Няма общоприето определение за живота. Причината според мен е, че за всеки човек самото живеене е нещо различно. Привидно притежаваме едно и също нещо, а на практика е различно. Всъщност качеството на това, което се нарича живот, е различно, понякога толкова, колкото празното се различава от пълното или адът от рая. Разбира се, говорим за вътрешния живот на всеки човек.
Но не само хората, а и растенията и животните също имат живот. Когато мислим за тяхното съществуване, осъзнаваме по-високото ниво на своето. Животът на растенията изглежда пренебрежително нисш. Сигурно затова, когато искаме да принизим нечие съществуване, казваме: „Той не живее, а вегетира.” А хора със силно развити първични инстинкти понякога чуват за себе си неприятната дума: „Животно!” Но и „по-благородната” част от човечеството е доста пъстра. Все пак в нея могат да се разграничат две основни групи: 1. Хора, които развиват духовния си живот върху общочовешките ценности, но не притежават свръхестествен живот, т.е. нямат общение с Бога. 2. Хора, които имат свръхестествен живот благодарение на взаимоотношенията си с живия Бог - Отец, Син и Светия Дух.
Първите са добри хора, които зачитат ближния. Вторите се жертват за ближния – единствено те имат наистина високо качество на живота, което радва самите тях, за което благодарят хората около тях и което е угодно на Бога. При това, ако човек иска, то може да става все по-добро и по-добро. Само това качество удовлетворява хората. Добрата вест е, че то е достъпно не единствено за първата група - хората с общочовешки ценности, - а и за тези, чийто живот сега наподобява растителния или животинския. Не е нужно постепенно издигане в „йерархията” – от „растение” към „животно”, после към човек с християнски ценности и накрая към човек със свръхестествен живот. Чрез свръхестествената намеса на Бога е възможен скок на найвисокото стъпало от всяко от по-ниските. А след като сме на най-високото, можем да бъдем сигурни, че ще живеем вечно. Тогава животът ни придобива още по-високо качество, тъй като се доближава до самия Бог, до онзи Живот, който сега познаваме малко, но ще познаем напълно във вечността.
Още Платон твърди, че се разрушава онова, което е съставно, т.е. е съставено от различни елементи. А вътрешният живот на човека е някаква, както казват философите, „цялост”, някакво единство, което се образува около нашето Аз, около нашата ос, около нашата личност. И не съществуват отделни тухлички, от които то е построено и които после биха могли да се разпръснат в различни посоки. Във вътрешното ни естество ги няма онези материални елементи, от които например се състои нашето тяло и които благодарение на определени
их искал да обърнем внимание на християнското учение за бъдещата съдба на човека. Богословите го наричат есхатология, от гръцката дума есхатон – край. Това е учение за края на житейския път на човека. Възгледът, че цялостният човек не умира след смъртта на физическото тяло и някакво духовно ядро от него се съхранява, не е привилегия на християнството, а е широко разпространена, универсална представа. Безсмъртието на душата, нерушимостта на нашето Аз – това е част от естествената структура на човешкото същество. Това е нашата природа. И именно по тази причина човек подсъзнателно не вярва в своето пълно унищожение. Той не може да си представи дори какво е “нищо”, защото на неговото Аз, което е центърът на неговата личност, е дадено съзнание за нерушимост.
физико-химични, биологични процеси се разпадат и всеки намира мястото си другаде. Ето защо найвеликите умове на човечеството са обосновавали и приемали тази идея всеки от своята позиция. И така, от Платон до Шрьодингер, от древните индийски текстове до съвременните философски концепции и особено в светлината на революцията в медицината, благодарение на която е станала възможна реанимацията, т.е. връщане на хората оттам, откъдето преди не е било възможно, всичко това се отнася към естествената природа на човека. А християнските учения излизат отвъд пределите на тази природа. Ако се обърнете към християнския православен Символ на вярата, там няма да намерите думите: „Вярвам в безсмъртието на душата.” В Символа на вярата е казано така: „Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.” Или смъртта е предстоящо възкресение на мъртвите. Това е било и остава принципното различие между християнското учение за есхатон, християнската есхатология и есхатологията на всички останали философски концепции и религиозни учения.
За индийската или гръцката философия или за някои, може би, теософии освобождението от материята е цел, спасение и то изглежда много съблазнително. Мисля, че тук са излишни повече обяснения, защото нашата плът, нашата материална част е немощна. Именно тя страда, тя ни изкушава, тя е слаба, тя е отегчена. А за църковното съзнание това е само едната страна на въпроса. Всъщност “развъплъщаването” на човека е не само освобождение от немощта на плътта, но и ограбване на човека, защото той е замислен като същество, което се е вписало, враснало се е в плътското мироздание. „Аз съм връзката на световете” – казва поетът1. Значи в нас се събират и физическият свят, и химическите тайни, и всички елементи, от които е създадено мирозданието. Духът чрез нас сключва съюз с цялата природа - нежива и жива. И би било грешка от християнска гледна точка да се приема безусловно знаменита гръцка концепция сома сема, което означава: „Тялото е гробница.”
Тялото, казва апостол Павел, е храм на Светия Дух. А щом е храм, значи е нещо свещено. Тогава природата е не просто някакво изпитание за нас. Тялото е не просто нещо, което трябва да ни потиска - с камък на шията, а после духът полита като птица. Не... Тук има някакъв велик замисъл. Това е въплътено същество! Духът, който трябва да стане по думите на поета месия на природата. В Библията е писано, че Господ ще събуди “спящите в пръстта на земята” (Дан. 12:2). Там четем, че когато се пробудят, т.е. станат от земята, умрелите ще възсияят като звезди и ще придобият нов живот. Но не чисто духовен, безплътен - те най-накрая ще се превъплътят. Човек е създаден по принцип като въплътено същество. С това трябва да завърши неговата история на земята. И ако смъртта на тялото е моментът на “развъплъщаване”, не можем да смятаме този момент за венец и финал на нашето битие. Финалът е възкресението от мъртвите и животът в бъдещето.
Вие, разбира се, може да попитате: “Що за ново въплъщение е това?” Това е новият етап от развитието на човека в света. Защото то е изминало няколко важни етапа. В началото е съзиждането на структурата. Помните, че в Библията е казано: „Земята беше неустроена и пуста; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата” (Бит. 1:2). Бог създава структури, които се противопоставят на хаоса. После Той казва: „Да произведе водата... одушевени същества” (Бит 1:20-21). Създава се нещо ново, небивало дотогава във вселената – живи съ-
щества, които в още по-голяма степен побеждават хаоса. И накрая идва разумното същество, надарено с образ и подобие на Твореца – човек в плът. Той трябва още повече да обуздае хаоса. Но отначало - ненапълно, не докрай. И когато явяването на Месия в света обръща тайните лостове на еволюцията на човечеството и мирозданието, човекът тръгва към нова, последна фаза от развитието си. Това обаче също е телесна фаза. Апостол Павел пише за това, че човек ще има духовно тяло – сома пнеуматикос. Какво означава духовно тяло? При разрушаването на материалното тяло се съхранява някакво друго тяло, дълбинно, което в бъдещето трябва да роди нова форма като семето, което е заровено в земята. Но тук еволюцията вече не е просто биологична или психична, а и етична, защото бъдещото състояние на човека в голяма степен се определя от неговото развитие на земята. Ето защо за нас са толкова важни постъпките, мислите, думите на човека в този свят. Няма да говорим за това с правни термини – наказание и поощрение. Те нямат място тук. Става дума за естествените последици от това, което е вътре в нас. И ето, стигаме до завършека на този въпрос, до самата същност на нещата. Човекът, попаднал в необичайни условия, когато не разполага с привични начини да се изразява, да живее и да действа, може да съхрани своето Аз само когато то е дълбоко, духовно, наситено и богато. Дребнавият човек, когато се окаже изолиран от привичния живот, страда дълбоко, не си намира място. Неговата душа е “ембрион”, тя не е развита. Нека си представим какво става с човека, когато умре. Той носи със себе си всичко, което има, което е натрупал. И това е много важно, защото от него се състои нашата личност. За него трябва да мислим днес.
Когато Платон казва, че целият живот е подготовка за смъртта, той, разбира се, изразява един парадокс. Парадокс! В прекия смисъл не можем да го разберем, но в него има нещо. Има някакъв смисъл. В края на краищата нима ние не знаем, че смъртта ще настъпи? Знаем. Нима човекът не е длъжен да размишлява за това, което предстои? Длъжен е. Това е естествено за мислещия човек. Животът на бъдещия век – това не са нашите далечни потомци. Не са нашите, така да се каже, нишки, които се простират в бъдещето. Това сме всички ние, цялото човечество. И накрая, последно и практически. Как самите ние да се подготвяме за смъртта? Как да се отнасяме към хората, които са обречени или умират? Трябва ли да кажем на човека, че е неизлечимо болен и ще умре? Въпросът е поставен прекалено абстрактно. Все пак тук много зависи от това, що за човек е той. И решението вземат роднините и близките, като знаят, че изходът е само един. Всъщност никоя медицина никога не може да даде пълна гаранция, че човекът е обречен. Но все пак по принцип той трябва да знае. Защо ли? Защото може да се подготви вътрешно. Чрез молитва, чрез прошка на тези, които са му сторили зло… Случаите, когато смъртта застига човека изведнъж, предизвикват у мен дълбоко неудовлетворение и тревога. Спомням си, разговаряхме с един човек в болницата. Така да се каже, съвсем спокойно, весело, за различни неща. Изведнъж той се закашля, падна и почина. Някои хора биха завидели на такава безболезнена смърт. Но духовно ми се видя някак незавършена, защото човекът сякаш не беше готов. Дългогодишната ми практика показва, че участта на хората е много различна. За едните свещеникът отслужва с необичайна лекота в сърцето, дори с някакво празнично усещане. Въпреки че човекът може би е близък, роднина, празник е. А за други – като че ли тегли някакъв страхотен товар, сякаш някаква жилава среда се съпротивлява. Сякаш “изпотрошеният” дух витае наоколо в състояние на мъчение, което неволно се предава на всички присъстващи. Излиза, че отговорът е: може би трябва да се казва. Но ако все пак виждаме, че човекът е толкова крехък и няма да издържи тази истина, нужно е не да го лъжем, а да му я кажем по друг начин. Сократ, когато приятелите му плакали в деня на неговата смърт, казал нещо такова: „Защо плачете, глупачета? Нима не знаехте, че и преди съм имал смъртна присъда?” Всички ние имаме смъртна присъда, всички ще умрем рано или късно.
Вероятно трябва да кажем на човека: “Земният живот свършва, но животът за теб няма да приключи. Затова трябва да бъдеш готов.” Един светец дори препоръчва веднъж в годината да се подготвяме за смъртта. Изключително полезно е да смятаме, че точно този пост е последният в живота ни. Какво трябва да направим? Да върнем дълговете си, да изпълним това, което не сме свършили, да се помирим с тези, с които сме в конфликт, да действаме така, сякаш имаме време, но то вече е ограничено. И… това е като скок в бездна, но бездна, която ни посреща нежно и ласкаво. Бездна, в която няма да потънем, а ще плуваме, въпреки че е страшно да скочиш. Когато средновековният човек се е научил на културата на смъртта, той, разбира се, е постигнал много. Когато при умиращия идват деца, роднини и той с четене на молитви, със запалени свещи тържествено се прощава с тях, човекът разбира колко свещен и важен е този миг! Това не са някакви гнусни, така да се каже, някакви чужди, болнични стени, където протича определен физиологичен процес и смъртта е принизена, където сред апарати и инструменти свещеният й характер всъщност изчезва. Но дори и в болница е възможно да се създаде друго, свещено отношение към живота. И накрая още нещо, което се отнася до всички ни. Колкото по-одухотворен и пълен е животът ни тук, на земята, днес, толкова по-свободно и спокойно ще вървим към този преход. Всъщност човек носи в себе си чувството за своята вечност. И възкресението на мъртвите е кодирано още тук, в нашия живот, защото тогава личността ни ще получи пълнота и възможност за действие, но нали това трябва да бъде личност, а не някакъв зародиш, не ембрион на личността. Има поговорка: „Бог казва: “В каквото заваря, в това и ще съдя.” И тайната на нашия ден и час остава непозната за нас. Това е много мъдро, защото човек винаги е безгрижен. Ако биха ни казали, че това ще стане еди-кога си, щяхме да отлагаме. А трябва да осъзнаем, че всеки ден и всеки час е дар, Божи подарък и че ние сеем Вечността в своята любов, в своя труд, в своето творчество. 1
Г. Державин в одата “Бог”.
Ето защо призивът към съзидание и към добро е едновременно и призив към Вечността. И когато дойде последният ни час, ако духът ни е достатъчно укрепен, лесно ще преодолее онова препятствие, което ни отделя от другите светове. Новороденото, ако можеше да мисли, вероятно би сметнало раждането си за смърт. Защото самото раждане за детето наподобява агония. Но след тази агония се открива ново битие. И след нашата смърт се открива Вечността. Познавах хора, които наистина не се страхуваха от смъртта. Всички те имаха нещо общо: чувстваха, че дългът им на земята е изпълнен. Бяха отдали всичко, което са могли да отдадат. Така у тях се бе създало онова усещане за зрялост, за готовност. Чувстваха се като зрял плод, който може да падне спокойно. И в светлината на този труд, на това добро, творчество и самоотдаване можем да говорим, че смъртта всъщност не съществува, че като се трудим истински, духовно и в материалния свят, ние работим за Вечността. Каквото и да мисли човекът за това, такова чудо като човешката личност не може да пропадне в създадения от Бога огромен космически дом. Всичко участва в това висше съзидание. Всичко има свой разцвет. Ето защо казваме: “Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век.”
