Материали могат да се използват само със съгласието на редакцията. Вашите отзиви и препоръки по съдържанието и оформлението на списанието, както и авторски материали - статии, разкази, стихове, рисунки, снимки, - изпращайте на адрес: Авторите носят отговорност за своите материали. Мнението на редакцията не винаги съвпада с тяхната Саркис Ованесян П.К. 72 София 1330, позиция. Получените материали не се e-mail: prozoretz@mail.bg рецензират и не се връщат. Материалите на стр. 13, 16 и 32 са преведени със съгласието на списанията „Вера и жизнь“ и „Тропинка“. Интернет страница: www.prozoretz.bg
дин от укорите, отправени към християнското учение през III в. сл. Хр., е, че в него има черти, общи с възгледите на други философи, и то всъщност не е някакво особено и ново учение. Това обвинение изказва неоплатоническият философ Целз. В отговор на него и други нападки учителят на Църквата Ориген пише книгата си "Против Целз". Ориген защитава нравоучителната част на християнската вяра - според него няма нищо удивително, че един и същ Бог е вложил нравствен закон в душите на всички хора, така че за никого да няма оправдание пред Божия съд. Като признава общовалидността на нравствените норми, Целз същевременно се противи на начина, по който християните се стремят да ги постигнат. Той говори с презрение за простата им вяра: "Някои от тях не желаят нито да изказват, нито да изслушват каквото и да било основание за това, в което вярват, и се ръководят само от положението: не изследвай, а вярвай - вярата ти ще те
спаси." Ориген оправдава вярата на обикновените хора, като не изключва, а дори и одобрява склонните да изследват това, в което вярват. Седемнадесет века след Ориген разделянето между тези две групи е ярко изразено. Съвсем малко християни познават дълбоко Христовите истини, а простата вяра на множеството дотолкова се отдалечава от учението, възприето от първите християни, дотолкова е преплетена с езичество и суеверия, че може да предизвика само съжаление. Всъщност Целз не без основание съветва, когато приемаме християнското учение, да усвояваме неговите положения посредством разума си. Не, християнството не предлага спасение чрез знанието, както проповядат гностиците, но вярата без никакво знание също не е християнство, защото по такъв начин обектът на вярата Христос - се изопачава и дори се подменя. Учението Му
претърпява най-различни тълкувания, като от него се отнемат или към него се прибавят най-различни човешки измислици. Може би плачевното състояние на немалко християни ще се промени точно тогава, когато се върнем към християнското учение в автентичния му вид или когато християнството най-накрая се върне при християните. Как би могло да стане това? Една от възможностите е християнските богослови да се обърнат към ощетената част от вярващите и наред с научните си разработки, предназначени за тесен кръг себеподобни, да предложат на непросветеното мнозинство поне малка част от своето знание, изложено достъпно. Другата възможност или по-скоро необходимост е ние, християните, да се покаем за допуснатите грехове и отклонения от истината, да се върнем към истинското християнство. Както казва Йоан Златоуст: "Живяхме по плът, нека накрая да заживеем по дух. Живяхме в удоволствия, нека се решим да поживеем и в добродетели. Живяхме в нехайство, нека да заживеем в покаяние..." Тогава и само тогава Истината на християнството ще засияе с пълната си спасителна сила и ще стане достояние на всички. Този брой е посветен на проблема за достойнството на християнството и недостойнството на християните, предлага възможности за решението му, както и едно лично свидетелство за изхода от него. Отворете го.
емният живот на Иисус Христос, Неговото кратко свидетелство на света, както мислят учениците Му, свършват с крах, най-дълбок провал, непреодолима трагедия, защото те, впрочем подобно на всеки човек, търсят външна победа, жадуват външно могъщество. Учениците виждат, че могъществото е скрито в природата на Учителя - Той може да спре обладания, да изцели болния, да мине през тълпата, която се опитва да Го хване. И изведнъж всичко свършва. Като че ли в Гетсиманската градина, където се моли за Своята чаша, Той се лишава от всичко. И после започва най-страшното за тях. Влачат Го като последния престъпник, опозорен, дрехите Му са раздрани. Този, пред Когото хората са благоговеели, е прикован към позорния стълб заедно с двама разбойници и над главата му е окачен ироничен надпис. А след няколко часа издъхва. Умира, като се моли за Своите убийци, повтаря думите от Псалма. И всичко свършва. Християнството свършва.
Някои казват: "Да, разбира се, учениците са запазили благоговеен спомен за Него и учените са го предали." Но те не са такива хора, че да запазят спомен и да съхранят учение - те са занаятчии, рибари, прости хора, макар че са добри и са Му верни. Пред очите им се случва катастрофа, която зачертава с един замах всичките им надежди. "Надявахме се, че Той е Онзи, Който ще избави Израил." А заедно с Израил ще спаси и целия свят от злото. "Надявахме се" това е състоянието им: страх, отчаяние и най-дълбоко разочарование... В съботата не излизат навън - според юдейския закон в събота не може да се ходи далече. Заключват се и стоят мълчаливо. Траур... Това не е просто траур за близък човек, те оплакват мечтата на живота си, цялата си надежда, всичко, което са
възлагали на този прекрасен, но заблуден човек. И ето, след известно време, рано сутринта, преди изгрев-слънце - според нашия календар това е първият ден от седмицата, който наричаме неделя - при тях дотичва Мария Магдалена. Знаем малко за тази жена. Легендите разказват, че била блудница. Този факт често се използва в романи, във филми, въпреки че не е известно нищо, всичко това са измислици. Евангелието казва, че е била болна, че Христос е изгонил от нея седем зли духове. Нищо повече. Тя идва и казва: "Видях Го." Отговорът на учениците е един - горката жена се е побъркала от мъка. Но тя разказва, че стояла до гробницата, а камъкът бил отместен. Стояла и плакала, защото гробът бил празен. Щом е
празен, значи властниците са извадили тялото и са го скрили някъде, за да не могат хората да ходят на гроба Му да се молят. "А после - продължава тя - зад гърба ми се приближи един човек и ми каза нещо. Помислих, че е градинар. Попитах го: "Господине, ако ти си Го изнесъл, кажи ми къде си Го положил и аз ще Го взема." А Той ми каза само една дума: "Мария!" и аз Го познах, самият Той беше пред мен! Исках да Го докосна, а Той ми каза: "Не се опирай до Мен, защото още не съм се възнесъл при Отца." Разбира се, никой от учениците не й вярва. И наистина, какво може да каже една жена, доведена до отчаяние? Но след това идват още няколко жени. Разказват, че отишли на гроба да извършат последния обред - да помажат тялото. На Изток има такъв обичай: тялото на
умрелия се помазва с благовония. Това е много скъпа смес, а тъй като Иисус е погребан много спешно (за да успеят до залеза на слънцето), не са успели да прочетат всички молитви, не са помазали тялото, както е редно. И жените искат да довършат работата си. Идват и виждат, че огромният камък - объл и плосък - е отместен, гробът е празен, а в него седи юноша с бели дрехи, който ги пита: "Защо търсите Живия между мъртвите?" Те са ужасени, изплашени - в него има нещо, от което се страхуват. Хукват да бягат. Не се решават да споделят това с никого. От какво се страхуват? Обхваща ги ужас, като че ли са се докоснали някаква неземна, нечовешка тайна. В същия ден двама от учениците тръгват от Йерусалим към едно селце в околностите му. Разговарят, оплакват своята съдба,
Неговата съдба, цялото това бедствие. Мръква се. Настига ги някакъв пътник. Присъединява се към тях и ги пита за какво говорят. "Чужденец ли си, не знаеш ли за Иисус Назарянина? Преди три дни Го разпънаха, а ние се надявахме че Той е спасителят на Израил." Изведнъж Той отвръща: "О, неразумни и мудни по сърце да вярвате във всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в Своята слава?" Започва да им припомня думите на старозаветните пророци и псалмистите, че Избавителят, когато дойде при хората, ще понесе страдание, огромно страдание - до смърт. Изведнъж в сърцата им става спокойно, леко и ясно. Стигат до селото. Той продължава по пътя, но те Го спират:
"Остани с нас, защото идва вечерта и денят вече е превалил." Той остава. Влиза в слабо осветената стая. Запалват светилници, слагат хляб на масата. Той го взема, разчупва го, благославя с привичния Си, толкова познат на учениците жест. Те се вглеждат в чертите Му... и виждат, че са сами. Хлябът лежи на масата, трохите са на покривката, а Него Го няма. Изправят се бързо: "Не горяха ли сърцата ни, когато ни говореше по пътя?" И се затичват в падналия вече мрак към града. Стигат до Йерусалим, хлопат на вратата, където са събрани учениците, а те са се затворили, защото се страхуват от съгледвачи и войници. Когато им отварят, сред тях вече няма страх, няма траур, всички се прегръщат, смеят се и повтарят:"Той се яви на Петър! И жените са Го видели!" Те също споделят как са Го познали, когато е разчупил хляба, при това свещенодействие. Ние го наричаме Евхаристия, нашата Литургия е на тази маса. Ние,
вярващите, познаваме великото Му присъствие чрез преломяването на хляба. Учениците седят заедно - разтревожени, но безкрайно зарадвани, макар все още да не разбират какво е станало. Изведнъж чуват гласа Му: "Мир вам." "Мир вам"- това означава: "Здравейте." Той стои сред тях. Нито се е отворила врата, нито са чули звук. Лицето Му постоянно се променя. Това е удивителна среща, защото не може да става дума за никакво съживяване на тялото. Гробът е празен, но пред тях се явява различен Иисус. Възможно е да Го познаят, но е възможно и да не Го познаят. Изчезва също така внезапно, както се явява. Те обаче трябва да продължат да живеят, трябва да се хранят от труда на ръцете си. Повечето са рибари. Отиват на риболов на Галилейското езеро. Хвърлят мрежи, вадят ги празни, пак хвърлят... Ранна утрин е, слънцето още не е изгряло, но повърхността на езерото вече посребрява. Отправят се към брега и виждат някого в далечината. "Имате ли нещо за
ядене?" - вика Той. Често се случва хората да идват да купуват прясна риба направо от лодката. "Нямаме" отвръщат. И изведнъж Йоан, най-младият от тях, който може би няма и двадесет години, си спомня, че когато Господ Иисус ги е призовал, е станало същото нещо. Петър се мъчи цяла нощ, без да улови нищо. После хвърля мрежите където му казва Иисус и те се напълват с риба. Докато Йоан мисли за това, от брега се чува: "Хвърлете мрежата отдясно на ладията." Като насън хвърлят мрежите, и веднага усещат как те натежават. Започват да гребат и се приближават до брега. Младият Йоан шепне на Петър: "Това е Той, Учителят." А Петър не е човек, който дълго разсъждава и разговаря. Той се препасва - в лодката са полуголи - и се хвърля да плува към брега. Когато стига до сушата, вижда човека, чертите му все още са неразличими. Но на брега гори огън, на шишове се пече риба, има хляб -
трапезата е готова. "Елате - казва този като че ли познат и същевременно непознат човек, - елате да закусите." Те мълчат, избърсват се - излезли са от водата, - сядат до огнището, посягат към хляба и рибата. И изведнъж усещат, че всичко е така, както е било някога. Той е сред тях. Лицето Му не се вижда, покривалото пречи да видят очите Му. Никой не се осмелява да пита: "Кой си Ти?" Но тези непосредствени сърца веднага усещат: това е Срещата, това е Посещението. После Той се изправя, хваща Петър за ръка, отвежда го настрани. Младият Йоан се промъква плахо след тях. Петър чува безкрайно познатия глас: "Симоне Йонов, обичаш ли Ме?" "Да, Господи, Ти знаеш, че Те обичам" - отвръща той и чува думите Му: "Паси агънцата Ми." И пак идва същият въпрос: "Симоне Йонов, обичаш ли Ме?" "Да, Господи, Ти знаеш, че Те обичам." "Паси овцете Ми." И трети път: "Обичаш ли Ме?"
Симон изведнъж си спомня как поради страха си три пъти се е отрекъл от Него, казал е, че не познава този Човек. Петър се огорчава, натъжава се и казва: "Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам." Тогава пак чува гласа Му: "Паси овцете Ми... Когато беше по-млад, ти сам се опасваше и ходеше, където си искаше; но когато остарееш, ще разтвориш ръце и друг ще те върже и ще те води, където не искаш. Върви след мен." Върви по кръстния път - това е смисълът. "А той?" - пита Симон, като посочва младия си приятел, който ги следва. "Ако искам той да остане, докато дойда, теб какво те засяга? Ти върви след Мен." После - пак хълмовете на Галилея. Все места, където е бил Той. Знаете колко скъпи ни стават местата, където някога сме се срещали с любими хора. И ето, те са в Галилея. Вървят из долини, сред смокини, кестени, кипариси и разговарят: "Ето, и тук беше с нас." "А тук изцеляваше." И изведнъж Го виждат да стои на планината. Казва им думи, които звучат за целия свят, отекват през столетията: "Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи, и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света." Кръщение - това значи съединение в едно, в духовна общност, която днес наричаме Църква. "В името на Отца и Сина, и Светия Дух" в името на Единия Бог, Създател на света, Който се явява и на нас и се открива като божествената любов в този свят. И в името на Божия Дух, Който е живял, живее и ще живее в човечеството. "Идете и създавайте ученици измежду всички народи." В този момент започва историята на Църквата - преди две хиляди години, от малкото начало, от малкия ручей. Какво значи възкресение? Победа на правдата.
Както казва великият руски философ Владимир Соловьов, ако Пилат се беше оказал прав, животът щеше да бъде безсмислен, защото тогава щеше да победи злото, сломило най-прекрасния, безгрешния Богочовек. Но, както пише в Новия Завет, смъртта не успява да Го задържи. Нашият дух е безсилен да спре процесите на болест и разруха, но чистият божествен Дух е способен да ги победи. Ето как се случва това чудесно историческо събитие: шепата изплашени рибари вчера, днес са на площада и казват на хората: "Христос възкръсна!" Говорят смело тези, които са се страхували дори да прошепнат Неговото име. Това е известно на историците и на световната история. Никой не е видял тайнствените събития, които са се извършили в гроба. И не трябва да се опитваме да си ги представим. Пред нас е фактът: посятото веднъж семе като че ли експлодира, Христос дава начало на Църквата и тя се разраства до днес. И не само това: Той остава с нас. Ето кое е най-важното. На мен например са ми скъпи химните, църковната архитектура, традициите, книгите и обичаите, които свързвам с Църквата от детството си. Но всичко това щеше да има преходен смисъл, родните традиции нямаше да са по-важни от тези на древните индийци или египтяни, на всеки друг народ или племе, ако не чувствах, че Той наистина е останал, ако не чувах гласа Му вътре в мен, ясния глас, поясен от всеки човешки глас. Това е тайната на историята, тайната на земята - Той остава с нас. Най-великият двигател на историята остава в света. "И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света." Той възкръсна, за да присъства навсякъде в нашия живот. И днес всеки може да Го намери. Той не е историческо лице, за Което можем да си спомним или да Го забравим. Да, Той е живял преди две хиляди години. Но не просто е бил, Той е - в това е тайната на християнството, загадката на силата Му. През последните дваде-
сет столетия е имало много велики учения. Раждали са се велики умове в сферата на философията и политиката. На остров Св. Елена Наполеон твърди, че е искал да сложи началото на нова вяра в света: "Със своята армия не съм успял да постигна това, което е постигнал Иисус Христос, Който без армия е научил хората да Го обичат в продължение на столетията." Христос винаги е побеждавал безкръвно. И когато в Неговото име се е извършвало насилие, когато са се опитвали да натрапят християнството с оръжие и принуда, са изневерявали на Христовия Дух. И тогава е имало възмездие, историческа разплата. Как мислите, защо в историята на християнските църкви има толкова трагични страници? Защо са търпели толкова тежки поражения? Нима само поради това, че са съществували зли политически или някакви други сили? Съвсем не. Всичко започва от нас, християните. Когато отстъпваме от Него, в това е зародишът на бъдещата катастрофа. Днес гледам с печал и болка в сърцето разрушени храмове или снимки на църкви, които вече не съществуват, и разбирам, че това е дело на варвари - така да се каже, културни диваци - това е резултат от насилие, нетърпимост, черна омраза...
