Калвинизмът и Писанията

ред известните богослови като че ли няма по-противоречива фигура от Жан Калвин. От една страна, той

безусловно е от стълбовете на Реформацията. От

друга, неговата суровост, която стига до жестокост, и нетърпимостта, която проявява към всяко чуждо мнение, му

създават репутацията на религиозен фанатик.

В по-голямата част от източниците биографията на Калвин е

дадена като сбор от сухи факти: родил се, учил, обърнал се към

Господ, оженил се, прославил се. Няма никакви описания на онова, което е изпитвал, на съмненията и търсенията му. Подобно

на римския цезар: дошъл, чул, повярвал. Едва ли обаче всичко

може да се сведе до такива прости схеми и шаблони.

Началото на XVI в. е преломен момент, когато се сменят две

епохи – светът се сбогува със Средновековието и навлиза в

Новото време. Сбогуването винаги е труден процес: сенките на

миналото са дълги и тъмни, а бъдещето е мъгляво и несигурно.

Въпреки че провинциалният Ноайон – неголям град в Северна

Франция

в суетата на всекидневието едва ли се е досещал, че

ще преживее същия този прелом. А междувременно през 1509

г. тук се ражда момче, което по-късно става един от символите

на Новото време.

Жан бил от средите на интелигенцията. Баща му се числял

към буржоазията и заемал ред длъжности, съответстващи на

положението му. Нашият герой бил едно от шестте деца в семейството, така че бащата бил принуден да работи много, за да изхрани всички, още повече, че не притежавали някакъв значителен капитал.

Калвин бил надарено дете, чиито таланти привличали вниманието на околните1. Така за него започнало да се грижи богатото семейство Момор, което му осигурило образование: първо при домашен учител, а после в най-добрите учебни заведения на Париж. Още тогава се проявил твърдият характер на Калвин. По мрачните коридори на училищата ходело мрачно момче със сурово лице. То спирало до немирните си връстници и им отправяло забележки и строги упреци, за което получило прозвището „Акузатив“, т.е. „винителен падеж“. Изключително строга дисциплина, пълен аскетизъм, изобличаване на пороците и стремеж да се насочват заблудените към верния път, дори против тяхната воля – всичко това още тогава характеризирало

тази непреклонна личност2

После Калвин изучавал юриспруденция в Орлеан и Бурж, отново при най-добрите преподаватели: Питър Стела, Андреа Алциати, Мелхиор Волмар. Волмар бил немски хуманист, юрист, любител на древните езици. Той, подобно на другите педагози, изтъквал много Калвин за неговите таланти и усърдието му. Често двамата прекарвали дълги часове, като се разхождали в университетската градина и беседвали по научни въпроси. Волмар бил привърженик на Лутер и споделял своите убеждения с ученика си. Именно тогава в сърцето на Жан се появили съмнения по отношение на католическото учение, а любознателният му ум започнал методично да изследва всичко. Калвин владеел латински език и можел да чете свободно Свещеното Писание, но за него това не било достатъчно: той се заел да учи старогръцки, за да чете Новия Завет в оригинал. Също така анализирал тру-

довете на Лутер и стигнал до извода, че учението на Църквата се нуждае от реформа. Когато през 1531 г. се върнал в Париж, Жан започнал да посещава събранията на протестантите в магазина на търговеца Етиен Делафорж, където произнесъл своите първи проповеди. Когато получил докторска степен, а заедно с нея придобил и убеждението, че Господ го е избрал да бъде учител и възвестител на Неговата воля, Калвин, уверен, че делото му е истинно и трябва да побеждава, убедил своя приятел и ректор на Сорбоната Никола Копа да прочете публично доклад с критика на католическото учение. Текстът бил написан от Жан. След това изказване и ректорът, и авторът на доклада били принудени да избягат от столицата.

Във Франция започнали преследвания срещу противниците на папата: в пламъците на кладата загинал Делафорж, мнозина били хвърлени в затвора, други потърсили спасение в чужбина. Калвин заминал за Швейцария и се установил в Базел. Тук излязъл неговият основен богословски труд „Наставление в християнската вяра“. Това изследване обединявало и систематизирало възгледите на богослови като Еразъм Ротердамски, Мартин Лутер, Улрих Цвингли, но стилът бил по-категоричен. Ето един пример: „Противниците ни пренебрегват нашето учение, като го наричат недостоверно. Но ако им се наложи да отстояват своето учение със собствената си кръв и живот, тогава бихме видели дали го ценят толкова високо! Нашата вяра е друга

тя не се страхува нито от смъртта, нито от Божия съд“. Въпреки че учението е революционно, изложението е войнствено и защитава недвусмислено протестантското богословие, трудът е посветен на… един католически монарх – краля на Франция Франсоа I:

„На най-християнския крал Франциск, първия от носещите това име, на моя владетел и върховен господар от Жан Калвин, с пожелание за мир и спасение в нашия Господ Иисус Христос“.

Този труд направил автора прочут и от двете страни на реформаторския фронт, но не донесъл покой и мир. Калвин продължавал да се мести от град на град, от страна в страна. Пътят му бил изпълнен със скитания и опасности. В Страсбург

той се оженил за вдовица с три деца, която му родила още три. Всички деца на Калвин обаче починали съвсем малки. Възможно е личните трагедии да са го подтиквали през цялото време да се посвещава на религиозната борба. Той отговарял активно с памфлети и трактати на твърденията и нападките на католическото свещенство, постоянно се връщал към „Наставление в християнската вяра“, което допълвал и усъвършенствал.

В своите трудове Калвин провъзгласява абсолютния авторитет на Бога, Който избира кого да спаси и кого да отхвърли. Според Калвин подвигът на Христос на кръста се отнася само за хората, предназначени за вечен живот, който те няма да избегнат, дори ако положат усилия за това. А онези, които са предопределени за

позни прически на дамите, не можело да излизаш на обществени места с каквито и да било украшения: дори премахвали сребърните катарами на обувките (така било и по-късно, в дните на Френската революция през 1789 г.). Отначало с нарушителите се провеждали душеспасителни беседи, после започнали да ги глобяват, да ги затварят от няколко дни до няколко месеца, да ги бият с камшик (особено онези, които пропускали богослуженията или заспивали по време на проповед), а накрая – да ги изселват от града и да ги екзекутират. Размахът на репресиите се усилвал постепенно, но неумолимо. Женева се превръщала в протестантски Рим, Калвин – в женевски папа, властта ставала все по-тиранична, а жителите и гостите – заложници и жертви. Най-яркият пример за жестокостта била историята на Мигел Сервет. Този испански богослов и учен отричал Троицата, затова, естествено, бил идеологически противник на Калвин. Всъщност се говорело, че между двамата мъже има не само богословски разногласия, а и лична неприязън. Дълго време те водели задочен спор в публичното пространство чрез трактати и статии, а лично се срещнали, когато Мигел, за свое нещастие, докато пътувал, се оказал в Женева. Там веднага бил арестуван, дълго останал затворен в ужасни условия и в крайна сметка го изгорили на клада. В зловещите отблясъци на пламъците всички виждали мрачната фигура на женевския папа, който наблюдавал гибелта на своя враг. Тази екзекуция станала квинтесенция на тираничното управление на Жан Калвин.

гибел, в края на земния си живот непременно ще отидат в ада3 Със своя стремеж към праведност, добри дела, скромно поведение и прилежно трудолюбие вярващите доказват, че действително са избрани за спасение. Благополучието и изобилието в живота на даден човек са признаци на Божието присъствие и избор. Може би животът на Жан щял да протече така – на писалището в неговия страсбургски дом, ако не бил призивът от Женева: „Ела!“. Канели го привържениците на Реформацията, които удържали победа в градския съвет. Калвин отивал в Женева за втори път – първото му гостуване преди няколко години завършило с изгонване от града, но сега останал там до края на живота си.

Женева – организирана, подредена и уютна – станала мястото, където Калвин се опитал да основе Божието царство на земята, без да дочака Второто пришествие. Методично и целеустремено той започнал да създава образцов град на протестантите. И както става при всички „райове“, създадени от човешка ръка, Калвин въвел политика на строги ограничения: спрели развлекателните събития, затворили увеселителните заведения (включително театрите), унищожили огледалата (за да не се поощрява тщеславието), забранили всякакви предмети на разкоша. На фризьорите не се разрешавало да правят пом-

1 Порозовская, Б. Жан Кальвин. – В: http://www.gumer.info/bogoslov_Buks/History_Church/ poroz/index.php.

2 Басовская, Н. Жан Кальвин – „женевский папа“. – В: https://mp3ix.net/song/95008194/ Natalya_Basovskaya_Zhan_Kalvin_Zhenevskij_papa/

3 Рыжов, К. 100 великих пророков и вероучителей. Москва, Вече, 2008.

4 Прелат – висш сановник в Католическата църква. Б. пр.

Животът на самия Калвин завършил през май 1564 г. Към края на земното си битие той страдал от много болести, включително туберкулоза, която, както се предполага, го убила, още ненавършил петдесет и пет години.

До края на дните си Жан с желязна ръка се опитвал да вкара човечеството в рая. Той очевидно вярвал, че какъвто е човек отвън, такъв е и отвътре, а не обратното. Като притежавал студен разум, горещо сърце и моралния кодекс на строителя на протестантизма, Калвин се опитвал да съедини новото учение със стари форми. Той приемал Реформацията с цялото си сърце, но запазил мисленето си на папски прелат4. Избягал от кладите в Париж, самият Калвин ги запалил по улиците на Женева. Възприел „новото вино“, той го наливал в „стари мехове“. Навлязъл в Новото време, но все пак останал в Средновековието.

Трудно е да се преоцени неговият принос в обновяването на Църквата и в богословието. Трудовете на Калвин – цели петдесет и седем тома – определят посоката на духовното развитие не само в Европа, а и в Новия свят. Принципите за устройството на църковните общности остават образец столетия напред, а „Наставление в християнската вяра“ се оказва един от найиздаваните класически трудове в християнската литература.

Учението на Калвин е живо и въздействащо досега.

И така, кой е бил той – тиранин или Божи

поклонник? За какво е бил предопределен –

за гибел или за спасение?

Ще разберем във вечността…

ез съмнение най-сложният

богословски диспут през пос-

ледните векове е спорът меж-

ду калвинисти и арминиани. Затова

редакционният екип на списанието

реши да запознае своите читатели

накратко с учението на калвинизма, което е било напълно неизвестно на

християните от първите четири века

след Христос и се основава на заблуда, въведена от блажени Августин, доразвита от Жан Калвин и обобщена от не-

говите последователи. Реакцията срещу идеите на Калвин е позната като арминианство, по името на Яков Арминий, негов съвременник. Водени от убежденията си, ние напълно се противопоставяме на

1. ПЪЛНА ГРЕХОВНОСТ. Падението на Адам е повлияло на всички хора, така че те са мъртви в своите престъпления и грехове. Човекът не само не е способен сам да се спаси, а и не може да пожелае това. (Калвинистите виждат доказателства за тезата си в Бит. 6:5 и др.)

2. БЕЗУСЛОВНО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ. Човекът е мъртъв

в греховете си и не може самостоятелно да откликне на Божия призив. Затова Бог е избрал определени хора за спасение. Избирането и предназначението са безусловни, те не зависят от реакцията на човека, защото той сам не може и не желае да откликне (доказателства се търсят в Римл. 8:29-30; 9:11). Според повечето калвинисти изборът е в две насоки – някои са избрани за спасение, а всички останали изначално са предопределени за гибел (това е т. нар. двойно предопределение). Така според Калвин Бог се прославя.

3. ОГРАНИЧЕНО ИЗКУПЛЕНИЕ. Тъй като Бог е предназначил някои хора да бъдат спасени като резултат от Неговия безусловен избор, Той е определил Христос да умре само за избраните. Всички, които Бог е избрал и за които Христос е умрял, ще бъдат спасени (Йоан 17:9).

4. НЕУСТОИМА БЛАГОДАТ. Бог привлича към Себе Си избраните чрез Своята благодат, на която те не могат да се противопоставят. Той предизвиква у човека желание да Го търси. Когато Бог го призовава, човекът неминуемо откликва (Йоан 6:37).

5. УСТОЯВАНЕ НА СВЕТИИТЕ. Онези, които са избрани и привлечени от Бога чрез Неговия Свят Дух, ще устоят във вярата. Никой от избраните няма да бъде погубен, защото те са във вечна безопасност (Йоан 10:27-29).

Тези пет твърдения често са представяни

с акронима T U L I P (англ. „лале“).

