Ключът към смисъла на вселената - К. С. Луис by Yordan Peyanski

КЛЮЧЪТ КЪМ СМИСЪЛА НА ВСЕЛЕНАТА1 Клайв Стейпълс ЛУИС

Всеки е чувал хората да се карат. Понякога това звучи смешно, понякога просто е неприятно. Както и да звучи обаче, смятам, че можем да научим нещо много важно, като се вслушаме в думите им. Те казват неща като: „Ще ти хареса ли, ако някой направи същото на теб?", „Това е моето място, аз пръв бях тук", „Остави го намира, нищо лошо не ти е направил", „Дай ми малко от твоя портокал, нали и аз ти дадох от моя!" Хората изричат такива неща всеки ден-образованите и неуките, децата и възрастните. Интересното във всички тези забележки е, че човекът, който ги прави, не казва само, че поведението на другия не му харесва. Той се позовава на някакви норми на поведение, като очаква и събеседникът му да ги знае. Другият човек много рядко отговаря: „Разкарай се с твоите норми!" Почти винаги той се опитва да докаже, че онова, което е направил, всъщност не противоречи на нормите, а ако противоречи, има някакво важно оправдание. Явно и двете страни имат предвид някакъв Закон или Правило за честна игра, почтено поведение, морал или, както и да го наречем, нещо, за което те наистина са единодушни. И действително е така. В противен случай можеха да се сбият като животни, но не биха могли да се карат в човешкия смисъл на думата. Когато хората се карат, те се опитват да докажат, че другият не прав, а това не би било възможно, ако нямаха някакво споразумение за това, какво е добро и какво е зло. Ето този Закон, или Правило за доброто и злото, беше наречен Законът на природата. Сега, когато говорим за „законите на природата", обикновено имаме предвид гравитацията, наследствеността, законите на химията или нещо подобно. Но когато древните мислители са нарекли Закона за доброто и злото „Закон на природата", те всъщност са имали предвид Закона на човешката природа. Идеята е била, че както всички тела се подчиняват на закона за гравитацията, а организмите - на биологичните закони, така и съществото, наречено човек, има свой закон. С тази голяма разлика, че едно тяло не може да избира дали да се подчинява на закона за гравитацията, или не, докато човекът може да избира дали да се подчини на Закона на човешката природа, или да го наруши. Всеки човек във всеки момент е подвластен на различни закони, но е свободен да наруши само един от тях. Тялото му се подчинява на гравитацията и не може да се освободи от нея. Ако го оставим без опора във въздуха, той ще падне, без да има по-голям избор от 1

Луис, К. С. Отвъд човека. С., Нов човек, 1997, 19-29.

хвърления камък. Човекът не може да нарушава законите, общи за него и другите обекти, но законът, който е специфичен за неговата човешка природа и го разграничава от животните, зеленчуците или предметите, е единственият, който той може да нарушава по свой избор. Този закон е бил наречен Законът на природата, защото хората са смятали, че е заложен у всеки от тях със самото му раждане и няма нужда да бъде учен. Разбира се, те не са отричали, че някъде може да се открие странен индивид, който не го знае, както има хора, които са далтонисти или са лишени от музикален слух. Но разглеждайки човечеството като цяло, те са мислели, че разбирането за почтено поведение е очевидно за всеки. Аз вярвам, че са били прави. Ако не е така, тогава всичко, които сме казвали за войната, се оказва безсмислица. Какъв е смисълът да твърдим, че врагът е бил на страната на злото, ако доброто не е нещо действително, което нацистите дълбоко в душата си също като нас са знаели и е трябвало да следват? Ако те не са имали никакво понятие за това, което ние наричаме добро, тогава въпреки че пак би трябвало да воюваме с тях, не бихме могли да ги обвиняваме за това повече, отколкото за цвета на косата им. Зная, че според някои хора идеята за един известен на всички Закон на природата, или на почтеното поведение, е неприемлива, защото различните цивилизации и епохи са имали твърде различен морал. Това обаче не е вярно. В техния морал са съществували различия, но те никога не са били абсолютни. Ако някой си направи труда да сравни нравствените учения например на древните египтяни, на вавилонците, индусите, китайците, гърците и римляните, той наистина би останал поразен от приликата помежду им, а също от близостта им с нашето разбиране за морал. Тук само ще помоля читателя да си помисли какво би означавало напълно различен морал. Представете си страна, в която хората се възхищават от дезертьорството в боя, или човек се чувства горд да измами всички хора, отнесли се добре към него. Със същия успех можете да си представите и страна, където две и две прави пет. Хората са имали различно мнение по въпроса към кого трябва да се проявява себеотрицание - дали само към семейството, или към съотечествениците, или към всички. Но те винаги са признавали, че не бива да поставяме себе си на първо място. Себелюбието никога не е било почитано. Хората са имали различно мнение и по въпроса за броя на съпругите. Но те винаги са се съгласявали, че човек не може да има всяка жена, която му харесва. Най-поразителен обаче е следният факт. Срещнете ли човек, който казва, че не вярва в съществуването на доброто и злото, в следващия момент ще видите същия този човек да отстъпва от убеждението си. Той може да не изпълни своето обещание към вас, но ако вие се опитате да направите същото спрямо него, преди изобщо да си отворите устата, ще възрази: „Това не е честно." Едно правителство може да настоява, че договорите не означават нищо, и в следващата минута да обори собственото си твърдение, като заяви, че конкретният договор, който иска да наруши, е несправедлив. Но ако договорите не означават

