ато всеки главен редактор, и аз се питах как да провокирам у Вас интерес към статиите от поредния брой на Вашия „Прозорец“. Поне докато попаднах на това:
„Неговата ревност никога не деградира в ярост, твърдостта Му – в инат, милосърдието Му – в мекушавост, нито пък благостта Му – в сантименталност. Той е далече от светското, но не е безразличен или саможив. В себеотрицанието Му няма мрачност, в умереността Му няма суровост. Той съчетава детска невинност с мъжествена сила, пълно посвещение на Бога с неуморна заинтересуваност от благополучието на човека,
нежна любов към грешника с безкомпромисна строгост към греха, внушително достойнство със завладяващо смирение, безстрашна смелост с разумна предпазливост, непоклатима твърдост с блага любезност“ (Бърнард Рам).
Повечето от Вас вече се досетиха, че не говорим за човешки качества от сферата на добрите пожелания, а за светлия характер на Богочовека Иисус Христос. Нека попитам – бихте ли написали поздравителна картичка на своите близки, в която да им пожелаете добър характер? Да, и аз бих се притеснил да не ги засегна – както аз, така и те, най-често се ласкаем, че вече го имаме.
И все пак точно цитираните балансирани качества са онова, което най-много
бих пожелал за себе си и ближните си. Най-доброто, което мога да направя за
себе си и за околните, е да култивирам
характера си. Да не говорим, че той е и единственото, което се очертава да изнеса от земния си живот.
Но ето че стигаме до най-добрата
вест! Иисус-Христовият характер е постижим за всеки от нас. Да, точно така –постижим е. Ето как го изразява христоподобният апостол Павел:
„Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20).
Моля Ви, прочетете внимателно отново за тези качества на Иисус в горния цитат, а след това прочетете и статиите в списанието. „Заплатете“ с това време, защото може да „закупите“ скъпоценни тайни как да постигате собственото си христоподобие. Така ще облекчите не само своя живот, а може би още повече –живота на ближните си. Благодатно време
с новия брой!
ори не подозирах, че мога да
се дразня толкова. Един ден
със съпругата ми купихме
нов голям килим и го сложихме в хола.
Беше времето на рождествените и ново-
годишните празници и децата ни убеди-
ха да им купим пиратки и бенгалски огън.
Няколко пъти предупреждавах всички
да не пипат нищо без мене. Бях в другата
стая, когато чух пукане, след което усетих
остра миризма на изгоряло. Като изтичах
в хола, видях кафяво петно върху новия
килим. До него лежаха останките от пи-
ратката. Само как крещях на децата си!
Аз, пастирът на църквата, който сам не-
веднъж е учил хората да не се дразнят, да
не се гневят...
Защо ние, християните с преобразе-
ни от Бога сърца, се дразним? Една от
основните причини е недостатъчната
любов към Бога. Ние не разбираме, че любещият Бог позволява на хора или обстоятелства да ни дразнят. Той обаче пра-
ви това за наше добро. Когато го осъзнаем, сме готови да се смирим пред Него.
В Библията има добър пример. Един
ден Давид с част от верните си воини трябвало да избяга от Йерусалим, от сина си Авесалом, който бил завзел властта. Тогава излязъл Семей, синът на Гера от Сауловия род, и започнал да клевети Давид и да хвърля камъни по него. Воините искали да убият Семей, но Давид казал: „Нека злослови, защото Господ му е заповядал да злослови Давид. А кой може да каже: защо правиш така?...
Оставете го, нека злослови, защото Господ му е заповядал; може би Господ ще погледне милостиво на унижението ми и
ще ми въздаде Господ добро за днешното му злословие“ (II Цар. 16:10-12).
Давид много обичал Бога и в тази
ситуация Му се доверил. Колко често ни липсва такава любов, такова разбиране
за живота, каквито имал Давид. Ние сме обиждани, клеветени, преследвани, с
нас постъпват несправедливо – именно Господ ни изпраща всичко това. Бог, Който ни обича и Когото ние обичаме! И всяко раздразнение тук е преди всичко несъгласие с Бога. Колко важно е при такива обстоятелства да не грешим! Нека си припомним последната ситуация, в която сме били раздразнени и сме се разгневили. И как би се променила нашата реакция, ако бяхме последвали примера на Давид в този момент? Несъмнено е много трудно да реагираш като Давид. Много по-лесно е да дадеш воля на емоциите си, подобно на Йона, когато Бог му разкрил плановете Си, които пророкът не искал да приеме. „От това Йона се огорчи силно и възнегодува. И се моли на Господ, и каза: „О, Господи! Не говорех ли това, когато бях още в моята земя? Затова и побягнах в Тарсис, защото знаех, че Ти си Бог благ
и милосърден, дълготърпелив и многомилостив и съжаляваш за бедствието. И сега, Господи, вземи душата ми от мене, защото е по-добре да умра, отколкото да живея“ (Йона 4:1-3).
Йона бил раздразнен, защото искал своето, а не Божието. Но това ли очаква Господ от нас? Човек може да знае за всички прекрасни качества на Бога и въпреки това да се дразни, да се бунтува, да бяга от Него. Ако обичаме Бога обаче, както постъпва Давид, ще се смирим под Неговата силна ръка, ще търсим и ще желаем Божието. Нали „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15).
Той ни дава сила да обичаме и да не се дразним. Любовта не се дразни!
В детството си бях злопаметно момче.
Помнех злото и си отмъщавах. Ако например ме обидеше мой връстник, запомнях
това и когато се появеше възможност да
човека до грях. Освен това често разрушава семейства. Защото броенето на недостатъците на ближния може да не
спре дълго и един ден да достигне критична точка. Тогава един от съпрузите казва: „Край! Не мога повече така!“. Истинската любов „не държи сметка за злото“ („не мисли зло“). И Господ ни дава пример за такава любов. „Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на хората прегрешенията им“ (II Кор. 5:19). А сега си представете какво би станало, ако Господ помнеше всичките ни грехове. Ние сме живи до днес само поради една причина: Бог в Христос не ни е обвинил за нашите грехове, а ги е простил и чрез Своята благодат приписва на вярващите в Христос Неговата правда. „Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл. 5:5). Сега, със силата на Светия Дух, живеещ в нас, ние също можем да не държим сметка за злото на никого и да проявяваме истинската Божия любов към всички хора.
Библията също ни предупреждава
за последствията от злопаметността или непрощаването. Иисус Христос разказва такава притча: един господар простил на свой длъжник огромен дълг, но длъжникът не искал да последва примера му и
след като се срещнал със съседа си, който му дължал малка сума, започнал да го
души. Тогава неговият господар го повикал и казал: „Рабе лукави, аз ти простих
целия онзи дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над
другаря си, както аз се смилих над тебе?“.
