужда от ограниченията на брака. Отговорностите, с които той натоварва двамата партньори, в един момент стават ненужно бреме. В основата на тези схващания е грешното разбиране, че бракът се гради върху секса, като секс и любов са едно и също нещо. Вярно е, че сексът е разрешен само и единствено между хора, които са в брачни взаимоотношения, но това далеч не е целта на семейната институция.
В Бит. 2:18-25 е казано ясно, че бракът е постановен от Бога, за да преодолее човек самотата си. Следователно същността на брака е изграждане на близко общуване между мъжа и жената – интелектуално, емоционално и физическо, така че да удовлетворят нуждата си от взаимност. Встъпването в брак е посвещение на всеки от тях да посрещне тези нужди на другия. Бог е предвидил в брака да се постигне пълно единство. Изразът „една плът“ не се отнася главно до сексуалната близост, въпреки че смисълът му я съдържа. Тук се откроява идеята двама души да мислят, да действат, да чувстват, да бъдат като един. Сексът е само един от начините, по които Бог е промислил мъжът и жената да подсилват взаимната си обич и привързаност.
ІІІ. Да живееш в сексуално въздържание преди брака, а след това да имаш интимна близост само и единствено с брачния си партньор, не е съвременно.
Тази заблуда се шири, защото хората искат да изтласкат от ума и съзнанието си факта, че Бог съществува. Независимо от това обаче те са създадени от Него същества, с природа, вложена от Него. Тази природа се подчинява на определени закони. И каквито и доводи да се използват като оправдание, всички сексуални връзки без брак са наречени в Библията блудство, а когато семеен човек общува интимно с някого, който не е брачният му партньор, се говори за прелюбодейство. Бог определя и двете като сексуален грях.
От Бит. 2:22-24 става ясно, че само двама (един мъж и една жена) могат да се свържат така, че да станат „една плът“. Всяко напускане на тези граници руши непосредствено обичта и единството между мъжа и жената.
Бог е срещу блудството и прелюбодейството, защото при тях се проявява изключителна степен на нелюбов и безотговорност. Злоупотребява се с личността на човека – той се принизява до обект на нечии полови страсти. Някой се възползва от физическата близост, без да поема от-
говорност за емоционалните, интелектуалните и духовните нужди на другия (независимо дали е мъж, или жена).
На тази разруха във вътрешния свят се противопоставя Бог, защото обича всеки и цени високо емоционалната и духовната ни индивидуалност. Нараняването, унижението, незаинтересоваността са неизпълнение на Божия закон да обичаме ближния си както себе си.
ІV.
Няма проблем – всички го правят.
Това, че днес повечето хора не спазват законите на Бога, не означава, че те са отменени и няма да има последствия от тяхното неизпълнение. Мнозинството по даден въпрос не е гаранция, че това мнение е правилно. Колкото и да са много на брой, хората не могат да достигнат истинската мъдрост и справедливост на Бога. Те нямат властта да отменят закони, които не са имали силата да постановят.
V. Той (или тя) ме обича. Интимната ни връзка е „чиста“ – не е за пари, не разрушава чуждо семейство и т.н. В обществото често се смята, че ако двама души се обичат, сексът между тях не е грях. Ето още един наивен опит човек да оправдае действията си, като категоризира и степенува греховете. Но и това не е в неговата власт, защото няма обективни критерии. В Библията блудството и прелюбодейството са еднакво
големи грехове.
Доколко и докога „сериозната“ връзка ти гарантира сигурност? Възможно
ли е да обичаш някого, без да искаш да запазиш отношенията ви завинаги?
За да имаш сексуална връзка, е нужно
не просто да „обичаш“ другия, а да го обичаш толкова, че да поемеш отговорността да встъпиш в брачен съюз с него. Истинската любов не се страхува от тежестта на тази отговорност.
Зная, че веднага ще се надигнат хората, които живеят „на семейни начала“. Тяхната любима фраза е: „Подписът не прави брака“. В такъв случай обаче не би трябвало и да го разваля.
Няма причина да не искаш да узакониш
любовта и посвещението си към един човек, ако не те спира егоистичното желание да запазиш личната си свобода. Всъщност постоянната възможност за безпрепятствена раздяла и неограничена свобода са в основата на подобни съжителства. Тогава къде остават сигурността и онази прехвалена „обич“?
VІ. Не е възможно да получиш признание и уважение като пълноценен мъж или пълноценна жена, ако не поддържаш сексуални контакти.
Секс може да прави всяко живо същество – това му е дадено от Бога още при сътворението. Полови контакти имат и животните, та дори насекомите, но никое от тях не е станало личност с достойнство заради това. Следователно
не точно интимните връзки издигат авторитета на човешките същества.