ъпросите за живота и смъртта са най-вълнуващи за човечеството. През вековете те неведнъж са били предмет на изследване. Резултатът винаги е един и същ: трябва да се приемат като аксиома, не е нужно да се доказва тяхното съществуване. За тези, които не се придържат към възгледа на креационизма, т.е. че животът е даден от Бога, въпросът за произхода на живота остава открит: „Някои факти ни дават представа за условията, при които може би се е зародил животът, но механизмите, по които неживото е станало живо, все още са неуловими.”1 Но тук ще ни интересува не произходът на живота, а протичането му, процесите в него и продължението му. Ще разгледаме конкретно живота на хората, а не биологичния живот изобщо. Всички са съгласни, че животът е дар. Но не всички казват от кого. Хората го ценят и го обичат, без да зачитат неговия Източник. Мнозина се опитват да вземат всичко от живота тук и сега, без да осъзнават, че той има продължение и няма да свърши, тъй като Източникът му е вечен. 1
http://wapedia.mobi/bg/
Ще се опитаме да дадем кратко определение за живота. Той е даденост от Бога, постоянно развиващ се процес с две основни страни - умиране и раждане, - които се противопоставят и в които действат законите на смъртта и на раждането. Така е в биологичния, душевния и духовния свят. В Бит. 25:8 (СИ) четем: „Почина Авраам и умря в добра старост, престарял и наситен (на живот) и се прибра при своя народ.” Той живее 175 години. А Матусал е на 969 години, когато умира (Бит. 5:27). Вниманието ми тук досега винаги е било насочено към броя на годините. За Матусал не се казва как е изживял живота си, дали е бил удовлетворен от него, само разбираме колко години е живял и че е умрял. А за Авраам научаваме, че е бил „наситен на живот”. Само с една дума наситен - се дава пълна характеристика на един истински живот. И се откроява
разликата. Матусал е наситен на дни, а Авраам на живот. Защо? Авраам живее с Бога, животът му е изпълнен с вяра и дела, извършени според Божието слово. Затова той става баща на всички вярващи, образец за пълноценен живот, наситен с Божието благоволение, съпроводен със свръхестествена намеса като отговор на Авраамовото послушание. Има живот, който се свежда до биологично съществуване. Той е подчинен на лозунга: „Яж, пий и се весели, само това ще ти остане.” Такива хора съществуват, водени от страстите си, в пълна зависимост от тях. Те робуват на алкохола, наркотиците, блудството. Ето как ги описва Соломон: „Не бъди между онези, които
се напиват с вино, между невъздържани хора, които преяждат с месо, защото пияницата и чревоугодникът ще осиромашеят и сънливостта ще облече човека в дрипи, защото блудницата е дълбока яма и чуждата жена е тесен ров. Да! Тя причаква като за плячка и умножава числото на неверните между хората... Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия и жили като ехидна. Очите ти ще гледат чужди жени и сърцето ти ще изригва развратни неща; даже ще бъдеш като някой, който би легнал сред море, или някой, който би лежал на върха на мачта” (Пр. 23:20-35). Има живот на благополучие и благоденствие, който Бог предлага на израилския народ. „Днес викам небето и земята за свидетели против вас, че положих пред вас живот и смърт, благословенията и проклятията. Затова изберете живота, за да живееш, ти и потомството ти” (Вт. 30:19). Този живот означава умиране за езичеството, което предизвиква проклятие - постоянен страх за живота в битка-
които са дадени условията да притежават такъв живот, има периоди, когато го постигат и когато го губят. Причината е, че не го ценят. Струва им се, че не ги удовлетворява напълно, затова търсят нещо по-различно и го намират не в Бога, а отново в езичеството, което докарва отново проклятие. Защото идва един момент, когато човек се изморява от живота на благоденствие и благополучие, сигурност и безопасност и повтаря след Соломон: „Намразих живота, понеже тежки ми се видяха делата, които стават под слънцето; защото всичко е суета и гонене на вятъра.”(Екл. 2:17). Този цар притежавал живот, за който днес мнозина мечтаят, казва: „Намразих...” Защо го постига това разочарование? Отговор намираме в неговите изводи: „Не е във властта на човека и това благо - да яде, да пие и да наслаждава душата си от своя труд. Аз видях, че и това е от Божията ръка; защото кой може да яде и кой може да се наслаждава без Бога?” (Екл. 2:24-25, СИ) Дори да имаш всичко, без Бога то е суета. Доказва го историята на много народи и империи с техните идеолози, философи, политици, които бленуват за живот, когато всички ще бъдат щастливи, но така и
та с болести, стихии и бедствия, войни и безредици, несигурност и опасности, постоянно безпокойство. Това е живот на покорство пред Божиите наредби, което поражда благословение. Бог говори за благоденствието и благополучието, дадени по свръхестествен начин като дар за послушание на Неговото слово. „Хвани се здраво за поуката, не я оставяй; пази я, понеже тя е животът ти” (Пр. 4:13). В старозаветните времена животът се цени като дар Божи с всичките му характеристики на благополучие и благоденствие както за самия човек, така и за потомството му - богатство и слава, чест и мир, покой на земята. Това е всичко, което могат да си пожелаят всеки човек и всеки народ. В живота на израилтяните, на
не постигат целта си. Земният живот има само хоризонтални измерения, той не може да насити човешката душа в стремежа й към състоянието, което e изгубила, но към което интуитивно постоянно изпитва носталгия - състояние не на временно земно щастие, а на пребъдване в блаженство чрез общуването с нейния Творец. Бог дава отговора на това човешко търсене преди 2000 години в лицето на Христос. Той идва на земята и казва: „Аз съм пътят, истината и животът.” Вероятно тогава, както и днес, мнозина са се питали: „Какво иска да каже с това?” А всъщност Той няма нито къща, нито двор, дори „място, където глава да подслони”. Няма големи социални проекти,
нито геополитическа стратегия. Но нека чуем още от Неговите думи: “Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са онези, които ги намират” (Мат. 7:13, 14). Има вечен живот, който дава надежда за вечно блажено пребъдване на небето с Бога. “Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт към живот” (Йоан 5:24). Тук се говори за бъдещето, което става факт за всички, приели Иисус. „Както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят. Но всеки на своя ред: Христос, първият плод, после при пришествието на Христос – тези, които са Негови” (І Кор. 15:22-23). За вече повярвалите в Христос започва един друг живот - в съотвествие с учението и реда на Църквата, който често се възприема като социален живот, както четем в Деяния на апостолите: „И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите. И страх обзе всяка душа, защото много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите. А всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо” (2:42-44). За съжаление, в последно време в църквите често идват хора, които се стремят поскоро да решат своя социален проблем, отколкото да търсят вечния живот. Едни искат изцеление, други освобождение от
някаква зависимост, трети да се сдобрят със семействата си или да придобият сигурност чрез верни хора, да намерят реализация като личности. Но това се оказва поредната утопия, ако не видят най-главното, заради което Христос създава Църквата – портите на ада да не могат да я надвият. Защото тези порти са смъртта, заредена със силното си оръжие – греха. “О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото? Жилото на смъртта е грехът” (І Кор. 15:55). Ако християните приемат вярата само за да имат благополучие, без да вкусят победата над греха и смъртта, стремяща се да унищожи духовния живот в нас, тогава трябва да се съгласим с ап. Павел: „Ако само в този живот се надяваме на Христос, ние сме най-много за съжаление от всички човеци” (І Кор. 15:19). Така и ересите в църквата възникват, защото църковният живот не може да разреши проблемите на старата природа, която ражда грях и престъпления (виж. Гал. 5:19-21). Аристотел определя живота като самозараждане на живата от неживата материя: бълхите и мишките се самозараждат в мръсното пране и хранителните отпадъци, червеите и мухите в разваленото месо и т.н. А ересите, както сочи църковната практика, се зараждат там, където на старата природа
се дава възможност да управлява религиозния живот. И ако определението на Аристотел днес предизвиква съмнение, то изобщо няма съмнение във факта, че за живота по плът няма по-добра среда от църковната, когато Христовият живот не е водещ за църквата. Единствено той е способен да умъртви плътското. Тогава отново възниква въпросът: възможно ли е човек още на тази земя да изпита истинското блаженство от един действително чист живот? Отговорът е да, но никой не може да го породи в себе си, както учените не могат в най-добрите съвременни лаборатории да създадат дори и една найпроста форма на живот. Отново стигаме до същия извод - животът е Божи дар. Този божествен живот, за който всички мечтаят, се получава чрез вяра. Но как да го получим? Отговорът е: „Който има Сина, има този живот, който няма Божия Син, няма този живот” (І Йоан 5:12). Още тук, на земята, съществува животът на Иисус Христос в нас. За него Той казва: „ Аз дойдох, за да имат живот и да го имат в изобилие” (Йоан. 10:10). При загуба на близки или уважавани хора често чуваме думите: “Той остана в сърцето ми.” За някои народи техните вождове останаха в живота им. Естествено, това е приемане като спомен, изпълнен с любов, като образец за живот, като подражание и стремеж да бъде постигнато равнището на тези хора. Но коренно различно е приемането на Христос като Личност, която има у Себе Си живот, с неговите закони за развитие и реализация. Такъв живот е възможен само чрез умиране и възкресение. Умиране на старата природа и възкресение на новата по образа на Този, Който живее в нас. Хрис-
тос говори за живот в изобилие. Слушал съм различни тълкувания на този израз, включително, че се има предвид живот във вечността. Хората не искат да признаят, че този живот съществува тук и сега живот, който е дошъл преди 2000 години, който е отражение на небесния живот с неговото съвършенство и благост, живот, който прави човека истински щастлив и има продължение във вечността. Евреите са очаквали революция, бунт, свобода от римското господство, а Иисус им говори за живот: „Дойдох да ви дам живот в изобилие. Но не можахте да го приемете.” Йоан пише: „В Него беше животът и животът беше светлина на човеците” (Йоан 1:4). Евангелистът говори за живот, озаряващ ума, защото носи светлина, която освещава мрака на нашите разбирания и философии: „И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син... Това писах на вас, които вярвате в името на Сина Божия, за да знаете, че имате вечен живот, и да вярвате в името на Божия Син” (І Йоан 5:11-13). Наситен от живот с Бога, Йоан казва: „и този живот е в Неговия Син”. По време на зараждането на гностицизма той прави всичко възможно, за да обясни на хората, че животът не е в знанието, а в Личността и тази Личност е Христос. Често говорим за покаянието, за раждането от горе, но разбираме ли, че изместваме центъра и насочваме хората към действието, не към Личността. Какво всъщност трябва да търсят те - покаянието или живота? Не в покаянието е животът, а в Сина, Когото или приемаш, или отхвърляш. Покаянието е само средство за доближаване до Личността и ако Христос прояви милост и подари прошка според молитвата на грешника Той проявява благоволение и се вселява в неговото сърце. Христовата личност носи в себе си живот и притежава пълнота във всички сфери - не само в исторически план, а и сега, в ХХІ век. Приемането на Христос е приемане на Неговия живот в нас. Раждането на Христос в нас е нашето раждане от горе. Както когато се ражда дете в семейството, това носи бурна радост. Но по-нататъшният ни живот, делата ни и плодовете нерядко говорят, че Христос е останал пренебрегнат в нашето сърце. Не защото
е безсилен в нас, а защото ние не се грижим Той да се открие в цялата Си пълнота в сърцето ни. Макар човечеството да прониква във всички сфери на битието, макар да познава атомната енергия и законите на генното инженерство, малцина се стремят да разберат новораждането, което притежава особена духовна енергия със своите закономерности на живота, получен от Бога още по време на земното ни битие. От тук идват мъката и неуспехът на християнския ни живот. Защото, ако има приемане, трябва да има и раждане, ако има раждане, трябва да се формират и взаимоотношения - не като съвместно съществуване, а като блажен живот, който носи пълнота и удовлетворение. Пълнотата обаче липсва, тъй като започва конфликтът между старата и новата природа. Защото Този, Който живее в нас, притежава воля, чувства, очаквания и всичко останало, което една личност притежава. Ето какъв е опитът на ап. Павел: „И сега вече не аз живея, а Христос живее в мен, а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен” (Гал. 2:20). Ще припомним определението за живота, с което започнахме. Това е процес на две противопоставящи се явления - умиране и раждане. Раждането на Христовия живот в нас и неговото разпростиране нямат предел на тази земя, животът не приключва тук. Ако приемаме, че животът е борба между старото и новото, смъртта вече не може да докосне новото, т.е. този живот, който става неприкосновен и никой не може да го грабне. Следователно от този момент ние преминаваме във вечен живот, тъй като смъртта е победена, тя вече няма власт над небесния живот, който е в нас. Процесът на нашето освещение, което е умъртвяване на старата ни природа и придобиване на нов живот според новия човек в нас, свидетелства, че ставаме наследници на този живот завинаги, както
на земята, така и във вечността. И никой няма да го разруши освен грехът, когато му позволим. Ще се опитаме да дадем кратка характеристика на този живот у хората, които са Христови. 1. Ап. Павел казва “ходих по откровение”, т.е. не според логиката и човешките мъдрувания. 2. Това е живот на пълнота в мир, радост и покой. 3. На истинско щастие, когато човек пребъдва в любов. 4. Този живот има свои закономерности на раждане и развитие. 5. Изпълнен е с мъдрост и познание, които нямат нищо общо с човешката хитрост и мъдруване. 6. Живот на дълбоко смирение пред Този, Когото обичаш, като доброволно подчиняваш своята воля на Неговата. 7. Живот на блаженствата: да плачеш когато другите се смеят, да се радваш, когато другите са в паника и тревога, да ликуваш, когато всички са в униние, да тържествуваш, когато всички капитулират, да си смел и храбър, когато всички треперят, да си смирен, когато глупавите се надигат, да мълчиш, когато има какво да кажеш, и да говориш, когато всички мълчат, да даваш последното, което имаш, с увереността, че не губиш, а печелиш, да имаш виделина пред себе си, когато другите се лутат в тъмнина. Това е животът на Христос, Който е в нас. Този живот не може да се изгради от човешкото греховно естество. Той се ражда и изгражда само в процеса на умиране и възкресение, в процеса на противодействие. Когато избираме Живота, смъртта отстъпва със своите закономерности грях и престъпление, които водят до наказание, страдание и вечна погибел. Ето защо ап. Павел пише: „Бог, Който е казал на светлината да изгрее от тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети светът с познаването на Божията слава в лицето на Иисус Христос. А ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас. Угнетявани сме отвсякъде, но не сме утеснени; в затруднение сме, но не до отчаяние; гонени сме, но не изоставени; поваляни сме, но не погубени. Винаги носим в тялото си
мъртвостта на Господ Иисус, за да се яви в тялото ни животът на Иисус. Защото ние, живите, винаги сме предавани на смърт заради Иисус, за да се яви и животът на Иисус в нашата смъртна плът. Така че смъртта действа в нас, а животът във вас” (ІІ Кор. 4:6-12). Ето как апостолът обобщава своя живот: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мен венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия ще ми въздаде в онзи ден” (ІІ Тим. 4:7-8). Павел живее и умира не наситен с дни (доста по-кратко от патриарсите), а наситен с живот от Христос и за Христос. Независимо от огромния му мисионерски труд, от многото написани Послания, от чудесата и знаменията, които Бог извършва чрез него, най-ценното за апостола остава животът на Христос, който се вселява, разтваря и разкрива в неговото естество от момента, когато приема Христос в сърцето си, до смъртта, с която Го прославя. Именно притежаването на този живот още тук, на земята, му дава свидетелство за живота в небесата и смелост да каже: „Имам желание да си отида и да бъда с Христос, защото знам, че това би било много по-добре...” Какво избираме днес? Аз бих желал на края на земния си живот в тяло да кажа заедно с Павел: “Времето на моето напускане настъпи. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Наситих се с живота на Христос и очаквам срещата с Него на небето.”