И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докато не му изплати
целия дълг. Така и Моят Небесен Отец ще постъпи с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брат си прегрешенията му“ (Мат. 18:32-35).
Господи, помогни ни да имаме истинска любов, която не държи сметка за злото, и да прощаваме, както Ти си ни простил!
му отмъстя, действах. Някои съученици дори казваха, че съм отмъстителен. Християните също често имат проблем с „търсенето на сметка за злото“ или с непростителността. Ние може да не изостряме някакъв конфликт, но в съзнанието си го „вписваме в сметката“ и ограничаваме или изобщо прекъсваме общуването си с оскърбителя. Подобно нещо може да се случи дори сред найблизки хора, в собственото ни семейство. Съпрузите нерядко си казват: „Винаги правиш всичко по свой начин, никога не се вслушваш в моето мнение“; „Отново пресоли манджата“; „Никога не разтребваш след себе си“; „Винаги закъсняваме заради тебе“ и т.н. Познати фрази?
Може би и Вие помните злото, съзнателно или не. Но това е един от признаците, че не сте простили на ближния си. Така „търсенето на сметка за злото“ води
якога дразнил ли Ви е някой? Мене някои са ме дразнили. Въпреки че обичам хората и харесвам повечето от тях, има личности, които ме ядосват понякога. Например не обичам, когато някой шофира пред мене бавно, без да има видима причина. Дразни ме, когато хората вършат работата си зле: зидарите слагат тух-
лите накриво, мазачите измазват стените неравно, водопроводчиците не почистват добре тръбите, така че те отново се запушват, а пътните строители ремонтират лошо пътищата.
Яд ме е на лентяите, също и на онези, които работят само в присъствието на началниците си. Дразнят ме мъже, които се отказват да работят, след като са получили малка контузия. Не защото не могат, а защото не искат. Жените им работят, а те си седят вкъщи.
Но любовта не се дразни („не се сърди“), както пише ап. Павел (I Кор. 13:5).
Какво означава „раздразнение“? В речниците на Новия Завет на гръцки тази дума се превежда като: „ядосвам се, озлобявам се, разгневявам се“.
По какво се различава гневът от раздразнението? Често гневът следва раздразнението. При нас става точно така. Но не и при Господ. Святият Бог изпитва свят гняв. А ние не
можем, когато се гневим, да не съгрешаваме.
Викането е следствие от раздразнението. Когато човек
е ядосан, започва да вика. Възмутени сме от нещо или от някого – затова викаме. А не трябва да бъде така. Първо, викането е признание за безсилие. Повече не сме в състояние
да направим каквото и да било, ситуацията излиза извън
контрол и можем само да крещим. Но за да не викаме, не трябва да се дразним.
Обидата също е вид раздразнение. Обидени сме, защото някой ни е оскърбил, постъпил е с нас несправедливо. Всичко вътре в нас кипи, затваряме очи и... се обиждаме. Обидата обаче не води до никъде. Това е отрова, която ни унищожава и разрушава отношенията с нашите близки. Обидата е като наркотик, от който постоянно се нуждаем. Трябва да вземем още няколко късчета обида, още няколко късчета, още... Но за да не се обиждаме, не бива да се дразним. Как да се научим на това?
В Божието слово четем, че родителите не трябва да дразнят децата си, т.е. нужно е да се съобразяват с чувствата на детето, да го уважават, да не го унижават, а да се отнасят към него справедливо и с любов. Това е истинската любов към детето! Да видиш човека в него. Да го възприемаш не като неотстъпчив тийнейджър, а като пълноценен, създаден от Бога малък човек, достоен за уважение. Това е любов! Но как да се научим да обичаме така?
Апостол Павел пише, че любовта „не се сърди“. Всеки се ядосва понякога, защото някой го дразни. Разбира се, има
и свят гняв. Господният гняв е наистина свят! Ако Бог се гневи, това е правилният отговор на злото и греха. Но човешкият гняв, както е писано, „не върши Божията правда“ (Як. 1:20). Ние също се възмущаваме от несправедливостта, греха, злото и насилието. Когато обаче започнем да се ядосваме, често не можем да спрем навреме и гневът ни води до грях. Раздразнението говори за липса на състрадание, което е следствие от нашия егоцентризъм. Трудно ни е да разберем болката на ближния, да се поставим на негово място, да погледнем ситуацията през неговите очи. И най-важното
– да я видим през очите на Иисус Христос. Как я възприема Господ?
Когато Бог просвещава сърцето със Своята любов, един крещящ и зъл човек изведнъж се превръща в съкрушен грешник, който се нуждае от прошка и освобождение.
Нашите реакции и поведението ни веднага се променят. Виждаме, че зад волана на бавнодвижещата се кола, която ни е ядосала, седи момиче, най-вероятно получило наскоро шофьорската си книжка. Затова тя се чувства несигурна
Бог е създал човека като социално същество. Не можем да живеем сами. Имаме нужда от други хора, за които да се грижим. Искаме да обичаме и да бъдем обичани. Критикуват ни, но ние прощаваме. Учим се един от друг. Това е възможно само в общество.
Обратното на любовта и приемането на ближния е самотата. Понякога се случва така: хората ни дразнят и ние се отдалечаваме от тях, крием се, обиждаме се. Обидата е следствие от раздразнението. Но всъщност тя не е изход от ситуацията, не е решение на конфликта. Обидата е егоизъм и липса на любов. Божието слово ни учи да се отделяме от хората само когато трябва да разговаряме с небесния Отец, да се молим на Господ, „Който е в тайно“, да се обърнем към Този, Който покъсно ще ни „въздаде наяве“ (Мат. 6:6). В останалите случаи постоянно се нуждаем един от друг, от любов, от приемане и прошка.
Понякога се питам: и Иисус Христос ли се е дразнел от хората? Как се е чувствал, когато ги е гледал? Дразнел ли го е Юда Искариот? Нима не се е ядосвал на Петър, който се е отрекъл от Него? Всъщност (и това е потресаващо!) Иисус Христос не се е дразнел от хората, защото ги е обичал! Обичал ги е истински. Както само Бог може да обича.
Бог е любов. Именно в Него са съчетани всички характеристики на истинската любов. И Той излива Своята любов над нас, прави ни способни да обичаме. Бог е Този, Който
на пътя. И тогава, докато изпреварваме колата й, мислено молим нея и Бога за прошка, че сме се възмутили и ядосали.