нищо и ако не съществува Законът на природата, каква е разликата между справедлив и несправедлив договор? Явно сме принудени да вярваме в съществуването на доброто и злото. Хората могат понякога да грешат при дефинирането им, както грешат и в сметките, но доброто и злото се влияят от човешките вкусове и мнения толкова, колкото таблицата за умножение. Сега ще премина към следващия въпрос. Никой от нас в действителност не спазва Закона на природата. Ако между вас има такива, които правят изключение, ги моля за извинение. Би било по-добре да прочетат някоя друга книга, защото нищо от онова, което смятам да кажа тук, не се отнася за тях. Обръщам се към останалите, обикновени човешки същества. Не ви поучавам и Бог знае, че нямам претенцията да бъда по-добър от когото и да било. Само се опитвам да привлека вниманието ви към един факт: тази година, този месец или, още по-вероятно, именно днес не успяхме да се държим така, както очакваме другите да се държат с нас. Могат да съществуват най-различни оправдания. Онзи път, когато бяхте толкова несправедлив към децата, всъщност бяхте много изморен. Онази малко съмнителна работа с парите, която почти бяхте забравили, се случи, когато бяхте много затруднен финансово. И онова, което обещахте да направите за своя стар приятел и така и не направихте, е, вие никога не бихте обещали, ако знаехте колко ужасно зает ще бъдете. А колкото до вашето поведение към съпругата ви (или съпруга ви) или сестра ви (може и брат ви), ако знаех колко досадни могат да бъдат, не бих се учудил на това - и въобще кой в крайна сметка съм аз? Аз съм си все същият, т.е. не успявам да спазвам както трябва Закона на природата и в момента, в който някой ми каже, че не го спазвам, в съзнанието ми изниква върволица от безкрайни оправдания. Въпросът обаче е, че тези извинения са още едно доказателство за това, доколко дълбоко, независимо дали ни харесва, или не, ние вярваме в Закона на природата. Ако не вярвахме в почтеното поведение, защо сме така загрижени да извиняваме непочтеното си поведение? Истината е: ние вярваме в почтеността толкова много, че не можем да понесем факта, че я нарушаваме, и в резултат се опитваме да прехвърлим отговорността на другите. Защото всички тези оправдания измисляме само за лошото си поведение. Само него отдаваме на умората, грижите или глада, а доброто настроение отдаваме на себе си. Това бяха двата основни проблема, които исках да изложа. Първо, навсякъде по земята човешките същества споделят необикновената идея, че трябва да се държат по определен начин, и не могат да се освободят от нея. Второ, те в действителност не се държат по този начин. Познават Закона на природата и го нарушават. Тези два факта лежат в основата на всяко ясно разбиране за самите нас и за света, в който живеем. Някои от писмата, които получавам, показват, че за твърде много хора е трудно да разберат какво точно представлява този Закон на човешката природа, наричан още Нравствен закон или Правило за почтено поведение.

