1 2009 Кризата by Yordan Peyanski

Днешната световна икономическа криза не е от найстрашните и трудните. Първата е била много по-страшна – потопът е опустошил цялото земно кълбо. Ще възразите, че не е била икономическа? Да, не започва от икономически сътресения, но срутва икономиката на света, като отнема живота на стотици хора - обекти или субекти на икономическите отношения. После е имало немалко локални кризи – наводнения, земетресения, епидемии, войни, - които не само са нарушавали привичния ход на живота, а и са причинявали смъртта на мнозина. Когато е идвала криза, древните хора са знаели, че е наказание от Бога. Нито езичниците, нито Божият народ Израил са я възприемали като нещо случайно. Като потвърждение ще спомена два древни писмени извора. В трагедията на Софокъл (V в. пр. Хр.) „Едип цар” се описва бедствие, постигнало жителите на град Тива заради грехо-

вете на нейния цар Едип. Градът загива – „плодовете съхнат в нивите”, „мре добитъкът, безплодни са родилните страдания на жените”, той е „сразен от огненосния страхотен Мор”1. В другия извор, по-стар с около хиляда години, се описва наказанието, което застрашава израилския народ: „Огън... ще пояде земята с плодовете й... Ще изнемощеят от глад, ще бъдат изпоядени от огница и от лют мор; зверски зъби ще изпратя върху им и отрова на пълзящите в прахта” (Вт. 32:22-24). Причината е: „И яде Яков, и затлъстя Израил, и стана упорит; угои се, задебеля и затлъстя; и остави Бога, Който го създаде...” (ст. 15, СИ). Явно хората в древността са имали ясното съзнание, че бедствията, които ги постигат, са в пряка зависимост от тяхното поведение. Те са следствие, а поведението е причината.

Думата „криза” е гръцка и означава „съд”, „обвинение”, „присъда”. Кризата е съд над хората. И като сравним многото кризи през вековете, ще се съгласим, че днешната наистина е много мека – нито води заливат земята, нито суша е унищожила реколтата, нито земните пластове са се разместили, нито ветрове са съборили градовете и селата ни. А това, че се очаква богатите да станат не чак толкова богати, е добре за тях – имат повод да се замислят и да се променят. Древният римски поет Вергилий (І в. пр. Хр.) смята, че „тези, които са пазели свойто богатство спечелено, без да отделят нещо за близките... ”2, ще се мъчат в ада. Нещо подобно е описано в притчата за богаташа и Лазар (Лука 16:19). Не е зле по–състоятелните хора да се стреснат и да променят живота си при тази лека временна криза, за да не бъдат осъдени на вечни мъки. А за бедния кризата е 1 2 3

Софокъл. Трагедии. С., Народна култура, 1982. Вергилий. Енеида. 6. 615 – 617. С., Народна култура, 1979. Татиан. Слово към гърците. Кн. 11.

нещо привично – той е свикнал да се движи по ръба, целият му живот е борба за оцеляване. Затова от психологическа гледна точка по време на криза неговата позиция е по-изгодна от тази на богатия. Татиан, християнски апологет от ІІ в., анализира вътрешното удовлетворение на богатите и на бедните от постиженията им и стига до извода, че на богатия му трябва много, а на бедния и умерения – малко и усилията на всеки от тях, за да постигне необходимото му са различни. В това е предимството на бедния и умерения - той постига по-лесно това, което му е необходимо3. Как да оцелеем в кризата? Като започнем от анализа на състоянието си. При днешния глобален съд ще има съборени и издигнати, независимо в какво икономическо положение са били в началото на кризата. Бог със сигурност ще се погрижи за тези, които са в мир с Него. Цар Давид казва: „Бях млад, вече остарях и не видях изоставен праведник, нито потомците му хляб да просят” (Пс. 36:25, СИ). За тези, които искат да бъдат спокойни във време и на криза, и на благоденствие, пътят е един: „Примирете се с Бога!” (ІІ Кор. 5:20), Който помага човек да не се самозабравя при изобилие и да не се отчайва при изпитания: „Във време на благоденствие бъди весел, а във време на злополука бъди разсъдлив” (Екл. 7:14).

Думата „всъщност” показва действителното състояние на нещата, за които хората се заблуждават. И ако можем да дадем едно алтернативно определение за вярата, тя е доверяването на Бога за неща, които ВСЪЩНОСТ са такива, каквито Бог ги вижда и изявява на хората, а не такива, каквито те ги възприемат. По-нататък в текста на Исая четем за още дела на Христос, скрити в думата „всъщност”: „Но Той беше прободен заради нашите престъпления, беше съсипан заради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние бяхме изцелени” (Ис. 53:5, Верен). Исая обяснява както нуждата от спасителните дела на идващия Месия, така и трудността хората да ги разберат в истинския им смисъл, като продължава:„Всички ние се заблудихме както овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Ис. 53:6).

НИЕ МИСЛЕХМЕ

Докато вървят към Емаус, двама от учениците на Христос са настигнати от един Непознат, Който ги пита защо изглеждат толкова угрижени. В отговора им прозира все по-засилващото се усещане за пропилени години в следването на една заблуда. Когато говорят за разпъването на Иисус, изричат знаменателните думи, заявявани под една или друга форма от милиарди хора, излъгани в надеждата, която са възлагали на погрешно насочената си вяра: „А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израил” (Лука 24:21). „А ние се надявахме...” Всъщност надеждите им са сериозно подплатени от всичко, което са виждали да говори и върши техният Учител. Удивителни и непостижими за който и да било човек, делата на Христос се възприемат не само от тях двамата, а и от всички искрени Негови последователи като несъмнено предшестващи велики освободителни действия от римския поробител. И в един момент надеждите рухват! Иисус е разпънат и в съзнанието на учениците всичките Му твърдения се оказват поредната заблуда, на която са повярвали. А колко вълнуващи са перспективите тези обикновени хора да бъдат сред най-приближените на бъдещия Цар на свободния Израил! И внезапно Той се проваля пред очите им, и то по най-позорния начин...

В другия лагер – враговете на Иисус – очевидците или онези, които са чули за Иисусовото разпятие, го възприемат точно по начина, предречен седемстотин години преди това от пророк Исая с думите: „А ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога” (Ис. 53:4, СИ). „А ние мислехме...” Хората, които мислят така, са убедени, че богохулство като Неговото не може да остане безнаказано свише – все пак Той „...правеше Бога Свой Отец и така правеше Себе Си равен на Бога” (Йоан 5:18). В съзнанието им тази смърт е съвсем оправдана и заслужена. В същия момент през ума на други от съвременниците на Иисус вероятно са минали различни обяснения за плачевния завършек на толкова успешното Му дело в Израил. Но несъмнено никой тогава не е бил безразличен към смъртта Му. Независимо от обяснението, което са си давали всички тези хора, фактът е налице – Иисус завършва служението Си с разпятие, осъден, опозорен и без надежда множеството Му обещания да се сбъднат. Е, да, евреите ще мислят още известно време за Него, вероятно Той ще остане в юдейската история като поредния Божи

пророк, а всекидневието в Израил ще си продължи по старому. И това е съвсем естествено – със смъртта така или иначе всичко свършва.

Той всъщност

Страничният наблюдател, който чете напълно достоверните и доказани евангелски истории, не може да не забележи, че самият Иисус поне пет пъти предрича собственото Си разпятие и възкресение: „Оттогава Иисус започна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Йерусалим, много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен” (Мат. 16:21). Обаче всички тези думи като че минават покрай ушите на учениците Му и дори след вестта за Неговото възкресение те не вярват, че това се е случило. И то след двете възкресения, извършени от самия Иисус пред очите им, след безбройните свръхестествени явления, съпътстващи служението Му! В същото пророческо слово на Исая четем още едни знаменателни думи:„А Той всъщност понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари” (Ис. 53:4, Верен).

Да, наистина, „заблудихме се” е ужасяващият резултат от независимия от Бога път на развитие, който сме избрали. Особено по най-важните въпроси от живота ни... За щастие голяма част от съвременниците на Иисус Христос преразглеждат мисленето и мечтите си в светлината на проповедта на онези, пред които Той се явява лично след възкресението Си (а те са най-малко петстотин души).

ми днес?

Изминаха повече от осем години, откакто и аз познавам лично възкръсналия Иисус Христос, на Когото съм поверил живота си. Познавам Го не просто като идея или учение, които съм харесал и следвам, а като невидим, но съвсем реално жив („най-живия от живите”1), въздействащ активно върху всекидневието и цялостната ми същност. Откакто съм очевидец и свидетел на Христос, около Великден в отговор на явно формалния поздрав от страна на хора, които според думите им са християни: „Христос възкресе!”, съм провокирал някои от тях с неочаквания контравъпрос: „Мислиш ли?!” 1

Както казва един мой приятел в стиховете си (виж тук, стр. 13).

Аз самият с изненада открих, че освен класическия смисъл на този въпрос:„Мислиш ли, че наистина е възкръснал?”, за хората, на които го зададох, бих могъл с болка да кажа, че е валиден и друг смисъл: „Ти въобще МИСЛИШ ЛИ, докато казваш тези думи?!” Да, ако човек действително мисли, докато изрича думите, че поне едно човешко същество е възкръснало, след като е било мъртво (а твърдението: „Христос възкресе” значи буквално това), би трябвало да стигне до доста стряскащи за самия него изводи. Ако е вярно, че Иисус е възкръснал, смъртта е победена. Страшният враг на човечеството е победен! Та това е толкова удивителна вест, че да не мислиш за нея и да предпочиташ да стоиш в неведение и страх от смъртта, е равно на самоубийство. Вероятно, ако Библията описваше днешните възгледи за Христос и възкресението Му, за голяма част от нашето поколение щеше да е валидна парафразата на Исаевите думи: „А ние въобще не мислехме...” Да, наистина, днешният свръхцивилизован човек не мисли по тези въпроси. За съвременниците на Иисус (с цялата им примитивност от наша гледна точка) е известно, че поне са мислели нещо за тази удивителна Личност и никой не е бил безразличен. Познаваме хора, които околните или обичат, или мразят, но никой не може да е безразличен към тях – колко повече се отнася това за Божия Син! Да, но за да си изградиш каквото и да било отношение към някого, трябва да го опознаваш и разсъждаваш за него. А сред характеристиките на ужасното време, в което живеем, особено ярка е липсата на дълбоко размишление над най-важните въпроси. Лекомислието на нашето време е наистина изумително. Или немислието... Днешният човек вярва безкритично на всякакви лъжи и на мнозина това дори им харесва. Парадоксално е, че повечето хора проявяват към истината крайна мнителност. Сякаш някаква страшна сила е заслепила умовете им и властва над тях, като отклонява мислите им от найважното към най-периферни за живота им въпроси. Така е - общото между времето на Христос и днес е, че има духовна сила, която въздейства върху умовете на хората и им пречи да разсъждават за всепризнато най-удивителния Човек, живял на земята. Вероятно изпълнените с найголяма паника крясъци в сатанинския духовен свят (който властва с колосална

