ледам предната корица на броя
и размишлявам… Кръст от цветя.
Кръст и цветя. За Него кръст, за мене – „цветята“ на милостта и прошката, извоювани на Голгота... И отново си спомням печално вярната сентенция: „За да бъде на някого добре, на друг непременно трябва да е зле“.
Прочитам пак темата на броя и размислям за друго. Сигурно всеки родител е попадал в тежката дилема как да балансира между правдата и милостта – да си получи ли заслуженото нашето дете, или да бъде помилвано с надеждата милостта да го вразуми повече.
Не, и аз не решавам този ребус всеки път успешно. Имам обаче известно успокоение, че и на нашия Създател не Му е по-лесно. Но за разлика от мене, Той успява всеки път – именно защото любовта Му е съвършено балансирана.
Докато след всяка моя погрешна преценка детето ми продължава подсъзнателно да се надява и моята любов да бъде същата.
Много от нас могат да свидетелстват колко по-отрезвяващо ни е подействала Божията милост точно когато сме очаквали да ни сполети заслужен Божи гняв. А друг път – обратното. Разбира се, тези механизми работят само при хората, които познават и обичат Бога, за които Той е истински Баща. При останалите милостта и дълготърпението Му най-често са повод за още по-всеобхватно чувство за безнаказаност, а гневът Му – за ожесточение. Но това е тема за друг разговор.
Разбира се, умението да преценяваме кога да реагираме благо и кога –строго, кога да търпим и кога да сме справедливи, е определящо не само при възпитаването на децата ни. Това умение
се цени високо при всички междучовешки взаимоотношения.
За въплътената Любов четем: „Словото… живя между нас, пълно с благодат и истина“ (Йоан 1:14).
Убедил съм се, че благодатта (любовта търпи всичко) и истината (защото се радва само на истината) са качества, които Иисус Христос не желае да пази за Себе Си, а силно копнее да споделя с онези, които Го познават. И това май е единствената причина детето ми, жена ми и околните да не са пропищели от
мене до небесата.
Защото кръстът от цветя и нашата
тема се пресичат в превъзходната Личност на Иисус Христос.
А как по-точно и защо това ни засяга, вижте в материалите
от този брой.
Благодатно четене!
ози случай съм запомнил
за цял живот. Преди 15
години в нашата църква
имаше една сестра, която наближаваше пенсионна възраст и участваше активно в няколко служения. Изведнъж се разболя. Рак. Разбира се, цялата църква се молеше горещо
за нея. Като пастир много пъти я посещавах – и в болницата, и в дома й. Искрено се молех за нейното изцеление.
Но тя се влоши. Вероятно болестта се
беше отразила и на духовното й със-
тояние, тъй като започна да звъни на
сестрите от църквата и да разпростра-
нява клюки.
Отнасях се към нея с уважение и лю-
бов и бях много натъжен от този грях.
Още повече, че той се отрази негативно
не само на сестрата, но и на църквата.
Знаех, че трябва да говоря с нея за това, да й кажа какво учи Библията. Но как да
разговарям на такава тема с тежко бо-
лен човек, който скоро може да умре?
Някои свещенослужители ме съветваха
да не я занимавам в такова състояние.
След много молитви и размишления
над Словото все пак реших да поговоря
с нея – меко и с любов.
Реакцията й беше много остра:
– Вие да не искате да ме довършите?
А вечерта се обади дъщеря й, която
след много неприятни думи каза:
– Кракът Ви повече да не стъпи в нашата къща!
Тази безсънна нощ беше една от
най-трудните в живота ми. Молих се много, разкайвах се, виках към Бога, молих за милост към сестрата, молих Бог да ми покаже в какво съм сгрешил и как да действам занапред. Чувствах се опустошен и разбит.
На следващия ден сестрата ми се обади, извини се за резките думи, раз-
кая се. Разбрах, че двете с дъщеря й
също са се молили много, мислили са
за конкретната ситуация и са разбра-
ли, че аз им желая само добро, че съм
действал според Божието слово. После
се обади дъщеря й и каза същото. Как се
зарадвах! Отношенията ни отново ста-
наха топли и приятелски.
След известно време дъщерята ме помоли да отида у тях, тъй като майка й вече се чувстваше много зле. Когато пристигнах, видях, че сестрата е изтощена от физическите болки и страданията.
Тя се изповяда, още веднъж поиска прошка от църквата и от мене. Помолих се за нея – молих се Бог да я приеме. Двадесет минути по-късно тя отиде при Бога с мир.
не се радва на неправдата, а се радва на истината“ – казва ап. Павел (I Кор. 13:6). Тоест първата част на стиха се отнася до постъпките на човека.
Когато ап. Павел научава за неправилното отношение на коринтските вярващи към греха сред тях, той започва да ги укорява: „А вие сте се възгордели, вместо по-скоро да плачете, за да се махне сред вас онзи, който е извършил тази работа!“ (I Кор. 5:2).
От цялото му послание е видно колко много апостолът обича коринтяните. Той ги учи не само как да се отнасят към греха, а и ги призовава към действия. И в основата на тези действия трябва да бъде любовта.
Как реагираме, когато видим неправилното поведение на наши братя и сестри в църквата? Ако не предприемем нищо, значи не ги обичаме. Можем да говорим много за любовта към ближния, но реакцията ни към неговото прегрешение е индикатор за нашата любов.
В
Библията има добър пример, който показва нагледно какво означава да обичаш, като разкриваш грешките на ближните, и да ги обичаш, като покриваш техните грешки, също така и последствията от двата подхода. Говоря за Ной, когато двамата му синове покриват голотата на баща си.
Възниква въпросът: наистина ли
е необходимо да се покриват с любов
всички злодеяния и грехове на хората?
В крайна сметка това може да се превърне в прикриване, което има негативни последици. За да не се случи така, изразът „любовта покрива (претърпява)
всичко“ (I Кор. 13:7) трябва да се разбира
в контекста на другите характеристики на любовта. Например „Любовта не се радва на неправда“ (I Кор. 13:6).
Библията ни учи да изобличаваме греха: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си“ (Мат. 18:15).
Иисус в някои случаи изобличава хората за греховете им, в други ги покрива с любов. Например Той многократно изобличава и осъжда фарисеите, но в същото време покрива с любов греха на жената, уличена в прелюбодеяние, и не я осъжда. Най-важното е, че Иисус на кръста покрива всички наши грехове със Своята любов.
Как да разберем кога е нужно да покрием греха и кога – да го изобличим?
Преди всичко трябва да помолим Бога за мъдрост по този въпрос. Въз основа на примери от Библията можем да направим следните изводи: по принцип злодеянията и греховете на хората трябва да се покриват, когато се извършват рядко, случайно, не целенасочено. Когато са предизвикани не от бунт, а от незрелостта или слабостта на човека. Освен това – когато той се бори с тези грехове, разкайва се за тях или поне е близо до това. Но в ситуациите, когато прегрешенията се отразяват негативно на Божието дело, на църквата, те със сигурност трябва да бъдат изобличени. Например Павел укорява Петър, когато той постъпва лицемерно, а заради него и другите започват да проявяват лицемерие.
Но преди всичко трябва да се научим да обичаме хората, както ги обича Иисус, Който „пречупена тръстика няма да строши и тлеещ лен няма да угаси“ (Ис. 42:3).
В книгата Притчи се казва: „Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички грехове“ (10:12). Нека изобли-
чаваме с любов. Човешките грехове са нещо очаквано. И дори е изненадващо, ако някой дълго време не греши. Библията ни учи да бъдем снизходителни
към греховете на хората: „Благоразумието прави човека бавен на гняв и за него е слава да бъде снизходителен
към грешки“ (Пр. 19:11). Това е особено важно в семейството, където виждаме много добре недостатъците и грешките
на нашите ближни (неизмитите чинии, разхвърляните вещи, закъсненията, небрежността и т.н.). Но ако искаме да имаме щастливо семейство, трябва да се научим да покриваме с любов грешките на ближния. „Който потулва грешки, търси любов, а който отново напомня за тях, отдалечава приятел“ (Пр. 17:9). Господи, дай ни мъдрост и ни научи да покриваме всичко с любов, както постъпва Иисус Христос.
а съвременния човек е характерно страстно търсене на взаимоотношения, които биха му донесли максимално удоволствие: материално, емоционално, духовно. С такова разбиране той сам определя какво и как трябва да се случи в живота му, за да получи очакваното, и в крайна сметка да се чувства комфортно. „Комфорт във всичко и преди всичко!“ – това е мотото в живота на обществото през XXI в.
Нашият съвременник иска да получава много и да дава малко. Дори на въпроса: „Какво означава да обичаш?“ мнозинството отговаря, че това е просто възможност да получиш нещо от другите. И само малцинството е съгласно, че това е по-скоро готовност да даваш и да се жертваш. Библейските принципи показват, че пълноценният живот е невъзможен без любов и саможертва. Истинското щастие се постига, когато живеем за доброто на другите. В Библията
се казва: „По-блажено е да се дава, отколкото да се взима“ (Деян. 20:35).
Това е тайната на пълноценния живот.
„Одата на любовта“ в Посланието към коринтяните разкрива истинското призвание на вярващите, найвисшата проява на благочестието и християнското служение. Според характеристиките на божествената любов „агапе“ може да се определи дали животът на даден човек е наистина благочестив.