Но главния корен намирам в друго. Светинята остава трайна и несъкрушима само когато хората, събрали се около нея, не губят дух. Господ Иисус казва на учениците, които искат да свалят светкавица от небето, за да накажат грешниците: "Вие не знаете на какъв дух сте." Това са думи, с които можем да се обърнем към нашите братя: "Не знаете на какъв дух сте." В историята няма нищо случайно: каквото сеем, това жънем. И ако днес плачем над развалините на църкви, трябва не по-малко да плачем над греховете и грешките на християните, нашите предци, духовни и плътски. Нещо сигурно не е било както трябва, щом се случи такова нещастие, не може да се случи ей така. Защото Той е останал и продължава да действа. Иисус казва: "Сега е съд на този свят." В момента, когато е дошъл, когато погледът Му е проникнал в душите на хората, е започнал съдът над съвестта и съдбата на всеки. Този съд продължава и днес. Това е съд - очистване. Той ни издига от животинското състояние, от сивотата на делниците, извисява ни до нивото на духовността, прозрението и изпълнението на божествения идеал в този земен живот.
рез предишните векове векове на вяра - за християнството са съдили преди всичко по вечната истина в него, по учението му, по заветите му. Но нашият век е прекалено погълнат от човека и човешкото. Лоши християни скриват самото християнство. Техните дела, насилието, до което стигат, интересуват хората повече отколкото самото християнство. Те се набиват на очи повече от великата истина на християнството. Така мнозина наши съвременници започват да съдят за християнството по християните, и то не по истинските, а по повърхностните, изкривените. Християнството е религия на любовта, но го преценяват по злобата и ненавистта на християните. Християнството е религия на свободата, но съдят за нея по насилията, извършвани от християни в хода на историята.
Най-голямото възражение против християнството са самите християни. Те го компрометират, отвращават от него хората. Нерядко се посочва, че представителите на други религии - будисти, мюсюлмани, евреи - са по-добри от християните, по-добре изпълняват заповедите на своята религия. Дават се за пример и невярващи, дори атеисти и материалисти, които често са по-добри от християните, в живота са по-големи идеалисти, по-способни са на жертви. А недостойнството на мнозина християни се състои точно в това, че те не изпълняват заветите на християнството, изневеряват им и ги извращават. За низостта на християните съдят по извисеността на християнството, по несъответствието на техния живот с тази извисеност. Но как осъждат християнството заради недостойнството на християните,
след като същите тези християни са осъждани заради несъответствието на живота им с достойнството на християнството? Това е явно противоречие. Ако последователите на другите религии често са по-добри от християните, по-добре изпълняват заветите на своята религия, то е именно защото тези завети могат да се изпълнят по-лесно за разлика от изключителната висота на християнството. Християнството не е виновно, че хората не изпълняват и не осъществяват неговата правда в живота. Христос не е виновен, че потъпкват заветите Му... Ние често мерим нравствените достойнства на хората по вярата им или по техния идеал. Ако един човек, материалист по своя мироглед, се окаже добър, предан на идеята си, способен заради нея да се жертва, той вече впечатлява със своята висота и
го дават за пример. Но за християнина е невероятно трудно да стои на висотата на вярата си, на идеала си, защото той трябва да обича своите врагове, да носи кръста си, геройски да се противи на съблазните в света, което не е принуден да прави нито вярващият евреин, нито мюсюлманинът, нито материалистът. Християнството насочва живота по пътя на най-голямото съпротивление, животът на християнина е разпятие на самия себе си... Често казват, че християнството не се е осъществило в хода на историята. И смятат това за довод против него. Не само християните компрометират християнството, компрометира го неговата история и историята на Църквата. Нека кажем истината четенето на книги за историята на Църквата може да бъде смущаващо за хората с малка вяра. Тези книги гово-
рят за борбата на човешките страсти и интереси в християнския свят, за изкривяването и изопачаването на християнската правда в съзнанието на грешното човечество... Външната страна от историята на църковния живот веднага бие на очи и за нея се разказва лесно...
Вътрешният, духовният живот на Църквата - обръщането на хората към Бога, достигането на светостта - не е толкова явен за очите и за него по-трудно може да се разкаже, той остава като че ли скрит зад външните събития, задушен от тях. Хората забелязват по-лесно лошото, отколкото доброто, по-възприемчиви са към външната страна на живота, отколкото към вътрешната. Ние познаваме лесно хората откъм външната им страна - с каква търговия се занимават или с каква политика, какво е поведението им в семейния и в обществения живот. Но мислим ли за това, как те се молят на Бога, как тече вътрешният им духовен живот, каква духовна борба водят с греховната си природа, как са обърнати към божествения свят? Често не знаем нищо за това и дори не подозираме за съществуването на такъв
духовен живот у хората, с които се срещаме, или знаем за това само при близките ни, които обичаме и към които сме особено внимателни. Във външния живот, видим за всички, лесно откриваме действието на греховните страсти. А какви борби на духа, извисявания към Бога, мъчителни усилия да осъществиш Христовата правда стоят зад този живот, не знаем и не искаме да знаем. Заповядано ни е да не осъждаме ближния, но ние постоянно го съдим по външните дела, по израза на лицето му, без да вникваме в неговия вътрешен живот... Така нареченият "неуспех на християнството в историята" е неуспех, свързан с човешката свобода, с нейната съпротива спрямо Христовата правда. Свързан е със съпротивата на злата воля. Християнската религия не смята за възможно да насили отвън тази зла воля и да я принуди към
добро. Не иска да прави това, тъй като самата християнска правда предлага свобода и очаква вътрешна духовна победа над злото. Държавата насилствено налага граници на проявата на злата воля и тя е призована за това, но така не се побеждават вътрешното зло и грехът... Бог не иска да насилва, не цели външното тържество на правдата, а иска вътрешната свобода на човека... Именно Христовата правда не може да бъде осъществена насилствено... Ето защо е несъстоятелен доводът против християнството, основан върху неговия неуспех в историята. Не можеш да принудиш някого да влезе в Божието царство, това е невъзможно без духовно възраждане, което винаги предполага свобода на духа. Християнството е религия на кръста, то признава смисъла на страданието. Христос ни призовава да вземем кръста си и да го носим, да носим тегобите и бремето на грешния свят. Осъществяването на Божието царство на земята, на земното щастие и земната справедливост без кръста и без страданието за християнското съзнание е голяма лъжа, това е една от съблазните, които Христос отхвърля в пустинята, когато Сатана Му показва царствата на този свят и Му предлага да се поклони. Християнството съвсем не обещава по необходимост да се осъществи и да тържествува на земята. Христос дори се съмнява ще намери ли вяра на земята, когато дойде в края на времената, и предсказва оскъдност на любовта. В своята история човечеството е извършило тройна изневяра на християнството. Първо го е извращавало и го е осъществявало лошо, после го е отхвърлило и накрая, което е най-голямата низост, е започнало да го проклина за всичко лошо, което самото то е вършило в християнската история... Човек сам изкривява християнството, а после въстава против това изкривяване, сякаш то идва от самото християнство. Нужно е да съпоставяме идеален принцип с идеален принцип, реален факт с реален факт. В Евангелието ще намерите благата вест за идването на Божието царство, призив към любов, кротост,
саможертва, служене на ближния, чистота на сърцето и няма да откриете призив към насилие, злоба, мъст, ненавист, корист... Хората не само възприемат християнската истина ограничено, но и я изопачават. Те извращават учението за Бога, Когото често си представят като източен деспот, самодържавен монарх. Извращават и учението за изкуплението, което виждат като решение на съдебния процес, възбуден против човека от обидения и разсърден Бог, задето е нарушена Неговата воля. И това изопачено, човешки ограничено разбиране на християнските учения води до отхвърляне на християнството. Извращава се и самото понятие за Църква. Тя се разбира външно, отъждествяват я с йерархията, с обредите, с греховете на християните миряни, виждат в нея преди всичко учреждение. По-дълбокото и вътрешно разбиране за Църква като духовен организъм, като мистично Христово тяло се измества и замъглява.
Християнството посочва висшата цел в живота, говори за висшия произход на човека и висшето му предназначение... Ако вие не осъществявате правдата и я изопачавате, виновни сте вие, а не правдата... Хората изискват свобода, не искат да ги принуждават към доброто. А за последиците от безмерната свобода, дадена им от Бога, обвиняват самия Бог. Кой е виновен, че човешкият живот е изпълнен със зло? Християнството ли е виновно, Христос ли е виновен? Христос никога не е учил на това, за което критикуват християнството, не го приемат и го отричат. Ако хората следваха истината, на която учи Христос, нямаше да има за какво да се надигат против християните. Някъде у Уелс има диалог между Бога и хората. Хората се оплакват на Бога, че животът е пълен със зло, страдания, войни, насилие и т.н., че става непоносим. Бог отговаря: "Щом това не ви харесва, не го правете..." Ако хората имаха духовното зрение, сигурно щяха да видят, че като извращават християнството, като му изневеряват и го проклинат за всичко лошо, в което им се струва, че е виновно, те разпъват Христос... За истината не може да се съди по хората, още повече по най-лошите от тях. Трябва да погледнем в лицето на Христос и да видим извиращата от Истината светлина. В човешкия род за истината трябва да се съди по най-добрите, а не по най-лошите. Християнството може да се преценява по апостолите и мъчениците, подвижниците и светиите, а не по огромната маса полухристияни полуезичници, които правят всичко, за да изопачат образа на своята религия в света. Две велики изпитания са били пратени на християните - изпитание с гонения и изпитание чрез тържество. Първото вярващите са издържали и са дали примери на мъченици и герои... Но много по-трудно е да се издържи изпитанието чрез тържество. Когато император Константин се покланя пред Кръста и християнството става господстваща държавна религия, започва дългият период на изпитание чрез тържество. И него
християните не са издържали така добре, както изпитанието с гонения. Често сами са се превръщали от гонени в гонители, увлечени от царството на този свят, от стремежа към господство над света... И пак Христос е бил разпъван от тези, които са се смятали за Негови слуги на земята и не са разбирали какъв дух имат... Но християнството вече е встъпило в напълно нова епоха, когато вече не е възможно да се отнасяме повърхностно към своята вяра и да се ограничаваме с обредно благочестие, когато християните трябва да гледат по-сериозно на осъществяването на своята религия в цялата пълнота на живота, трябва да защитават вярата с личността си, с живота си, с предаността си към Христос и заветите Му, с любовта си, която се противопоставя на злобата на света. Може да се каже, че свършва времето, когато християнството се смесва с езичеството и идва времето на по-чистото християнство. То е било много изкривено от факта, че е било господстваща, държавна религия и Църквата се е съблазнявала от меча на кесаря, който е използвала, за да упражнява насилие върху тези, чиято вяра е различна от господстващата. Ето защо в съзнанието на много хора християнството е престанало да бъде религия на Кръста, с християнството се е свързвал образът на гонителя, а не на гонения. Прекалено много хора са го възприемали като освещение на езическия бит без истинско просветление и преображение. Християнството е религия на изкуплението и спасението от греха, то възвестява истината, че светът е затънал в злото и човекът е греховен. Според различни други учения е възможно да се постигне съвършен живот без действителна, реална победа над злото. Но християнството не смята така, то изисква реална духовна победа над злото, духовно възраждане, то е по-крайно от другите учения и изисква повече. Най-отрицателната страна на християнството е това, че прекалено много неща и много хора са носили външни християнски етикети и знаци, но в действи-
телност са били различни. Няма нищо по-отвратително от лъжата, преструвката и лицемерието. Точно това е предизвикало протест и противопоставяне. Държавата се е наричала християнска и е носела християнски символи и знаци, но реално не е била такава. Същото може да се каже и за християнския бит, за християнската наука и изкуство, за християнското стопанство и право, за цялата християнска култура. Всичко се е наричало християнско, но това название не е отговаряло на истината. В християнския свят се е натрупало много лицемерие и лъжа, много условност и реторика. Протестът против християнството и отхвърлянето му често са били само основателно желание всичко външно да прилича на вътрешното. Ако вътре няма християнство, не трябва да го има и отвън. Християнският свят изживява криза, която разтърсва до самите му първооснови. Външното, престорено, лъжереторическо християнство не
може да съществува повече. Идва векът на истинския реализъм, когато се разкриват първичните реалности на живота и падат всички външни покривала, когато човешката душа се сблъсква лице в лице с тайните на живота и смъртта. Условностите на външния бит, политическите и държавните проявления, привидният външен морал, отвлечените идеологически теории вече губят предишното си значение. Човешката душа иска да проникне в дълбочината на самия живот, иска да знае най-същественото и най-необходимото, иска да живее чрез истината и правдата. Човекът се е изморил от лъжи, условности, външни знаци и форми, подменящи истинските реалности на живота. И човешката душа би искала да види Истината на християнството без посредничеството на онази лъжа, която са внесли в нея християните, би искала да се приобщи към самия Христос. Заради християните хората са забравили за Христос, престанали са да Го виждат. Християнското възраждане ще бъде преди всичко обръщане към Христос, към самата Христова Истина, освободена от човешките изкривявания и приспособявания. Съзнанието за непреодолимостта на първородния грях не трябва да отслаби у човека съзнание-то за отговорността му да разпространява Христовото дело в света, нито да парализира енергията му, когато служи на това дело. Реалното съществуване на християнството, на Христовата Правда и Христовите завети понякога изглеждат на хората непосилна, безнадеждна задача. Но самото християнство ни учи, че само с човешки сили то не може да бъде осъществено в живота. Невъзможното за човека е възможно за Бога. Вярващият в Христос знае, че не е сам, че Христос е с него и че е призован да осъществява Христовата Правда в живота заедно с Христос, неговия Спасител.
Татко Мой, отдън душа Те моля нека Ме отмине тази чаша. В смут Ме хвърля този жребий страшен, но да бъде, Татко,Твойта воля. Виждаш, кръв наместо пот проливам в тази нощ и свята, и злокобна; а пък утре - на местото Лобно откуп Ме вземи за всички живи.
Чак тогава, Татко, Мойто име път за хората към Теб ще стане; и във летен зной, и в снежна зима ще се изцеляват в Мойте рани. И Духът Ти ще ги утешава, истината - ще ги освещава.
Татко святи, прослави Сина Си и Синът Ти Тебе да прослави. Ето, Юда вече Ме предава и сърцето Ми от скръб се къса. Аз извърших делото, което трябваше да върша на земята; за света запалих светлината и при Теб се връщам на небето.
Хората, които Ти Ми даде, с вяра ще опазят Твойто слово; ден след ден, отново и отново ще им е утеха и награда. Иде време - всичките народи само Твойта воля ще ги води.
