шест последователни броя на списанието разглеждаме естеството на Божията любов, така ярко описана от апостол Павел в неговата „Ода за любовта“. Нека си спомним началото й: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее...“ (I Коринтяни 13:4-8). Без съзнателно да сме търсили такъв ефект, в този „Прозорец“ стигаме до завистта и гордостта – две „качества“, които се открояват в човешката природа и удивително се допълват.
Едва ли някой сред нас може да се похвали, че е свободен от завистта. Ето нейното най-ярко проявление в човешката история: „И така, когато бяха събрани, Пилат им каза:„Кого искате да ви пусна – Варава ли, или Иисус, наричан Христос?“, защото знаеше, че Го бяха предали от завист“ (Матей 27:17-18). Хората, които неведнъж са вкусвали в лицето на Иисус божествената любов, сега, тласкани от завистта, разпъват самата Любов, от която са били толкова облагодетелствани. Така е било винаги, така е и днес – божествената любов предизвиква завист у онези, които я нямат. Ако продължите да четете статиите в този „Прозорец“, ще можете да си направите тест какво притежавате – чисто човешката любов, смесена със завист, или божествената любов, която е свободна от нея.
И ако някой осъзнае, че е зависим от завистта, значи е настъпило време за прозрението, че има нужда от онази любов, която все още ни се предлага свише. Нека не забравяме, че един от критериите за това, човек да не се озове в Небесното царство, е именно наличието на завист в сърцето му. Благодатно време с новия брой!
гимназията се занимавах с класическа борба. Някои момчета от нашия отбор участваха и в състезания за по-големи. Имахме втори разред за възрастни. След едно състезание треньорът каза, че двама от нашия отбор могат да получат първи разред. Това беше мечтата на всеки от нас. Няколко души, сред които и аз, бяхме реални претенденти за първи разред. Щастливците се оказаха двама мои приятели. Когато разбрах за това, завистта започна да ме разяжда до такава степен, че не можех да спя спокойно. На следващите състезания тайно желаех приятелите ми да загубят. Нещо повече, бих се радвал дори да се контузят. А тези момчета не ми бяха направили нищо лошо.
Мисля, че всеки от нас е попадал в подобни ситуации. Завистта се проявява като разочарование от успеха на друг. Радваме ли се, когато съседът ни си построи нова къща, когато повишат заплатата на колегата ни, когато наш познат е в добро здраве, за разлика от нас? В същото време се радваме искрено на успехите на нашите деца, защото много ги обичаме. Любовта и завистта са напълно противоположни, несъвместими. Библията казва: „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат“ (Римл. 12:15). В Катехизиса на Католическата църква завистта е отнесена към седемте основни гряха, тъй като тя поражда други грехове и пороци. Най-голямото
и ужасно престъпление в историята на човечеството – предателството на Иисус Христос – е извършено от завист. Първото убийство в човешката история също е предизвикано от завист: Каин убива Авел. Библията разказва за много други престъпления, породени от завист: братята на Йосиф го продават в робство, Саул преследва своя верен поданик Давид и т.н. В Посланието на Яков (3:16) е записано: „Където има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо“. Не е лесно да се преборим със завистта, но има начин за това. Преди всичко е необходимо да признаем този грях и да го изповядаме пред Бога. През многото години на моето служение само няколко души са признавали този грях в изповед. Един от случаите беше наскоро, докато бях на мисионерско пътуване. Когато чу благовестието, един човек се покая искрено и след това поиска да се изповяда. Първият и основен грях, който той призна, беше завистта. Разказа какви мъчения е преживял, докато завиждал на онези, които имали нещо по-добро от него. Когато се лекувал в онкологичното отделение, завиждал силно на хората с по-добри резултати при изследванията. Представете си, можеш да завиждаш дори на онкоболни! Завистта съсипала целия му живот, той не познавал почивка от нея нито денем, нито нощем.
Защо е толкова трудно да признаеш, че завиждаш? Причината според мене се крие във факта, че завистта желае зло на другите. Трудно е да признаеш такова нещо. Освен това завистта е недоволство от Бога, че не ни е дал това, което толкова желаем, а на другите е дал. Ние поставяме под съмнение основните качества на Бога – любов и доброта към нас. Трудно е да признаеш, че си недоволен и от Бога. Но изповядването на греха е първата сериозна стъпка към победата над него. За да се отървеш от този грях, трябва да помолиш Бога за благодат. Също така е много важно да се молим за хората, на които завиждаме, и съзнателно да им правим добро. Скъпи приятели, нека помолим Бога да проверява, да изпитва сърцата ни. Има ли завист в тях? И ако има, е необ-
ходимо да започнем борба срещу нея с изповед. Нали, „ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9).
***
По време на нашите палаткови евангелизации при мисионерските ни пътувания имахме един малък проблем, който се повтаряше редовно: не всички братя и сестри измиваха чашите си, след като бяха пили чай или кафе, и ги връщаха на мястото им. Така сутрин, за да си направиш чай или кафе, трябваше първо да си намериш чаша, оставена от някого на масата или на пейката предния ден, да я измиеш, като изтъркаш старателно следите от
предишните чайове, и едва тогава, с вече развалено настроение, да започнеш закуската си. Всяка седмица мисионерският екип се подновяваше частично, но проблемът оставаше, независимо от всички молби и увещания. Понякога дори се стигаше до дребни конфликти и огорчения. Eдин ден обаче при нас дойде сестра, която, след като разбра за този проблем, просто каза, че тя ще мие всички чаши. И всяка вечер, когато мисионерите си лягаха след натоварен със служения ден, тази сестра събираше и миеше всички съдове. На сутринта чистите чаши стояха на мястото си и радваха окото. Сестрата прояви истинска любов и смирение, като поиска да ни послужи. В Евангелието от Йоан (13:1) е написано, че Иисус, „понеже беше възлюбил Своите... ги възлюби докрай“. В какво се
изразява на практика тази любов? Иисус измива краката на Своите ученици. Той се смирява, унижава се, служи им, въпреки че е неизмеримо над апостолите, въпреки че е техният Учител и Господ. Любовта не се превъзнася, не се гордее. Иисус дава пример на Своите ученици, като каза: „Ако знаете това, блажени сте, когато го изпълнявате“ (Йоан 13:17). Блажена е онази сестра, която последва примера на Иисус. А някои от нашите мисионери, макар да знаеха думите на Господ, постъпваха плътски и следваха примера на света. Не е лесно да подражаваш на Иисус и да се смириш! Но Бог дава благодат на смирените. Само под въздействието на Божията благодат християнинът може да
постъпва различно от невярващия. Нашите смирени сърца са много важни за Бога. Затова Той често смирява децата Си с цел да им даде повече благодат, да ги употребява още повече, така че да изявят Неговата истинска любов, която не се превъзнася, не се гордее... Павел пише: „За да не се превъзнасям с премногото откровения, ми се даде жило в плътта – ангел сатанин да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям“ (II Кор. 12:7). В началото апостолът моли Бога да го избави от болестта му. Но по-късно, когато осъзнава, че това е планът на Бога да го употребява още повече, пише: „Затова ми е добре в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христос, понеже, когато съм немощен, тогава съм силен“ (ст. 10).
Истинската любов служи смирено. Бог ни дава и сила, и всичко необходимо за това. Молим ли се за смирението на сърцата си? Нали Библията призовава: „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, като беше в Божи образ, не сметна за похищение да бъде равен на Бога; а понизи Себе Си, като прие образ на слуга и се уподоби на хора; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си и остана послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:5-8). Нека си спомним кога за последен път доброволно сме се унизили и смирили, за да покажем истинска любов. Защото, когато следваме Христос, ние радваме Бога, прославяме Го. Това е смисълът на нашия живот. Това е най-висшата степен на щастие – блаженството.
ищо не ни отделя и разеди-
костите на завистниците и омърсява
объркване и униние. Няма по-лош по-
нява един от друг така, както
душите им. Онзи, който определи за-
рок от завистта.
завистта и недоброжелател-
вистливия като по-лош от зверовете и
Прелюбодеецът например изпитва
ството: жестоки недъзи, за
демоните, няма да сгреши. Животните
удоволствие за краткото време, в кое-
които няма извинение и които са по-сери-
ни атакуват само когато се нуждаят от
то извършва греха. Завистникът сам се
озни от самия корен на злото – сребролю-
храна или сме ги раздразнили, а тези
подлага на наказание и мъчения и ни-
бието. Всъщност сребролюбецът се рад-
хора, макар да са облагодетелствани,
кога не оставя греха си, а постоянно
ва, когато сам получава пари. Завистникът
често се държат с благодетелите си
го извършва. Както прасето се радва
се радва, когато другият не получава, т.е.
като обидени. По същия начин демо-
на мръсотията и демонът – на нашата
смята провала на другите за свой успех.
ните, макар хората да изпитват към тях
гибел, така завистникът изпитва ра-
Има ли нещо по-безумно от това?
непримирима вражда, не вършат зло на
дост от нещастията на ближния си. Ако
Като забравя собствените си не-
онези, които имат еднаква природа с
с ближния му се случи нещо неприятно,
щастия, този човек се измъчва от чуж-
тях. Докато завистниците нито се сра-
той се успокоява и въздъхва с облек-
дите благословения и така прави небе-
муват от своята природа, нито щадят
чение, защото възприема скръбта на
то недостъпно за себе си и живота си
собственото си спасение. Но преди да
другите като своя наслада, а тяхното
– непоносим. Наистина, дори червеят
навредят на онези, на които завиждат,
благословение – като свое нещастие.
не прояжда дървото и молецът – въл-
те наказват своята душа, като я изпъл-
И както някои бръмбари се хранят с
ната както огънят на завистта изгаря
ват без причина или повод с крайно
тор, така и завистниците – със скърбите
на другите, като се превръщат във
безумие и сатанинската си нагласа.
то се говори. И така, не говорете лошо
врагове и неприятели на човешката
И както този, който обижда, не нараня-
за другите, за да не се опозорявате, не
природа.
ва другите, а себе си, така и онзи, който
скалъпвайте сплетни от кал, мръсотия
Хората съжаляват безсловесното
плете интриги, се самопогубва. Когато
и боклук, а плетете венци от рози, те-
животно, когато го убиват. А завист-
обиждаме нашите ближни, ние всъщ-
менужки и други цветя. Не изхвърляйте
ливите, когато срещнат човек, който
ност обиждаме себе си. И обратно,
тор от устата си, подобно на бръмба-
получава благодеяния, се вбесяват,
когато им правим добро, на практика
рите – такива са тези, които говорят
треперят и пребледняват. Има ли нещо
правим добро и на себе си.
лошо за другите. Самите те първи усе-
по-лошо от такова безумие? Защо
Всеки, който чуе лоши, но неверни
щат последиците от своето зловоние.
пребледняваш, трепериш и се подда-
думи за себе си, не само не търпи оби-
Всъщност всеки отбягва злоречив чо-
ваш на страхове, кажи ми? Какво ужас-
да от това, а и има най-голяма награда.
век, сякаш мирише на гнило, сякаш е
но нещо се е случило? Това, че брат ти
Не човекът, който понася обида, а онзи,
влечуго или бръмбар, които се хранят с
се е прославил, станал е известен и
който върши зло, е достоен за наказа-
тор. Но който е с добри уста, напротив,
има добро име? Ти самият би трябва-
ние, освен ако първият сам не е дал
се приема от всички като роден брат.
ло да се украсиш с венец, да се радваш
достатъчно основания за порицание.
Какво успява да причини Каин на
и да хвалиш Бога, когато виждаш брат
И както е невъзможно добродетелен
Авел? Не го ли изпраща по-бързо в Не-
си славен и известен. Или скърбиш за
човек да чуе добри отзиви за себе си
бесното царство, а сам на себе си не
това, че Бог се прославя? Виж докъде
от всички, така е невъзможно да чуе и
докарва ли безброй нещастия? Каква
се простира враждата. „Не ме натъ-
лоши отзиви от всички, ако самият той
злина прави Исав на брат си? Яков не
жава това – казваш, – но бих искал Бог
не дава многобройни поводи за това
притежава ли голямо богатство и не
да се прослави чрез мене.“ Радвай се,
при различни обстоятелства. Упреците,
се ли радва на безброй облаги, докато
когато твоят брат се радва на добра
отправени публично, често превръщат
Исав загубва бащиния си дом и се ски-
слава и така Бог отново ще бъде про-
хората в нагли и безсрамни.
та, воден от злите си намерения, в чуж-
славен. Дори ако този човек е твой враг и противник, а Бог се прославя чрез него, ти би трябвало заради това да го направиш свой приятел. Но ти превръщаш приятеля си в свой враг, защото Бог се прославя чрез неговото добро име. Иначе как ще проявиш враждата си срещу Христос? Ето защо дори ако някой прави знамения, извършва подвига на девствеността или поста и с тази
Много от грешниците, макар да
да страна? Какво причиняват на Йосиф
своя добродетел се равнява на ангели-
виждат, че могат да се прикрият, с ле-
неговите братя? Не страдат ли от глад
те, но остава подвластен на страстта на
кота решават да се самоизтъкнат. И ко-
и не са ли подложени на сериозни
завистта, той е най-мерзък от всички.
гато загубят доброто мнение за себе си
опасности, докато той става владетел
Ако любовта към онези, които ни
в обществото, изпадат в отчаяние и се
на Египет? Колкото повече завиждаш,
обичат, не ни дава никакво предимство
отдават на безсрамие. Понасяли ли сте
толкова повече блага предоставяш на
пред езичниците, къде ще се окаже
обида от такъв човек? А защо при това
този, комуто завиждаш.
онзи, който завижда на обичащите го?