„Любовта всичко претърпява“ е една от важните характеристики на любовта „агапе“. Някои биха казали: „Като претърпяваме злините на другите, размиваме границите между доброто и злото, светостта и греха. Така можем да станем съучастници в чужди грехове. В крайна сметка престъпленията на хората са опасни и е по-добре да се предупреждава за тях“. Да, но за какво точно говорим тук? Защо е толкова важно да претърпяваме грешките и греховете на другите с любов?
Да претърпяваш с любов, е особена духовна способност да служиш на хората, както е служил Христос
Любовта „агапе“ не е сляпа любов. Напротив, тя разбира и вижда всичко много добре. Но в същото време избира да претърпи всичко, да търси доброто на своите ближни. Най-големият пример за такава любов е Иисус Христос. Господ познава сърцата на хората и „нямаше нужда някой да свидетелства за човека, понеже сам знаеше какво има в човека“ (Йоан 2:25). По време на Своето служение Той постоянно проявява любов към недостойните. Иисус Христос претърпява греховете на хората и затова Го наричат: „Приятел на бирници и грешници“ (Лука 7:34). Много от религиозните водачи на Израил не разбират Учителя от Назарет, Който не се присъединява към съдещите, а проявява милост и прощава на жената в дома на фарисея (вж. Лука 7:36-50). Когато отива при бирника
Закхей, Христос провъзгласява: „Днес стана спасение на този дом, защото и този е син на Авраам“. Хората възприемат това по свой начин: „И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: „Отби се при грешен човек“ (Лука 19:7).
Христос пуска блудницата, когато другите са готови да я убият с камъни, но не оправдава извършения от нея грях. Неговата любов приема отхвърления: „Аз не те осъждам. Иди си и не греши повече“ (Йоан 8:11). Иисус разделя греха и грешника. Той проявява любов и прощава.
Преди голготските страдания, по време на Тайната вечеря, Христос не предава дори Своя предател. На въпроса: „Да не съм аз?“ Учителят отговаря: „Един от дванайсетте е, който топи с Мене в блюдото“ (Марк 14:19-20). През онази вечер единадесетте така и не разбират кой ще Го предаде и къде отива Юда.
В Своята съвършена любов Христос поема греховете и престъпленията на света, като при това преживява цялото бреме на човешкото беззаконие. Страдащият Месия казва: „Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Така се осъществява величественото претърпяване с любов на всички грешници пред лицето на святия Бог. Иисус е разпънат и убит, а се моли за престъпниците, сякаш ги оправдава: „Те не знаят какво правят“. Господ обича, разбира дълбочината на човешкото отстъпничество и вижда необходимостта недостойните да бъдат спасени.
Христос дава пример за истинска любов, която претърпява всичко. Той служи на хората такива, каквито са, като „покрива“ техните несъвършенства със Своята съвършена любов. Тази любов и днес „покрива“ греховете и престъпленията на хората. Ние постоянно се нуждаем от това, Той да ни прости. Милостта на Иисус е особено важна за всеки в моменти на слабост и падения. Когато се обръщаме към Бога в молитва, често повтаряме: „Прости ми!“.
„Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:8-9).
Като християни имаме Свещеник, Който ни приема. Когато изповядваме
греха си, разчитаме на Неговата прош-
ка. Той показва Своята милост към нас, защото ни обича. „Затова беше длъжен да прилича по всичко на братята, така че да бъде милостив и верен Първосвещеник във всичко, което се отнася до Бога, за очистване на греховете на народа. Защото в това, което сам претърпя, като беше изкушен, може и на изкушаваните да помогне“ (Евр. 2:17-18). Когато получаваме милост от Господ, ние искаме да правим същото: да проявяваме милост към нашите ближни. Поради тази причина Свещеното Писание ни призовава към служение –да претърпяваме грешките и греховете на другите хора. Този вид служение има силно влияние върху ближните ни. Ето как действа истинската любов „агапе“. Разбираме, че хората често се оказват различни от начина, по който сме ги възприемали. Затова сме призовани да служим с любов: „Бъдете един към друг добри, състрадателни, про-
щавайте си един на друг, както и Бог ви прости в Христос“ (Еф. 4:32).
Трябва да развиваме правилни
християнски взаимоотношения с всеки, независимо как се държи към нас. В основата им е постоянното и съзнателно проявление на любовта „агапе“.
Християнинът служи на хората с любов, която претърпява всичко, защото разбира разрушителната сила на греха
Последователите на Христос Му
подражават и се уподобяват на Него в служението си. „Господи, не им зачитай
този грях!“ (Деян. 7:60) – казва първи-
ят мъченик на Църквата Стефан, като
претърпява с любов престъплението
на своите убийци.
По примера на Христос в послед-
ните минути от живота си той служи
на недостойни хора въпреки тяхната
жестокост и отстъплението им от Бога.
Понякога е трудно да се разбере, но
онези, които са изпълнени със силата
на Светия Дух, когато умират, стават
ходатаи за другите.
В Свещеното Писание се твърди недвусмислено, че грехът действа
пагубно върху човека. Първородният
грях изкривява образа на Бога. Писано
е: „Всички съгрешиха и са лишени от
Божията слава“ (Римл. 3:23). Дори след
покаянието и обръщането към Бога
борбата с греха продължава. Това ни-
кога не трябва да се забравя, особено
когато виждаме падението на нашите
ближни.
Божествената любов ни помага да
приемаме другите и да ги обичаме: „А
най-вече имайте усърдна любов един
към друг, защото „любовта покрива
много грехове“ (I Пет. 4:8). Покриваща-
та любов свидетелства за Божията ми-
лост дори в най-трудни времена.
Усърдието в любовта се проявява в това, че християнинът е готов да покрие много грехове. Божествената
любов не оправдава греха на ближния, а го покрива със съпричастност и желание да му служи, за да може той да преживее духовно възстановяване и да получи Божията прошка.
Невъзможно е да имаме добри отношения с ближния си, ако любовта ни не покрива неговите недостатъци. Този принцип е важен за всеки последовател на Иисус Христос. Човекът е несъвършен в думите и делата си. Той често показва егоистичната си природа: снизходителност към себе си и взискателност към другите. В Свещеното Писание четем: „Защото ние всички много грешим“ (Як.
3:2). Това означава, че всеки човек се нуждае от разбирането и помощта на другите хора, за да бъде възстановен от Бога.
Как можем да служим на ближните си, като скриваме тяхната „голота“?
Бог целенасочено ни дава възможност
да видим несъвършенствата на хората, за да можем да им послужим. Не е тайна, че податливостта и падението на другите се възприемат по различен начин. Слабите бързат да споделят, да разпространят новините, докато са „свежи“, като по този начин показват окаяното си духовно състояние. Други въпреки всичко търсят „покривало“, с което да прикрият, да помогнат на падналия да се изправи. Бог благославя тези, които са състрадателни и съпричастни, когато виждат греховете на ближните си. Истинската любов не крещи с цяло гърло за слабостите на препъналия се човек, а мъдро избира метод за помощ: как да подходи и да прикрие „срамното дело“, така че другите да не бъдат изкушени. В света има много предателства, злоба, гордост, самодоволство и подобни грехове, които разрушават взаимоотношенията. За да се удържи победа при възстановяването на падналия, е необходимо първо да се покрие неговото падение с „покривалото на любовта“.
Покриващата любов е съзнателно служение, а не преходна емоция
Когато виждаме греховете на хората, ние действаме не емоционално, а рационално, съзнателно. Това е възможност да покажем правилна и трезва реакция. Подобно служение освобождава от злорадство, несправедлива критика, вражда и предателство. Покриването на греховете изразява нашето неравнодушие и стремежа ни да помогнем на заблудилите се да се обърнат към Бога. Това е състояние на искрено съучастие и желание да послужиш така, че човекът да се издигне и да преживее духовни промени.
Човешкият егоизъм търси повод да разголи, божествената любов – да покрие
„Всичко у вас да става с любов“ (I Кор. 16:14). Когато покриваме другите с любов, ние не пренебрегваме проблема, а служим по такъв начин, че Бог да действа и да промени сърцето им. Покриващата любов е несъвместима с фалшивата солидарност, когато хората оправдават греховете на другите заради своите собствени интереси. Християнинът вижда проблема по-дълбоко и е готов да служи, докато ближният не бъде възстановен.
Истинската любов на Бога в нас никога не изисква възмездие и тържество на справедливостта, защото сме водени от милост и готовност да носим бремето на другите. „Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени. Понасяйте един на друг теготите и така изпълнете Закона Христов“ (Гал. 6:1-2). Покриващата любов означава да носиш бремето на другите. Да изминеш с тях „две мили“ (Мат. 5:41).
Човек се променя само благодарение на Божията любов „Запазвайте себе си в Божията любов, като очаквате милост от нашия Господ Иисус Христос за вечен живот; и към едни бъдете милостиви с разсъждение, а други със страх спасявайте, като ги изтръгвате от огън, и изобличавайте със страх, като се гнусите от дрехата, която е осквернена от плътта“ (Юда 1:21-23).
Можем да служим на другите, ако пазим себе си в Божията любов. Като приемаме прошката и милостта от Господ в своя живот, ние искаме да предадем тази любов на другите. Начините, по които тя се проявява, могат да бъдат различни, но в нея винаги трябва да има искрено съучастие и открито сърце.
Светът няма да се промени от човешките правила и закони. Той
бъде променен благодарение на могъщата сила на Божията любов.
Хората, които са готови да премълчат, да проявят търпение и снизходителност към ближните си, да прикрият тяхната „голота“, получават от Бога способността да влияят и да променят ситуацията. На такива хора ще се доверяват. Такива хора са необходими в съвременните църкви, както и в нашето наранено от греха общество.