Например някои ми пишат: „Това, което наричате Нравствен закон, не е ли просто нашият стаден инстинкт и той не се ли развива по същия начин, както другите ни инстинкти?" Е, не отричам, че може да притежаваме стаден инстинкт, но не това разбирам под Нравствен закон. Всички знаем какво означава да бъдеш воден от инстинкт – от майчината любов, от сексуалния инстинкт или инстинкта за храна. Тогава изпитваме силна потребност или желание да действаме по определен начин. Понякога чувстваме точно такова желание да помогнем на друг човек: и няма никакво съмнение, че това желание също се дължи на стадния инстинкт. Но желанието да помогнем, е нещо твърде различно от убеждението, че трябва да помогнем, независимо дали искаме, или не. Ако чуете вик за помощ, вероятно ще изпитате две желания - едното е да помогнете (дължащо се на вашия стаден инстинкт), другото е да стоите настрана от опасността (дължащо се на инстинкта ви за самосъхранение). Но освен тези два вътрешни импулса ще откриете у себе си и нещо друго, което ви казва, че трябва да следвате импулса да помогнете и да потиснете импулса си за бягство. Това, което отсъжда между двата инстинкта и решава кой да бъде насърчен, не може да бъде нито един от тях. Както нотният лист, който ви посочва в даден момент да натиснете един, а не друг клавиш на пианото, не е просто един от клавишите. Нравственият закон ни казва кой тон да изсвирим: нашите инстинкти са само клавишите. Има и друг начин да разберем, че Нравственият закон не е един от нашите инстинкти. Ако два инстинкта са в противоречие и в човешкото съзнание не присъства нищо друго освен тях, очевидно по-силният трябва да победи. Но в моментите, когато разбираме най-ясно съществуването на Нравствения закон, той обикновено ни казва да застанем на страната на по-слабия инстинкт. Вероятно много повече искате да сте в безопасност, отколкото да помогнете на човека, който се дави, но Нравственият закон ви казва въпреки всичко да му помогнете. Нима този Закон не ни кара да се опитваме да направим верния импулс по-силен, отколкото е по природа? Имам предвид, че често се чувстваме задължени да стимулираме стадния инстинкт, като предизвикваме съжалението си и т.н., за да съберем достатъчно смелост и да постъпим правилно. Ясно е обаче, че не действаме инстинктивно, когато се заемаме да направим даден импулс по-силен, отколкото е. Ето и трети начин да разберем тази истина. Ако Нравственият закон беше един от инстинктите ни, би трябвало да можем да посочим някой наш вътрешен импулс, винаги подтикващ към онова, което наричаме „добро“, и винаги в съгласие с правилото за почтено поведение. Но не сме способни. Няма импулс, който Нравственият закон да не ни казва понякога да потиснем, нито импулс, който да не се налага под неговото ръководство понякога да насърчим. Погрешно е да се мисли, че някои от нашите инстинкти - например майчината любов или патриотизмът - са винаги добри, а други - като сексуалния или агресивния са неизменно лоши. На практика много по-често се налага да потискаме агресивния инстинкт или сексуалното желание, а не майчината любов или патриотизма. Но има ситуации, в които е необходимо жененият мъж да насърчи сексуалния си импулс или войникът - агресивния си инстинкт. Има и случаи, когато любовта на майката към собствените й деца или обичта на

даден човек към неговата страна трябва да се потиснат, за да не доведат до несправедливост към други деца или страни. Ако бъдем точни, добри и лоши импулси не съществуват. Нравственият закон не е инстинкт или група инстинкти: той е нещо, което поражда определена мелодия, наречена доброта или почтено поведение, като направлява инстинктите. Други хора ми писаха: "Това, което наричате Нравствен закон, не е ли просто една обществена договореност, нещо, което научаваме чрез възпитанието?" Мисля, че тук има недоразумение. Хората, които задават този въпрос, обикновено приемат, че ако сме научили нещо от родителите и учителите си, то трябва да е само човешко изобретение. Но не е така. Всички сме учили таблицата за умножение в училище. Дете, израсло само на пустинен остров, не би могло да я знае. Но нима от това следва, че таблицата за умножение е просто човешко споразумение - нещо, което хората са измислили за собствените си нужди и са можели да го променят, ако са искали? Напълно съм съгласен, че научаваме Правилото за почтено поведение, както и всичко останало, от родителите и учителите си, от приятелите и книгите. Но някои от тези неща са само споразумения, които биха могли да бъдат различни, например движението по пътищата би могло да е ориентирано както наляво, така и на дясно. Други неща обаче, да речем математиката, са безусловни истини. Въпросът е към коя категория спада Законът на човешката природа. Има две причини да се твърди, че той е подобен на законите в математиката. Едната е, че макар да съществуват различия в представите за морала на отделните епохи или страни, на практика те не са много големи и във всички тях може да се открие действието на един и същ Закон, докато обикновените споразумения, като правилата за движение по пътищата или модата при дрехите, могат да се различават безкрайно. А ето и другата причина. Когато мислите за различията в морала на два народа, смятате ли, че моралът на единия във всяко отношение е по-добър или по-лош от този на другия? Дали някои от настъпилите промени са довели до усъвършенстване? Ако не, тогава никога не би бил възможен какъвто и да е нравствен напредък. Напредъкът означава не просто промяна, а промяна към по-добро. Ако никоя съвкупност от морални представи не е по-истинна или подобра от друга, не би имало смисъл да предпочетем морала на цивилизацията пред този на дивашкото племе или християнския пред нацисткия морал. В действителност обаче всички вярваме, че едни морални представи са по-добри от други. Да видим какво следва от тук. В момента, в който кажете, че една съвкупност от морални представи може да е по-добра от друга, вие всъщност сравнявате и двете с определен модел, като смятате, че едната отговаря в по-голяма степен на модела от другата. Но моделът, според който преценявате двете системи от идеи, е нещо съвсем различно от тях. На практика ги сравнявате с някакъв истински морал, признавайки, че доброто съществува независимо от това, какво мислят хората, и от факта, че някои представи се доближават повече до истинското добро от други.

Тогава ще направя извода, че макар разликите в представите на хората за почтено поведение често да ви карат да подозирате, че не съществува естествен Закон на поведението, онова, което сме принудени да мислим за тези разлики, на практика доказва точно обратното.