1. Total Depravity

2. Unconditional Election

3. Limited Atonement

4. Irresistible Grace

5. Perseverance of the Saints

Източник: https://www.gotquestions.org/Bulgarian/Bulgarian-calvinism.html

учението на калвинизма, но същевременно се разграничаваме и от някои твърдения в арминианството. Тъй като темата е твърде обширна, ще я разгледаме в два поредни броя. Като начало ви предлагаме основните богословски твърдения на калвинизма, сравнени с нашите разбирания, основани върху Свещеното Писание.

1. ПЪЛНА ГРЕХОВНОСТ С ПРАВО НА СВОБОДЕН ИЗБОР. „Положих пред вас живота и смъртта... изберете живота“ (Вт. 30:19). По Божия милост след грехопадението човешката воля не е загубила способността си да откликва на призива на Бога за спасение. В противен случай не биха имали смисъл многото такива призиви на Бога, например: „Елате при Мене, всички отрудени и обременени“ (Мат. 11:28).

2. УСЛОВНО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ. Изборът на Бога се основава на Неговото предузнание, че човечеството е способно да отговори на призива Му. Това предузнание обаче не се отнася за конкретен човек, а за общността от хора, които ще откликнат – Христовата църква. Бог предузнава именно Църквата в Христос и нейните членове Той предопределя за спасение: „Който идва при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Йоан 6:37). Предопределението е условно, защото се основава на човешкия отклик.

3. ВСЕОБЩО ИЗКУПЛЕНИЕ. Иисус умира за всички, дори за онези, които няма да повярват. „Той е умилостивението за нашите грехове, но не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:2). Христос умира за цялото човечество и всеки може да бъде спасен чрез вяра в Него. „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16).

4. СВОБОДНО ПРИЕТА БЛАГОДАТ. Тя се дава от Бога даром, не силово. Единственото условие човек да я получи е да има силно желание да бъде спасен. Божията благодат може да бъде приета или отхвърлена. И именно дарената ни свободна воля изразява Божия образ и подобие в нас. Христос непрестанно пита хората, които среща: „Искаш ли...?“. И само краткият отговор: „Искам!“, който е проявление на свободната воля на човека, е достатъчен за спасението му. Ето защо и обладани хора се спасяват. Бог се съобразява с човешката воля и тъкмо затова ще съди всеки от нас.

5. УСЛОВНО СПАСЕНИЕ. Вярващият човек може да пренебрегне своето спасение и в крайна сметка да погине, ако упорства в греховете си или се отрече от Господ. „Димас [който е бил спасен] ме остави, понеже обикна сегашния свят“ (II Тим. 4:10). А знаем, че „приятелството със света е вражда против Бога“ (Як. 4:4). В Посланието към римляните четем: „Ако живеете по плът [вие, спасените], ще умрете“ (8:13). Иисус сравнява Себе Си с лоза, а вярващите – с нейните пръчки, които могат да бъдат отрязани и изгорени (Йоан 15 гл.).

ДРУГИЯТ ХРИСТОС

В какво всъщност се състои опасността, която се крие в калвинизма? Накратко ще я определим като: „вяра в друг, небиблейски христос“.

Библията ни предупреждава, че в последните дни (когато живеем ние) ще се появят много лъжепророци, които претендират за истинност, но са самозванци. Иисус казва: „Пазете се да не ви прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: „Аз съм Христос“, и ще прелъстят мнозина“ (Мат. 24:4-5). Следователно християнинът трябва да бъде внимателен и предпазлив, за да не се поддаде на съблазънта на небиблейския лъжехристос.

Ние знаем за Христос на католицизма и православието. Според тях Той е истинският Бог, умрял на кръста и възкръснал. Но този Христос не е единственият Спасител, защото не може да спаси човека без посредничеството на Дева Мария и други светци, както и на католическия или православния свещеник. И това, разбира се, не е Христос от Библията, а лъжехристос.

Когато говорим за калвинизма, се срещаме с един христос, който в някои случаи може да се окаже по-опасен от христос в очевидните ереси и лъжеучения. Този христос срещаме в самото протестантско богословие и неговата задача е да „бъдат прелъстени, ако е възможно, и избраните“ (Мат. 24:24). В много отношения той прилича на истинския, библейския Христос. Представен е като истински Бог, равен на Отец и Светия Дух. Умрял е на кръста за спасението на грешниците и е възкръснал. Но истинският Христос казва: „Пазете се да не ви прелъсти някой…“.

Христос на калвинизма не е Христос на Библията, ето защо:

1. Христос на калвинизма обича само неколцина избрани и желае тяхното спасение (но това противоречи на Писанието – срв. II Пет. 3:9; I Тим. 2:4). Христос на Библията обича целия свят и желае спасението на всеки, който повярва в Него (Йоан 3:16).

2. Христос на калвинизма новоражда човека, независимо от неговото желание. За тази цел той дава вяра в

сърцето му. И без значение дали иска, или не, човекът ще вярва (което отново противоречи на Писанието – срв. Мат. 23:37; Лука 7:30). Христос на Библията кани човека да приеме спасението като дар (който би могъл и да бъде отхвърлен). Божият Син не посява вяра у човека насила, а я дава в отговор на неговия стремеж (Мат. 11:28-30; Римл. 6:23).

3. Христос на калвинизма умира на кръста само заради някои избрани. Следователно неговата смърт и неговата кръв могат да въздействат само върху избраните (и това противоречи на Писанието – срв. Йоан 1:29; Евр. 2:9). Христос на Библията умира на кръста за греховете на целия свят и с това прави възможно спасението на всеки грешник (I Йоан 2:2; I Тим. 4:10).

4. Христос на калвинизма „удържа“ спасените в спасението – спасени веднъж, те никога вече няма да загинат (това противоречи на Писанието – II Пет. 2:20-22; Евр. 10:2627). Христос на Библията създава човека „по Свой образ и подобие“, като му дава свободна воля, възможност да избира – да остане в спасението или да отхвърли Бога и да изгуби

следващата статия имат за цел да подчертаят изкривения образ на Бога и богословските парадокси в калвинизма.

Източник: https://arminiantheology.wordpress.com/ucmaterial/razoblaczenje-calvinizma-v-risunkah/

спасението си. Във II Пет. 2 гл. става дума дори за лъжепророци, които са били спасени и са загубили своето спасение. Фактът, че са били спасени, се потвърждава от следните характеристики, които им дава ап. Петър: били са изкупени от Господ (ст. 1); избягали са от световните скверноти (ст. 20); познали са своя Господ и Спасител Иисус Христос (ст. 20). Фактът, че са загубили спасението си, се доказва от твърденията: очаква ги скорошна гибел (ст. 3); станали са роби на разврата (ст. 19); заплели са се и са победени от сквернотите на света (ст. 20); за тях последното състояние е по-лошо от първото (ст. 20); върнали са се назад от предадената им свята заповед (ст. 21). Въпреки че христос на калвинизма и Христос на Библията

на пръв поглед си приличат, при по-внимателно разглеждане

става ясно, че са доста различни. Единият е лъжехристос, а другият е истинският Христос, Спасителят.

ДРУГОТО БЛАГОВЕСТИЕ

По същия начин можем да стигнем до заключението, че благовестието на калвинизма е друго благовsестие: „не че има друго благовестие, а има някои, които ви смущават и искат да изопачат Христовото благовестие“ (Гал. 1:7). Това благовестие се създава чрез изопачаване на истинското благовестие. Калвинистите използват два неправилни метода, чрез които от истинската вест на Евангелието се получава друго благовестие. Тези два метода са непълно разкриване на истината и използване на библейски текстове, без да се вземе предвид техният контекст.

НЕПЪЛНАТА ИСТИНА

Една от тези „благи вести“ е провъзгласяването на вечната безопасност: ако си спасен веднъж, оставаш спасен завинаги – така твърдят калвинистите.

За да защитят тази позиция, те цитират много текстове от Писанието, но проблемът е, че при това поднасят част от истината за спасението като пълна и завършена истина. Можем да дадем няколко примера.

1. Калвинистите подчертават правилно, че сме спасени по благодат, а не чрез дела (Еф. 2:5-9), но спират дотам. Те не допускат възможността човек да отпадне от благодатта, която носи спасение, когато престане да вярва в Христос като Спасител. „Ето, аз, Павел, ви казвам: ако се обрязвате, Христос с нищо няма да ви е полезен. Свидетелствам пак на всеки човек, който се обрязва, че е длъжен да изпълни целия Закон. Вие, които искате да се оправдавате със Закона, се отметнахте от Христос, отпаднахте от благодатта…“ (Гал. 5:2-4). От този стих личи, че има възможност човек да отпадне от благодатта, с която е спасен, а следователно и да загуби спасението, което може да придобие само по благодат. Да отпаднеш от благодатта, означава да се окажеш в такова положение, когато от Христос няма никаква полза. Така казва ап. Павел и това може да означава само едно – че за тебе няма спасение! 2. Проповедниците на благовестието на калвинизма твърдят правилно, че сме оправдани чрез вяра (Римл. 5:1), но спират дотам. И никога не споменават за продължението на тази истина: вярващият може да престане да вярва и да отпадне или духовно да умре. Апостол Петър пише: „… като постигате края [т.е. целта] на вашата вяра – спасението на душите“ (I Пет. 1:9). И така, целта на вярата е спасението. Затова, ако вярата бъде обезсилена, и целта ще бъде изгубена. Апостол Павел дава ярък пример за това, че вярата може да претърпи крушение, когато наставлява Тимотей: „Като имаш вяра и добра съвест, която някои отхвърлиха и претърпяха крушение във вярата; от тях са Именей и Александър, които предадох на сатана, за да се научат да не богохулстват“ (I Тим. 1:19-20). Павел знае, че спасителната вяра може да изчезне, ето защо съветва Тимотей какво да прави, за да не се случи това с другите.

3. Проповедниците на благовестието на калвинизма посочват правилно, че вечният живот е дар (Римл. 6:23),

Карикатурите към тази и

който вярващият притежава още сега, от момента, когато е повярвал (Йоан 6:47; I Йоан 5:12-13), но отново спират дотам! Те не цитират какво още говори Писанието за придобиването на вечния живот: „Бог ще въздаде... вечен живот на онези, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие“ (Римл. 2:6-7); „Братя, залягайте още повече да закрепите вашето звание и избор: като вършите това, никога няма да съгрешите, защото така ще ви се даде свободен вход във вечното Царство на нашия Господ и Спасител Иисус Христос“ (II Пет. 1:10-11). От тук става ясно, че вечният живот се дава още сега, но същевременно е свързан с надеждата и с бъдещето, както и с живота в святост и старание, което позволява на човека да пребъдва в подареното му спасение и да не го загубва. Проповедниците на калвинизма не споменават за това, че е възможно спасените хора да се поддадат на греха и дори да отпаднат (Лука 8:13; II Пет. 1:10; 3:17; Евр. 6:4-6).

На християните, повярвали чрез Божията благодат, в Новия Завет се дават напътствия да пазят себе си в съответствие с учението на Господ и апостолите. И тук не става дума за спасение чрез дела, а за стремеж да се изпълни Божието слово: „Да бъде кръстът ви препасан и светилниците ви да са запалени“ (Лука 12:35); „Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на този свят, ще я запази за вечен живот“ (Йоан 12:25); „Запазвайте себе си в Божията любов, като очаквате милост от нашия Господ Иисус Христос, за вечен живот“ (Юда 1:21).

БИБЛЕЙСКИ ТЕКСТОВЕ БЕЗ КОНТЕКСТ

Освен върху заблудата, свързана с непълната истина, благовестието на калвинизма е изградено и върху откъсването на текста от неговия контекст.

Когато разглеждат 9 гл. от Посланието на Павел към римляните, калвинистите заявяват, че в пасажа от ст. 1 до ст. 24 апостолът разкрива как Бог дава спасение на човека без всякакво условие, просто като избира кой трябва да се спаси и кой не. Но в този пасаж наистина ли се казва това? Ако се задълбочим в контекста, ще видим, че в 9 гл. става дума не за личното спасение на човека, а за това, че Бог избира дадени народи и им определя роля в Своя спасителен план. Тук е представена ролята на израилския народ (виждаме го в ст. 1-5 и се потвърждава в ст. 6-7).

В Римл. 9:13 ап. Павел цитира Мал. 1:2-3, където Бог подчертава, че е възлюбил Израил като народ и е намразил Едом като народ. Освен това трябва да имаме предвид, че в дадения случай фразата: „Аз възлюбих/Аз намразих“ е еврейски идиом, който показва приоритета на любовта, както става ясно при сравнение със стиховете: „да намразиш баща си и майка си“ (Лука 14:26) и „да обичаш баща си и майка си повече от Христос“ (Мат. 10:37).