Любовта не е норма на поведение и не учи на правила за добри обноски. Понякога проповедниците ни съветват как
да се държим, за да не показваме гнева си, как да се усмихваме, когато всичко отвътре кипи. Именно на това се гради психологията. Истинската любов обаче не е учтивост и добри обноски, не е умело прикриване на истинските чувства. Някой беше казал, че учтивостта е пародия на любовта. Абсолютно съм съгласен. Разбира се, трябва да научим правилата на добрия тон, на етикета. Но това никога няма да замени истинската любов.
Бог е създал хората различни един от друг. Всеки от нас има своите силни и слаби страни. Ние сме красиви и грозни, смели и страхливи, общителни и затворени. И всъщност това е благословение. Така Бог ни учи да прощаваме, да приемаме, да търпим и да обичаме – да се допълваме взаимно. Ние сме единни в това многообразие!
ни дава сила да не се дразним и да приемем в сърцето си хората, които не харесваме.
Когато умира на кръста, Иисус Христос вижда тълпа от римляни и евреи, книжници и фарисеи, които сипят множество хули и проклятия срещу Него. Но Той ги гледа и моли Своя небесен Отец: „Прости им, Отче, защото не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Дори на кръста Иисус обича тези хора. „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16).
Защо мога да обичам хората? Различни хора. Защото Бог обича този свят! Всеки човек. Защото Той е обикнал и мене. Защото Христос живее в мене. И самият Иисус обича всички хора, които ме заобикалят! В това е силата на благовестието! Важно е да се покоряваме на Светия Дух, Който живее в нас. Да не угасяме Духа. Да живеем според Духа. Наскоро с група служители от различни страни се върнахме от десетдневно пътуване до Израел. През цялото време бяхме заедно, следвахме нашия екскурзовод в Ен Гади
и Йерусалим, Голанските възвишения и Кесария, любувахме се на разкопките из древните обекти. Всички сме толкова различни, но така добре се допълваме. Ние прощаваме и на нас ни прощават. Но най-важното е, че се обичаме!
В бъдещето Господ ще създаде нов град Йерусалим –
за онези, които са спасени и Го обичат. Всичко е започнало
в райската градина. Хората били сътворени от Бога, за да имат общение с Него. Те живеели сред потресаващо кра-
сива природа. Тогава били само двама: Адам и Ева. И това
било началото на едно голямо бъдеще.
В края на времето Господ ще ни пресели в огромен град, където всички ще бъдем заедно, един до друг. Всеки ще бъде уважаван и обичан, всеки ще получи ново име от Господ. Там ще има сътрудничество и общуване сред цялото човешко семейство. Това е Църквата!
Често си мисля за Църквата, за трудния път, който всеки от нас е извървял към Бога, за това, как Господ работи с нас. За всеки човек може да се напише книга. И тя ще бъде удивителна и интересна, защото всеки от нас е шедьовър на Божието творение. А Църквата се състои от милиони или дори милиарди такива шедьоври.
Аз съм един от многото в Църквата на Бога. Толкова се радвам, че Господ ме прие (без раздразнение!) и ми прости!
Знам какво представлявам.
Дълбочината, величието, необят-
ността на Божията любов е отвъд моето
разбиране, но искам да я живея. Всеки
ден.
Какво е отмъщението? Това е жела-
нието на обиден човек да отплати
за злото със зло, „както заслужава“, да причини болка на врага с дума или дело, да нанесе
рани, „да го изтрие от лицето на земята“...
Колко пъти в живота си сте били тол-
кова обидени, че раната Ви е наподобявала
голяма планина, която напълно помрачава
Божията светлина, когато е изглеждало, че
няма нищо на света, което да може да ви
утеши, освен отмъщението, безпощадно
като стоманата на добре наточено острие.
Отмъщение, отмъщение, отмъщение!
Такива са преживяванията на неново-
родения човек.
Когато християнинът преживее обида
и не я принесе в молитва пред Господ, не
се смири и не прости, той също се изкуша-
ва да отмъсти на оскърбителя. Думите на
тази статия са насочени към вярващи, кои-
то имат такива преживявания.
Нека обърнем внимание на един пример от древността – класическия пример с Давид. Цар Саул дава жената на Давид, своята дъщеря Михала, на друг, а самият той с избрана войска от три хиляди души излиза да търси Давид, за да го убие. Кое сърце не би се възмутило от такава несправедливост и жестокост от страна на царя?
Кой смъртен не би искал да си отмъсти на
такъв човек? Два пъти Саул е в „ръцете“ на Давид, но той не пожелава да си отмъсти на царя: „Нека Господ разсъди между мене
и тебе и нека ти отмъсти Господ за мене; но моята ръка няма да бъде върху тебе... Нека
Господ бъде съдия и Той да разсъди между мене и тебе. Той ще разгледа, ще разследва делото ми и ще ме спаси от ръката ти“ (I Цар. 24:13-16). Когато чета тези думи, сърцето ми се вълнува, а устните ми изричат молитва: „Господи! Направи ме по време на такива преживявания като Твоя слуга Давид!“.
Защо това събитие е толкова въздействащо за всеки истински християнин? Защо е толкова скъпо за нас, които живеем много векове по-късно? Първо, защото и ние понякога изпитваме човешка несправедливост, извършена срещу нас. Второ, защото Давид действа в духа на Новия Завет: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото е писано: „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя“ –казва Господ“ (Римл. 12:19). Обърнете внимание на думите: „Дайте място на Божия гняв!“. Да не отмъщаваш за себе си, означава да предадеш своето дело в ръцете на Бога. Нашият Бог е дълготърпелив и много милостив. Той търпи Саул дълго време. Два пъти му дава да се увери, че Давид не крои заговор срещу него. Саул съжалява за враждебното си отношение към Давид, „покайва се“, плаче, но след това отново се връща към лъжливия си път. Накрая
Господ чува молитвата на Давид, застъпва се за него и Саул умира от ръцете на един амаличанин (II Цар. 1:7-10).
Апостол Павел, когато се обръща към християните в Рим, пише: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени!“. Кой е способен да изпълни такова повеление? Със сигурност не този, който живее плътски. Защото плътта, на чийто закон се подчинява, диктува: „Отмъсти!“. Не този, който мисли, че е повече, отколкото е. Той все още няма нито съзнание за личната си незначителност, нито разбиране за прошката! Не някой, който е обсебен от мания за величие. Той смята, че всичко му е позволено!