Християнинът, който умее да обича по този начин, постъпва като Христос.
Покриващата любов е важно служение
на силните християни, защото по този начин грешникът може да се приближи
до Бога. Трябва да вземете „покривалото на любовта“ и да отидете при несъвършените и слабите. Чрез нашето
служение Бог изцелява техните рани и
прощава греховете им. Покривайте пороците на другите
с любов и винаги ще побеждавате!
Бог прави важни промени в живота
на хората чрез онези, които умеят да покриват недоста-
тъците им.
предишната статия1 чрез
примера за посвещение на
служението разгледахме
Божите действия в процеса
на нашето новораждане. Тук обаче има
и човешка страна – можем да я видим в
това, което са правели бъдещите служи-
тели при тяхното посвещение.
Спасението, което започва с ново-
раждането, няма нищо общо с насилие
над личността на човека. То винаги
се осъществява с неговото вътрешно
съгласие. Дори в случая със Савел Бог предприема действия едва когато бъдещият апостол пита: „Господи, какво искаш да направя?“ (Деян. 9:6).
След като Аарон и синовете му са умити, облечени и помазани, те трябва да принесат три жертви на Бога: принос за грях, всеизгаряне и жертва на посвещението. Чрез действията, извършени
от Мойсей, Бог говори на свещениците, а те от своя страна, трябва да влязат в общение с Него чрез своите жертви.
Принос за грях
Аарон и синовете му принасят първо жертва за грях. „И доведе Мойсей телеца за жертва за грях, а Аарон и синовете му възложиха ръцете си върху главата на телеца, принасян за грях“ (Лев. 8:14). Тази жертва свидетелства, че
има само един път към Бога. Аарон и синовете му полагат ръце върху главата на телето, доведено до жертвеника, след което го заколват.
Това тяхно действие има дълбок смисъл. Те сякаш казват пред целия Божи народ: „Ние сме нечисти, съгрешили сме и в това състояние не можем да стоим пред Бога. Като осъзнаваме своята вина, идваме до жертвеника и полагаме ръце върху главата на невинното животно. Ние би трябвало да умрем както умира това животно, но прехвърляме своята вина върху тази жертва и тя понася наказанието вместо нас, умира заради нас. Сега, когато
жертвата е поела нашите грехове, вече имаме достъп до Бога“. Тази истина се прогласява при всяка жертва за грях, принасяна в Израил.
Такава жертва за грях трябва да принесем и ние при нашето новораждане.
Чрез примера с умиването на бъдещите свещеници Бог ни показва, че и ние сме нечисти. Като принасяме жертва, признаваме пред Него, че наистина сме нечисти, че присъдата, произнесена над нас, е справедлива и имаме нужда от опрощение на греховете си. Нашето жертвено Агне е Христос! Когато Йоан Кръстител вижда Иисус да идва към него, той казва на учениците си: „Ето Агнеца Божи, Който взима върху Себе Си греха на света“ (Йоан 1:29).
Необходимо е да дойдем при това жертвено Агне, да положим ръце на главата Му и да признаем, че сме съгрешили, т. е. трябва да умрем. Но Христос е поел върху Себе Си нашето безчестие и е умрял вместо нас. Сега, благодарение на Неговата смърт, ние имаме достъп до Бога.
След изкупителната смърт на Христос Голгота става мястото, където можем да общуваме с Бога и където Той ни говори. До кръста грешникът решава дали да се обърне към Бога, или да остане без Него, като по този начин се обрече на вечно осъждане.
Всеки, който е роден от плът, със сигурност ще бъде изправен пред Божия съд. Който загърби кръста, където е извършен съдът над „стария Адам“, никога няма да има живо общение с Бога, дори сам да се възприема като вярващ. Всички новозаветни свещеници, които сега служат на Владетеля на Вселената, в някакъв момент са дошли до кръста и чрез Христос са получили възможността да общуват с Бога.
Жертва на всеизгаряне
След жертвата за грях се принася всеизгаряне. „И доведе Мойсей овена за всеизгаряне, а Аарон и синовете му възложиха ръцете си върху главата на овена“ (Лев. 8:18). Тази жертва свидетелства, че онези, които я принасят, са се отдали изцяло на Бога. Овенът се слага на жертвеника и се изгаря изцяло. Подобна жертва принадлежи напълно на Господ. Той не я споделя с никого. Аарон и синовете му, когато ги посвещават за свещеническо служение, трябва да принесат и такава жертва. Като полагат ръце върху главата на жертвеното животно, те свидетелстват, че са се отдали напълно на Бога – както животното губи живота си, за да бъде погълнато изцяло от огъня. Такава е човешката страна на нашето новораждане: ние трябва да отдадем себе си на Бога. Не само да изповядаме греховете си, а и самите себе си да дадем под Неговата власт. За съжаление често се случва човек да се задоволява
с това, че е признал своята вина на Бога и е получил прошка, но да оставя собствения си живот за себе си. Такъв подход никога не води до пълноценно свещеническо служение. Истински свещеник
на Бога може да бъде единствено този, който не просто е изповядал греховете си, а и самия си живот е поверил на Него. Затова ап. Павел пише в Посланието към римляните: „И така, в името на Божието милосърдие ви моля, братя, да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна на Бога“ (12:1).
Дали жертвата всеизгаряне е част и от Вашия опит? Не питам дали знаете как да отдадете себе си на Бога, а задавам въпроса: принесли ли сте себе си в такава жертва, или все още сте длъжник на Бога? Нека нищо не Ви спира да при-
несете новозаветната жертва всеизгаря-
не, колкото и трудно да изглежда това.
За отдалите се напълно на Бога става
достъпен един нов живот, изпълнен
с мир, покой, радост, сила, общение и
служение, увереност и надежда, за които човек дори не е мислил преди. Бог
ни е спасил чрез смъртта на Своя Син
на кръста не за да стане новият живот
робство за нас, а за да бъде изпълнен с
дълбок мир и истинско блаженство.
Апостол Петър нарича новозаветните вярващи свят народ. В очите на Бога
свято е само това, което Той, след като
е очистил, е отделил за Себе Си – онова, което Му принадлежи. Земята, където гори бодливият храст, е свята. Бог отделя това място за Себе Си, за да се открие там на Мойсей. Същото Бог иска да постигне и при нашето новораждане. Неговото желание е не само да ни очисти от греховете, а и да ни отдели за Себе Си, като стане наш
Господ, така че животът ни да бъде съд, предоставен на Негово разположение. Избраното животно не можело да
стане жертва за всеизгаряне, ако не бъ-
дело лишено от живота си. Така и ние
можем да се отдадем на Бога само ако
нашата стара природа умре. Щом животът ни оттук нататък принадлежи на Бога, плътският Адам трябва да умре. Това не е
лесно, но единствено така човек може да
вкуси голямото блаженство – да възкръс-
не с Христос за нов живот, който принад-
лежи на Бога. За Иисус ап. Павел пише: „Колкото до това, че Той умря, умря вед-
нъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога“. И след това добавя: „Така
и вие смятайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римл. 6:10-11).
Жертва на посвещението
Накрая Аарон и синовете му прина-
сят жертва на посвещението. Тя означа-
ва служение на Бога и общуване с Него.
Чрез полагането на ръце бъдещите свещенослужители отново се отъждествяват с жертвата. После заколват избра-
ния овен и Мойсей помазва с неговата
кръв дясното ухо, палеца на дясната
ръка и големия пръст на десния крак на
Аарон и синовете му. Чрез тази жертва те обявяват, че са готови за служението, към което Бог ги е призовал. Господ заръчва на Мойсей да помаже с жертвена-
та кръв онези части от телата на свещениците, които ще участват най-много в служението: ухото трябва да чува гласа
на Бога и да приема Неговите заповеди; ръката трябва да бъде щедра, за да служи на хората в стана с даровете, които получава в светилището; краката трябва
да имат силата да ходят последователно
в Божите пътища. Но да се придобият
ясно чуващо ухо, чисти ръце и крака, твърдо стоящи в истината, е възможно
само чрез поръсване с кръв. Именно по
този начин бъдещият свещеник получава Божията сила. Нали източникът на
сила за живота и служението му не е в човека, а в Бога! Разбираме ли дълбокия смисъл на това помазване с кръв? Така Бог показва, че само осветени съдове могат да бъдат използвани, за да Му служат. Ако ушите трябва да чуват Божия глас, ръцете – да боравят със свещените предмети в светилището и в стана, краката – да ходят по пътищата на чистотата и истината, то и нашето тяло, помазано с жертвена кръв, трябва да бъде напълно посветено за служение.