обиждате и самия себе си? Всеки, кой-
Бог знае всичко. И когато види, че
Завистта е по-лоша от враждата. Враж-
то отмъщава заради получена обида,
обиждат човек, който не наранява ни-
дуващият човек спира враждата, кога-
обръща ножа срещу себе си. Затова,
кого, Той го издига още повече, пра-
то причината за нейното възникване се
ако искаш да облагодетелстваш себе
ви го славен и по такъв начин наказва
забрави. Завистникът обаче никога не
си и да отмъстиш на онзи, който те е
тебе. Ако Бог не позволява да останат
става приятел. Освен това първият се
обидил, говори добро за него. Ако го-
безнаказани онези, които издевател-
бие открито, а вторият – тайно. Първи-
вориш лошо, няма да ти повярват, защо-
стват над враговете си, колко повече
ят често може да посочи убедителна
то си човек, заподозрян във вражда към
би наказал завиждащите на хора, кои-
причина за враждата си, докато вто-
него. Нали враждата, като се сблъска с
то не са ги обидили по никакъв начин!
рият не е способен да се обоснове с
мислите на слушателите, не позволява
Ако този, който обича само обичащите
нищо друго освен със собственото си
в ушите им да се запечата това, за кое-
го, няма предимство пред бирниците,
какво снизхождение заслужава чове-
щите го, се оказва в положение, не по-
ли в страх и ужас, и никой не смеел да
кът, намразил друг, който не му е при-
добро от участта на езичниците, каква
излезе напред и да ги защити, докато
чинил нищо лошо?
прошка ще получи човекът, готов да на-
целият град бил в огромна опасност –
И така, защо тъжиш, човече, за бла-
ранява другите, които не са го обидили
всички виждали смъртта пред очите
гата на своя ближен? Ако скърбим,
ни най-малко? Демонът завижда, но на
си и чакали своята гибел, Давид до-
нека бъде за бедствията, които самите
хората, не на демоните. Ти като човек
шъл във военния лагер от пасището
ние преживяваме, а не защото виж-
завиждаш на хората. Как тогава ще по-
на овцете си и приел предизвикател-
даме другите да се радват на добра
лучиш прошка?
ството да се бие, без да вижда в това
слава. Или не знаеш, че този грях е ли-
Завистта е огромно зло. Тя те кара
никаква изгода за себе си, а напротив,
шен от всякакво извинение? И с право.
да пренебрегваш собственото си спа-
дори срещайки спънки от страна на
Всъщност блудникът може да посочи
сение. По този начин Саул привлича
мнозина (както неговият брат го пори-
похотта, крадецът – бедността, убие-
зъл демон в душата си. И започва да
цава, така и царят, когато вижда колко
цът – гнева. Всички те са способни да
изпитва завист към своя враг. Такава е
е млад, иска да го спре и му нарежда
представят някакъв предлог за дейст-
завистта: Саул знае, че е спасен от Да-
да остане в израилевия лагер). Да-
вията си, дори да е несериозен и нео-
вид, и въпреки това желае спасителят
вид обаче с пламенна душа се втурва
боснован. А кажи ми, каква е причината
му по-скоро да загине, отколкото да
към неприятелите, като по този начин
при тебе? Никаква освен може би пре-
го види прославен. И ако искате, ще
проявява своята загриженост за царя.
комерното ти нечестие.
ви разкажа какви благодеяния прави
Още преди битката и победата Давид
Давид на Саул и с какво му се отплаща
го ободрява с думите: „Нека никой не
царят.
пада духом пред този; твоят слуга ще
Ако ни е заповядано да обичаме враговете си, какво наказание ще понесем, когато мразим онези, които ни
Някога израилтяните влезли в труд-
обичат? Ако този, който обича обича-
на война. И докато се криели, изпадна-
отиде и ще се бори с този филистимец“ (I Цар. 17:32).
Без значение ли е, кажи ми, че Давид
кажи ми? Нали онези, които викат по
та му. Трябва обаче да се вслушаме в
рискува живота си и се втурва срещу
този начин, правят услуга по-скоро на
думите на Свещеното Писание, за да
враговете на Израил, за да помогне на
Саул, отколкото на Давид, и царят би
видим какво благоволение оказва Бог
онези, от които още не е получил ни-
трябвало да е доволен, че все пак му
на Своите слуги: „И зася Исаак в онази
какво благодеяние? Не е ли трябвало
приписват хиляди! Защо той е възму-
земя, и събра ечемик през онова лято
след това той да бъде наречен госпо-
тен от факта, че на Давид дават десет-
стократно: така го благослови Господ“
дар и провъзгласен за спасител на ця-
ки хиляди? Ако Саул беше направил
(Бит. 26:12). Виждаш ли щедростта на
лото царство – човек, който с помощта
нещо за битката, ако беше допринесъл
Всевишния? Виждаш ли изобилието от
на Божията благодат спасява живота
дори малко със своето участие, тогава
Неговите благодеяния? Но нека раз-
на всички? Има ли по-голямо благодея-
би било справедливо да се каже: „Саул
гледаме и завистта на царя, възникна-
ние? Всъщност така Давид прави благо-
победи хиляди, а Давид – десетки хи-
ла поради богатството на праведния
деяние на Саул, което се изразява не в
ляди“. Но когато самият той е седял
човек: „Иди си от нас, защото ти стана
имоти, слава или власт, а е свързано с
уплашен и треперещ у дома, във все-
много по-силен от нас“ (ст. 16). И на-
неговия живот. Давид го изважда от са-
кидневно очакване на смъртта, а Да-
истина, Исаак е бил по-силен от ге-
мите порти на смъртта. Благодарение
вид е извършил всичко, тогава не е ли
рарския цар, защото е имал всевишна
на него царят оцелява и продължава
безразсъдно този, който не е направил
помощ във всичко и е бил закрилян от
да се радва на своята власт. Но как му
нищо, за да се избегне опасността, да
десницата на Бога.
се отплаща Саул? Ако вземем предвид
се ядосва, че не е получил по-голяма
величината на заслугите, царят, дори да
похвала?
И така, защо гониш праведника? Или не знаеш, че където и да отиде, той
беше свалил короната от главата си и да
Ако някой е трябвало да се възмути,
ще остане в онова, което принадлежи
я беше дал на Давид, пак не би могъл да
това е бил Давид, защото, след като из-
на Господ? Дори ако го прогониш в
му даде награда по достойнство, а щеше
вършва подвига сам, той разделя пох-
пустинята, той има толкова могъщ Гос-
да остане в огромен дълг пред него.
валите с друг. Но завистта е такава: тя
под, Който е в състояние да го направи
Да видим обаче каква е награда-
не може да гледа равнодушно успеха
славен и там.
та на Давид за всичко това. След като
на другите, а смята благополучието на
убива филистимеца и се връща с пляч-
ближния си за свое нещастие и се из-
и поклонение, заедно
ката, израилските девойки излизат да
мъчва заради неговите блага.
с Бог Отец и Светия
танцуват и да пеят, като възклицават:
Нещо подобно се случва с царя на
„Саул победи хиляди, а Давид – десет-
Герар: когато вижда как богатства-
ки хиляди!“ (I Цар. 18:7). Царят се раз-
та на Исаак се умножават всеки ден,
гневява и от този ден започва да гледа
той започва да се страхува от него и
с подозрение на Давид. Заради какво,
го принуждава да напусне владения-
На Него подобават слава, сила, чест
Дух, навеки! Амин.
авел остави перото си. Разтри слепоочията си. Усещаше болката все почесто и по-остро. Безсънните нощи ставаха все повече. Безкрайни срещи. Разговори. Спорове. Няма време да се яде. Понякога няма и какво. Не остава време за сън. И новините от Коринт вместо очакваната радост донасят само дълбока скръб. Павел въздъхна дълбоко. Избърса сълзите си. Мисли... Молитви. И тревожно туптене в гърдите: Коринт, Коринт! Събралите се хора са много различни. Търговци и учители. Домакини и проститутки. Моряци и пехотинци. Те носят със себе си целия си богат жизнен опит. Всеки се мисли за стратег. Всеки знае точно какво да прави. От една страна, никой не признава никакви авторитети, от друга, всеки е авторитет сам за себе си. Възторгът
от новостта, който досега е привличал все повече хора в общността, скоро изчезва. Характерите се очертават все по-ясно, като разкриват правдата на плътта. А тази правда е горчива. Групите в общността водят междуособна война – състезават се по красноречие и доказват своето превъзходство с чудотворните дарове на неразбираемите езици, които се представят като ангелски. Зад тези външно велики духовни явления вече не е възможно да се скрият плътският характер, раздорите, семействеността. При липсата на духовно ръководство започват да се умножават конфликтите в семейст-
вата. Докато мъжете, както често се случва, разискват кой от тях е „по-духовен“, жените се заемат да въведат свои порядки. Някои от тях се връщат към познатите от детството им храмове капища, към своите родови богове идоли. Павел сякаш вижда живи лицата на сестрите и братята си. Възлюбени, скъпи, съединени от кръвта на Христос в едно семейство. Сякаш заедно с тях той пречупва хляба, като се приобщава към тялото на Господ, с цялото си естество изпитва трепет от съзнанието за мъките на смъртните, за ужаса на изоставените, който Иисус преживява на кръста.
И когато приема чашата, не виното и не глинения съд, а чашата на скръбта, на страданието, на човешките грехове заедно с Църквата, заедно с Иисус, апостолът приема Неговия нов Завет на изкупителната кръв, обединява се с другите в Него в едно невидимо тяло... Как могат да не обичат братята си? Да не обичат Църквата? Да не обичат Иисус? Любовта – ето какво е най-важното! Без любов всичко е глупост. Чудесата и езиците не струват нищо. Всичко е нищо, ако няма любов! Сякаш вулкан избухва в сърцето на Павел. Любовта се откроява като букет от добродетели,
Библейските страници съдържат много страшни истории, в които се разказва как деца въстават срещу родителите си, брат – срещу брат си, народ – срещу друг народ. Всички тези кръвопролитни смъртоносни битки са породени от страстното желание на един човек да се превъзнесе над друг. Историята на човешката цивилизация всъщност е постоянен стремеж към власт, към могъщество, към превъзходство, който стъпка по стъпка потапя света в бездната на ада. И сега светът е заложник на бунта, обсебен е от страстта за издигане на хора, готови да превърнат земята в ядрена пепел, за да докажат своето пре-
Любовта не се превъзнася, не се гордее... Превъзнасянето е присъщо на дребните, суетни същества. Подобно на гордостта, то е борба, конкуренция. Страстта към превъзнасяне е низка и подла. Това е желанието да потиснеш ближния си. Да го унижиш. Да подчертаеш ниското му положение. Така жестокият тиранин, като демонстрира властта си по всякакъв начин, потиска своите поданици. Така навсякъде в борбата за първенство, за признание, за премия, за звание подличката натура се „възвисява“. „Аз!“ – крещи тя намясто и не намясто, като отново и отново заявява своето мнимо превъзходство над другите. Но къде е мястото на любовта? Тук няма дори приятелство, а царуват завист, предателство и лъжа. Властният вик в семейството разрушава любовта между съпрузите. Превъзнасянето на горделивото сърце подрива семейните връзки, като превръща
възходство. Грохотът на оръжията вече е нещо обичайно за земните жители. Пожарищата от войните, които поглъщат хиляди хора, днес не предизвикват трепет и страх. Над гробовете на убитите се извисяват паметници на победителите, като убийците се превръщат в герои, и у все повече хора се разпалва страстта да се превъзнасят. За един медал, за един ред в новините, за един надгробен надпис маршируват колони с убийци, сеейки смърт под трелите на ласкатели, които събуждат гордост. А гордостта на объркания разсъдък рисува лъжливи картини на възможни победи. Но в Божието слово се казва: „Пред погибел гордост върви и пред падение – надутост“ (Пр. 16:18). И още: „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“ (Як. 4:6). Това откровение ясно подчертава, че гордите хора са противници на Бога.
огнището на любовта в змийско гнездо със заплашително съскане на някога влюбените. Дори вярващите с името на Христос по стените и на картините, по плакатите и на устата си са се поддали на тази страст към превъзнасяне. Плахият опит за обществено уважение и почит към възрастните е заменен от задължителен и гнусен йерархичен ред. Около нас изобилства от владици, отци, преосвещенства, светейшества. И поклони, целуване на ръце. Но любовта си е отишла. А всичко това без любов е като звънтяща мед (I Кор. 13:1). Без любов всичко е нищо. Писанието обаче ни призовава „да узнаем Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълним с цялата Божия пълнота“ (Еф. 3:19). Опитвам се да намеря макар и намек за превъзнасяне от страна на Иисус. В стремежа си да позная и да разбера
в който няма и капка от нещо мръсно, гнило или нечисто. Тя е целостта на съвършенството...
*** Любовта не се превъзнася, не се гордее... Но какво означава да се превъзнасяш? Смисълът тук е да бъдеш горд, надменен, високомерен. Може да се каже, че превъзнасянето и гордостта са синоними. Да се превъзнасяш над друг човек, е проява на гордост. И гордостта, и превъзнасянето се осъждат в еднаква степен от Закона на Светия Бог. Нерядко тези пороци се засилват при постоянния натиск от страна на най-смирените ласкатели и угодници, защото ласкателството, както знаете, е велико оръжие на лукавия. „Ласкаенето е угодническо хвалене, лицемерно възхищение от някого или нещо, вдъхновено от користни подбуди.“ Лев Толстой пише: „Ако някой враг би искал да унищожи даден човек, вместо да го отрови, по-скоро трябва да започне да го хвали“. Ласкаенето е обратната страна на превъзнасянето и гордостта, а в основата си е същият порок.