Отстъплението от Твореца в Едемската градина отвежда човечеството в тъмнината на езичеството, където образът на Създателя се разпада на малки парчета от многобройни идоли. Благодарствените жертви се трансформират в зловещи оргии, изтезания и убийства. Бялото става черно, а черното - бяло. Но сред дивата джунгла на окултизъм и суеверие, които покриват религиозното съзнание на хората, все пак се корени споменът за Всевишния и Неговите закони.
От поколение на поколение хората си предават тези закони на Вечността понякога като пословици и поговорки, понякога като предания и митове. При всеки народ те звучат по различен начин, но същността е една. Ние знаем общоизвестните истини, които чуваме от невръстни деца: не можеш да градиш твоето щастие върху чуждото нещастие; доброто винаги побеждава злото; каквото повикало, такова се обадило. В училище наричат това народна мъдрост. Тя предупреждава, че носиш неотменна отговорност за постъпките
си, че доброто има сила и окончателната победа ще бъде негова. Често заобикалящата ни действителност свидетелства за обратното: силата е на страната на богатия, на подлия, на злия. Но защо вековете не са изтрили тази надежда за справедливост, защо донякъде перифразираната истина от Библията - каквото посееш, това ще пожънеш - не спира да звучи? И то не само от амвоните, не само в църквите. Всеки човек, способен поне малко да наблюдава, размишлява и анализира,
се съгласява с нея. Божиите закони са неизменни и действат винаги, при всякакви исторически формации, през всички сезони. Творецът е създал физически и духовни закони. Първите Той открива на човечеството чрез учените гении, а вторите чрез родените от горе, онези, които умеят да чуват Светия Дух. Имената на тези „законодатели” са познати от всички: физиците Нютон и Айнщайн, астрономите Кеплер и Коперник, лекарите Пастьор и Мечников, апостолите Павел и Йоан, царете Давид и Соломон и мнозина други.
Всеки от тях е откривал за хората закони, всеки в своята област. Колко време посвещаваме на законите на естествознанието, когато ги учим в училище? Човечеството отделя много внимание на тях, от тях зависят удобствата в живота и процъфтяването на цивилизацията. Може да не знаеш тези закони, но от това тяхното действие не спира. Дори да не си спомняш закона за земното притегляне, пак няма да рискуваш да хвърлиш камък над главата си и да очакваш, че той ще полети в космоса. А законите, които определят нашата вечна съдба, не са удостоени с такова
внимание. Хората, които ги изучават, са много по-малко и не получават Нобелова награда за разработката и прилагането им. Възможността да се преподават духовните закони в училищата е ограничена, а на много места изобщо липсва. Хората не ги познават и не искат да ги познават. Но това не намалява тяхната сила, защото те действат не по-зле от законите на Паскал или фотосинтезата. И както камъкът може да счупи главата на невежата, който отрича съществуването на Нютоновите закони, така и възмездието ще сполети този, който не вярва в съществуването на духовната реалност. Ние твърдим, че използваме законите на физиката, химията, биологията. Всъщност имаме предвид, че съгласуваме действията си с тях, защото да промениш законите според собствената си воля е невъзможно. Но хората постоянно се опитват да „настроят” духовните закони според своите интереси.
Понякога обаче и църквите „приспособяват” Божиите закони, опростяват ги до нивото на битовите потребности. Най-много тук страда законът, наречен „за сеенето и жъненето”. Той се предава с примитивната формула: „Ти на мен, аз на теб.” Но такъв подход е неверен и заблуждаващ. В този духовен закон не става дума за трупане на материални ценности. Библията ни дава пример за велики сеячи, каквито са апостолите. Но кой от тях „жъне” дворци, злато, имот? Голямо изключение сред тях е естествената смърт от старост, а не от меч или разпъване на кръст. Този закон засяга отговорността на всеки пред Твореца за живота и служението му. Всеки има дар, талант, както порано са го наричали Божия искра. Но най-ценният дар това е животът, даден от Твореца. И задачата е да го използваме правилно.
Свидетели сме на една закономерност: животът на мнозина изтъкнати хора е нещастен и завършва трагично въпреки славата и богатството им. Зад външния блясък е скрито отчаяние. В повечето случаи това засяга тези, чийто талант се проявява в изкуството: поети, писатели, художници, музиканти, актьори. Ето няколко примера. Пушкин: бурни романи, сложни отношения с властта, нелек семеен живот, смърт на ненавършени тридесет и седем години. Гогол: терзания и търсене на Бога, противоречия и крайности в творчеството - от „Вия” до „Избрани места от преписките с приятелите”, жестоки, непонятни пристъпи и страх от смъртта. Достоевски: каторга, болест, зависимост от хазарт, нищета. Есенин: многобройни романи, скандали, заиграване с тайните служби, богохулство, убийство. Прочетете биографиите на още много знаменитости и ще видите корена на проблемите. Зад тези съдби стоят объркан семеен живот, отхвърляне на Бога,
опити творецът да спаси сам себе си, увлечение по тайни науки, прекалената алчност и гордост. Изкуството на XX век се е „прославило” с гръмки скандали, наркомания, пиянства и самоубийства. Векът, подвластен на средствата на масова информация, се опитва да порази зрителите и читателите с блясъка на аристократичната бохема, но зад цялата слава и богатство се крият осакатени съдби. Мнозина наистина талантливи хора се отдават в служение на алчността, похотта, гордостта. Лицемерно и лъжливо звучат спомените за тези, които са загинали вследствие на греха си: „Той беше творческа личност, затова пиеше”; „Духом й беше тясно в тесните рамки на общоприетия морал и тя търсеше забавления в любовните увлечения.” Може да чуете дори: „Талантът е проклятие.” Действително Божият дар, който не прославя Създателя, става проклятие. Животът без Твореца става проклятие. Тези хора са пред очите на всички, затова техните биографии толкова ярко илюстрират последствията от нарушенията на Божиите закони. Трагедията на „малките” хора обаче не е по-малка от трагедията на „великите”. Животът на всеки човек е върволица от престъпления срещу Божиите закони и натрупаните последствия от тях. Както и учудени възгласи: „Боже, защо?”, когато узрява посетият грях и идва време да се жънат плодовете. Една английска поговорка гласи: „Ста-
рите грехове имат дълги сенки.” Човекът вече е забравил кога е „подхвърлил” поредния камък на престъплението, а той пада и разбива неговия живот и живота на близките му. Освен Божиите закони съществуват закони, създадени от хората. Това са конституцията, обществените разпоредби, кодексите и т.н. С тяхна помощ човечеството се опитва да се съхрани като вид. През вековете са се предприемали какви ли не мерки за намаляване на престъпността: публични екзекуции, много жестоки наказания, мрачни каторги, заточения, доживотни присъди. Но престъпността не изчезва. И дори не намалява. Само Свещеното Писание е способно да промени и човека, и човечеството. Библията, този божествен кодекс, предупреждава всеки: „На човеците е определено веднъж да умрат, а след това настава съд” (Евр. 9:27). И този съд няма да съответства със законите на римското право или със съвременния Наказателен кодекс, или с Конституцията на САЩ. Едва ли там ще ни питат за Менделеевата таблица или за икономическите предпоставки при развитието на капитализма през XIX век. А всеки ще даде отчет за това, как е използвал Божия дар - живота даден от Създателя с всички таланти и способности. Докато имаме време, е нужно да изучим Кодекса на Вечността и да сверяваме с него своя живот. От него зависят не само седемдесетте или осемдесетте години от живота, който прекарваме в греховете си на земята, но и онова бъдеще, в което всеки от нас ще прекрачи след смъртта.
ещастието винаги сполетява някой друг, не нас. Тези, другите, попадат в катастрофи, загиват, боледуват от смъртоносни болести, загубват роднините си. При поредния преглед на новините обикновено се ужасяваме от мащабите на новата трагедия и като изключим телевизора, се връщаме към всекидневните си дела. Трябва да приготвим детето си за училище, да напазаруваме, а вечерта ще дойдат гости – чака ни толкова работа!
Натискаме копчето, изключваме екрана и оставяме чуждото нещастие, чуждите сълзи и отчаяние... Нашият живот продължава! Нима такова нещо може да се случи на мен или на моите близки?! Вероятно това е защитна реакция, а може би е просто равнодушие, но когато мъката нахлуе в живота ни, помита всичко по пътя си – всичките ни надежди, планове, мечти - разумът отказва да повярва на действителността. „Това е някаква
грешка, не може да бъде, не може да бъде!” Думите се откъсват от устните ни несъзнателно като заклинание, но от дълбините на душата се надига нещо и когато стигне до сърцето, избухва с болка, парчетата от която проникват в цялото ни естество – и ето вече не съществува вчера, нито утре, остава само денят, който завинаги е преобърнал живота ни. В един страшен миг прекрачваме линията, зад която остават тези, чийто живот е толкова прост и обичаен. Зад тази линия остават щастието, слънчевата светлина и целият ти изминал живот, а пред теб има страшна болка и празнота, която е невъзможно да бъде запълнена. Ако си представим мъките на ада, няма нищо по-страшно от този огън, който не гасне нито денем, нито нощем. Темата за смъртта не е обичайна. Това не е нещо, за което може да си поприказваш по време на чаша чай. Опитваме се да не мислим за нея, камо ли да говорим: прекалено е тежко. Смъртта е дисонанс в размерения ритъм на живота, то е черно, страшно петно, от което ти се иска да отклониш погледа си. Защо да говориш или да пишеш за нея? И без това има много проблеми. По-добре още веднъж да обсъдиш темата за музиката, толкова популярна през последните години, или пък проблемите за възпитанието на децата, но в никакъв случай смъртта. Наистина е така, но какво да се прави с хората, които са се сблъскали с тази мрачна реалност, които днес се измъчват под тежестта на нейният товар, които задават на себе си и на Бога безброй въпроси? Те живеят сред нас, носят в сърцата си болката от загубата, нуждаят се от утеха, подкрепа, надежда.
Те вече знаят истинската цена на живота и на смъртта, но това знание е прекалено тежко, за да го понесеш сам. „Нашата болка не може да бъде измерена или заставена да замълчи – разказват родителите на загинала в катастрофа дъщеря. - Опитваме се да се държим и да не плачем постоянно. Но всяка дума може да предизвика цяла верига от спомени и тогава е невъзможно да сдържиш риданията. Не можехме да сядаме заедно на масата, защото нейното място оставаше празно, не можехме да чистим апартамента, защото се налагаше да стигнем и до нещата в нейната стая, не можехме да празнуваме празниците – само ни напомняха за нашата самота. Най-обикновени неща ни причиняваха болка, всеки ден преживявахме отново загубата й.” Колко много са страдащите родители подобни на тези, които надживяват децата си, и сега всеки ден за тях е като малка война, у която трябва да победиш мъката си, да стиснеш в юмрук цялата си воля и да живееш. Да живееш, за да застинеш изведнъж, сред дневната суета в нетърпима болка. И тогава няма място за самоуспокоението или за доводите на разсъдъка, остава само тази черна пропаст на загубата, която сякаш те засмуква и не ти дава надежда за освобождение. А съществува ли такова освобождение? Нима може да изтръгнеш и да изхвърлиш сърцето си, без да усетиш? Джон Моузи, баща на загинала при автомобилна катастрофа 19-годишна дъщеря, казва: „Загубата на някого, когото много обичате, не прилича на болест, която може да бъде „преодоляна”. Тя прилича повече на ампутация на някоя част от вашето тяло – нещо, с което трябва да се научите да живеете. Ще куцате цял живот, но с Божията помощ може да станете хора, които се приспособяват по-добре към това.” Освобождение няма да има, но ще има надежда за среща с любими-
те хора на небето. „Най-тежките и страшни дни в живота са изпитание на вярата, когато се проверява доколко са здрави твоите убеждения. Има само два пътя: или да се довериш на Бога в това състояние и докато ридаеш, да се утешиш с Негово утешение, или да отхвърлиш всякакво доверие и да се затвориш в болката и отчаянието си” - казва д-р Джеймс Добсън. Нищо не можем да променим и дори не можем да обясним, но Бог ни е дал надежда в Сина Си и тази надежда е единственото, което всеки човек притежава. Тази надежда се простира над нас чрез синьото небе, където в непознатите простори, отвъд облаците Христос е приготвил място за всички, които Му се доверяват. Там отиват нашите близки и там ни очакват, „като броят небесните дни”, които остават до нашата среща. За тях са свършили страданията и проблемите, те са получили отговор на всичките си въпроси и сега ни очакват. Не е важно дали някой вярва в това, или не, то е факт и поради нечие неверие нищо няма да се промени, само ще се прибавят болка и сълзи. Майката на едно от загиналите в Минското метро момиче, казва: „Говоря с дъщеричката си, всичко й разказвам и се надявам, че думите ми стигат до нея, в небитието. Тя трябва да почувства моята болка.” Горката майка! Никой не й е разказвал за Бога и за Неговата любов и тя самата не е могла да каже това на своето дете. Сега, когато е загубила дъщеря си, сълзите я задавят, не знае как да се утеши, как да живее. Нима е по-просто и по-лесно да вярваш в „небитието”, отколкото в реалността на живота с Бога? „Небитието” ли се оказва краят на всеки живот? Към него ли се стремим и на него ли предаваме близките си? „Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление” – ни казва Библията (I Кор. 15:19). На нас, християните, е подарена удивителна възможност. Още тук,
докато живеем на земята, можем да имаме небесна гледна точка. И можем да я изразим, когато се сблъскваме със съвсем обикновени проблеми: вместо да направим скандал заради грубото отношение в поликлиниката, ние подаряваме на всички добро отношение; вместо да страдаме от несправедливостта в работата, спокойно доверяваме всичко на Бога. А когато дойде време на скръб, този нов светоглед може да промени хода на целия ни бъдещ живот. Никой не е застрахован срещу страданията: и християните, и невярващите хора са подложени на тъга, отчаяние, болка, но при вярващите въпреки всичко надеждата остава винаги – протегнатата за помощ ръка към давещия се в морето на скръбта, а при невярващите може да настъпи време на тъмнина и озлобление завинаги. Смъртта не пита и не дава време за разсъждения: или вярваш в Бога и се надяваш на среща в небето, или не, но тогава животът се превръща във вечно страдание. Надеждата не умира никога. Няма „небитие”, има вечен небесен дом, където отиват всички, които обичат и познават Бога, където няма повече мрак, скръб, сълзи и раздяла, където Господ ни приема в бащинска прегръдка. Какъв е този небесен дом? Може би там пътищата сияят от смарагд, а моретата приличат на небеса? Можем само да се досещаме за това, но в едно сме сигурни – нашите любими хора ни очакват там.