Да жадуваш и да пиеш —Ή ͇ÚÓ ÏËÌÂÚ —ÚÂÒ„‡‰, Úˇ·‚‡ ‰‡ Á‡‚ËÂÚ ̇ Ò‚Â, ‡ ÌˇÍÓÎÍÓ ÍËÎÓÏÂÚ‡ ÒΉ √ËÊ„‡‰ - ̇ ËÁÚÓÍ. Õ‡ Í˙ÒÚӂˢÂÚÓ ‚ ‰ÓÎË̇ڇ ̇ ”ÏÓ‡Ú‡ ͇‡ÈÚ ÔÓ ‰ˇÒÌÓÚÓ Ô·ÚÌÓ Ë ˘Â ÔÓÔ‡‰ÌÂÚ ̇ ˆÂÌÚ‡Î̇ڇ ÛÎˈ‡ ‚ —··-
„‡‰, ̇˜Â̇ Ã˙͇. ∆ËÚÂÎËÚ ̇ „‡‰‡ Á‡˜ËÚ‡Ú Ì„ӂÓÚÓ Ì‡Á‚‡ÌËÂ. “Â Ò Ú˙ÊÂÌ ÔӄΉ Ë ÓÚÔÛÒ̇ÚË ‡ÏÂÌÂ, Ï˙ÍÌ‡Ú ÚÓ‚‡‡ ÒË Í‡ÚÓ ËÁÏÓÂÌ ˇÍ, ÍÓÈÚÓ ËÁ͇˜‚‡ ’Ëχ·ÈÒÍËÚ Ô·ÌËÌË. ¿ÍÓ „Ë ÔÓÔËÚ‡Ú Á‡ Ô˘Ë̇ڇ ̇ ‰˙ηÓ͇ڇ ËÏ Ï˙͇ Ë ·ÂÁÛ˜‡ÒÚÌÓÒÚ, ˘Â ‚Ë ÔÓÒÓ˜‡Ú ÍÓÎËÚ ÒË: - ¬Ë Ò˙˘Ó ·ËıÚ Ò ËÁÏÓËÎË, ‡ÍÓ Úˇ·‚‡¯Â ÔÓÒÚÓˇÌÌÓ ‰‡ ·ÛÚ‡Ú ڇ͇‚‡ ÍÓ·. ”˜Û‰‚‡˘Ó Â, ÌÓ Ò‡ Á‡ÂÚË ËÏÂÌÌÓ Ò ÚÓ‚‡. œÓ·„‡Ú Ó„ÓÏÌË ÛÒËÎˡ, Á‡ ‰‡ ·ÛÚ‡Ú ÍÓÎËÚ ÒË, ͇ÚÓ Ô˙¯Í‡Ú Ë Óı͇Ú. œÓ‰ÔË‡Ú „Ë Ò ‡ÏÂÌÂ Ë ·ÛÚ‡Ú Ú‡Í‡, ˜Â ‰ÓË ÔÓ‰ÏÂÚÍËÚ ËÏ Í‡ÚÓ ˜Â ÎË Ò Á‡·Ë‚‡Ú ‚ ‡ÒÙ‡ÎÚ‡. ¬ÏÂÒÚÓ ‰‡ Ò‰ˇÚ Á‡‰ ‚Ó·̇, Ú ·ÛÚ‡Ú ·‡„‡ÊÌË͇. »ÁÌÂ̇‰‡ÌË ÒÏ ÓÚ Ú‡ÁË „Ή͇. ‡Í‚Ó ÒÚ‡‚‡ ÚÛÍ? ¬ÒÎÛ¯‚‡Ï ÒÂ: ‰‚Ë„‡ÚÂÎËÚ ‡·ÓÚˇÚ! ∆ËÚÂÎËÚ ̇ —··„‡‰ Ô‡ÎˇÚ ÍÓÎËÚ ÒË, ÔÛÒÍ‡Ú ‰‚Ë„‡ÚÂΡ, ‚Íβ˜‚‡Ú ÌÂÛÚ‡Î̇ ÒÍÓÓÒÚ Ë Ú˙„‚‡Ú ‰‡ ·ÛÚ‡Ú! ≈ÚÓ, ‰̇ Ï·‰‡ χÈ͇ ·ÛÚ‡ ÍÓ·ڇ ÒË Í˙Ï Ô‡ÍËÌ„‡ ̇ ÒÛÔÂχÍÂÚ‡. - ÕˇÍÓ„‡ ÏËÒÎËÎË ÎË ÒÚ ‰‡ Ò‰ÌÂÚ Á‡‰ ‚Ó·̇ Ë ‰‡ ̇ÚËÒÌÂÚ „‡ÁÚ‡? - –‡Á·Ë‡ ÒÂ! - ÓÚ„Ó‚‡ˇ Úˇ Ë ‰Ó͇ÚÓ ÚË ÔÓÚÚ‡ ÓÚ ÎˈÂÚÓ ÒË, ÔÓ‰˙Îʇ‚‡: - Ó„‡ÚÓ Ô‡Îˇ ÍÓ·ڇ, ̇ÚËÒÍ‡Ï „‡ÁÚ‡, ‡ ÒΉ ÚÓ‚‡ ÔÓÂÏ‡Ï ‚Ò˘ÍÓ ‚ Ò‚ÓË ˙ˆÂ.
—Ú‡ÌÂÌ ÓÚ„Ó‚Ó. ÕÓ Ì ÔÓ-ÒÚ‡ÌÂÌ ÓÚ ‰ÛÏËÚ ̇ Á‡Ô˙ıÚˇÌ ˜Ó‚ÂÍ, ÍÓÈÚÓ, „Óı̇Π‚˙ıÛ Í‡Ô‡Í‡ ̇ ͇ÏËÓÌ Ò ÂχÍÂ, ‰Ë¯‡ ڇ͇, ÒˇÍ‡¯ ÚÓÍÛ-˘Ó  ÔÓ·ˇ„‡Î χ‡ÚÓÌÒ͇ ‰ËÒÚ‡ÌˆËˇ. - ¬Ë ‰‡ Ì ÒÚ ·ÛÚ‡ÎË Í‡ÏËÓ̇? - ÔËڇϠ„Ó. - ƒ‡! - ÓÚ„Ó‚‡ˇ ÚÓÈ Ë ÔÓÍË‚‡ ÎˈÂÚÓ ÒË Ò ÍËÒÎÓӉ̇ χÒ͇. - ¿ Á‡˘Ó Ì ËÁÔÓÎÁ‚‡Ú „‡ÁÚ‡? “ÓÈ ‚˙ÁÏÛÚÂÌÓ ‚‰Ë„‡ ‚ÂʉË: - «‡˘ÓÚÓ Ò˙Ï ¯ÓÙ¸Ó Ì‡ ͇ÏËÓÌ ÓÚ —··„‡‰.
¿ ÌË ÒÏ ‰ÓÒÚ‡Ú˙˜ÌÓ ÒËÎÌË, Á‡ ‰‡ ÒË ‚˙¯ËÏ ‡·ÓÚ‡Ú‡. Õ ÌË ËÁ„ÎÂʉ‡ ÚÓÎÍÓ‚‡ ÒËÎÂÌ, ÌÓ Ì ÏÛ Í‡Á‚‡Ï ÌË˘Ó Ë Ú˙„‚‡Ï ÔÓ-̇ڇÚ˙Í, ͇ÚÓ Ì ÒÔˇÏ ‰‡ ÒÂ Û‰Ë‚Îˇ‚‡ÏÂ: " ‡Í‚Ë Ò‡ ÚÂÁË ıÓ‡? “ˇ·‚‡ Ò‡ÏÓ ‰‡ ÒÂ‰Ì‡Ú Á‡‰ ‚Ó·̇ Ë ‰‡ ̇ÚËÒÌ‡Ú „‡ÁÚ‡ - ÏÓ„‡Ú ‰‡ ËÁÔÓÎÁ‚‡Ú ÚÓÎÍÓ‚‡ ÂÌ„ˡ. ÕÓ Ú Ì ӷ˙˘‡Ú ÌËÍ‡Í‚Ó ‚ÌËχÌË ̇ ÚÓÁË ÔÓÚÂ̈ˇÎ. ÓÈ ·Ë ËÒ͇Π‰‡ Ê˂ ڇ͇? Зад багажника ¿ÔÓÒÚÓÎ œ‡‚ÂÎ Á‡‰‡‚‡ ̇ „‡Î‡ÚˇÌËÚ ÒıÓ‰ÌË ‚˙ÔÓÒË:
"Õ‡ËÒÚË̇ ÎË Ì ‡Á·Ë‡ÚÂ? «‡ÔӘ̇ıÚ ‰‡ ÊË‚ÂÂÚ ÊË‚ÓÚ ÓÚ —‚ÂÚˡ ƒÛı. ¿ Ò„‡ ËÁ‚‰Ì˙Ê Â¯‡‚‡Ú ‰‡ ÔÓ‰˙ÎÊËÚ Ò˙Ò ÒÓ·ÒÚ‚ÂÌË ÛÒËÎˡ. ÕËχ ¡Ó„ Á‡ ‚‡Ò Ì  Ôӂ˜ ÓÚ Ì‡˜‡Î̇ ÒÍÓÓÒÚ Á‡ ‚‡¯Ëˇ ‰ÛıÓ‚ÂÌ ÊË‚ÓÚ, ÌËχ ÒË·ڇ ÃÛ ‚Ë Úˇ·‚‡ Ò‡ÏÓ Á‡ ‰‡ Á‡ÔÓ˜ÌÂÚ ÌÓ‚ ÊË‚ÓÚ Ë Á‡ ÌË˘Ó ‰Û„Ó?" » ‚ ÓËÌÚ ÌˇÍÓË ÓÚ ıËÒÚˡÌËÚ "Ò‡ ·ÛÚ‡ÎË Ò‚ÓËÚ ÍÓÎË". ¿ÔÓÒÚÓÎ œ‡‚ÂÎ „Ë ÛÔÂÍ‚‡: "¬Ë ÊË‚ÂÂÚ ڇ͇, ÒˇÍ‡¯ Ì ÔÓÁ̇‚‡Ú ¡Ó„‡." ‡Í‚Ó „Ó‚Ó˯, œ‡‚ÎÂ? “‡ ̇ÎË Ò‡ ÒÔ‡ÒÂÌË! Õ‡ÎË „Ë Ì‡Ë˜‡¯ ·‡Úˇ Ë ÒÂÒÚË. —ÏˇÚ‡¯ „Ë Á‡ ‰Âˆ‡ ̇ ¡Ó„‡! Õ‡ÎË Ò‡ ̇ Ô˙Úˇ Í˙Ï Ì·ÂÚÓ! ƒ‡, Ú ҇ ÒÔ‡ÒÂÌË, ÌÓ Ì ҇ ÓËÂÌÚˇÌË ‰ÛıÓ‚ÌÓ. “ ҇ ͇ÚÓ ÂÎÂÍÚ˘ÂÒÍË ÔË·Ó, ÍÓÈÚÓ Â Ò‚˙Á‡Ì Ò ÂÎÂÍÚ˘ÂÒ͇ڇ ÏÂʇ, ÌÓ Ì  ‚Íβ˜ÂÌ. "» ‡Á, ·‡Úˇ, Ì ÏÓʇı ‰‡ „Ó‚Óˇ ̇ ‚‡Ò ͇ÚÓ Ì‡ ‰ÛıÓ‚ÌË, ‡ ͇ÚÓ Ì‡ ÔÎ˙ÚÒÍË, ͇ÚÓ Ì‡ Ì‚˙ÒÚÌË ‚ ’ËÒÚÓÒ. — ÏΡÍÓ ‚Ë ı‡ÌËı, ÌÂ Ò Ú‚˙‰‡ ı‡Ì‡; Á‡˘ÓÚÓ Ó˘Â Ì ÏÓÊÂıÚ ‰‡ ˇ ÔËÂÏÂÚÂ, ‡ Ë Ò„‡ Ӣ Ì ÏÓÊÂÚÂ. œÓÌÂÊÂ Ë ‰ÓÒ„‡ ÒÚ ÔÎ˙ÚÒÍË; Á‡˘ÓÚÓ ‰Ó͇ÚÓ Ëχ ÏÂÊ‰Û ‚‡Ò Á‡‚ËÒÚ Ë ‡ÁÔË, Ì ÒÚ ÎË ÔÎ˙ÚÒÍË Ë Ì ÔÓÒÚ˙Ô‚‡Ú ÎË ÔÓ ˜Ó‚¯ÍË?" (I Ó. 3:1-3). ¬Ë̇„Ë Ò˙Ï ÏËÒÎËÎ, ˜Â Ëχ ‰‚ ͇Ú„ÓËË ıÓ‡: ÒÔ‡ÒÂÌË Ë ÌÂÒÔ‡ÒÂÌË. œ‡‚ÂÎ Ï ÔÓÔ‡‚ˇ, ͇ÚÓ „Ó‚ÓË Á‡ ÚÂÚ‡ ͇Ú„Óˡ: ÒÔ‡ÒÂÌË, ÌÓ Ì ‰ÛıÓ‚ÌË. ƒÛıÓ‚ÌËˇÚ ˜Ó‚ÂÍ Ò ̇Ïˇ ÔÓ‰ ‚Ó‰ËÚÂÎÒÚ‚ÓÚÓ Ë ‚·ÒÚÚ‡ ̇ —‚ÂÚˡ ƒÛı. “ÓÈ Ò ÒÚ‡‡Â ‰‡ Ê˂ ÔÓ ‰Ûı (√‡Î. 5:16). «‡ ‡ÁÎË͇ ÓÚ ÌÂ„Ó ÔÎ˙ÚÒÍËˇÚ Ô‡ÎË ÍÓ·ڇ Ë ÓÚË‚‡ ‰‡ ·ÛÚ‡. —ÔÓ‰ ̇˜Ë̇, ÔÓ ÍÓÈÚÓ ÊË‚ÂÂ, ÒÔÓ‰ ËÌÚÂÂÒËÚ ÒË Ë ÚÓ‚‡, ÍÓÂÚÓ ÔÓÒÚ‡‚ˇ ̇ Ô˙‚Ó ÏˇÒÚÓ, ÚÓÈ ÔÓ ÌË˘Ó Ì Ò ‡Á΢‡‚‡ ÓÚ Ì‚ˇ‚‡˘ËÚÂ. «‡˘ÓÚÓ ÔÓÁ‚ÓΡ‚‡ ̇ ¡Ó„‡ ‰‡ „Ó ÒÔ‡ÒË, ÌÓ ÌÂ Ë ‰‡ „Ó ÔÓÏÂÌË.