Нима не виждаме, че всяка новородена душа изпитва потребност да служи на Бога, да Му се посвети изцяло, да бъде за Него съд на милосърдие? Господ не вкарва никого насила в Царството на Своя възлюбен Син и също така не принуждава никого да върши духовна работа. Бог изпраща на жътвата само онези,
които са заявили своята готовност да Му служат вярно и покорно. След помазването с кръв Мойсей взима определени части от жертвения овен и ги слага в ръцете на Аарон и синовете му (вж. Лев. 8:27). А после взима отново това, което е било в ръцете им, и го изгаря на жертвеника. И тази жертва на посвещението става приятно благоухание за Господ. С всички тези действия Бог сякаш казва: „Ако сте ми посветили частите на тялото си за служение, те трябва да бъдат изпълнени с благодат от Моя жертвеник. Искам да дам нещо в ръцете ви, за да имате с какво да Ми служите. И онова, което сте получили от Мене, Ми го принесете в жертва. Аз ще го приема и ще го благословя, после отново ще го сложа в ръцете ви, за да можете вие да предадете това благословение и на вашите братя. Тогава всеки дар, принасян на жертвеника, ще бъде за Мене приятно благоухание“. Веднъж Иисус бил с учениците Си в пустинята и около Него се събрало голямо множество. Той видял, че тези хора са като овце без пастир, и като се смилил над тях, започнал да ги поучава. Когато наближила вечерта, учениците помолили Христос да разпусне слушателите, за да си купят хляб. И тогава Той им казал: „Дайте им вие да ядат“ (Мат. 14:16). Христос искал да благослови хората, като използва учениците за Свои съдове. Но как биха могли учениците да послужат
на гладния народ? Иисус им казал да Му донесат малкото хлябове и риби, които имали. Той взел тази храна от ръцете на учениците, благодарил на Бога и после им я върнал. Това била същата жертва като тази, която някога са принесли Аарон и синовете му. Учениците дали на Господ това, което имали. Той го взел, благословил го и им го върнал, за да могат те да послужат на хората.
Ние също трябва да посветим на служението на Бога не само себе си, своето тяло, а и онова, което Той ни е поверил. Дори да притежаваме нещо нищожно малко, ако го принесем на Бога като жертва, като приятно благоухание, ще можем да послужим на своите братя. И когато получим обратно дара, посветен на Бога, от Неговата ръка, вече благословен, ще видим, че в него има достатъчно благодат, за да помогнем на онези, които в момента се нуждаят от нея. Посветените на Бога дарове винаги са благословени. Святите ръце, протегнати към Него, неизменно се напълват свише, за да служат на слабите и страдащите, уморените и разочарованите, заблудените и измамените.
Пълно съгласие
с волята на Господ
Такова е значението на трите жертви, които Аарон и синовете му трябва да принесат при посвещаването им за свещеническо служение. Когато разглеждаме духовното съдържание на всяка една от тези жертви, трябва да отбележим, че Аарон и синовете му не можели да направят нищо повече, освен чрез своето жертвоприношение да засвидетелстват, че са в пълно съгласие с Бога.
Същото можем да направим и ние при нашето новораждане. Пътят в живота е много прост, стига човек да е готов да стане съд в Божите ръце и да възприема Господ като главно действащо лице. Бог изисква от нас не някакви лични постижения, а само осмислено, пълно съгласие с Неговите спасителни планове и действия.
На избавения от египетско робство Израил Господ казва: „Вие видяхте какво направих Аз на египтяните и как ви носих като на орлови криле, и ви доведох
1 Вж. Прозорец, 2021, №3, 10-13.
при Себе Си; и тъй, ако слушате гласа Ми и пазите Завета Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото цялата земя е Моя, и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ“. Това са думите, които ще кажеш на Израилевите синове“ (Изх. 19:4-6).
И така, новораждането е Божие дело, което променя хората по поразителен начин. Като потомци на Адам, ние по природа сме вкоренени в плътския живот. Само чрез новораждане можем да преминем към живот с Иисус и заедно с ап. Павел да кажем: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Това спасително дело на Бога, което ни избавя от властта на тъмнината и ни въвежда в Царството на Неговия възлюбен Син, е действие на Божията благодат и вечната Божия милост.
о какъв начин действа Светият Дух? Идва ли вярата от слушане на проповеди за Христос? Разбира се, че да. Господ ни говори чрез проповеди. Но благата вест невинаги се приема от тези, които я чуват. И не всяка проповед в църквата или по канала Ютюб е вдъхновена от Светия Дух.
Действа ли Духът чрез четене на Божието слово? Несъмнено. Господ ни говори чрез Словото Си. Но понякога хората, търсейки Божието напътствие, четат текстове от Писанието, които не съответстват на конкретната
ситуация, и въз основа на тях вземат погрешно решение.
Светият Дух е способен да действа както чрез текстовете в Библията, така и чрез думите или мислите на хората. Когато Той говори, ние със сигурност ще Го чуем! В Библията се казва: „Търсете и ще намерите“ (Мат. 7:7). Отговорът може да дойде веднага, а може и след известно време, но най-важното е, че отговорът от Господ ще дойде навреме. Например имаме проблем. Каква трябва да бъде нашата реакция? Да отидем при Бога и да потърсим Неговото присъствие! Да се молим за водителството на Светия Дух! Да му позволим Той да ни даде мъдрост! Не е нужно да подражаваме на други хора, да постъпваме като тях,
Други, след като прочетат нужния текст, го тълкуват не-
вярно и по този начин постъпват неправилно. Бог не иска
да бъдем „младенци, люлени и увличани от всеки вятър
на лъжливо учение, по лукавството на хората, по хитрото
изкуство на измамата“ (Еф. 4:14). За нас е важно да слуша-
ме наставленията на Светия Дух, Който е нашият Учител и
Утешител, както е писано: „А когато дойде Онзи, Духът на
истината, ще ви упъти към всяка истина“ (Йоан 16:13).
Да слушаш Божието слово, означава не просто да го слушаш, а да постъпваш в съответствие с него. В Библията всеки може да намери отговори на вълнуващите го въпроси, независимо от времето, в което живее.
а – да търсим напътствията на Светия Дух за нашата ситуация. Бог със сигурност може да използва обстоятелствата, за да промени нещо в нас. Това е Негово решение. Но Той го прави за наше добро. И има силата да превърне невъзможното във възможно.
Защо хората не търсят лицето на Господ? Апостол Павел пише на филипяните: „Защото всички търсят своето, а не Иисус-Христовото“ (Фил. 2:21). Това е проблемът. Трябва да търсим Божията воля, а не своята.
Когато Светият Дух ни говори, можем да бъдем сигурни, че дяволът ще ни изкуши. Той е лъжец. Ще се опита да посее съмнение и да ни отклони от верния път.
Ето например как Давид търси Божието водителство: „Филистимците дойдоха и се разположиха в Рефаимската долина. Давид попита Бога: „Да отида ли против филистимците и ще ги предадеш ли в ръцете ми?“. Господ му отговори: „Иди и Аз ще ги предам в ръцете ти“. Те отидоха във Ваал-Перацим и там ги порази Давид. И каза Давид: „Бог пресече моите врагове чрез ръката ми като воден пролом“. Затова и нарекоха онова място Ваал-Перацим. И филистимците оставиха боговете си там, а Давид заповяда да ги изгорят с огън. И дойдоха пак филистимците, и се разположиха в долината. Давид пак попита Бога и Бог му отговори:
че вече е изцелен. Този факт бил потвърден от неговия лекар. Човекът разказал за Божието чудо на хора от църквата. Като чул за това, друг вярващ, който имал същото заболяване, след като се помолил, спрял да взима инсулин. Той решил така не защото Господ му казал, а защото се надявал, че в живота му ще се случи чудото, станало при другия болен. Но това решение за него не било от Бога и човекът се озовал в болницата. Изводът е, че нещо, което действа в живота на един вярващ, невинаги се проявява успешно при друг. Божият Дух, а не вие, трябва да бъде Водачът. „Понеже всички, водени от Божия Дух, са Божи синове“ (Римл. 8:14). Светият Дух води децата на Бога, които търсят Неговата воля. Това е необходимост за вярващите. Те, като Давид, не трябва да започват „битка“, без да са получили напътствия от Бога. Миналата година по време на командировка в Москва имах възможност да прекарам събота и неделя в Обнинск. До последния момент не знаех какво ще правя в този град, кого точно от многобройните си познати ще мога да видя. Всичко, което исках, беше да се окажа там, където ще съм най-полезен.
Дойде ми идеята да посетя професор Тулупов, който прие Христос преди около 20 години и беше кръстен при нас в Германия. За съжаление не успях да се свържа с него по телефона. Почувствах се неспокоен и отидох в дома му.
Римл. 10:17
„Не отивай право насреща им, а се отклони от тях и върви към тях откъм черниците. И когато чуеш шум като от вървеж по черничевите върхове, тогава захвани битката, защото Бог ще е излязъл пред тебе, за да порази филистимския стан“. Давид направи както му заповяда Бог и порази филистимския стан, от Гаваон до Газер” (I Лет. 14:9-16).
Забележителното в тази история е, че в две почти идентични ситуации Бог дава различни инструкции на Давид. В първия случай трябва да атакува незабавно, а във втория –да заобиколи враговете и да изчака на определено място, докато чуе шум, т.е. сигнал за атака. И едва тогава да действа. Давид слуша внимателно Божите указания и ги следва. Затова печели и първата, и втората битка. Ако не беше попитал Бога, не бе потърсил волята Му и бе постъпил втория път както първия, щеше да бъде победен.
Не бива да повтаряме опита на други християни в живота си, а дори и своя собствен опит. Бог иска във всяка ситуация да търсим Неговото лице, Неговата воля, да общуваме с Него, за да разберем какво очаква Той от нас.
Веднъж един човек бил изцелен от диабет по време на събрание на вярващи. На следващата сутрин той отишъл до хладилника да вземе инсулин, но Светият Дух му напомнил,
Жена му се зарадва на посещението ми. Тя ми разказа за скорошната смърт на 44-годишния им син, както и за инсулта на съпруга ѝ преди няколко дни. Професорът беше в болницата и ние отидохме да го посетим. Той веднага ме позна. Цялата дясна страна на тялото му беше парализирана. Докато се молех за него, плачеше. Скъпият ми приятел ме гледаше с детска доверчивост и промърмори нещо. Той почина след два дни. Умря с мир в сърцето.