VІІ. Сексуалното общуване ще потвърди любовта ни и ще заздрави връзката ни.
Хората, които вярват в тази заблуда, пропускат факта, че сексът не е пред-
виден да съществува отделно от брака,
така че сам по себе си да носи любов. Той
може да я разпалва, за известно време
да я поддържа, но без другите фактори
на брачните взаимоотношения сексът е
бледа сянка на истинската любов, която
рано или късно изчезва.
Още по-страшно е, когато тази заблу-
да отстояват хора с различни комплекси.
Водени от страха, че не са достатъчно
привлекателни за другия пол и ще ос-
танат сами, защото никой няма да ги ха-
реса и обикне, те са готови на всякакви
жертви, за да спечелят и задържат някого. Обикновено такива хора чувстват
огромна празнота в живота си, предиз-
викана от липсата на любов, сигурност
и оценяване. Проблемът е, че докато
търсят обичта и вниманието на другия
пол, наблягат върху своята сексуалност,
в която откриват разменна монета за
любовта.
Едни от тях никога не отказват на
поканата за интимна близост, защото
ги е страх да не загубят човека до себе
си или просто се опитват да се зарадват
дори на капчица внимание. Тя обаче не
може да удовлетвори потребността им
от стойностни взаимоотношения, така
че да се чувстват личности с достойн-
ство. Най-тъжното е, че с това поведение
всъщност намаляват шанса да задържат
другия и увеличават вероятността да ос-
танат сами.
Други се опитват да усъвършенстват
до максимум сексуалното си излъчване
и уменията си в това общуване. Жалкото
е, че колкото и дълго да задържат няко-
го, колкото и зависим да го направят, той все пак е с тях предимно заради секса. Дълбоко в себе си тези хора чувстват празнота и самота, защото да те оценяват като сексуален обект, е несравнимо с усещането, че някой те цени като личност и те обича заради това, което си. „Любовта“, следствие от сексуална зависимост, е твърде несигурна. Винаги има вероятност да се появи друг: по-добър, по-красив, по-различен. Такава любов изтощава неимоверно човека и накрая пак му се изплъзва. Трети развиват прекомерна нужда да виждат потвърждение за привлекателността си. Те флиртуват с всеки. Не зачитат чувствата и нуждите на другите. Важно за тях е единствено да получават така необходимото им внимание, но в крайна сметка нараняват и объркват себе си. В урагана от емоции не могат да различат любовта. Или са непрестанно влюбени в най-различни хора, или чувстват абсолютна апатия, а всичко това задълбочава несигурността и разочарованието им. Когато все пак срещнат обич, не я ценят и дори да я оценят, не могат да я задържат, защото са неспособни на вярност. Заобиколени са от „обичта“ и вниманието на мнозина, но между тях няма нито един (а и да има, не са в състояние да го разпознаят), способен да им даде онази посветена и отговорна любов, която да заличи самотата им.
VІІІ. Човек трябва да се освободи от всякакви задръжки и ограничения в секса. Разкрепостеността в стремежа към удоволствие води до нови и все по-силни преживявания. Повечето хора смятат, че преди брака трябва да си пробвал много неща, за да знаеш какво ти харесва и от какво имаш нужда. Защитниците на предбрачните интимни връзки настояват, че преди да се обвържеш с някого, задължително трябва да провериш дали си допадате сексуално. Други твърдят, че изневярата стимулира и укрепва брака. Ако всичко това беше вярно, повечето съвременни семейства би трябвало да са идеални, а не са!
Ще попитам как, след като човек е набрал инерция с най-различни партньори, накрая може да остане само с един? Как ще се отърве от момента на отегчението, защото в такива случаи сексът с един човек, колкото и да е добър, рано или късно се изчерпва? Отговорът обикновено е, че партньорите ще имат странични връзки. Подобно мислене е причината мнозина днес да бъдат убедени, че е невъзможно цял живот да останеш с един човек, защото любовта си отива и се запазва само уважението. Но това нито е истинска любов, нито е истинско уважение. В първичното си желание да не се съобразява с нищо и никого и да извлича максимум удоволствия човек е готов да прекрачи всички граници. Впуска се в луда гонитба за нови сексуални преживявания, но колкото повече търси удоволствието, толкова повече то му убягва. Необходими са още и все по-силни стимуланти за въображението и сетивността. Точно това са характеристиките на похотта. Основният проблем при нея е упоритият отказ да се признаят съществуващите граници.
Колкото и да не ни се иска, все пак е неоспорим факт, че човекът по своята природа е ограничен. А похотта търси неограниченост, затова е източник на най-различни извращения. Когато моногамната хетеросексуална връзка стане „скучна“, се открива стимул в груповите, бисексуалните и хомосексуалните отношения. Днес садомазохизмът и зоофилията се посрещат с насмешка. Но педофилията и некрофилията стряскат всички. Изтръпват ужасени, когато похотта се насочи към децата. Ако човек
обаче не я спира в другите й форми, как ще й попречи тук?