4.

Проповедниците на благовестието на калвинизма често твърдят, че мнозина от отпадналите всъщност никога не са били спасени, и доказват това със следния стих: „Тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23). Но в Мат. 25:1-12 Господ Иисус се обръща към неразумните

девици с думите: „Истина ви казвам, не ви познавам“ (ст. 12). Тук Той не твърди: „Никога не съм ви познавал“, а „Не ви познавам“, т.е. сега, а не някога по-рано.

Тези примери ни разкриват, че проповедниците на калвинизма представят частичната истина като пълна. Но християните трябва да знаят, че по такъв начин те им изявяват друго благовестие.

Нека обобщим:

◊ Християнинът може да отпадне от благодатта, когато реши, че не се нуждае от Христос. Така спасителната вяра в Христос може да претърпи крушение (I Тим. 1:20) и вярващият да стане невярващ.

◊ Вечният живот е дар, който получаваме в момента, когато повярваме, но той е свързан също така с надеждата и устояването във вярата. Християните са под благодат, но Бог им заповядва да пазят себе си.

◊ Тези, които Той познава днес, утре могат да се окажат в положението на другите, към които Господ се обръща с думите: „Не ви познавам!“.

В ст. 15 и 16 на 9 гл. от Посланието към римляните се говори за Божия избор как да бъде воден израилскит народ в пустинята – този избор не зависи от волята на Мойсей (Изх. 33:19). Стих 16 в разгледания от нас контекст на тази глава няма нищо общо с личното спасение на човека. Стих 17 и 18 могат да бъдат разбрани само във връзка с предишните стихове. Тук се описва решението на Бога да порази египтяните, защото те искат да унищожат израилтяните. Бог определя ролята на Израил като народ чрез определени хора, например Мойсей или фараона. И в ст. 18 не става дума за спасението нито на Мойсей, нито на фараона.

БИБЛЕЙСКОТО “АКО“

Библейското учение за спасението разкрива условията за получаване на вечен живот. Иисус се обръща към тези, които вече са спасени: „Не се бой никак от онова, което има да претеглиш. Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуси, и ще имате скръб десетина дни. Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота. Който има ухо, нека чуе какво Духът говори на църквите: който побеждава, няма да бъде повреден от втората смърт“ (Откр. 2:10-11). Той

всъщност има предвид верността към Бога, проявена дори

до смърт. На човека, показал такава вярност, се дава обеща-

нието, че ще получи венеца на живота и ще избегне втората

смърт (т.е. огненото езеро – Откр. 21:8).

Авторът на Посланието към евреите също определя ясно

условието за спасение: „защото ние участваме в Христос, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра“ (3:14).

Същата мисъл намираме в I Кор. 15:2, където Павел пише за

истинското благовестие, „чрез което се и спасявате, ако го държите както съм ви проповядвал, освен ако не сте повярвали напразно“. Тази мисъл на апостола откриваме и в Кол. 1:22-23. Там се говори за Бог Отец, Който чрез Христос „сега ви помири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му, за да ви представи святи, непорочни и безукорни пред Себе Си, само ако пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното на всяко поднебесно създание благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител“.

И така, сигурността в спасението, дарено ни от Христос, се обуславя от верността на вярващия. Ние знаем, че единственото условие за спасение е вярата, която се проявява в дела – т.е. живата вяра. И въз основа на тази вяра имаме сигурност в спасението, както четем: „Това писах до вас, вярващите в името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот, и да вярвате в името на Божия Син“ (I Йоан 5:13).

„Другото благовестие“ е промененото благовестие за спасението. Но благовестието на калвинизма не е единствено по рода си. Още ап. Павел пише до галатяните за опасността да се премине от истинското към „друго благовестие“. Посланието на Павел към галатяните (5:7-10) е много актуално за тези, които са се поддали на измамата за друг христос и са приели „друго благовестие“. Сигурно и днес апостолът би се обърнал към нас с думите: „Вие вървяхте добре: кой ви спря, така че да не се покорявате на истината? Това убеждение не е от Онзи, Който ви призовава. Малко квас заквасва цялото тесто. Но аз имам вяра във вас чрез Господ, че вие няма да мислите по друг начин; а онзи, който ви смущава – който и да е той, ще бъде осъден“.

чението за предопределението

гласи, че Бог преди създаването

на света е определил съдбата

на всички хора. Той е постъпил

така, за да удовлетвори Своята воля. Предопределението се изразява в това, че част от човечеството ще бъде спасе-

на от греха и ада, а останалата част, без

да има надежда и помощ, ще бъде осъ-

дена на вечна гибел. Бог е определил

никой от тези хора да не получи благодат, способна да го предпази от вечния

огън, защото Той е пожелал така с цел да

покаже пред цялата земя Своята славна

власт и пълновластното Си управление.

Нека поговорим за това в светлината

на Библията.

Говори ли Писанието за подобен избор? Там четем, че ап. Павел е бил „избран съд“, че много хора са били „избрани в съответствие с Божието предузнание“. Понятието „избор“ обикновено

има едно от следните две значения:

1. Божественото предназначение

на определен човек да извърши ня-

какво дело в света. По този начин цар

Кир е бил избран за възстановяването

на храма в Йерусалим, Павел и другите

единадесет апостоли – за проповядване

на благовестието. Но в това не виждам

никаква задължителна връзка с вечното щастие, тъй като онзи, който е избран в такъв смисъл, може да бъде погубен във вечността.

2. Божественото предназначение

на някои хора за вечно щастие. Обаче аз вярвам, че това предназначение е условно, точно както и лишаването на даден човек от благодатта. Смятам, че вечната заповед, засягаща и двете ситуации, е изразена с думите: „Вярващият ще бъде спасен, а невярващият – осъден“. Бог няма да промени тази заповед, а човек не може да й се възпротиви. На това основание Писанието нарича всич-

ки искрено вярващи избрани, а за невярващите казва, че не могат да различават духовните неща. Бог вижда всички събития във вечността, сякаш вече са се случили. Затова Той нарича Авраам „баща на всички народи“ още преди да се роди Исаак. Христос е наречен „Агнец, заклан преди създаването на света“, въпреки че тогава Той още не е бил заклан. По същата причина за Бога истински вярващите са: „избрани от създаването на света“, въпреки че тогава те още не са били вярващи, а са повярвали след много години.

Аз съм твърдо убеден, че този избор е истинен, както е истинно Божието Писание. Но не мога да повярвам в безусловното предопределение не само защото не намирам потвърждение за него в Писанието, а и защото то непременно предполага, че съществува безусловно осъждане на хората на неверие. Подобно учение несъмнено противоречи както на Стария, така и на Новия Завет. Разгледайте непредубедено следните места от Писанието, свързани с постановлението за лишаване от вяра: „А на Адам каза: „Задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах: „Не яж от него“, проклета да е земята заради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си“ (Бит. 3:17). Това означава, че проклятието идва не защото Бог е постановил така, а заради греха на Адам. „Ако правиш добро, не повдигаш ли лице? А ако не правиш добро, грехът стои при вратата...“ (Бит. 4:7). Само грехът, а не някаква заповед за лишаване от вяра е пречка да бъдеш приет от Бога.

„Знай, че Господ, твоят Бог, е Бог, верен Бог, Който пази до хиляди поколения Своя завет и милост към тези, които

Го обичат и спазват заповедите Му... И ако слушате тези закони и ги спазвате и изпълнявате, Господ, твоят Бог, ще пази завет и милост към тебе, както Той се кле на твоите бащи“ (Вт. 7:9, 12). „Ето, аз ви предлагам днес благословение и проклятие: благословение – ако послушате заповедите на Господ, вашия Бог, които ви заповядвам днес, а проклятие – ако не послушате заповедите на Господ, вашия Бог...“ (11:26-28).

„Душа, която съгрешава, ще умре; син няма да понесе вината на баща и баща няма да понесе вината на син... Нима Аз искам смъртта на беззаконника? – казва Господ Бог. – Нали това искам: той да се отвърне от пътищата си и да бъде жив?“ (Йез. 18:20-23). „Тогава

започна да укорява градовете, в които се извършиха най-многото Му чудеса, задето не се покаяха: „Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха във вас, те отдавна биха се покаяли във вретище и пепел [Даже ако не са били избрани? И ако жителите на Витсаида са били избрани, нима не биха се покаяли?]. Но ви казвам: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на вас. И ти, Капернауме, който си се въздигнал до небето, до ада ще се провалиш; защото, ако в Содом се

бяха извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше до днешния ден да остане. Но ви казвам, че на земята Содомска ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на тебе“ (Мат. 11:20-24).

„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха [или избраха] повече мрака, отколкото светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19).

Как се отнасяте към пасажите в Писанието, където се говори, че Бог иска да се спасят всички, и каква е според вас тяхната връзка с идеята за лишаването на хората от вяра? „Затова идете по кръстопътищата и колкото души намерите, поканете ги на сватбата“ (Мат. 22:9). „И им каза: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всички създания“ (Марк 16:15).

„Бог, Който сътвори света и всичко, което е в него, Той, като Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, сякаш се нуждае от нещо, но сам дава на всички живот и дишане, и всичко. Той произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господ“ (Деян. 17:24-27). Обърнете внимание каква е

целта при сътворяването на всички на-

роди по земята.

Христос е умрял за всички, изкупил е

всички, дори онези, които в крайна смет-

ка ще погинат.

„Човешкият Син дойде да потърси

и да спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Тук

не се споменава за никакви ограниче-

ния. „Ето Божия Агнец, Който взима

върху Себе Си греха на света“ (Йоан

1:29). „Бог не изпрати Сина Си на света,

за да съди света, а за да бъде светът

спасен чрез Него“ (3:17). „Не дойдох да

съдя света, а да спася света“ (12:47).

„Христовата любов ни обхваща, когато

разсъждаваме върху това, че щом един

е умрял за всички, всички са умрели. А

Христос умря за всички, така че живите

да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор.

5:14-15). Тук се вижда не само, че Хрис-

тос е умрял за всички хора, а и защо е умрял. „Който отдаде Себе Си като откуп за всички...“ (I Тим. 2:6).

„Имало е и лъжепророци между

народа, както и между вас ще има лъ-

жеучители, които ще вмъкнат пагубни

ереси и като се отричат от Господ, Който ги е изкупил, ще навлекат върху себе си скорошна гибел“ (II Пет. 2:1). Вижда-

те, че Той е изкупил даже онези, които

погиват.

„И ако някой съгреши, пред Отец

имаме ходатай – Иисус Христос Пра-

ведника: Той е умилостивение за наши-

те грехове и не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:1-2).

Разбирате, че това е само малка част от пасажите в Писанието, които може да се цитират по нашата тема. Но те са достатъчни и не изискват допълнителни коментари. Смисълът им е разбираем и е очевидно доказателство, че не може да има нещо, което да се нарече безусловно лишаване на даден човек от вяра. Когато правите предположения за това, какво би могъл да извърши Бог, така че да подейства справедливо, вие мислите за Неговата справедливост, като я отделяте от останалите Му характеристики, особено от Неговата милост. Но всички характеристики на Бога са неразделно свързани в едно. Те не трябва да се разделят дори за миг. Затова целият този аргумент се основава на нереално и небиблейско предположение.

Нито нашият Господ в притчите Си, нито ап. Павел в Посланията си са виждали в Божията суверенна власт основание за безусловното лишаване на някои хора от вяра. Внимавайте да не отидете по-далече, отколкото ви позволяват тези думи. Защото Писанието не

говори само за една характеристика на Бога, отделно от останалите. Писанието не говори за суверенитета на Бога като за характеристика, която решава самостоятелно вечната съдба на хората. Бог действа в съответствие с известните правила на Своята справедливост и

милост и никога не твърди, че Неговата

суверенност е причина за наказанието и вечното унищожение на хората.

Суверенитетът на Бога никога не превъзхожда Неговата справедливост.

Безусловното лишаване от вяра (което

е ясно следствие от безусловния избор)

несъмнено противоречи на начина, по

който в Библията се описва Божията

справедливост. Там Бог е представен

като Съдия на земята. Но как може Той да съди справедливо, ако съществува

дори съвсем малка степен на предопределение за някои хора, които да са лишени от вяра? За какво ще бъдат съдени тези хора? За злото, което са извършили? Но на тях не им е оставало нищо друго. Вие казвате, че Бог „ги е определил за осъждане“, Той „ги е обрекъл да вършат нечестие“ още когато са били в утробата на майка си. Тогава

ще ги осъди ли за това, при положение че не са можели да направят нищо друго? Справедливият и свят Бог ще осъди

ли милиони хора на вечни мъки само

за това, че в жилите им е текла кръв?