В неговия дом забелязах едно от моите стихотворения за молитвата. Изглежда то е отразявало състоянието на душата му преди инсулта.
Много съм благодарен на Бога за Неговото чудно водителство. Той винаги избира точния момент и нужното място. Ако бях отишъл в Обнинск два дни по-рано, нямаше да ми позволят да посетя професора в болницата веднага след инсулта. А ако бях дошъл няколко дни по-късно, той вече нямаше да е между живите. „Христос, упованието на славата, е във вас“ (Кол. 1:27) –се казва в Писанието. Важно е да чуваме Неговия глас в сърцето си. Иисус няма нужда да бъде търсен нито на небето, нито в Израел.
Той живее в сърцата на тези, които са Го приели.
И
така, вярата идва от слушане, а слушането – от Божието слово.
аграда от един милион долара. Скромният учител по математика и физика, 36-годишният францискански монах Питър Мокая Табичи от кенийската провинция Керико, не може да повярва на ушите си. След няколко секунди най-накрая осъзнава: наградата „Учител на годината за 2019-а“, за която претендираха 10 000 учители от цял свят, и астрономическата премия от ръцете на дубайския принц ще получи именно той.
По средата на благодарствената си реч Питър изведнъж
казва:
– Татко, ела тук, моля те. Дами и господа, това е Лорънс
Табичи!
На сцената излиза старец с каскет на главата. Питър и
седемте му братя и сестри са отгледани от селския учител
християнин Лорънс, след като съпругата му умира преди 25
години. Сега той застава до своя син и държи в ръцете си
неговата награда. Това е кулминацията на живота – и за бащата, и за сина. За Кения. За цяла Африка.
Но през 2007 г. тези събития са още много далече. Цяла Кения, особено провинция Керико, е обхваната от вълна от насилие. Политическите конфликти там периодично прерастват в междуетнически. През 2007 г. след противоречивите президентски избори борбата се превръща в истинска война. Повече от 1500 души загиват. Около половин милион стават бежанци.
В училището, където работи Питър, учат деца от всичките седем народности, населяващи Керико, които изведнъж се оказват врагове. Всички деца и техните семейства са засегнати от насилието по един или друг начин. Загиват родителите на много ученици. Не е ясно как училището ще продължи да работи. Тогава Питър организира Клуб на мира. И се получава. Благодарение на заниманията в този клуб децата отново се научават да се възприемат като приятели, а не врагове.
Изразът: „Любовта покрива всичко“ от Първото послание към коринтяните е известен на всички. Гръцкият глагол „στέγω“ се превежда като „покрива“. Той буквално означава „скривам под покрива, покривам“. В преносен смисъл – „устоявам на удар, натиск, като получавам прикритие или защита; прикривам някого, като го предпазвам от опасност, помагам му да се противопостави, да издържи“. В други преводи фразата: „покривам (претърпявам) всичко“ е дадена като: „винаги защитавам“, „никога не се предавам“, „винаги подкрепям“. Организираният от Питър Табичи Клуб на мира се превръща в именно такова защитно покритие за учениците в Керико. И целият живот на Питър е олицетворение на подобна любов. Историята на неговия живот е толкова невероятна, че напомня средновековните „жития на светци“. Единствената разлика е, че неговото „житие“ се разпространява от водещите световни новинарски портали.
Кор. 13:7
След като завършва университета, Питър получава работа в частно училище, което според местните стандарти е на добро ниво. Но след един от съвместните проекти със селските училища той решава, че е време за промяна. Отива на работа в смесеното дневно средно училище в Керико, село Пвани. Около 95% от учениците му живеят в бедност, а 30% са сираци или се отглеждат в семейства с един родител. „Много от тях не могат да си позволят дори закуска. Те не са способни да се съсредоточат, защото нямат достатъчно храна вкъщи“ – разказва Питър.
В училището има само един компютър и лоша интернет връзка. Съотношението ученици – учители е 58:1. Освен това някои ученици, за да дойдат на училище, трябва да изминат 7 км по пътища, които са непроходими през дъждовния сезон.
Но тези трудности не разколебават решимостта на младия учител.
На 29-годишна възраст той се присъединява към монашеския орден на францисканците, за да посвети живота си изцяло в служение на Бога и хората. Дарява 80% от учителската си заплата за благотворителни проекти. По същия начин постъпва и със солидната награда, която ще му се превежда на вноски в продължение на 10 години.
Освен Клуба на мира Питър създава Клуб за обучение на таланти и разширява Научния клуб. Благодарение на неговата работа училището в Керико побеждава най-добрите училища в страната на Кенийския панаир на науката и техниката през 2018 г. Устройството, изобретено от неговите ученици, позволява на слепи и глухи хора да измерват предмети. Математическият отбор, подготвян от Питър, се класира на Международния научно-технически панаир INTEL през 2019 г. в Аризона, САЩ. Учениците му получават награда от Кралското химическо общество на Великобритания за използване на местни растения при производството на електроенергия.
В своите часове Питър прилага нестандартен подход към обучението. Творческите уроци по математика и физика се редуват в училищната програма с богослужения и молитвени групи, които самият той води. През трите години, когато работи в училището в Керико, броят на учениците се удвоява и достига 400, а случаите на хулиганско поведение намаляват 10 пъти: от 30 до три на седмица. Успехите на момичетата са особено забележими – те имат най-високи оценки на четирите теста, проведени предишната година.
Местността Керико страда от суша и глад на всеки три –четири години, затова Питър разработва специална програма за обучение: той учи местните жители как да отглеждат
устойчиви на суша селскостопански култури. „Изучаването
на нови подходи в земеделието тук е въпрос на живот и
смърт“ – казва Табичи. След като получава наградата, най-добрият учител в света Питър Табичи става национален герой в Кения. В интервю по националната телевизия, когато отговаря на въпроса откъде черпи своята самоотверженост, той цитира молитвата на Франциск от Асизи:
Господи, направи ме инструмент
на своя мир:
където има омраза, нека сея любов,
където има рана – милост,
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда, където има мрак – светлина,
където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
да не търся утеха, а да утешавам, да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам, защото, когато даваме, получаваме и в прошката ни прощават, и в смъртта се раждаме за вечен живот.
Очевидно молитвата на Франциск е получила отговор в живота на един от неговите африкански братя векове покъсно. Любовта на селския учител се е превърнала в щит, предпазващ учениците му и техните семейства от болката на загубата, бедността, глада и насилието. Любовта покрива всичко.
Любовта покрива всичко. 1
реди двадесет и пет години
Нийл Постман отбелязва, че
телевизията в Америка се е
превърнала в „потребност“, и очертава па-
губното й влияние върху обществото. Той
описва с право културата от 80-те години
на миналия век като забавляваща самата
себе си до смърт. Ако Постман беше жив
днес, щеше да бъде изумен колко бързо
Туитър, Фейсбук и други социални мрежи завладяха нашето общество. Неговата
ранна критика повдига един интересен
въпрос за съвременните тенденции: ако
телевизията е ковчегът на нашата култу-
ра, няма ли социалните мрежи да се ока-
жат гвоздеите по неговия капак?
Докато премигнем с око, многообе-
щаващият свят на социалните медии
предизвика революция в начина, по който общуваме. И тя стигна дори до нашия
речник. Хората започнаха да се „тагват“
един друг, да „туитват“ за себе си и да
„лайкват“ всичко, което видят. За първи
път стана възможно да имаш „приятели“, които никога не си виждал. Потребители-
те на социалните мрежи рядко използват
цели изречения и дори цели думи. А понятия като „скрийнейджър“, „влог“ и „уебсърфиране“ се появиха например в Oксфордския речник и в речника „Уебстър“.
Съвсем наскоро „сърфирането“ беше само воден спорт, а „yahoo“ означаваше
просто „странен тип“. Но всичко това вече е в миналото.
Социалните мрежи променят и начи-
на, по който хората прекарват времето си. По статистика на компанията „Нилсън“
американците губят 906 милиона часа
на месец в социалните мрежи1. Туитър
има повече от 100 милиона потребители.
Ютюб излъчва повече от два милиарда
видеозаписа на ден. А Фейсбук съобща-
ва, че по целия свят неговите 500 мили-
она активни потребители прекарват в
този сайт общо 700
милиарда минути на
месец. Това са около 24 часа на човек –
доста много време за проверка на статуса
на приятелите и смяна на снимката в своя
профил.
1 Всички статистически данни са от времето, когато
е написана статията. В момента всички показатели
са няколко пъти по-високи, създадени са и много
нови социални мрежи и платформи. Б. ред.
И така, какво трябва да мислят християните за всичко това? Как можем да проявим библейска проницателност при използването на тези нови медийни ресурси? От една страна, уебсайтовете на социалните мрежи ни предоставят множество предимства и възможности. Много видове служения, в които аз самият участвам (например мисията „Благодат за вас“, библейския колеж и университета „Мастърс“), използват социалните мрежи за разпространение на ресурси и информация за своята дейност.
В такъв смисъл социалните медии могат да бъдат полезни, ако служат като инструмент
за предаване на обоснована информация
на хората – проповеди, които възвеличават Христос, издигат Неговото Слово и насоч-
ват към необходимите средства за духовен растеж.
От друга страна, социалните медии могат да бъдат и вредни. Ако не съдържат нищо друго освен произволно бърборене и собствени монолози, те могат да се превърнат в демонстрация на егоизъм, необузданост и самовлюбеност. Когато целият живот на човека се върти около тях, той изпада в зависимост и остава под техния контрол. Неразумната употреба на тези средства крие множество капани и изкушения. Като последователи на Христос, ние сме призовани да подчиним всяка област от живота си на Неговото господство, включително начина, по който използваме социалните мрежи. ***
А сега ще разгледаме пет предупреждения във връзка с тази гледна точка.