Тези територии са забранени от нашия Създател – те са враждебни на истинската сексуална наслада. Похотта носи удоволствие, но не и удовлетворение. Пристрастените към нея не осъзнават, че с лудата си надпревара унищожават именно това, за което мечтаят. Последиците са дълготрайна неудовлетвореност и объркване. Бог е срещу похотта, защото тя обезценява чувствата и изкривява до неузнаваемост природата на човека.
IХ.Сексуалната връзка без брак не води до отрицателни последствия за живота на човека.
Това е една от най-сериозните заблуди. Божието слово на много места предупреждава, че блудството и прелюбодейството имат своите горчиви последствия. Сексуалните грехове въздействат пагубно върху човека и неговата същност. Освен чисто физическата вреда (венерически болести, аборти, стерилитет и т.н.) те нанасят и огромни поражения в душата му. Причината е, че сексуалните отношения свързват двама души физически и емоционално. Раздялата с някого, след като си споделил с него тялото и душата си, почти винаги води до сериозно страдание. Стихията на емоциите оставя след себе си огромни щети. Мъката от предателството, разбитите илюзии, срамът предизвикват отчаяние, самота и депресия. Бягството в следваща връзка само задълбочава разочарованието, защото колко надежда може да остане в едно сърце, когато всеки взема по нещо от него и си отива?
Все по-честите полигамни взаимоотношения и болката от пренебрегването, липсата на вярност и посветеност неизбежно водят до подозрителност и желание за отмъщение. Постепенно човек се превръща в същия безскрупулен лъжец и разрушител като тези, които са го изоставили. Това наранява другите, но погубва и него самия. Той се държи зле с тях, макар че това не му носи удовлетворение. „Печели“ само моментната
радост, че и той се е научил да причинява болка, моментната утеха, че не е бил единственият глупак да страда от любов. Чуждата болка обаче не успява да излекува неговата. С поведението си такъв човек провокира у своя партньор същото отношение. И вместо да получи толкова необходимите му близост и отдаденост, за да изцели болката си, той трупа още повече разочарование. Недоверието е в основата на стремежа човек да дава възможно най-малко от себе си в своите следващи връзки, за да се предпази от поредното страдание. Но когато той дава по-малко любов, и получава по-малко. Това, че ограничава емоциите и надеждите си, не означава, че е унищожил своята потребност от обич и значимост. У хората е вложен Божият образ – те са устроени така, че имат нужда да дават и получават любов и нищо не може да промени този факт. Чувстват се истински удовлетворени само когато са свободни с доверие да проявяват обич и да я приемат от другите. Всичко, което осуетява тази свобода, ги води към самота и нещастие.
И дълбоката причина за това е, че не познават или не разбират естеството на Божите закони. Те не знаят, че Бог е любещ и заслужава доверие, защото най-добре познава сърцето, характера и нуждите на всеки от нас. Не знаят, че Той се радва да върши добро на онези, които Му се покоряват, като дава щедро –много повече, отколкото сме очаквали или заслужаваме. Не знаят, че Бог е предвидил за всеки човек подходяща, съответна на него половинка за брачен партньор и дори целият свят да ги отхвърля, за този човек ще бъдат повече от перфектни, защото ще са всичко, което е търсил и цени. Ако знаеха, биха си спестили много болка и мъка. Без Бога, без да познава и да следва Неговото Слово, човек не е способен да разпознае своята половинка, нито да я опази и задържи за себе си. Бунтът и грехът разцентроват и
замъгляват преценката.
Сексът свързва душите и телата на хората, затова, когато се разделят, те не могат да се отърсят един от друг. Дори
и след раздялата остават спомени, които неминуемо водят до сравнения между една и друга връзка. А тези сравнения пораждат мнителност и неудовлетворение. Човек се изкушава да не цени своя партньор.
Всичко това обърква хората. Несъмнено несполучливите им опити да станат като Бога – сами да определят правилата в секса, водят до хаос в живота им.
* * *
За Бога са значими стойностните взаимоотношения. Той цени вътрешния човек и неговата същност повече, отколкото дори самите хора ценят себе си. Ето защо Бог дава принципи за сексуалните взаимоотношения. Целта на тези ограничения е да съхранят човека и радостта му от секса. Да се съобразяваш с Божите норми, означава да предпазиш себе си от разочарование, болка и обезсмисляне на живота. Ако Бог е създал мъжа и жената и отношенията помежду им, Той е най-подходящият съветник. За човека остава само да разпознае фалшивата, поробваща свобода и да я разграничи от истинската.