“‡ÍÓ‚‡ Ôӂ‰ÂÌË  Ì ҇ÏÓ „ÎÛÔ‡‚Ó. ¬Ò˙˘ÌÓÒÚ ÚÓ‚‡  ÔÂ͇ÎÂÌÓ Ì‡ÚÓ‚‡‚‡ÌÂ. ’ËÒÚˡÌËÚÂ, ÍÓËÚÓ Ì ҇ ̇ÒÚÓÂÌË ‰‡ ÊË‚ÂˇÚ ÔÓ ‰Ûı, ÌËÍÓ„‡ ÌˇÏ‡ ‰‡ Á‡‡‰‚‡Ú ÌˇÍÓ„Ó Ò Ì‡Ò˙˜ÂÌËÂ. » ‡‰ÓÒÚÚ‡ Û Úˇı Ì Î˘Ë. ¿ ·Î‡„Ó‰‡ÌÓÒÚÚ‡? «‡ Í‡Í‚Ó ‰‡ ·Î‡„Ó‰‡ˇÚ? Õ‡ÎË Úˇ·‚‡ ‰‡ ·ÛÚ‡Ú ÍÓÎËÚ ÒË ÔÓ Ì‡„ÓÌˢÂ. —Ô‡ÒÂÌËÚ ıÓ‡, ÍÓËÚÓ Ó·‡˜Â Ì ҇ ̇ÒÚÓÂÌË ‰ÛıÓ‚ÌÓ, ‚Ëʉ‡Ú Ò‚ÓÂÚÓ ÒÔ‡ÒÂÌË ÔÓ Ò˙˘Ëˇ ̇˜ËÌ, ͇ÍÚÓ Â‰ËÌ ÒÂΡÌËÌ ‚Ëʉ‡ ÌÂÁ‡ÒˇÚÓÚÓ ÒË ÔÓΠÓÚ 100 ıÂÍÚ‡‡ - ÏÓ ÓÚ ‡·ÓÚ‡! –‰ӂÌÓ ‰‡ ÔÓÒ¢‡‚‡¯ ˆ˙Í‚‡Ú‡, ‰‡ Ò ·Ó˯ Ò „Âı‡ χÎÍÓ ÎË Â? Õ  ˜Û‰ÌÓ, ˜Â Ò‡ ÚÓÎÍÓ‚‡ ËÁÏÓÂÌË. Õ  ËÁÌÂ̇‰‚‡˘Ó, ˜Â ÓÔÚ‡ˇÚ. ÕË˘Ó Ì ÓÚ·Î˙ÒÍ‚‡ Ì‚ˇ‚‡˘ËÚ ڇ͇, ͇ÍÚÓ ÛÌËÎËÚ ıËÒÚˡÌË. ÕËÍÓÈ Ì ËÒ͇ ‰‡ ÔÓÎÛ˜Ë Í‡ÚÓ ÔÓ‰‡˙Í Í‡ÏËÓÌ, ÍÓÈÚÓ ˘Â ÏÛ Ò ̇ÎÓÊË ‰‡ ·ÛÚ‡. ¬‡¯ËˇÚ ·ÎËÊÂÌ ‚˙‚ ‚ÒÂÍË ÒÎÛ˜‡È Ì Ò ÌÛʉ‡Â ÓÚ Ú‡Í˙‚ ÔÓ‰‡˙Í. ¬Ë Ò˙˘Ó Ì „Ó ı‡ÂÒ‚‡ÚÂ? ¡Ó„ Ò˙˘Ó. “ÓÈ Ì ÌË Â Ò˙Á‰‡Î, Á‡ ‰‡ ·ÛڇϠˆˇÎ ÊË‚ÓÚ ÍÓÎË. Затегнете коланите - приключението започва ¿ÔÓÒÚÓÎ œ‡‚ÂΠ͇Á‚‡ ̇ ÓÚÒ··Ì‡ÎËÚ ıËÒÚˡÌË: "“‡Í‡, ͇ÍÚÓ ÒÚ ÔËÂÎË ’ËÒÚÓÒ »ËÒÛÒ, √ÓÒÔÓ‰‡, ڇ͇ Ë ıÓ‰ÂÚ ‚ Õ„Ó" ( ÓÎ. 2:6). ÕÓ Í‡Í ‰‡ ÔËÂϯ »ËÒÛÒ ’ËÒÚÓÒ? œÓÒÚÓ Â: ‰‡ ʇ‰Û‚‡¯ Ë ‰‡ Ô˯! ‡Í ‰‡ ıӉ˯ ËÎË ‰‡ Ê˂¯ ‚ »ËÒÛÒ ’ËÒÚÓÒ? ‡ÚÓ Ê‡‰Û‚‡¯ Ë Ô˯! ’ËÒÚÓÒ Ì ‚Ë Â ‰‡Î ÍÓ· Ò ‰ÛÏËÚÂ, ˜Â Úˇ·‚‡ ‰‡ ˇ ·ÛÚ‡ÚÂ. ƒÓË Ì ‚Ë Â Í‡Á‡Î, ˜Â Úˇ·‚‡ ‰‡ ˇ ͇‡ÚÂ. «Ì‡ÂÚ ÎË Í‡Í‚Ó Â Ì‡Ô‡‚ËÎ “ÓÈ? ŒÚ‚ÓËÎ ‚Ë Â ‚‡Ú‡Ú‡, ÔÓ͇ÌËÎ ‚Ë Â ‰‡ Ò‰ÌÂÚ ‰Ó ÕÂ„Ó Ë ‰‡ ÒË ÒÎÓÊËÚ ÍÓ·̇: “ÓÈ ˘Â ‚Ë ÓÚ͇‡ Í˙Ï Ô˙ÎÂÌ Ò ÔËÍβ˜ÂÌˡ ÊË‚ÓÚ. Ó„‡ÚÓ »ËÒÛÒ ’ËÒÚÓÒ Ë‰‚‡ ‚ —··„‡‰ ̇ ÚÓÁË Ò‚ˇÚ, “ÓÈ Á‡ÒÚ‡‚‡ ̇ Í˙ÒÚӂˢÂÚÓ Ì‡ —Ï˙ÚÌÓËÁÏÓÂÌÓÚÓ ¯ÓÒÂ Ë ·Û΂‡‰‡ ̇ œÓ‡ÊÂÌËÂÚÓ Ë ÔËÁÓ‚‡‚‡: "¿ÍÓ ÌˇÍÓÈ Â Ê‡‰ÂÌ, ÌÂ͇ ‰Óȉ ÔË ÃÂÌ Ë ‰‡ ÔËÂ. ¿ÍÓ ÌˇÍÓÈ ‚ˇ‚‡ ‚ ÃÂÌ, ÂÍË ÓÚ ÊË‚‡ ‚Ó‰‡ ˘Â ÔÓÚÂÍ‡Ú ÓÚ ÛÚÓ·‡Ú‡ ÏÛ"... ¿ ÚÓ‚‡ ͇Á‡ Á‡ ƒÛı‡, Ó„ÓÚÓ ‚ˇ‚‡˘ËÚ ‚ ÕÂ„Ó ˘ˇı‡ ‰‡ ÔËÂχÚ" (…Ó‡Ì 7:37-39). ≈·ÚÂ Ë ÔËÈÚÂ! Õ ÔÓÒÚÓ ÓÚÔËÈÚ „Î˙Ú͇, ‡ ÔËÈÚÂ Ò ˆˇÎÓ „˙ÎÓ. Õ ÓÔËÚ‚‡ÈÚÂ, ‡ ÔËÈÚÂ! “ÂÁË, ÍÓËÚÓ Ò‡ ʇ‰ÌË, ÔˡÚ, ÓÚÔË‚‡Ú „ÓÎÂÏË „Î˙ÚÍË.
Да пиеш от живата вода на Иисус ÃÓÎÂÍÛÎˇÌ‡Ú‡ ÒÚÛÍÚÛ‡ ̇ ‚Ó‰‡Ú‡ È ‰‡‚‡ ۉ˂ËÚÂÎ̇ڇ ÒÔÓÒÓ·ÌÓÒÚ ‰‡ ÔÓÌËÍ‚‡ ÔÂÁ ÔÓËÚ ̇ ͇Ï˙ÌËÚ ËÎË ÔÂÁ ÔˇÒ˙͇ Ë ‰‡ Ò Ò˙·Ë‡ ͇ÍÚÓ ‚ Õˇ„‡ÒÍˡ ‚Ó‰ÓÔ‡‰. ¬Ó‰‡Ú‡ ÒÚË„‡ Ú‡Ï, Í˙‰ÂÚÓ ÌË Ì ÏÓÊÂÏ. œÓ Ò˙˘Ëˇ ̇˜ËÌ ÒÚÓˇÚ Ì¢‡Ú‡ Ë Ò »ËÒÛÒ. “ÓÈ Ì  ҂˙Á‡Ì Ò Ó„‡Ì˘ÂÌˡڇ ̇ ÚˇÎÓÚÓ. …Ó‡Ì Ó·ˇÒÌˇ‚‡ ‰ÛÏËÚ ̇ »ËÒÛÒ: ÔÓ‰ "ÊË‚‡Ú‡ ‚Ó‰‡" »ËÒÛÒ Ëχ Ô‰‚ˉ —‚ÂÚˡ ƒÛı, Ó„ÓÚÓ ‚ÒÂÍË ‚ˇ‚‡˘ Úˇ·‚‡ ‰‡ ÔÓÎÛ˜Ë. ƒÛı˙Ú Ì‡ √ÓÒÔÓ‰‡ ÔÓÌËÍ‚‡ ‚ ‰Û¯‡Ú‡ ̇ ˜Ó‚Â͇ Ë ËÁÏË‚‡ ‚Ò˘ÍËÚ ÏÛ ÒÚ‡ıÓ‚Â Ë Ï˙ÍË. «‡ ̇¯‡Ú‡ ‰Û¯‡ “ÓÈ Ëχ Ò˙˘ÓÚÓ Á̇˜ÂÌËÂ, ÍÓÂÚÓ Ëχ ‚Ó‰‡Ú‡ Á‡ ÚˇÎÓÚÓ ÌË. «‡ ˘‡ÒÚË Ì ÌË Ò ̇·„‡ ‰‡ ÏÛ ‰‡‚‡Ï Û͇Á‡Ìˡ. Õ‡ÎË Ë Ì‡ ‚Ó‰‡Ú‡ Ì ‰‡‚‡Ï ÌËÍ‡Í‚Ë Û͇Á‡Ìˡ. Ó„‡ÚÓ ÔËÂÏ, Ì ͇Á‚‡Ï ̇ ‚Ó‰‡Ú‡: "ƒÂÒÂÚ Í‡ÔÍË ÓÚ Ú· ˘Â ÓÚˉ‡Ú ‚ ‰‡Î‡Í‡, ÔÂÚ‰ÂÒÂÚ Í‡ÔÍË ÏË Úˇ·‚‡Ú Á‡ Ò˙‰Â˜ÌÓ-Ò˙‰Ó‚‡Ú‡ ÒËÒÚÂχ, ‡ ÓÒڇ̇ÎËÚ ҇ Á‡ „·‚‡Ú‡! ƒÌÂÒ ÒÔˆˇÎÌÓ ÏË Â ÌÂÓ·ıÓ‰Ëχ ‰ÓÒÚ‡ ‚Ó‰‡ Á‡ „·‚‡Ú‡." ¬Ó‰‡Ú‡ ÔÓÌËÍ‚‡ ‚ ÚˇÎÓÚÓ ÌË Ë ·ÂÁ ̇¯ËÚ Û͇Á‡Ìˡ. »ËÒÛÒ Á̇ ÓÚ Í‡Í‚Ó Ò ÌÛʉ‡ÂÏ. Õ ̇¯ËÚ Û͇Á‡Ìˡ Ò‡ ÃÛ ÌÂÓ·ıÓ‰ËÏË, ‡ ̇¯ÂÚÓ Ò˙„·ÒËÂ. œÓ‰Ó·ÌÓ Ì‡ ‚Ó‰‡Ú‡  ÌÛÊÌÓ ÔÓÒÚÓ ‰‡ √Ó ÔËÂÏÂÏ. “ˇ·‚‡ Ò Ê·ÌË ‰‡ Ò ÔÓ‰˜ËÌËÏ Ì‡ Õ„ӂ‡Ú‡ ‚·ÒÚ. ÃÓÊ ‰‡ ÒÚÓ˯ ‚ Â͇ڇ Ë ‰‡ Ûϯ ÓÚ Ê‡Ê‰‡. ƒÓ͇ÚÓ Ì Á‡ÔÓ˜ÌÂÏ ‰‡ ÔËÂÏ, ÌˇÏ‡ ÌË͇Í˙‚ ÒÏËÒ˙Î ÓÚ ‚Ó‰‡Ú‡. œÓÁ‚ÓÎÂÚ ̇ ’ËÒÚÓÒ ‰‡ Òڇ̠‚Ó‰‡ Á‡ ‰Û¯‡Ú‡ ‚Ë. œËÈÚ ÓÚ Õ„Ó! » ÔËÈÚ ˜ÂÒÚÓ. »ËÒÛÒ ËÁÔÓÎÁ‚‡ „·„Ó·, ÍÓÈÚÓ ÓÁ̇˜‡‚‡ ÌÂÔÂÒÚ‡ÌÌÓ ‰ÂÈÒÚ‚ËÂ. ¡ÛÍ‚‡ÎÌÓ “ÓÈ Í‡Á‚‡ ÒΉÌÓÚÓ: "¿ÍÓ ÌˇÍÓÈ Â Ê‡‰ÂÌ, ÌÂ͇ ‰‡ ‰Óȉ ÔË ÃÂÌ Ë ‰‡ ÔË ÔÓÒÚÓˇÌÌÓ." —‡ÏÓ Â‰Ó‚ÌÓÚÓ ÔËÂÌ ۉӂÎÂÚ‚Óˇ‚‡ ÔÓÚ·ÌÓÒÚËÚ ̇ ʇʉ‡Ú‡, ÍÓˇÚÓ ÔÓÒÚÓˇÌÌÓ Ò ÔÓ‰ÌÓ‚ˇ‚‡. По какъв начин Той може все повече да ме владее ¿ÍÓ Ì¢‡Ú‡ ÒÚÓˇÚ Ú‡Í‡, ÚÓ„‡‚‡ ÚË, ÇÍÒ ÀÛ͇‰Ó, Úˇ·‚‡ ‰‡ ÏË Ó·ˇÒÌ˯ ÓÚÍ˙‰Â ˉ‚‡Ú ÛÏÓ‡Ú‡, Ò··ÓÒÚÚ‡ Ë ‡Á‰‡ÁÌÂÌËÂÚÓ. ¿ÍÓ ‚ ÏÂÌ Ê˂ —‚ÂÚËˇÚ ƒÛı, Á‡˘Ó Ì ËÁÔËÚ‚‡Ï Ò˙˜Û‚ÒÚ‚Ë Í˙Ï ıÓ‡Ú‡? Õ ÔÓÌ‡ÒˇÏ Ï˙ÏÓÂÌÂÚÓ Ì‡ χÈ͇ ÏË, Ì ÏÓ„‡ ‰‡ Ò ÒÔ‡‚ˇ Ò ı‡‡ÍÚ‡ ÒË, ÌËÚÓ ‰‡ ÔÓÒÚˇ ̇ Ò‡Ïˡ Ò· ÒË. “ÓÎÍÓ‚‡ Ò˙Ï ËÁÏÓÂÌ!
¡Ó„ ÓÚ„Ó‚‡ˇ ̇ ÚÂÁË ‚˙ÔÓÒË Ò ‰ÛÏËÚ ̇ ‡ÔÓÒÚÓÎ œ‡‚ÂÎ: "»ÁÔ˙΂‡ÈÚ ÒÂ Ò ƒÛı‡" (≈Ù. 5:18). √·„ÓÎ˙Ú ‚ ÚÓ‚‡ ËÁ˜ÂÌË  ‚ ÔÓ‚ÂÎËÚÂÎÌÓ Ì‡ÍÎÓÌÂÌËÂ. “Ó˜ÌÓ Ú‡Í‡ ÍÓÌÍÂÚÌÓ, ͇ÍÚÓ ¡Ó„ ͇Á‚‡: "œÓ˘‡‚‡ÈÚÂ", "ÃÓÎÂÚ ÒÂ", "√Ó‚ÓÂÚ ËÒÚË̇ڇ", “ÓÈ Á‡ÔÓ‚ˇ‰‚‡: "»ÁÔ˙΂‡ÈÚ ÒÂ Ò ƒÛı‡."