Неговата любов Го следвам по страниците на Евангелието. Той се смирява. Не роптае. Като овца, отведена на заколение. И в споровете. И при задържането Си. И при лъжесвидетелствата срещу Него. И при бичуването. И на кръста. Няма и загатване за превъзнасяне. Нито едно! Ако признаем превъзнасянето за отрицателно качество, унижението ще стане положително. Но само при мисълта, че унижението е висше нравствено качество, в душата се надига съпротива. Унизеният не предизвиква уважение. Не събужда дори и съчувствие. „Треперещa твар ли съм, или имам право?“ – добре познатата, станала класическа антитеза дори не поражда спорове. Изводът се налага от само себе си. Кой човек с пълноценен разсъдък би се отказал от своите права? Кой ще се съгласи да бъде унизен? И ето че брадвата е вече издигната над главата на старицата. Гордият мъж се изправя в цял ръст, възмутеният ум кипва и ръката на брата вдига камък срещу своя брат (срв. Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание“). Замислих се. Историята е много стара. Каин и Авел. Двама братя. Единият е победител, другият е победен. Единият е жив, другият е убит. Кой от двамата бих предпочел да бъда? Но честно. Труден избор. Авел е угодил на Бога! Бог приема неговия принос, всъщност одобрява
живота му, служението му. И аз бих искал да получа Божието одобрение. Но Авел е убит. А не е ли можел да предприеме някакви действия и да се защити? Не би ли могъл в края на краищата да насочи и пистолет – за всеки случай? Любовта не се превъзнася, не се гордее... Това значи ли, че любовта се унижава? Готова ли е да бъде презряна? Каква дилема! Ясно е, че гордостта и превъзнасянето не са високонравствени качества. Но да признаеш, че унижението е добродетел, как е възможно?! Как можеш да се съгласиш да търпиш несправедливостта, клеветите и клюките? Връщам се към Иисус Христос. Неговият любим ученик ни е оставил тази безсмъртна фраза: „Пред празника Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от този свят към Отец, и понеже беше възлюбил Своите, които бяха в света, ги възлюби докрай“ (Йоан 13:1). Христос показва любовта Си на дело. Тя не зависи от обстоятелствата, неподвластна е на времето. „Докрай“ означава до последния миг, до последния дъх. А Той просто измива краката на учениците. Любовта не се превъзнася. В любовта няма отхвърляне. В любовта няма унижение. „Вие Ме наричате Учител и Господ, и добре казвате, понеже съм такъв. И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни да си
умивате краката един на друг. Защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ (Йоан 13:13-15). И вече няма как да се отвърнеш от страдащия. Или да кажеш с презрение унизителни думи. Любовта не се превъзнася – това означава, че тя служи, без да се вглежда в лицето на човека. „Защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз ви направих“ – такава е заповедта на Господ. Чуваме немалко добри наставления. Но често наставниците учат едно, а вършат друго. Иисус е съвършеният Учител. Той показва на дело! Животът му е действие на любовта! Достоен живот. Но след това идва смъртта... Невъзможно е да си представим такъв край за Него. Той служи на всички, прави добро, изцелява, нахранва. Не претендира за нищо. Не си построява къща. Не прави кариера. Приятелите Му – и те се разбягват. Враговете Му се подиграват както могат и накрая е осъден да бъде разпънат на позорния кръст. Дори на врага си не бихте пожелали такъв край. Това ли е наградата за смирената любов?
*** Минават години. Векове. И сега пред нас е Пилат. Малодушен. Презрян. Свещениците, обвинили Иисус. Лъжци и кариеристи. Светът в миниатюра. Кръстът. Тълпата. И над цялото това кълбо от страсти е Иисус. Над времето – гнусно, подло – е Иисус, превъзнесен от Отец. Над предателството, над страстта за власт е Иисус, чист, смирен, преминаващ от кръста към Бог Отец. Над смъртта на нашите фалшиви идеали е Иисус, идеалът на любовта, Който се моли на Отец да прости на нас, робите на греха. Превъзнасянето на Пилат се оказва позор. Унижението на Иисус сияе с неувяхващата светлина на живота! Любовта не се превъзнася, не се гордее...
С
вещеното Писание не ни казва нищо по въпроса защо Авраам не се e подчинил на Бога и e взел със себе си своя племенник Лот, след като Бог му е заповядал да остави рода и дома си и да отиде в Ханаанската земя, която той и потомците му трябва да получат в наследство (Бит. 12:1). Авраам и Сара нямали син и може би са се надявали Лот да стане техен наследник. Но скоро Авраам осъзнал, че Лот има свои планове за живота си. Приблизително в същата година, когато Ной умрял, Бог призовал Авраам. Не знаем дали двамата са се познавали. Сим, синът на Ной, по това време вече бил на около двеста години. Той бил праотец на народа, към който принадлежал Авраам. Колко близки били Сим и Авраам и дали изобщо са се познавали, не можем да потвърдим от достоверен източник, а от легенди в нашите разсъждения не се ръководим. Така или иначе, времето, за което говорим, е известно като епохата на патриарсите. Обществото
тогава било патриархално, т.е. главен в семейството бил най-възрастният мъж. Това обяснява защо Авраам е отишъл в Ханаан с Тара, своя баща, когото по-късно погребал в Харан. Авраам тръгнал към Ханаан, като взел със себе си Лот, сина на своя брат. Те напуснали Ур, който тогава бил голям град и в него вече се срещали триетажни къщи, имало водопровод и канализация, за да станат овчари. Земите били прекрасни, нивите – зелени, пасищата – плодородни. Авраам и Лот забогатели: имали много добитък, който слугите им пасели. Когато четем текста, тук се натъкваме на първия въпрос: защо Лот има свои стада и овчари? Нека обърнем внимание на тези думи: „И Аврам каза на Лот: „Не бива да има караница между мене и тебе и между моите пастири и твоите, понеже сме роднини“ (Бит. 13:8). Какви са обикновено причините за раздорите между роднини? Това са обиди, причинени от несправед-
ливост, мнима или реална, от унижение, привидно или истинско, т.е. от гордост или завист към по-успешния роднина. Помним как завистта е подтикнала синовете на Яков, внука на Авраам, да продадат брат си Йосиф в робство. А между самия Яков и неговия брат близнак Исав отношенията също далече не били безоблачни. Как започва враждата в човешкия род, която е завършила с първото убийство? Със завист: Бог приел жертвата на Авел, но отхвърлил жертвата на Каин. Този факт предизвикал такава омраза в сърцето на по-големия брат, че той убил най-близкия си човек. Нека видим как са се развили отношенията между Авраам и неговия племенник Лот според откъса от Свещеното Писание, който цитирахме. Ако трябва да говорим на съвременен език, можем да кажем, че при Авраам и Лот проблемите възникнали, когато те стартирали своя съвместен бизнес, след което се разделили и тъй като и двамата били успешни предприемачи, им станало тясно на общия пазар.
Аз лично смятам, че Лот не е трябвало да се отделя от Авраам – той е можел да остане част от семейството. Но си е помислил: „И аз съм способен колкото тебе, сам съм си господар!“. Нека ви напомня, че тези събития са се случили по времето на патриарсите. А в онези дни родът и племето са имали много важна роля. Връзката между поколенията и семействата била много силна. Родоначалникът винаги бил патриарх. Тоест бащата („патер“) имал власт („архе“). Властта в рода тогава, след смъртта на Тара, била в ръцете на Авраам. Лот би трябвало, след като вече е тръгнал с Авраам, да се подчини на неговата власт, да стане член на семейството му. Вероятно на нещо подобно се е надявал Авраам, когато решил да вземе племенника си със себе си. Но виждаме, че с течение на времето Лот се сдобива със свои стада и овчари. Библията не казва защо той отделя своята собственост от имуществото на Авраам, но ми се струва, че Лот явно е искал да има свой род и своя власт. При цялото му уважение към неговия чичо той решил да тръгне по свой път. И това довело до напрежение. Овчарите на Лот се скарали с овчарите на Авраам. Стигнало се до битки за най-добрите пасища и за първото място до кладенеца. Как Авраам решил този проблем? Нека прочетем текста отново. „И Аврам каза на Лот: „Не бива да има караница между мене и тебе и между моите пастири и твоите, понеже сме роднини; не е ли цялата земя пред тебе? Отделете се от мене: ако отидеш ти наляво, аз – надясно; а ако ти – надясно, аз – наляво“ (Бит. 13:8-9). Авраам напомнил на Лот, че са роднини и затова трябва да живеят в мир помежду си. Той пуснал племенника си и му предложил да се отдели: „Щом си започнал собствен бизнес, занимавай се с него сам, поеми отговорност за де-
лата си, за своите работници, за семейството си“. Като припомнил на Лот близката им роднинска връзка, Авраам меко го укорил и противно на всички правила и норми от онова време, му дал правото да избира. И отново, противно на всички правила и норми за добро възпитание, племенникът се възползвал от тази възможност: той избрал околностите на Содом, които били „като Божия рай“ (ст. 10). Тогава хората все още помнели как е изглеждала Райската градина, тъй като описаните събития се случили по времето на Ной, Сим, Хам и Яфет, а те живели преди Потопа. Разбира се, ако нямаш роднини или стоиш настрана от тях, това не е решение на проблема и дори да приемем, че такава ситуация по някакъв начин намалява напрежението, тя не премахва причините за враждата и разприте. Светските психолози предлагат различни методи за разрешаване на конфликтите. Християнските психолози понякога дават съвети от областта на психологията с християнска окраска и терминология. Но нека да видим на какво ни учи Библията.
Ненапразно Авраам е баща на вярващите. Докато в родния му град Ур били принасяни в жертва хора, той вярвал на Единствения, покорявал се на Единствения – Създателя на небето и земята. И не само по отношение на Бога се проявявала неговата вяра, а и спрямо хората. Бихме могли да очакваме, че Авраам ще се обиди на Лот, задето се отделил от него и овчарите му се карали с неговите: „Как може Лот да допусне такова нещо?!“. Но Авраам след меко увещание отстъпил на племенника си и му дал правото да избере по-доброто. Конфликтът се разрешил не защото единият отишъл наляво, другият – надясно, а поради факта, че този, който има право, се отказал от него. Ние знаем това правило от Новия Завет: „Твърде срамно е за вас това, че имате съдби помежду си; защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?“ (I Кор. 6:7). Точно така постъпил Авраам. Той не престанал да обича своя племенник: продължил да се моли за него и да се тревожи за съдбата му. Знаем това от Свещеното Писание. Няколко царе нападнали Содом, Гомора и съседните градове. Битката се състояла в Солената долина. Победителите пленили цялото имущество на Содом и Гомора и отвели жителите им в плен,
включително Лот и семейството му. Разбрал, че неговият племенник е в беда, Авраам въоръжил робите си (по това време те били 318 души) и започнал да преследва петимата царе с войските им. Като ги нападнал през нощта, Авраам разгромил нашествениците и освободил племенника си. Той не се съобразил с никакви обстоятелства, защото родството за него означавало много. За това, че Авраам продължил да се тревожи за своя племенник, четем и в историята за срещата му с Господ в дъбравата Мамре. Това е знаменателен пример за ходатайствена молитва, който ни показва колко силно се безпокоял Авраам за Лот. Виждаме неговата увереност, че племенникът му е праведен по сърце и въпреки злата среда около него не заслужава такова наказание. И Господ чул молитвата на Авраам. Споменавам тези събития, за да се убедим, че отношенията ни след разрешаването на конфликта трябва да бъдат реално възстановени. Чрез помощ на практика и застъпническа молитва. В сравнение със старозаветните вярващи ние имаме огромно предимство. Истинско. Писанието ни казва, че като вярващи имаме надежда в нашия Господ. Апостол Павел пише за това: „И така, както сме оправдани с вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тази благодат, в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава. Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамва, защото Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл. 5:1-5). С тази любов побеждаваме завистта и гордостта, понасяме несправедливостите, трудностите, преследванията и болестите. Тази любов ни дава смелост пред лицето на смъртта. Тя поражда мир в сърцата ни. Мир с Бога, със себе си и с хората около нас. Не е трудно да се говори за това, защото е реалност. Ние се уповаваме на тези думи, защото самият Господ ги казва. Знаем, че имаме голямо призвание: „Всичко е от Бога, Който ни помири със Себе Си чрез Иисус Христос и ни даде служението на това помирение, защото Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на хората прегрешенията им, и вложи в нас словото на помирението“ (IIΙ Кор. 5:18-19). Нека пазим свято Неговия мир в сърцата си „с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпим един друг с любов и залягаме да запазваме единството на духа чрез връзките на мира“ (Еф. 4:2-3).
а 31 октомври 1517 г. Мартин Лутер, свещеник августинец, магистър по свещено богословие, „от любов и загриженост към истината и с цел нейното пълно разбиране“ – както сам разкрива мотивите си, поставя 95 тезиса на входната врата към витенбергската катедрала „Вси светии“. С популяризирането на тези тезиси Лутер иска да предизвика дебат по въпроса с папските индулгенции. Но това, което постига, надминава и найсмелите му очаквания. Той не само разтърсва Църквата из основи, а и последвалото движение се превръща в един от крайъгълните камъни в историческото, религиозното и културното развитие на Европа и света.
За съжаление почти два века след като Лутер публикува своите 95 тезиса, протестантизмът вече е влязъл в коловоза на удобната религия и е изгубил съществена част от привлекателната си сила. Институциите и догмите са на път да задушат „възкресенските“ пориви на Реформацията. Протестантството е в тежка криза, но не за дълго. На историческата сцена се появява пиетисткото движение, което събужда Църквата. „Практиката на благочестието“ (понятието „пиетизъм“ произлиза от думата „благочестие“), която акцентира върху молитвата и четенето на Библията за сметка на догмата, изпълва протестантството с нов живот. Пиетизмът се разпространява бързо из цяла Европа.