1.Личност, която упражнява власт. Думата се употребява и за Бога (II Лет. 20:6) 8.Градът, в който израства Христос (Мат. 21:11) 9.Син на Давид, който въстава срещу баща си (II Цар. 13 – 19 гл.) 11.Съставен елемент от механизъм 12.Нота 13.Модел руски самолети 14.Третият цар на независимото царство Юдея (III Цар. 15 – 16 гл.) 17.Агитационен или рекламен постер, афиш 19.Стара мярка за тежина 21.Името, което приема Ноемин след завръщането си във Витлеем (Рут 1:20) 22.Поле в Египет, където Бог извършва чудеса (Пс. 78:12,43) 24.Обхождане на определена територия 26.Пушено свинско месо със сла-
нина. 27.Мярка за повърхнина 28.Древен град-държава в Месопота-
мия, който е в своя разцвет по времето на цар Ходологомор (Бит. 14:1)
30.Град и община в Норвегия 31.Дума, която описва болка, страх и
ридание (Йез. 30:2) 34.Глава от Псалмите 35.Цифра 37.Едър и сочен
плод (мн. ч.) 38.Южноамериканско преживно животно, отглеждано
за мляко и вълна 40.Система от условни знаци или сигнали 41.Част
от сложно око на членестоного 43.Село в Софийска област, община
Ихтиман 45.Израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на
Мойсей при битката с Амалик (Изх. 17 гл.) 46.Едно от наклоненията
на лада (другото е мажор) 48.Война, бран (остар.) 49.Анимационен
филм на Стоян Дуков 50.Газ, модификация на кислорода, който се образува в атмосферата при определени условия. 51.Течност, получена при изтискване на плодове.
1.Началните думи на Евангелието от Йоан (1:1) 2.Брат на Ревека
и баща на Лия и Рахил (Бит. 24 – 31 гл.) 3.Жител на Азербайджан
4.Название на учител преди Освобождението 5.Голям исторически
период от време 6.Метална жица 7.Една от трите съставни части на
риторичния триъгълник според Аристотел (другите две са логос и
патос) 10.Вид храст с ароматни вечнозелени листа, символ на Божията щедрост и доброта (Ис. 55:13) 15.Съдия в Израил, надарен от Бога със свръхестествена сила (Съд. 13 – 16 гл.) 16.Африканско
племе с нисък ръст 17.Състояние на суматоха, объркване и тревога 18.Вид палмово саксийно растение 20.Изолиран електрически проводник (мн. ч.) 23.Международна организация за паметниците на културата 25.Ефеска богиня, наричана от римляните Диана (Деян. 19:23-41) 29.Популярното название на празника Възкресение Христово 32.Система за организация на тоновете в музиката 33.Пазва, вътрешност (Лука 16:22,23) 34.Българомохамеданин 36.Дъщеря на Давид (II Цар. 13 гл.) 39.Казашки предводител 42.Възпаление на ириса на окото 44.Графичен знак, търговска марка на фирма, организация или продукт 47.Водно животно 48.Мярка за плътност във физиката.
Сънувах сън... Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше, кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни, нанизани със късчета олово, ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос... И всеки път
когато пак камшикът заплющеше, Потръпваше Христос, но все мълчеше...
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата, петна от кръв личаха по ребрата.
Навред – по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба... Силно възмутен,
аз пламнах, обладан от гняв свещен, па спуснах се и викнах: „Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!“...
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна... Аз... се ужасих...
че в него... своето лице открих!
Итака, как да се избавим от идващия Божи гняв, който неминуемо ще постигне „онези, които не познават Бога, и онези, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус“ (II Сол. 1:8)?
Има едно-единствено средство –180-градусов обрат на мисленето и живота, защото всеки от нас се ражда, обърнал гръб на Бога.
Ето молитва, чрез която от цяло сърце можете да изразите пред Бога желанието си за този обрат:
Господи Иисусе Христе, моля Те, прости ми всички грехове!
Признавам, че съм грешник, който заслужава Твоето осъждане, но вярвам, че на кръста Ти понесе наказанието, което заслужавам, за да бъда и аз опростен.
Моля Те, влез в сърцето ми, новороди ме духовно и промени живота ми! Не искам вече да живея в грях пред Тебе.
Приемам Те за свой Спасител и Господар на живота ми!
В името на Господ Иисус, амин!
Ако сте се обърнали искрено с подобна молитва към Бога, имате пълно основание да приемете с вяра прошката, която Той е обещал да даде на всеки каещ се грешник.
Живейте до края на дните си верни на Бога! Това ще е възможно само ако четете всеки ден Библията, не преставате да общувате в молитва със своя Спасител Иисус Христос и израствате духовно, като посещавате редовно здрава, библейски основана църква.
Това ще ви осигури небето!