1.
Виртуалното общуване
Първо, нека обсъдим външната страна на приятелството, което може да възникне в социалните мрежи. Такава среда допринася за изграждане на повърхностни взаимоотношения и отвлича вниманието от истинските. Вместо да се развиват дълбоки приятелства, виждаме тенденцията
По-нататък Хак обяснява, че благодарение на взрива от т. нар. „приятелства“ в световните социални мрежи самата дума „взаимоотношения“ е загубила ценността си.
„Преди при приятелство се имаше предвид някой, на когото можеш да разчиташ. А днес това е някой, с когото можеш просто да си разменяш нещо“.
Хак не е сам в заключенията си. В думите на Хервейс Маркъм, програмист от „Мозила фаундейшън“ („Mozilla
Изследователят Марк Върнън в своята статия за „Юес тудей“ („US Today“) потвърждава това: „Въпреки че социалните мрежи и други подобни сайтове се размножиха в геометрична прогресия, като осигуряват комуникация между хората, те не са способни да дадат нищо за качеството – този толкова важен елемент от човешкото общуване... Подобни връзки не струват нищо повече от просто щракване на мишката, а за развитието на истинско приятелство е необходимо време. Здравият разум подсказва, че такива онлайн „приятелства“ се свеждат до много повърхностни отношения“.
Съветът на Върнън да се придържаме към принципите на истинското приятелство е прост: „Оставете компютъра настрана, срещнете се с човека“.
Социалните медии създават илюзията, че познавате всички, но реалността в много случаи е, че не познавате никого истински. Това на свой ред създава атмосфера, в която процъфтяват егоистични, едностранни взаимоотношения и комуникацията е до голяма степен еднополюсна, състояща се от откъснати фрази, вместо дълбоко общуване.
хората да се задоволяват с плоски и безлични отношения, които Умер Хак нарича „мършави отношения“. В своята статия за списание „Харвард бизнес ривю“ („Harvard Business Review“) Хак отбелязва:
„Въпреки целия възторг от социалните мрежи интернет не ни обединява толкова много, колкото си мислим. Като цяло той поражда слаби, изкуствени връзки, които аз наричам мършави отношения... Мършавите отношения са илюзия за истински взаимоотношения“.
Ако тази тенденция продължи, през 2020
г. хората ще имат стотици такива познанства, но много малко истински приятели“.
които вече имат, сега те прекарват часове в онлайн чатове с псевдоприятели.
Това е особено явно в семейството, което постоянно е застрашено от социалните
мрежи, внасящи в света на личния семеен живот чужди бариери под влияние на
заобикалящата го култура. За развитието
на духовно здрави взаимоотношения и библейски светоглед в семейството се
От друга страна, това често отвлича вниманието на хората от съществуващите им взаимоотношения. Вместо да отделят време за реалните приятелства, Foundation“), цитирани в сайта на „Сидни морнинг хералд“ („Sydney Morning Herald“), се откроява същото безпокойство: „Социалните мрежи мотивират хората да имат повече повърхностни приятелства. Знам какво закусват петнадесет от моите приятели, но изобщо не знам с какви житейски проблеми се сблъскват.
изисква възпитание, фокусирано върху благочестието. Но от това ни разсейват „неотложните“ текстови съобщения.
Като вярващи ние сме призовани да
обичаме, да ободряваме, да наставляваме, да увещаваме и да си служим един на
друг. А за тази цел се изисква нещо повече
от това, което социалните медии могат да
предложат. Близките житейски отноше-
ния на наставничество, които характе-
ризират християнското приятелство, са по-дълбоки от всяко съобщение, изпратено по Фейсбук или Туитър. А подобна „комуникация“ изобщо не е истинско общуване.
2.Всякапразна дума
В книгата Притчи се казва: „Който разгласява клевета, е глупав. При много говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен“ (10:18-19).
Като общо правило в живота, това изречение безусловно се отнася и за социалните
мрежи.
Тези, които разпространяват клевети
и клюки в интернет, днес може да се озоват в съда. И е възможно някой да бъде осъден. Други просто ще бъдат уволнени от работа.
Но дори и да не сме заплашени от подобни последствия, християните винаги са отговорни пред най-висшата инстанция. И Бог е казал ясно какво мисли за клюките: „Който ходи да клюкарства, открива тайна, и който широко разтваря уста, с него не се събирай“ (Пр. 20:19).
Изследване, публикувано от „Ню Йорк дейли нюз“ („New York Daily News“), установява, че 80% от нормалните разговори се състоят от клюки. Тази статистика явно се отнася и за онлайн комуникацията, където обсъждането на други хора е почти толкова популярно, колкото говоренето за себе си. В своята полезна статия „Соломон за социалните мрежи“ Тим Челис отправя важно предупреждение: „Съществуват множество уебсайтове, блогове и лични страници в Tуитър, почти изцяло посветени на клюки и разпространение на позорни вместо благородни събития и новини. Избягвайте да общувате с такива хора и не слушайте техните клюки!“.
Но дори независимо от всички тези крещящи сплетни човек може да се изненада какво огромно количество праз-
ни думи се публикуват или изпращат в мрежите всеки миг от деня. Статистиката
сочи, че всяка секунда се появяват около 700 нови публикации във Фейсбук и над 600 в Tуитър. Дори ако някои от тях все пак са полезни, всичко останало е огромен куп пустословие.
Нашият Господ е имал предвид именно този проблем, когато предупреждава:
„Казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат хората, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36). Това е отрезвяващо, особено когато се допълни с Притчи 17:28: „И
глупец, когато мълчи, може да се покаже мъдър, и който затваря устата си – благоразумен“. Мнозина от младите блогъри
биха имали полза от изучаването на тези стихове.
В I Коринтяни 10:23-24 ап. Павел обяснява важен принцип на християнската
свобода: „Всичко ми е позволено, но не
всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не всичко е за поука. Никой да не търси своята полза, а всеки – ползата на другия“. Ако приложим тези думи към света на социалните мрежи, можем бързо да отделим онова, което е с истинска стойност, от дървото, сеното и сламата. Бъбренето по празни светски теми може и да не е грях, но не назидава духовно другите, ето защо би било по-добре изобщо да се отхвърля.
3.Загуба
на време
Според последните статистически данни средният американец прекарва почти шест часа седмично в социалните мрежи през своето работно време, като най-използваната платформа е Фейсбук. Но тук не става дума просто за загуба на време, докато си на работа. Въпросът е в самата загуба на време. По същността си социалните мрежи са мощна машина за отвличане на нашето внимание. Това ни разсейва от дисциплинираното изучаване на Писанието, от дълбоките разсъждения и осмислените молитви.
В статия от списание „Тайм“, озаглавена „Време е да се борим с пристрастяването към Фейсбук“, Кайла Уебли предоставя поразителна статистика:
„Една трета от жените на възраст между 18 и 34 години сутрин първо проверяват новините по Фейсбук... От 1605 възрастни, анкетирани за пристрастяването към социалните мрежи, 39% се определят като „зависими от Фейсбук“. Още по-лошо е, когато 57% от жените на възраст между 18 и 34 години признават, че общуват с хора по интернет повече, отколкото в реалността. А други 21% споделят, че са
проверявали страницата си във Фейсбук посред нощ“.
Някои от зависимите от Фейсбук, като Мария Гарсия от Филаделфия, прекарват поне 56 часа седмично в този сайт. Когато
говори за нея, „Ей Би Си нюз“ („АВС News“) изразява загрижеността на медиците за такива хора: „Популярността на социалните мрежи и широкото им приемане в обществото според д-р Джоузеф Гарбли е една от причините зависимостта от Фейсбук да стане днес толкова опасен проблем... Гарбли твърди, че пристрастяването към социалните мрежи, както към алкохола или наркотиците, е психическа зависимост, а не физическа: „Проблемът започва, когато животът Ви се разпада, когато сроковете да подготвите домашните си отминават, когато отношенията Ви с хората изискват Вашето внимание, но вие избирате Фейсбук за сметка на всичко това“. Очевидно социалните сайтове вече се превърнаха в нещо като нови „сапунени опери“!
Разбира се, истинската причина за тези проблеми се крие в сърцето, а не в сферата на психологията. Но същността не се променя. За много американци времето, което прекарват в социалните мрежи, вече е извън контрол. Независимо дали ще го наречете „пристрастяване“, или не, хората губят огромно количество време, за да посещават чужди блогове, да гледат видеоклипове в Ютюб, да четат публикации в Туитър и да обновяват своя профил. Вече споменахме, че средният потребител на Фейсбук прекарва около 24 часа на месец в този сайт. През септември 2010 г. Фейсбук за първи път изпревари Гугъл по отношение на времето, което хората отделят за сайта. Добавете към това времето, което те прекарват в свои блогове и микроблогове, коментари, писане на съобщения и просто сърфиране из различните сайтове. Така общият брой подобни часове става зашеметяващ.
Иронията е в това, че потребителите могат просто да прескачат от един линк към друг с часове, без дори да забележат колко време губят. Ето как писателят Айвън Майснър обяснява този процес в „Бизнес уик“ („Business Week“):
„Първо отивате в Линкедин или Фейсбук и четете нечии коментари, после кликвате върху някакъв линк и вече гледате нечие видео в Ютюб. Много скоро се случва нещо странно в тайнствения пространствено-времеви континуум, и ето че сте загубили два часа“.