Разбира се, пусналата дълбоки корени религиозна система не може да съжителства с живата вяра и на много места започват гонения срещу поддръжниците на новото движение. В Моравия и Бохемия (дн. Чехия) Католическата църква подлага пиетистите на репресии (в тези две области те са наследници на т. нар. „Чешки братя“, които са последователи на Ян Хус). Това ги принуждава да избягат в протестантските райони на съседна Германия. Така някои от бегълците получават изключителната възможност да се заселят в земите на богат млад владетел на име граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф. Той е роден в австрийско благородническо семейство. Отгледан от баба си, проявява отрано склонност към въпросите, свързани с вярата и богословието. Като кръщелник на Филип Спенер, един от идеолозите на пиетисткото движение, Николаус е възпитан в силна пиетистка традиция. Докато учи в град Хале (значим център на пиетизма в Германия), младият граф заедно със свои съученици се врича да достигне с благовестието хора от други страни. Групата от съмишленици приема името „Орден на синаповото зърно“. Николаус прегръща мисионерската визия за живота си, след като се запознава с Бартоломеус Зигенбалг – немски мисионер, който впечатлява младия граф с истории за далечни земи, народи и култури. Когато завършва училище, Фон Цинцендорф започва да изпълнява обществените очаквания към човек с неговия благороднически ранг. Заживява в Дрезден, където става съде-
бен съветник на краля. Посвещението към идеите на „Ордена на синаповото зърно“ обаче не му дава мир. Николаус купува от баба си имението Бертелсдорф, като се надява там да създаде християнска общност от представители на преследвани религиозни групи. И съвсем скоро в имението се появяват първите заселници. Десет моравски протестанти, бягащи от гоненията, които се разрастват в родината им, намират сигурно убежище в земята на графа. Те стават първите жители на новосформираното селище Хернхут – „Господна стража“. Поради енергичното проповядване на Цинцендорф в енорийската църква в Бертелсдорф и заради вестта, че имението е място за защита от религиозни преследвания, населението на този „малък град“ бързо достига 300 души. И животът в новото селище започва да кипи. Развиват се много добри практики, но избухват и раздори. За да бъде възстановен редът, младият граф изработва „Братско споразумение“, което обитателите са длъжни да приемат като устав за мирно функциониране на общността. Скоро Хернхут става град за пример, в който „синаповото зърно“ на мисионерската визия се разраства с бързи темпове. Моравските братя
започват да изпращат мисионери на много места по света. Първо на остров Свети Тома, колониално владение на Дания. След това хернхутери проповядват в земите на Америка, Африка и Прибалтика, където основават свои общности, съдействат за превеждането на Свещеното Писание и оказват значително влияние върху религиозния светоглед на хората. Николаус и Моравските братя са едни от първите мисионери, които се опитват да достигнат северноамериканските индиански племена с благата вест за Божия Син Иисус Христос. Една много интересна случка от този период разкрива причината за успеха на хернхутерите сред местното население. Веднъж Николаус пита новопокръстен червенокож как е повярвал в Господ Иисус. Отговорът на индианеца прави силно впечатление на графа: - В нашето село дойде проповедник, който ни каза, че има Бог. Попитахме го: „Мислиш ли, че сме толкова невежи и не знаем, че има Бог? Върни се там, откъдето си дошъл!“. После дойде друг бял човек. Той каза: „Не трябва да крадете. Не трябва да лъжете. Не трябва да се напивате“. А ние му отговорихме: „Глупако, мислиш ли, че вече не знаем това? Я кажи, има ли по-големи крадци, лъжци и пияници от
Цитати от граф Цинцендорф
• Само атеистите се опитват да разберат Бога с ума си. • Съдбата ми е да провъзглася Божието послание, независимо какви ще бъдат последиците за мене.
• Не може да има християнство без общност.
вашите бели хора?“. И този проповедник си отиде. Но после дойде Кристиан Хенри Раух. Той ни разказа за един могъщ Господар на земята и небето, Който оставил славата Си на небесата, за да даде Своя живот за всички хора. И заяви, че този Бог е възлюбил бедните индиански грешници, че копнее и ние да Го обикнем, за да стане наш Спасител и да ни отведе в дома на Своя Отец. Като завърши проповедта си, каза: „Приятели, уморен съм от пътуването и искам да поспя. Моля да ме извините“. Легна до нашите копия и стрели и без никакъв страх веднага се унесе в спокоен сън. Спогледахме се и аз прошепнах: „Това е нещо ново.
Този наистина има Приятел там, горе“. Останахме край него цяла нощ и на сутринта му казахме, че искаме да ни разкаже още за любещия Иисус. Влиянието на граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е изключително голямо не само заради делото на Моравската църква. Посланието на неговия живот оказва въздействие върху светогледа на Джон Уесли, а Карл Барт пише за него, че е „може би единственият истински христоцентрик на модерната епоха“.
>> Продължение от миналия брой
(също и на www.bhbc.bg/okultizam)
1. Наръчник на душегрижителя Първото, което е необходимо като начало на работата, е ясно свидетелство, че сме длъжни да помогнем на нещастния човек, попаднал под окултна зависимост. Ако нямаме такова свидетелство, е безсмислено да започваме работа. Процесът на освобождаване трябва да започне със сериозна молитвена подготовка. Първо, крайно необходимо е да помолим Бога да ни очисти и да ни подготви: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда... Ако нашето сърце ни осъжда, колко повече Бог, понеже Той е по-голям от нашето сърце и знае всичко“ (I Йоан 1:9; 3:20). Второ, трябва да отправим молба към Бога за защита чрез кръвта на Христос както на самите нас, така и на нашите семейства и църквата ни от въздействието на демоничните сили. Нашата защита е нашата чистота, придобита чрез поръсване с Христовата кръв: „Нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата си от лукава съвест“ (Евр. 10:22). Имаме право да се молим Бог да поръси най-близките ни – така, както Йов се моли за своите близки.
Трето, важно е да се обърнем към Бога с молба да ни надари с особена мъдрост, да ни даде Духа на премъдростта и откровението, за да не бъдем излъгани от нечистия дух в най-сложните ситуации. Ние влизаме в борба с духовния свят, който е твърде умел в лъжите и измамите. Никога не бива да допускаме мисълта, че много знаем, много разбираме и е невъзможно някой да ни измами. Не трябва да разчитаме на собствените си сили. Четвърто, нужно е да отправим молба към Бога всеки от нас реално и лично да възприеме с вяра факта, че Църквата е надарена с власт да настъпва срещу цялата вражеска сила. Учениците, изпратени от Христос на мисия, имат власт над демоните и това ги радва. Но Той им казва: „Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а се радвайте, че имената ви са написани на небесата“ (Лука 10:20). Било ли е реалност за учениците твърдението на Христос, че имената им са написани на небесата? За Всезнаещия Бог този факт е бил реалност, но тъй като разговорът става преди победата на Голгота, учениците не могат да повярват и да се зарадват на това. И едва след Възкресението на Христос очите им се отварят за онези истини, които Той им е разкрил. Когато повярват, че имената им са написани на небесата, тогава това става реалност за тях. Христос им
говори за тази истина пророчески. А„власт да настъпват змии и скорпии и всяка вражеска сила“ (Лука 10:19) е дадена пророчески не само на учениците, а и на всички, чиито имена са написани на небесата, т.е. на цялата Христова църква. Съществуват много различни мнения по въпроса за надаряването с власт. Едни, без всякакви основания, си въобразяват, че са особени, призвани да работят по освобождаване на душите от нечисти духове. Те създават около себе си атмосфера на тайнственост, за да не изгубят силата си, както каза един такъв„освободител“. Или, обратно, широко рекламират своята работа, което практически е имитация на освобождаване, и по такъв начин си създават име. В последно време особено в Русия и Украйна е много разпространен такъв вид екзорсизъм. Други смятат, че власт за изгонване на бесове е дадена само на Христовите ученици и в наше време никой не бива дори да се опитва да вниква в тази сфера.
Това дело не е за престиж. То е много тежко и не всеки иска да го върши. В зависимост от духовния си ръст, от степента на разбирането си за необходимостта от подобно служение, от способността на личната си вяра да приеме обещанието за надаряване с власт свещенослужителят може да пристъпи към изпълнението на тази мисия или да се откаже от нея. Още един важен детайл: душегрижителят никога не бива сам да търси обладани – нека Бог да ги доведе при него. След като бъде изгонен от човек, който не пребъдва в Христос, бесът може отново да се върне, със седем по-зли от него бесове. Затова нека не работим напразно. Трябва да разберем от Бога ли е изпратен даден човек, или ни го натрапва сатана, за да ни отнеме времето. Когато се обръщаме в молитва към Бога за помощ при поставяне на диагноза, е необходимо да Го помолим да забрани на дяволските сили да се проявяват в пълна мяра, защото не знаем докрай с кого имаме работа. За нас е нужна информация от човека като личност и проявата на беса през това време не е желателна. На Христос не се налага да разпитва обладания, Той знае всичко за него. А ние можем да получим информация само чрез изследване. Ще се наложи да задаваме въпроси, за да узнаем с какво се е занимавал човекът от раждането си до срещата с нас. Понякога сатана притъпява паметта му и той може да не си спомни най-важното. Затова с насочващи въпроси трябва да изявим целия обхват на окултната му обремененост. При непълно излагане на фактите има опасност работата ни да се окаже неплодотворна и да се наложи отново да се връщаме към изследването. Необходимо е да го разпитаме дали са се занимавали с окултни практики неговите родители, дядовци и баби (Марк 9:21). Христос разпитва бащата на страдащия юноша не защото не знае откога е обладан неговият син, а за да ни предложи
методика за работа. Ако човекът не може да представи цялата картина на своите окултни грехове и разберем, че процесът на изследване не е завършил, се налага временно да прекъснем работата. Добре е в такъв момент да дадем на обладания възможност да пребъде в пост и молитва, като включим в това дело и църквата. Самият процес на освобождаване трябва да започнем с проповед за свободата в Христос:„Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам онези, които имат съкрушени сърца, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите – проглеждане, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18). Това са пророчески думи за земната мисия на Христос.„На пленените освобождение“ – независимо дали човек е девиантен, демонизиран или обладан, той е пленник. На такива хора трябва „да отвориш очите, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатана към Бога, така че чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследство между осветените“ (Деян. 26:18). Основа на успеха в работата за освобождаване на пленения е неговата вяра в избавящата сила на Христос. Обладаният задължително трябва да повярва в Иисус Христос като свой личен Спасител. Не успеем ли да го убедим в тази истина, работата ни ще бъде напразна. Всички други варианти на освобождаване, неосновани върху проповедта за Христос, са нездрави и ако имат първоначален ефект, той не е траен. Думите: „да лекувам онези, които имат съкрушени сърца“, потвърждават, че приемането на Христос трябва да бъде съпроводено от съкрушение на сърцето на човека заради греховете му и от разкаяние за извършеното.
2. Разтрогване на окултния договор Отричането се извършва чрез заявление, отправено към невидимите демонични сили. В някои църкви то се прави по време на молитва към Бога, но това е неуместно. Ако пожелаем да прекъснем отношенията си с някой човек, трябва да кажем това непосредствено на него, а не на някого другиго. Не е логично онзи, който през целия си живот е сключвал договори със сатана, да заявява за тяхното разтрогване на Бога. Тук в никакъв случай не става дума за молитва към сатана или за диалог с него – изисква се заявление непосредствено към демоничния свят, което на практика го обезоръжава. Процесът на отричане включва три основни етапа: първият е заявление, отправено към сатана, за разтрогване на всички окултни връзки, намерили място в живота на човека. Вторият е молитва към Бога с разкаяние и молба за разкъсване на тези договори, както и за по-нататъшна защита. Третият е ходатайствена молитва на свещенослужителя. Ще се опитаме да обясним този подход към работата. Християните познават само една форма на обръщение към духовния свят – молитвата. Тук ги дебне първата опасност: когато говорят на дявола, по навик да кажат „Господи“. Това не бива да става в никакъв случай. Когато човек изрича своето заявление, трябва да е седнал или прав, но не и на колене. Не бива да се страхуваме да заявяваме волята си на сатана. Христос не говори в пространството, а се обръща конкретно към дявола. У християните трябва да има разбиране за реалността на сатанинското присъствие: дяволът при-
съства, но само там, където му е позволено. Апостол Павел, когато се обръща към духа у прорицателката, концентрира своето внимание върху него, непосредствено на него говори и му заповядва да излезе. Ако апостолът се беше обърнал към жената или просто беше започнал да се моли, духът нямаше да излезе. Отричането е действено само когато човек се отнася към него с пълна отговорност и прави заявление пред сатана с негодуване и ненавист. Тази ненавист е обоснована: „Аз ли да не мразя онези, които мразят Тебе, Господи!“ (Пс. 138:21). Ние имаме право и сме длъжни да ненавиждаме греха, злото и нечистите сили. Ако отричането е успешно, демоничният свят търпи голямо поражение. За духовния свят думите на отричане са своеобразен документ, който изразява волята на човека и прекъсва всички нишки, свързващи го с дявола. Когато по време на отричането окултно обремененият изброява всичко, което го е обвързвало със сатана, всяка от тези връзки се скъсва. Понякога поради пълната си поробеност страдащият не е способен сам да произнесе думите на отричането. В такъв случай ги изрича свещенослужителят, а човекът повтаря след него. Желателно е да се запишат всички точки, по които трябва да се отрече жертвата, за да не се обърка в момента на заявлението. Ето как например може да звучи самото то: „Сатана, в този час ти заявявам, че се отричам категорично от всички връзки, които съм имал с тебе през целия си живот. Отричам се от това, че се обърнах към екстрасенс (през тази година, в този град), и заявявам, че разтрогвам сключения с тебе договор. Отричам се и от това, че отидох при гадателка (година, време, място), и заявявам, че този договор е вече невалиден. Отричам се (например) от заниманията си със спиритизъм, магия, астрология“. И така – за всеки факт от окултната практика. Накрая човекът трябва да заяви, че се отрича от всичко, което е забравил, от всякакъв грях, съзнателен и несъзнателен. Ще бъде полезно да се отрече и от всякакво родово проклятие, което тегне върху семейството и съдбата му. Заявлението завършва с думите: „Аз ти заявявам, сатана,
че ти и твоите услуги и дела ми станаха омразни и противни и повече не искам да имам с тебе каквито и да било отношения. Моята душа и тялото ми вече изцяло принадлежат на Христос. И сега аз, в името на Иисус Христос, ти заповядвам, сатана, веднъж завинаги да ме оставиш. Не смей да докосваш нито тялото ми, нито душата ми. Всеки договор и всяка връзка с тебе са разтрогнати веднъж и завинаги“. Тези думи трябва да бъдат дълбоко осъзнати и изречени с тежест, иначе ще звучат просто като заклинание. Дяволът отстъпва, защото подобни думи го поразяват и отнемат всичките му права и властта му над бившия зависим: „И ще всея вражда между тебе и жената и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:15). Най-лесно протича отричането при девиантни хора. При демонизираните нечистият дух може да се опита да попречи, докато при бесообладаните процесът е доста труден. Нечистият дух може да скове устата им, да крещи или да се нахвърли върху свещенослужителя. Тук е крайно необходимо да разбираме истината за силата на словото, за да ползваме думите като оръжие, което ще накара демона да замълчи и да ни се подчини. Ако той се проявява чрез човека, когато имаме луцидна форма на бесообладаване, говори чрез него, т.е. има власт над тялото и устата му, е възможно процесът на освобождаване да продължи няколко часа или дни. Заповедите към нечистия дух трябва да се редуват с молитви към Бога. Необходимо е работата да продължи дотогава, докато сам Бог не подскаже нейния край. Ако е нужно борбата да се води почти денонощие, което изчерпва емоционалните и физическите сили на свещенослужителите, се отправя молитва към Бога процесът да прекъсне и през това време Той да забрани на беса да се проявява. Трябва винаги да помним, че преди, по време на и след отричането Бог контролира всичко, така че доверието към Него е изключително важно в хода на цялата духовна битка. През почивката трябва молитвено да се анализира и осмисли работата, както и да се търсят отговори на възникналите въпроси.