„Тогава кой?“ – ще попитате вие. Само този, който е истински християнин, независимо от църковното му звание, сан или положение! Само онзи, който е храм на Светия Дух, живеещ в него! Само този, който е предал духовния си спор с хората изцяло на Господ с думите: „Господ ще разгледа, ще разреши моя случай“.
Божието слово дава на нас, вярващите, скъпоценна заповед: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени“. Защото този, който отмъщава за себе си, сам е победен от злото. Той е паднал духовно и лъже, а дяволът тържествува над него. Който отмъщава за себе си, е убит в битка, полумъртъв воин. Той е радост и триумф за сатана, който го е „впримчил във волята си“, той е скръб и тежко бреме за църквата.
кушението да отмъстим. „Защото в това, което сам претърпя, като беше изкушен, може и на изкушаваните да помогне“ (Евр. 2:18).
Само онзи, който издига авторитета на Божието слово над своите обиди и скърби, който приема „сладко и горчиво“ от ръката на Господ с кротост.
Имате ли силата да се въздържате от отмъщение, когато сте смъртно обидени? Не, никой от нас няма такава сила в себе си. Христос е нашата сила! Той е нашата победа! Само Той е в състояние да ни пази от отмъщението и дори от из-
Затова нека и ние, братя и сестри, се научим да се обръщаме към Христос при всички изкушения, като молим за Неговата милост, мъдрост и сила. И Господ ще ни помогне да се смирим и да простим, да не съдим хората, а да отдадем всичко на праведния Божи съд, защото е писано: „Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя“ – казва Господ!“ (Римл. 12:19).
ъщността на старозаветното свещеничество
така изцяло се припокрива със същността на Божията църква, че ап. Петър изразява свободно твърдението, което цитирахме: „Вие сте род избран, царствено свещенство“. Каквато и страна на този въпрос да разглежда апостолът:
ръкополагането на свещеника, неговото служение, правата или наследството му – всичко сочи към Божията църква.
Ако разглеждаме Църквата по този
начин, непременно бихме искали да се
поклоним пред престола на Бога и Агне-
ца в искрено благоговение! Колкото повече знаем за святото положение, към което сме призовани чрез новорождението, толкова по-усърдно ще се стремим да живеем според нашето небесно призвание.
Служението на старозаветния свещеник започва с издигането му в сан. Това е била вратата, отвъд която за Божия избраник се е откривал нов живот, изпълнен с голяма отговорност и благословения. Никой не е можел да изпълнява свещеническа служба, без да бъде посветен за това. Ето защо Аарон и синовете му според Божията заповед са преминавали през съответния обред, който ги е утвърждавал за служение. В 8 глава от книгата Левит намираме подробно описание на този обред.
Дори при бегъл поглед към това събитие става ясно, че посвещението има две страни: Божия и човешка. В процеса
на посвещаването основното действие
се извършва от Господ и избраните Му продължават започнатото от Него дело.
Бог благославя Аарон и синовете му –
без това те не биха могли да свещенодействат в пълния смисъл на думата. Бъдещите свещеници е трябвало да бъдат умити, облечени в специални дрехи и помазани с елей. Всички тези действия, както Бог е заповядал, е извършвал над тях Неговият слуга Мойсей.
Аарон и синовете му преди всичко били умити. „И Мойсей доведе Аарон и синовете му и ги уми с вода“ (Лев. 8:6). Ние знаем, че всеки обред на умиване в Свещеното Писание насочва към вътрешно очистване. Затова Бог благоволява да покаже ясно на хората, наблюдавали посвещаването на бъдещите свещеници, че когато започват да служат, Аарон и синовете му първо трябва да бъдат очистени от своите грехове. С нечистотата и прегрешенията, извършени в живота им дотогава, те не може-
ли да застанат пред Бога и да Му служат. Ако искали да имат достъп до Господ и да живеят в Неговото свято присъствие, трябвало да осъдят и премахнат от себе си онова, което е неприемливо за Него, а именно греха.
След като умил Аарон и синовете му, Мойсей ги облякъл. Това също имало дълбок смисъл. Свещениците трябвало да идват в светилището и да служат на Бога не само очистени, а и облечени в специални дрехи. По тази причина дрехите им са описани до най-малките подробности. Всичко, което свещениците обличали, за да служат в светилището, трябвало да бъде от бял лен. Това бил цветът на израилското свещенство. Той посочвал, че Бог живее в светлина и се облича с нея като с дреха (Пс. 103:2), така че дрехите на Неговите свещеници представяли тази светлина. Ленът в Свещеното Писание е символ на чистота и праведност. Пророк Исая нарича дрехите на праведните „одежди на спасението“ и „дрехи на правдата“ (Ис. 61:10), а в Откровението на Йоан Богослов висонът (т.е. лененото платно) е наречен „праведност на светиите“ (19:8).
Помазването следвало обличането. „Тогава Мойсей взе помазен елей и помаза скинията и всички неща, които бяха в нея, и ги освети... И изля от помазния елей върху главата на Аарон и го помаза, за да го освети“ (Лев. 8:10,12). Аарон и синовете му стоели пред Бога и Неговия народ умити и облечени в бели
дрехи. Това обаче не било достатъчно, за да бъдат ръкоположени за служението. Господ заповядал на Мойсей да помаже Аарон и синовете му със свещен елей. Въпреки че в Левит се описва само помазването на Аарон, в Изход 30:30 се казва, че синовете на свещеника също трябва да бъдат помазани със свещен елей. Според еврейската традиция обредите за помазване на първосвещеника и свещениците се различавали по това, че при него елеят се изливал на главата му, а при тях се помазвало само челото.
Това помазване със свещен елей също било важно. Елеят в Божието слово е предобраз на Светия Дух. Господ свидетелства, че свещеническото служение може да се извършва само с помощта на свещена сила, която се придобива чрез помазване от Бога. И така, бъдещите свещеници били умити и облечени в свещенически дрехи. Умиването в духовен смисъл ги отделяло от нечистотата, а обличането
на специални дрехи им позволявало да влязат в присъствието на Бога. Но едва след като били помазани с елей, те можели да служат пред Господ. Духовната сила за практическото служене се дава само от Бога. И само
тази сила ще ни помогне да живеем и да служим както Той иска. Посвещаването на служението ни
насочва към същността на новораждането. Господ Иисус Христос казва: „Ако
някой не се роди от горе, не може да види Божието царство“ (Йоан 3:3). Този, който днес си задава въпроса на Никодим („Как може да стане това?“), има възможност да намери чудесен отговор за себе си в обреда за издигане в сан на свещеника.