Като вярващи ние трябва да се подчиняваме на заповедта, записана в Ефесяни
5:15-16, тъй като тя важи за нашия съвременен живот точно както се е отнасяла за онзи нетехнологичен свят от първи век: „И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“. Това увещание на ап. Павел има пряко отношение към начина, по който ние използваме социалните мрежи. Един ден ще застанем пред Христос, за да дадем отчет за това, как сме оползотворили предоставените ни от Него средства (включително нашето време и силите ни). На този фон колко време смятате, че имаме право да отделяме на Туитър, Фейсбук, Ютюб и т.н.? Само няколко часа на ден от гледна точка на целия живот се оказват години пропилени възможности.
4.
Изтъкване
на своето „аз“
Ако има една дума, която най-добре описва случващото се в социалните мрежи, това е „самореклама“. Самолюбуването, подхранвано от обновяване на своя статус и публикуване на свои изказвания,
е неоспорим факт. И културните критици са го забелязали.
Някои отговарят с хумор. Други го разглеждат като нещо добро. Трети са загрижени, че социалните мрежи предизвикват психически проблеми в обществото, например нарцистично разстройство на личността. (Разбира се, психолозите го наричат разстройство, а Библията го определя като греха на гордостта.)
Дори повечето потребители на социалните мрежи признават, че всичко при тях се върти около саморекламата: „Последните изследвания, проведени неотдавна от Университета в Сан Диего, потвърждават, че поколението „Y“ всъщност е поколението „аз“. Зашеметяващо заключение, нали?
Ето какво казва за това един британски журналист: „Хората „аз“ са навсякъде. И мъже, и жени. Това са милиони мъже и жени... от всяка класа, възраст и професия, които искат да говорят за себе си, да се покажат, да се рекламират, като публикуват приятни, а често и срамни подробности... Те блогват и туитват, хленчат и ви изпращат съобщения през цялото време. Средствата за комуникация са различни, но посланието винаги е едно и също: „Аз“, „Аз, аз, аз!“. Д-р Лорен Ла Порта, която оглавява отдела по психиатрия в Медицинския център „Сейнт Джоузеф“, вижда популярността на социалните мрежи като пряк резултат от възхода на нарцисизма в
5. Опошляване
на истината
Не друг, а Националното обществено радио напоследък говори със съжаление за нарастващото опошляване на ценностите в американското общество. На техния сайт в статията „Всенародно опошляване“ (февруари 2010 г.) Линтън Уикс пише: „Фактът, че живеем във време на широкомащабно опошляване на значими ценности, е неоспорим. Клишетата и глупостта са се възцарили навсякъде... Вероятно тенденцията към опошляване е мотивирана от стремеж да се следва някаква мода или от мързел... Опошляването на най-висшите идеали е по-лесно, отколкото да живееш в съгласие с тях. И то плаши хората по-малко“.
американската култура (до голяма степен
това се дължи на движението за повишаване на самочувствието през 90-те години на миналия век). В своя статия, публикувана в „Дъ сайкайътрист таймс“ („The Psychiatrist Times“), тя отбелязва:
„Моето мнение е, че тези сайтове нямаше да придобият такава популярност, ако поколението нарцисисти не се нуждаеше от сцена. Поколението на новото хилядолетие имаше потребност да заяви по някакъв начин своята уникалност, своята особеност и да привлече вниманието и похвалите на тълпата. Фейсбук, Майспейс, Ютюб и Туитър бяха създадени точно с тази задача“.
Но егоцентричният свят на социалните мрежи влиза в пряко противоречие с библейския призив за смирение и отричане от себе си. Помислете например
какво казват за това следните пасажи от Писанието:
Пр. 16:18: „Пред погибел гордост върви и пред падение – надутост“.
Пр. 27:2: „Нека те хвали друг, а не уста-
та ти, чужд, а не езикът ти“.
Пр. 30:32: „Ако в самозабрава си нап-
равил глупост и си намислил зло, сложи ръка на устата си“.
Ис. 66:2: „А ето на кого ще погледна: на
смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово“.
Мат. 23:11-12: „Но по-големият между вас да ви бъде слуга; защото, който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат“.
Фил. 2:3-5: „Нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, а от смиреномъдрие смятайте всеки другия за по-горен от себе си. Не се грижете всеки само за себе си, а и за другите. Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“.
Към тези текстове могат да се добавят още много. И всички те казват едно и също: „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“ (Як. 4:6). След като социалните медии толкова много насърчават гордостта и безсрамното самохвалство, вярващите трябва да обмислят мотивите си, преди да се впуснат в това пагубно увлечение. Ако
целта Ви е просто да популяризирате или рекламирате самите себе си, тогава е време добре да изпитате сърцето си.
Нашата култура, ръководена от стремеж към известност, жадува за безсмислена слава. Но християните са призовани към
нещо съвсем различно. Ние сме умрели за себе си. Затова не бива да ни безпокои мисълта: „Колко хора ще ме последват?“.
По-скоро трябва да се питаме: „Как мога да свидетелствам колко прекрасно е да следваш Христос?“.
На друго място в статията се цитира интервю с президента на Харвардския университет Дрю Фауст, в което тя е помолена да даде оценка за опростяването на американската култура.
„Безпокои ме намаляването на способността за съсредоточаване на вниманието – казва Фауст. – Хората днес не искат да слушат или да четат повече от няколко изречения. Трябва ли всичко да се свежда до една – две кратки фрази? Трябва ли непременно да е съкратено до крайност? Няма ли сложни концепции, които изискват от нас търпеливо внимание?“.
Един писател, превърнал се в блогър, потвърждава това опошляване от собствения си опит. Той пише: „Ето каква е според мене истинската опасност от социалните медии и Туитър... Те променят начина, по който аз обработвам информацията. Или, по-точно, аз вече не обработвам информация – просто я поглъщам. Прочитам бегло откъси от стотици статии на ден, възприемам много информация, но рядко се замислям над нея... Трудните мисли, противоречивите мисли, неприятните мисли, мислите, твърде сложни, за да се поберат в един туит, се оценяват с нисък приоритет и се изпращат в задния двор на ума ми“.
Джеф Дайър в статия за „Гардиан“
(„The Guardian“) също изтъква това опасение:
„Понякога имам чувството, че интернет малко по малко изяжда способността ми да се концентрирам. Друг път ми се струва, че я „отхапва“ и поглъща на огромни хапки“.
Статия в сайта на телевизията Си Ен Би Си (CNBC), озаглавена „Прави ли Ви Туитър по-тъпи?“, завършва с отрезвяващото заключение:
„Изглежда, по думите на драматурга
Ричард Форман, сме успели… да се превърнем в „хора палачинки“ – широки и тънки, тъй като сме свързани с толкова огромно количество информация, достъпна чрез простото натискане на бутон“.
Докато учени и социални критици обсъждат влиянието на социалните мрежи върху нашето мислене, едно нещо остава ясно: християните трябва да внимават да не се превърнат в богословски палачинки. Поради маркетинговите методи на служение, ориентирани към потребителите, прекомерното опростяване на доктрините се превърна в характерна черта на американското евангелско движение през последните десетилетия. В много отношения сайтове като Фейсбук и Туитър само задълбочиха този проблем, защото предоставиха среда, в която желанието за опростяване и съкращаване се съчетава с информационно претоварване и безкрайно разсейване на вниманието.
Но далече не всяка богословска истина може да бъде предадена правилно с една или две фрази. И не всеки спор може да се разреши само с една публикация в блог. За разбирането на много доктрини се изисква дълго време и дълбок размисъл. Зрелите вярващи размишляват сериозно за Бога и истините в Неговото Слово.
Тези хора не са широки километър и дълбоки сантиметър. По-скоро животът им се отличава със задълбочена посветеност, съсредоточено изучаване, продължителна молитва и внимателен размисъл. За развитието на такава дисциплина се изискват време и усилия, а подобни черти на характера рядко се ценят в нашата информационна епоха.
В светлината на всичко това вярващите не трябва да позволяват блогове, туитове и актуализации на статуса да се превърнат за тях в основен източник на богословско образование или духовно
изграждане. В противен случай те неизбежно ще се окажат доктринално повърхностни и духовно недохранени.
Божието слово многократно ни насърчава да използваме мъдро разума си.
Ние трябва да мислим само за това, което е справедливо и истинно (Фил. 4:8), като изпитваме внимателно всичко (I Сол. 5:21)
и „пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христос“ (II Кор. 10:5). Нашите умове трябва да се обновяват (Римл. 12:2), като позволяваме на „Христовото Слово да се вселява в нас изобилно“ (Кол. 3:16). Трябва да имаме трезв ум (I Кор. 15:34), като го насочваме да мисли за небесното (Кол. 3:2) и да се препасва за действие (I Пет. 1:13).
Несъмнено за Бога е важно как и за какво мислим. И докато уебсайтовете на социалните мрежи втълпяват опошляване на дълбоките истини, докато възпитават хората в неспособност за продължителна концентрация на вниманието, за вярващите е добре да бъдат много предпазливи.
За това си струва да се
замислим
Сега е важно да повторя онова, което казах в началото. Социалните мрежи могат да бъдат полезен инструмент, ако се използват умерено и с правилни цели. Но в същото време тук има много примки и изкушения и вярващите трябва да бъдат добре въоръжени, за да се справят с тях. Социалните мрежи очевидно няма да
изчезнат скоро. Но това не означава, че можем да се отнасяме лекомислено към тяхното използване.