Ако след първата заповед в името на Христос бесът продължи да се проявява, тя трябва да се повтори още веднъж. И ако отново няма резултат, всички душегрижители нека застанат в молитвено противостоене с отворени очи, за да виждат бесообладания. С времето може да се забележи отслабване на съпротивата. Ако отричането върви неотклонно към победа, въздействието може да се усили, като към молитвата и заповедите се прибави четене на стихове за победата на Христос (например Посланието към колосяните 2 гл. или Псалмите на Давид). Процесът би могъл да протече така: свещенослужителят заповядва, другият служител с тих
глас чете подходящите места от Писанието, а останалите се молят. Когато напомняме с авторитет на нечистия дух за кръвта и за победата на Христос, тези думи поразяват и отслабват неговата съпротива. Нашата позиция се утвърждава, а неговата все повече губи силата си. Четенето на такива библейски пасажи издига авторитета на Словото, от което демоните много се страхуват. Напълно е възможно Бог да допусне и друг вариант: отначало чрез молитвата на свещенослужителите да изтощи и обезсили демоничните сили, така че те впоследствие да се подчиняват на всички заповеди, включително за това, да излязат от
жертвата. Добре е при такива тежки случаи обладаният също да бъде научен вътрешно да противостои, да се моли за своето изцеляване. Една жена, освободена от бесообладаване, разказваше, че когато демонът крещял и се нахвърлял върху свещенослужителите, като създавал впечатлението, че действа самата човешка личност, тя през цялото време всъщност противостояла – волево, когнитивно и емоционално, като вътрешно се молела. Но властта на злия дух била толкова силна, че той правел с тялото й каквото си поиска. Само посредством противостоенето на свещенослужителите и на самия обладан тази власт отслабва и в крайна сметка жертвата се освобождава. За това, какво изпитват жертвите по време на духовната битка, виж книгата „Цената, която аз платих“1. Бог може да допусне демонът да се подчинява само на някои заповеди, които като че ли не определят изхода от работата. Възможно е нечистият дух да изпълни заповедта да се изправи, да вдигне или да свали ръката (на човека) и изобщо да не се подчини на заповедта да излезе от него. Чрез такива ситуации Бог укрепва вярата на онези, които извършват това служение. Подобни малки успехи са голямо насърчение, те засилват вярата на душегрижителите в Божието благоволение към тях, изявяват открито силата и авторитета на Христовото име и свидетелстват, че победата е неминуема. Не бива да забравяме, че Бог има за цел не само да освободи страдащия, а и допълнително да обучи Своите слуги да водят по-успешно духовната война срещу злото. Ето защо трябва да приемаме това служение като най-добрата школа, където можем да се научим да прилагаме своите духовни знания и познанията си за духовния свят. Възможно е да се наложи да забраним на беса да прорицава. Най-често още в началото на работата той започва да се възмущава: „Кой си ти, че дойде да ме гониш? Аз те познавам, ти си такъв и такъв, правил си това и онова“. Бесът има за цел да ни обвини в грехове, които Бог вече ни е простил, за да ни обърка и разколебае. Това, че той знае нашето минало, не бива да ни учудва. Важното е да няма законно основание да ни обвинява – в настоящия ни живот да няма актуални грехове като
пороци и нечестие, които могат не само да ни компрометират, а и да станат причина за нашето предварително поражение, водещо както до неуспех на служението ни, така и до духовно и психическо натоварване. Ако демонът се връща към простените ни грехове, трябва да се защитим с вярата за получената прошка чрез пролятата за нас кръв на Христос и да забраним на нечистия дух да говори. От него не бива да се приема никаква информация. Това може да се окаже хитра уловка и да провали цялото начинание. Ако той започне да ни учи какви мерки да предприемем, за да напусне по-лесно обладания (да отворим прозореца или вратата, да сложим Библия върху главата на жертвата или да извършваме някакви други ритуали), не трябва да го слушаме. Категорично е противопоказно да се изпълняват неговите препоръки. С тях той цели да подчини и нашата воля – тогава краят може да се окаже непредсказуем, дори, според силата на демоните, фатален. Всички известни случаи с поражение на самия екзорсист се дължат на факта, че той е послушал за нещо злия дух или се е опитал да сключи сделка с него. Според Анри Еленбергер „екзорсистът трябва да накара обладалия човека дух да говори и след дълги дискусии понякога може да се сключи сделка“2. Но нямаме никакво основание да приемем този метод за освобождаване като библейски. Не трябва да мислим, че ако след заповедта бесът хвърли обладания на пода, раздруса го или направи нещо подобно, това е сигурен знак, че е напуснал жертвата. В процеса на самата борба нечистият дух може да се изявява по най-различни начини, но невинаги напуска жертвата с външни прояви. След отричането (а за обладаните – и изгонването на демоничните сили) човекът трябва да се помоли на Бога да му прости окултните грехове, които са били изброени. Обикновено, ако страдащият преди отричането не е можел да се моли, след това сърцето му се отваря за общуване с Бога. При някои чрез тази молитва се извършват и покаяние, и новораждане, ако това не е станало преди. В този момент човекът преминава от властта на сатана към Бога (Деян. 26:18).
След това свещенослужителят трябва да се помоли за благословение – може с полагане на ръце, но не е задължително. После той поздравява освободения и е добре да го насърчи, като му предложи за утвърждаване във вярата да отправи благодарствена молитва към Бога за подареното освобождение. Веднъж при посещение в дисциплинарна рота се запознахме с млад човек, който беше сатанист от две години. Той признаваше за свой бог Луцифер и твърдеше, че от службата си на него е получил много. На едно от поредните служения човекът се покая заедно с други войници, но сатана продължаваше да го посещава и да го мъчи. Обяснихме му, че е необходимо да бъдат разтрогнати договорите с дявола. Той се съгласи и по време на отричането му се създаде голямо духовно и психическо напрежение. Освен това имаше и леки прояви на пароксизъм чрез неволеви движения на главата и други Крижаневска, Г. Цената, която аз платих. С., 2000 г. 2 Еленбергер, А. Откриване на несъзнаваното. С., Леге Артис, 2006, с. 32. 1
части на тялото. След забраната сатана да се проявява и заповедта да престане да го измъчва младежът съзнателно и волево се отрече от него. Накрая настъпиха тишина, покой и голямо умиротворение във всички нива на естеството му. Попитахме го какво е станало с него. Отговори ни: – Той си отиде от мене. След това дяволът вече не го безпокоеше. *** С нашата поредица от статии на тема окултната обремененост и нейната теопсихологическа терапия бихме желали да бъдем полезни на практикуващите психиатри, психотерапевти, психолози, тео-психолози и душегрижители. Също така – изследването ни да послужи като база за по-нататъшно теоретическо и практическо анализиране на разглежданите проблеми. Представените тук резултати са незначителни в сравнение с очакванията на специалистите, които работят в тази сфера, както и на всички страдащи и търсещи реална помощ пациенти. Надяваме се, че ще бъде проявен интерес и ще
се използва даденият тук „Наръчник на душегрижителя“, съставен в резултат на дългогодишен опит в работата с окултно обременени хора. Предупрежденията и препоръките в текста не са мотивирани от лични амбиции или желание да поучаваме, а имат за цел да предпазим неопитните, за да не ги постигне участта на синовете на свещеника Скева (Деян. 19:13-17). Основния извод, който трябва да се знае от навлизащите в сферата на тъмното, окултното, е: всеки, който престъпва божествената забрана да се вършат окултни грехове, а те са мерзост пред Бога (т.е. да се ползват услугите на демоничния свят по различен начин, с различна, често наукообразна терминология), губи всякаква гаранция за Божия защита срещу злите духове. Като резултат от тези грехове се появяват психо-духовни болести: девиантност, демонизираност, бесообладаност. Бог оттегля Своята закрила и човекът остава сам, неспособен да се защити нито волево, нито с интелекта си, колкото и да е развит той, нито емоционално, нито физически. Той става роб на агресивно настроени духовни личности. Като богослов и душегрижител, участвал неведнъж в сериозни битки за освобождаване на жертви от демоничните сили, категорично заявявам, че злите духове много мразят човека, дори когато привидно му служат и го ласкаят. Те са най-големите врагове на човешките души. Нито една идея за усъвършенстване на човешката личност с техните услуги не се е оправдала. Жадуваното от хората усъвършенстване е възможно единствено чрез познание на Този, Който заявява: „Аз съм Пътят и Истината, и Животът“ (Йоан 14:6). Авторът на тези думи е Иисус Христос, Божият Син. Всички природни дадености на хората се усъвършенстват само чрез Неговата благодат, а желаното свръхестествено развитие става реалност чрез получаване на Неговите духовни дарби, които Той дава на всеки, избрал да Му се покланя в дух и истина.
Мойсей възлезе на планината и облак покри планината, и Господната слава осени планината Синай; и облакът я покриваше шест дни, а на седмия ден Господ повика Мойсей изсред облака. А Господната слава навръх планината изглеждаше пред очите на израилевите синове като огън, който изпояжда. Мойсей влезе сред облака и възлезе на планината; и стоя Мойсей на планината четиридесет дни и четиридесет нощи. (Изх. 24:15-18).