Ние, като Божи деца, трябва да изминем подобен път – пътя, по който са минавали свещениците от времето на Мойсей и Аарон, за да имат правото да стоят пред Бога и да общуват с Него.
Новораждането винаги е било тясна врата, през която хората са влизали в общение с Господ. Никой не може да претендира за правото да бъде Негово дете, член на Христовата Църква, ако не е роден от Бога. Нито формалното
присъединяване към дадена църква, нито общуването с Божия народ правят хората граждани на небето. Ако искаме да сме част от царското свещенство, трябва да се родим от горе, което в това отношение изпълнява същата роля като посвещаването в древността. Подобно на посвещаването на свещеника за служение, новораждането има и Божия, и човешка страна. Това, което ние сами не можем да направим за своето спасение, извършва Бог. Апостол Павел, когато размишлява върху човешките опити да се изпълни Законът, възкликва в отчаяние: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“. Бог обаче му открива Своята благодат и по-нататък той свидетелства: „Благодаря на моя Бог чрез Иисус Христос, нашия Господ“ (Римл. 7:24-25).
Бог ни очиства с кръвта на Своя Син, облича ни в праведността на Сина Си и
ни помазва с Христовия Дух. Никога не бихме могли да направим това сами.
Същността на спасителната блага
вест е в това, че в Иисус Христос придобиваме мир. Това прекрасно послание
казва на всички, които са обременени
и се задъхват от усилия, че има товар, който не потиска – блаженото иго на
Този, Който призовава: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Само в Христос
за всички бирници и грешници е отво-
рен извор, който дава сила за нов живот. Само оттам извира потокът, който очиства от всяка нечистота!
Бог иска да направи за нас нещо
повече, от това, просто да ни очисти. Когато блудният син се върнал у дома,
бащата наредил на слугите си да донесат дрехи, за да скрият голотата на сина му. Бог ни облича в дрехата на спасението – праведността на Иисус Христос. Той не само прощава нашите грехове, а и ни дава вечен живот в Своя Син. Прошката не може да замени живота, загубен поради грехопадението. Затова Бог не само ни очиства, а и ни дава живот, за да можем, вече оправдани, да се приближим до Него. Нито тези, които са били под властта на Закона, нито онези, които са живели без Закон, според собствените си обичаи, могат да имат праведност, съответстваща на Божията святост и даваща правото да се намират в Божието присъствие. Затова Бог, според Своята благодат, дарява праведност и живот чрез Сина Си на хората, които се уповават на Него.
Така ние сме очистени и помирени с Господ чрез смъртта на Неговия Син. Освен това сме оправдани и спасени
чрез живота на Сина Му. В Новия Завет ап. Павел изразява това велико послание за спасителното действие на Бога с прекрасни думи, като казва, че Христос е „предаденият за нашите грехове и възкръсналият за наше оправдаване“ (Римл. 4:25).
Тази истина има голямо практическо значение. Много хора, дори след като са новородени, търсят праведност в самите себе си. Те вярват, че старата им природа е преобразена по някакъв необясним начин и сега с помощта на специални упражнения може да стане подобна на Божията святост. Това обаче не е възможно. Избавлението, което Бог извършва в живота ни, се изразява не в това, да подобрим стария Адам, а да го осъдим. Нашата стара природа, дори някоя повече или по-малко прилична част от нея, не може да живее в присъствието на Бога. Ето защо Той ни дава нов живот и този живот е в Неговия възлюбен Син, възкръснал от мъртвите. Новият живот не се придобива чрез самоусъвършенстване. Необходимо е Бог да ни го даде и самият Христос да го приведе в действие вътре в нас. Като резултат от получаването на този дар –Божията благодат – ние ставаме съвършени в Божия Син.
Ако сме родени от горе, Христос живее в нас. И следователно Неговият живот трябва да се вижда в нашия живот. Както някога сме служили на стария
Адам с цялото си същество, така и сега, след като сме се новородили свише, трябва да служим посветено на втория Адам и да разкрием характера на Христос. Не бива да очакваме старата ни природа да се поправи, тя не може да бъде обновена и затова трябва да заеме мястото, което Бог й е определил. Господ не очаква от нас да дойдем при Него в славата на своята плът. Той я е приковал на кръста, като по този начин я е осъдил, за да можем да живеем живота на Неговия Син. Христос е за нас дрехата на праведността, в която сме придобили правото
да служим на великия Бог.
След като ни очиства и ни облича в дрехите на праведността, Бог ни помазва с Духа на Своя Син. Това е третата и последна част от нашето новораждане.
Чрез Светия Дух Бог ни запечатва и свидетелства на нашия дух, че отсега нататък сме Негови деца.
Трябва да се отбележи, че помазването в Писанието винаги е свързано със служение. Така в Стария Завет свещеният елей се изливал само върху онези хора, които Бог е призовавал да служат като пророци, свещеници или царе.
Какво означава за нас помазването със Светия Дух? Ние сме новородени, за да служим! Сами по себе си сме неспособни да служим на Бога. Не можем да разберем Бога, Неговите планове и намерения. Светият Дух обаче разбира Отеца и Сина. Ние сме помазани със Светия Дух, за да ни предаде Той откровенията на Бог Отец и живота на Сина.
Народът на Израил, който излязъл от Египет, Бог „кръстил“ в облачен стълб.
Стълбът бил водач на хората в пустинята. Те не познавали нито пътищата там, нито местата за почивка. Но Бог знаел и двете, затова направил народа зависим от облачния и огнения стълб.
По същия начин и ние като новородени сме били кръстени със Светия Дух и следователно сме станали зависими от Него. Той е за нас висшият Авторитет, чрез Когото получаваме светлина и разум, разбираме Божието слово, чрез което Бог ни ръководи, учи ни да се борим и да служим. Какво е направило Бо-
жия Син способен да живее в този свят и без да се оскверни от неговата нечистота, да изпълни най-голямата мисия, която Му възлага неговият Отец? Има само един отговор: помазанието, което Той е получил от Отец. В Духа на Своя Отец Иисус Христос е живял на земята, в Духа на Отец е служил, в Неговия Дух е
ви Духа на Своя Син, Който вика: „Авва, Отче!“ (Гал. 4:4-6). Ако Павел, бивш фарисей и еврейски фанатик, не беше получил Духа на осиновението (вж. Римл. 8:15), той нямаше да опише толкова добре същността на синовството при новородените хора. Апостолът научава от личен опит, че синовството на вярва-
страдал и е умрял. Силата на Божия Син се състои в Неговото единство с небесния Отец. По същия начин нашата сила се състои в Божия Син. Ето защо при нашето новораждане ние получаваме от Бога помазване с Духа на Неговия Син. Колко ясно изразява тази истина ап. Павел! На вярващите в Галатия, които искали да се върнат към Закона и упованието на собствените сили, той пише: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя единороден Син, Който се роди от жена и се подчини на Закона, за да изкупи онези, които са под Закона, така че да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата
щия човек е неизменно свързано с присъствието на Светия Дух у него.