сила над милиарди човеци и днес) носят посланието:„Този взе да разсъждава много за Христос. Стягайте се - изпускаме го!” Ето коментара за това на ап. Павел: „Но ако благовестието, което проповядваме, е покрито, то е покрито за тези, които погиват - за тези, невярващите, чиито ум богът на тоя свят е заслепил, за да ги не озари светлината от славното благовестие на Христос, Който е образ на Бога” (II Кор. 4:3-4). Господ Иисус задава най-важния въпрос на учениците Си, за да ги накара да се замислят за най-важното в живота си: „А според както вие мислите, Кой съм Аз?” (Лука 9:20, РИ 1940). Важно е да мислим правилно за Иисус Христос, защото нашето спасение (от Божия гняв, от греховете ни, от злата ни същност, от дявола и т.н.) зависи преди всичко от това и от породеното от тези размисли променено отношение към Него. Самият Той казва: „Ако не повярвате, че АЗ СЪМ, ще умрете в греховете си” (Йоан 8:24, СИ). Да, точно така - Той казва за Себе Си, че е самият Бог. И ако наистина е, човекът, осъзнал този факт не може да бъде вече безразличен към Него. Още повече, след като разбере какво този Бог, воден от непостижимата Си любов към хората, е извършил за него. Ап. Павел изяснява спасителната Божия идея:„Ако изповядаш с устата си, че Иисус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш” (Римл. 10:9). Да повярваш със сърцето си... Да повярваш във възкресението на Иисус, днес е по-лесно, отколкото е било за Христовите ученици, защото фактите, които го доказват, са много, изключително много. Въпросът е да пожелаеш. Най-добрата основа за размишления по най-важния въпрос в живота ти е четенето на Новия Завет. Да, да, зная, нямаш време. Е, във вечността ще го имаш предостатъчно, но не и възможност да промениш съдбата си, независимо че вече ще си стигнал до правилните възгледи за Спасителя на душата ти, Когото си отхвърлил. А това е страшно. Наближават поредните великденски празници в твоя живот. От устата ти отново ще излязат думите: „Христос възкресе!” Чуй какво казваш!

НИЕ МИСЛЕХМЕ

Той всъщност

ми днес?

Както казва един мой приятел в стиховете си (виж тук, стр. 13).

рез 1929 г. след борсовия крах в Ню Йорк светът е разтърсен от глобална икономическа криза, продължила до средата на трийсетте години. Като срива из основи икономиката на САЩ и развитите страни от Западна Европа, кризата довежда до упадък и стопанския живот на много други страни. Десетки милиони хора загубват работата си, оказват се под прага на бедността, парализират се производството, търговията, строителството, затворени са хиляди банки… Размишленията за тази икономическа катастрофа, изложени в едно от писмата на светителя Никола Сръбски (Велимирович), днес придобиват особена актуалност.

ще възпявам... Господ изпраща криза на всекиго... Сега е криза над този свят... Време е да почне кризата от Божия дом.” До неотдавна европейските народи употребяваха вместо “криза” думата “съд”, когато ги постигаше някакво нещастие. Сега старата дума е заменена с нова, разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: “Съд Божи!” Щом дойдеше война или мор, пак: “Съд Божи!” Случеше ли се наводнение, земетресение, нападнеха ли скакалци нивите, отново: “Съд Божи!” Това означава криза, предизвикана от засушаване, наводнение, война, мор и т.н. И сегашните финансови и икономически несгоди народът разбира като съд Божи, но не ги нарича съд, а криза, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Когато се употребяваше разбираемата дума „съд”, беше известна и причината за настъпилата беда. Известен беше и Съдията, Който е допуснал

Питаш ме, Божи човече, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя. Кой съм аз, че искаш да узнаеш от мен такава велика тайна? Св. Григорий Богослов е казал: “Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието.” И макар да смятам мълчанието за по-високо от всяка реч, от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос. Думата “криза” е гръцка (κρίσις ) и означава “съд”. В Свещеното Писание тя се употребява многократно. Например псалмопевецът казва: „Затова нечестивците не ще устоят на съда” (Пс. 1:5, СИ). Другаде добавя: „Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи, ще пея” (Пс. 100:1, СИ). Сам Спасителят казва, че „Отец ... целия съд предаде на Сина” (Йоан 5:22, СИ) и понататък продължава: „Сега е съд над този свят” (12:31, СИ). И св. ап. Петър в първото си съборно Послание пише: „Защото време е да почне съдът от Божия дом” (4:17). Замени думата “съд” с “криза” и чети: “Затова нечестивите не ще устоят при криза... Милост и криза

тази беда, и най-сетне известна беше целта, с която тя е допусната. А откакто започна да се употребява думата „криза”, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Тази е единствената разлика между днешната криза и кризата, причинена от суша, наводнения, войни, глад, нападения на скакалци и други бедствия. Питаш ме за причината на сегашната криза или, по-точно казано, на сегашния съд Божи. Тя винаги е била една и съща: човешкото богоотстъпничество. Именно грехът на богоотстъпничеството е породил тази криза и Бог я е допуснал, за да се опомнят хората, да станат по-духовни и да се върнат при Него. За съвременните грехове подобава и съвременна криза. Наистина Бог използва съвременни средства, за да накаже съвременните хора. Той удря по банките, борсите, финансите и валутата. Преобръща масите на менячите на пари по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Създава небивала паника сред търговците и менячите и те се надигат, борят се, въл-

нуват се, плашат се. И всичко това само и само да се пробудят и опомнят гордите глави на европейските и американските мъдреци. Лишени от материална осигуреност, те биха мислили повече за своите души, биха осъзнали своите беззакония и биха се поклонили на Всевишния, живия Бог. Дълго ли ще продължи кризата? Докато не се промени духът на хората, докато гордите виновници за тази криза не се преклонят пред Всемогъщия, докато хората не се досетят да преведат неразбираемата дума “криза” на своя език и не възкликнат с въздишка на покаяние: “Съд Божи!” Казвай и ти, честни отче, “съд Божи” вместо “криза” и всичко ще ти стане ясно. Привет и мир от Господ!

днешните тежки дни си спомняме думите на Христос: „И ще станат... по земята бедствия на народите, които ще бъдат в недоумение поради бученето на морето и вълните. Човеците ще примират от страх и от очакване на онова, което ще постигне света, защото небесните сили ще се разклатят. И тогава ще видят Човешкия Син, идещ в облак със сила и голяма слава. А когато започне да става това, изправете се и повдигнете главите си, защото изкуплението ви наближава” (Лука 21:25–28).

КАКВО Е НЕОБХОДИМО ЗА ТОВА? Преди всичко да бъдеш ученик на Христос, защото Той е дал това пророчество. И само тези, които са родени от Духа и са изкупени от пречистата кръв на Христос, са способни по време на скръб да вдигнат глава, да се ободрят и да видят горното царство. „Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство.” Но и учениците могат да спят духовно, могат да униват. В тази страшна нощ ще помним завета на Господ: „Бъдете бодри и се молете!”

ПРОТИВОГАЗОВАТА МАСКА НА ДУХА Противогазовите маски са предназначени да предпазят човешкото тяло от задушаване с отровни газове. Но никоя маска не може да бъде спасение от газовете, които отравят човешката душа със смъртоносната отрова на страха и унинието. Тези газове изпълват света. Те разрушават духовната и физическата сила на човека, отслабват неговата воля, нервите и мускулите му. Тези газове на страха и газовете на омразата се надигат с убийствен пушек като завеса, която задушава вярата и любовта. Ето защо апостолът

съветва на синовете на светлината да се облекат в бронята на вярата и любовта (І Сол. 5:8). В наши дни той би казал: „Нека облечем газовите маски на вярата и любовта, без тях не излизайте в света! Иначе ще отслабне вярата, ще охладнее любовта.” Молитвата е средство за общуване с божествената сфера, с животворната сила на Духа, Който предпазва от задушаване в отровната атмосфера на света. Жертвеното служение, проявленията на вярата и любовта в света около нас, прогласяването на спасението създава оздравителна атмосфера, в която човешкият дух и тяло се съживяват.

ЧОВЕКЪТ Човекът е същество, обърнато към вечността, същество, насочено с лицето си нагоре. Хората без Христос обръщат лице към земята, падат духом, привеждат се, гледат се злобно. Само Христос има силата да вдигне това наведено чело, да вдъхнови и окрили човека, да възстанови способността му да се издига над тъжната действителност. Веднъж в Швеция преживях автомобилна „катастрофа”. Нашата кола се подхлъзна надолу по един отвесен насип и накрая за щастие се заби в пясъка в правилното хоризонтално положение. Попитах седящия отзад старец: - Изплашихте ли се? - О, не! Ориентирах се към небето! – отговори той. Гледаше нагоре... Братя! През зловещото свистене на бурята и рева на ураганите нека се вслушаме, за да чуем тихия глас на Христос, пълен с любов и божествено спокойствие: „ВДИГНЕТЕ ГЛАВИ!” И тогава с нова вяра ще минем през несгодите в нашите дни с издигнати чела, „като насочваме своя взор към Иисус, Началника и Завършителя на нашата вяра”! За тези страшни времена Христос ни напътства: „Вдигнете глави!” Защото мракът днес е само тъмнина преди изгрев. Провалът на човешката култура и разочарованието от човека е само предизвестие за идването на Христос. И с разрастването на ужасите по земята „се приближава вашето избавление”. Затова на Божиите деца е казано да бъдат бодри, да вдигнат лице нагоре. „Да вдигнеш глава”, разбира се,

не означава да гледаш на всички отвисоко. Смисълът е да гледаш на всичко „от височина” (както се изразява В. Соловьов), да оценяваш всичко временно от височината на вечността. ЗАЩО ТОВА Е ТОЛКОВА ВАЖНО? Защото когато гледаме не към временното господство на злото, а към вечното тържество на доброто и любовта, тогава вместо страха идва вярата. Тогава укрепва нашата любов към Христос. А „съвършената любов пропъжда страха”. Христос, когато след Тайната вечеря отива от Сионската горница на Елеонския хълм, заедно с учениците Си пее химни на възхвала, защото гледа не към долината на мрачната сянка, не

към Гетсимания с нейната смъртна скръб. Той съзерцава сияещия връх на Елеон, където след всички мъки на кръста ще стои като възкръсналия Господ, Победителя над ада и смъртта, а после като Съдия и Цар на вселената. Когато вдигаме глави, виждаме Христос не на кръста на унижението, а на престола на славата, виждаме „Царя в красотата му... и широко разпростряла се земя” (Ис. 33:17). Скоро ще дойде да вземе Своята Църква и „широко разпрострялата се земя”, новата земя, където обитава правдата, ще бъде под нашите нозе.

Едва ли има човек, който да не се интересува от сегашната световна икономическа криза. Откъде дойде тя и накъде ще ни отведе? Много е писано по първия въпрос, но все още не се знае отговорът на втория. Това определено ни поставя в напрежение и страх за бъдещето ни, за предстоящите ни проекти и намерения. Ние като хора на вярата трябва да знаем, че Бог не се променя и е казал, че “няма да ни забрави и няма да ни остави”. За всички е ясно, че една от главните причина за кризата е прекомерното и често неразумното отпускане на кредити.