“ÛÍ ÌË Ò ‰‡‚‡ ÔÓÒÚÓˇÌÌÓ ‰ÂÈÒÚ‚‡˘‡ Á‡Ôӂ‰. ¬ ÒÏËÒ˙Î, ˜Â ÔËÁË‚˙Ú "»ÁÔ˙΂‡ÈÚ ÒÂ"  ̇¯Â ‚ÒÂÍˉÌ‚ÌÓ Ô‡‚Ó Ë ‡‰ÓÒÚ. «‡ Ú‡ÁË ˆÂÎ Ì  ÌÂÓ·ıÓ‰ËÏÓ ‰‡ ‰˙ÊËÏ ËÁÔËÚ. Õ Ò ̇·„‡ ‰‡ √Ó ÏÓÎËÏ ‰‡ ˉ‚‡ ÔË Ì‡Ò, Á‡˘ÓÚÓ “ÓÈ ‚˜  ÚÛÍ. ÕË ‚˜ ÒÏ ‚ Õ„ӂÓÚÓ ÔËÒ˙ÒÚ‚ËÂ. "»ÎË Ì Á̇ÂÚÂ, ˜Â ‚‡¯ÂÚÓ ÚˇÎÓ Â ı‡Ï ̇ —‚ÂÚˡ ƒÛı, ÓÈÚÓ Â ‚˙‚ ‚‡Ò?" (I Ó. 6:19). ‡ÚÓ ıËÒÚˡÌË ÌË ËχÏ ÒË·ڇ, ÌÂÓ·ıÓ‰Ëχ ‰‡ ÔÂÓ‰ÓÎÂÂÏ ‚Ò˘ÍË ÔÂÔˇÚÒڂˡ Ë ÔÓ·ÎÂÏË, ÍÓËÚÓ Ò ËÁÔ˜‚‡Ú ̇ Ô˙Úˇ ÌË. ¬˙ÔÓÒ˙Ú Â ÌÂ Í‡Í ÌË ‰‡ ÔÓÎÛ˜ËÏ Ôӂ˜ ÓÚ —‚ÂÚˡ ƒÛı, ‡ Í‡Í —‚ÂÚËˇÚ ƒÛı ‰‡ ÔÓÎÛ˜Ë ‚ ÔÓ„ÓÎˇÏ‡ ÒÚÂÔÂÌ ÏÂÌ. »ÌÚÛËÚË‚ÌÓ ÒË ÏËÒÎËÏ, ˜Â ‚ ÓÚ„Ó‚Ó Ì‡ ÚÓÁË ‚˙ÔÓÒ ÏÓÊ ‰‡ ÔÓÒÚÓËÏ ‰ÂÚÒÍË ‰ÓÏ Ì‡ÔËÏÂ. »ÎË ‰‡ ̇ۘËÏ Ì‡ËÁÛÒÚ ÍÌË„‡Ú‡ "À‚ËÚ", ËÎË ‰‡ Ò Á‡ÂÏÂÏ Ò Í˙ԇ̠̇ ÔÓ͇ÊÂÌË. »ÎË ‰‡ ÔÓ˜ÂÚÂÏ ‰ÂÒÂÚË̇ ÍÌË„Ë Ì‡ ÇÍÒ ÀÛ͇‰Ó, ·ÂÁ ÔË ÚÓ‚‡ ‰‡ Á‡ÒÔËÏ. —ÏˇÚ‡ÏÂ, ˜Â Ò‡ÏÓ ‡ÍÓ ËÁ‚˙¯ËÏ ÌÂ˘Ó ÓÒÓ·ÂÌÓ, ˘Â ·˙‰ÂÏ ËÁÔ˙ÎÌÂÌË Ò˙Ò —‚ÂÚˡ ƒÛı. ÕÓ —‚ÂÚËˇÚ ƒÛı ÌË ËÁÔ˙΂‡, ÍÓ„‡ÚÓ Ò ÏÓÎËÏ. »Ò͇Ú ÎË ‰‡ ·˙‰ÂÚ ËÁÔ˙ÎÌÂÌË Ò ¡ÓÊˡڇ ÒË·? –‡Á·Ë‡ ÒÂ! “Ó„‡‚‡ Ò ÏÓÎÂÚÂ: "√ÓÒÔÓ‰Ë, ÏÓΡ “ ‰‡ ÏË ‰‡‰Â¯ “‚ÓˇÚ‡ ÒË·." ŒÚÍËÈÚ ̇ —‚ÂÚˡ ƒÛı ‚Ò˘ÍË ˙„˙ΘÂÚ‡ ̇ ‚‡¯ÂÚÓ Ò˙ˆÂ. ¿ÍÓ ÒÚ ÔÛÒ̇ÎË —‚ÂÚˡ ƒÛı ‚˙‚ ‚ÒˇÍÓ Í˙ژ ̇ Ò˙ˆÂÚÓ ÒË, ˉÂÚ ‰Ó „‡‡Ê‡, Ò‰ÌÂÚ ‚ ÍÓ·ڇ ‰Ó ÿÓÙ¸Ó‡, ÒÎÓÊÂÚ ÒË ÍÓ·̇ Ë ·Î‡„Ó‰‡ÂÚ ̇ Ò‚Óˇ ÿÓÙ¸Ó Á‡ ÚÓ‚‡, ˜Â ‚˜ Ì ÊË‚ÂÂÚ ‚ —··„‡‰...
- Основател на Църквата не е Петър и не е папата (както е учила и продължава да учи римокатолическата църква), а Христос. - "Властта на ключовете" получават не Петър и неговите приемници, а Църквата, чийто представител е Петър. - Няма разлика между епископите и презвитерите. - Свещениците не могат да прощават грехове - на това е способен само Бог. - Симонията, т.е. продаването и купуването на църковни длъжности, индулгенции и т.н., подлежи на осъждение. - Ян Хус отрича учението на Католическата църква, че за миряните причастието трябва да включва само хляб, и като посочва примера с Христос, изисква Господната вечеря да се отслужва с хляб и вино.
н Хус е роден през октомври 1370 г. в с. Хусинец, Чехия. Завършва Карловия университет в Прага и става професор, а след това и директор на университета. Ръкоположен е за свещеник и проповедник във Витлеемската църква в Прага.
Тези мисли, които впоследствие прерастват в учение, Ян Хус излага в пламенните си проповеди, които се отличават със сила и простота.Те събуждат народното религиозно съзнание и привличат към него стотици хиляди сърца. Огромни тълпи се стичат да го слушат.
Под влияние на Божието Слово, а също и на съчиненията на великия християнски писател Уиклийф, започва да изобличава беззаконията и порочността на римокатолическото духовенство, включително кардиналите и самия папа. При това той отделя особено внимание на следните изводи: - Висш авторитет за вярващите е не римският папа, а Божието Слово. - Евангелието трябва да е единственият източник на вярата.
Но колкото по-голяма е популярността на Ян Хус, толкова по-силна е омразата на католическото духовенство към него. Следствие от това са съдът над Хус, който назначава папата, изгонването му от Прага, хвърлянето му в затвора, съдът над него по време на църковния събор в Констанца и накрая изгарянето му през юни 1415 г. като злостен еретик. Разбира се, с Ян Хус се случва това, което се случва с много други велики мъже на вярата: "Тези, за които све-
тът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята..."; "Други пък изпитваха присмех и бичувания, а още и окови, и тъмници; с камъни биваха убити, с трион прерязани, с мъки мъчени; умираха, заклани с нож..." В най-решителния момент от неговата принудителна смърт епископите му нареждат да падне на колене и вземат чашата, която държи в ръце: "О, Юда, напуснал съвета на мира и съединил се с юдеите! Днес ние вземаме от теб чашата на изкуплението." Хус отговаря, че се надява още днес да пие тази чаша в небесното царство. В писмото си от 10 юни 1415 г. той пише до вярващите в Прага: "Колко е бил милостив Господ към мен и как пребъдваше с мен при великите изкушения ще разберете, когато се срещнем при Бога." Явно Хус вярва не само в общото спасение, станало възможно благодарение на Христовата смърт, но и в личното, което е възможно само чрез вяра в Иисус Христос. Затова и за него се отнася словото: "Вярващите в Него имат вечен живот." Несъмнено душата му е станала наследница на онова блажено място, където са душите на убитите заради Божието Слово, за които говори апостол Йоан. Апостол Павел пише: "Братя, бъдете всички подражатели на мен и внимавайте в тези, които живеят така, както имате пример в нас." Ян Хус е тъкмо от тези хора, които постъпват според образа, разкрит в апостол Павел. Ето защо в живота и смъртта на Хус, а също и в неговите трудове има много ценни уроци за християните. Християнинът трябва постоянно да бъде настроен за молитва В дейността си като професор Хус постоянно се моли. Когато започва лекциите си "За Ломбардовите книги", Хус казва: "Отец, Син и Свят Дух, единен Бог, Който присъства в началото на четене на моя курс, нека бъде тук и днес. В Негово име аз предлагам темата на тази книга и казвам: ако на някой от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, а тъй като аз самият много се нуждая от мъдрост, имам нужда да искам това." Това е молитвата на професор, който се моли за мъдрост, за да изпълни дълга си! Когато се отправя към съда, Хус пише на приятелите си в Прага: "Поради вашите верни молитви Спасителят
ми дава мъдрост и твърдост в Святия Дух, за да устоя и те да не могат да ме склонят да мина на измамната страна." В друго писмо до Прага, вече от Констанца, той приканва: "Моля ви усилено да се молите на Господ Бог Той да ми даде мъдрост, търпение, смирение и мъжество да устоя в своята правда." Във всичките си писма Хус моли да го подкрепят в молитва. Докато е в затвора, пише: "Няма човек, с когото бих могъл да се посъветвам, освен милосърдния Господ Иисус." Когато в деня на смъртното наказание го отвеждат в събора, той през цялото време се моли. Когато прочитат присъдата му, Хус възкликва: "О, Всемогъщи Боже, каква присъда произнасят над мен!" И склонил глава, той се моли за тези, които са го осъдили. Когато го водят към смъртта, той пее химни и се моли. Когато вижда кладата от дърва и слама, Ян Хус три пъти пада на колене и се моли: "Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, Който страда за нас, смили се над мен!" Когато палачът забива подготвената греда в земята, устните на Ян Хус изричат ясни думи на молитва. Пламъкът се издига... Хус отново възкликва: "Христос, Сине на Живия Бог, смили се над мене!" Той започва да пее духовна песен, но вятърът насочва пламъка към лицето му и Хус замлъква... Това е мъж на молитвата. Ето защо е разбираема необичайната духовна сила, която проявява този борец за Христовата истина. Християнинът трябва да има дух на саможертва Още от младостта си Ян Хус е повлиян от думите на апостол Павел: "Но макар че се принасям аз като възлияние върху жертвата..." Говори се, че веднъж, още като момче, когато се връщал от училище, спрял за почивка близо
до една скала, Хус бил застигнат от неочаквана буря. Майка му, притеснена за сина си, отишла да го посрещне и го намерила при скалата в момента, когато светкавица ударила близкия храст и той се запалил. Докато майка му го карала по-бързо да се приберат, младият Ян гледал замислено горящия храст и казал: "Виж, и аз като този храст чрез огън ще напусна този свят." Въпреки че това може да е легенда, дим без огън няма. Неведнъж в писмата си, много преди да го изправят пред съда, той споделя: "Готов съм да умра заради истината." Молят го да се отрече от възгледите си както неговите приятели, така и противници, рицари, графове, кардинали, самият император и целият събор. Тези настойчиви подкани се повтарят многократно и в тържествена форма, звучат също и при самата клада. Но Ян Хус устоява. Когато четем за приготовленията му за кладата, се удивляваме на неговото настроение: сякаш изпитва
духовно удовлетворение от това, което палачите извършват над него. Чешкият литературовед и историк В. Флайшганс, биограф на Хус, пише за последните часове на великия реформатор: "Хус трябваше да се качи на мостчето.... Отначало свалиха дрехите му и му сложиха свещеническа одежда. Когато го обличаха, Хус каза, че и над Христос са се подигравали... След това обявиха, че Църквата го лишава от всички църковни права и го предава на светската власт да произнесе присъдата над него. Казаха: "Даваме душата ти на дявола." Хус отговори: "А аз я давам на милостивия Господ Иисус Христос!" След това донесоха бяла висока хартиена шапка, от едната й страна бяха нарисувани дяволи, които се бият за осъдената душа, а на другата беше написано "Архиеретик" и я сложиха на главата му. Хус каза: "Господ Иисус Христос заради мен, нещастния и недостойния, се съгласи да носи много по-тежък венец от тръни и да приеме най-позорната смърт. Затова, заради правдата на Святото Му име ще понеса с желание тази много по-лека корона."
Преди да разпалят огъня, Хус възкликва: "Господи Иисусе Христе! Искам смирено и радостно да понеса тази страшна и жестока смърт заради Твоето благовестие и проповедта на Твоето Слово!" Християнинът трябва да има чист и безупречен живот Личният живот на Ян Хус е безупречен и чист. При цялата си ярост враговете не могат да намерят в живота му нещо, за което да го упрекнат. В посланията си той постоянно поучава християните да живеят свято и да се пазят от греха. Известни са и думите му в стихотворна форма: "Искаш ли да се опазиш от разпуснатост? Пази се от мястото и времето, защото времето и мястото водят хората към всякаква разпуснатост." Ако човек има време, т.е. излишък от време, се появяват греховни мисли. Празнотата поражда грях. Харак-
Божието Слово из горите, по пътищата, между оградите. Използва църковните празници, където се събират много хора, които тръгват след него пеша, на коне, и с каруците си. С когото и да се срещне Ян Хус, се старае да му повлияе, като му разяснява евангелските истини. Той пише няколко малки трактата за пазачите си в затвора. За единия, който се нарича Яков, пише "За покаянието". За Робърт, на когото предстои сватба, са текстовете "За съпружеството" и "За смъртния грях". На Юрий посвещава "За познанието на Бога и любовта към Него" и "За трите врага на човека и седемте смъртни гряха".
терът на мястото, където се намира, също има огромно влияние върху вътрешното състояние на човека.
Християнинът трябва да бъде твърд в решимостта си да следва Христос
Християнинът трябва да бъде неуморен проповедник на благовестието
Ян Хус пише: "Затова ще тръгнем след Христос, Него ще слушаме, върху Него ще основаваме вярата си, надеждата, любовта и всичките си добри дела, в Него ще се вглеждаме като в огледало, към Него ще се стремим с всичките си сили. И ще чуем как Той ни казва: "Аз съм пътят, истината и животът." Пътят - в примера, истината - в обещанието и животът - във въздаването. Пътят - който тръгне по него, няма да се изгуби; истината - това, което Той е обещал, ще го изпълни; а животът във въздаването е всъщност вечният живот. Той е пътят, кой-то води към спасението; Той е истината, която свети на верните в мрака; Той е вечният живот, който ще живеем в радост навеки. Към този живот и по този път аз искам да вървя и да водя след себе си другите."
Ето какво пише Ян Хус в "Постилите": "Милостивият Проповедник Христос, притискан от тълпата около езерото, влезе в ладията и като седна, учеше народа. В това Той показа голямото си желание да ни спаси и изяви свободата на святата проповед, която е възможна и в пустинята, и около езерото, и при залива, и край морето, и в стаята, и в храма - навсякъде, където хората искат да слушат... Аз проповядвам в градовете и замъците, в полетата и горите и ако можех, щях да проповядвам и от ладията подобно на Спасителя. Ревността на Ян Хус да проповядва Божието Слово напомня апостолската. Когато го изгонват от Прага, Хус тръгва към вътрешната част на Чехия и живее в така наречения Кози замък. Пътува из селата и проповядва. Там, където свещениците не позволяват да се проповядва в църква, той поучава
ека да си представим мишка, на която някой казва: "Бъди лъв!" Иска й се да бъде лъв, би дала всичко на света, за да бъде лъв, но каквото и да прави, си остава все мишка: цвърчи като мишка, а не реве като лъв, има миша, а не лъвска, ( т.е. царствена осанка) и когато зърне котка, се крие в миша дупка. Мишката сигурно си мисли: "Ако бях поне котка или пантера, може би щях да успея постепенно да израсна до лъв. Но мишката си остава винаги мишка, колкото и да се старае. Това е положението, тя просто не е от семейство котки." Като християни знаем, че Христос ни облича с царствено достойнство, че ни превръща от "мишки" в "лъвове", но има нещо, което ни пречи да приемем това достойнство и да живеем в него. Какво може да е то? Ще се опитам да отговоря, като тръгна от известната история на крал Лир - такава, каквато я знаем от едноименната трагедия на Шекспир, поставена за първи път на сцена около 1605 г.