За мене като пастир този въпрос е
особено важен от гледна точка на духовната грижа за поверените ми хора. Християнските служители са призовани да учат вярващите да мислят във всяка сфера от своя живот според библейската
мъдрост. И въпросът за социалните медии не е изключение.
Освен това християните (и особено пастирите) трябва да внимават какво разказват на света за своя живот. След като нещо бъде публикувано онлайн, всеки може да го гледа. Попадне ли в кеш паметта, записът остава постоянен. Това означава, че всяка актуализация на статуса
и всеки туит е принос към свидетелството на християнина пред света.
Помнете какво казва ап. Павел на галатяните: „Разпънах се с Христос и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А живота си сега в плът го живея с вярата в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:19-20). Както при
Павел и при всеки друг вярващ, моят живот вече не ми принадлежи. Цялото внимание не трябва да е насочено към мене, а към Христос. Когато някой чуе мое публично изказване, искам то да го насочи към Христос.
оден съм на 27 април 1905 г.
в Дупница, малък град неда-
лече от столицата на Бълга-
рия – София. Един от първите
ми спомени е как баща ми веднъж ме взе
със себе си на Селишот, ранна сутрешна
молитва за евреите, в тамошната сина-
гога. След това започнах да ставам всяка
сутрин към 4,30 ч., обличах се възможно
най-добре, доколкото е постижимо за 4 –
5 годишно момче, и през тъмните и влаж-
ни улици ходехме до синагогата. Баща
ми, който беше свободомислещ човек,
идваше не по-често от два или три пъти
в месеца, и то защото беше председател
на еврейската общност вече 15 години
без прекъсване. Аз ходех на тези молит-
ви с такова огромно посвещение, сякаш
вършех най-важното нещо в живота си.
Невероятна радост ме изпълваше всеки
петък вечер или събота, когато службите в синагогата бяха препълнени.
ДА ВКУСИШ, НО БЕЗ ДА ПРЕГЛЪЩАШ Когато на 13 години завърших прогимназия, баща ми ме прати да продължа обучението си в Американския колеж, организиран от Конгрешанската църква в близкия град Самоков. Там за първи път в живота си се докоснах до Стария и Новия Завет на български език, който не разбирах добре. Толкова много харесах Новия Завет, че го носех винаги
в предния джоб на сакото си. Няколко
пъти започвах да чета Стария Завет, чиито истории ми доставяха невероятно удоволствие, но не стигах по-далече от Левит или Числа. Училищната програма
беше доста натоварена, трябваше да четем немалко книги. Освен това учехме два или три чужди езика. Бях много активен и в социалния живот на училището, така че извън четенето и учебните занятия не ми оставаше време за задълбочаване в Словото на Бога.
ЗАГАДКАТА НА ЖИВОТА МЕ ВЪЛНУВА С годините се сблъсках лице в лице с много въпроси, на които не намирах отговори. Човешки погледнато, имах всичко, което този живот можеше да ми даде. Но копнежа на душата ми нищо не можеше да задоволи. Имах огромно желание да разбера и да общувам с Абсолютната истина, за да отпаднат съмненията ми по съществени въпроси като създаването на света, защо има толкова страдание и несправедливост и т.н. (отговори, които научих по-късно, обяснени от Господ Иисус така: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“). Тогава започнах да чета. Като библиотекар в колежа заедно с учителя по литература имах достъп до всички издания и винаги носех по 4 – 5 книги в джоба си, за да съм сигурен, че няма да загубя време и когато свърша с едната, веднага ще започна следващата.
Запознах се добре с цялата класическа литература и великите философски системи. Някои автори ми харесваха, но временно. Бързо разбирах, че отново трябва да търся нещо, което да ме удовлетвори напълно. По това време един вътрешен глас ме подтикваше да започна да изучавам в дълбочина Новия Завет, което обаче поради липса на време беше невъзможно в онзи момент. Вече завършвах и бях ангажиран с различни студентски организации. Трябваше да отделя и специално внимание на Студентския съвет, чийто председател бях. Тогава се смятах за християнин, но въпросът за Светата Троица оставаше неясен за мене. Тръпнех при мисълта да не би да приема Иисус като Божи Син без разбиране, като наруша първата от десетте Божи заповеди.
И с времето реших: имам толкова голяма обич и вяра в Бога, че съм сигурен –Той несъмнено ще намери начин да ми
открие цялата истина за Христос. Така че се примирих. След няколко месеца се дипломирах в Американския колеж и през септември 1923 г. заминах за Цюрих, Швейцария, за да продължа образованието си в Правния факултет, Катедрата по социална икономика. Университетът още не беше отворен официално и аз се чувствах доста самотен там. Всеки следобед се разхождах край красивото езеро на Цюрих, където хора от Армията на спасението редовно организираха събрания. След това раздаваха брошури, които аз си превеждах с помощта на речник.
СЪБИТИЯ, ЗА КОИТО НЕ ЗНАЕХ НИЩО Един ден прочетох брошура за конкретно изпълнение на пророчество, свързано с наближаващото Второ идване на Христос – края на света. Казах си: „Добре, вярвам, че Библията е истина. Толкова важни събития ще се случат, а аз не знам нищо за тях“. Така отидох и си купих английски Нов Завет, за да разбера какво предстои. Тъй като разполагах с много свободно време този път, реших да чета внимателно, с акцент върху всяка дума. Стигнах до Проповедта на Планината и много я харесах. Бях чувал различни части от нея по различно време, но никога не я бях изучавал в цялост и задълбочено.
Препрочитах я втори и трети път. Бяха докоснати съкровените нишки в душата ми. Най-накрая намерих това, което търсех години наред, което цялото ми същество вярваше, че е истината. И ако Христос го разкрива, то няма начин Той да е лъжец. Господ трябва да е Този, за Когото се обявява. Тогава коленичих до бюрото си, на което беше моят Нов Завет, все още отворен на тази чудна беседа, и помолих Всемогъщия Бог да ми разкрие най-накрая истината.
Силата и славата на Вечния ме покриха и Светият Дух прошепна в ушите ми: „Истината е в Христос, Той е Истината“. Аз повярвах в това. Отец ми откри Сина в такова величие и светлина, които ме заслепиха. Чувствах, че съм най-щастливият човек на земята. И бях готов да продам всичко, за да купя това новооткрито съкровище. Слушах лекциите на професорите в университета, но сърцето ми беше у дома с Библията. Копнеех по-скоро да се прибера, за да чета моята възлюбена Книга. Разказах за своето преживяване на някои от най-близките ми приятели в Клуба на еврейските студенти към Политехническия университет, където имахме навик да се храним заедно. Заедно посещавахме някои от събиранията на Армията на спасението. Студентите оценяваха и харесваха това, което правеха хората от тази организация, тъй като им беше познато още от страните, от които бяха дошли.
„НЕ КАЗВАЙ НА ДРУГИТЕ Когато се върнах у дома от Цюрих и споделих с родителите си за своята нова вяра, те не казаха нищо. По-късно обаче баща ми ме предупреждаваше: „Можеш да вярваш в каквото искаш, но не казвай на другите за това“. И когато видя, че аз не мълчах и упорито отстоявах своите убеждения, един ден той просто заяви, че трябва да избирам между дома и благовестието. В онзи момент бях адвокат и главен касиер на баща си. В нашата работилница за тютюн имахме 280 работници, повечето жени, също така чиновници и технически персонал. Разполагахме с красив дом в центъра на София, с градинар, шофьор на семейния автомобил, двама слуги. Бащините думи не ми оставяха алтернатива, моят избор беше направен отдавна. С вяра разбирах, че моят Господ ме води към израелската земя,
и в края на май 1928 г. напуснах София с влак. Не след дълго дойдох в Йерусалим
и влязох в Библейското училище близо до Витлеем. Докато учех там, родителите
ми идваха няколко пъти, за да ме върнат
у дома с всякакви обещания, но аз не се съгласих. Исках да убедя баща си да дойде в Израел, да купи земя и да започне
нов живот, но за него не беше лесно да ликвидира цялата недвижима собственост, която имаше.
И така, през 1936 г. се върнах в Йерусалим, а оттам – в Тел Авив. През 1939 г. отидох за кратко отново в България, но
тъй като Втората световна война беше започнала, не можах да отпътувам до 1944 г. Междувременно се ожених, а Господ по чуден начин ни отвори път за връ-
щане в Израел – земята, която най-много харесвах, при това още докато Немската армия беше в България. Два часа след моето пристигане в Йерусалим разбрах, че Господ беше отворил свободна позиция за мене в читалнята на Мисионерското общество.
Два месеца след като напуснахме България, баща ми умря в малко градче, далече от София, където бяха изселени.
Едно голямо изключение, което може да се нарече чудо, се случи с евреите в България. Въпреки че Немската армия стоя там няколко години, нито един евреин не беше убит или депортиран в
Полша. Те бяха лишени от собственост, не им се позволяваше да работят освен тежък физически труд, бяха изселени в малки градове и села, но Всемогъщият Бог не позволи никой да посегне на живота им.
Голямата фабрика, която имахме, беше отнета от комунистическото правителство, както и цялата ни собственост. Бог чу молитвите ми за моята майка, която никога не ми опонира в християнските ми възгледи. Тя пристигна без проблем при нас в Израел и остана. Мама е напълно убедена в месианството на нашия
Господ, моли се в Неговото име и чете Новия Завет. Двамата ми братя и трите ми сестри със семействата си също пристигнаха безопасно в Израел. И Светият Дух слагаше печата на Своето водителство през цялото това време чрез много чудеса, сътворени от Него.