Изглежда най-доходоносният бизнес в наше време е лихварството и затова през последните години са били дадени назаем трилиони. Освен това вероятно е имало много нереалистични очаквания от световната икономика. Първо искам да дам своето мнение като неспециалист за сегашното икономическо положение. Като имам предвид откъде започна всичко, мисля, че сред главните причини е пазарът на имотите и тяхното кредитиране. Една от най-основните нужди на човека е жилището. За повечето хора то е и най-скъпото, което човек придобива през живота си. Според мен чрез спекулация се вдигнаха неимоверно много цените на недвижимите имоти, за да може да се купуват само чрез кредити. Сумите са баснословни, а ако си взел и кредит, периодът за връщане и лих-

вите са главозамайващи. В повечето случаи човек, който е взел жилищен кредит, трябва да върне поне три пъти повече пари. Върху хората се упражнява постоянен психологически натиск, като им се втълпява, че цените се покачват и ако не бързат, ще загубят много. Имам чуството, че тези, които продават жилищата, и тези, които ги кредитират, играят в един отбор. И психологическият натиск, от една страна, и огромните лихви, от друга, водят до цени, които нямат нищо общо с реалността. От това следва, че имаме стока (жилището), която е многократно надценена. Така цялата икономика се увлича в нереалност, защото човек трябва да изплаща, първо, в най-добрия случай двойно по-висока от реалната цена при закупуването на жилището си, и, второ, да я изплаща в троен размер през следващите 25-35 годи-

ни. Това вдига цената на труда, на стоките и т.н. Както във всички области на науката и живота, в икономиката също има закони и те не могат да бъдат нарушавани, без да има последствия. И ето, че този голям строително-брокерски-банкерски балон се спука, защото хората не могат да произвеждат неколкократно повече от това, което им позволяват силите и времето. Оказа се, че повечето световни финансови институции нямат необходимата ликвидност. Те са дали много пари, които не могат да си вземат обратно. А и в много случаи са ги дали на неподходящите хора. Световните пазари са движени от алчност и страх. Главната причина да започне кризата е алчността, а настоящият фактор, който я задълбочава, е страхът. В света има много пари, но никой няма доверие на никого. Съществува прекалено много спекула. Друга причина за световната криза е фактът, че е световна, т.е. произхождаща от глобализацията. Това трябва да ни пробуди като християни, за да осъзнаем докъде е стигнал светът в обединението и унификацията си. Щом вече имаме единна икономика, колко кратък е пътят до световно управление? Християнинът трябва да бъде много внимателен с вземането на кредити. Той не бива да се увлича от масовата истерия, а да търси Божието благословение и водителство в живота си. Едва ли е нужно да казвам, че християните трябва да са скромни и да не ламтят за скъпи и луксозни неща. Който ламти - казва апостолът,– „пада в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел” (І Тим. 6:9). В Свещеното Писание четем: “Благоразумният предвижда злото и се укрива, а неразумните вървят напред и страдат” (Пр. 27:12).

Трябва да сме благоразумни и да предвиждаме злото, което може да ни сполети, не бива да вървим напред, без да се опитваме да предвиждаме, без да търсим Божия отговор в тайната си стаичка. Не казвам, че никога не трябва да се вземат заеми, но за това е нужно да търсим мъдрост и Божие водителство. Бог може да направи чудо и така да задоволи нуждата ни от жилище. И най-вероятно ще го направи, ако “първо търсим Неговото царство и Неговата правда” (Мат. 6:33). Но нека се върнем към финансовата криза. Как да реагираме като християни? Първо, искам да цитирам нашия Господ Иисус Христос: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои” (Йоан 14:27). “Аз не ви давам, както светът дава.” Колко са верни тези думи, отнесени към сегашната криза. Светът дава, но даденото от него винаги е съпътствано от несигурност, страх, безпокойство. Светът иска да ни накара да се безпокоим, да се страхуваме за физическото си оцеляване и за бъдещето си. Но нека никога не забравяме, че онова, от което имаме нужда сега, са Божият мир и Божията радост в сърцето ни. Нека не се отпуска-

ме по течението и не изпадаме в униние и депресия поради всекидневните новини, в които ни се внушава:“Световната финансова криза, световната финансова криза, световната финансова криза...” Разбира се, може и да загубим. Не е изключено някои хора да загубят работата си или дори жилищата си. В такъв момент имаме нужда да погледнем към небето и да благодарим на Бога и за изпитанията. Кризите, описани в Библията, не са една и две. Но като червена нишка през тях минава идеята, че Бог никога и никъде не е изоставял Своите чеда. Не бива да отъждествяваме прекалено своя живот със световните тенденции. Да, може и да пострадаме, но може и както Исаак да пожънем стократно (Бит. 26 гл.). Коя дума се повтаряше най-често в последно време в новините? Съюз – Европейски съюз. Колко много упование и надежди! Но Бог е казал по този въпрос преди повече от 2700 години:

“Не наричайте съюз всичко, което този народ нарича съюз, и не се бойте от това, от което те се боят, нито се плашете. Господ на Силите Него осветете, от Него се страхувайте и от Него треперете” (Ис. 8:12-13). Не бива да се уповаваме на света и на неговите съюзи, но, забележете, не бива и да се плашим от това, от което светът се бои (например световната финансова криза). По времето на цар Ахав и пророк Илия земята, която давала “мляко и мед”, изпояжда жителите си и те умират от глад, а враните, които в природата все крадат, хранят Илия в пещерата. Бог може да направи така, че това, което храни, да изпояде (като земята Ханаан и като случая с Европейския Съюз и България), а този, който само взима, да даде ястие. “От ядящия излезе ястие”- казва Самсон (Съд. 14:14). Така че като християни най-важният въпрос, който трябва да ни вълнува, е дали имаме страх от Бога и дали се уповаваме на Него. “Духът е, който дава живот, плътта нищо не ползва” (Йоан 6:63). Според мен по-притеснителното е това, което се случва през последните няколко години в България. Всички стават все по-заети, все по-забързани. Говоря предимно за християните. Все по-трудно е да накараш хората да ходят на църква или да служат на Бога. Те се занимават най-вече с имоти, строежи,

коли, екскурзии и всякакви други удоволствия. Здраво започна да ни тресе лаодикийският синдром (виж Откр. 3:14-22). Но в трудни времена човек поглежда по-често към небето и търси повече Божията намеса. Божието слово ни дава чудесни примери как да реагираме на кризи като настоящата: “Защото, ако и да не цъфти смокинята,нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се премахне от оградата и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господ, ще се радвам в Бога на спасението си. Йехова Господ е силата ми; Той прави краката ми като краката на еленитеи ще ме направи да ходя по височините си” (Ав. 3:17-19). Кризата, която описва пророк Авакум, е много по-сериозна от нашата, но той е готов да се весели в Господ, да се радва на спасението си (не на новата си кухня), да направи Йехова сила на живота си и да ходи по височини (не само в турски и други луксозни курорти). Ето каква възможност ни дава кризата – да ходим по височини, да се уповаваме повече на Бога, да спрем да празнуваме, че сме си купили нов компютър или телевизор, а да се радваме, че имената ни са написани на небесата, и с по-голямо желание да викаме заедно с Духа: “Ела, Господи Иисусе!” Ап. Павел е научил тайната – и в изобилие, и в оскъдност за всичко да има сили, чрез Онзи, Който го укрепва (Фил. 4:13).

В дните на криза, освен че трябва да търсим Бога по-ревностно и да се отдаваме повече на служение (нещо, което е особено нужно и във време на просперитет, разбира се), ние трябва да бъдем много разумни в планирането на личните си средства. “Във време на благоденствие бъди весел, а във време на злополука бъди разсъдлив” (Екл. 7:14). Добре ще е, ако премахнем всички излишни разходи. Да бъдем по-скромни и в никакъв случай да не разхищаваме. Показателно е отношението на Иисус Христос към благата. След като нахранва множеството с пет хляба и две риби, евангелистите разказват, че са останали 12 коша, пълни с храна. Тогава „каза на учениците Си: „Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо” (Йоан 6:12). Въпреки че не е ловил лично рибата, не е сял и събирал зърното, не е пекъл хляба, а само е благодарил за храната, изисква “да не се изгуби нищо”. Ако Христос постъпва така, и ние като Негови ученици сме длъжни да Го следваме. Ще се учудим с колко по-малко можем. Сократ се разхождал из пазара в Атина и с охота викал: “Вижте колко много неща, без които мога!” Макар че трябва да бъдем по-разумни в харченето, не бива да забравяме също, че сме хора на вярата. Не бива заради прогнозите, че няма да имаме пари, да се отказваме от планирано служение, защото Бог казва: “Среброто е Мое и златото е Мое...” (Аг. 2:8).

рокуратор в древния Рим се нарича всеки човек, натоварен вместо друг да се грижи за нечий интерес. На езика на гражданското право терминът означава “адвокат”, т.е. представител, свободно избран от даден човек, който го замества при някаква устна или писмена уговорка и се заема с определено дело за сметка на този човек. В разговорния или в административния език прокуратор се нарича довереният човек, на когото поверявате грижата да ви замества в стопанисването на земеделски имот или в управлението на търговски дела. Прокуратор е клиентът1, който при отсъствието на своя патрон защитава неговите интереси, който е упълномощен да се грижи за собствеността на свой приятел, получава неговите приходи, ръководи неговото предприятие и осигурява благосъстоянието

му. Прокураторът може също да бъде съветник, упълномощен да защитава интересите на жена, която разполага с благосъстояние отделно от своя съпруг. Най-често това е освободен роб или роб, когото господарят назначава за управител на собствеността си и му поверява отговорността за всички останали роби, натоварва го с някаква специфична задача в къщата си, в зимника, в птичарника и т.н. или с доверителна мисия. Прокураторите от този вид са доста многобройни в големите римски семейства - особено в края на републиката и началото на империята2. Императорът също има свои прокуратори, както и останалите римски граждани, за да управляват неговия частен имот. Когато императорът става господар на част от империята и хазната, която се обогатява с данъци от провинциите, той използва прокуратори за управляване на това богат-

ство и поверява всяка част от него на свои верни хора. Естествено той да използва за такива функции освободени роби, които да може отблизо да управлява и наблюдава. Но в същото време императорът реорганизира съсловието на конниците и държи да му отреди съществена роля начело на сенаторското съсловие, което тогава е лишено от част от своите привилегии. За тази цел императорът трябва да осигури на конниците определени функции - от тях той също прави прокуратори. Историкът Тацит пише: “Прокураторите в някои провинции, които имат на свое подчинение войска, се назначават изключително от средата на конниците и играят роля на доверени лица на императора, противопоставени на наместника, обикновено (особено при Юлиево–Клавдиевата династия) представител на сенатската аристокрация.” 3

Императорът поверява на прокуратори управлението на някои администрации и им дава титлата procuratorеs Augusti, докато други прокуратори - тези, които не са освободени роби са наречени просто procuratorеs. Така той разграничава своята лична администрация от държавната администрация. Когато се поверяват постове на освободени роби, те са близки довереници на самия император. Другите се дават на официални функционери. И. Свенцицкая пише: “Идеята за пълновластната монархия е неприемлива за римляните, които са свикнали да се смятат за равноправни граждани. Затова Август се опитва не само да се представи като пазител на старите традиции, но и да включи някои от тези традиции в оформянето на новата система на властта (например уважение към бащата на семейството). Но властта при това е наистина нова. Фактически императорът управлява еднолично преди всичко благодарение на войската. Август притежава доживотни пълномощия като главнокомандващ: гарнизоните от провинциите са подчинени на него. Освен това най-

важните в стратегическо отношение провинции са под негово непосредствено управление... В провинциите се появяват специални чиновници, които са на императорската служба – прокуратори. Те осъществяват желанията на императора. Прокураторите се назначават от незнатните, предани на императора хора, чието благополучие зависи изцяло от неговото разположение. По такъв начин зад фасадата на републиката се формира един невинаги забелязван, но действен апарат на личната власт на императора.” 4 Първите императори спазват това разбиране на основателя на империята. По-голямата част от постовете на прокураторите са заети от освободени роби. По време на Флавиите прокураторските места са все още разделени между двете категории - освободени роби и конници. При Адриан това разделение изчезва и конническото

съсловие вече заема всички прокураторски постове с изключение на незначителните длъжности в императорския дворец, които остават поверени на хора от робски произход. Функции на прокураторите Техните функции могат да се обобщят в няколко категории: 1. Управители в императорския дом - занимават се с наследството, сметките, складовете, съкровищата, увеселенията и т.н. 2. Началници на канцеларията и на счетоводството в Рим (писма, разследвания и т.н.). 3. Началници на различни служби в Рим. 4. Хора, натоварени да събират

данъците в императорските провинции (Аквитания, Германия, Испания, Панония, Сирия и др.) или в сенатските провинции (Азия, Африка, Галия, Сицилия, Ахая, Македония, Кипър). 5. Управители на т. нар. прокураторски провинции: Корсика, Юдея, Месопотамия, Сардиния и др. Към тях трябва да се добавят и някои други провинции, които само за известно време и поради особени обстоятелства са били смятани за прокураторски, например Витиния през І в. или Памфилия. 6. Началници на финансови и дори административни служби извън Рим (наследство, пристанища, налози, движение и др.).