С
мисълът на Божието мълчание и очакването от наша страна е скрит за много от вярващите. Затова те не намират благословенията, която търсят въз основа на Божите обещания, не получават светлината, от която се нуждаят, за да решат даден важен въпрос, не печелят победата, която очакват, не постигат мира и покоя, за които копнее душата им. Тръгват по пътя на благословението, съгласяват се с условията на обещанието за благословение, но не могат да изчакат времето, когато Бог ще им го повери. В Своето Слово Той ни е дал прекрасни примери, които разкриват смисъла на Неговото мълчание и значението на нашето очакване. Те ни показват колко е важно за нашия живот и служението ни да се научим чрез вяра да чакаме отговор в присъствието на Бога и да останем в тази позиция, докато Той не наруши мълчанието Си, докато не утоли жаждата на душата ни и не ни разкрие Своята слава. Текстът, който цитирахме в началото, ни показва преживяното от Мойсей в присъствието на Бога. Знаем какво значение имат за Мойсей и за неговото служение на Божия народ тези четиридесет дни, когато той общува лично с Бога и Бог говори със Своя слуга лице в лице, както приятел разговаря с приятел. Очите на Мойсей съзерцават чистотата и светостта на Яхве в продължение на четиридесет дни, от Божията ръка той получава святия Закон за своя чудотворно спасен народ. Както никога дотогава,
Бог посвещава Мойсей в Своите планове за народа. Той му показва образец на скинията и му дава указания за нейната конструкция и предназначението й. Разкрива Му величието на свещеничеството, неговите отговорности, права и наследство. Бог дава на Мойсей най-добрите закони за жертвоприношенията, чрез които израилтяните ще могат да изразяват своята нужда от прошка и предаността си към Него. Мойсей получава и други закони, чрез които Бог иска да запази Своя народ чист и отделен за Себе Си. След като слиза от планината, приел божественото откровение, Мойсей се явява пред хората и лицето му отразява славата на Бога. То сияе с такава сила, че израилевият водач е принуден да скрие главата си под покривало. А какво предшества тези благословени дни на живо общуване с Бога, съзерцание на Неговата слава и получаване на откровение? Шест дни чакане! Яхве призовава Мойсей на планината и му
казва, че там ще получи Закона за Израил. Водачът на народа се изкачва на планината, за да се срещне с Бога, и славата на Господ покрива цялата планина. Но едва след шест дни Бог призовава Мойсей от облака. Той пристъпва в средата на облака и в продължение на четиридесет дни слуша какво говори Бог на слугата Си. Трудно е да си представим как се е чувствал и какво е преживял Мойсей през първите шест дни от престоя си на Синай! Господ го призовава, за да му даде нещо. Мойсей се изкачва на планината. Там той чака цял ден, но Бог не му се разкрива. Мойсей чака втори ден, но Бог продължава да мълчи. Господ мълчи и през следващите дни и едва на седмия ден най-накрая извиква слугата Си. Колко ли дълги са се сторили тези дни на Мойсей! Той обаче чака търпеливо. Остава в присъствието на Бога и чака. Не е известно какво постига през тези дни Бог в сърцето на Мойсей, но е очевидно, че едва на седмия ден Той започва да дава откровения на Своя слуга. Нещо подобно намираме в Книгата на пророк Йеремия. „След десет дни дойде Господно слово към Йеремия“ (42:7). Пророкът се обръща към Бога не със собствените си лични нужди, той Му говори за нуждите и стремежите на своя народ, чието унищожение и страдание сам споделя. И преди Йеремия се е молил дълго за народа си, правил е много за него, но не е виждал плодове от това. Срещал е само отхвърляне, укори и презрение. А сега сякаш Бог най-после вижда сълзите му и чува неговата молитва. Всички военачалници и старейшини заедно с народа идват при пророка с молба да
се помоли на Господ за тях. Така предмет на молитвата става нещо много скъпоценно! Целият остатък от народа, който толкова дълго не чува гласа на Господ и Неговите верни пророци, сега решава да Го попита по кой път да върви и какво да прави. Колко приятно трябва да е било това желание за Божия пророк! Нима този народ, понесъл толкова много беди, най-накрая отваря очи и осъзнава, че дотогава е живял без Бога и е следвал пътя на неподчинението и проклятието? Невъзможно е да си представим по-голямо щастие за Йеремия от радостта му, свързана с обръщането на хората, с пробуждането им за нов живот на общуване с Бога. Йеремия казва на народа: „Чувам, ще се помоля на вашия Господ Бог според думите ви и всичко, което Господ ви отговори, ще ви явя, нито дума няма да скрия от вас“ (Йер. 42:4). Какъв пример дава отношението на Йеремия за всички пророци и служители на Бога! Колко липсват днес такива мъже, готови да възвестяват на своите братя всичко, което казва Господ! Хората заявяват на Йеремия готовността си да изпълнят онова, което Бог ще им разкрие чрез Своя слуга. В състояние на искрена радост пророкът застава пред Господ и му предава желанието на своя народ. И какво прави Бог? Мълчи, докато слугата Му смирено Го моли да даде откровение за неговия нещастен народ. Едва след като изминават десет дни, Господ отговаря на Йеремия. Удивително! Нашият Бог в Своята непостижима мъдрост и любов може да мълчи цели десет дни, докато Неговият слуга Му се покланя в молитва! Какво се случва след тези десет дни? Пророкът получава ясно и конкретно спасително послание за своя народ. Как се радва той, че чрез тази вест Бог дава възможност на юдеите да запазят живота си! Бог мълчи дълго, но накрая отговаря и Йеремия може да се яви с този отговор пред народа. За съжаление народът не остава верен на обещанието си и не се съгласява с известената му воля на Бога. Пророкът предава вярно на израилтяните всичко, което Господ му е казал. Провери своя духовен опит в светлината на тези примери. Чрез Писанието Бог те кани към по-близко общуване с Него и възлюбения Му Син Иисус Христос. Бог е отворил извор на благословения за тебе, подарил ти е изобилен живот, дал ти е дух на сила и любов. Ти си се уморил от борбата, но Той те кани да си починеш в Него и с вяра да получиш благодат върху благодат от Неговата пълнота. Бог е отворил пред тебе пътя за по-дълбоко общуване с Него. Ти разбираш, че само чистите по сърце могат да видят Бога, и си се освободил от много неща, които са ти харесвали. Цената не е била твърде висока за тебе и си разкъсал връзките, които са пречели на духовния ти живот. Смирявал си се пред брата, когото си обидил. Всеки грях, разкриван благодарение на Божията светлина, си отнасял в подножието на кръста, като си се
очиствал от него чрез кръвта на Иисус Христос. Отдавал си то проявяват хората, имали възможност преди временно себе си и своя живот на Господния олтар с едно желание: Бог да живеят с Божите благословения. Ето защо мълчанието на да приеме жертвата и да бъде прославен чрез нея. Бога е предизвикано от любов. Господ иска да ни даде това, Слава на Бога, ако си ходил и продължаваш да вървиш по което е обещал, много по-силно, отколкото самите ние коптози път! Както някога Мойсей, Бог те призовава да общуваш неем да получим изпълнените Му обещания. И въпреки това с Него. Той иска да ти даде възможност да Го опознаеш още е принуден да мълчи и да чака момента, когато ще може да по-дълбоко и да разбереш спасителните Му планове. Бог ни даде Своето божествено благословение. желае да просветли сърцето ти и да ти даде нови дарове от Ако сред нас имаше повече от онези, които, подобно благодат за служение. Той иска да те направи съд, способен на Мойсей, са готови да чакат търпеливо Божията милост в да съхранява Неговите съкровища. Както Христос е отраже- продължение на шест дни, ние без съмнение щяхме да бъние на Божията слава, така и ти си призован да станеш отра- дем велик народ, на който Господ би посветил всичките чежение на славата на Божия Син. Това е целта на Бога за тебе тиридесет дни! Ако сред нас имаше повече такива, които са и Неговият спасителен замисъл. То съответства най-точно готови да ходатайстват пред Бога в продължение на десет на желанията на твоята душа. То е онова, за което отдавна дни за другите, щяхме да имаме много пророци, способни копнееш. с голяма сила да прогласяват спасителната вест на народа! А какво прави Бог, докато ти чакаш изпълнението на НеКак се случва на практика това смирено очакване на отгоговото обещание? Мълчи. Ти се молиш за укрепване на твоя вор от Бога? Тук изобщо не става въпрос, че в дните на очаквадуховен живот, а Бог мълчи. Молиш се за изпълване със Све- нето непрекъснато трябва да стоим на колене пред Бога. Това тия Дух, но Бог мълчи и животът ти изглежда празен и без- би било невъзможно. Някои християни са толкова свързани силен както никога дотогава. Молиш Го за победа над гре- с работата и семейството си, че едва ли могат да се уединят ха, а Бог мълчи. Чакаш светлина, за да вземеш правилното през деня и да останат в тишина поне един час. Колкото и да е решение по трудни въпроси, но Бог мълчи. Може би твоите благословено това външно уединение, за мнозина светии то битки са подобни на препросто е невъзможно. За живяното от пророк Йеуединено общуване с Бога ремия. Бог ти е поверил те имат на разположение Защо Бог мълчи и ни кара да чакаме? като на баща – семейство, минути или часове, но не Той мълчи или заради нас самите, като на майка – деца, като и дни. Не е невъзможно на пастир – общност, като обаче да очакваш отговор или заради тези, за които се молим. на мисионер – народ. от Господ в сърцето си Мълчи за наше добро. Познато ли ти е в твоето въпреки своята заетост и служение дългото чакане неотложността на задачина отговор от Светия Бог? те си. Това е много важно! Може би в този момент викаш към Него за яснота по отСамото време на вътрешното очакване носи жив полъх ношение на душите, които Той е поверил на твоите грижи. от Божия престол. Чувстваме, че се приближаваме все поОтдавна се молиш за съкрушението на сърцата им, за ис- вече и повече до Господ. С очите на вярата Го съзерцаваме креното им обръщане към вярата и за святост в живота им. час след час и ден след ден в очакване на Неговата милост. Най-накрая някой от тях идва при тебе и изразява желание Накрая Бог нарушава Своето мълчание и лицето Му ни озада служи на Бога. Това ти носи неизказана радост. С искрен рява, а ние се приближаваме до Него, за да получим светвъзторг отиваш в светилището и измолваш благословение лина и благодат! О, как се радва душата ни, след като е преза скъпите ти души. Обръщаш се към Бога, ходатайстваш за живяла часове и дни на вътрешно укрепване, насърчение другите, но Той мълчи ден след ден. Сякаш небето е потъм- и откровение! няло и не може да се отвори за тебе. В служението и житейските битки научаваме значеЗащо Бог мълчи и ни кара да чакаме? Той мълчи или за- нието на това очакване, което предшества откровението ради нас самите, или заради тези, за които се молим. Мълчи и славата. Това ни мотивира да се поклоним с благоговеза наше добро. Само добро може да произлезе от добрия ние в нозете на Бога и Агнеца и да Им Бог. Дори Неговото божествено мълчание е благословение. отдадем похвала, достойна за Тяхната В Своята превъзхождаща разума любов Той иска да ни даде слава. благословение само когато сме в състояние да го приемем. Преди да ни повери нещо свято, Бог ни учи да имаме към него свято отношение. Най-тъжното явление в Божията църква е равнодушното отношение към всичко свято, кое-
К
раят на март е и третата вълна на ковид пандемията е в своя вихър. Хиляди заразени всеки ден, звукът от сирени на линейки огласява улиците на София, медиите не спират да съобщават най-новите здравни, и не само, статистики. Заминахме със семейството ми на село за няколко дни. Още вечерта, след като пристигнахме, с моята съпруга се почувствахме отпаднали. Втресе ме необикновено силно. На сутринта отидохме да си направим тестове за коронавирус. Следобед вече знаехме, че резултатът е положителен. Тревога изпълни и двама ни. У мене нахлу вълна от тревожни мисли: готов ли съм за среща с Бога, ако умра; как ще се грижим за сина ни, който е едва на три години, и т.н. В този вихър от страхове и притеснения застанахме на колене и призовахме Господ да поеме контрола над нашите мисли, чувства и емоции, които усложняваха допълнително цялата ситуация. Представихме се в ръката Му и утехата не закъсня. Започнахме стандартно лечение с антибиотици под карантина. След три дни моето състояние се влоши и се наложи да ме приемат в болница в близкия град Бяла. По милост Божия съпругата ми караше вируса без сериозни усложнения, така че Бог ни даде утеха по въпроса за грижите за детето. Синът ни също се разболя, но за кратко и го изкара като обикновена настинка, дори без антибиотик. Бог го помилва. Като вярващи хора,
които обичат Бога и искат да живеят като Негови деца, вече бяхме представили молитвената нужда за подкрепа в църковната вайбър група, където участват около двеста братя и сестри. Те взеха присърце нуждата на семейството ни и ни понесоха на молитвените си ръце с усърдие. Когато постъпих в болницата, отново ме тестваха и ми направиха снимка на белите дробове. Резултатът не беше добър – оказа се, че имам двустранна бронхопневмония, причинена от Ковид-19. Това напълно ме отрезви и си избих от главата идеята, че дори да се разболея, ще прекарам коронавируса леко, защото съм физически здрав. Страхът отново се опита да вземе контрол над мислите ми, особено когато виждах да изнасят мъртви хора, загубили битката с вируса. Усещах, че в духа ми тече духовна битка. Сатана по всякакъв начин се опитваше да ми внуши, че съм свършен и Бог не контролира ситуацията. Следващите два – три дни бяха тежки за мене не само физически, а и душевно-емоционално. Недостигът на кислород се увеличаваше неимоверно, главоболието и температурата бяха неизменни, измъчваха ме болки в мускулите и ставите, както и обща отпадналост. Молитвата ми към Бога се превърна в постоянен процес, който държеше духа ми бодър въпреки състоянието, в което се намирах. Агресивните атаки на дявола не спираха в ума ми и това ме провокираше да стоя в непрекъсната молитва. На третия ден в болницата нямах никакво облекчение от лечението, напротив, влошавах се. Когато се изправях от леглото, не можех да направя повече от 3 – 4 крачки. Като че ли дробовете ми бяха пълни с нещо и място за кислород нямаше. Виеше ми се свят, задушавах се, а започна и кашлица, от която направо ми спираше дъхът. Като изпадах в пристъп на задушаващата кашлица, чак до посиняване, изпитвах паник атаки, силен стрес, сърцебиене, страх, несигурност дали ще успея отново да си поема глътка въздух, или тази беше последната. Ужас! В тези моменти на борба за кислород оцених в пълнота това, с което Бог ни е дарил – кислорода и способността човек да го приема свободно във всеки миг от живота си, без да е нужно да се бори за него. Слава на чудния Творец! Сложиха ме на кислородно дишане с маска и маркуч в носа. Антибиотиците не даваха резултат и това тревожеше докторите. Апаратурата, с която разполагаха за кислорода, беше слаба и недостатъчна за всички болни в отделението. Затова решиха да ме преместят в русенска болница, с по-съвременна апаратура и условия за лечение. Това беше милост Божия към мене. Първите дни в Русе също нямаше особена промяна в състоянието ми. Не бях свалял температурата десетина дни, имах херпеси по устните и ушите, и разбира се, всички други симптоми. Много трудно стигах до тоалетната без маската за кислород. Измъчваха ме кашлица, задух, световъртеж... Бях се уморил тотално да се боря и не можех да продължа физически. Дойде момент, в който
застанах в молитва пред Бога и Го помолих Той да продължи да се грижи за семейството ми, ако ме прибере. Аз изгасвах. Това беше преминаването ми през „долината на смъртната сянка“, за която говори цар Давид в Псалм 22:4. На следващия ден моите братя от църквата ми казаха, че искат да ме подкрепят в молитва и да издигнат глас към Господ всички заедно, в платформата онлайн, за живота и здравето ми. Там, на леглото, стоях с маската в немощ и слушах горещите им молби към нашия Спасител за мене. Сърцето ми се късаше от съкрушение и любов към Господ и Неговата свята Църква. Бог вдъхна изцеляваща душевната ми мъка надежда, че Той ще бъде с мене и аз – с Него във всичко, което предстои. Тогава се сетих за продължението на пасажа в Псалм 22:4: „И в долината на смъртната сянка да тръгна, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене; Твоят жезъл и твоята тояга ме успокояват“. След молитвата ми просветна и отново се обнадеждих. Лекарите знаеха, че нещо нередно се случва със здравето ми и не е нормално антибиотиците да не дават резултат вече две седмици. Предложиха ново лечение, което щеше да повиши имунитета ми, явно паднал значително. Ставаше дума за лекарство, което се прилага рядко, само в определени тежки случаи. Бог се погрижи и за средствата, които бяха необходими за това лечение, а те не бяха по възможностите на семейството ни. Три дни продължи вливането на лекарството. Имах вътрешно убеждение, че този препарат ще бъде употребен от Бога за изцелението ми. Още от първия ден започнах осезаемо да се подобрявам. На третия вече бях значително по-добре. Оказа се, че вследствие на дългогодишната ми зависимост от наркотиците, от които Бог ме избави преди тринадесет години, коронавирусът е увредил черния ми дроб и това е усложнило допълнително лечението. След още няколко дни вече дишах самостоятелно, без кислородната маска, сатурацията ми се възстанови и дойде време да ме изпишат от болницата. Когато анализирам всичко, което Бог допусна да преживея чрез това изпитание, стигам до извода, че преминах през онова, за което се говори в I Петър 1:5-8: „…с Божия сила чрез вяра сте пазени за спасение, готово да се открие в последното време. Затова се радвайте, макар и сега да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-скъпоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест, и слава, когато се яви Иисус Христос“. Да, беше „потребно“ да пострадам за малко в духа, душата и тялото си, за да се изпита вярата, която Христос ще потърси от мене. Благодарен съм на Бога за пещта, през която ме прекара и от която ме извади за Своя прослава, като премахна шлаката от чистото злато, т.е. пречисти вярата ми в Него от предразсъдъци и неверие. Пожелавам на всички братя и сестри, искрено вярващи в Господ, на добър час в пещта на пречистването, която Той е отредил за всяко Свое дете!