овцата майка ражда агне от породата, от която е взета наследствената информация. Това агне няма баща, но има три майки: от първата е взета генетичната информация, втората предоставя яйцеклетката, а третата износва плода. Това е сензация! Но не защото овцата е клонирана - човекът отдавна е запознат с клонирането. Еднояйчните близнаци на езика на биологията са също клонинги, защото носят идентична информация. Самата дума „клониране” говори за това. Градинарят, когато ашладиса плодово дръвче, всъщност клонира. Така става и с картофа - земеделецът сади семенен материал, а от него след това израства ново поколение картофи, които носят в себе си същата наследствена информация. Сензацията в случая с Доли не е в това, че тя се е появила на света, а в начина, по който е била създадена. За първи път учените успяват да създадат не от яйцеклетка, а от клетка потомство от типа на еднояйчните близнаци. От една клетка от кожата на вимето на овцата те Британското управление за оплождане и ембриология на човека даде разрешение за създаване на ембриони хибриди между човек и животно. Едногодишен лиценз за провеждане на изследванията получават два научни центъра - Университетът в Нюкясъл и лондонският Кингс колидж. В случай на успех получените от ембрионите стволови клетки ще станат експериментален материал за понататъшни изследвания в борбата с болести като Паркинсон и Алцхаймер. Според законите учените, притежаващи лиценз на Националния комитет по изкуствено оплождане и ембриология на Великобритания, имат право да работят с човешки ембриони до 14 дни след неговото получаване. http://news.ibox.bg/news/id_802621194 от 23.01.2008
В какво се състои ценността на човека? Леонардо да Винчи помества човешкото тяло в квадрат и кръг, за да улесни художниците, когато определят пропорциите при изобразяването на човека. В съвременния вариант кръгът е заменен от молекулата на ДНК във вид на пръстен, т.нар. плазмид. Такива структури се наблюдават при бактериите. Плазмидите са основен материал в съвременното генно инженерство.
В тази статия ще разгледаме технологията, свързана с понятията „клониране, стволови клетки, ембриони”. И ще се замислим как да се отнасяме към въпроса за клонирането. Клонирането на овцата Доли Смята се, че репродуктивното клониране започва през 1996 г. с появата на овцата Доли, която е създадена в Шотландия. Учените вземат клетки от кожната тъкан на вимето на овцата майка и отделят от тях ядрата, които съдържат наследствената информация. След това от неоплодени яйцеклетки на овца от друга порода премахват ядрата и им присаждат ядрата на клетките от вимето с наследствената информация. По този начин се получават яйцеклетки, които съдържат генетичен материал от клетките от вимето на друга порода. Така получената яйцеклетка въвеждат в матката на трета овца, която е преминала през хормонална подготовка. В определения срок
създават пълноценно агне. Всяка клетка на човешкия организъм носи в себе си пълен генетичен материал, но засега никой не е успял да създаде близнаци от клетка на кожата на човека. Учените съумяват да създадат овцата Доли едва след 277 опита, от които само четири бременности завършват с раждане. Резултатът е: две мъртвородени агнета, едното умира веднага след раждането и Доли. Но специалистите вече се съмняват в технологията на експеримента, защото през следващите години всички опити да произведат клонинг се провалят. Смятам за напълно несериозно заявлението на италианския лекар Антинори, който обещава с помощта на тази репродуктивна технология да помогне на бездетни семейни двойки. Той трябва да бъде честен: за да създаде по този метод едно жизнеспособно бебе, ще му трябват около 1000 съпружески двойки. Антинори предполага, че ще покаже на света първото клонирано бебе през 2002.
Клониране на човека Овцата Доли е първото в историята клонирано живо същество. Но как да се клонира човекът? Технологията за клониране вече съществува. Под микроскоп женската яйцеклетка се всмуква с тънък капкомер и се фиксира. С втори капкомер от нея се изсмуква ядрото. В тази яйцеклетка без генетична информация по същия път се въвежда наследствен материал от друга клетка. Като резултат се получава яйцеклетка, която съдържа нова генетична информация. Здравата, не обработена яйцеклетка съдържа само половината набор от хромозоми, т.е. 23 хромозома с генетичния материал на майката. Като се отделя ядрото от яйцеклетката и в нея се въвежда ядрото от клетката на друг орган от организма, се достига пълният хромозомен набор – 46. В лабораторията тази новоконструирана яйцеклетка се подлага на механично дразнене или въздействие на електрически ток с високо напрежение, в резултат на което започва самопроизволно делене на клетки. Делящите се клетки се
имплантират в стената на матката и като резултат се развива пълноценен организъм. Нормалното развитие на плода в епруветка „засега” е невъзможно. Клониране за лечебни цели Хората, които са преживели два или повече инфаркта на миокарда, нерядко се нуждаят от ново сърце. Но проблемът е там, че органите за трансплантация катастрофално не достигат. И учените отдавна вече работят над клонирането с цел лечение, т.е. опитват се да създадат клетки от органа, който е нужен на пациента. За тази цел от него се вземат клетки от определена тъкан. Премахва се ядрото с генетичната информация. След това се търсят жени, готови да пожертват яйцеклетки. Тези жени се подготвят с хормонални препарати и в момента на овулацията по оперативен път от тях се вземат до двадесет яйцеклетки. Премахва се ядрото на всяка от тях и вместо него се въвежда ядрото на клетката от тъкана на пациента, която носи неговата наследствена
информация. В лабораторни условия тези яйцеклетки се делят до стадий бластоциста, която се имплантира в стената на женската матка. Ако бременността мине без усложнения, се ражда дете с пола на този, ядрото на чиято клетка е било въведено в яйцеклетката. От гледна точка на биологията това дете е еднояйчен близнак на човека. Стволовите клетки на ембриона (вътрешната клетъчна маса) образуват полово клетъчно мехурче на бластоцистата. Учените знаят, че тези клетки се делят до безкрайност. Освен това стволовите клетки в организма могат да се специализират практически във всякакъв вид клетки. В зависимост от критериите човешкият организъм наброява от 200 до 500 различни типове клетки: мускулни, зрителни, чернодробни, кожни и т.н. От бластоцистата може да се отделят стволови клетки, да се обработят с препарат за растеж и те ще започнат да се специализират например в клетки на сърдечен мускул. При опитите с животни и хора може да се види как тези имплантирани клетки действително стават част от съответния орган. Ако беше възможно да се докаже, че подобни клетки заимстват и функциите на органите, въпросът за лечението на инфаркта на миокарда би бил решен. Етиката Ако разгледаме тази технология от етически ъгъл, трябва да отговорим на въпроса какво е бластоциста? Куп клетки, които приличат на струпани бактерии, или нещо, което има отношение към човека? В първия случай етически проблем не съществува, във втория обаче той е: в момента, когато отделяме стволовата клетка, ние убиваме човек. Адултни стволови клетки Освен ембрионалните стволови клетки, организмът на човека има още два източника на такива клетки. Единият от тях са т.нар. адултни стволови клетки. В човешкия организъм има стволови клетки, които още не са се специализирали окончателно, те представляват запас на клетки в организма. И могат да се отделят, да се изолират и в лабораторни условия да се променят както е необходимо. Известно е, че от адултните клетки на кръвта, които се съдържат в запасите на костния мозък, може да се създадат нервни клетки. Вторият източник са стволови клетки, които се добиват от кръвта на пъпната връв на новороденото. Използването на адултни клетки от етическа гледна точка е по-малко проблематично, тъй като те могат да се отделят, без да се разрушава човешки организъм.
Какво представлява животът? Животът е най-обичайното явление на земята, но дори учените биолози не знаят какво е в действителност той. Според съвременната молекулярна биология, животът е сложна система от химични реакции. Ако е така, етиката не играе роля. За молекулите и за материята етика не съществува. В Библията четем, че животът е една от най-важните характеристики на Бога. В Новия Завет Иисус казва: „Аз съм възкресението и животът” (Йоан 11:25). Бих искал да възразя на общоприетото мнение, че в стиха става въпрос за духовно възраждане и духовен живот. Във връзка със смъртта на Своя приятел Лазар, в присъствието на двете му сестри Иисус не чете лекция за живота и смъртта. Той не отива на гроба, за да изнесе траурна проповед. Иисус просто извиква към гроба: „Лазаре! Излез!” И Лазар излиза. Излиза според словото на Господ жив и невредим, независимо, че е бил мъртъв от четири дни. Животът е свойство на Бога. Бог дава този живот. На първата страница в Библията четем, че Той е сътворил живота на земята: „И Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа (Бит. 2:7). Бог взема пръст от земята. Следователно човекът се състои от химични елементи. Бог създава човека от пръст – по свой образ. В същия стих ние четем, че Бог вдъхва в него жизнено дихание, Своето дихание. Човекът оживява само тогава, когато Господ му дава нещо от Себе Си. Ако животът е свойство на Бога и дар от Него, трябва да приемаме своя живот като подарък. Какво представлява човекът? Какво прави човека по-особен, поразличен от всички останали живи същества? Защо с човека трябва да се отнасяме
Да бъдеш „като бог“ е мечта, с която всеки човек се е сблъсквал в живота си - да твориш като бог, да изглеждаш като бог, да имаш власт като бог... За всеки от нас тази мечта приема различни измерения в съответствие с онова, от което си мислим, че имаме най-голяма нужда и за което си казваме, че ще ни направи щастливи. Понякога мечтите ни са в сферата на „невинното“ - онова, което възприемаме като естествено или нормално, друг път навлизат в областта на патологичното, където се раждат маниите за величие, деспотизмът, концлагерите, тероризмът... Подобно размечтаване заедно с всичко, което го следва - ако му се отдадем, - винаги ни вкарва в сферата на илюзорното, неистинското, на театралното и условно
съществуване, където законите се определят не от действителната стойност на нещата, а от маските и привидностите. В природата на злото винаги има едно „като“, т.е. нещо привидно и подхлъзващо, някакво изиграване, което вместо с пълни, ни отпраща с празни сърца сякаш сме се озовали на изоставена и пуста гара, където продължаваме да чакаме обещания, но така и не идва влак. Един от тънките начини злото да ни подхлъзне и овладее, е като ни зарази с надеждата, че можем да получим неограничена власт над
човечеството, откраднал от Зевс и другите богове искрата на огъня, за да я подари на хората, а самият огън се възприема като символ на знанието и на „всичките умения“, свързани с него . Независимо от вариациите в представянето на Прометей през вековете може да се каже, че този митологичен персонаж въплъщава, особено от епохата на романтизма насам, жаждата на човека да се развива, да върви напред и само напред, но с една „малка“ подробност - без да поглежда благоговейно нагоре . Което значи да върви напред без Бога, като сам
природата - да разкрием „тайната на живота“ и да се разпореждаме с нея „като богове“. Изглежда, че подобно изкушение е запазено главно за хората на точните науки, но като нагласа е характерно и за мнозина други - философи, поети, романисти, политици, идеолози... Нашето време, въпреки големите разочарования на XX век, продължава да бъде заразено от прогресизъм, т.е. от вярата, че разширяването на знанието научно и паранаучно - и следващото го развитие на технологиите само по себе си може да разреши всички проблеми на човечеството. Подобна нагласа и подобен дух могат да се нарекат „прометеевски“, по името на древния титан от старогръцката митология, чийто образ откриваме в много творби на западноевропейската литература. Според Есхил и трагедията му „Прикованият Прометей“ (V в. пр. Хр.) древният титан е безкористен благодетел на
решава кое е добро и кое зло. И тук нямам предвид онзи „бог“ само по име, когото древните наричат Зевс, а единствения Бог, Който заслужава това име - Яхве Саваот, Твореца на небето и земята, на всичко видимо и невидимо, Вседържителя, Първия и Последния, Който ни се открива в Своя Син Иисус Христос. I. Характерни черти на прометеевския дух днес И днес прометеевският дух е култивиран, съзнателно или не, във всяко ново поколение - чрез медиите, образованието, домашното възпитание. За да стане ясно какво точно се крие в този дух, ще се опитам да откроя някои от характерните му черти, а после ще ги свържа с психологията на прометеевския човек - човека с прометеевска нагласа и очаквания. 1) На първо място бих посочил култа към знанието, убеждението,
че знанието е ценно само по себе си, независимо от пътищата, по които се стига до него, и за какво се употребява то. Съвременният човек не е твърде критичен към източниците на знанието, стига от неговата субективна гледна точка то да му изглежда достоверно, да му набавя необходимата информация. Няма точни критерии или ограничения за това, кое е приемливо и кое би трябвало да се отхвърли. Дали информацията идва от енциклопедия „Британика“, или от баба Ванга е все едно.