Според апостол Павел признаците за присъствието на този нов човек са: опрощаването на греховете чрез жертвата на
Христос, новият живот в Христос и запечатването със Светия Дух. Това христоцентрично благовестие на ап. Павел се вижда в общи линии още в старозаветния обред за посвещаване в служение на бъдещите свещеници.
сметка за зло.)
I Кор. 13:5
Изключително изкуство са витражите! При слънчево време, като пречупват светлината под различни ъгли, те създават особена атмосфера на радост, топлина и комфорт. Но щом слънцето се скрие, цялата им привлекателност веднага изчезва.
Хората са като витражите: когато всичко е добре в живота на светския човек, той блести, красив и привлекателен е, обича и е обичан. Но ако някой го обиди или нарани, цялата му очарователност веднага изчезва и се появява неговото истинско „аз“. Тогава обидилият (независимо дали е действал случайно, или умишлено) веднага получава от-
говор под формата на гневна дума или физическа реакция,
дори сред близки хора. Любов между тях сякаш никога не
е имало...
В света казват: от любовта до омразата има една крачка
– когато любовната лодка се разбие в бита.
Оказва се, че има място за любов само когато всичко е наред. Но какво става, когато някой обиди човека?
Истинските причини
Само за невярващите хора ли важи всичко това? За съжаление не. Разбира се, християните разбират по-дълбоко смисъла на любовта, защото имат всички необходими ориентири за това, посочени в Свещеното Писание. В Новия Завет обаче се срещат примери за неособено братолюбиви християни. Членовете на Коринтската църква били надарени от Бога хора. Те проявявали голямо усърдие в служението, но нямали добри отношения помежду си. След като чул за разделението между коринтските християни, ап. Павел им написал писмо, за да посочи истинската причина за техните конфликти. Липсата на мир сред вярващите е тясно свързана с недостатъчно разбиране и оскъдна любов. В
Ἡ ἀγάπη… οὐ λογίζεται τò κακόν. (Букв. Любовта... не държи
същото писмо Павел разкрива характеристиките на християнската любов, която идва при нас от горе: тя е „дълготърпелива, пълна с благост... не завижда... не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не търси своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истината; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (I Кор. 13:4-7).
Подарена способност
Това наставление, отправено към ранната Църква, е актуално и днес. Може ли да се каже, че съвременните християни са дълготърпеливи и милостиви, че завистта им е чужда, че никога не се превъзнасят, не се гордеят? За съжаление невинаги е така.
Дали всеки искрен християнин е способен на такава любов? Да, но не сам по себе си, а както е писано: „Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл. 5:5). Само Светият Дух, Който живее в нас, е способен на такава любов и следователно чрез Него – всеки християнин. Защото, „ако някой няма Духа на Христос, той не е Христов“ (Римл. 8:9).
Много християни учат наизуст стихове от Писанието.
Това е добро и е полезно за душата, но ако заучената „теория“ само преминава през сърцето и не се реализира в жи-
с определена мисъл. Някой е казал: „Следи мислите си – те стават думи, следи думите си – те стават постъпки“. Способността да мислиш, е удивителен дар. Но способността
да не мислиш зло, е още по-велика и благодатна придобивка.
Глаголът „λογίζομαι“ се е използвал при описание на счетоводни дейности, така че може да се преведе и с думите: „държа сметка за“, „записвам на нечия сметка“, „изчислявам дълг“. Въз основа на това значение текстът в I Кор. 13:5 понякога се превежда като: „Любовта не държи сметка за зло“. Истинската любов не си оправя сметките с никого, защото не води никакви сметки. Тази любов е безкористна, не търси лична изгода. Който обича, не обръща внимание на причинената му обида. Истинската любов не може да мисли зло за този, когото обича. Тя се стреми да отрече всякакви обвинения. Любовта, от друга страна, не носи розови очила и макар да знае недостатъците на ближния си, продължава да мисли добро за него.
Да се държи или да не се държи сметка
вота, тя е абсолютно безполезна. Библията може да бъде Книга, която се чете, или Слово, което се живее. Псалмистът казва: „Скрил съм в сърцето си Твоето слово, за да не греша пред Тебе“ (Пс. 118:11). Божието слово откроява пред човека същността на благовестието. То го прави духовно зрял и способен да обича, като преодолява всякакви житейски трудности, обиди или болки.
Петата колона
Друг проблем при нарушените отношения между хората според ап. Павел е, че злото е проникнало в онези области, където трябва да властва любовта. В Синодалния превод на Библията гръцкият глагол „λογίζομαι“ се предава с думата „мисля“: „Любовта не мисли зло“ (I Кор. 13:5).
Отдавна е доказано, че мислите не само са свързани с настроението на човека, а и формират неговите намерения. Всички възходи и падения, радости и скърби започват
Ако обръщате внимание на обидите и недостатъците, броите ги и ги трупате в сърцето си, можете да се сбогувате с любовта. Разбира се, възниква естественият въпрос: как да забравим съпружеската изневяра, подлостта, предателството, лицемерието? Всъщност любовта не изисква всичко това да бъде изтрито от паметта. Истинската любов помага на човека да прости, така че горчивината от нанесените обиди повече да не помрачава взаимоотношенията с оскърбителя. Тя ни дава сила да виждаме онези, които ни нараняват, през призмата на Божията любов, „защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на хората прегрешенията им“ (II Кор. 5:19).
Един от поучителните библейски примери е съдбата на Ахитофел – съветника на цар Давид. Той се ползвал с авторитета на мъдър човек: „Съветите на Ахитофел, които той даваше, в онова време се приемаха както ако някой би се допитвал до Бога“ (II Цар. 16:23). Когато Авесалом вдигнал бунт срещу баща си Давид, Ахитофел открито подкрепил размирниците и преминал на страната на царските врагове. Той постъпил така, защото не могъл да прости на Давид греха му с Вирсавия (вероятно внучка на Ахитофел). Този човек смятал, че само глупавите хора показват веднага обидата си, а мъдрите я крият в дълбините на душата си и не забравят, че часът за разплата все някога ще дойде. На Ахитофел обаче не му било писано да изпълни плана си – Бог не допуснал това. Когато разбрал, че е претърпял поражение, Ахитофел се прибрал в дома си и измъчван от злоба, се самоубил.