Те не са били в състояние да избегнат греха без благодатта, която Бог е решил

да не им дава. И вие очаквате, че Той

ще ги хвърли в огненото езеро, защото

не са избегнали греха, т.е. не са имали благодатта, която Бог е избрал да не им дава?! Колко странна справедливост!

Колко страшен се оказва в такъв случай Съдията на цялата земя!

Но тези хора не са ли осъдени всъщност за това, че не са правили добро? Прочетете думите на великия Съдия: „Идете от Мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели; защото бях гладен и не Ми дадохте да ям; бях жаден и не Ме напоихте; бях странник и не Ме прибрахте; бях гол и не Ме облякохте; бях болен и в тъмница и не Ме посетихте...“ (Мат. 25:41-43). Но според вашето разбиране те биха могли да отговорят: „Господи, позволи ни да възразим. Защо ни осъждаш за това, че не сме правили добро? Бихме ли могли изобщо да правим нещо добро? Никога не сме имали силата да правим добро и това Ти е известно. Тогава ще ни осъдиш ли Ти, Който си свят и справедлив, за това, че не сме вършили нещо, което никога не сме имали силата да вършим? Ще ни осъдиш ли за това, че не сме сваляли звезди от небето и не сме удържали вятъра? О, Господи, преди да ни хвърлиш във вечния огън, обясни ни как бихме могли да избегнем пламъка на вечния ад?“.

Как тези хора да се избавят от вътрешния грях, от греховните желания и подбуди? Биха ли могли някога да осво-

бодят душите си, да се спасят от бушуващия в тях ад? Ако отговорът е „да“, фактът, че не са го направили, може да послужи като обвинение срещу тях и те не биха могли да се оправдаят. Но не е така. Те никога не са имали силата да се спасят от тези врагове. Кой е способен да очисти греховното си сърце, да сътвори нещо чисто от нещо нечисто?

Разбира се, че за човека е невъзможно.

Само Бог е способен на това. Ами ако Бог им каже: „Няма да го направя, защото не желая. Останете неочистени!“?

Ще осъди ли Бог човека да прекара вечността в бездната заради нечистотата

си, от която не е могъл да се избави сам, а би могъл да го спаси единствено Бог, но Той не е пожелал да го направи? Ако един цар на земята реши да постъпи така със своите безпомощни подчинени, може с основание да очакваме, че Божият гняв скоро ще го изтрие от лицето на земята.

Не е ли по-добре да кажем, че неверието е грехът, който се осъжда, и че в онзи ден хората ще бъдат осъдени за това, че „не са повярвали в единородния Божи Син“ (Йоан 3:18)? Но биха ли могли да повярват? Не е ли тази вяра дар и плод на Божието дело в човешката душа? И дали Бог от вечността е определил да не дава на тези хора Своя дар? Дали Той е решил никога да не извършва това дело в душите им? Ще бъдат ли такива хора осъдени, защото Бог не е пожелал да се потруди и те не са приели нещо, което Той не е поискал да им даде? Тук има и една особена

трудност. Вие казвате, че Христос не е умрял за тези хора. Но ако е така, те никога не биха могли да имат спасителна вяра. Защото спасителната вяра е увереност в Бога чрез Христос, „Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20). Възлюбил ли е Божият Син човека, лишен от вяра преди раждането си? За такъв човек никога не е съществувала възможността да повярва.

Дори Бог не може да го накара да вярва, че Христос го е изкупил от греховете му, тъй като това означава да го принуди да вярва в лъжа.

И как ще съгласувате лишаването от вяра с ясните пасажи в Писанието, които го опровергават? „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? – казва Господ Бог. – Нали искам това – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?... Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте грешили, и си направете ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев? Защото Аз не искам смъртта на умиращия – казва Господ Бог, – а се обърнете и живейте!“ (Йез. 18:23-32).

Но е възможно да кажете: „Това трябва да се тълкува чрез други места от Писанието, където учението за предопределението се потвърждава толкова ясно, както се отхвърля тук“. Ето моя отговор: ако е така, трябва да отхвърлим всички места от Писанието. В такъв случай невярващите ще нарекат Библията „приказка“. Но действителността е друга.

За да бъдат опровергани

учението за лишаване от вяра и всички останали, свързани с него разбирания, в Своето Слово Бог провъзгласява ясно три неща:

1. „Христос е умрял за всички“ (II Кор: 5:14).

2. „Той е умилостивение за нашите

грехове и не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:2). Това е следствие от Неговата смърт за всички.

3. „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15). Той умира, за да може всеки, който повярва, да бъде спасен от греховете си.

Сега ми покажете пасажите в Писа-

нието, където по същия ясен начин се казва, че Христос е умрял не за „всички“, а само за някои и че Той не е умилостивение за греховете на „целия свят“. Такива места в Библията не съществуват. Невъзможно е да се усъмним в силата на цитираните тук стихове. Е, разбира се, онези, които искат да принудят хората да приемат това учение, могат да използват цял куп пасажи от Писанието (въпреки че нито един от тях не подкрепя пряко тяхното разбиране), като заменят основателността с количество.

Как може да съпоставим това учение на хилядите твърдения на Бога с противоположен смисъл, без да се усъмним в Неговата искреност? „О, да имаха те такова сърце, така че да се бояха от Мене и да спазваха всичките Ми заповеди през всички дни, за да бъде добре на тях и на синовете им, завинаги!“ (Вт. 5:29). „Но Моят народ не слушаше гласа Ми и Израил не Ми се покоряваше; затова Аз ги оставих на техните упорити сърца; нека ходят по своите помисли...“ (Пс. 80:12-17). Все още ли мислите, че Бог

е определил те никога да нямат „такова

сърце“ – хората, за които Той е „плакал“

така, никога да не Му се подчинят?!

Виждаме, че изборът и лишаване-

то от вяра изобщо не съответстват на

истинността и искреността на Бога! А и

нямат нищо общо с Неговата любов и

благост, описани в Библията. Любовта

на Бога се разпростира дори над тези,

които не Го обичат и не се страхуват

от Него. Той е добър дори към злите и

неблагодарните. Защото „благ е Господ

към всички и Неговите щедрости са във

всичките Му дела“ (Пс. 144:9). Но как

може Бог да обича онези, които е лишил

от възможността да повярват, или онези,

които не е избрал? Когато разсъждава-

ме над положението на такъв човек във

вечността, не можем да кажем, че той е

обект на Божията благост и любов, за-

щото, както се изразява ясно господин

Калвин: „Бог го е сътворил да изживее

срамен живот и да умре с вечна смърт“.

Тогава никой не може да каже, че Бог в

Своята благост се интересува от положението на този човек във вечността. * * *

Бог притежава цялата слава, въпреки че извършва част от Своето дело в съработничество с човека. Способността да „сътрудничи с Бога“ е била дадена

на човека от самия Бог. Затова на Него

принадлежи цялата слава. Опитът не

ви ли е научил на това? Когато сте били

изкушавани, не сте ли чувствали силата

да се противопоставите и да се покори-

те на Божията благодат? И когато сте се

съгласявали да „сътрудничите с Бога“,

не сте ли изпитвали необходимост да Му отдадете цялата слава? И така, Писанието и опитът показват на всеки непредубеден човек, че макар ние да имаме свободата да сътрудничим или да не сътрудничим с Бога, в крайна сметка Той може и трябва да притежава цялата слава за спасението на човека.

И ако вие казвате: „Цялата слава за нашето спасение отдаваме на Бога“, аз отговарям: „Ние постъпваме по същия начин“. Ако вие доба-

вяте: „Но според нас само Бог извършва целия труд, без каквото и да било участие на човека“, в определен смисъл се съгласяваме и с това. Съгласни сме, че само Бог ни оправдава, освещава и прославя: във всичко това се изразява спасението. Но същевременно не можем да се съгласим, че човек изобщо не „сътрудничи с Бога“ или че Бог е единственият осъществител на спасението, в смисъл, че човек не прави каквото и да било по този въпрос. Не мога да твърдя такова нещо, тъй като то е в пряко противоречие с Писанието. В Библията е казано ясно, че ние (получавайки сила

от Бога) трябва „да се грижим за спасението си“ и че (след като Божието дело е започнало да се извършва в душата ни)

ние сме „Негови съработници“ в това.

Вие имате и друго възражение: Бог не се прославя напълно в спасението на човека, който „е свободно същество и има способността да се противопоставя на Неговата благодат. Само спасението със сила, на която човек не може да противостои, ще донесе на Бога цялата слава“.

Но какво ще прослави Бога повече – спасението на човек, който няма възможност да Му се противи, или спасението на човек, който е свободна личност, способна да приеме или отхвърли благодатта? Страхувам се, че въпросът за „Божията слава“ няма никаква библейска обосновка в дадения контекст.

Писанието често описва славата на Бога като проявление на Неговата вечна сила, благост и други славни характеристики, особено на Божията справедливост, милост и истина. И само в този смисъл се говори за издигането на Божията слава чрез хората. Това ви принуждава да доказвате, че „спасението, на което човек не може да противостои, изявява по-добре славните характеристики на Бога (Неговата справедливост, милост и истина), отколкото спасението по благодат, на която човекът може да се възпротиви или да я приеме“.

Нека разгледаме какво носи повече слава на Бога и по-ярко разкрива Неговите славни характеристики (мъдрост, справедливост, милост) – разбирането

за свободната воля или разбирането за лишаване от вяра. Ако някой е свободен в определена степен, ако чрез светлината, „просвещаваща всеки човек, който идва на света“, той се изправя пред избора между доброто и злото, между живота и смъртта, колко по-славна е пред нас мъдростта на Бога в целия план за спасението на човека! Бог иска да се спасят всички хора. Той не желае да ги принуждава да се спасяват. Бог иска хората да бъдат спасени не като дървета и камъни, а като хора, здравомислещи създания, които имат разсъдък, различават доброто и могат да изберат дали да го приемат, или не. Първата крачка в този план е просветеното разбиране на човека, така че да може да различава доброто и злото. Към това Бог добавя множество вътрешни убеждения, които обикновено придобива всеки човек. Бог насочва внимателно волята на хората. Той ги упътва и насърчава да живеят в светлината. Влага в сърцата им желания да вършат добро, въпреки че за тях източникът на тези желания може да е неизвестен.

Бог постъпва така с всички хора, дори с онези, които не разполагат с Неговото написано Слово. В това се проявява великата мъдрост на Бога. Стига, разбира се, да приемем, че човек има известна степен на свобода. Всяка част от този план води до целта на Бога за

спасението на човека: да му предложи смърт или живот, а след това да го убеди (не да го принуди) да избере живота. В съответствие с тази Своя велика цел Бог (и Неговото Слово) служи на човека

като „светило за нозете му и светлина за пътеката му“ (Пс. 118:105). Отначало

това се предлага на хората под формата на Закон, с обещания за славна награда, ако го съблюдават, и за ужасно наказание, ако го нарушат. Бог използва всяка възможност да спре тези нарушители, като се обръща към сърцата им. Понякога Той говори на разума им, като им показва глупостта на техните грехове. Друг път се обръща към чувствата им, като ги изобличава за тяхната неблагодарност и дори е склонен да ги моли: „Какво още можех да направя за вас (което съответства на Моята вечна

щанията и заплахите, изобличенията

и осъжденията за обречените на ада?

Това би било просто празен фарс, мрачни приказки, гръмки думи, които нямат значение. Каква цел би имал тогава целият спасителен план? Ако отговорът ви е: „За да се удостовери осъждането на човека“, аз не разбирам защо е необходимо това, когато според вас всичко е било удостоверено и определено още преди създаването на света! Нека човечеството само реши кое от двете мнения прославя повече Божията мъдрост. И по същия начин – как се проявява Божията любов, ако е дадена само на един от сто души, а другите са лишени от нея. За Бога е достатъчно да обича и да спаси и един избран. Но защо Той ще проявява милост само към някои, а останалите ще изпрати на неизбежна гибел? Вие отговаряте: „Бог ще постъпи така, защото желае това“. Тогава питам: „Какво ще кажат хората в цялата вселена, ако един от тях постъпи по такъв начин?“. Ако човек, способен да освободи милиони хора от смъртта само с едно дихание на устата си, не поиска да спаси повече от един на сто и каже: „Няма да го направя, защото не искам“?