Но има и други прокуратори, граждански или военни, които носят титлата префект. задължения на прокураторите Трябва да разграничим прокураторите, управляващи провинции, от прокураторите, които имат чисто финансови отговорности. Може да се каже, че прокураторите с финансови задължения имат само една мисия – да надзирават събирането на данъците при администрацията, към която се числят. Независимо дали провинцията е императорска или сенатска, те са натоварени да следят за събирането на таксите, които трябва да бъдат преведени в данъчната администрация. Ако самите те не събират данъка чрез свои агенти, трябва да следят за събирането му, да се грижат посредниците да не нанесат вреда на съкровището

или да упражнят насилие над данъкоплатците. В работата на прокураторите има много технически задължения според различните видове данъци, които трябва да събират. Тяхна задача е да посрещат и разходите, например когато трябва да се погрижат за заплащането на войските в императорските провинции и за тяхното снабдяване с провизии. Прокураторите, управляващи провинции, имат по-големи правомощия, защото към техните финансови функции се прибавя и административната власт. Така те се ползват с граждански пълномощия, много по-широки в сравнение с предоставените на финансовите прокуратори. От времето

на Август прокураторът на Юдея притежава правото да отсъжда в криминални дела срещу неграждани. За да упражнява тази власт, необходимо му е специално упълномощаване от страна на императора. Личността на прокуратора Понтий Пилат Той предизвиква интерес у християните, защото е свързан с убийството на Иисус Христос. За това, че именно Пилат е произнесъл смъртната присъда над Христос, пише Йосиф Флавий: „По онова време е живял Иисус, мъдър човек, ако изобщо може да се нарече човек. Той е извършил изумителни дела и е станал учител на тези хора, които с готовност са възприемали истината. Привлякъл е към себе си много юдеи и елини. Това е бил Христос. По настояване на нашите влиятелни лица Пилат го е осъдил на смърт.” 5 В Евангелията не се конкретизира длъжността, която е заемал Пилат. Там той е наречен просто управител (хегемон на гръцки), но древните автори потвърждават, че е бил прокуратор, макар и някои да го наричат префект. Тацит пише: „Нито с човешки средства, нито с щедростта на принцепса, нито с обръщане към божествата за съдействие е било възможно да се пресече позорната за Нерон мълва, че пожарът е предизвикан по негово нареждане. И

ето че той, за да обори слуховете, посочва виновни и предава на мъчителна смърт онези, които чрез своите мерзости са си навлекли всеобщата омраза и които тълпата нарича християни. Христос, от чието име идва това название, по времето Тиберий е екзекутиран от прокуратора Понтий Пилат.” 6 В речника на Браунригт четем за Пилат: „Името Понтий фактически е фамилия — той се е родил в римско семейство. Името Пилат идва от латинското pilatus и означава човек с копие. Съществуват няколко легенди за произхода му и една от тях гласи, че е бил извънбрачно дете на Тир, царя на Майнц, и е бил изпратен в Рим. Пак според легендата, след като извършва убийство там, Пилат е изселен в Понт в Мала Азия, където върши ред добри дела и за награда е назначен като управител на Юдея. Но по-вероятно е като син на известно римско семейство да е преминал през обичайното дипломатическо обучение и като се е придвижвал постепенно по служебната йерархия, да е стигнал до поста прокуратор на Юдея.”7 Придобиваме представа за Понтий Пилат чрез исторически текстове, написани скоро след неговото управление. Според Йосиф Флавий: „Когато преторът на Юдея Пилат води своята войска от Цезарея в Йерусалим, за да презимува там, той решава да внесе в града изображенията на императора върху дръжките на римските знамена и с това да се погаври над юдейските

обичаи. А нашият закон забранява каквито и да било изображения. Затова предишните претори са влизали в града без такива украшения на знамената. Пилат е първият, който внася изображенията в Йерусалим, и го прави без знанието на населението, като влиза в града нощем. Когато жителите научават, тръгват на тълпи към Цезарея и в продължение на няколко дни умоляват претора да махне изображенията. Пилат не се съгласява, като казва, че това ще оскърби императора. Тълпата не престава да му досажда и на шестия ден той заповядва на войниците си да се въоръжат тайно, разполага ги в засада в сградата на ристалището, а самият той застава на платформа, изградена на същото място. Когато юдеите възобновяват молбите си, той дава знак и войниците ги обкръжават. Пилат заплашва да съсече незабавно всички, които не престанат да шумят и не се махнат оттам. Юдеите обаче се хвърлят на земята, оголват шиите си и казват, че предпочитат да умрат, но да не допуснат такова нагло нарушение на техния закон. Пилат се изумява от тяхната твърдост в съблюдаването на закона и заповядва веднага да премахнат изображенията от Йерусалим и да ги върнат в Цезарея.” 8 Някои изследователи смятат, че характерът на Пилат в Евангелията се различава от описания от античните автори, защото в Новия Завет той не изглежда жесток: „Образът на Пилат в каноничните Евангелия не отговаря на реалния, исторически Пилат, който наистина е бил прокуратор и префект на Юдея (надпис, оставен от него, е намерен в жилището на римските наместници в Цезарея). Той е бил известен като изключително жесток човек.” 9

Филон Александрийски описва събития, които потвърждават, че Пилат е бил безмилостен човек: „Един от хората на Тиберий бил Пилат, който става наместник на Юдея. Не толкова заради честта на Тиберий, колкото за да огорчи народа там, той посвещава в двореца на Ирод в Йерусалим позлатени щитове. Върху тях няма никакви изображения, нито нещо друго кощунствено с изключение на краткия надпис: еди-кой си посвещава в чест на еди-кого си. Когато хората разбират, поставят отпред четиримата царски синове, които не отстъпват на царя нито по достойнство, нито по назначение, и другите му наследници, а също и просто властимащи хора, и започват да го молят да поправи това с щитовете и да не посяга на древните обичаи, които от векове се спазват и са неприкосновени и за царе, и за управници. Пилат започва да упорства, защото по природа е жесток, самоуверен и неумолим. Тогава се надига вик: „Не вдигай размирица, не започвай война, не погубвай мира! Да оскверняваш древните закони, не значи да въздаваш почести на императора! Нека Тиберий не става повод за нападки от целия народ, той не иска да разруши нито един от нашите закони. А ако иска, кажи ни направо, с наредба, писмо или по друг начин, за да не ти досаждаме повече, а да изберем посланици и сами да попитаме владетеля.” Последното особено смущава Пилат. Той се изплашва да не би евреите да пратят наистина посланици и да разкрият и други страни от неговото управление, като разкажат за подкупите, оскърбленията, лихварството, безчинствата, злобата, непрестанните екзекуции без съд, ужасната и безсмислена жестокост. И този човек, чието раздразнение сега задълбочава природната му гневливост, се оказва в затруднено положение: не се осмелява да премахне вече посветените щитове, не иска да върши каквото и да било за радост на подвластните му хора, но същевременно са му много добре известни последователността и постоянството на Тиберий за такива неща. Събралите се разбират, че Пилат съжалява за извършеното, но не

иска да го покаже, и пращат на Тиберий възможно най-сълзливото писмо. Като го прочита, той се разгневява и как ли не нарича Пилат, как ли не се заканва! Степента на гнева му, който впрочем не е било лесно да разпалиш, няма да описвам — събитията говорят сами за себе си. Тиберий още начаса, без да чака утрото, пише на Пилат отговор и там страшно го порицава за дръзкото нововъведение и му заповядва да махнат щитовете веднага и да ги изпратят в Цезарея - „онази, която е на крайбрежието и е наречена в чест на твоя дядо”, - а там да ги посветят в храма на Август, което е и било направено. Така нито честта на императора е била разколебана, нито обичайното му отношение към града.”10 Другият случай, описан от Йосиф Флавий, е сързан с пари от светилище: „Впоследствие той възбужда нови вълнения с това, че използва свещеното съкровище, наричано Корбан, за да изгради водопровод, по който се доставя вода на разстояние от четиристотин стадия. Народът се възмущава силно и когато Пилат идва в Йерусалим, хората обкръжават с викове съдийския му стол. Но известен порано за подготвящото се недоволство, той въоръжава своите войници, преоблича ги в цивилни дрехи и им заповядва, като се смесят с тълпата, да бият хората с камшици, като използват и оръжие. По негов сигнал от трибуната те пристъпват към екзекуцията. Много юдеи падат мъртви под ударите, а мнозина са стъпкани в суматохата от своите сънародници. Паниката кара народа да се усмири.”11 В Евангелията, както вече отбелязахме, Пилат не изглежда жесток по отношение на Христос, макар че за 1 Клиентът в древния Рим има определени договорни взаимоотношения с даден патриций, наричан негов патрон, и е под негова закрила. 2 Dictionnaire des antiquites grecques et romaines. Paris, 1877. 3 Тацит. История. Том 1. Кн. 7, бел. 48. 4 Свенцицкая, И. http://khazarzar.skeptik.net/books/sventsi1.htm 5 Йосиф Флавий. Иудейские древности. Кн. 18. Гл. 3. Ч. 3. www.vehi.net/ istoriya/israil/flavii/drevnosti/18.html#_ftn36 от 29. 12. 2007. 6 Тацит. Анналы. Кн. 15. Гл. 44. http://ancientrome.ru/antlitr/tacit/annal/ kn15f.htm от 3. 01. 2007. 7 Браунригт, Р. Кто есть кто в Новом Завете. Словарь, М., Внешсигм. Цит. по Опарин, Археология Нового Завета. http://nauka.bible.com.ua/sud/ sud2-01.htm от 28. 12. 2007. 8 Йосиф Флавий. Иудейские древности. Кн.18. Гл. 3. Ч. 1. http://www. vehi.net/istoriya/israil/flavii/drevnosti/18.html#_ftn36 от 29. 12. 2007 9 Свенцицкая, И. От общины к церкви. http://www.biblicalstudies.ru/ Books/Sven17.html от 29. 12.2007. 10 Филон Александрийский. О посольстве к Гаю. Гл. 38. http://khazarzar. skeptik.net/books/philo/legatio.htm от 29. 12. 2007. 11 Йосиф Флавий. Иудейская война. Кн. І2. Гл. 9. Ч. 4. http://shard1.narod. ru/biblio1.htm от 03.01. 2008.