Иисус Христос, когато страда за нашите грехове на Голгота, възкликва: „Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят“. И по-нататък се казва: „Като деляха дрехите Му, хвърлиха жребий. А народът стоеше и гледаше. Ругаеха Го заедно с народа и началниците, като казваха: „Други спаси, нека спаси и Себе Си, ако Този е Христос, избраникът Божи“ (Лука 23:34-35).
Ако са Ви обидили, не бъдете като Ахитофел. Имаме прекрасния пример на Христос. Позволете на Господ да Ви води във Вашия живот.
Силата на личния пример
Когато роднини, приятели и познати видят нашата любов към тях, може да се замислят над това и да поискат да променят себе си. Важно е не само да приемем Христос в сърцето си, а и да продължим да Го познаваме през целия си живот, да се стремим да бъдем като Него. За това са нужни усилия и особена отдаденост, но резултатът си заслужава. Да живееш според принципите на истинската любов, това е най-ефективната проповед на благовестието.
Основният въпрос е дали сме готови за този духовен подвиг. Способни ли сме да прощаваме, като помним, че и ние правим грешки? Съгласни ли сме да проявим любов
към онези, които ни нараняват, които предизвикват у нас
нежелано раздразнение и гняв? Готови ли сме да работим
над това, като разчитаме на помощ от Господ?
Хората ще видят истинска Църква и истински християни само когато любовта между тях не е празна фраза, а самият им живот. Нищо не привлича човека в църквата така, както искрената любов, която цари там, способна да прощава и да бъде милостива. В Библията намираме много примери за такава любов. В книгата Деяния на апостолите
четем: „Хвърляха камъни върху Стефан, който се молеше и казваше: „Господи Иисусе, приеми духа ми!“. И като коленичи, викна с висок глас: „Господи, не им зачитай този грях!“. И като каза това, почина“ (7:59-60). Стефан прощава на своите нападатели и отива при Господ с чисто сърце.
Няколко съвета
Не превръщайте сърцето си в склад за обиди. Молете се за тези, които Ви оскърбяват. Прощавайте им, както Господ е простил на нас. Помнете прекрасните думи от Господната молитва: „Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на своите длъжници“. Това е истината, която откроява тясната връзка между състоянието на нашите сърца и милостта на Бога: ако ние простим, и Той ще ни прости.
В днешния свят думата „любов“ е загубила истинското си значение. Тя често се отъждествява със симпатия, романтични отношения, сексуално привличане. Но такава любов е тривиална, тя прилича по-скоро на емоции и страст. Подобни чувства трудно се запазват за дълго и рядко устояват при житейските изпитания.
Истинската любов обаче може да преживее всичко. Тя не се основава на емоции, а е посвещение на Господ и духовния труд – осъзнат избор на християнина. Любовта не мисли зло, не държи сметка за лошото, а прощава всичко. С истинска любов можем да изявим Христос пред света – и това е най-прекрасният дар за човека!
урната пролет на 2009 г. е – навечерието на Великден, Възкресение Христово. Горещо време
е, защото пастирът (който по голямата милост на Всевишния Бог съм аз) има много грижи през този период от годината.
В канцеларията на църквата телефонът звъни настойчиво. Наша сестра по вяра от Германия с треперещ глас ме моли да намеря изчезнал човек. Оказва се, че техният дядо, вярващ „руски немец“, се е загубил в нашия край. Пътувал е от Германия през Украйна с транзитна кола за Русия, до предишното си местожителство, за да разреши някакви имуществени въпроси. Той слязъл от колата на магистралата по нужда и изчезнал.
Вероятно заради старостта си дядото имал лоша памет. Спътниците му го търсили няколко часа, а после си тръгнали, като уведомили КАТ за изчезналия немски гражданин. От КАТ бодро ги уверили, че ще намерят стареца, но оттогава минало много време. У себе си той имал документи, златен пръстен и петстотин евро! В онези дни се случваше за сто гривни (около 10 евро) да убиват хора.
От изчезването на дядото вече бяха минали две денонощия. Добре че спътниците записали името на населеното място, в което се е изгубил – село Селезньовка. Отворих картата на района, разгледах я и се притесних. В нашия край имаше три селища с това име!
Наложи се да обезпокоя Небето. Обърнах се искрено в молитва към нашия Господ, милостивия и милосърдния. „Как ще стане? Какво да правя, къде да търся? Да тръгна или да не тръгвам? Господи, накъде да поема? Не съм полицай, нито детектив. Признавам си, Боже, наистина не искам да ходя, но ми е мъчно за човека.“
Моля се, боря се, страдам. И тогава в ума ми изплуват думите на Христос: „Кой от вас, като има сто овце и изгуби една от тях, не оставя деветдесет и деветте в пустинята и не тръгва след загубената, докато я намери?“ (Лука 15:4). Разбрах, че това е послание от Бога – телеграма, така да се каже, лично за мене.
На следващия ден рано сутринта, като се помолихме, тръгнахме със сина ми Денис на път. Качихме се в колата и се насо-
чихме да търсим „изгубената овца“. Карахме наникъде, само с вяра, както някога е живял нашият баща Авраам.
Дълго време обикаляхме село Селезньовка, което е близо до град Славянск, и навсякъде питахме за изчезналия човек. Оказа се безполезно. И когато търпението ни започна да се изчерпва, изведнъж се появи надежда. Една жена си спомни за прилично облечен старец, който предпазливо обикалял селото и питал за хора с немско фамилно име. Оживихме се и скоро намерихме възрастна жена с немски корени, която беше приютила нашия дядо за една нощ. Именно тя ни разказа, че по негова настоятелна молба го е качила на влака за Киев. Старецът бил уморен от пътешествия и много искал да се върне обратно в Германия.
Побързахме към железопътната гара и там разбрахме, че на нашия човек му е станало лошо във влака и линейка го е откарала в болницата.
Така се озовахме в старата местна болница. Представих се на лекарите като роднина, брат на нашия дядо (имах предвид родството по вяра). Това подейства и възрастните медицински сестри много внимателно изведоха при нас изчезналия немец.
Те го държаха под мишниците, сякаш човекът излизаше от затвора в своята раирана пижама. След това изнесоха спретнато сгъ-
натите му дрехи. Срещу разписка ни предадоха неговите документи, ценни вещи и пари. Запазена беше всяка стотинка, въпреки че сигурно никога през живота си не бяха виждали толкова пари! Честността на тези бедни медицински сестри ме впечатли толкова много, че накупихме сладки от магазина и тържествено им ги връчихме, за да отпразнуват и те това събитие – човекът
беше изчезнал, а сега се намери!