Лир е човек на преклонна възраст, приел отдавна кралско достойнство. Той е облечен в това достойнство и държи особено на него. Но чрез самото развитие на действието в трагедията лесно можем да се убедим колко различно е достойнството на Лир от неотменимото царствено достойнство, което ни предлага Христос. Преди всичко Лир е човек, който се идентифицира с властта и властването. Който е свикнал на ласкателства и безпрекословно подчинение. Той възприема дори своите капризи и приумици като закон и връх на държавническата и бащината мъдрост, като истини от последна инстанция, неподлежащи на дискутиране и преценка. Дори когато на пръв поглед иска да "напусне" властта, разделяйки кралството между своите три дъщери и техните съпрузи, дълбоко в себе си героят на Шекспир всъщност копнее да я задържи, да запази раболепното отношение, на което се е радвал. Лир е типичен пример за изкривена, хипертрофирала
воля за власт, карикатура на активното начало в човека, което традиционно свързваме със силния пол, но то може да бъде изкривено по подобен начин и у една властна, доминираща жена. Ако си представим личността на този Шекспиров герой преди опита му да се раздели с властта като фигура на пиедестал (кралете и без друго обичат да им издигат паметници), тогава на пиедестала може да бъде написано: "Кралствам, следователно съществувам." Кралстването като основа, върху която се гради личността, би включило поредица от деспотични представи за безгранична власт, богатство, сила, уважение. Но след
като двете по-големи дъщери на Лир Гонерила и Регана печелят организираното от баща им състезание по израз на любов към него и получават като зестра властта над Британия за сметка на най-малката му дъщеря Корделия, лишена от наследство, надписът върху пиедестала на стария крал би се променил така: "Получавам жестове на почит, обич, подчинение от тези, на които дадох властта (т.е. всичко), следователно съществувам."
Смисълът на неговото желание да си запази свита от сто рицари, с която да гостува у всяка от двете по-големи дъщери, е тъкмо в това да му бъде засвидетелствана постоянна благодарност за жеста на даряването, да бъде зачитан и тачен като краля-баща-благодетел, подарил славно бъдеще на своите дъщери и зетьове. Така Лир се проявява не само като управник, сраснал се с властта и властването, но и като родител, неспособен да дарява истински, а следователно и да обича истински - той дава, за да получи в замяна някакъв еквивалент на даденото, някаква разменна монета, която за него ще продължи да бъде извор на живот. Когато дву-
личното користолюбие на Гонерила и Регана излиза наяве и на Лир е отказан жизненонеобходимият му израз на уважение и благодарност, той изпада в остра екзистенциална криза, която можем да наречем и криза на идентичността, а тя го отвежда до радикална преоценка на хора и стойности, както и до прага на лудостта. Героят на Шекспир се проваля, защото основите на съществуването му са били нестабилни, илюзорни, нетрайни и в крайна сметка рухват. Неговият живот ни е необходим като негативен пример за изграждане на "дома" на човешката личност - Лир се проваля като родител и крал, защото е градил своята личност върху нездрави очаквания, нагласи и реакции, искал е да осигу-
ри стабилност на своето съществуване, като черпи от несигурния извор на "дължимата" му преданост и на купената благодарност. Към края на трагедията изглежда, че старецът, помъдрял с цената на страданието и лудостта, през които преминава, е открил най-сетне солидни основания за своето съществуване: той намира и оценява безусловната и приемаща любов на най-малката си дъщеря Корделия и нейната готовност да му прости, а това му помага да се върне към равновесието на здравия разум, осмисля остатъка от живота му. Но спасението на Лир от заслепението и безумието не му дава твърдата и непоклатима основа, от която се нуждае: ако преди "про-
глеждането" героят се е вкопчил в красивите лъжи на Регана и Гонерила колко много го обичат, сега той изби ра да живее, стъпвайки върху една любов, която без никакво съмнение е истинска и всеотдайна, но в същото време е уязвима и преходна като всичко човешко. Нещо повече, в последните думи на Лир към Корделия преди отвеждането им в тъмницата, където тя ще бъде умъртвена по заповед на Едмънд, личи една затвореност на съзнанието му за всичко останало в света освен тях двамата - бащата и дъщерята - и отношенията помежду им. Само в тези отношения е чистото и благословеното, което му е останало, само сладките спомени и споделеното с Корделия време встрани от злобата и суетата на деня, ще изпълнят със светлина, топлина и чувство за свобода мрачното място, към което се отправят двамата пленници: "Да вървим в затвора! Там с теб ще пеем като
птички в клетка!"1 Очевидно този път старият крал се е хванал за сламката или по-точно за сянката на един човешки живот, положил е упованието си върху едно същество, което, - колкото и да е лъчезарно , е само лъх (ср. Пс. 144: 4). Затова в момента, в който гибелта на Корделия отнема тази последна "сламка" на Лир, не му остава друго, освен да умре. Бихме изпаднали в голяма заблуда, ако смятаме, че в християнските среди няма хора, които градят неправилно личността си. Едни думи на Иисус от Евангелието от Матей според мен се отнасят до основата на всяка личност (защото словото Му е насочено към всеки човек и важи за всеки човек): "И тъй, всекиго който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще 1 Шекспир, У. Избрани трагедии. Прев. от англ. В. Петров. С., 1983, с. 620.
заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо" (Мат. 7: 24-26, СИ). Ако като християни често ни е толкова трудно да пребъдваме в Божието присъствие, ако не по-малко често се отдаваме на безплоден и невротичен активизъм без синхрон с Божия план за нашия живот и служение или, обратно, ставаме жертва на окаяна пасивност и отпуснато безволие, т.е. ако ни е невъзможно да влизаме и да оставаме в предназначеното за всички вярващи царствено достойнство и "свето свещенство" (I Пет. 2:5, СИ), значи дошло е времето да проверим какво има в основите на нашето съществуване. Не бих настоявал толкова много на думата "съществуване", ако сам Бог не я смяташе за важна, понеже Той дефинира Себе Си именно чрез понятието за съществуване: "Аз съм Онзи, Който съм" (Изх. 3:14, РИ). Или в друг превод: "Аз съм вечно Съществуващият" (Верен; СИ). Когато през ХVI век
френският философ Р. Декарт формулира знаменитото съждение: "Мисля, следователно съществувам", той може би не подозира, че поставя началото на една тенденция в мисленето и светоусещането на (западно)европейския човек, която ще влезе в сериозно противоречие с господстващия дотогава традиционен християнски светоглед. За този светоглед проблем със съзнанието за съществуване изобщо не може да има, защото той стъпва уверено върху едно друго съждение, формулирано още от бл. Августин: "Дори да се заблуждавам, съществувам."2 Рядко си даваме сметка, че модерното мислене, чийто първи прояви можем да търсим тъкмо по времето на Декарт, не само постепенно редуцира многообразието на човешкото битие до един важен аспект от него - рационалното начало, а и подготвя днешния повсеместен "развод" между ума и сърцето на човека, между рационалното и интуитивното познание, което на свой ред го кара да се усъмни в самия факт на съществуването си.3 Затова днешният човек, включително и християнинът, вместо да бъде цялостна и уравновесена личност, нерядко е разпънат между две крайности - на сухия, абстрактен рационализъм (господстващ в
научния свят, където се причислява и богословието) и на поклонението пред чувствата и чувственото (като компенсаторна реакция, характерна например за "Ню ейдж"). Заради тези негативни тенденции утвърждаването на християнското съзнание за съществуване става толкова по-необходимо за духовния ни живот, колкото повече желаем нашият опит като вярващи хора да не бъде ефимерен, пълен с илюзии и разочарования, от една страна, а, от друга, ако не искаме да "угасяме Духа" (Ӛ Сол. 5:19), т.е. стремим се да запазим свободата си да отговаряме на Бога, включително на нивото на интуицията и чувствата, като цялостни и хармонични творения, каквито сме призовани да бъдем. Не е ли в крайна сметка това единственото и най-важното, което ни е най-нужно - да бъдем здраво вкоренени и утвърдени в Божията любов и в самото Божие съществуване? Мисля си, че Бог би се радвал, ако всеки съвременен човек - не само християнинът - се подложи на "тест", в основата на който да стои едно строго индивидуално питане: "Какво съм слагал или евентуално продължавам да слагам на мястото на онова Декартово: "Мисля, следователно съществувам"?" Например: "Преподавам, следователно съществувам"; "Баща съм на прекрасни и талантливи деца, следователно съществувам"; а може би: "Довеждам всеки ден по еди-колко си хора при Христос, следователно съществувам." 2 Виж повече по този въпрос в Бояджиев, Ц. Августин и Декарт. Размишление върху основанията на модерната култура. С., 1992. 3 Виж Payne, L., The Healing Presence. Michigan, 1995, 157-162.
Не съм ли "вградил" някой свой близък - дете, родител, съпруг или съпруга - в постройката на моята личност (като вградената невеста във фолклора) и не очаквам ли от него да осмисли съществуването ми, да бъде опора и основание на моя живот, да ми дава винаги любовта и утехата, от които се нуждая? Мога ли да го пусна да си "отиде" (духовно и емоционално, понякога и физически) и да продължа да го обичам безусловно - без осъждане и упреци, без непомерни очаквания, без изнудване чрез чувство за вина, а също и без от тва къщата на моето съществуване да се срине до основи? Заместителите на истинската основа, от които се опитвам да черпя чувство за съществуване и пълнота на моя живот, могат да бъдат различни в различните етапи на земния ми път, могат да се комбинират или да се редуват. За мен като пишещ човек тестът със сигурност би показал един дълъг отрязък от време, в който съм търсил съществуване чрез писането - на стихотворения и други художествени творби, на научни статии и публицистични есета, на дневници
и какво ли още не. Но сега, след като Господ ми е дал да видя тази пясъчна основа, трябва ли да зарежа писането и да се отрека от него като от нечестиво и егоистично само по себе си дело? Не, разбира се, само че молитвата ми вече извира от самата сърцевина на моята личност, не от болните амбиции и наранените чувства. Сега мога спокойно да се обърна към Първотвореца и да Му кажа: "Не искам да съществувам чрез творчеството, Господи, но искам - съществувайки - да творя." Затова, ако трябва да предложа едно твърдение, което би било свързано със здравото и единствено трайно изграждане на моята личност и на моя живот и което да бъде алтернативно на Декартовото и на всяко друго подобно заблуждаващо твърдение, вероятно бих го формулирал така: "В Иисус Христос съм, следователно съществувам."
в леглото. В главата ми отново нахлуха точно мислите, които ми бяха откраднали добрия сън. През това време той вече седеше на масата с топла кифла с мармалад и чаша прясно мляко. За негов късмет се оказа, че днес беше дошъл пръв! Реши да започне, без да чака другите - не че не ги харесваше, съвсем не, но когато човек е гладен, защо да стои и да чака, ако може просто да яде!? Аз пък не закусих. Когато се натъкна на някакъв екзистенциален въпрос, не обичам нищо да ме отклонява от мисълта за него, преди да го разреша. Ровя се, разпитвам, не преставам да търся отговор, който да ме удовлетвори. Независимо от цената. Към девет сутринта и двамата бяхме готови да започнем деня си. На него му предстоеше ре-
танах от леглото с някакво смътно лошо предчувствие и недобре отпочинала от съня. Останах да лежа. В първия момент се запитах защо - не ме болеше нищо. По същото време в друга точка на града се събуди и той - също с натежала глава. Но трябваше да стане веднага, и то стегнато. А, да - сетих се, преди да заспя, не успях да си довърша мислите. Когато стане така, подсъзнанието ми сякаш се опитва да продължи мисловния процес, докато спя, и сънят ми е неспокоен. В неговата глава също витаеха мислите от предишния ден, но ако трябваше да бъде честен, нямаше никакво време за тях - закуската, вече сервирана, го чакаше и това го караше да побърза. И аз станах. Макар че ако зависеше от мен, бих предпочела да остана
довното - както всеки вторник седна във фоайето и чакаше да го вземат. Докато чакаше, му направи впечатление новата покривка на малката масичка, а също и това, което никой още не беше забелязал, : едното винтче на поличката е разхлабено и е опасно, ако не го оправят. А аз, затънала в мислите си, се зарадвах, когато най-сетне рейсът спря на моята спирка. Качих се, без да се разконцентрирам нито за миг. След няколко спирки открих, че съм взела грешния рейс. - Готов ли си вече? - питаха го. - Тръгваме след пет минути! Беше излишно да го питат. Отдавна беше готов. Аз пък не се чувствах готова да отида точно в този момент. Не обичах да не съм начисто със себе
си. Малките неща, които не разбирах - някое понятие, поредната лекция по статистика, - да, тях можех да оставя настрана или да поискам чужда помощ. Но не и големите екзистенциални въпроси - там трябваше да се видя победител в битката, трябваше да ги разреша бързо и сама, преди да мога да продължа напред. Преди да искам да продължа напред. - Тръгваме - чу той от коридора и веднага стана. "Стигнах" - помислих си аз, когато видях табелката: "Добре дошли в дома за сираци." Коридорът беше тъмен. Чух стъпки - иззад ъгъла идваше една от възпитателките. - А, ето - познаваш ли я тази кака?- попита го тя. Не бях видяла, че го водеше за ръка. Вече принудена да забравя мислите си, се усмихнах. - Познаваме се, как! В началото на стажа работих с него - казвам аз и клякам, защото го виждам, че се повдига на пръсти и иска да ми каже нещо. - А, како, ние днеска отиваме до поликлиниката при чичо доктор. И после ще има бонбони преди обяд - само за мен!
- Даже отиваме до болницата, ама той не знае пошушва ми доверително възпитателката. - Вчера беше доста зле. - И после чичо доктор ще ми подари… - опитва се да добави той и гледа любопитно. - Хайде, хайде, че ни чакат - дръпва го тя. Коридорът остава тъмен и дълъг. Имам време да се осъзная и да се върна към предишните си мисли. Да се питам каква точно е била целта на Бога, с която ме е създал, коя съм всъщност, доколко трябва да прощавам и как трябва да обичам. Той върви по същия коридор, в другата посока. Не си мисли защо е изоставен от родителите си, защо изпитва такива физически болки, защо всеки вторник е на изследвания в болницата. Аз съм почти на двадесет и три. Той е почти на шест. Да, той е болен. Тежко. Да, аз съм вярваща. Истински. Докато вървя по коридора, усещам колко съм изморена. Като че ли няма от какво - вчера цял ден се борих с мислите си. Бог е до мен и аз знам това. Докато върви по коридора, той усеща колко е слаб от лекарствата и болките. Но пък по-късно лекарите ще му подарят бонбонки и книжка за оцветяване, а може и цветни моливи, ако слуша. Без той да знае, Бог е с него. Той отива в болницата. Аз оставам на стаж. Целта в крайна сметка е да помогна на деца като него.