2) В представите на немалко съвременни хора прометеевското продължава да се свързва със страдание и самоотверженост. Човекът на науката все още е с ореол, той се разглежда като посветен човек, който прави много жертви, понякога на или отвъд границите на допустимото, но все заради благото на всички. Неговата саможертвеност не е израз на смирение, а на гордост, но „заслужена“ и тя трябва да се разграничава от „горделивостта“. Той изгаря на „олтара на науката“, жертва се без остатък за благородната кауза, на която се е посветил телом и духом, и в очите на поклонниците му това го оправдава напълно за всичко останало, което не е могъл да направи през живота си и което е било погълнато от важността и неотложността на „каузата“. 3) Идеята за прогреса, която е в основата на прометеевското, е
в пряка връзка с идеята за усъвършенстването. Сякаш титанът, пригвозден на високата планинска скала в Кавказ, нашепва и днес на своите последователи по дух: „Усъвършенствайте се и ще бъдете спасени!“ „Спасени от какво?“ - питат те. „От мрака на невежеството, от болестите, старостта, смъртта...“ - гласи отговорът на благодетеля. Хубави обещания, някои от тях като че ли са в процес на осъществяване, но спасява ли ни усъвършенстването? Или - когато възложим цялата си надежда на него - то ни води от един тунел в друг, докато накрая се окаже, че не ни е останало време да спрем, да се ослушаме и огледаме, за да чуем и видим най-важното, което може да стопли вледенените ни, закоравели от динамизъм сърца и да ни изведе на светло? 4) Прометеевското носи представата за щастие, копнежа по
щастие, но всъщност човекът, обхванат от него, става все понещастен, колкото повече „гони“ щастието по този начин, убеден, че има изконно право над него и трябва само да се „протегне“ по-силно, за да го достигне. Но житейската практика показва, че щастието най-често не идва с постигането на свръхцелите, които сме си поставили, в която и да е област, а ни се дарява като съпътстващо житейския ни ход усещане за радостна и споделена благодарност, като незаслужена благодат. Обратно: докато преследва своите свръхцели да овладее тайните на битието и да ги подчини, прометеевският човек потъва все повече в една мрачна бездна, където не само не може да се почувства щастлив, но и живее като прокълнат, като преследван от неотменна съдба, като обречен да бъде унищожен от делото на своя интелект и своите ръце.
II. Франкенщайн или за гения и демона на прометеeвския човек Ярък пример за всичко това дава романът на Мери Шели „Франкенщайн или новият Прометей“, написан през 1818 г. и смятан за един от първите „готически романи“ или романи на ужаса . За интереса към тази творба свидетелстват десетките филмови екранизации през втората половина на XX в. Те показват, че проблемите, поставени в нея, продължават да бъдат актуални днес. Мечтата на едноименния герой от романа Виктор Франкенщайн „да бъде като бог“ се осъществява чрез сполучилия му опит да похити искрата на живота (което насочва към неговия митичен предшественик) и да създаде човешко същество, като вдъхне живот на неодушевената материя. То е безименно, двуметров гигант, ужасяващ хората с грозотата си, затова се възприема като чудовище, което иска да бъде прието и обичано, но никой не го приема и не го обича. Това обаче важи и за неговия създател - още от момента, в който воднистите, жълти очи на създанието се отварят за първи път до трагичния си край Франкенщайн мрази своето творение и не желае да има нищо общо с него. Мечтата му да се превърне в божество за една нова раса, която ще го припознава като свой честит творец, завършва с пълно фиаско: отблъснатото от хората същество се изправя срещу този, който му е вдъхнал живот, и не иска да поеме отговорността за собственото си дело. Това силно и издръжливо на всякакви условия създание започва да му отмъщава по ужасен и кървав начин, за да го лиши постепенно от всички близки на сърцето му хора. Жестокостта на чудовището обаче е само отговор на жестокостта на човека, който го е извикал за живот, без да може да се погрижи за този живот, да го обгради с любов и внимание, да му даде посока и смисъл (ако се изключи смисълът на взаимната борба и унищожителното преследване между творец и творение, които чудовището предпочита пред чудовищността на пълната си изолация). Проблемът е в това, че Франкенщайн е успял да стане наистина само „като бог“ - „бог“ със слаби морални принципи и силен егоцентризъм, саможив и вглъбен в
себе си. По негова вина загиват мнозина невинни, но той няма смелостта да разкрие своето дело и се оправдава с удобния довод на малодушните, че никой няма да му повярва. От какво в крайна сметка е измамен ученият и творецът Франкенщайн? Дали проблемът е главно в разминаването между големите му амбиции и неудовлетворителния резултат от усилията му, за който той няма морални сили да поеме отговорност, както е склонна да приеме М. Николчина? На много места в романа героят нарича „демон“ сътвореното от него чудовище, което сее смърт сред близките му и което той преследва по всички земни и морски ширини, за да му отмъсти. Така акцентът е поставен по-скоро върху следствията от творческия експеримент на учения, а не върху началния му импулс. Но ако обърнем внимание точно върху този начален импулс на Франкенщайн, ще забележим колко проникнат е той от неистов окултен стремеж към власт и сила, ще видим, че корените му са в алхимията и магията, в търсенето на чудодейния „еликсир на
живота“. Усещането за угнетеност, което съпровожда заниманията на героя, чувството за вина, което го измъчва постоянно, фаталистичната му убеденост, че неговото дело носи неотвратимо проклятие, са все сигурни белези, че още преди чудовището да е отворило за пръв път очи, създателят му се е поддал на занимания, които ще го погубят. Ето само едно от многото места в романа, които говорят за това: „Предопределението е всемогъщо и неговите неотменими закони бяха постановили вече моята пълна и страшна гибел“ (стр. 46). Зад творческия гений на Франкенщайн и зад упоритата му свръхчовешка воля да го следва е стоял демон, който го е измамил и му се е подиграл. Вместо да се превърне в най-щастливия сред хората, той умира като най-окаян - лишен дори от възможността да спре разпространението на злото, което е пуснал от бутилката. Божественото на пръв поглед дело на учения се оказва демонично във всичките си измерения и последици. То превръща в пустош живота на героя, а също и на творението му, за което не остава друг изход, освен да се самоубие. Така обещанието да бъде сътворен нов живот чрез проникване в тайните на природата донася единствено гибел и разруха, съзиданието се обръща в унищожение, а неспособността да се обича истински се изражда в страст за отмъщение. В живота на Франкенщайн това са плодовете на желанието да бъде като бог - без Бога, да преценява самостоятелно кое е добро и кое зло, да имитира Твореца с гордост, която граничи с безумието. III. Христовият дух и неговото придобиване Романът на М. Шели разкрива убедително произхода на злото в един човешки живот, но не и пътищата за излизане от него, не и алтернативата пред човека, съблазнен от прометеевското - в смисъла, за който говорих. В
Свещеното Писание се казва, че където е Господният Дух, там има свобода (II Кор. 3:17). Става дума за истинска, дълбока и трайна свобода. Чрез придобиването на Христов дух можем да се освободим от всички нездрави нагласи в нас, включително и от прометеевските. Затова ще се опитам да посоча някои от характеристиките на този дух, противоположни на чертите, които свързах с прометеевския дух. 1) За човека, който се стреми да придобие Христовия дух и да го съхрани, най-ценно е богопознанието, а всяко друго знание е подчинено на него. Той знае преди всичко, че знанието, необлъхнато от конкретна и дейна любов към Бога и към човека до нас, ражда само чудовищност, има мощ да убива, не да съгражда. Библията определя просветления разум на вярващия в Бога като „познаване на Светия“ (Пр. 9:10) - да познаваш Бога е най-висшата форма на знание и на него обучава самият Божи Дух. Когато човек е обзет от искрен и постоянен стремеж към такова знание, трудно може да сътвори създания като чудовището на Франкенщайн. Бог му дава изобилна светлина, в която се открояват собствените му вътрешни „чудовища“, и след като ги назовава по име, го освобождава от тях. Дори някой наистина да се е превърнал в чудовище, Бог пак му дава шанс за промяна, защото не е безразличен, нито отчужден или мразещ творението си Творец, а Творец, Който милее за него, обича го, зове го по име и е готов да му прости. Каква разлика с положението на чудовището от романа на М. Шели, което никога не получава име и изчезва в небитието така, както се е появило от него - без всъщност да вкуси истински от живота, който му е вдъхнат от мразещия творението си Франкенщайн! 2) За разлика от самотния и ужасяващ процес, целящ да бъде похитена „тайната на живота“, представен в романа на М. Шели, богопознанието се придобива в съкровения процес на тясно общуване между Творец и творение, т.е. чрез личните взаимоотношения на човека с Бога. Те не изключват страданието, но то е лечебно за човека, който преминава заедно с Бога през него, както е лечебна болката при хирургическата операция. Не е страдание, което ни „бетонира“ в нашата
самотна гордост и в „изключителността“ ни на избраници, стъпили на някой заснежен и недостъпен връх, а е средство за приближаването ни до Източника на живота. За да черпим единствено от Него. 3) На прометеевската идея за спасение чрез безкрайно усъвършенстване човекът, който копнее да носи Христовия дух в себе си, противопоставя убеждението, че Христос е дошъл първо да го спаси, а след това да го усъвършенства. Той знае от своя собствен духовен опит, че първо трябва да бъдеш изтръгнат от блатото, в което си затънал, а после можеш да бъдеш изчистен от полепналата по теб тиня и нечистотия, да се окъпеш и да облечеш нови дрехи. Първо трябва да повярваш, че Христос е дошъл да те измъкне от блатото на греха, а после, че няма да спре дотук, а ще те чисти, докато не станеш какъвто си замислен да бъдеш и какъвто в крайна сметка ще се харесаш и ти самият. Не са малко християните, които спират до първата крачка, но Христос ни насърчава да направим и втората: да се оставим да бъдем усъвършенствани от Него, Началника и Завършителя на нашата вяра (Евр. 12:1-14). Защото, ако не Му позволим да ни умие от калта, да изчисти и превърже раните ни, няма ли да ни се прииска скоро да се върнем в тинята, където е зловонно, но пък сме свикнали и ни е удобно? 4) За човека с Христов дух щастието, което Франкенщайн смята, че не му е „писано“ да преживее, е най-вече в радостта от общуването с Бога. То идва от факта, че познава лично Този, Който пръв го е познал, че има постоянен достъп при Него чрез Христос, че живее с твърдата надежда и с обещанието да Го види един ден какъвто е и да пребивава с Него във вечността: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както си е“ (I Йоан 3: 2, СИ). 1 Виж Есхил. Трагедии. С., Народна култура, 1982, 213-214 (прев. от старогр. Ал. Ничев). 2 Някои от най-важните превъплъщения на Прометей в западноевропейската култура и литература са разгледани в изследването на М. Николчина „Митът за Прометей и поетиката на английския романтизъм“, С., Св. Климент Охридски, 1988. За романа на М. Шели „Франкенщайн или новият Прометей“ виж стр. 47-89. 3 Шели, М. Франкенщайн или новият Прометей. С., Народна култура, 1981.
Всъщност всеки човек, който държи на творчеството и иска да бъде творческа личност - а вярвам, че Бог е призвал всеки от нас към това в една или друга област на живота, вероятно ще се изправи един ден пред изкушенията на прометеевския дух у себе си. Ще се сблъска със заплахата да стане жертва на неумерената си жажда за разширяване на полето, където се „подвизава“, и с опасността да се превърне в жертва на собственото си творение. Мисля, че като хора, които искат да придобият Христов дух, можем да устоим пред тези изкушения и опасности, като не се поддаваме на една основна уловка: убеждението, че ако поглъщаш всичко, което другите около теб намират за важно в твоята област, непременно ще се разширят духовният ти хоризонт и творческият ти потенциал. Примерът с известния писател и богослов К. С. Луис е показателен. Този безкрайно ерудиран човек постоянно е „стеснявал“ интересите и желанията си, за да ги фокусира изцяло върху Бога и хоризонтът му не само не се е стеснил, а се е разширил неимоверно. Истината е, че който се интересува все повече от Бога и разгръща своя интерес първо нагоре, а едва след това настрани, който се опитва да погледне всяко знание и всяко човешко постижение през Божиите очи, получава все по-широк духовен и творчески хоризонт - хоризонта на Твореца, Който е над всичко и вижда всичко. Защото „всичко е...открито за очите на Онзи, пред Когото ние ще отговаряме“ (Евр. 4:13, СИ).
реално. А това вече е сериозна промяна. В следващите редове ще се опитам да посоча поне няколко сериозни причини да мисля така.