И какво мислите? Гледам дядото и не вярвам на очите си: ние с него си приличаме като две капки вода! Намери се роднина! Той ме прегръща, плаче, целува ме. И моето сърце заби толкова силно, че изпитах истинско щастие.
Общо взето, изпратихме нашия дядо обратно в Германия.
А на Великден в моята църква не толкова проповядвах, колкото свидетелствах.
Разказах на всички, че нашият Господ е жив, възкръснал, любещ – дори и днес намира Своите изгубени овци...
* * *
Оттогава броят на приятелите ни в Германия се увеличи многократно. От доста години семейството на дядото приема с голяма любов мене, Божия слуга Павел, недостойния и грешния, в своя дом по време на командировките
ми в тази благословена страна.
оже, кажи ни, че това, което виждаме, не е истина. Кажи
ни, че е лош сън. Че когато се събудим, всичко ще бъде наред!“ – тази молитва
цитира в своята тържествена реч на церемонията по връчването на Нобеловата
награда за мир лекарят и пастир Денис Муквеге от Конго. Подобна молитва е в
сърцата и устата на всички, които са били с
него в операционната до осакатеното тяло
на момиченце на годинка и половина, ста-
нало жертва на изнасилване. Именно тази
молитва и този човек ми идват наум, кога-
то мисля за християнската любов.
Какво означават думите: „Любовта
не мисли зло“? Ако погледнете какво
предлага Гугъл като обяснение на тази
фраза, ще видите, че първо се появяват
материали за позитивното мислене. T.e.
не мислете за негативите, търсете нався-
къде плюсовете! Позитивното мислене е
добро нещо, но не за него пише ап. Павел в I Коринтяни 13:5. Този израз може да се
преведе и като: „Не държи сметка за зло“. Някъде вътре в човека има вграден регистър за обиди. И от време на време
от дълбините на подсъзнанието изплуват думите: „Ето, тогава ти направи това или не направи онова, каза това, нарани ме, обиди ме…“. С годините подобни списъци стават все по-дълги. А Библията ни учи да прощаваме всички обиди, да ги изтриваме от паметта си, да не мислим зло, да не броим грешките на другите. Иисус казва за последните времена: „Понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта, а който устои докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:12-13). За да издържим докрай и да се спасим, имаме нужда точно от такава любов, която да не мисли зло въпреки неговото умножаване. Но как да не забелязваме беззаконията, които се случват около нас? А ако им обръщаме внимание, как да се уверим, че любовта ни не изстива? Д-р Денис Муквеге, неговият живот и служението му са добър отговор на този въпрос.
Богатата на ресурси Демократична
република Конго би могла да бъде райско кътче. Въпреки това тя се е превърнала в сцена на безкрайни военни действия.
Всеки смартфон или автомобил съдържа кобалт или мед, на които Конго е толкова богата. Търсенето на тези метали расте в целия свят. А това означава, че всеки, който контролира територията на Конго, получава достъп до почти неизчерпаеми богатства. Държавата там е слаба, чиновниците са затънали в корупция. Правителството практически няма власт над провинциите, където господстват хора с повече оръжие и войници. Всеки олигарх, независимо колко е значим, има своя армия. Те постоянно воюват помежду си за контрола над земите, от които се нуждаят. От тези войни най-много страдат обикновените хора. Масовите изнасилвания са отличителен белег на войните
в Конго. Веднага щом нов лидер завземе дадена територия, войниците му изнасилват масово и с изключителна жестокост живеещите там жени, често пред очите на децата, съпрузите им и цялото село. Това не е само задоволяване на мъжката похот. То е начин да утвърдиш властта си, да пречупиш волята на хората в завладяната територия.
Денис Муквеге, син на конгоански пастир, става гинеколог, за да помага на жените да раждат. Докато учи в медицинските университети във Франция и Белгия, той не подозира с какви диагнози ще се сблъска в медицинската си практика: малки момиченца с разкъсани вътрешни органи, жени с огнестрелни рани в гениталиите. Дори от беглото описание на
някои престъпления косата на човека настръхва. Това са типичните жертви на войните в Конго, където изнасилването е оръжие за масово поразяване.
Към клиниката има и църква. В неделя пастир е д-р Муквеге. Питат го: „Не е ли трудно да проповядвате за Божията любов на жени и деца, които са преживели насилие?“. А той отговаря, че това е възможно, стига да се избере подходящият момент. Впрочем самият живот на д-р Муквеге е проповед за любовта на Бога към хората. След покушението срещу него той напуска страната за известно време. Но конгоанските жени, много от които живеят под прага на бедността, събират пари, за да му помогнат да се върне. И той се връща.
Често го питат дали се съмнява в съществуването на Бога след цялото зло, което е видял. Той отговаря спокойно: „Бог е създал човека свободен. Някои хора избират злото. Това е ужасна стъпка, но свободата предполага възможността за такъв избор“. Муквеге добавя, че изнасилвачите също са жертва на своите престъпления. Много от тях са взели в
ръце картечници още като тийнейджъри.
Главните виновници за ужасното положение на жените в Конго са корумпираните
лидери, които си затварят очите за престъпленията, не защитават своите граждани, възползват се от всезадоволеността и разпалват низши страсти с цел все по-голяма печалба.
Подобно на библейските пророци, д-р Муквеге изобличава смело такива лидери. Той използва всяка трибуна, за да привлече вниманието на световната
общественост към проблемите на жените в Конго.
Любовта, която не мисли зло, не е състояние, когато хората предпочитат да не забелязват злото. Любовта вижда греха и го изобличава, но продължава да прави добро въпреки преживяното зло. Такава любов изповядва д-р Муквеге.
Като създава клиника за подпомагане на пострадали жени в Конго, д-р Муквеге става водещ световен специалист по хирургия в лечението на този вид травми. Подобна практика трудно може да се усвои в други части на света. Но докато зашива изтерзаните тела, д-р Муквеге разбира, че е по-трудно да се възстановят разкъсаните на парчета души на неговите пациентки. В своята клиника той въвежда програма за психологическа помощ на жените, както и за социалната им рехабилитация. Там им помагат да започнат живота си отначало, учат ги да четат и пишат или на професионални умения, за да си намерят работа по-късно.
Клиниката на д-р Муквеге е надконфесионална. Пациентки, които изповядват различни религии, могат да разговарят с духовни наставници от своята вяра.