неговата безмилостност към галилейците се споменава в Евангелието от Лука: „В същото време присъстваха някои, които известиха на Иисус за галилейците, чиято кръв Пилат смесил с жертвите им” (Лука 13:1). Отношението му към Христос може да се обясни с факта, че той е поставен на поста прокуратор с протекцията на Елий Сеан, преторианския префект, спечелил изключителното доверие на Тиберий и фактически управлявал Рим до разкриването на плановете му да завземе властта. Пилат, естествено, се страхува за своето положение, когато Сеан е убит. За да не го обвинят в предателство към императора, Пилат се старае да угоди на юдеите, които използват политическата обстановка за собствените си цели: „Юдеите обаче викаха: „Ако пуснеш Този, не си приятел на Цезаря; всеки, който прави себе си цар, е противник на Цезаря” (Йоан 19:12). Преданието гласи, че когато отива в Рим след екзекуцията на самаряните на планината Гаризин, Пилат е пратен в изгнание, където завършва живота си със самоубийство.

„Където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.“ (Мат. 6:21, Верен) „В България са най-добрите и най-лошите хора, които познавам.“ (Думи на момиче от българо-френско семейство)

1. Да се срамуваш, че си българин Случвало ли ви се е да се срамувате, че сте българи? На мен ми се е случвало. За да може да се появи този срам, обикновено е нужно да се видим през погледа на някой друг, да бъдем в чужда, небългарска среда. Спомням си например следната ситуация: чета в една уютна библиотека на западен университет, зареял съм се във високите сфери на знанието, изпитвам удовлетворение, че мога да мисля, мога да творя. Изведнъж сред благолепната тишина дочувам позната реч, самодоволна и цинична, реч на хора, които си мислят, че на това място никой не ги разбира и могат да си говорят без всякакви „условности“. Реч нашенска, българска. Изтръпвам и не просто срам ме обхваща, а нещо като ужас се надига в мене - и тук значи няма спасение от простотията... Ако байганьовщина наричаме развихрянето на най-примитивното и инстинктивното у българина, което се съпровожда от слепота за всякакви високи идеали и ценности, може да се каже, че съм се срамувал точно от нея. Ужасявали са ме проявите на байганьовщината, която е жива у нас и около нас, дори изглежда по-жива от всякога. Малко след началото на промените в страната ни през 1989 г. приветствах раждането на българската свобода с думите: „И в лица се превърнаха мутрите.“ Сега вероятно бих

оповестил и обратната метаморфоза превръщането на голяма част от лицата в мутри. Мутризирането на българския живот изглежда поредната спирка в байганьовската одисея на нашия народ, в пътуването му към онези уродливи черти, така добре уловени и увековечени след Освобождението от таланта на Алеко Константинов. Ако съм българин, който претендира, че не е като Бай Ганьо, или поне съм решил твърдо да не бъда като него, как мога да преодолея байганьовщината като явление и срама от нея? Дали не е трябвало да остана в онзи уютен университет, град, държава? Да споделя остатъка от живота си с благовъзпитани, учтиви хора? Или, след като съм пропуснал възможността, единственото, което ми остава, е да бягам в някакъв измислен вътрешен свят, където също ми е уютно? Такова бягство е възможно, но то е бягство и от самия мен, защото не мога просто да “избягам“ от българската действителност, без да избягам и от самия себе си. Как тогава да преодолея желанието да се затворя в “кула от слонова кост“, да

се изолирам и оградя от неприятното и пошлото в средата, която ме заобикаля? Или, с други думи, възможно ли е да мисля за преодоляване на байганьовщината и за преобразяване на действителността, вместо да я загърбвам или да се поставям над нея, като заема аристократичната поза „аз съм над тези неща“?

2. Благородният идеалист Един от начините е да потърсим отговор на този въпрос при Алеко Константинов, автора на „невероятните разкази за един съвременен българин“. Литературният критик Тончо Жечев споделя в своето есе „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо“ надеждата си, че Алеко не просто е противоположност по всичко на своя герой, а и че светлата му личност на безкористен идеалист може да се възприеме като „противоядие“, т.е. противоотрова срещу байганьовщината у нас и около нас. Фигурата на Алеко наистина има с какво да ни възхити: честността му е пословична, липсата на кариеризъм и нравственият максимализъм на писателя са засвидетелствани от мнозина негови съвременници. Алеко би могъл да се възприеме като антипод на байганьовеца изобщо, а не само на оня „тъмен герой“ , който се явява събирателен образ на цяла прослойка от безскрупулни, жадни за забогатяване следосвобожденски дейци на икономическото и политическото поприще, оставили настрана неудобните вече идеали на Възраждането. Привлекателните качества на писателя го издигат като въплъщение на благородната и алтруистична личност, която се откроява особено в мътни времена, когато социалните пластове се разместват и обществената пяна излиза на повърхността. Както отбелязва Т. Жечев, прозвището на Алеко - Щастливеца - отвежда към представата за състояние, близко до „блаженството“, и то е пряко свързано с убеждението на писателя,

че не е като онези ненаситни търсачи на „келепир“ (т.е. на изгода, полза, материални придобивки - по възможност без вложение от страна на докопалия се до тях), които осмива във фейлетоните и разказите си, т.е. не е „байганьовец“. Обратно, Щастливеца е духовен аристократ и дори може да се каже - „рицар“ на духа в нерицарско време, който взима „под крилото си“ слабите и изпадналите в беда. По времето, когато А. Константинов е адвокат, той се наел да защити без хонорар неплатежоспособния прадядо на моята съпруга. Прадядото имал неблагоразумието да наругае публично княза, а това било подсъдимо по закона за защита на „особата“. Намесата на Алеко го спасила да не попадне в затвора, което би се отразило пагубно на семейството му... Не е ли наистина утешително, че българската действителност е родила - освен байганьовци - и личности като автора на „Бай Ганьо“, които със своето слово и най-вече с примера си биха могли да я преобразят? И ако се умножат достатъчно благородните и честни хора идеалисти в нашето общество, няма ли да изчезне от него завладелият ни почти животински материализъм, който не зачита никакви писани и неписани законови и морални норми? Известният фейлетон на Алеко „Страст“ (1895) ни кара да отговорим по-скоро отрицателно. Героят, зад когото прозира ясно фигурата на самия автор, е изпаднал в конфузното положение да няма „четиридесет и пет стотинки да си купи тютюн“ въпреки своята известност - всички, които среща по улицата, го познават добре, и то с иронично звучащото в случая прозвище Щастливец. Като сравнява окаяното си финансово положение с пропадналата нравственост на част от минувачите, за чиито „подлости“ и „мерзки драми“ знае, бедният, но честен интелигент от фейлетона възкликва с чистосърдечна убеденост: „А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги

няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има.“ В крайна сметка той успява да се сдобие неочаквано с лелеяния тютюн, свива си цигара и запушва, щастлив в своята „килия“ с чиста съвест и благодарно сърце. От духовна гледна точка най-голямата опасност за героя разказвач идва не от пристрастеността му към тютюнопушенето, която не му дава мира, докато не я задоволи. Зад нея наднича лицето на далеч по-опасна страст гордостта. Ясно е върху какво може да стъпи и да се укрепи тя - съзнанието за благородство и честност, а също и убедеността, че те са най-големият, единствено ценен и ненакърним капитал на човека, който ги притежава. Той може да е беден материално, затова пък е богат с честността си - невъзможно е да си представим, че такава мисъл би могла да премине някога през ума на амбулантния търговец на розово масло. Достатъчно е българинът да заложи на подобен капитал и спасението на многострадалната българска душа от уродливостта на байганьовщината изглежда гарантирано... Нека на това място да припомня накратко известния момент от Евангелието, когато се срещат Христос и един богат момък: това е среща, при която един знатен и благочестив младеж иска да разбере какво добро да стори, за да има вечен живот (Мат. 19:16-26; ср. Марк 10:17-27; Лука 18:18-27). Макар да е опазил заповедите, които Учителят споменава, „още от младини“, има пречка, която продължава да го отделя от вечния живот - привързаността му към богатството. Христос обаче знае къде е „съкровището“ на богатия момък, знае, че той не може да Го следва свободно, преди сърцето му да бъде отвързано от това съкровище (ср. Мат. 6:21; Лука 12:34). Дали когато Господ говори за съкровища и богатства, има предвид само материалните блага? Нашият чист идеализъм и гордостта ни от него също биха могли да се превърнат в съкровище, което препречва пътя ни към вечния живот.

Ако дадем малко свобода на въображението си, може да си представим следната среща между Щастливеца и Спасителя:

Въображаем диалог между Иисус Христос и Алеко Константинов - Господи, какво още да направя за този народ - да се отврати от своя уродлив образ и да обикне светлите идеали и възвишените стремежи? (Господ мълчи и гледа с любов към Алеко). - Опитах всичко, което ми дойде наум, Господи, бичувах пороците му с фейлетони, изобличавах продажната съвест и безскрупулност на политиците и управниците му, дадох му огледало, в което да се огледа и да види колко е бездуховен, окаян и изостанал от другите цивилизовани народи. (Господ продължава да мълчи). - Може би трябваше, Господи, да бъда още по-безмилостен, когато го осмивах и изобличавах, за да не си мислят хората, че има и нещо добро да бъдеш като Бай Ганьо, може би трябва да опитам наново, да създам един по-съвършен литературен герой - и без това някои критици смятат, че моят Бай Ганьо не е достатъчно изпипан... (Господ все още мълчи).

- Кажи нещо, Господи, защо мълчиш? Не си ли възмутен и Ти от това, което се случва в България, или си вече отчаян за моя народ и нищо повече не може да се направи за него?... - Ако се откажеш от претенцията, че си чист и праведен, за разлика от всички други, може да се направи нещо спасително за теб и за твоя народ само захвърли тази претенция, а после ела и ме следвай. (Алеко си тръгва наскърбен. Иисус се обръща към Своите ученици.) - Колко е трудно за честния и добър човек, който няма нужда от Мен, да влезе в Божието царство! Но дори за добрите и честните има надежда за спасение, защото това, което е невъзможно за човеците, е възможно за Бога. Ще се опитам да изразя още веднъж основното убеждение, което поражда позицията на благородния

идеалист и което самият аз съм споделял дълго време. „Аз съм (сравнително) беден материално, но съм щастлив, защото съм богат със своята честност и неподкупност и мога да положа съществуването си върху това“ - ето илюзията на честния идеалист. Тя е в убедеността, че е достатъчно да бъдеш честен и почтен, за да се спасиш от бездуховността и да преобразуваш („превъзпиташ“) обществената среда, в която живееш. Ако постигнеш това, няма какво повече да желаеш.