Обяснителна бележка: "Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство" - казва нашият Господ Иисус Христос в Мат. 18:3. И наистина, откакто познавам много деца сирачета, започнах да се питам защо толкова рядко се замислям над това, всъщност колко често мисля над проблемите си. Разбира се, всеки човек живее с трудностите и неуспехите си, но ако ги превърне не само в част от самия си живот, а и в негов център, той наистина не може да бъде щастлив. От тези деца, изоставени от родителите си и обществото, всеки ден се уча по-добре, отколкото от който и да било възрастен, как да се доверявам инстинктивно на Бога, дори и да разбирам малко; как да не позволявам на болката, независимо дали е физическа или душевна и независимо колко силна и голяма изглежда, да ме оплете в мрежите си и да ме накара да виждам само нея. А най-вече разбирам колко много радост и усмивки е приготвил за нас Бог за всеки един ден от живота ни и колко е тъжно, че сякаш само децата имат дотолкова освободен ум, че да ги открият и да им се зарадват.
Hello, Prozoretz. Dear Mr Valkov, Как можахте да обвините събратята си (ако ни имате за такива) от петдесятното движение (най-голямото в България), че имат измамливо кръщение и че едва ли не са психясали? Това дълбоко ни накърнява и настояваме за публично извинение чрез вашето списание!!! Оставяме Ви на действието на Светия Дух и се молим за Вашето духовно прозрение!!! Не забравяйте записаното в Мат. 12:31. Ще чакам отговор. Г. Бинев Здравейте, господин Бинев! Благодаря за Вашето писмо и за желанието Ви отговорът да бъде публикуван в списание "Прозорец". Ще започна с въпроса Ви за моите обвинения към събратята (ако ви имам за такива). Ако вие сте новородени и Светият Дух присъства във вас и поражда истинска любов, която е най-големият дар на Духа, да, аз ви приемам за събратя. Претенциите за извинение, които предявявате на основание, че сте най-голямата деноминация и следователно имате власт над различно мислещите по спорните въпроси, не съответстват на казаното от ап. Павел за любовта, която "не се превъзнася" нито с голямата деноминация, нито с каквото и да било друго. Явно пропускате и следващите думи на апостола: "Любовта не търси своето." Бих добавил, не търси извинение дори тогава, когато наистина са я обидили. Отново апостолът пише в I Кор. 6:7: "Защо по-добре не останете онеправдани?" Въпросът е наистина ли някой ви е обидил, при положение че в статията не се сочат имена и деноминации в България. Вашите думи ме предизвикват отново да изясня основната причина да напиша този материал: 1. Изострянето на проблема с окултизма, който присъства във всички сфери - както в езичеството, така и в християнството.
2. В текста описвам явления, които могат да се видят в християнските среди. И е нужно тези явления не само да се коментират, но и да се предложи решение на проблема. Статията е предназначена да помогне на търсещите и аз с радост бих приел и други подобни публикации, посветени на начините за борба със силите на злото и за победа над тях. 3. В рубриката "Сблъсък" в списанието досега сме публикували материали за дъновизма, за Ванга и т.н. Дойде моментът да се повдигне и въпросът за окултизма в християнството. Мога да споделя с Вас, че след публикуването на моята статия много служители са благодарни и някои се възползват от нейните препоръки. 4. Не е добре, че някои протестанти със самочувствие хвърлят укори не само върху други евангелски деноминации, но и върху православието. Ако наистина сме духовни, мисля, че първо ние, протестантите, трябва да се извиним за всички огорчения, които предизвикахме и които оставиха следи в сърцето на народа ни. Не е ли време да си зададем въпроса защо изпитваме трудности, когато искаме да споделим с хората за Христос? Убеден съм, че ако стремежът ни е да има съживление в нашата страна, то ще започне от покаянието на някои от евангелските среди, които издигнаха лозунга, че България след броени години ще стане протестантска. Спомнете си лъжепророчествата, изказани от високи места, като онова за падането на Айфеловата кула, които посяха недоверие към всички християни. Същите "пророци" започнаха да падат в очите на вярващите, свидетели на несбъдналите се предсказания, с претенциите си за нещо "велико и мощно". И ако има нужда да се извинява някой, мисля, че това са именно тези, които не си даваха сметка за действията си и станаха проводник на съблазън в България. Както чрез статията, така и чрез този отговор се надявам да пробудя заспалата съвест на всички тези лидери за публично покаяние във връзка методите за евангелизиране на България. Време е да постъ-
пим като Неемия и да се покаем. Сигурен съм, че само тогава народът ни ще повярва в нашето искрено желание за неговото спасение. Това ще бъде белегът, че в нас присъства Божият Дух, Който води към осъзнаване на греховете, към съкрушение, покаяние и приемане на живия Христос. България ще се оправи само когато всички се опрат на Христос, а не на деноминациите - колкото и да са "велики и мощни". 5. Що се отнася до обвинението в хула срещу Светия Дух (Мат 12:31 - това е стихът, който Вие цитирате), отговорът ми е еднозначен. Първо, тази заплаха показва неразбиране какво е хула срещу Светия Дух и, второ, е метод за удържане в подчинение на всички, които започват да се пробуждат и да променят мнението си за същността на истинското кръщение със Светия Дух. Крайно време е да се откажете от този метод. Всички дискусии и коментари от момента, в който излезе статията, ще намерите публикувани в интернет страницата на списанието - http://prozoretz.bg/ links.html. Бог да Ви благослови и употреби за едно истинско съживление в България. Дано то да започне от нас. Ваш най-малък брат в Господа:
икога не е имало народи без религия, без понятие за добро и зло" - пише Достоевски. От ранно детство съм възпитавана да бъда добра, защото доброто създава добри хора, добър характер, добри взаимоотношения. Имах щастливо детство. Бях обичано дете в семейството. Отраснах в православната традиция. Моята баба ме насочваше към религията. От малка бях свикнала с успеха и вниманието на околните. Завърших фармацевтично и икономическо образование и постъпих на работа в престижно ведомство. Успехите ми бяха видими, но не можех да им се зарадвам. Нещо ми липсваше, някой ограбваше радостта ми. С течение на времето идеята за Бога оживяваше в съзнанието ми наред със стремежа да открия смисъла и целта на живота си. Привличаше ме знанието за бъдещето. Човек мо-
же да задоволи подобно любопитство по различни начини. Аз избрах окултизма. Занимавах се с хиромантия, разговарях с ясновидци, астролози и гледачи, които ми предсказваха блестящо бъдеще и ми внушаваха, че съм родена под щастлива звезда. Но когато предприемах важна стъпка в живота си, все пак отивах на църква, палех свещ, молех се пред иконата на Иисус и плащах на свещеника да ми прочете молитва за благословение. Един ден се сблъсках с неприятно предсказание от жена, която гледаше на икона и говореше от името на Бога. Освен че назова моя проблем (магия), тя каза, че единствено Иисус може да ме освободи от него. Стремях се да не обръщам внимание на тези думи, но те често ме безпокояха. Междувременно към този окултен проблем се добави още един - здравословен.
За пръв път чух, че Иисус е жив, на улична евангелизация през есента на 1990 г. Поканиха ме на събрание в църква, започнах да ходя редовно на службите и да слушам с интерес. Повярвах в Иисус и Го изповядах като мой личен Спасител. Причината да потърся Бога в църквата беше желанието ми да бъда освободена от проблемите си. Присъединих се към общество, в което често се говореше за знамения и чудеса. Повярвах в тях и бях свидетел на много физически изцеления, които не поставях под съмнение. Една вечер чух думите на пастира, който пророчески призоваваше един-единствен човек от залата, дошъл със стопроцентова вяра за изцеление от Иисус. Станах и тръгнах към амвона. Никой не можеше да ме убеди, че не се отнася за мен. Дори фактът, че имаше още един мъж, който приближаваше от другата
страна. Първо се молиха за него, после за мен. Поставиха ръце върху главата ми и аз паднах на пода. В препълнената зала настана суматоха. Пастирът коленичи, отново положи ръце върху главата ми и в следващия миг нещо като електрически ток премина през цялото ми тяло. Усетих голямо напрежение да излиза от мен.
След известно време от църквата ми предложиха да се включа в домашна група за духовно израстване. Когато отидох в дома, където се събираха, забелязах, че почти всички се молеха на неразбираем за мен език. Преди да си тръгна, ме попитаха дали искам да бъда кръстена със Святия Дух, белег за което е дарбата да говоря на небесен език. След като се съгласих, няколко души положиха ръце върху мен, като ме съветваха да се отпусна и да си "освободя езика". Две-три минути покъсно няколко думи излязоха от устата ми. Бях смутена, защото не разбирах какво говоря. Продължих обаче да изпробвам непознатия език, докато накрая свикнах с него. Предстоеше ми водно кръщение. Съгласих се с вярата, че като се потопя във водата, тялото ми ще бъде напълно изцелено. Така разбирах тогава тайнството свято кръщение. Споменът ми от деня, в който бях кръстена, е много неприятен. В нощта след кръщението имах кошмар събуждах се няколко пъти от един и същи сън, - непознат образ ми казваше какво да направя на следващия ден. Трепереща от страх, се
съпротивлявах и се събуждах с мисълта: "Господи, Ти не можеш да постъпваш по този начин." Всичко продължи до мига, в който се съгласих да направя онова, което ми се диктуваше. Тогава образът се оттегли и аз се успокоих. Блажени Августин казва: "Който не се остави да бъде победен от Истината, ще бъде победен от измамата." Изминаха няколко месеца и започнах да изпитвам страхове, за които нямах обяснение. Това ме безпокоеше много. След службите в присъствието на новите ми приятели се чувствах много радостна, но когато оставах сама, осъзнавах, че вътре в мен всичко е объркано. Питах се: как да подредя вътрешния си свят? Моето търсене продължи, но без резултат. Нямах желание да ходя повече в тази църква, започнах да посещавам друга. Там като че ли се утеших, но вътрешните ми борби продължаваха. Отново бях поканена в домашна група за изучаване на Библията. Тук не се наблягаше на "знамения и чудеса" като в предишната група. Сега новото, в което също повярвах, бяха пророчествата. Приех пророчества с определен срок на изпълнение, в който събитието не се случваше. Те водеха до
натрапчиви мисли и преживявания, съпроводени с чувство, че потъвам. Претърпях необичайни автомобилни катастрофи, в които се срещнах очи в очи със смъртта. Друг неприятен спомен е изцелението, което изпитах на една духовна конференция в София. Имах силен зъбобол, молиха се за мен, полагаха ръце върху главата ми и аз повярвах, че съм изцелена. Последицата беше остро възпаление, подуване на цялата ми страна и неописуеми болки. В крайна сметка се наложи да ми извадят зъба. През този период външно отново имах успехи и бях търсена, но само аз знаех какъв ужас преживявам вътрешно. Имах чувството, че съм попаднала в омагьосан кръг, който определено не ми харесваше и жадувах възможно най-бързо да изляза от него. Молих Бога да ме пази и да ми открие какво става с мен, да ми покаже изходен път. Реших да не ходя на службите и в тази църква. Започнах да отделям повече време, за да чета Библията, което дотогава не правех. Преди предпочитах да преглеждам коментари за нея и християнска литература. Искрено търсех Иисус и най-сетне намерих църква, в която се изучаваше систематично Божието слово. След десет години, откакто бях повярвала, разбрах, че съм имала погрешни знания за Христос и истината. Когато започнах да изучавам Библията последователно, срещнах израза "откровение от Бога." До този момент това ми убягваше. Оказа се, че библейското разбиране за този израз е ключът към моята свобода. "Където започва търсенето на истината, започва животът" - пише Джон Ръскин. Научих се да чета всекидневно Библията и животът в Христос започна да ме променя. Вътрешният ми свят постепенно се подреждаше. Все повече осъзнавах, че за да мога да продължа напред, трябва да анализирам миналото си. След
молитва и четене на Словото си спомних с точност много събития, разговори, преживявания и изцеления. Пред мен бавно се разкриваше съдбата ми. "Размислих върху пътищата си и обърнах нозете си към Твоите свидетелства" (Пс.119:59). Разсъждавах върху миналото и виждах ясно как, докато съм търсила истината, съм излязла от светския окултизъм, за да попадна в религиозния. Резултатът беше товарът на едно измамно кръщение. Все повече осъзнавах една особеност на лъжеучението, в което бях повярвала. Според него вярата е добро условие, но не е достатъчно. Нужно е и още нещо: изпълнение на ритуали, говорене на езици, физическо пълно изцеление и т.н. За първи път бях готова да променя всичко, в което съм се заблуждавала. Осъзнах, че тази добавка се е оказала в сърцевината на вярата ми - тя винаги излизаше на преден план и ме правеше зависима. Вече си давах сметка, че освен задължителните претенции за истинност всяко лъжеучение има основен принцип, който отрича важни елементи от християнския опит през вековете и ги заменя с допълнения, т.е. от човека се изисква да преживее нещо специфично или да постигне особено "познание". Формулата на успеха винаги е една и съща: "Христос и още нещо". "Учителят" от амвона внушава, че или ти трябва да направиш нещо, или да позволиш някой друг да извърши нещо спрямо теб, за да се задейства в живота ти така нареченият "принцип". Бях събрала достатъчно факти от своя живот, които ми даваха яснота за капана, в който бях попаднала. Исках да се отрека от всичко погрешно, трупано с години. Спрях да говоря непознатия език, който бе отворена врата за лъжливи пророчества и временна радост. Докато се отричах от този неразбираем език, умът ми беше атакуван от натрапчи-
ви мисли, че обиждам и пренебрегвам Святия Дух. В същото време усещах силно стягане в областта на диафрагмата и натиск звукът непременно да излезе от устата ми. Духовната съпротива ми разкри истинското лице на лъжеца. Имах нужда от молитвена подкрепа, за да продължа. Започнах да се възстановявам и да се радвам на жадуваната свобода. Като следствие дойде желанието ми да уча богословие. Все по-ясно осъзнавах промените, които стават в духа, душата и тялото при задълбочено изучаване на Божието Слово. Благодарение на него и съдействието на Святия Дух открих, че окултните знания от моето минало и свързаните с тях тайни остават скрити в подсъзнанието ми. Те бяха заключени с катинар и запечатани с вяра - така продължаваха да предизвикват напрежение, притеснения и зависимост. Не беше лесно да разбера това. От друга страна, постепенно си давах сметка как действа измамливият дух. Той ми внушаваше, че това, което говори, е истина и за целта подбираше дори стихове от Божието Слово. Лично Бог Отец чрез Святия Дух обнови ума ми, пробуди съзнанието ми, влезе в тъмната стая на моето подсъзнание и извърши освещение чрез жертвата на Христос. "Ще положа законите Си в сърцата им и ще ги напиша в умовете им... И греховете им и беззаконията им няма да помня вече" (Евр. 10:16-17). Всички тези процеси промениха духовния ми живот. С помощта на библейските си знания успях да създам ред в хаоса на живота си. Чрез вяра в Христос продължих да се утвърждавам "чрез Неговия Дух във вътрешния човек" (Еф. 3:16). Сега стремежът ми е да намеря моята индивидуалност в Христос, също и да изграждам Христов характер в себе си.
Дойде времето, когато всичко, което бях трупала като проклятие върху проклятие в моята душа и тяло, се заличи в Христос. Бог продължава да ме променя и благославя. Очаквам чрез Божията милост животът ми да бъде поредица от благодат върху благодат, защото избрах да слушам и пазя Неговото Слово. Пустинята, през която преминах, ми напомня описаните в книгата "Песен на песните" чувства между Христос и Неговата невяста. Както Израилският народ е дошъл от пустинята, подкрепян от божествената сила и благодат, така и аз бях изведена от пустинята, като се опирах с доверие на своя възлюбен Иисус Христос. "Коя е тази, която идва от пустинята, като се опира на възлюбения си?" (Пес. 8:5).