приел това спасение, и прави спрямо останалите всичко, на което е способна Неговата безгранична мъдрост, безкрайна сила и любов, без да ги принуждава

да приемат спасението, защото това би означавало да унищожи природата, дадена им от самия Него?

Не отхвърлям съществуването на

Божи характеристики като суверенност, неизменност и вярност. Но е очевидно, че когато взема решение за положението на хората във вечността, Бог се ръководи не само от Своята суверенност, а и от справедливостта, милостта и истинността Си. Владетелят на небето и земята постъпва в съответствие с посоката, задавана от тези характеристи-

ки. Това е Неговата вечна и неизменна

воля, която Той сам изявява, провъзгласява и скрепява чрез клетва в името Си: „Жив съм Аз – казва Господ Бог, – не искам смъртта на грешника“ (Йез. 33:11).

Тук Бог потвърждава, че смъртта на човека не служи за Негово удоволствие, не съответства на Неговата суверенна

воля. Няма пасажи в Писанието, които да доказват, че Бог някога е действал, воден от Своята суверенност, за да осъди някоя душа за вечни времена.

цел), без да ви принуждавам, и не го направих?“. Понякога Бог използва и заплахи: „Ако не се покаете, всички така ще загинете“ (Лука 13:5), друг път – обещания: „За греховете и беззаконията ви няма вече да си спомня“ (Евр. 10:17).

Способността на човека да избира живота или смъртта – ето това е истинската божествена мъдрост! Но къде е тази мъдрост, ако всеки човек преди своето раждане неизменно е предопределен за ада или за небето; ако Бог се отнася към него като към свободен, но всъщност не му дава право на избор?

Как може подобно отношение на Бога

към човека да помогне на хората, лишени от вяра? Какво значение имат обе-

Тогава как ще възгласявате Божията милост? И как ще коментирате думите: „Благ е Господ към всички и Неговите щедрости са върху всичките Му дела“ (Пс. 144:8-9).

Обръщам се към всички непредубедени умове и ги моля да решат в кой случай милостта на Бога се проявява повече – когато Той спасява неколцина чрез сила, на която човек не може да се противи, и лишава всички останали от помощ, като ги обрича на вечна гибел? Или когато предлага спасение на

всяко създание, като спасява всеки,

И ето го най-голямото ми възражение срещу учението за лишаване от вяра, или безусловния избор: знам, че това учение е невярно, защото ако беше вярно, цялото Писание би било лъжливо. Но се обявявам против това учение и защото неговите грешки водят до ужасни последствия, причиняващи много вреди на човешките души. Тези заблуди са препятствия за вътрешното дело на Бога в душите на хората.

Темата за калвинизма продължава в следващия брой на списанието.

в този брой на „Прозорец“ публикуваме две статии, оборващи

калвинизма като широкораз -

пространено богословско течение.

В миналия брой вместо илюстрации

към статиите от този блок поместихме

няколко карикатури, които подчер -

тават изкривения образ на Бога и бо-

гословските парадокси в калвинизма.

Както и очаквахме, имаше възражения

от поддръжници на това учение. Ня-

кои от тях поставиха въпроса доколко е

уместно да се опровергава богословско

учение с карикатури. Нашият отго -

вор е, че тези карикатури на Бога не са

творение на редакцията, а на Калвин и

неговите последователи. Ние просто ги

публикувахме, за да потвърдим катего-

ричното си несъгласие с такъв образ на

Създателя.

С цел да докажем, че Божият образ в калвинизма е богохулна карикатура, в този брой в отделни текстови блокове

ще поместим няколко от словесните карикатури на Бога и Неговите спасителни дела, излезли под перото на самия Жан Калвин и напълно приети от последователите му.

Не е нужно човек да познава добре Библията, за да се усъмни в истинността на тези твърдения, а за задълбочения и непредубеден изследовател

на Словото тяхната несъстоятелност е повече от очевидна. Макар цитатите

от Калвин и сами по себе си да звучат абсурдно („абсурдно“ е внимателно подбрана дума), решихме да добавим някои от множеството библейски препратки, които безусловно ги опровергават.

Пред Бога заявяваме, че цитатите не са извадени тенденциозно от книги на Калвин и не са така отделени от техния контекст, че преднамерено да очернят автора им. Всеки честен калвинист ще се съгласи, че тези откъси се вписват напълно в цялостното богословие на Калвин. Позволяваме си също на места да добавяме в скоби кратки коментари с цел доизясняване на конкретните Калвинови идеи. Тези коментари са от Павел Стариков (бел. П. С. – вж. www.bit.ly/2K9X8PQ)

и от нашата редколегия (бел. ред.).

Надяваме се чрез последните два броя на „Прозорец“ да предизвикаме всеки ум и съвест (дори и предубедени) да

осмислят или преосмислят истинския

образ на любещия и благодатен Спасител на света.

На Него слава завинаги!

Съгласно учението на Жан Кал-

вин ще се спасят единствено

онези, които са предопреде -

лени за вечен живот още преди създаването на света. Само неотразимата

Божия благодат осъществява тяхното

спасение, без най-малкото участие на човека в това съдбоносно дело. Но ако е така, Бог няма нужда да се обръща

към човека, защото спасението се осъществява едностранно, от Бога, а не във взаимодействие с човека. Според Калвин всяко посредничество тук е излишно, тъй като намалява Божията слава. Друга характеристика на калвинизма е недоказуемото разделяне на цялото човечество на две категории хора, при което няма преход от едната към другата. Но ако спасението ни се осъществява без нашето участие, как можем да обясним преходните или обратимите състояния, на които сме свидетели? Божията воля не може да се колебае или да променя Своите решения на коренно противоположни. Разбира се, не са й присъщи също така непоследователността или половинчатостта. Въпреки това обаче нито в Библията, нито в живота си откриваме черно-бялото богословие, което защитава Калвин. Ще разгледаме тези две опровержения на калвинизма по-подробно.

Човекът, който се бои от Бога, няма да се осмели да отрича предопределението, с което Бог е предназначил едни хора за спасение, а други за вечно осъждане… Под „предопределение“

ние разбираме предвечния замисъл на Бога, чрез който Той е постановил как иска да постъпи с всеки човек. Бог не създава всички хора еднакви, а предназначава едни за вечен живот и други за проклятие. В зависимост от целта, с която е създаден всеки човек, ние виждаме дали той е предназначен за смърт, или за живот.

Институти на християнската религия, книга III, глава XXI

I Тим. 2:1-4; Йоан 3:16; I Йоан 2:2; I Тим. 4:10; Марк 16:15...

I. Според Калвин на земята има само две категории хора: предопределени за славно безсмъртие и предопределени за вечни адски мъчения. Но в Божието слово се твърди, че на всеки етап от нашето доближаване към Христос и следването Му всички търсещи Бога се разделят на две подкатегории: хората от едната успяват, а от другата търпят провал. Приближаването на човека към Бога и преди да повярва, и след това може да бъде както успешно, така и провалено. Нека се спрем на някои библейски примери, които доказват тази истина. 1. Божието слово призовава невярващи хора: „Подвизавайте се да влезете през тясната врата; защото, казвам ви,

мнозина ще поискат да влязат и няма да успеят“ (Лука 13:24). Тези думи говорят за това, че не всеки, който търси, може да влезе през тясната врата. Ако всички, които се опитват да влязат, не са били предназначени за това, така че да откликнат на призива на Божията благодат и да повярват в благовестието, те дори нямаше и да пробват да минат през тясната врата. Но ако в Божието царство се опитват да влязат само хората, предопределени от Бога за спасение, тогава защо някои от тях не могат да влязат?

Съгласно учението на Калвин за всички, които са отговорили на призива на Божията благодат, влизането през тясната врата е гарантирано. Несполука тук не може да има. В Писанието обаче се твърди, че от всички, които се опитват да влязат, едни успяват, а други – не. Защо? Защото първите са се посветили

След блажени Августин и аз твърдя, че Бог е сътворил хора, чиято вечна гибел е предузнал. Той е направил това, защото така е пожелал. И ако Бог пожелае нещо, не е наша работа да питаме за причините, които така или иначе не можем да разберем (Августин. Писма. 186, VIII, 23)… Бог със Своята ръка се разпорежда с всички неща и на Него принадлежи правото да даде живот или смърт на когото Му е угодно. Според Своя замисъл Той подрежда всичко така, че някои хора още от утробата на майка си са предназначени за вечна смърт с цел чрез своята гибел да прославят Божието име. (Как е възможно да вярваш на това?!!! Бел. ред.)

Институти на християнската религия, книга III, глава XXIII

I Йоан 1:5; Мат. 18:10-14; Тит. 2:11; II Кор. 5:15; Йоан 6:40...

изцяло, а вторите не са благоволили да положат усилия и старания, не са служили с усърдие. И това е така, независимо че са били просветени, пробудени, призовани и дори са искали да влязат… Ако човешкият фактор тук няма никакво значение, тези, които не са се отдали напълно на Божието дело, трябва да влязат през тясната врата без никакви пречки. На практика обаче излиза точно обратното – който е дал всичко от себе си, е влязъл, а който се е надявал на предопределението и в духовния си живот не е включвал своето собствено желание, не е влязъл. Той се е оказал във властта на самоизмамата…

2. Хората, които са минали през тясната врата и са станали вярващи, са започнали да строят своите духовни домове. Едните положили основата на строежа си върху камък, другите – върху пясък (Мат. 7:24-27). При първите, когато реката придошла, къщата устояла. А при вторите градежът се срутил до основи. Значи едните са строили пра -

вилно, другите – не. Благополучието или гаранцията за безопасността на техния строеж се е състояло не в предвечното им избиране, а в точността, с която са изпълнили Божите указания.

Какво представлява Камъкът, върху който първата група хора са положили своята основа? Това е Христос (I Пет. 2:4-8, I Кор. 10:4)! А какво представлява пясъкът? Всичко, което не е Христос. „Друга основа никой не може да положи освен положената, която е Иисус Христос“ (I Кор. 3:11). „Под небето няма друго име, дадено на хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). И щом някой започне да проповядва не Разпънатия, Възкръсналия Христос, Който идва в слава, а нещо друго, като само споменава името на Христос, това не е КАМЪКЪТ…

И така, съгласно учението на Калвин всички, които са откликнали на призива на неотразимата Божия благодат, не могат да претърпят духовна катастрофа, падение, провал. Но това се е случвало… И те са разбирали СВОЯТА грешка с голямо закъснение. Онези пък, които са полагали основата на камък, също се разделят на две подгрупи. Едните са строили стените на своя духовен дом от злато, сребро и скъпоценни камъни, а другите – от дърва, сено, слама. И когато огънят пламнал, той опустошил къщите, построени от запалими материали. Тези строители пострадали от своята непредвидливост, недалновидна неопитност и духовна неграмотност. Според Калвин обаче такива неща са невъзможни.

3. Всички, които са откликнали на призива на Божията благодат, спасените грешници, Бог „присажда“ към Христос, като клонки към Лозата. Всички, които

Според нашите противници никъде не е казано ясно, че Бог е определил Адам да стигне до падение и чрез това – до

гибел... Но независимо от техните желания Божието предопределение се проявява недвусмислено в цялото потомство на

Адам... Отново ще попитам: как става така, че падението на Адам

въвлича безвъзвратно към гибел толкова хора заедно с техните

деца, ако това не е било угодно на Бога? Тук трябва да замълчат

дори и най-бъбривите езици. Признавам, че Божието решение е

ужасяващо. И все пак не можем да отречем, че Бог е предузнал

края на човека още преди да го сътвори. И е предузнал това, защото именно така е постановил в Своя план... Думите ми не трябва да изглеждат странно: Бог не само е предузнал падението на първия човек и в него – гибелта на цялото му потомство, а и сам е пожелал да бъде така. (Наистина тези думи не изглеждат просто странно. Те са върховно богохулство, защото обвиняват Бога, че е създател на греха! Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXIII

можем да се запитаме защо Бог поставя пред нас условия и изисквания, някои от които ще изброим тук.

1. „С търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19).

Бог се обръща към човека, който, ако не прояви търпение, спасението му остава под въпрос. Нещо повече, той е длъжен да прояви дълготърпение: „Дълготърпете и вие, укрепете сърцата си, защото пришествието на Господ е наближило“ (Як. 5:8).