3. Щастие или блаженство Истината е, че никой не може да бъде трайно щастлив или „блажен“, на библейски език, от това, че не е „като този или онзи байганьовец“ (ср. Лука 18:9-14). Блаженството ми на вярващ в Бога човек идва от факта, че греховете ми са покрити и беззаконията ми - простени (Пс. 31:1, СИ).

Няма друг начин за спасение от байганьовщината у мен - освен да постъпя с нея, както с другите грехове, които съм осъзнал. Тя, както всяка друга духовно-нравствена уродливост, се нуждае от изкупление. Както при всяка друга уродливост, радикалното, т.е. решителното, трайно и дълбоко спасение от нея не е мое дело, плод на моята естествена почтеност или пък на социално превъзпитание, а е първо и преди всичко свръхестествено дело на Христос, което само Той може да извърши у мен, ако Му позволя. Както „занасям“ останалите свои грехове при нозете на Спасителя, за да ме освободи от тях (да ги изтръгне с корен от сърцето ми, мисленето ми, манталитета ми), така мога да Му занеса и всяка проява на байганьовщина, която откривам у себе си - проявите на келепирджилък, на дребнав или „величав“ егоизъм, на безотговорност, грубиянство, простащина и демагогия. Най-сигурната промяна на социалната среда, в която живеем, започва от промяната у самите нас. Подобна промяна не е химерична, илюзорна, а е напълно възможна. Защо мисля така? Защото при нея не се стремя най-напред да променям другите, а се оставям първо аз да бъда променен, промяната зависи от мен, от съдействи-

Виж Михайлов, К. Тихи трипове. С., Галик, 1998, с. 7. Жечев, Т. Митът за Одисей. С., Български писател, 1989, 89-110. 3 Според сполучливата формулировка в заглавието на разказа “Тъмен герой” от Вазов, която става нарицателна за “героите” от следосвобожденската епоха. 4 Цит. по: http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&W orkID=11377&Level=1 1 2

ето на моята воля и аз не я налагам на никого. Дори когато я „предлагам“ на някого, мога да стъпя уверено на нещо твърдо, макар и невидимо, а не на отвлечени и неосъществими идеали - стъпвам върху вече извършеното изкупително дело на Христос, не удрям все едно че бия въздуха (ср. 1 Кор. 9:26), не се боря срещу вятърни мелници и не взимам овчите стада за вражески армии, както прави „рицарят на печалния образ“ в романа „Дон Кихот“ на Сервантес. В този смисъл християните не са „донкихотовци“, а са най-големите реалисти на земята! Реалисти не защото признават само това, което може да се вкуси и пипне, а защото знаят в Кого са повярвали - в Този, който е по-Реален от всяка реалност. Остава въпросът какво да правим с проявите на байганьовщина, за които не сме отговорни лично? Бихме могли да последваме примера на пророк Даниил, силния мъж на вярата, когото Господ използва в критичен период от историята на еврейския народ. Той проявява непоколебимост на дело, когато трябва да се устоява с вяра в трудните обстоятелства на чуждоплеменно владичество. Но едно от най-великите му дела е неговата молитва. В молитвите си Даниил вика към Бога за милост към израилския народ, нарушил завета си с Яхве и оставен на последиците от своето отстъпление и идолопоклонство. Молитвите му са молитви на застъпничество, в тях той изповядва пред Бога не само личните си грехове, но и греховете на „бащите“, греховете на целия народ, с които Израил е разгневил своя Господ и Благодетел (Дан. 9:16,20; ср. и Неем. 9:1-3). Ако смятаме байганьовщината за уродливо българско явление, което е измъчило достатъчно и „бащите“ ни, и нас, значи то е напълно „достойно“ да бъде занесено и оставено в нозете на Спасителя - за да умрем за неговата отвратителност и да възкръснем за красотата на живота, освободен от проявленията му.

В наши дни, също както по време на книжниците и фарисеите, мнозина се стремят „да Го погубят”, да изкоренят от човешкото съзнание всяка мисъл за Него. Но може да се каже уверено, че всички тези „погубители” са обречени на поражение и провал. Преди двадесет века Божият Син става Човешки Син и днес, при залеза на всемирната човешка история Христос както винаги остава централна Личност в нея. Да унищожиш Христос, да Го лишиш от отреденото Му в историята място е също толкова немислимо, колкото е невъзможно да премахнеш слънцето от небосвода или да угасиш съзвездието Орион. „Дадена Ми е всяка власт на небето и на земята” - казва Христос и в продължение на 20 века се убеждаваме в това, че Неговата власт над хората наистина е власт на вечно жива Личност. Да се усъмниш в божествеността на Христос, означава да се усъмниш в самото наличие на световна история.

Обичайното негодуване, с което хората отвръщат на предявяваните от Христос изисквания, само потвърждава неведнъж доказания факт, че зад християнството стои не човешка, а Божия сила. Помислете само: нито лукавите мъдрувания на философите, нито логичните доводи на скептиците, враговете и критиците на християнството, нито силите на ада са могли да преградят пътя на истинското християнство. Властта на Христос и благотворното й влияние върху цялото човечество е очевидното за всички чудо в историята. Христос променя същността на човека, преобразява характера му, прави го неузнаваем - много по-добър, отколкото е бил преди. Защо никой освен Христос не притежава такава всемогъща духовна власт? На този въпрос скептиците нямат отговор. „Който е в Христос, е ново творение” – това е факт, който скептиците не могат нито да обяснят, нито да отхвърлят. Изобразен по страниците на новозаветното Писание, гравиран върху живите скрижали в сърцата на милиони вярващи християни, звучащ в победните песнопения на християнската Църква, втъкан във всички клетки на истински цивилизования живот, Христос е всемогъщ във всички проявления на човечеството. Той присъства дори в незабележимите детайли на нашия християнски бит. Да бъде погубен?! Абсолютно немислимо и невъзможно!

Кой може да унищожи духовния опит на милиони хора, които са изживели земния си живот с Христос и са се уповавали на предстоящата вечност с Него? Кой е способен да изкорени името Му от сърцата на милиони хора, новородени духовно, които живеят с вяра в Христос, които Му се покланят и Му служат? Христос, Който е преодолял коварните замисли през тъмните векове на езичеството, юдейството, папството и атеистичната диктатура, със сигурност няма да се спре и пред барикадите, издигнати от съвременните Му врагове. По заповед на Птоломей, основател на династия владетели на Египет, архитектът Состат издига великолепно здание. Властникът заповядва на фасадата да бъде изписано неговото име. Архитектът не може да се примири с мисълта, че цялата слава за строежа ще принадлежи на човек, който освен пари не е вложил нищо в това величествено и гениално съоръжение. Какво прави Состат? Той заповядва на работниците да „увековечат” името на царя с големи букви, изработени от гипс, а под тях да гравират с резец върху камъка неговото име. Минават векове. Гипсовите букви с цялата позлатена украса избледняват и се начупват, но името на гениалния архитект „гледа” всеки минувач с очите на вечността. Няма ли да стане същото с всички знаменити „стълбове” и „строители” на Църквата? Времето безпощадно ще изтрие имената им, но никой няма да може да изтрие името на Този, на Когото са служили, защото е невъзможно да бъде изтрито името на Иисус Христос. Сам „Бог Го превъзвиси и Му подари името, което е над всяко друго име, така че в името на Иисус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца!” (Рим. 2:9-11). Този, който отхвърля Христовото име сега, без съмнение ще трябва да изповяда това име в бъдещето. Но ако го остави за после, ще произнесе за себе си смъртна присъда завинаги. Читателю, помисли за това! Покай се и приеми Господ Иисус Христос като свой Спасител сега и според Неговото Слово ще наследиш вечен живот.

как да ме сполети. И трябваше за определен период от живота си да остана съвсем сам, за да усетя цялата нелепост на човешките надежди, основани на човеци. Заредиха се седмици на абсолютна духовна безтегловност. Минаваха ми мисли за самоубийство, макар че с всички сили се стараех да ги пропъждам. Колкото и да бе опротивял животът, не забравях, че самоубийството е най-сигурният път към ада. Затова пък всяка молитва (вече се молех по няколко пъти в денонощието) завършвах с израза: „Господи, прекрати найсетне това мъчително съществуване!” Но Бог явно е имал други планове за мене. Вместо да ме призове пред Своя съд, Той ме срещна

Идеята за Бога ме съпровожда от най-ранна детска възраст. Моята баба беше ревностна представителка на православната общност в родното ми село и редовно ме водеше на Църква по големите празници. По-късно нито за миг не съм се поддавал на внушението, че човекът е еволюирала маймуна. По този повод даже имах неприятности с комсомолското и административното ръководство на гимназията, в която учех. Чета Библията от десетгодишен. Отначало – и това е съвсем естествено – така и не проумявах какво я прави Книга на книгите. Но постепенно нещата се наместваха и Свещеното Писание започна да ми разкрива значението си. В

общи линии познавах и историята на християнството, както и политическия натиск, на който е подлагано то през вековете. Но върху личността на Иисус Христос започнах да се задълбочавам едва след като изучих внимателно произведенията на Фьодор Михайлович Достоевски „Записки от мъртвия дом”, „Престъпление и наказание” и „Братя Карамазови”. Въпреки натрупаните знания обаче всъщност си оставах в положението на блудния син: имах любящ

баща, но нехаех за любовта Му. А и артистичните среди на Бургас, където ме приемаха повече от добре, шедро ме засипваха с изкушения. Грехове като прелюбодеяние, пиянство, гордост и какво ли още не ми се струваха неизбежни и в реда на нещата. На пръсти се брояха случаи, в които съм се молил. Докато един ден след седемнадесетгодишен брак семейството ми най-неочаквано се разпадна: съпругата ми реши, че е дошло време да си потърси по-богат мъж, и ме напусна. Това никога не бе влизало в сметките ми. Дотогава бях готов да се обзаложа с всеки и на всичко, че мен такова нещо няма

с Иван Вълков – тогава пастор на баптистката църква в Бургас. Тази среща съвпадна с намерението на църквата да издава информационно-доктринален бюлетин и аз се включих активно в неговото списване. Най-редовно посещавах и службите. Съвсем скоро се почувствах част от общността на бургаските баптисти и това чувство ми помагаше да възстановявам нарушеното си психическо равновесие. Покаях се в навечерието на Рождество Христово 1998 г., водно кръщение взех през лятото на 1999 г. Бог ми даде друга съпруга и като венец на всичко – едно прекрасно момченце за 49-ия ми рожден ден, което днес твърди с цялата си детска убеденост, че Иисус Христос е нашият най-верен закрилник. Искам да споделя и за един отговор на моя молитва. За петдесетгодишния си юбилей поисках от

Господа помощ да напиша книга, с която да Го прославя. Бог буквално ми „продиктува” двадесет и три сонета (два бяха готови отпреди). Те влязоха в стихосбирката ми „Библейски сонети”. По мнението на някои специалисти като жанр тя е първа по рода си в нашата литература. Постарах се да я изпълня с искрена възхвала на Божиите дела. Книгата беше приета много добре както в интелектуалните, така и евангелските кръгове. Сбъдна се изреченото в Писанието, че когато славим Бога, Той също ни прославя. По-късно имах други неприятности, налегнаха ми и сериозни здравословни проблеми. Те ме мъчат и сега, но съм спокоен, защото вярвам, че живеем или умираме - Господни сме!