ова са извънредно важни въпроси не само защото са цивилизационен фактор в нашия дигитален ХХІ век, но и защото променят нас, нашето мислене, начина, по който общуваме и говорим, а за младите – начина, по който споделят душите си. Дори любовта им днес придобива виртуални измерения и като че ли се препокрива с тяхната идея за
Чували ли сте за YOUTUBE, FLICKR, SECOND LIFE1 , SIMS2? Отзад напред това е най-продаваната компютърна игра на всички времена, виртуална платформа “втори живот” със сериозно българско участие в нея, най-популярната виртуална галерия с изображения (притежание на американския гигант Yahoo) и най-голямата видеогалерия за клипове на различни теми (собственост на интернет
търсачката GOOGLE). Това е ежедневието на поколението на digitally born - цифровото поколение на ХХІ в., което се научава да борави с клавишите, преди да се научи да се изразява грамотно на родния си език. Амбицията ни тук е да се опитаме да проникнем в техния компютъризиран свят с цел не отричане и назидание, а диалог и чуваемост. Човешкото общуване никога не може да бъде изместено от общуване
между машини. Със или без компютри, мобилни телефони и интернет хората копнеят да споделят един с друг и единственото същество, способно да анализира и дава морални оценки за своето общуване, е човекът. Нашият стремеж е в следването на естествения копнеж за комуникация, опосреден от технологиите, които приемаме за даденост, да търсим баланса и да не останем загубени... в превода. Е, нека преводът да започне... с малко история. За по-малко от 50 години станахме свидетели на един съдбовен сблъсък между две галактики - Гутенберговата на печатаното слово и интернет галактиката на информационните мрежи. В резултат нашите времево-пространствени ограничения отпаднаха и днес можем да говорим и да се виждаме с хора от другия край на планетата в
реално време и абсолютно безплатно, само чрез персоналния си компютър, свързан с интернет. Но тук се ражда и опасността от един нов тип болест – пристрастяване към виртуалната реалност, интернет и компютъра, които вече се лекуват медикаментозно в профилирани лечебни заведения, точно както се лекуват наркотична, алкохолна и хазартна зависимост. Затова, когато говорим за информационните и комуникационните тех-
нологии (ИКТ) и човешко общуване, фокусът трябва да е върху реалността - не виртуалната, а истинската. Промяната в мисленето, в дефиницията на това, какво означава смислено общуване и къде се случва то днес, е факт. Нашите деца отдавна не правят разлика между реално и виртуално. Общуват по-искрено скрити зад компютърния екран, отколкото очи в очи. Ето това е истинският проблем. Защо не са научени да общуват и на двете места еднакво добре или поне еднакво искрено? Не ни трябва виновник, а решение, но къде да го търсим? Интернет не дава отговор, въпреки че може да предложи много правилни насоки за мислене и действие. И още нещо важно. Технологично опосредстваното общуване никога няма да измести живото общуване, но днес то е изключително важно за хора в неравностойно положение, за които се оказва единственият поглед навън както като източник на актуална информация за техния проблем, така и като начин за общуване и споделяне. Благодарение на интернет можем да приемаме и изпращаме съобщения по електронната поща мигновено. Благодарение на науката и технологиите можем да се виждаме и да говорим напълно безплатно по SKYPE. С търсачката GOOGLE (или която и да е било друга) можем да намерим по ключова дума на избран от нас език темата, която ни интересува - като текст или като образ. Мобилните телефони отдавна са станали необходимост дори за българския пенсионер. Във всеки момент с помощта на GPS система, вградена във вашата кола, или мобилния ви апарат, може да разберете в коя точка на света се намирате. В света на компютрите само през последните пет
години промените са толкова много и толкова значими, че персоналният ви компютър, който се задейства с пръстов отпечатък и изпълнява гласови команди, започва да придобива статут на ваша визитка, асистент и календар. До такава степен всекидневието ни е повлияно от технологиите, че те не могат да бъдат пренебрегвани, а и не трябва. Е, има успешни опити за анатемосване на съвременните постижения на ИКТ, когато електричество- то, автомобилът и компютърът се забраняват и изолацията се смята за най-добрия начин да следваш Бога на Библията. Технологията може да бъде много добър посредник и много лош заместител на истинските неща в живота. Но тя по дефиниция е неутрална и понятия като “добър” и “лош” не й прилягат. Нейният създател и ползвател обаче не е неутрален, защото е човек. Въпросът, който по човешки си задаваме е как ползването на интернет базирани приложения за интерактивно общуване в реално време ни е променило и ще продължава да променя начина, по който общуваме. Имам предвид приложения като SKYPE, ICQ, TRILLIAN, YOUTUBE, E-MAIL, FACEBOOK, BEBO, MYSPACE… Някой ще се изненада от факта, че World Wide Web услугата на интернет мрежата съществува едва от 17 години и вече не можем да си представим живота и комуникацията без нея. Нейният създател и носител на награ-
дата за технология на хилядолетието (Millennium Technology Prize) Тимъти Бърнърс-Лий3 е английски физик. Той направи своята идея-откритие достъпна за всички напълно безплатно, без патент, и като директор на създадения от него W3C консорциум (World Wide Web Consortium) зорко бди глобалната мрежа да остане открита и непритежавана от никого. До днес Тим Бърнърс-Лий живее в Америка с жена си и двете си деца, като заедно с родната Великобритания напуска и Англиканската църква, за да я замени с унитарианството. Първият в света уебсайт е създаден от Тим и публикуван онлайн през август 1991г. Това е сайтът на Европейската лаборатория по физика на елементарните частици (CERN). Днес всеки тийнейджър в България може да обясни трите “W”, въпреки че едва ли името на Тим БърнърсЛий ще му говори нещо. Глобалната мрежа е свръхдемократична медия, от която могат в пълнота да се възползват само тези, които са се научили да филтрират грамотно предлаганата информация. Цензурата - държавна или религиозна (деноминационна), платена или наложена по друг признак - не е концепция, която работи в интернет среда. За добро или за лошо. Наред с произведения на световното културно наследство, новинарски и образователни сайтове интернет бълва разврат и реклами на извратени мозъци. Но такъв е и реалният живот, който ни заобикаля. Виртуалният
го копира, защото го отразява. Ако интернет беше частна собственост, достъпен САМО за хората с пари, той никога не би достигнал мощта, която има днес. Какъв е изводът? Светът навлиза в църквите и хората далеч не само от интернет, а чрез сърца, жадни за консумация. Консумира се всичко - компютърни игри, жълти новини, човешки души. И всичко това е достъпно онлайн. Безплатно. Християнските семейства и църкви, които забраняват на децата си да се докосват до компютър, защото не е “от Бога”, не са имунизирани срещу “интернет отровата”. С подобни забрани те обричат своя авторитет на провал, а децата принуждават да научат за нещата от живта по трудния начин. Говорих с един баща на 4 деца, който често сърфира в мрежата с тях. Той ми каза: “Най-добрият родител не е съвършеният родител, а този, който е добър, който обича и се учи от тях.” От интернет едно дете може да погълне колкото добри, тол-
кова и лоши семена. И това ще стане независимо от вашето предпазване и забрани. Правилният подход е вие да сте там, защото интернет е занимание за цялото семейство. Прекарвайте повече време с младежите около вас, за да разберете какво ги кара да престояват толкова пред компютъра, вместо да излязат навън и да се видят с приятели. Обмислете заедно какво ги вълнува, какво теглят, споделят и гледат в мрежата. Нито църквата, нито училището може да запълни липсата на тези реални, не виртуални разговори у дома. Интернет донякъде успява да запълни тази липса, но илюзорно и при това на много висока цена, като изолация, пристрастяване, влизане в криминални среди и в края на краищата оформяне на един социално неприспособим инвалид, за когото виртуалното е 100 процента реално. Интернет и образованието. Домашното – само на мишка разстояние... Да бъдеш онлайн е лесно, ако те мързи. “Това го знае всяко хлапе”, всеки съвременен ученик и студент. Той пише домашното или курсовите работи в университета на принципа copy/paste от интернет източници и, за съжаление, рядко проверява тяхната достоверност. Като се добави и тъжният факт, че постепенно забравяме да пишем на ръка, а когато го правим, използваме арабски цифри за някои български букви, вече имаме реална представа за особения “чар” на неграмотността на младия българин в цифровата епоха. 56 процента от българите не купуват книги - казва поредното социологическо проучване от февруари 2008 г. Дали интернет достъпа до електронни читални може да замести четенето с книга в ръка и да провокира желание за знание? Не се наемам да отговоря на този въпрос. Едно обаче е ясно - в интернет не се чете, а се сърфира. Човешкото око буквално сканира за секунди съдържанието на една страница, ако, разбира се, тя се е заредила на екрана за по-малко от 15 секунди. Ако
не – просто минава нататък. Българите ползват интернет, за да четат новини, да слушат радио, да плащат сметките си, да теглят нелегален софтуер, филми и музика, да следят прогнозата за времето и мачовете... “Подводната археология”, т.е. задълбоченото четене, не е интернет базирано занимание по дефиниция. От интернет можем да получим всякаква информация, докато сърфираме, но не можем да придобием знания, нито самостоятелност. А обществото, което политиците ни твърдят, че градим днес, не е общество на информацията
- това беше ХХ век, - а общество на знанието. Това е ХХІ век. За съжаление, децата на ХХI век не са научени да филтрират информацията в мрежата, а само да я попиват като сух пясък. Това не се учи в училище, нито зад компютъра. Това е примерът на родителите и на прекараното лично време в храмовете на знанието – библиотеки, читалище, училище, музей, галерия. EduTainment (забавното обучение) е ново течение в образователната и технологичната сфера, при което учебно, научно или свързано с културното наследство съдържание се пред-
ставя в атрактивна и забавна форма. Това може да бъде компютърна игра, виртуална разходка в археологически обект от минала историческа епоха или занимателно представяне на галерийна (музейна) колекция. Като специалист мога да кажа, че опитът на интердисциплинарните екипи, които създават подобни ИКТ приложения в (уебсайтове на) реални музеи и галерии, показва, че в резултат се засилва застрашително намалелият интерес на младото поколение към науката и знанието. В България забавното обучение прави първите си стъпки. Лъжата винаги е атрактивна, особено в интернет, където е представена лъскаво и красиво. Истината най-често боли, не е лъскава и рядко се среща онлайн. Със знанието е същото. Който трупа знание, трупа печал – казва Еклисиаст. Предизвиквам те, читателю, да направиш истината и знанието почесто срещани в мрежата. Това зависи и от теб. Вместо заключение «Проклятието» или благословението на свободната воля ни обрича винаги да слагаме нещо на везни. Своите пари. Своята работа. Своята душа. Своята любов или това, което наричаме любов. И религията (вярата) в един момент застава там, на везните. Същото е със съвременните технологии. Всичко това може да бъде добро или лошо, включително религията. Изборът е в очите и сърцето на този, който избира. Тим Бърнърс Лий изобрети WWW и го даде на хората безвъзмездно... Създателите на Creative Commons & Open Source Software направиха същото. За да могат и бедните държави и хора да се възползват от постиженията на новите технологии, за да улеснят комуникацията помежду си. Това няма да ги нахрани, разбира се, но дава мечти, възможност за творчество, достъп до информация, макар че не е панацея за болното ни общество. 1 http://secondlife.com. Спиров, К., Second Life: дотам и обратно. http://www.dveri.bg/content/view/4490/64/, 2 http://bgsims2.com. 3 http://en.wikipedia.org/wiki/Tim_Berners-Lee.
Ако Господ Иисус се появи днес, как би ползвал интернет? Би ли го заклеймил, или би разказвал Своите притчи с YOUTUBE, за да достигнат те мигновено от Аляска до Нова Зеландия? Какъв е твоят отговор? Според мен посвещението на Бога не противоречи на употребата на съвременните медии, особено глобалната мрежа. Да, те могат да бъдат и са проводник на неморални послания, но силата и бързината на разпространението им могат да послужат на добра кауза. Представете си, това не е било възможно преди 17 години. Възползвайте се, поемете предизвикателството да бъдете онлайн, но без да бягате във виртуалния свят, без да скривате лицето си - отговорно, информирано и разумно! Ако потенциалът на информационните и комуникационните технологии не се използва днес за смислена кауза, за интелигентно представяне на проверено съдържание, младите, които прекарват повече от своето време в будно състояние в мрежата, няма да имат алтернатива на заливащата ги безумна тъпота. А свободната воля изисква алтернатива, за да бъде направен избор. Аз избрах. За себе си. Посвещение на дигиталното преоткриване на (християнската и не само) култура в България, земя на кръстопът. Правилно представено и насочено, това преоткриване може да помогне много на поколението, което расте у нас, както и на другите (около 3 милиона), които са извън страната, да се върнат при своите корени. Да придобият онзи будителски дух на нашите възрожденци, който роди строителите на нова България тогава. А днес нуждата ни е същата, но строители будители няма. Ако ти би искал да станеш такъв, разрови се, ограмоти се и бъди! Ти, образ и подобие Божие. Онлайн.
по-различно, отколкото с бактериите? Учените биха отговорили на този въпрос по следния начин: „Според данните от нашите изследвания човекът спада към света на животните. Той се числи към вида на бозайниците.” Съвременната молекулярна биология доказа, че генетично човекът е 75% идентичен с пъстрокрилата муха и 98,6% - с шимпанзето. Излиза, че се различаваме от маймуната само с 1,4%. И така, човека не представлява нищо особено.
В рамките на науката познанието е възможно само чрез сравненията. В нашия случай човекът е сравняван с пъстрокрила муха и маймуна, т.е. с живи същества, които са един или два порядъка по-долу. При подобни сравнения можем да научим много, да получим много информация. Но ако става въпрос за същността на човека, такива сравнения са фатални и учените все още тъпчат на едно място. Никой не може от научна гледна точка да отговори на въпроса: „Какво представлява човекът? В какво се състои неговата ценност?” Човекът е Божие творение Човекът е създаден от Бога, вдъхнат му е живот от Бога, обичан е от Бога, определен е от Бога да владее над творението, да живее и властва в Едемската градина. От първия ден Господ възлага на човека цялата отговорност за цялото Си творение. И изисква от Адам и Ева само едно – пълно подчинение във всичко на Него като Творец. „Там, в края на градината, има едно дърво. Недей да ядеш от плодовете му! Аз съм твоят Създател и искам да живеем като Творец и творение. Всъщност това зависи от твоето отношение към онова дърво.” Именно тук идва срива: човека още при Адам иска да направи кариера и да не допусне господство над себе си. Човечеството търси ценности, но не ги намира. Ние, християните, трябва смело да
свидетелстваме, че сме Божие творение. Нашето „аристократично” положение в света на животните се състои в това, че Господ иска да общува, да живее с нас. Ако изключим това особено положение, не можем да установим ценността на човека. Имаме Творец, Който ни е сътворил. Ние сме Неговите желани деца. Той ни обича с такава сила, че дори тогава, когато се отказваме от Него, Той не ни оставя и ни подарява разпети петък и Великден. Затова в момента на Иисусовата смърт се разкъсва завесата в храма: Бог ни се открива, за да общува с нас лице в лице. За мен като учен тази техника на клониране на човешкия зародиш е абсолютно табу. Човешкият зародиш не е само техническа система, не е само поредица от химични реакции, но е дар Божи. Дори ако мога да помогна на някого посредством тази техника, нямам никакво право да се разпореждам с друг човешки живот. Не е ли цялата техника, с която разполагаме днес, изпълнена с риск и купища странични явления? Глупец е онзи, който вярва, че съвременната биотехнология е съвършена.