2. „Внимавай за себе си и за учението; постоянствай в тези неща, защото като постъпваш така, и себе си ще спасиш, и онези, които те слушат“ (I Тим. 4:16). Ако не постъпваш така, нито ти, нито ближните ти ще бъдете спасени. Тук ударението се поставя върху човешкото участие и се подразбира, че спасеният даром ще се окаже неспасен, ако нарушава Словото, заповедите и напътствията на Бога (чрез пасивност, бездействие и безплодие). „Но той му отговори и каза: „Господарю, остави я и тази година, докато я окопая и я насипя с тор, и ако даде плод, добре. А ако не, на следващата година ще я отсечеш“ (Лука 13:8-9).

Бит. 1:31; Мат. 9:13; Римл. 5:8; Бит. 18:25; Йер. 29:11...

пребъдват в Христос, също се разделят

на две групи. Небесният Лозар очиства едните, за да носят повече плод, а другите отсича поради безплодието им (Йоан 15:1-2). Какво очаква отсечените пръчки, каква е тяхната участ?

Събират ги и ги хвърлят в огъня, така че изгарят (Йоан 15:6). Те не достигат Небесното царство. Тяхното предопределение за безсмъртие не успява да им осигури вечна безопасност. Га-

ранция има само за онези, които изпълняват Словото и заповедите на Бога, които не нарушават Неговите закони.

„Затова ви казвам, че Божието царство

ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Мат. 21:43). „Мнозина ще дойдат от изток и

запад и ще насядат на трапеза с Авра-

ам, Исаак и Яков в Небесното царство, а синовете на Царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще има плач и скърцане със зъби“ (Мат. 8:11-12). Тук също е било необходимо

участието на човешкия фактор: полагане на усилия, старание, усърдие и посвещение във вярата, поста, молитвите, дръзновението.

II. Ако човешкото участие в делото на нашето спасение не е нужно,

3. „Защото, откъде знаеш, жено, няма ли да спасиш ти мъжа? Или откъде знаеш, мъжо, няма ли да спасиш ти жената?“ (I Кор. 7:16). Ясно е, че никой освен Бога нe може да спаси когото и да било. Но се оказва, че този, който „спасява“ другите, е нужен на Бога, за да действа чрез него. Следователно човешкият фактор е изискван от Бога и нашето спасение не е безусловно. То е обусловено от изпълнението на Божите заповеди, на Христовия закон (Гал. 6:2). Затова Бог призовава, като се обръща към грешниците: „И с много други думи свидетелстваше и ги приканваше: „Спасявайте се от този опак род“ (Деян. 2:40).

4. „И ако праведникът едва се спасява, нечестивецът и грешникът къде ще се ЯВЯТ?“ (I Пет. 4:18). Дори от праведника се изисква да полага усилия.

5. „Напомням ви, братя, Евангелието, което ви благовестих, което приехте и в което стоите; чрез него се и спасявате, ако го държите както съм ви благовестил, освен ако не сте повярвали напразно“ (I Кор. 15:1-2). Когато вникнем в смисъла на този текст, виждаме, че спасеният чрез Христовата благодат трябва да се спасява, да се утвърждава в Божието слово, да пребъдва в Христос, да не отстъпва от спасението (срв. Евр. 6:9), както и да постоянства в Христовото учение. Думата „ако“ обяснява възможността да се появи група хора като „напразно повярвалите“. Според Калвин има само две категории хора: едните изпитват върху себе си действието на Божията благодат, а другите не го изпитват. На първите Бог дава спасение, на другите – гибел. Но според този стих от I Коринтяни дори онези, които са се отзовали на Божия призив, могат да се окажат неспасени. Защо? Защото в такова положение е възможно да изпаднат само хитрите, плътските, безотговорните, несериозните християни, които обичат да повтарят: „Спасен веднъж – спасен завинаги“, но не изпълняват Божите заповеди (Йер. 7:8-10).

6. Според притчата в Мат. 25:1-13 всички вярващи се разделят на мъдри и неразумни. Тогава, ако добавим и невярващите, има три категории хора, не две: онези, които са предвидливи, обогатяват се духовно, запасяват се с масло, затова влизат на сватбата, а самоуверените, непредвидливите, повърхностните НЕ ВЛИЗАТ. Тогава обаче кажете – за какво са били предопределени преди създаването на света тези, които не са влезли на сватбата, ако само предопределените за спасение са способни да откликнат на призива на Божията благодат? От притчата виждаме, че тези, които не са влезли, явно са се отзовали на Божия призив, през

целия си живот са били вярващи, смело са излезли да посрещнат Жениха, но не са могли да присъстват на брачния пир. Когато анализираме това събитие, трябва да признаем: или цялата сила и гаранция за спасението не се съдържат в предопределението, или да се отзоват на призива на благодатта могат и хората, предопределени за ада. Едното или другото…

7. „А когато ги изведоха навън, един от тях каза: „Спасявай душата си; не поглеждай назад и никъде не се спирай в тази околност; спасявай се в планината, за да не загинеш“ (Бит. 19:17). За да се спасят от огнения пламък и да не загинат заедно със содомците, Лот и семейството му трябвало да се удостоят да бъдат изведени от Божите ангели за ръка отвъд пределите на опасната зона. Това било началото на тяхното спасение, но не и краят. От Содом излезли четирима души, но окончателно се спасили само трима. Тъй като жената на Лот не изгоряла в содомския огън и не умряла в дома си, съществувала опасност да загине по пътя към следването на спасителната цел. Като избегнала първата възможност да загине, по пътя към Сигор тя се сблъскала с другата – превърнала се в стълб (Бит. 19:26). За факта,

че този материален стълб от сол е предобраз на духовното превръщане в стълб при някои спасени християни, говори самият Христос: „Спомняйте си Лотовата жена“ (Лука 17:32).

8. „Не искам, братя, да не знаете, че бащите ни всички бяха под облака и всички минаха през морето; и всички в Мойсей се кръстиха в облака и в морето; и всички ядоха една и съща духовна храна; и всички пиха едно и също духовно питие; защото пиеха от духовния камък, който идваше след тях; а камъкът беше Христос. Но към повечето от тях Бог не благоволи, защото бяха повалени в пустинята. А това бяха образи за нас, за да не бъдем похотливи за зло, както те бяха похотливи“ (I Кор. 10:16). Логиката на Калвин изключва такава възможност за гибел по пътя, в пустинята на тези, които са излезли от Египет и са се отправили към Ханаан. Според неговото разбиране или си бял, или си черен. А в Божието слово нерядко се говори за нещо трето.

9. „Затова ви казвам, че Божието царство ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Мат. 21:43). Тук също можем да видим три групи хора: първите не са повярвали в Христос, вторите са повярвали, но са се лишили от Божието царство. Третите благополучно влизат в благословената вечност.

10. „Казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Небесното царство“ (Мат. 5:20). Това предупреждение също се отнася за всички избрани, предопределени за слава с Христос. С други думи, те могат да не влязат в Небесното царство, ако не изпълнят даденото условие.

Но защо е нужно на предопределения за вечен живот да проявява бдителност, когато нищо не го заплашва по пътя, както смята Калвин? В Писанието обаче се твърди противоположното.

11. „Ти във всичко бодърствай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни“ (II Тим. 4:5). Това значи, че бдителността по пътя към небето е необходима на всеки вярващ, защото има много опасности, които, ако не го погубят, могат да му навредят. „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а себе си погуби или си навреди?“ (Лука 9:25).

12. „Знам твоите дела: ти не си нито студен, нито горещ; о, ако можеше да бъдеш студен или горещ! А така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си“ (Откр. 3:15-16). Оказва се, че Бог очаква от нас да постоянстваме в едно състояние на духовна бдителност, а не в безгрижност, равнодушие, пасивност, небрежност и половинчатост. Това също влияе върху формирането на вечната съдба на християнина.

Първият човек съгрешава, защото Бог е постановил да бъде така. Но защо Той е взел такова решение, за това нищо не знаем. Очевидно е обаче, че Бог е отсъдил по този начин, предвиждайки, че това ще прослави Неговото име. И така, човекът е съгрешил, защото това е било постановено от Бога. Но е съгрешил заради собствените си пороци... Защото въпреки че според предвечния Божи промисъл човекът е бил сътворен, за да изпадне в това нещастно състояние, в което и остава, той възприема естеството на това състояние от самия себе си, а не от Бога. (Човекът е сътворен, за да изпадне в нещастно състояние и това прославя Божието име?!!! Бел. ред.) Единствената причина за гибелта на човека е, че той е изкривил и изопачил чистата природа, дадена му от Бога. (Последното изречение е в пълно противоречие с предишните. Бел. ред.)

Институти на християнската религия, книга III, глава XXIII

Деян. 17:26-28; Як. 1:13-17; I Йоан 4:9-10, 14; 2:2; Вт. 32:4...

13. „Възлюби Господ, своя Бог, от цялото си сърце, от цялата си душа, с целия си разум и с цялата си сила“. Тази е първата заповед. Втората, подобна на нея, е: „Възлюби ближния си както себе си“. Друга заповед, по-голяма от тези, няма“ (Марк

12:30-31). Нима този призив на Христос е насочен само към някои хора? Нищо не говори за това. Но дори онзи, който веднъж е възлюбил Бога, трябва да опази верността си към Него до края. 14. „Който не обича Господ Иисус Христос, да бъде анатема, маран-ата [Господ наш идва]“ (I Кор. 16:22). Оказва се, че който се вслушва в тези предупреждения, ще остане сред спасените, а който не се вслушва, ще се окаже извън тях. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От всичко казано става ясно, че Бог не желае да спасява някого, без да взаимодейства с човека, когото спасява.

Тук вече се проявява безкрайната благост на Бога. Но не в смисъл, че Той спасява всички, защото присъдата на отхвърлените ще стане дори по-сурова поради факта, че те отхвърлят свидетелството за Неговата любов. (Пореден абсурд – хората, предопределени от вечността за вечна гибел, са виновни в това, че са се отказали от Божията любов, която никога не са били способни да приемат. Бел. П. С.) И наистина, Бог ги лишава от силата

на Своя Дух, за да може благодатта да се открои още по-ярко.

Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

Марк 16:15; Лука 24:46-48; Деян. 13:46; Мат. 25:41...

По тази причина Бог се обръща към невярващите хора и ги

призовава да поискат да бъдат спасени, а също Своите деца призовава да пребъдват във вярата и да сътрудничат със

спасителната благодат, така че да достигнат своето окончателно спасение. Както човек не може да се спаси сам, със своите ограничени възможности, така и Бог не може да спаси човека, ако той не се потруди за своето спасение (Мат. 8:12; 21:43; Лука 13:24). „Като постигате края [т.е. целта] на вашата вяра – спасението на душите“ (I Пет. 1:9). Изключение от това правило е спасението на малките деца, починали в състояние на невинност, и на грешници, покаяли се на смъртното си легло, подобно на разбойника, който е разпънат заедно с Христос – той направо от кръста отива в рая (Лука 23:32-43). Също и на тези, които са се родили слабоумни.

И така, учението на Калвин за безус -

ловното спасение на човека несъмнено е

погрешно, затова е неприемливо за един здравомислещ християнин.

рудно е да се говори за същността на спора между арминианството и калвинизма, тъй като

тази тема изисква систематичен подход

към Писанието и рационално осмисляне

на ключовите понятия в него, свързани с

темата за спасението.

Като цяло вододел между тези две

учения за спасението е разбирането за характера на спасителната благодат: дали тя е принудителна, или не. Този въпрос определя всички останали: Бо-

жият избор за спасение безусловен ли

е, или условен? Греховността на човека

изключва ли свободата на неговата воля, или не? Изкуплението за всички хора ли

е, или само за някои и по какви критерии?

Как се осигурява безопасността на вяр-

ващия – с принудителни или с непринудителни средства?

Тук няма да засягаме всички тези въпроси, макар да смятаме, че са вътрешно

взаимосвързани. Ще изследваме само

един от тях – за начина, по който се проявява Божията любов към грешника. При-

чината да изберем този въпрос е, че като

цяло калвинистката представа за при-

нудителната благодат обръща с главата

надолу именно библейското учение за

Божията любов. Неслучайно Дейв Хънт, един от най-известните американски богослови, е написал книга за калвинизма, озаглавена „Каква любов е тази?“.

Калвинизмът изопачава библейското

разбиране за това качество на Бога по два начина: като отрича, от една страна, неговия непринудителен, а от друга, универсалния му характер. Принудителността на Божията любов и нейната безусловна избирателност са два парадокса на калвинизма, които противоречат на съвестта на всеки вярващ човек. За невярващите хора в калвинизма е смущаващо или враждебното отношение на Божията любов към една част от човечеството (при строгия калвинизъм), или нейното безразлично отношение към определени хора (при умерения калвинизъм). В Библията обаче откриваме друго описание на Божията любов, която не познава такива парадокси. Именно за това бихме искали да поговорим.