Йоан Златоуст е роден ок. 347 г. сл. Хр. в Антиохия. Родителите му са богати и известни. Баща му е военачалник в императорската войска, а майка му е образована жена с висок морал. Семейството е християнско и ревностно в духовните дела. Йоан няма братя, а само една сестра. Бащата загива млад. Скръбта на майката, останала сама с малки деца, е огромна. Тя не се омъжва втори път. Отдава се изцяло на възпитанието и грижите за децата. Малко по-късно умира и сестрата на Йоан, така той остава сам с майка си. Тя го обучава добре. Учи го да чете Свещеното Писание. Около петнайсетата му година на власт е римски-

ят император Юлиан, който е отрекъл християнството, преследва християните и възстановява езическия култ. Най-голямото издевателство на Юлиан Отстъпник над християните е решението му да възстанови юдейския храм в Йерусалим, за да опровергае предсказанието на Иисус Христос за неговото пълно разрушение. Но безумствата на Юлиан Остъпник завършват трагично. Той загива по време на поход срещу персите. Смъртоносно ранен, в безпаметна ярост, той хвърля към слънцето буци кал и в предсмъртната агония извиква: „Ти ме победи, Галилеецо!” Следващият император Йовиан се опитва да възстанови християнството. Името на Христос отново се появява върху воинските знамена. По същия начин действа и неговият приемник Валентиниан. По това време Йоан е около 18-годишен. Той се обучава на красноречие при знаменития учител Ливаний. Учителят (езичник) остава поразен от таланта на своя ученик. Когато завършва обучението си, Йоан става юрист. Той се сблъсква с пороците на обществото. Положението му го задължава да води светски живот, който обаче го отблъсква с празнотата си. Ето защо решава да се посвети на служение на Бога като монах. Но майка му не се съгласява. Той се покорява и остава вкъщи, като скъсва със света. Посещава богословското училище на презвитерите Флавин и Диодор и много се моли.

после го ръкополагат за презвитер. По това време е на 39 години. В Антиохия живеят 200 000 души, половината от които са езичници и евреи. Езичеството е настроено враждебно към християнството. Бедните се бунтуват срещу богатите. Има сблъсъци, съпроводени с кръвопролития. Когато Йоан започва да проповядва, храмът се изпълва с хора. Той изобличава богатите чиновници, разврата. Хората го приветстват. Йоан не чете проповедите си, а говори от сърце. В църквата се появяват бързописци, които записват проповедите му, продават ги и ги учат наизуст. Търговците, строителите, съдиите, занаятчиите спират своята работа и отиват да го слушат. Наричат го Сладкодумни, а по-късно Златоуст. Но Йоан забранява на възторжените хора да го издигат по такъв начин. Той казва, че Църквата не е театър с актьори, а духовно училище. Упреква хората за това, че рядко мислят за душата си и повече ги увлича образната реч. Йоан Златоуст се грижи не само за духовните, а и за материалните нужди на своите братя и сестри. Той е истински приятел на бедните, а жестоките богаташи укорява за алчността им. Враговете го обвиняват за неговата привързаност към бедните, но в своята любов към хората той се отнася еднакво към всички, той е проповедник на милосърдието, на прошката и мира.

Нравствеността на духовенството в Мала Азия по това време е на много ниско ниво. Църковните постове се раздават за пари. Йоан Златоуст лично се намесва и внася ред в тези дела. Скоро значителна част от духовенството се надига срещу него и започват да го клеветят. Някои от епископите не могат да му простят отказа му да участва в пиршествата. Смятат го за сух, надменен, необщителен, мразят го, задето изобличава безнравствеността им. Наричат самия него човекомразец. Клеветниците разпространяват всевъзможни позорни слухове за Йоан. И богатите се изправят срещу него, за да му

На 22 години Йоан се кръщава. Ранната църква по това време кръщава вярващите в зряла възраст, за да бъде това техен съзнателен акт. Кръщението дълбоко въздейства на Йоан. Назначават го за църковен четец, но майка му скоро умира и той решава да стане отшелник. Вярващите оценяват подвига на Йоан и искат да го направят епископ, но той отказва и отива в пустинята. През онзи период мнозина вярващи отиват в пустинята заради размириците в света и заблудите в Църквата. В планините край Антиохия има много отшелници, които образуват цяла община. В полунощ те застават в молитва пред Бога и пеят псалми. Четат Свещеното Писание в килиите си и със собствен труд изкарват прехраната си. Четири години Йоан прекарва в монашеската обител (375-378). Но той е слаб физически и разклатеното му здраве го принуждава да се върне в Антиохия, където го ръкополагат за дякон. Като дякон Йоан се заема усърдно с благотворителност. Посещава болните и се грижи за тях. В пустинята той не вижда човешките беди, а сега е свидетел как страдат хората. В пустинята калява духа си и в тишина съзерцава Бога, а като дякон служи на човечеството във всекидневния живот. Раздава на бедните собственото си сребро. Пет години служи като дякон,

Има периоди, когато Йоан Златоуст се оттегля в пустинята или в планините, но не за дълго, а да си почине и да се помоли. През 397 г. Йоан Златоуст е назначен за Константинополски архиепископ. По заповед на император Аркадий Йоан принудително е отведен от Антиохия и тайно е докаран в Константинопол. В столицата има традиция архиепископът и духовенството да пируват с миряните. Йоан решително се отказва от това. Той отваря вратите на дома си за бедните. С тях споделя своите доходи. Събира много средства за благотворителност. Започва още по-смело борба срещу безнравствеността на духовенството и на монахините. Той съветва непристойните монахини да напуснат манастира и да се върнат в света. Йоан организира християнска мисия сред езичниците, която стига до бреговете на р. Дунав. Мисията има успех сред племената на древните скити. Златоуст е добър администратор. При силното земетресение в Константинопол сред общата паника той възстановява реда, като поема функциите на избягалите управници.

отмъстят за изобличенията на тяхната алчност. Особено озлобени към Йоан са дамите от висшето общество, които той изобличава за непристойното им облекло и грим. Враговете внушават, че по този начин той оскърбява императрица Евдоксия, останала в историята като разпътна и злопаметна. В завистта си александрийският патриарх Теофил обвинява Йоан, че е последовател на Оригеновата ерес. Това е крещяща неправда. Теофил Александрийски събира група епископи, които подкупва с подаръци, и организира събор в Халкидон. Двайсет и трима епископи осъждат Йоан. Други четирийсет епископи са му предани, но те са безсилни да направят каквото и да било в тази ситуация. Йоан не се явява лично на събора, а изпраща свои представители, на които е нанесен побой. Йоан е отлъчен от Църквата.

Страхливият император потвърждава присъдата и заповядва Йоан да бъде изгонен. Когато разбира за неговото осъждане, народът започва да се бунтува. Хората са готови на кръвопролитие за любимия проповедник, но той сам се предава на властите.

В защита на Йоан започват улични сблъсъци. Народът се възмущава от несправедливия съд над защитника на бедните. Теофил Александрийски тайно напуска Константинопол, тъй като е заплашван, че ще бъде убит. Хората настъпват към двореца на Евдоксия. В този момент започва земетресение. В ужас Евдоксия се хвърля в нозете на императора и го моли незабавно да върне Йоан от изгнание. Дори тя лично написва писмото. Йоан се връща, забравил обидите. Много кораби и лодки го посрещат тържествено в Босфора. Той изисква съборът да отмени отлъчването му – в противен случай няма да влезе в града. Народът не чака формалностите и с радост повежда Йоан към катедралния събор, където слуша проповедта на любимия пастир. Мнозина плачат от радост, а враговете се разбягват. Новият събор оправдава Йоан.

Мирът обаче не продължава дълго. Императрица Евдоксия отново се опълчва срещу Йоан. Тя поема властта вместо малодушния император Аркадий. Близо до църквата Евдоксия издига колона със свое изображение. Следва тържествено откриване. Организирани са разкошни церемонии с танци, много шум и разгул. Това пречи на богослужението. Йоан изобличава кощунството. Теофил Александрийски повтаря предишния събор - Йоан е отлъчен, а императорът потвърждава присъдата. Заповядано му е да напусне Църквата. Той отказва и го отвеждат насила. Враговете му тържествуват. На войниците, които го водят в изгнание, императрица Евдоксия заповядва да се отнасят жестоко с него. По пътя не му позволяват да влезе в нито една църква. Кратките спирки нарочно са в мръсни, затънали в разврат гостилници. В градовете ги посрещат озлобени свещеници, които се подиграват на страдалеца. Във всичките си изпитания, през целия си живот Йоан Златоуст с дълбока искреност винаги повтаря: „Слава на Бога за всичко!” Тези думи увенчават с небесна духовна красота великия учител и подвижник. По пътя той се среща с епископи и вярващи хора, които с цялата си преданост го утешават. Йоан е въдворен в село Кукуз в Мала Армения. Мястото гъмжи от разбойнически банди. Това е жива гробница за Златоуст. През септември 404 г. над Константинопол се разразява страшна буря, пада градушка с огромни размери, която унищожава полята и градините. Земята стене и трепери. На 6 октомври умира императрица Евдоксия в мъчителни родилни болки. Смъртта я застига преди Йоан, когото тя иска да погуби. Врагът на Златоуст епископ Кирин умира от ужасна болест. Теофил Александрийски губи разсъдъка си и скоро умира парализиран. А Йоан в своето заточение се радва на пълен Божи мир и покой. Изгнанието не му причинява злини, напротив, помага му. Там спечелва приятели. При него идват хора от Константинопол и Антиохия. С мнозина води кореспонденция. Дори развива мисионерска дейност. Враговете му завиждат и се опитват да го преместят дори и от далечното арменско село. След време Йоан е изпратен в съвсем дива страна, но той не спира да повтаря: „Слава на Бога за всичко!” По пътя върви гологлав под изгарящите лъчи на слънцето, мокри го дъждът и той не издържа. След три месеца път не може да продължи повече, но войниците грубо го влачат по пътя. Те виждат, че е близо до смъртта. Йоан се моли пламенно със силен глас. Все по-често пада. Хората го подкрепят. И преди да отиде във вечността, той прошепва: „Слава на Бога за всичко!”

арвин едва ли е предполагал какви последствия ще има от книгата, която издава през 1859 г., за обществото. Поради състоянието на науката по това време научният свят посреща теорията за еволюцията с голям ентусиазъм. Най-после има обяснение откъде произлиза всичко. И макар че самият Чарлз Дарвин е доста предпазлив в изводите, които прави (той има богословско образование), неговите последователи смело се захващат за работа и ето, че петдесет години по-късно, идеите на еволюционизма проникват почти във всички сфери на нашия живот. Твърди се, че по своето влияние върху обществото книгата на Дарвин може да бъде сравнявана може би само с Библията. И тук се крие дълбок смисъл. И едната, и другата книга представляват система от възгледи за света, които в крайна сметка формират нашия мироглед.