З
а християните е важно да правят разлика между греха в плътта и греха според съвестта. Ако тези понятия се смесят, душите ни неизбежно ще бъдат извадени от равновесие и нашето служение ще бъде провалено. Внимателното изучаване на I Йоан 1:8-10 ще хвърли светлина върху този въпрос, чието разбиране е много определящо за всеки християнин. Грехът в плътта се осъзнава особено остро от онези, които „ходят в светлината“. „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“. В предишния стих четем: „Кръвта на Иисус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях“. Разликата между греха в нас и греха според съвестта ни е разкрита напълно и изяснена в тези стихове. Да кажеш, че вярващият има грях според съвестта си, означава в присъствието на Бога да поставиш под съмнение очистващото действие на Христовата кръв и да отхвърлиш истината на божественото Писание. Ако кръвта на Христос може
да очиства съвършено, то и съвестта на вярващия е напълно очистена. По този въпрос Божието слово не оставя място за съмнение. Винаги трябва да помним, че получаваме откровение от самия Бог за това, какъв трябва да бъде вярващият. Ние обаче сме склонни да казваме на Бога какви се виждаме, вместо да Му позволяваме Той да ни казва какви ни вижда в Христос. С други думи, ние сме по-заети с процеса на самоанализ, отколкото с откровението на Бога за самия Него. Господ ни разкрива кой е Той и какво е направил в Христос. Естеството и характерът на откровенията Му са такива, че ние получаваме от Него съвършен мир за нашите души чрез вяра. Божието откровение и нашето самосъзнание обаче са напълно различни едно от друго.
Но същото Божие слово, което казва, че според съвестта си нямаме грях, твърди с еднаква сила и яснота, че в нас има грях. „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“ (Ι Йоан 1:8). Всеки, който има истината в себе си, разбира, че в себе си има и грях, защото истината разкрива всичко такова, каквото е. Какво да правим тогава? За нас е особена чест да ходим в силата на новата си природа (т.е. в Светия Дух), така че грехът, който живее в нас, да не може да се прояви в действие.
„умрял веднъж за греха“ (ст. 10) и вярващият е умрял в Него. „Ако сме умрели с Христос, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта вече няма власт над Него. Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога“ (ст. 8-10). Какъв извод трябва да си направят вярващите от това? „Така и вие смятайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христос Иисус, нашия Господ“ (ст. 11). Такава трябва да бъде позицията на вярващия пред Бога, такава е неговата
Позицията на християнина е позиция на победата и свободата. Вярващият в Христос е избавен не само от вината за греха, а и от греха като водещ принцип в живота си. „Като знаем това, че старият наш човек е разпънат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, така че да не бъдем вече роби на греха; защото който е умрял, той се е освободил от грях… И така, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да не му се покорявате в телесните похоти… Грехът не бива да властва над вас, защото вие не сте под Закона, а под благодатта“ (Римл. 6:6-14). Грехът все още живее в човека, но вярващият е мъртъв за него. По какъв начин? Той е умрял в Христос. По природа е бил мъртъв във греха, но по благодат е мъртъв за греха. Какви претенции може да имаш към мъртвите? Никакви. Иисус е
свята привилегия да се радва на свободата от греха – грехът живее в него, но вече не властва над него. А какво да прави „някой, ако съгреши“? Вдъхновеният апостол Йоан дава пълен и най-благословен отговор: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (Ι Йоан 1:9). Изповедта е начин да запазим съвестта си чиста. Апостолът не казва: „Ако поискаме прошка, Той ще ни прости, защото е добър и милостив“. Няма съмнение, че детето винаги може да се изповяда пред баща си, като му разкаже за своята слабост и признае, че е постъпило глупаво и се е провалило. Всичко това е вярно. Вярно е също, че нашият Отец е добър и милостив – Той приема нас, Своите деца, с нашата слабост, с нашето невежество.
И макар всичко това да е вярно, Светият Дух подчертава чрез апостола, че „ако се изповядаме“, тогава Бог, „Който е верен и праведен, ще ни прости“. Следователно изповедта е даден от Бога начин за очистване на съвестта. Случва се християнин, съгрешил с мисъл, дума или действие, да моли за прошка дни и месеци наред и да няма увереност, че Бог му е простил. Но съгласно I Йоан 1:9 в момента, когато искрено изповядаме греха си пред Бога, знаем, че Той ни прощава напълно и ни очиства. За това е нужен обикновен акт на вяра. Има огромна разлика между молбата за прошка и изповядването на греховете ни, между нашето лично отношение към греха и Божието отношение към греха в светлината на Христовата жертва.
В Писанието изповядването на греховете и молбата за прошка не са едно и също нещо. Резултатите от тези действия също се различават. Молитвата за прошка може да включва и изповед. Тогава резултатът от молитвата за прошка ще бъде същият като резултата от изповедта. Постоянните молитви към Бога с молба за прошка показват нашето неразбиране на Божия план, заключаващ се в това, че Бог се е разкрил в Личността на Христос; неразбирането ни на отношенията между Бога и вярващите в Него – отношения, установени благодарение на изкупителната жертва на Христос; неразбирането ни на Божия начин за освобождаване на нашата съвест от потисничеството на злото и греха. Що се отнася до всички грехове на вярващите, цената за тях е била платена
на кръста и по такъв начин са били удовлетворени изискванията на Божията святост. На кръста се е извършило пълно изкупление на греховете в плътта и според съвестта. Следователно Бог не се нуждае от по-нататъшно умилостивение. Той не се нуждае от каквито и да било наши заслуги пред Него. От нас не се изисква да Го молим да бъде „верен и праведен“, след като Неговата вярност и праведност са били толкова славно представени и доказани чрез смъртта на Христос. Всички наши грехове са били поети от Христос, Който ни е очистил и е умрял вместо
нас. Но ако въпреки това съгрешим, нашата съвест ни съди. И трябва да ни съди. Светият Дух ни изобличава. Той няма да позволи нито една празна мисъл да остане неосъдена. Тогава какъв е изходът? Нима нашият грях може да се проявява в присъствието на Бога? Нима се е прокраднал в безупречната светлина, в Светая светих? Опазил ни Бог! Там се намира „Адвокатът“ – Защитникът Иисус Христос, Праведникът, за да поддържа ненарушената цялост на отношенията, в които живеем. И макар че грехът не може да повлияе на мислите на Бога за нас, той е способен да повлияе на нашите мисли за Бога. Грехът не може да проникне в Божието присъствие, но е в състояние да се прокрадне в нас по най-хитрия начин. Той не може да скрие Ходатая от погледа на Бога, но е спосо-
бен да скрие Бога от нашите очи. Грехът се скупчва като голям черен облак на нашия духовен хоризонт и душата ни няма как да се грее в благословените лъчи на спокойствието на Бог Отец. Грехът не може да ни лиши от нашето положение в Бога, но може да ни ограби радостта от общуването с Него. Какво да правим тогава? Божието слово дава ясен отговор: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Когато се изповядваме, ние очистваме съвестта си. Спокойното чувство, породено от взаимоотношенията ни с Бога, се възстановява. Черният облак се разсейва. Вледеняващото, изсушаващо бреме на греха се снема. Нашите мисли за Бога се изцеляват. Такъв е Божият метод. И наистина можем да кажем, че сърцето, което познава изповедта, усеща Божията сила в думите на апостола: „Чеда мои! Това ви пиша, за да не съгрешавате“ (I Йоан 2:1). Молитвата за прошка е възможна само защото Христовата жертва е била принесена на кръста. Прошката се дава без каквото и да било основание или заслуга пред Бога. Ако Той прощава греховете, в това е „верен и праведен“. Но е съвършено ясно, че нашите молитви, колкото и искрени и честни да са, не мо-
гат да послужат като основание за Божията вярност и праведност в прощаването на греховете ни. Само кръстът на Христос е способен да бъде такава основа. Чрез кръста се потвърждават верността и праведността на Бога. Това важи и за греховния корен на нашата природа. Бог вече е осъдил греховете ни в Христос. В акта на изповедта ние осъждаме самите себе си. Това има съществено значение за прошката и обновяването ни от Бога. Най-малкият неизповядан, неосъден грях от съвестта ни напълно разваля нашите отношения с Него. Ако позволим на греха да остане в съвестта ни, не можем да общуваме с Бога. Той е премахнал греховете ни, за да имаме право да бъдем в Неговото присъствие. И докато сме с Бога, грехът не ни безпокои. Но ако се отделим от Него и извършим грях, общуването помежду ни със сигурност ще престане, докато ние, след като се изповядаме, не се избавим от греха. Едва ли е необходимо да повторим, че всичко това се основава единствено на съвършената жертва и праведното застъпничество на Господ Иисус Христос. И накрая, каква е разликата между молитвата за прошка и изповедта като състояние на нашето сърце пред Бога? Значението на изповедта трудно може да бъде надценено. Разбира се, много по-
лесно е да поискате прошка за греховете си като цяло, отколкото да изповядате един отделен грях. Изповедта изисква самоосъждане. Молбата за прошка не се нуждае от това. Самоосъждането е едно от най-ценните и здравословни упражнения в християнския живот, затова всичко, което води до изповед, трябва да бъде високо ценено от искрените християни. Разликата между молбата за прошка и изповедта е ясно изразена при общуването с деца. За едно провинило се дете е много по-лесно да поиска прошка от баща си, отколкото открито и искрено да признае своята вина. Когато моли за прошка, детето може изобщо да не съжалява за стореното или да смята, че е виновно донякъде, но въпреки това „за всеки случай“ да иска прошка. При изповедта, напротив, има признаване на вината и самоосъждане. Когато иска прошка, детето може да бъде мотивирано от желанието да избегне последиците от своята лоша постъпка, докато мъдрият родител ще търси справедлива оценка на постъпката, която може да бъде дадена само при пълно признаване на вината, основано на самоосъждане. По подобен начин постъпва Бог със Своите деца. Той очаква греховете да бъдат изявени и обстойно анализирани. Господ не само ни показва тежките последици от греха, а и ни помага да го намразим, защото самият Той го мрази. Ако беше възможно да получим прошка за извършения грях просто по наша молба, съзнанието ни за греха не би било толкова силно и опитите ни да го избегнем не биха били толкова активни, а в резултат на това отношението ни към общуването с Бога, което ни е дадено по благодат, не би било толкова сериозно. Така вследствие на изповедта нашето духовно състояние се укрепва, характерът ни се променя, а наред с него се усъвършенстват постъпките и животът ни.
видетелства за възможността да познаем живия Бог намираме не само в Библията, но и в християнската Църква от всички времена. Твърдението, че преди хората са познавали Бога по различен начин, е несъстоятелно. Бог не се е променил нито по същността Си, нито в пътищата Си. Променили сме се ние, хората, и то не по своята същност, а в по-ясното разбиране на естествените закони и във все по-бързия технически прогрес. В „съвършенолетието“ си сме станали горди и сами затваряме пред себе си достъпа до Бога и до всичко божествено. „Ти си укрил това от мъдрите и разумните, а си го открил на невръстните“ (Мат. 11:25). Човешкият род се самовъзхвалява. Нашите успехи ни главозамайват. Постепенно овладяваме света и поставяме себе си наравно с Бога. Но „Бог се противи на горделивите…“ (І Пет. 5:5а). Не отдава Себе Си на такъв самовлюбен свят, защото там няма място за Него. Това е причината, поради която днес Бог мълчи и хората възприемат мълчанието Му като отсъствие. Самоопияненото християнство не може да разчита на Божието откровение. „А на смирените дава благодат“ (І Пет. 5:5б) – сред тях са и кротките от това самовлюбено християнство. Едва ли днес можем да очакваме големи съживления във високоразвитите
страни, но отделният човек все още има възможност да познае живия Бог. Никой не бива да се отчайва, макар че за конкретния вярващ е по-лесно, когато множество хора се покланят на Бога и Го приемат. Божието обещание в наши дни е точно така сигурно, както и преди: „Ще Ме потърсите и ще Ме намерите, ако Ме потърсите с цялото си сърце“ (Йер. 29:13). „Потърсих Господ и Той ме послуша“ – казва псалмопевецът Давид (Пс. 33:5). Към него се присъединяват всички вярващи от Библията и милиони други от всички времена и епохи. В Пс. 33:7 четем: „Ето, сиромахът викна и Господ чу“. В тази статия ще се опитаме да отговорим на въпроса какво означава смирено и резултатно познаване на Бога.