Когато изцелява паралитика, Спасителят казва: "Чедо, прощават ти се греховете." Прощаването на греховете е източник на здравето и на спасението, награда за покаянието. Покаянието пък е изцеление, което унищожава греха. То е небесен дар, чудесна сила, която по Божията благодат побеждава могъществото и строгостта на законите. Покаянието е достъпно за всеки грешник, то не отхвърля никого, а всеки един съзижда отново, защото е горнилото за очистване на греховете. Раната и лекарството са като греха и покаянието: раната е грехът, лекарството е покаянието. В раната е гнилостта, а в лекарството е очистването от гнилото. В греха има смрад, безчестие, осмиване, а в покаянието - надежда, свобода и очистване от греха. Не ми казвай: "Съгрешил съм много, как мога да се спася?" Ти не можеш, но твоят Господ може - може по такъв начин, че ще изтреби всичките ти прегрешения. Слушай внимателно думите ми: Господ унищожава греховете та-ка, че не оставя и петънце от тях, нито следа. И с връщането на твоето здраве ти дарява благочестие, с освобождаването от наказанието ти дава праведност и превръща съгрешилия в равен на онзи, който не е съгрешил. Защото Той заличава греховете и прави така, че грехът
повече не съществува и сякаш никога не е съществувал - всъщност изцяло го унищожава (ако наистина се покаеш, отхвърлиш греха и се гнусиш от него). И така, нека се отвърнем от греховния път, по който сме се лутали. Защото ще дойде мигът, когато животът на този свят ще свърши, и тогава няма да имаме време нито за подвизи, нито за придобивки. Когато свърши жизненото състезание, няма да можем да мислим нито за наградите, нито за първенството и славата.
Настоящето е време за покаяние, бъдещето е време за съд. Сега е времето за подвизи, занапред е време за венците на славата. Сега е време за труд, занапред - време за успокояване. Сега е нужна изнурителна дейност, по-късно трябва да дойде възнаграждението. Станете, умолявам ви, станете и ме послушайте. Живяхме по плът, нека накрая да заживеем по дух. Живяхме в удоволствия, нека се решим да поживеем и в добродетели. Живяхме в нехайство, нека да заживеем в покаяние. Защо се гордееш ти, който си пръст и пепел? Защо си надменен, човече? Защо вдигаш високо челото си? Защо се надяваш на славата на света и на своето богатство? Ела с мен на гробището, моля те, и нека видим тайнствените неща там: природата ни се разпада, костите са оголени, телата са изгнили. Ако си мъдрец, проумей. Ако си разумен човек, кажи ми, в името на Бога, кой там е цар и кой е от простолюдието, кой е благородник и кой роб, кой е мъдрец и кой невежа? Къде е красотата на младостта, къде е приятният поглед, къде са миловидните очи, къде е изящният нос, къде са огнените устни, къде са красивите скули, къде е високото чело? Не е ли пепел всичко? Не е ли прах? Не е останало само дим? Не е ли всичко зловоние и пръст, проядена от червеи? Не е ли всичко смрад?
Нека помислим за това, братя, нека си представим последния ден докато има време, да се отвърнем от пътя, по който досега сме се лутали. Ние сме изкупени със скъпоценната кръв на Христос. За тебе, човече, Бог се яви на земята и нямаше място, където да преклони глава. Става чудо! Осъдените водят Съдията на съд. Животът се приобщава към смъртта. Творецът е бит от творението. Този, Когото не могат да погледнат висшите ангели, търпи поругание от роби, прикован е на кръста, дават Му да вкуси жлъчка, смесена с вино, пробождат Го с копие и е положен в гроб, а ти, о, човече, си безразличен, ти дремеш и пренебрегваш всичко това! Не знаеш ли, че дори ако беше пролял цялата си кръв, ти не би постигнал нищо? Защото са различни Кръвта на Господа и кръвта на роба (т.е. на Твореца и на сътворения). Изпревари края на твоята душа с покаяние и обръщение, защото покаянието има сила само на земята - в ада то е безсилно. Покаянието отваря небето за човека, въвежда го в рая, побеждава дявола. Грешен ли си? Не се отчайвай. Ако всеки ден съгрешаваш, всеки ден се покайвай. Нали постъпваме така със старите къщи - когато има нещо развалено в тях, изваждаме гнилите части и слагаме нови, т.е. не преставаме да се грижим за ремонта на жилищата си. Същото трябва да правим и със себе си: днес си овехтял от греха? Обнови се чрез покаяние.
"Може ли - ще кажеш - този, който се е покаял, да се спаси?" Разбира се, че може. Дори целия си живот да си прекарал в грях, ако се покаеш, ще бъдеш спасен. Откъде става ясно това? От човеколюбието на твоя Господ. Нима само на твоето покаяние се надявам? Нима само твоето покаяние може да унищожи тежките пороци? Ако съществуваше единствено твоето покаяние, щеше да те принуди справедливостта да трепериш. Но с твоето покаяние се съединява милосърдието на Бога, а то няма граници, и думите не могат да обяснят Неговата благост. Морето, макар да е голямо, има предели, а Божието човеколюбие е безпределно. Казвам го не за да ви направя немарливи, но за да пробудя във вас най-живото усърдие за покаяние. Ако си грешник - влез в църквата, за да изповядаш греховете си. Ако си праведник - влез в църквата, за да не изгубиш праведността си. Уедини се поне за час, остави всичките си житейски грижи, събери мислите си и строго изпитай своята съвест: къде си съгрешил в ума си, думите и делата си? В какво си съгрешил пред Бога и пред своите ближни? Разкай се, тъжи и плачи за своите грехове, а главното - вземи твърдо решение да не ги повтаряш вече. И когато се подготвиш по този начин, моли се, покайвай се и знай, че ще получиш прошка от Господа. Трябва да се покайваш безрезервно, тъй като често се случва, когато си признаваме някакъв грях, да започ-
нем да се оправдаваме, да прехвърлим вината върху другите. Не забравяй, че като обвиняваш не себе си, а другите, ти вече не се изповядваш, а осъждаш ближния. Излиза, че идваш при Бога с един грях и си отиваш с два, идваш грешен и си отиваш още по-грешен. Но когато без срам, безрезервно се покаеш, получаваш прошка и благословение от Бога и си отиваш с мир. Сега, след като си се покаял, остава да изпълниш най-важното и най-необходимото: занапред да не грешиш и да поправиш предишните си престъпления. Първо, ако имаш вражда с някого, помири се с него и му прости, защото Господ казва: "Ако простите на човеците прегрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас. Но ако вие не простите на човеците прегрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите прегрешения" (Мат. 6:14-15). Второ, ако имаш с някого греховно приятелство, ако изпитваш към някого престъпна любов - отхвърли ги. Трето, ако си обидил някого, ако си взел нещо чуждо, върни го, непременно го върни (ако не е възможно непосредствено, тогава чрез трето лице или чрез Църквата). Ако не изпълниш всичко това, изповедта ти вече няма да е изповед, а празнословие. В сътворението на вселената Бог е показал всемогъщата Си десница, в изкуплението Той е открил любвеобилността на бащинското Си сърце.
В Израел има малък град, който в Библията се нарича Магдала. Искам да ти разкажа за една жена от този град. Тя се казва Мария Магдалина, т.е. Мария от Магдала. Някога Мария е била нещастна жена, изпаднала в зависимост от дявола. Не знам, може би е гадаела, била е нещо като екстрасенс или пък е правела на хората хороскопи, но с каквото и да се е занимавала, тя се обърнала към Господа и Иисус Христос я е освободил от злите духове. От радост, че Господ я е спасил започнала заедно с майката на Иисус и другите жени да помага на Него и апостолите във всекидневното им служение. Много чудеса е видяла тя, много прекрасни притчи е чула от Иисус.
Мария Магдалина става свидетел на тържественото Му влизане в Йерусалим, когато тълпи от хора Го приветстват: "Осана на Давидовия Син!" и постилат под краката на магаренцето, което язди, дрехи и пал мови клонки. Но тя става свидетел и на най-страшното събитие в историята на света: разпъването на Господ Иисус. Мария Магдалина горчиво плаче, че Този, Който я е спасил от гибел, като е простил всичките й грехове и е изпълнил живота й с радост и смисъл, умира на позорния кръст. След разпятието заедно с другите жени тя повива тялото на Иисус в плащаницата и присъства, когато Го полагат в гроба.
Рано сутринта, в първия ден от седмицата, Мария идва на гроба заедно с другите жени, за да помажат тялото на Иисус с миро според тогавашния обичай. Но гробът се оказва отворен. Камъкът е отместен! Жените веднага извикват учениците на Иисус. Когато идват, те се убеждават, че тялото на Иисус Го няма. В недоумение си отиват, а Мария остава при гроба и плаче. Изведнъж вижда ангели, които я питат защо плаче. Отвръща им, че някой е взел тялото на нейния Господ и тя не знае къде са го отнесли. В този момент Мария вижда един Човек, Който също я
пита защо плаче. И когато я назовава по име, тя Го разпознава! Иисус е жив! Тази неочаквана вест превръща нейната печал в радост, унинието й - в ликуване, скръбта й - в утешение.
Не знам дали Мария си е спомнила думите на Иисус: "Блажени са тези, които плачат, защото ще се утешат", но тогава те стават за нея реалност. Блажени са, т.е. щастливи са тези, които сега понасят страдания, - те ще намерят утеха в Господ Иисус. Христос възкръсна! Христос наистина възкръсна! Две хиляди години християните в целия свят се поздравяват с тези думи. В тях намират радост и утешение.
ВОДОРАВНО: 1.Ден от седмицата, в който Христос възкръсна 7.Потомък на Гад, началник в своето племе (Числа 2:14) 8.Река в Русия, приток на Сев. Двина 9.Син на Хус, правнук на Ной (Бит. 10:7) 10.Човек, който е изпратен да говори Божието Слово на Неговия народ 14.Ароматно растение, вид минзухар, използвано като подправка (Пес. Пес. 4:14) 20.Граничен град на Исахаровото племе (Ис.Нав. 19:22) 22.Долина, разположена между Галилейското езеро и залива Акаба (Ис.Нав. 18:18) 23.Пристъп от затруднено дишане, задух 24.Един от синовете на неприятеля на юдеите Аман (Ест. 8:9) 25.Холандски живописец (1582-1642) 27.Вид данък (Мат. 17:25) 29.Френски микробиолог, сътрудник на Луи Пастьор (1853-1933) 30.Арабска халифска династия (661-750) 33.Село в Шуменско 35.Единица мярка за електропроводимост 36.Природно явление, което за първи път се явява след потопа и става белег на Божия завет с Ной (Бит. 9гл.) 38.Храна за добитък от едросмлени зърнени култури 39.Моавка, чието име носи книга от Ст. Завет 40.Псевдоним на ген. Столетов 42.Паричната единица на една страна 43.Древни жители на Огнена земя 44.Виден израилтянин, който заедно с Аарон държи ръцете на Мойсей в битката с амаличаните (Изх. 17гл.) 45.Златни или сребърни римски монети (Откр. 6:6) 47.Музикален състав от трима изпълнители 48.Най-северният град на Израил, завзет от племето на Дан и преименуван на негово име 50.Животни или растения, които се срещат само в определени географски области 52.Устойчиво светлосиньо багрилно вещество за тъкани ОТВЕСНО: 1.Произведение на Джош Макдауъл (Изд. Нов Човек,1997г.) 2.Управител на царския имот по времето на цар Езекия (Исая 22:20) 3.Дъщеря на Яков и Лия (Бит. 30:21) 4.Един от градовете, където се заселват потомците на Семей (1 Лет. 4:29) 5.Древна шумерска държава с едноименна столица 6.Пристанищен град в съвременен Израел (в Библията - Йопия) 10.Название на глава от Библейска книга с химни 11.Върховно египетско "божество" на слънцето 12.Американски писател есеист (1905-1970) 13.Титла на етиопски княз 15.Братът на Мойсей, първосвещеник в Израил 16.Област в римската провинция Азия, посещавана от ап. Павел (Деян. 18:23) 17.Единица мярка за йонизиращо излъчване 18.Планинска верига на източния бряг на Мъртво море, където е бил разположен последният лагер на Израил преди влизането в Ханаан (Числа 33:47-48) 19.Природа, действителност 21.Немски писател - "Йосиф и неговите братя" (1875-1955) 24.Вид крокодили, обитаващи Южна Америка 26.Стара марка руски автомобили (1924-1934) 28.Първенец 31.Гняв, ярост 32.Семейство влечуги от разред гущери, живеещи в Америка 34.Инициалите на град в Северен Израил, близо до Лаис (Дан) - Съдии 18:28 37.Според древногръцките предания - голям остров, потънал в Атлантически океан преди хиляди години 41.Моавски град (Амос 2:2) 46.Химически елемент 49.Древен арменски град, столица на Анийското царство 51.Нота
Речник: Ани, Ендем, Лагош, Лар, Пинега, Ру, Омаяди, Цианин По Библията на ББД
ВОДОРАВНО: 1.Летописи 8.Юм (Дейвид) 9.Лаван 10.Бадем 12.Ла 13.Онагер 15.Вул 16.Тар 18.Кифа 20.Вар 21.Оловина 23.Налими 24."Те" 26.Дина 27.Отмора 30.Данни 31.Па 32.Ана 33.Кръв 35.Диск 37.Ати(Бартоломео) 38.Амалик 40.Олово 42.Ясон 45.Ван 46.Вир 47."Рир" 48.Асаренан 51.Шака 52.Ава 53.Руно 55.Ар 56.Далила.
ОТВЕСНО:1."Любов, която да даряваш" 2.Емануил 3.Олег 4.Памет 5.Ив(Артър) 6.Сал 7.Инат 11.Далфон 14.Равнина 17.Раама 19.Авадон 22.Илирик 25.Етаним 28.Мнаса 29.Вавилон 31.Път 34.Раковина 36.Клон 39.Ил 41.Варава 43.Сисара 44.Оракул 47.Ре 49.Рани 50.Нард 54.Ол 53.Аз
¬˙‚ ‚ ÔÓÎÂÚ̇ڇ ÌÓ˘ βΡÌË ÓÚ ÁÌÓÂÌ ‰˙ı Ë Á‚ÂÁ‰ÂÌ Á‚˙Ì Ò˙ÌÛ‚‡ıÏ ÌËÈ “‚ÓÈÚ ‡ÌË 2 Ë ÚËıÓ Ô·͇ıÏ ̇ Ò˙Ì. ÕËÈ Ô·͇ıÏ Á‡ “· ̇ Í˙ÒÚ‡ Á‡ Ò· ÒË Ë Á‡ Ò‚ÂÚ‡ Á‡ Ò‚ÓÈÚ ˇÒÚÂ·Ó‚Ë Ô˙ÒÚË, 2 Ë ÒÚ‡Ë Í‡ÏÂÌÌË Ò˙ˆ‡. » ÂÚÓ, ÛÚÓÚÓ Â Ò‚ÂÊÓ, ·ÎÂÒÚˇÚ „‡Ï‡‰Ë ÓÁÓ‚ ˆ‚ˇÚ; ‚˙‚ ÏΘÌÓ-ÒËÌˇÚ‡ ·ÂÁ·ÂÊÌÓÒÚ 2 ˇÚ‡ ÓÚ „˙Î˙·Ë ÎÂÚˇÚ. » ·ËÈ ‚ Ò˙ˆ‡Ú‡ ÌÂÊ̇ ÒË·, Ë ÌËÈ ÔÓÒÚˇχ ˙ˆÂ ‚ ÏÓÎËÚ‚Ë Ê‡‰ÌË ‰‡ ÔÓÏË΂‡¯ 2 ‰Âˆ‡Ú‡ —‚ÓË, Ó ’ËÒÚÂ.