Тази увереност ни подарява Самият Бог и ние, без да се съмняваме, повтаряме след апостол Павел: „Нашето жителство е на небесата.” Ние сме небесни граждани, които временно живеят на земята. Може понякога да ни се струва, че съществува само този живот, че трябва много да постигаш и никога да не закъсняваш, но стига само да спрем, да вдигнем очи към небето и тази недостижима лазурна шир още веднъж ни напомня, че нашият истински дом не е тук. Когато ни напускат любими хора, небесните обиталища стават толкова близки и реални, че дори в най-мрачния ден сърцето не се съмнява: там, зад облаците, е небесната страна, където вече ме очакват. Още малко, съвсем малко и ще се срещнем, за да не се разделяме никога повече. Едва ли думите ми ще прозвучат като особена новост или откритие - не претендирам за това. Заех се с тази
непроста и неприятна тема с две цели. Първо, бих искала да кажа на онези, които минават през долината на смъртната сянка, че не са сами, че не ни е безразлично какво става с тях. А второто и най-важното е, че нашият Господ изпитва особено състрадание към тези, които преживяват скръб. Той ви познава по име, не са Му безразлични вашите чувства, вижда всяка пролята от вас сълза. „Господ е близо до онези, които са със съкрушено сърце, и спасява онези, които са с разкаян дух” – тези думи са насочени към вас. Днес вие преживявате страшни времена, но Божието царство има още един жител и там ви очакват. За съжаление на атеистите и за щастие на нас, християните, земният живот не
е единствена форма на съществуване. Знаем, че има вечен Бог, Който се грижи за това временният ни нелек живот на земята да има чудесно продължение на небето в Негово присъствие. С тази твърда надежда ние се различаваме от света и се предпазваме от безумието на скръбта. Дръжте се за тази надежда, никой не може да ви я отнеме – тя никога няма да ви подведе.
става ми по-малко от месец, докато навърша заветните 18 години. Макар да знам, че в самия ден няма да ми се появи бял косъм, нито бръчки около очите, няма да стана по-възрастна изведнъж, няма да ми се струпат всички отговорности на главата, все пак го очаквам с известен трепет и дори страх. 18-годишните не са деца, поне от гледна точка на обществото и на закона. Когато кажа на хората около мен, че имам чувството как с всяка изминала година пораствам, те се смеят. Разбирам ги, очевидно е. Но в какво все пак се изразява порастването? Моят детски свят беше мъничък – близък кръг от любещи родители, помалка сестра и немного роднини и познати. От училище се прибирах право вкъщи. Живеех в един идеален свят изпълнен с герои от детски и приключенски романи. Родителите ми успяха да ме запазят от хаоса и мръсотията, които царят по улиците на големия град-свят, но затова пък бях станала малко необщителна и свита. Когато попаднах в среда от вярващи хора, различни от семейния кръг, това се промени. Започнах да общувам много повече – както с по-възрастни, така и с мои връстници. И,
естествено, веднага се натъкнах на проблем. Макар че той е проблем от философско, психологическо и социално естество, няма да го нарека така, няма да го нарека проблем на съвременното постмодернистично общество, нито пък на днешния човек, въпреки че тези характеристики до една са верни. Това е преди всичко моят проблем, твоят проблем, нашият общ проблем. Егоизмът... Често ми се иска всеки човек да има отредена своя собствена планета – може и мъничка. Пространство, което да е само мое. Представяш ли си? Никой за нищо не те безпокои, никой нищо не иска от теб, не ти досажда, не те обижда, не се налага да се съобразяваш с никого, да си сдържаш нервите. Всеки е имал моменти, когато му се е искало да разкара, простете ми за грубия израз, другите от пътя си и да живее сам и независим. Независим? Нима не е това думата, която 18-годишните мълвят с възторг, малко преди и малко след навършването на паметната възраст? Абстракция... Нико-
га не можем да бъдем независими. Защото зависимостта е връзка, а едва ли има нещо, което да не е във взаимовръзка с нещо друго. Дори погледнато най-общо, математически: една Земя и близо седем милиарда души, които я обитават. Доста далече от моята мечта за лична планета, нали? Докато мислих за егоизма, се зачудих останалите близо седем милиарда на планетата – те какво мислят за общото ни съжителство? Най-лесният и може би
най-субективният начин да си съставиш свое виждане за общественото мнение по даден въпрос е да влезеш в нета и да започнеш да прескачаш от форум във форум. Оказа се, че по темата за егоизма не съществува еднозначно мнение. Една част от хората, както можеше да се очаква, дефинират егоизма като порок, недостатък на характера, неприятно, но често явление или, с две думи, като нещо лошо. Има такива, които се оплакват от егоизма на този или онзи, но като цяло не смятат себе си за егоисти. Други твърдят, че егоизмът има както положителни, така и отрицателни проявления. Четвъртото, за мое учудване твърде ширещо се мнение, е, че егоизмът е единственият възможен начин за оцеляване, и тези хора без притеснение и чувство за вина се афишират като егоисти. Попаднах и на статия, която отрича, че съществува обратното на егоизма явление – алтруизмът. По дефиниция алтруизмът е „безкористни подбуди, които водят до дей-
ствия в полза на другите“. Подкован с немалко научни или поне привидно научни аргументи, авторът доказва на читателя, който би трябвало да е смаян от този лъч прорязваща истина всред мрака на самозаблудата, че алтруизъм няма, а егоизмът е цар на всемира. И какво сега? Егоисти ли са хората, или не? За съжаление ще трябва да подкрепя
дръзкия автор в един-единствен пункт от неговата теза. У ВСИЧКИ нас, още от малки, се крие по един егоист. И дали от зародиш ще порасне дотолкова, че да изпълни цялата ни личност, е въпрос само на време, обстоятелства и малко помощ. Защо това явление ме ужаси дотолкова, че да му посветя този текст? Ами сблъсках се с него. Едва когато се сблъскаш с нещо реално, можеш да определиш какво е. Не, не постъпиха гадно с мен, няма да се оплаквам. Открих го вътре в мен самата. Този бурен, който изпива всяка радост, всяко благословение, затъмнява светлината на Слънцето и застрашава със своята мощ да покори целия ти вътрешен свят-градина. Разбрах, че във взаимоотношенията ми както с другите, така и с Бога търся често само собствената си изгода. Макар и несъзнателно... Може егоизмът ми да не е ясно проявен, но е достатъчно, че рядко или почти никога не разглеждам събитията през погледа на другия, не се
опитвам реално да разбера как се чувства и мога ли с нещо да му помогна. На информация за другите автоматично отговарям с изречение, в което подлогът е АЗ. „Х е болен от рак.“ – „Ще се помоля за него, ако имам време и сили, но и без това при мен също нещата не са розови, а и Бог не чува моите молитви.” и пък, още по-лошо: „Добре, че не съм аз.“ „Онзи просяк може утре да умре от глад на улицата.“ – „За какво да му давам пари, нали после аз няма да имам за закуска в училище. (А може и да се преструва, всъщност няма защо да се укорявам).“ Излишно е да продължавам с примерите. Не бързайте да ме упреквате в безсърдечност, помислете първо дали вие се молите за болните си близки и дали давате на нуждаещите се хора. Значи излиза, че егоизмът е нелюбов към ближния. Обикновено за антоним на „любов“ се използва „омраза“. Не бих казала, че егоизмът е „омраза“, затова приемам „нелюбов“ като по-точно. И каква се оказа картината в крайна сметка? Ние – в центъра, ближните – извън полезрението, целта – да оцелееш, средството – нелюбов. Всеки християнин, открил у себе си дори намек за подобна нагласа, би трябвало да е
покрусен. Защото Библията поставя други изисквания, други стандарти: „Възлюби Господа, твоя Бог, от всичката си душа, с всичката си сила, с всичкия си разум и ближния си – като себе си“ (Лука 10:27, СИ). Когато откриеш бурена на нелюбов у себе си, идеалната любов от I Кор. 13 гл. ти изглежда не просто непостижима, а дори клиширана и измислена. Но заповедта на Бога е: „ОБИЧАЙ!“, а не: „НЕ МРАЗИ!“ Тоест, става дума за активна любов. В какво се коренеше тази липса на активна любов у мен? Нали от малка бях възпитавана в християнски добродетели? Нали бях толкова благословена и с църква, и с приятели, и с добри условия за живот? Къде беше пукнатината? Открих, че поне при мен всичко идваше от едно прекомерно вглеждане в себе си, с което моята личност дотолкова беше заета, че не й оставаше емоционалната сила да обича другите. Затова мисля, че егоизмът е присъщ на незрялостта, на юношеството и на младен-
ческото, както го нарича апостол Павел. В този период се повдигат въпросите за смисъла на живота, за произхода му, за предназначението и ролята на отделния човек. Това е известната криза на идентичността или, казано накратко, търсенето на отговора на въпроса: „КОЙ СЪМ?“ Оказва се, че не можеш да продължиш, преди да спреш и да изясниш този въпрос. Разбира се, и на мен не ми се размина. Питах близките си, досаждах и настоявах: „И все пак, коя съм аз?“ Те ме гледаха неразбиращо и изброяваха някакви мои характеристики или се опитваха да се измъкнат с евангелски клишета като: „Ти си Божие дете!“ (Което макар и вярно, в случая беше повече от неубедително.) А в моята глава продължаваха да бушуват бунт и недоволство срещу собствената ми неопределеност, срещу този многопластов образ, срещу многото лица. Чудех се дали това, каква съм, определя коя съм; дали съм това, което чувствам, което мисля, в което вярвам? Кой Аз-образ е най-реалистичен: този, който сама имам за себе си, или който приятелите ми имат за мен? А може би най-добре знаят неприятелите ми, които са се сблъскали с истинската ми същност? Дали съм момичето на родителите си, на църквата, на училището, на приятелките? И какво в крайна сметка вижда Бог в мен? Как Той характеризира хората – според техния грях или според благодатта, която им е дал? Отговорът се оказа кратък и дойде като прозрение. Аз съм тази, която Бог променя непрекъснато, защото Той казва: „...ще дойдем при него и жилище у него ще (си) направим“ (Йоан 14:23). А нима Бог ще обитава там, където на престола седи Аз-ът? Аз-ът, мнимият цар, ще трябва да отстъпи на Истинския. Това не става изведнъж, а е процес, както повечето неща на света. Само на тази основа мога да се надявам на промяна, както в егоистичния ми характер, така и на всеки друг недостатък. Народът е казал: „Вълкът кожата си мени, но нрава не!“ Аз пък твърдя: „За Бога няма нищо невъзможно!“ („За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно.“ – Мат. 19:26)
Събор “Страшен е Бог във великия събор на светиите, страшен е Той за всички, които Го окръжават” (Пс. 89:7). Един от първите събори на Църквата е съборът на апостолите. На българска земя нашият събор далеч не е първи. През 343-344 г., скоро след Вселенския събор в Никея през 325 г., в Сердика се провежда Сердикийският събор. Присъстват 318 епископи от цялата римска империя. Сред авторитетните участници ще споменем Протоген Сердикийски, Атанасий Александрийски и Осий Кордовски. Съборът се провежда в манастира “Триадица”. Сердикийският събор утвърждава учението за Светата Троица и Символа на вярата, приети на Първия вселенски събор. На 5 май 2007 г. след дълги молитви и разисквания по много въпроси ръководителите на няколко църкви се събират в София, не в “Триадица” , а в офиса на фондацията “Светлина на Балканите” и в пълно единодушие решават да учредят ново вероизповедание Българска християнска баптистка църква със свой устав и стратегия. Но църквата не се роди тогава, тя вече съществуваше. В последно време все повече се говори, че ако някоя църква е нова, тя е секта и не трябва да й се обръща внимание. Но аз държа да изразя несъгласието си с това мнение, което всъщност е светско. Нормално е всяка християнска деноминация да се стреми да се отъждестви с първоапостолската и ранната Църква. Някои намират основание да твърдят, че са най-верните, защото са наследили приемственост чрез традиции или обреди. И често не обръщат внимание на елементите, по които се разминават с ранната църква. Правото на съпричастност и отъждествяване се определя от каноничността и от духовната същност на дадена църква. Мотото на нашия събор е: “Пази себе си чист.” Ако анализираме битките, които са водили апостолите - как да опазят чистотата на Църквата (за това са се събирали на събор), - нашият християнски живот ни дава право да твърдим, че Бог и в последните дни възкресява духа на Протоген Сердикийски, Атанасий Александрийски и Осий Кордовски. Според духа на живота в Българска християнска баптистка църква, според стратегията ни, виждането ни и битките ни, които водим с лъжеучения и измами, имаме право да се отъждествим с първоапостолската Църква. В основата е това, което сме положили в сърцата си - да пазим Божиите заповеди. Не традициите и обредите, а заповедите на апостолите. Приемствеността не се предава чрез подписи, нито чрез ръкополагане. Тя идва чрез вяра - в Словото, в Неговите заповеди. Тук участва самият Бог и Той изисква чистотата на Църквата. Нека днес да се натоварим с тази отговорност - да пазим себе си чисти като Христовата Църква.
Корени Началото на баптизма в България е свързано с имената на Яков Клюнт, Мартин Херингер и Херболд - преселници от южната част на Русия, Николаевска околия, с. Рорбах и с. Нов Данцинг. През 1866 г. те са изселени в Сибир заради вярата си. Докато пътуват натам, пишат молба за помилване до император Александър II, която е удовлетворена. Връщат се на село, но кметът не ги приема. Тогава се обръщат към турското правителство и получават разрешение да се заселят близо до Тулча в с. Каталуй. Пет години по-късно, през 1871г., Британското библейско дружество издава пълния превод на Библията на български език. Британското и Американското библейско дружество назначават хора, които да разпространяват новото издание: Яков Клюнт за Скопие, Херболд за Русе и Мартин Херингер за Лом. Следват години на развитиe. От 9 септември 1944 г. започват репресии. Близо 30 000 души са убити без съд и присъда през първите четири месеца. Над 250 000 са жертвите в
Брат Иван Вълков сравни моето идване тук с действията на мисионерите, дошли преди два века в България, за да основат Българска баптистка църква. Това е голяма чест, но аз искам да се върна още малко назад. Като пастир на лутеранска църква в Южна Германия всъщност съм представител на църква, която има вина, че истински вярващите е трябвало да бъдат прогонени от Вюртенберг. Моята църква през ХVII-ХVIII в. е заплетена в рационализъм, много хора по това време се отказват от църквата, от Библията, въвежда се радикална библейска критика, голяма част от пастирите вече не вярват в Иисус Христос. И тогава започва едно възродително движение, което ние наричаме пиетизъм. Мнозина вярващи се изселват в Америка, в Южна Русия, в Украйна, защото съществуващата църква е силно свързана с държавата - тогава не можеш да живееш във Вюртенберг, без да си член на тази църква. И който не е способен да търпи това духовно състояние, е принуден да напусне града и страната. Най-добрите, най-верните членове на църквата се изселват. Днес казвам всичко това с голямо съжаление. За радост в нашата църква се промениха много неща и ние се покайваме за мъката, която сме причинили на много хора. Сега мога да кажа на наследниците на онези, които са били изгонени от Германия - а това сте вие, - божествена милост е, че тогава Бог е действал така в нашата църква. Днес с радост виждам, че злото, което направи моята църква, Бог е превърнал в добро и благословение за Южна Русия, за Украйна и за България.