1. ПРИНУЖДАВА ЛИ БОЖИЯТА ЛЮБОВ КЪМ СПАСЕНИЕ?

1.1. Може ли Божията любов да принуждава?

Според военната терминология победителите не ги съдят. Калвинистите използват този факт, за да докажат, че в борбата между двете воли – на Бога и на човека – побеждава Бог, следователно Той диктува условията за по-нататъшните отношения помежду им. Но нима Бог до такава степен е зает със собствената Си Личност, че Го интересува само външната победа, а не и убежденията на Неговите противници? Най-вероятно калвинистите тук използват някои средновековни разбирания за подобно честолюбиво отношение на Бога към хората. Нищо такова не откриваме в Новия Завет. Явно привържениците на Калвин не възприемат правилно новозаветните свидетелства за характера на отношенията между Бога и човека.

Преди всичко тук се поставя въпросът как се съотнасят едно към друго такива качества на Бога като Неговата Любов и Неговата Справедливост. Калвинистите настояват, че водеща е Справедливостта, а ние – Любовта. Кой е прав? Не е трудно да се отговори на този въпрос, тъй като, въпреки че Божията Справедливост се стреми да накаже грешника, Божията Любов го е избавила, като е платила за нашата вина на Голгота. Това значи, че оттогава съдбата на човека е преминала от ръцете на Божията Справедливост в ръцете на Божията Любов. И това е предречено още в Стария Завет, призван да служи като материален предобраз на духовните събития от Новия Завет.

Спорен е обаче въпросът дали Божията любов може да принуждава към спасение. Положителният отговор на калвинистите поставя всеки здравомислещ християнин в огромно морално затрудне-

ние. Как е възможна любов по принуда?

Възможна ли е принуда по въпросите на любовта и морала? А и простото безразличие не е свойствено на любовта, още повече на божествената. Нима това не обезсмисля самото понятие „любов“?

Най-вероятно тук е същността на всичките ни разминавания с калвинистите.

И не е изненадващо, че подобна принудителна благодат те наричат „дар“. Ама че подарък! „Не е важно какво ти чувстваш към мене, важно е какво аз чувствам към тебе.“ Нима истинската любов се държи така? Но дори да се съгласим, едно нещо остава неясно –защо ние, вярващите, не усещаме тази принуда от страна на Бога? Да не би да обичаме Бога по принуда, без да си даваме сметка за това? И каква е тази принуда – хипноза или някаква духовна интуиция? По-скоро това е измислица на калвинизма, тъй като Бог, заради самата същност на Своята святост и морал, не

може да принуждава към спасение. И ако все пак любовта принуждава, тя се оказва разновидност на робството, което не е нещо добро за поробения човек.

Някога Николай Бердяев е написал статия, озаглавена „Кошмарът на злото добро“. Впрочем тя можеше да бъде наречена и „Кошмарът на доброто зло“. Каква е разликата, ако Бог според калвинизма е източник (активен или пасивен, няма значение) и на гибелта, и на спасението? Няма как да наречем наказание от Бога Неговото предвечно желание да погуби човека по такъв хитър начин – като

Ето с какви думи Бог се обръща към народа, но с единствената цел хората да чуват още по-малко. Той запалва светлина, но с цел да ги ослепи напълно. Той им дава учение, но с цел да ги направи още по-неразумни. Предлага им лекарство, но с цел да не се изцелят. Свети Йоан, когато си спомня това пророчество, казва, че евреите не са могли да повярват на Христовото учение, защото върху тях е оставало изреченото проклятие (Йоан 12:39-40)… Няма как да не се съгласим, че когато Бог не иска да просветли някого, му представя Своето учение неразбираемо, така че то да не му донесе полза, а да го обхванат още по-голям страх и смут. (Нека всеки отсъди непредубедено – чий образ представя Калвин тук – на Бога или на дявола, срв. II Кор. 4:3-4! И би ли дръзнал истински християнин така безсрамно да приписва на Бога злите качества на сатана?! Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

I Йоан 1:5; I Тим. 2:4; Изх. 34:6; Вт. 32:4; Йов 34:10; 13:7; Йез.18:32; Плач. Й 3:33...

просто го лиши от Своята помощ, когато

е изкушаван. Тогава никой не би могъл да

твърди, че Бог е виновен за неговата ги-

бел!!! Доброто насилие е по-скоро някак-

во изобретение на постмодерното мисле-

не, отколкото библейска истина. Новият

Завет отхвърля такава представа за Бо-

жията любов, а новозаветните истини се

съдържат в зачатък и в Стария Завет.

На какво ни учи Божието слово? Ако

Божията любов беше абсолютно безус-

ловна, не би оставила Соломон без по-

мощ, когато са го изкушавали чужденки-

те. „При много народи не е имало такъв

цар като него. Той беше любимец на своя

Бог и Бог го постави цар над всички изра-

илтяни; но пак чуждоземни жени вкараха

в грях и него“ (Неем. 13:26). Този текст

показва, че Божията любов не принужда-

ва към послушание. Разбира се, че тя не

може да принуждава и към спасение, как-

то четем: „Йерусалиме, Йерусалиме, ти,

който избиваш пророците и с камъни уби-

ваш пратените при тебе! Колко пъти съм

искал да събера децата ти, както кокошка

събира пилците си под своите криле, но

не поискахте!“ (Мат. 23:37). Тези свиде-

телства от Писанието за нас са по-авто-

ритетни, отколкото калвинистките измис-

лици за принуждаващата Божия любов.

1.2. Може ли Божията любов да не

се съобразява със свободата на греш-

ника?

Калвинистката теза за благодатта на

Бога, която не може да бъде отхвърлена,

има и обратна страна – тя изисква пълната греховност на човека, изключваща

каквато и да било проява на неговата свободна воля. Но ние подлагаме под

съмнение това твърдение. Ако Божията

любов не се съобразява със свободата

на грешника, тогава как се отнася към

него – като към камък, робот, фикция?

Нима Бог обича пълното нищожество?

Ние разбираме любовта не по заслуги, дори любовта към враговете, но любовта „заради нищо“ е съвсем непонятна. Не е възможно да обичаш нито по принуда, нито равнодушно. Такова чувство не може да се нарече пълноценна любов.

Не се ли сблъскваме и тук с абсурд, така горещо защитаван от калвинистите? С една дума, тяхната представа за това, че свободата на волята на човека не играе никаква роля при неговото спасение, е също толкова шокираща за здравомислещите хора, както и калвинисткото разбиране за принудителната Божия благодат за спасение. Как е възможно

Бог да сключва Завет с марионетки?

Няма как Той да се обръща към грешника

със спасителен призив и същевременно

да осъзнава, че приемането на този при-

зив зависи от самия Него, а не от човека.

Нима Бог не е способен да спаси хората, без да ги принуждава на това? Или Той

е дотолкова слаб, че не е способен да постига Своето, без да прибягва до насилие? И това са само логически въпроси

към калвинизма, не морални.

Всъщност Бог не е какъвто си Го представят калвинистите – не защото ние или някои други мислят така, а защото това се доказва в Свещеното Писание. Калвинизмът умишлено принизява мо-

Понякога Бог се обръща с такъв призив (за спасение) и към онези, които просвещава само за кратко време. Но скоро поради тяхната неблагодарност Той ги оставя и

ги поразява с още по-голямо заслепяване. (Удивително е, че Калвин не забелязва колко абсурдно е предположението му, че Бог „просвещава само за кратко време“ някои „неизбрани“, но после „ги оставя и ги поразява с още по-голямо заслепяване“ поради тяхната

Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

Пс. 85:15; Евр. 4:15; II Лет. 19:7; Пс. 144:17; II Кор. 4:2 ; Йоан 1:9; Неем. 9:17...

ралния образ на Бога, Когото познаваме от Библията. Дори невярващите хора не са способни да изопачат облика на Божията любов така, както калвинистите! Защото да отстъпи от истината, може дори вярващ човек, а да се приближи към нея, е способен и невярващият – чрез средствата на общото откровение и т. нар. „предварителна“ благодат. Не е изключено сред спасените да се окажат онези, които калвинистите са смятали за неизмеримо далечни от Бога, а самите те да бъдат лишени от спасението, в което са били безкрайно сигурни тук, на земята. Ние признаваме факта, че Божията милост може да остави някои хора, но калвинистите обясняват това оставяне по различен начин. Те защитават безусловния избор на Бога да спаси едни хора, а други да лиши от Своята милост. Докато ние свързваме това лишаване с личната отговорност на всеки човек за делата му.

Тук е важно да разберем логическия ред и взаимодействието на Божите и човешките действия: първо Бог призовава абсолютно всички грешници към покаяние и вяра (в различно време и чрез различни обстоятелства), после Той благославя тези, които са откликнали, и заплашва с наказание онези, които са се закоравили в отговор на Неговия призив. С други думи, „просвещаващото“ действие на божествената любов предшества човешкия избор, без да принуждава никого нито към спасение, нито към гибел. Разбира се, като отхвърляме принудителния характер на Божията любов, ние не отричаме нейната несъмнена активност в делото на спасението. Бог не може да бъде просто наблюдател, когато всички хора отиват в ада. Той прави нещо, но тези Негови действия влияят на хората, а не ги принуждават за каквото и да било. Неслучайно в Йоан 6:44 четем: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец...“. Глаголът „привлече“ означава буквално „подтикне“. Но трябва да различаваме подтика от насилието. Бог прави всичко възможно, за да не принуди човека да пожелае спасение, тъй като принудителна любов не Му е не-

„неблагодарност“. Бел. П. С.)

Ще отбележим какво има предвид пророкът, когато казва, че Бог не иска смъртта на грешника. Това означава вярващите да не се съмняват: Бог е готов да им прости греховете веднага след като се разкаят. А богохулниците да знаят, че тяхното престъпление става още по-тежко, когато не откликват на човеколюбието и великодушието на Бога. Той е винаги с тези, които се обръщат към Него, като им дарява Своята милост. Но фактът, че приемането на вярата не е дадено на всички, ни е показан ясно от Йезекиил и други пророци, а също и от апостолите. (Как „богохулниците“, предопределени от вечността за гибел, могат да откликнат на човеколюбието и великодушието на Бога, при положение че според Калвин Той ги е ослепил завинаги? Бел. П. С.)

Институти на християнската религия, книга III, глава XXIV

Изх. 34:6-7; Йоил 2:13-14; Лука 15:4-7; Плач Йер. 3:33; I Тим. 2:4; Пс. 110:7; Йов 37:23...

обходима нито на земята, нито на небето.

В крайна сметка какъв човек е нужен на Бога – роб или приятел? Очевидно тук

отговорът на калвинистите е противопо-

ложен на нашия.

А ако Божията любов не принуждава, може ли тя да избира? Може, но нека изясним по какви критерии. Калвинисти-

те отново твърдят: по никакви критерии. Библията обаче оспорва това мнение: „Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово“ (Ис. 66:2). Оказва се, че на Бога е нужен не просто грешник, а разкаял се грешник! Защото у грешника има нещо, което интересува Божията любов, въпреки че изобщо не интересува Божията справедливост. Но да не избързваме.

Когато човек остави Божията любов, тя също може да го остави, което произтича от условната част на нейния характер. Безусловността осигурява на всеки човек възможност за спасение, но самото спасение се получава при две условия –вяра и покаяние. Любовта не може да принадлежи на неверните, тъй като тя винаги изисква взаимност.

2. ИЗБИРА ЛИ БОЖИЯТА ЛЮБОВ ПО БЕЗУСЛОВЕН НАЧИН?

2.1. Поставя ли Божията любов някакви условия?

не само от делата, а и от желанията на човека. Впрочем безусловността на Божията любов не е абсолютна, а относителна. В един смисъл Божията любов е безусловна, а в друг за нея има условия. Тя е безусловна, когато се отнася непосредствено до заслугите на хората пред Божия Закон. А що се отнася до вътрешните им подбуди, към тях Божията любов предявява свои условия, независещи от изискванията на Божия Закон.

Затова нека се съсредоточим върху условната част на Божията любов. По въпроса за спасението Бог отчита не делата на човека, а неговите убеждения. Затова не е изненадващо, че в отговор на Своята любов Бог очаква от грешника да прояви собствената си любов, и нищо повече (вж. „двойната“ заповед в Мат. 22:37-40; срв. I Кор. 16:22; II Сол. 3:5).

тя е възможна в пълнота само в сферата на човешкото съзнание, а над външните резултати (делата) ние нямаме пълна власт.