НИЕ СМЕ СЪЗДАДЕНИ, ЗА ДА ОБЩУВАМЕ С БОГА
Познавам човек, който, макар никога да не е чел Библията, с право каза: „Трябва да има някъде прибежище и за мене. Откъде иначе идва тази постоянна тъга по бащиния ми дом? Трябва да има Някой, Който ме познава и ме разбира, на Когото мога да се доверя. Нужен ми е Този, Който най-накрая ще ми даде покой“. Защо ние, хората, сме безгранични в стремежите си? Защо не приличаме на растения, които цъфтят еднакво година след година, или на птици, които свиват гнездата си както преди 4000 години? Човечеството е постигнало огромен напредък във всички области на науката, техниката и културата – защо обаче хората все още не са удовлетворени?
Нима безкрайната гонитба на щастието и благосъстоянието не говори сама за себе си? Не е ли ясно и без думи това, до което някой в един момент е стигнал: „Дори да ми дадете всичко, без Бога ще бъда беден, празен, неудовлетворен, жадуващ, търсещ“? „И Бог създаде човека по Своя образ“ – четем в Библията. Достоверността на тези думи се потвърждава от нашето постоянно безпокойство, от нашата неудовлетвореност, от стремежа ни да надмогнем самите себе си. Независимо дали си даваме сметка, или не, ние търсим великото „Ти“, на Което можем да се доверим, за Което сме създадени. Тъй като ни е нужно това съвършено лично „Ти“, философските старания на някои днешни богослови да разкрият Божията тайна са напразни. Не е възможно да познаеш Бога с разума си. Само този, който със сърцето си търси лична връзка с Него, може да Го познае. Той е Бог на Авраам, Исаак и Яков – Бог, Който има лично общение със Своето творение. Той е „Отец на нашия Господ Иисус Христос“, а чрез Него – и наш Отец, не само някаква „дълбина на битието“ или „висш разум“, както и да Го наричат днес!
БОГ СЕ ОТКРИВА НА СВОЯ НАРОД
Всички религии изразяват човешкото търсене на Бога. Всяка от тях предлага свой път, но нито един от тези пътища не води до Бога. От самите нас няма път към Него. Единствено когато Той слезе до нас, ни се открива по достъпен начин, става познаваем, и то дотолкова, доколкото сам пожелае. Това „слизане“ в друго измерение, познаваемо за хората, наричаме откровение. Без него не е възможно да стигнем до Бога. Точно там е бедата – че хората се опитват да Го познаят със собствените си сили, без да търсят Неговото откровение. И резултатът е неуспех, разочарование, неверие в съществуването на Бога. Но друго не е възможно. Ако светът беше способен да възприема Бога без Неговото откровение, Бог щеше да е част от нашата действителност и у Него нямаше да има нищо божествено. За щастие Той отдавна е започнал да се открива на хората във всички народи по света. Бог се открива първо на Израил. Той
избира този народ, за да изяви чрез него Своята воля, Своята същност и да дари на хората богатството Си. В древността всеки, който се числи към този народ или се присъедини към него, има достъп до Божието откровение. Само Израил може да чува гласа на Бога, да говори с Него, да Го открива и познава. От старозаветния Божи народ произхожда новозаветният – Църквата на Господ Иисус Христос. Сега множество хора намират живия Бог и стават Негови деца. Това чудо се случва постоянно. Ако днес в западните държави често казват, че Бог е мъртъв и непознаваем, то в Корея, Индонезия и други страни от Изтока стотици хиляди Го познават като живия Бог. Победното шествие на Христовата Църква през хилядолетията ни кара да се замислим. Без Божията намеса нито нейното възникване, нито запазването и разпространението й могат да бъдат разбрани.
БОГ ГОВОРИ С НАС ЧРЕЗ СВОЯТА КНИГА
Първото, с което се сблъскват хората, заинтригувани от живота на Божия народ, е Библията – свещената Книга на християните. Днес не е проблем да се сдобиеш с нея. Но разбирането й е по-трудно за нас, отколкото за хората в миналото. В Библията се срещаме с друг свят и някои смятат, че той е недостъпен за тях. Неразбираемото обаче може да стане разбираемо. Светът на физиката и електрониката за мнозина от нас някога също е бил чужд, но благодарение на усилията си да го опознаем вече сме свикнали с него. А можем ли да вникнем в най-великото – в Божия свят, без да се потрудим? Търсенето на Бога е немислимо без Библията. Как да загърбим свидетелствата на множество хора за това, че са срещнали живия Бог чрез четене на Неговото Слово или слушане на благата вест? Поканили един студент на младежка среща. Той се удивил колко сериозно приятелите му изучават Библията. Видял, че тази древна Книга значи много за тях във всекидневния им живот. Решил да потърси причината за подобен интерес. Купил си Нов Завет и започнал да чете. След няколко месеца станало чудо: „Като че ли самият Иисус Христос изведнъж се изправи пред мене и
каза: „Сега знаеш достатъчно за Мене. Време е да решиш искаш ли да Ми принадлежиш, или не!“. Младежът посветил живота си на Христос, без да се колебае.
БОГ НИ ПОДАРЯВА СЕБЕ СИ ЧРЕЗ СВОЯ СИН
Във времето на Новия Завет хората познават Бога чрез познаването на Христос. В Иисус Христос те се срещат с живия Бог. „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му – слава като на Единороден от Отец“ (Йоан 1:14). Чрез Иисус Христос Бог се въплъщава в човешки образ. Става познаваем за хората, като в Своето снизхождение се доближава до нас. „Който е видял Мене, видял е Отец“ – казва Иисус (Йоан 14:9). Не е нужно да търсим Бога неизвестно къде. В Иисус Христос Той е достъпен и близък за нас. „В Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9). Ето един пример от областта на техниката. Ако електрическият ток се подаваше в предприятията и жилищата в първоначалното си напрежение, биха изгорели всички бушони. Поради това съществуват трансформаторните станции, където високото напрежение се понижава. Ако Бог в цялата Си божественост и слава дойде при нас, просто няма да издържим. В Иисус Христос божествеността „се трансформира“ така, че можем да я приемем. Тъй като Бог идва при нас в плът, в образа на Иисус Христос, ние можем да Го приемем, да общуваме с Него и да Го разбираме. Фактът, че Бог идва на земята в човешки образ, не трябва да ни смущава или обърква. Великите очаквания нямат място там, където „напрежението е ниско“. В Иисус Христос намираме „славата в снизхождение“, а не „славата в пълното й съвършенство“. В Него имаме живия Бог, с Когото сме създадени да общуваме и на Когото можем да се доверим във всичко. Разпънатият Иисус Христос – именно Неговият кръст отваря вратата за познаването на Бога. Чрез нея пада ярка светлина върху Божието отношение към нас, хората. Край кръста разби-
раме, че Бог е на наша страна, че ни обича и ни цени, че е дал за нас, грешниците, най-скъпото Си – Своя Син. И така е отхвърлил всички основания за недоверие към Него. Пътят, по който можем да се приближим към Бога, започва от Иисусовия кръст. За Бога няма друг начин да ни спаси, освен да стане човек чрез Иисус Христос, да поеме върху Себе Си нашето бреме и да го отнесе на кръста. „Върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир, и чрез Неговите рани ние се изцелихме“ (Ис. 53:5). Когато повярваме, че в Иисус Христос самият Бог е отдал Себе Си за нас, мирът и благодатта на Бога, които светът не познава и не може да дари, се вселяват в сърцето ни. Бог става реалност в нашия живот, защото Божият мир е не само дар от Него, а и част от същността Му. Хармонията и връзката с Бога се възстановяват, Той ни прави съпричастни на Своето богатство. Познаваме Бога не в свръхестествен образ, чрез особени преживявания и видения, а посредством новия живот в Христос. Чрез новото отношение към Бога в живота ни навлиза неземна действителност. Не е възможно да се убедим в съществуването на Бога чрез доказателства, които са отвъд нас. Такава сигурност можем да придобием само от Него, като Му отдадем сърцето си и личността си изцяло. Това иска и очаква Той от нас.
1.Обширна област на изток от река Йордан, която включва десет града, посещавана от Христос (Мат. 4:25) 9.Потомци на Исав, които са обречени от Бога на изтребление (I Цар. 15 гл.) 11.Жената на Авраам 12.Езически обект на поклонение, кумир 13.Органични съединения, от които се получават ароматни масла 15.Третият цар на независимото царство Юдея (III Цар. 15 гл.) 16.Вид тестено изделие (Пес. 2:5) 18.Село в Турция, известно с решителната битка между османската армия и българската Седма рилска дивизия (1913 г.) 22.Одоламец, приятел на Юда (Бит. 38:1) 23.Цар на Северното царство Израил (IV Цар. 3 – 9 гл.) 26.Елемент от нещо цяло, дял 28.Дъщеря на Яков и Лия (Бит. 34 гл.) 29.Американско многогодишно растение, от което се изработват рогозки и изтривалки 31.Немски писател (1875 – 1955), автор на „Буденброкови“ и „Вълшебната планина“ 32.Вид северен елен 33.Род папагали 34.Област, за която отговаря един свещеник 36.Първенец 37.Мъжко тревопасно животно 39.Нота 41.Деца без родители, обект на специално внимание и грижа от страна на Бога 43. Безправен човек в Спарта, роб 45.Герой от едноименно произведение на Шекспир 46.Стихотворение от Иван Вазов 48.Врата (старинно название) 49.Долината, в която Давид побеждава Голиат (I Цар. 17 гл.) 50.Село в Кюстендилска област, близо до Дупница 52.Разсъдък, интелект 53.Град в Галилея, където Христос извършва първото Си чудо (Йоан 2 гл.) 55. Съдийското място на Пилат (в превод„каменната настилка“), пред което е изправен Христос (Йоан 19:13) 56.Първородният син на Юда, определен от Бога като нечестив (Бит. 38:3-7).
1.Основно наставление на ап. Йоан към вярващите (I Йоан 3 гл.) 2.Ханаански град, завладян от Йеровоам (IV Цар. 14:28) 3.Квадрат като шарка на дреха или ограден с линии печатан текст 4.Сигнал за тревога, шум 5.Лудолфовото число в математиката (3,14) 6.Органи на зрението 7.Син на Гирсон, внук на Левий (I Лет. 23:7) 8.Римски прокуратор на Юдея, който осъжда Христос на разпятие 10.Орган на обонянието 14.Свещеник в Сило, при когото израства малкият Самуил (I Цар. 1 – 4 гл.) 17.Юдейски цар, по времето на когото се ражда Иисус Христос 19.Силна буря 20.Ханаански град, завзет от Израил (Иис. Нав. 12:18) 21.Непоклатима скала, образ на Бога и на Христос (Пс. 18:2) 24.Съзвучие в поезията 25.Монашеска обител 27.Творение, създание 30.Доказателство за невинност, основано на отсъствие от местопрестъплението 35.Съдия на Израил (Съд. 10:3-5) 38.Смесица от пръст и вода 40.Жена на Исав (Бит. 36:2) 41.Стара постройка, ценна като исторически или културен паметник 42.Силна буря, придружена с валежи (мн. ч.) 44.Растение от семейство Житни 47.Задната част на шията 49.Вид върба 51.Стара мярка за тежина 54.Мярка за повърхнина.
О, Господи, животът ни какво е?
Не ща известност, нито чест, която
Стремеж към власт, борба за трон нетвърд!
събужда завист, мъст и злъчен смях.
Лъжи, измами, грохот неспокоен,
Дай твърд да съм в решението свято –
летеж към суети!... Накрая – смърт!
да не купувам щастие със грях!
Пази ме Ти от устрем към успехи,
Аз предпочитам тук да съм последен,
догонвани по пътя на греха!
ала по Тебе да усещам глад
Не ща отличия, не ща утехи,
и слънцето над моя покрив беден
които са петно за съвестта!
да грее с мир, да сипе благодат!
Ако на други даваш власт и сила,
Та щом завърша попрището кратко,
на мен по-скромен жребий отреди –
излязъл от измамната мъгла,
да бъда като птичка лекокрила
с мир да помоля: „Приеми ме, Татко!
щастлив и прост, със обич във гърди!
и Ти с любов да ми речеш: „Ела! .
Господи Иисусе Христе, моля Те, прости ми всички грехове! Признавам, че съм грешник, който заслужава Твоето осъждане, но вярвам, че на кръста Ти понесе наказанието, което заслужавам, за да бъда и аз опростен. Моля Те, влез в сърцето ми, възроди ме духовно и промени живота ми! Не искам вече да живея в грях пред Тебе. Приемам Те за свой Спасител и Господар на живота си! В името на Господ Иисус, амин!
”
така, как да се избавим от идващия Божи гняв, който неминуемо ще постигне „онези, които не познават Бога, и онези, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус“ (II Сол. 1:8)? Има едно единствено средство – 180-градусов обрат на мисленето и живота, защото всеки от нас се ражда, обърнал гръб на Бога. Ето молитва, чрез която от цяло сърце можете да изразите пред Бога желанието си за този обрат:
”
И
Ако искрено сте се обърнали с подобна молитва към Бога, имате пълно основание да приемете с вяра прошката, която Той е обещал да даде на всеки каещ се грешник. Живейте до края на дните си верни на Бога! Това ще е възможно само ако четете всеки ден Библията, не преставате да общувате в молитва със своя Спасител Иисус Христос и израствате духовно, като посещавате редовно здрава, библейски основана църква. Това ще ви осигури небето!