българските концентрационни лагери и затвори, сред които има християни от всички вероизповедания в България, в това число и баптисти. Политическите промени след 1989 г. осигуряват религиозна свобода, постепенно се увеличава и броят на членовете на църквите, създават се и нови църкви. История Българската християнска баптистка църква е регистрирана на 21 август 2007 г. В нея влизат църкви от София, Костинброд, Нови Искър, Своге, Банкя, Бургас, Камено, Ямбол, Русе. Те са създадени в периода 1994-2007 г. Първа е Бургаската, която води началото си от малка домашна група в дома на Иван Вълков, преселил се в България през май 1994 г. През 1996 г., докато живеят в Бургас, семейство Вълкови организират нова църква в с. Маринка, където през 1995 г. купуват недостроена къща и я довършват със собствени сили. Църквата е регистрирана към Методисткия съюз на 08.04.1998 г. Нова църква се създава и в Камено, където Йово Андреев с благословията на презвитер Вълков започва домашна група в дома на Янка Андонова, член на църквата в Бургас. На 21.03.2000 г. в Столична община е регистрирана Втора методистка епископална църква с председател Иван Вълков и седалище в жк “Люлин”, бл. 343. През 2001 г. Бургаската и Софийската църква излизат от Методисткия съюз. В Бургас решението за напускане поради доктринални различия е взето на 15 юли 2001 г. От Киев пристига председателят на Украинския баптистки съюз Г. И. Комендант и на 23. 09. 2001 г. заедно с презвитер Вълков в присъствието на пастир Георги Тодоров от Варна ръкополагат нови служители: Йово Андреев за пастир, Владимир Чайковски, Василий Манчев и Николай Ужаков за дякони на Бургаската църква, а Иван Спасов за дякон в Ямбол, където той се премества от София през 2001 г. и организира домашна група в апартамента си. В София ръкополагат за дякони Емануил Вълков, Александър Калтакчи и Олег Михов - и тримата са студенти във ВЕБИ, като вторите двама идват от Молдова през 1999 г. с помощта на Иван Вълков. Църквата в София се събира в дома на семейство Вълкови в жк “Люлин-3”. През 2001 г., когато хората вече се побират трудно в апартамента, църквата наема за няколко часа в неделя заведение наблизо, което е и клуб на БСП. Там започва да работи социална кухня, организирана благодарение на мисията “Светлина на Изток” (“Licht im Osten”). На 22.01.2002 г. в Столична община е регистрирана Пета баптистка църква на адреса на семейство Вълкови в София. Председател е Иван Вълков, секретар е Йордан Пеянски. Презвитер Вълков е председател на фондация “Светлина на Балканите” от 2000 г., когато в София идва Валдемар Цорн с предложение да започне работа по издаването на сп. “Вера и жизнь” на български език. От 2000 г. студентите от Молдова се преместват в градовете около София - Костинброд, Нови Искър, Своге и Божурище - с цел да се създадат нови църкви. През 2003 г. презвитер Вълков е избран за член на настоятелството на Баптисткия съюз - като отговорник за мисионерския отдел. Той внася многократно предложения за развитието на мисионерската работа, но съюзното ръководство започва всяка поредна година с нулев бюджет за тази дейност и тя не може да се развие. Онова, което Вълков все пак успява да направи, е със съдействието на мисия “Светлина на Изток”. Другите църкви вършат мисионерска работа със свои пари, без съдействието на съюза. Презвитер Вълков повдига въпроси за моралното състояние на някои пастири, за управленската структура на съюза, но ръководството няма желание за промяна. Поради тези различия и ред други сериозни причини през 2007 г. църквите в София, Костинброд, Нови Искър, Своге, Банкя, Бургас, Камено и Ямбол излизат от Баптисткия съюз. Техните ръководители не виждат перспектива за развитието им в рамките на тази организация. В Русе по това време се образува нова църква. Всички те влизат в състава на новата деноминация Българска християнска баптистка църква (БХБЦ).
В Кавказ живее един народ, който има общи корени с вас - балкарците. Те са мюсюлмани - 400 хил. души. Там имаме един мисионер - Алим Кулбаев. Той е единственият презвитер на църквата сред този народ - първата балкарска църква в историята на Църквата. Седях в едно малко селце и заедно с балкарците пях техните песни. Днес пях с вас на български. Бог е дал на нашата мисия, „Светлина на Изток”, служение на подпомагане. Ние помагаме на хората да служат - да благовестват в своите родни места. Алим проповядва в църквата - те са 5 души. След това пеят, а после се молят. Когато се молят, се обръщат към Бога много емоционално и с жестикулации. Имам чувството, че участвам в събитията от книгата Деяния на апостолите. Бог прави тук Своя Църква. Това са първите християни сред балкарците. И ние им помагаме. Помагаме също на марийците и чувашите - народи, които изповядват езичеството. Имат 100 богове и им принасят жертви в горите. Аз присъствам на събранието на тяхната църква и пея заедно с тях. На едно място в Свещеното Писание се казва: „Иисус спря.” Божият Син е дошъл от небето да спаси човечеството, върви по пътя за Йерусалим, където Го очаква кръст. Изведнъж чува вика на един сляп човек край пътя: „Иисусе, Давидов сине, смили се над мен”. Иисус спира. Спира заради един-единствен човек. Желая ви да живеете с този дух- духа на Христос.
Известният мисионер Иван Рябошапка е работил в България, починал е тук и е погребан тук. Но не знаем къде точно е неговият гроб. Ако някой ни помогне да го намерим, ще бъдем много благодарни. Рябошапка е символ на мисионера, който проповядва на улицата. В Евангелието от Матей Христос казва на своите ученици: “Вие сте солта на земята.” А те са съвсем обикновени хора. Хора, които Той непрекъснато учи. Учи ги да не се възгордяват, а те все спорят кой помежду им е най-голям. Напътства ги: “Бъдете като децата.” Всъщност ги възпитава да бъдат солта на земята. И те наистина стават такива. Тръгват из целия свят да проповядват благовестието. И проповедта им има сила. Днес ние с вас сме солта на земята.
Така, както Иван Вълков ме покани на събора, никой не ме е канил досега. Обажда се и казва: “Александър, ти трябва да бъдеш на събора”. Отговарям: “Ваньо, нямам време”. “Не знам, намери време!” “Всичко отдавна е планирано!” “Промени плана.” “Става дума за важни срещи!” “Най-важната среща е на събора в България.” И после казва: “Има още нещо важно - билета трябва да си купиш сам.” Е, купих билет и дойдох!
Моят поздрав за вас е от 30 църкви от нашето северозападно обединение - общо 8 000 души. И от нашата църква - още 1 000 души. И от други три обединения на християни в Америка. Всички ви поздравяват: “Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят заедно!” (Пс. 132:1 СИ) Можем да живеем в Америка, Германия, България, Русия и сърцата ни да бъдат заедно. А когато сме заедно, можем да направим повече, да се грижим един за друг, да си помагаме, да разпространяваме благовестието.
Ние сме щастливи, че “Мисия без граници” е представена и в нашата страна. От октомври 2004 г. работим с църквата на презвитер Вълков и сега тя прерасна в отделна деноминация. От името на ръководството на мисията искам да поздравя новата организация БХБЦ, лично презвитер Вълков и сътрудниците му от Бургас, Ямбол, Русе, Костинброд, Нови Искър, София. Благодаря за добрата съвместна работа и за резултатите, които постигаме заедно.
Проф. Д. Георгиев, председател на инвалидно дружество “Средец-2”: Столичното сдружение на инвалидите преди наброяваше над 4500 членове с около 35 първични организации. По-късно то се раздроби, но и сега продължава да бъде една от големите организации на хората с увреждания в нашата страна. Това са хора без социална перспектива, които изнемогват с ниски пенсии. Те се нуждаят и от духовна, и от материална помощ. В управителния съвет на сдружението се стараем да изпълняваме мисия, която е близка до вашата. И сме много доволни от това вече двегодишно сътрудничество с представители на вашата фондация “Светлина на Балканите”. Имам лични наблюдения: когато те изнасят своите беседи, когато изпълняват музикалната си програма, нашите инвалиди се вълнуват, озарение се появява на лицата им. Тези хора са преминали по-голямата част от живота си и много от тях, които не са вярвали въобще в Бога, които не са хващали Евангелие и Библия, сега вече се обръщат към Него. В тези мигове на просветление, когато слушат вашата музика, те се свързват с Бога. Ето това е големият резултат, голямата духовна помощ, която получават нашите хора и ние в бъдеще ще бъдем благодарни тази помощ - и духовна, и материална да се увеличава все повече. Благодарим ви! Стефка Миланова, председател на инвалидно дружество “Възраждане-1”: Аз съм представител на едно от столичните дружества на инвалидите, което обхваща централната част на София и наброява 100 души, от които 31 са с придружители, неподвижни, с колички. Господин Вълков, служителите от фондация “Светлина на Балканите” идват при нас и ни даряват радост. Нашите хора са с потиснати чувства, с тежки мисли, но като слушат вашите песни и библейските слова, казват: “Недейте да си тръгвате”. Казват, че трябва да се помага, когато човек е в нужда. Те всички се нуждаят от вашата вяра, от вашата любов към тях и когато си тръгнат, помнят това. Вълнуваща беше срещата с чуждестранните гости на Събора, които са тук. Моля да приемете поздравленията на нашите членове, и когато се върнете по вашите домове, да не забравяте, че има българи, които ви обичат. Които са болни и страдат, но въпреки всичко се борят да съществуват. Благодаря ви много на всички, че сте с нас, че ще бъдем заедно и ще работим. Пожелавам на всички много здраве и успех и най-важното - да сме винаги заедно.
Скъпи братя и сестри, вашият Събор има един прекрасен девиз: “Да опазим чисти душите си!”. И вашата е такава - призовани сте да разпръсквате тази чистота, тази светлина. Въпреки че това е трудно и изисква много сили, много вяра, аз разбирам, че вие успявате. Всичко, което чух и което видях, е доказателство, че вие имате тази сила да убеждавате и да дарявате Словото, наймъдрото и най-святото Слово на хората. Защото Словото е сила, както много пъти тук се спомена. Словото лекува, Словото дава надежда, Словото дава вяра.
Няма нищо случайно в този живот - не е случайно, че отворих страниците на списание “Прозорец” и този “прозорец” отвори пред мен един нов свят, изпълнен с много вяра и надежда. Изключително съм радостен, че имате силата и вдъхновението да издавате таково красиво списание, с толкова мъдрост и просветление. Защото, повярвайте ми, то стига до много хора, много хора го четат. Тук чух, че ще започне и едно ново издание за деца, което също е особено важно. Желая ви успех и в това списание, защото вие имате тези сили, притежавате тази вяра. И аз лично вярвам, че то ще бъде озарено от чистота и светлина и ще донесе много упование на хората. Сърдечно ви благодаря за вашата вяра, за вашата убеденост и ви желая да не спирате по пътя, по който сте поели, защото това е благословен и верен път.
Водоравно: 1.Название на хляба от Господната трапеза при католиците 7.Един от водачите на бунта срещу Мойсей в пустинята(Числа 16 гл.) 8.Представител на юдейска партия, която е враждебно настроена към римската власт 9.Река в Европа, приток на Дунав 11.Древна държава в Месопотамската равнина 13.Част от каруца 15.Управител на провинция в Персийската империя 16.Древна столица на Персия(Естир 1гл.) 17.Месец от еврейския календар 18.Държава в Африка, на територията на която Израил се оформя като народ 21.Герой на Омир от “Одисея” 22.Важен документ, с който се гарантират основни права и свободи 24.Американски писател(1908-81) 26.Порода папагали 27.Заник, времето когато слънцето захожда 28.Сирийски цар (IV Царе 15-37) 31.Човек, който лобира за определени икономически интереси 32.Голяма долина в Северна Палестина, известна с плодородието си и своите рози (Пес. 2:1) 34.Първият човек 36.Шестата буква от еврейската азбука (Пс.119) 37.Малоазийска “богиня” на плодородието 38.Вид предено ленено платно в Израил (Изх.26:31-36) 41.Американска агенция за космически изследвания 42.Модел мотоциклети 44.Нашата национална валута 45.Масивна скала в Библията - символ на Божията неизменност 47.Друго име на магьосника Вариисус от Деяния 13 гл. 48.Красиви градински цветя 50.Южен плод
Отвесно: 1.Градът, в който Христос прекарва 30 години преди началото на служението Си 2.Красива сунамка, която се грижи за Давид в старостта му (III Царе 1 гл.) 3.Град в Македония, където ап.Павел основава църква 4.Френски вестник, излизащ от 1944г. 5.Войскова единица (мн.ч.) 6.Модел руски самолети 9.Деветият син на Яков 10.Историческа област на Пиренеите, кралство (905-1512) 12.Граблива птица 14.Група билети или карта за пътуване в градския транспорт 19.Глава от книгата Псалми 20.Юдейски град, укрепен от Ровоам (II Летописи 11:10) 23.Титла на етиопски владетел, княз 25.Ледникови хълмове 29.Братът-близнак на Яков 30.Син на Аарон, който умира, защото вкарва чужд огън в светилището (Левит 10 гл.) 33.Титла на еврейски учител 35.Вид памучна тъкан, използвана за бродиране 37.Израилски стан в пустинята, където умира Аарон (Втор. 10:6) 39.Кипърско пристанище с голяма еврейска общност (Деяния 13:5) 40.Вид алкохолна напитка в Израил (Съдии 13:4) 43.Прът, оцветен в черно и бяло на ивици, използван в геодезията 46.Връв, на която се суши тютюн 49.Първенец Речник: Ав, Ин, Ир, Карнет, Ма, Ози, Орор, рас По Библията на ББД