Затова калвинистите напразно изтъкват чуждото на Библията разбиране

за „пълната“ безпомощност на грешника, за която няма потвърждения в реалността. Всъщност Божият Закон е написан

в сърцето на всеки от нас (вж. Деян. 17:27; Римл. 2:14-15), така че хората не трябва да се смятат за „пълни“ невежи по духовните въпроси. Когато аз бях невярващ, към Бога ме привлече именно

проповедта за Неговата любов лично

към мене. И тази вест е длъжен да знае всеки грешник: „Бог обича именно тебе“. Но за съжаление нито един последователен калвинист не може да каже това. След като Божията любов очаква от

грешника неговата любов в отговор, става ясно защо не всички хора могат да я

притежават, а само изпълнилите това условие. Освен това Божият спасителен

призив достига всеки човек в благоприят-

но време. Ако сърцето на някого е готово да приеме този призив, Бог избързва да

говори на такива хора повече, отколкото на други (вж. Лука 8:18; Деян. 16:6-10). И

обратно, Той може да лиши особено упоритите хора от Своя призив или да го от-

ложи за известно време (вж. Деян. 28:2527; Римл. 1:21-26а). Ето защо отделните

Както вече посочихме, ние не отричаме избора сам по себе си, а калвинисткото обяснение за

безусловността на

неговия характер, напълно независещ

Но възможно ли е грешникът да удовлетвори изискванията на Божията любов, когато спасението, от една страна, няма как да се постигне с помощта на дела, а от друга, няма как да се заслужи поради непреодолимото действие на „първородния“ грях? Да, може, и това се случва чрез т. нар. „предварителна“ благодат. Също така от Римл. 7:18-19 разбираме, че „първородният“ грях е поразил само външната способност на грешника да върши добро, а не и вътрешната му способност да желае това добро. Тези две обстоятелства играят важна роля при обяснението на възможността грешникът да прояви свободна воля. С други думи,

хора идват при Бога по различни пътища. Калвинистите твърдят, че по отношение на спасението Божията любов по никакъв начин не е отправена към всички хора. С други думи, тя иска да спаси само някои. Тук ще зададем своя традиционен въпрос: „Защо?“. На какво основание калвинистите мислят така? Дали според тях Божията любов не стига за спасението на всички хора? Или тя не се интересува от всички, а само от някои? Или силата й е недостатъчна, за да обхване всички? Или въпросът не е в силата, а в желанието на Бога? Нито един от тези отговори не може да удовлетвори вярващите, които обичат Писанието.

Привържениците на Калвин обичат да изтъкват, че Божията любов към грешниците е безусловна. Но тогава защо е

избирателна? Безусловността и изби-

рателността са несъвместими понятия.

Ще повторим: Божията любов на Голго-

та се е сдобила с правото да определя

спасението на хората, независимо от

изискванията на Закона, затова тя поста-

вя свои условия пред грешника – покая-

ние и вяра. Вече говорихме, че в своето

съзнание грешникът притежава изцяло

дееспособна свободна воля, а неговата

пълна неспособност се проявява един-

ствено в сферата на външната му дей-

ност. Ето защо Бог очаква от грешника

именно това самоопределение, на което

е способен неговият „вътрешен човек“, за

да му даде статус на спасен.

По тази причина калвинистите не са

прави, когато твърдят, че е ненужно или

дори греховно неновороденият човек да

се опитва по какъвто и да било начин да

„угажда на Бога“. Според тяхната теза

се получава малко странно: когато човек

живее в грехове, не е нужно да угажда на

Бога, даже в мислите си, но щом веднъж

се покае, това става задължително за

него. Тогава какво представлява покаяние-

то, ако не изискване на Бога към човека,

след което той се помирява с Него, като

получава прошка за греховете си? Също-

то се отнася и за вярата на човека. Тя е

изискване на Бога и условие за спасение,

а не Негов дар и признак за това спасение.

Иначе Христос никога не би похвалил

някои хора за тяхната вяра (вж. Мат. 8:10; 15:28), а също така не би я очаквал от тях (Мат. 8:26; Йоан 16:31). Излиза, че макар

Бог пръв да обиква хората (вж. I Йоан 4:19),

Той все пак очаква от тях ответна любов (вж. Лука 7:47). Разбира се, че такава любов на човека към Бога се нарича „плод“ на Светия Дух (вж. Гал. 5:22). И разбира се, че човешката любов, както вярата или покаянието, не може да заслужи за себе си спасение, но може да го получи като дар, тъй като спасителните отношения са отношения преди всичко на взаимна любов, доверие и преданост. Те по своето определение не могат да бъдат други.

2.2. Съществува ли някакво минимално условие, за да бъде получена универсалната любов на Бога? И така, Божията любов може да бъде както обичайна, така и особена. Обичайната любов на Бога е насочена към всички грешници, за да им даде възможност за спасение, а особената – само към вярващи, които проявяват определено усърдие в служението си на Него. Вече нарекохме първата безусловна, а втората условна. Разликата между тях е в това, че Божията любов предлага на всички хора възможност за спасение, а единствено на онези, които откликват на това предложение, дава самото спасение. Разбира се, особената Божия любов е по-дълбока от обичайната, тъй като човек отваря сърцето си, за да придобие всичките й дарове, а невярващите

хора не постъпват така. Съществуват

някои различия в рамките на тази особена любов и в самия лагер на спасените

хора в зависимост от тяхното усърдие. Например Иисус Христос проявява осо-

Нашият Господ Иисус казва, че спасението ни е осигурено, че ни е дадено завинаги и нищо не го застрашава, защото е пазено от непобедимата Божия сила (Йоан 10:29)… Фактът, че в текстовете, които цитирах, се подчертава особено необратимостта, свидетелства, че изборът е твърд, неоспорим и не подлежи на никакви промени. (Ето къде се корени формулата: „Спасен веднъж – спасен завинаги“, напълно непозната на християните от първите четири века и чужда на Писанията. Бел. ред.) Институти на християнската религия, книга III, глава XXII

бена любов към Марта, Мария и Лазар (Йоан 11:3, 5, 36), също към тримата Си по-близки ученици (Мат. 17:1; Марк 5:37; 14:33), а сред тях отделя Йоан (Йоан 13:23; 19:26; 20:2; 21:7, 20).

Несъмнено такава любов съществува, но ние ще насочим вниманието си към универсалната или обичайната любов на Бога, която се разпростира над всички грешници. Именно тя никога не е напускала хората – от грехопадението на Адам и чрез него на цялото човечество. Именно тя осигурява на всеки грешник известна помощ, която изхожда от т. нар. „предварителна“ благодат на Бога. Няма защо да се срамуваме от убеждението, че Бог не просто обича всеки грешник, а и по определен начин действа в живота му – но без принудителни средства. Ако се обърнем назад, ще си спомним колко често и по различни начини Божията „благост ни е водила към покаяние“ (Римл. 2:4).

Калвинистите наричат тази благодат „всеобща“, а ние – „предварителна“, тъй като Бог не разделя любовта Си на неспасителна и спасителна част. Как можем да докажем това? С факта, че Иисус Христос изцелява телата на хората именно за да видят неразделната Му любов и към техните души, като по този начин ги призовава да приемат и спасителната Му любов. Именно поради тази причина социалното служение на Църквата подготвя душите на невярващите да приемат спасението, тъй като те виждат в тази помощ към тях същата любов, която вярващите имат и към душите им. В такъв случай мнението на Калвин, че Божията любов може да „угоява“

Мат. 24:48-51; Евр. 10:26-31; I Кор. 15:1-2; Изх. 32:32; Откр. 22:19; 3:5; I Кор. 8:11; Евр. 3:12; II Пет. 2:1, 20; Римл. 11:22 (и още поне 45 пасажа)...

телата на хората за предстоящото им заколение и отиване в ада, прави проявата на тази любов непоследователна и безсмислена. Невъзможно е да се обичат телата на хората и в същото време да се мразят душите им. На това мнение противоречат текстове от Писанието като Йоан 1:9; Деян. 17:27; Римл. 2:4, 14-15, които говорят за непосредственото отношение на „общата“ благодат към спасението, макар и само като подготвителен етап.

Макар гръцките отци повече от всички други, и особено Йоан Златоуст, да са преминали всякакви граници, когато възвеличават силата на човешката воля, твърденията по този въпрос на всички древни богослови с изключение на блажени Августин са така объркани, колебливи и противоречиви, че от техните текстове не може да се придобие никаква сигурност. (Тук Калвин открито признава, че никой от ранните отци на Църквата не поддържа неговото учение и с това претендира за по-автентично познаване на истината от първите ученици на Христос. Бел. ред.)

Институти на християнската религия, книга II, глава II

II Пет. 3:16; Деян. 2:42; II Тим. 2:2; Откр. 22:18; Евр. 13:7, 17; Вт. 12:32...

За универсалността на Божията любов свидетелстват следните текстове от Писанието: „Още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите“ (Римл. 5:6). „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15). Разбира се, калвинистите ще кажат, че Божията любов не е била насочена към всички, а само към избраните невярващи, но Писанието казва „всички“ и в I Тим. 2:4 и Тит 2:11 се потвърждава, че „всички хора“ се нуждаят от спасение.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ И така, калвинистите изкривяват библейското разбиране за Божията любов – според тях тя принуждава хора към спасение и избира хора за спасение по безусловен начин. Като се обосновахме с текстове от Писанието, стигнахме до извода за пълната несъстоятелност на подобни твърдения. Продължаваме да недоумяваме коя е тази любов, която може да притежава свойствата, приписвани й от калвинистите, какво остава за божествената любов?! Бог ни заповядва да обичаме другите хора така, както ни обича Той (вж. Йоан 13:34-35; 15:12, 17; I Йоан 3:23; 5:2, II Йоан 1:5). Ако някой

от християните започне да подражава на „калвинистката“ любов, например в своите семейни отношения, би стигнал до много печални резултати. Калвинизмът е парадоксална система в богословието, която е невъзможно да се съгласува нито с разкритата в Библията Божия воля, нито с дадените от Бога логика и морал. В крайна сметка калвинизмът греши едновременно спрямо две библейски истини:

1) относно моралната природа на Бога, която не може да принуждава никого към спасение;

2) относно

свободата

на човешката

воля, която винаги е присъща на грешника, макар и сама по себе си да не може да го спаси. Колкото и да е необятна силата на Божието всемогъщество, Бог няма да я употреби за насилие, освен когато наказва грешниците. По същия начин, колкото и да е нищожна свободната воля на човека, тя е способна да се възползва от предлаганата й от Бога възможност за спасение.

Богът на калвинистите се държи не просто нелогично, а и враждебно към голяма част от човечеството. Но ако той е безразличен към съдбата на грешника, не може да се смята за Спасител на цялото човечество. Такъв бог е недостоен за вярата – както на вече повярвалите, така

Към темата за калвинизма бихме могли да се върнем и занапред, ако поддръжници на това учение изпратят аргументирани материали, които оборват

и на още неповярвалите. Оттук следва, че в лицето на калвинизма всички хора се сблъскват с изкривено благовестие. Благовестие, което изключва възможността за спасение на всеки човек, не може да бъде истинско. То е осакатено, карикатурно.

По тази причина можем само да съжаляваме защитниците на калвинизма.

Ако Бог по абсолютно безусловен начин изпраща на хората всичко, което и изисква от тях (вяра, покаяние, любов, вярност, святост и т.н.), това прилича на куклен театър, недостоен за истинското

величие на Господ. Да управляват марионетки, могат и хората, но не им прави чест. Това се отнася още повече за Великия Бог, способен да постига целите Си в този свят, без да прибягва до насилие.

Наличието на зло в света свидетелства, че Бог се бори срещу това зло с непринудителни средства.

Явно калвинистите се опитват да направят „меча услуга“ на Бога, тъй като на практика учението им Го позори много повече, отколкото Го прославя. Затова

можем смело да кажем, че не съществува и не може да съществува никакво принуждение или равнодушие в Божията любов, а избирателността й е обусловена от „вътрешното“ отношение на грешника към нея (вж. Пс. 33:19; 50:19; Ис. 57:15; 66:2; Дан. 3:39; Мат. 26:41; I Пет. 3:4; Римл. 7:22; II Кор. 4:13). Особено красноречиви са думите на ап. Петър, които ясно посочват „кое е скъпоценно пред Бога“. Затова ще повторим заедно с пророк Даниил: „Няма срам за онези, които се уповават на Тебе“ (Дан. 3:40).

доводите, приведени срещу него в двата последни броя на „Прозорец“. Очакваме вашите мнения, коментари и статии на имейл: prozoretz@abv.bg