Вземете който и да е учебник по биология и ще видите, че в раздела за произхода на живота идеите на еволюционизма се разглеждат като съвсем естествени и отдавна доказани. Но дали наистина е така? И макар книгата на Дарвин да се нарича „Произход на видовете”, според известния биолог Ернст Майер той всъщност не обсъжда проблема за произхода на видовете. Дарвин говори за естествения подбор като средство за оцеляване, за необходимостта от приспособяване и като краен резултат за изменението на организмите. Нито той, нито неговите многобройни последователи са

способни да дадат пример за появата на нов вид като резултат от естествения отбор. Никой никога не е виждал под въздействието на естествения подбор и в борбата за оцеляване заекът да се превръща в лисица. Заекът може да се променя по всякакъв начин - формата на главата, цветът на козината, дължината на ушите, дължината на краката и т.н., - но той винаги ще си остане заек. Нито един еволюционист няма да ви отговори как действа еволюцията: защо в миналото в продължение на стотици милиони години устройството на организмите непрекъснато се

е усложнявало? Каква сила е карала животните и растенията да се видоизменят все в тази посока? Именно такъв е принципът на еволюцията и той се прилага не само в биологията. Логиката подсказва, че колкото по-опростен е организмът, толкова повече предимства има над по-сложния. Полесно му е да намери храна, защото не е толкова капризен. Така или иначе са вложени огромни средства, за да се разкрие т. нар. механизъм на еволюцията, но усилията са останали без резултат. Преди петдесетина години сякаш се появява светлина в тунела. Тогава за двигател на еволюцията се обявяват мутациите. Но при по-обстойно и всестранно изследване се оказва, че те не носят нищо добро. Мутациите само развалят добре съгласувания механизъм на живите организми. С помощта на насочваните мутации може да се получат организми със зададени свойства (високолизинова царевица, микроорганизми, които образуват определени вещества в много голямо количество) полезни за човечеството, но това са генетични изроди и съществуването им продължава докато човек се грижи за тях. Ако бъдат оставени в естествена среда, несъмнено ще измрат или ще се върнат към естествения си вид.

Вторият закон на термодинамиката, потвърден от всички естествени науки, гласи, че всяка система се стреми към деградация и упадък, а не към усложняване. Целият еволюционен процес на живите организми противоречи недвусмислено на този закон. Още не е открита сила, която би могла да противостои на упадъка и разрушаването на живите организми. Известно е, че стотици хиляди видове животни и растения вече са измрели. При повечето от запазените видове все повече се натрупват вредни генетични изменения. Има още един въпрос: защо никой не е станал свидетел на еволюционните процеси нито през последните сто и петдесет години (тогава е създадена еволюционната теория), нито в нашия всекидневен живот? Разбира се, всеки еволюционист ще ви отговори: „Нима не знаете, че за еволюционните процеси са необходими милиони години?” Да, разбира се, това ни е известно, но нали трябва да са останали многобройни организми, чието развитие още не е завършено и чието приспособяване към околната среда още не е достигнало връхната си точка. Би трябвало да има милиони такива организми - нали няма сила, способна да спре еволюционния процес! Про-

блемът е, че досега не е намерен нито един жив организъм в такава междинна форма. Нито един! Всички живи организми са идеално приспособени към условията, в които се намират. А какво казва палеонтологията? За стотици години е натрупан огромен фактически материал, който би трябвало да потвърждава еволюционната теория. От земята са извлечени вкаменелите останки на милиони най-разнообразни същества. Някои от тях са много добре запазени. Разбира се, в учебниците по биология ще намерите огромен брой рисунки, които показват как от един организъм по пътя на постепенното развитие в резултат на естествения отбор (несъмнено в продължение на милиони години) произлиза съвременното животно. Парадоксът е в това, че не са намерени вкаменелости от нито един организъм, който да изпълнява ролята на преходна форма между измрелите организми и тези, които живеят днес! Нито един! В продължение на милиони години земната кора би трябвало буквално да изобилства с останки от измрелите междинни форми. Но в действителност не е засвидетелствана нито една. Нещо повече, в реда, по който са разположени вкаменелостите в различните геологични слоеве, също не е открита някаква закономерност според времевия отрязък на геологичните епохи. Това означава, че по-примитивните древни форми са откривани в младите геологични слоеве, и, обратно, сравнително сложни форми на организмите са откривани в такива слоеве, в които би трябвало да се намират само примитивни организми. Имало е наистина конфузни ситуации, когато в един и същ геологичен слой учените са откривали напълно развита форма и нейния предполагаем далечен предшественик, което, разбира се, никак не съответства на еволюционния подход. Напълно необясним е фактът, че някои от организмите претърпяват еволюционни промени, а други остават без изменение в продължение на милиони години (например прилепите, рибата латимерия, морските звезди). Най-върховно-

то постижение на еволюцията е човекът и да се намери междинна форма между него и някакъв маймунообразен прародител е доста примамливо. Но такива открития не са направени. Проф. Х. Кофин обобщава, че вероятно нито една област от палеонтологията не е пострадала толкова от недостига на сериозни научни изследвания, както изучаването на останките от човешки организми. Никъде не срещаме такова разнообразие от интерпретации без обосновка с веществени доказателства, защото повече от всички други области на науката тук желаното толкова лесно се приема за действителност. Експонатите в университетските музеи продължават да вълнуват умовете на посетителите и студентите със звероподобните лица на полухора-полуживотни с проблясъци от разум в очите под ниските им чела. Но малцина от тях подозират, че това не е нещо повече от отражение на фантазиите на художника, а не научно доказани факти. Какво всъщност прави така жива теорията, срещу която има толкова унищожителни факти? Преди всичко „научността”. Усилията на мнозина учени християни са били насочени към това да се въведе в системата на образованието алтернативната теория на креационизма (от англ. creation – творение). И всеки път са се сблъсквали със стандартния отговор на официалните власти: „Опитвате се да прокарате религия в учебните заведения.” Но ако всички научни факти подкрепят креационизма, тази теория не е ли по-научна от еволюционизма? Втората причина е привлекателността на еволюционизма като „истинска” наука. Преди всичко възможността да се провеждат най-различни изследвания, да се издигат хипотези, да се доказват или да се отхвърлят, да се провеждат симпозиуми, с една дума, да се прави наука. Преди няколко години изнесох поредица от лекции за креационизма в биологичния факултет на университета в град Алмати. Реакцията беше разочарование. Слушателите очакваха да чуят нещо извънредно, над което си струва да се работи, а се оказа, че всичко е създа-

дено предварително. Трябва просто да се прочетат първите няколко глави от Библията. Та това не е интересно! И вече е известно. Третата причина е съзнателният или несъзнателен бунт срещу Бога. Човек се опитва да направи всичко сам. Смята, че може да постигне всичко, като положи определени усилия. Вече се е научил да създава достатъчно бързо необходимите му породи животни и сортове растения. Защо да не се заеме и с регулирането на еволюционния процес? А последствията?

Човек е отговорен само пред себе си. Той е венец на всичко. Повече няма нужда от Бог. Сложил е себе си на пиедестала и се покланя единствено на себе си. Това не е ли религия? При това религия, достигнала световни мащаби. Разбира се, всеки има право да се разпорежда със собствената си съдба, да вярва в каквото си иска. Само че защо трябва да го нарича наука и да обявява за религия алтернативната теория, която се потвърждава от резултатите на изследванията в палеонтологията, космологията, биологията, математиката, геологията и т.н.?! Преди две хиляди години ап. Павел, без да подозира за драматичната борба, която ще се разгърне между креационизма и еволюционизма, пише: „Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, им е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създаването на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че човеците остават без извинение... те, които замениха истинския Бог с лъжлив и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а не на Твореца...” (Римл. 1:19–20, 25). Последствията от еволюционния мироглед стават все по-осезаеми в

нашия свят: все по-малкото бракове, нарастващите самоубийствата, безразборните връзки, стремежът към незабавно задоволяване на всички желания, разпространената порнография, нудизмът в обществото, търпимостта към еднополовите бракове. Списъкът може да бъде продължен, но въпросът е в друго. Може ли разумният човек (Homo sapiens) да се придържа към мироглед, който бавно, но сигурно го води към гибел и към морална деградация? Според логиката - не, а на практика? Човек в своите мъдрувания все повече се отдалечава от Бога, като си измисля все по-нови философски системи - трупа умозаключения там, където всичко е просто и ясно. Както е писано: „Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; Бог избра също така немощните неща на света, за да посрами силните” (І Кор. 1:27–28). Може би е по-лесно и по-честно да признаем, че сме посрамени, и с покаяние да се обърнем към Бога, Който със Своята благодат и любов ще ни прости и ще ни помогне.

Имам предвид истинска криза, по време на която наистина всичко ви се е виждало ужасно или дори сте стигали до там, да признаете, че не виждате изход от ситуацията? Такава криза, че дъхът ви е спирал, сърцето ви е биело лудо и сте се питали какъв изобщо е смисълът на всичко това, на всичко около вас? Често съм се замисляла какво може да доведе някого до такова състояние. Наистина, има хора, родени със “слаби нерви“ или толкова чувствителни че и най–дребният повод може да ги накара да загубят душевното си равновесие. Те често запълват чакалните пред кабинетите на психиaтри и психолози. Ако ги познаваме така, вероятно никак не би ни учудило поредното им изпадане в криза. Но какво да кажем

за другия вид хора, които ни впечатляват още на пръв поглед? Хора, които сякаш излъчват някаква вътрешна сила, увереност и спокойствие? Възможно ли е нещо да ги накара да прекрачат прага на кризата? Нека ви разкажа за моя близка приятелка, с която се запознахме, докато следвах в чужбина. Да я наречем Лина. Лина беше точно от този тип страшно силни хора, нейното тежко детство и непрестанно местене от една държава в друга вместо да я пречупят като че ли просто бяха оформили характера й. Тя беше една от малкото студентки, която нито пиеше, нито пушеше, не държеше на марковите дрехи и на последната мода, а въпреки това стана известна в общежитието със собствения си творчески стил и с голямото си въображение. Всички обичахме вечер да се събираме в стаята на Лина, боядисана в топли цветове и изпълнена с мирис на топящи се восъчни свещи. Нищо не можеше да замести уюта, създаден от старите й закърпени мебели, взети от центъра по рециклиране. Самата Лина беше много дълбок човек. Тя избягваше повърхностните теми, говореше тихо, но с твърд глас и незнайно как винаги имаше толкова подходящи аргументи, за да защити тезата си, че без да се стига до конфликт, в повечето случаи опонентът й в даден момент замълчаваше от само себе си. Лина беше убедена, че във всеки човек може да се открие нещо добро и светло, към което той винаги да се завърне в тежки моменти. От малка имаше една мечта: когато порасне, да стане лекарка и да се запише към “Мисия без граници“, за да замине за Африка и да помага на болните дечица там като доброволец. Всички се възхищавахме, че не само не беше се отказала от тази на пръв поглед дори нереална, еуфорична мечта, която много от възрастните биха причислили към раздела “мили спомени от детството“, ами вече правеше сигурни крачки към осъществяването й - преди две години беше записала медицина в университета благодарение на много висок успех в дипломата си от гимназията. Лина учеше устремено и със силна воля, като преди изпит не си позволяваше дори да пие какао с нас в кухнята на общежитието. И така, накратко, тя будеше дълбоко уважение дори у

тези, които не искаха да си го признаят, а ние – нейните приятелки - нерядко си я давахме за пример, ако някоя от нас се намираше в труден момент или беше убедена, че няма да се справи с някаква задача. „Затвори очи, представи си Лина и давай напред“ - обичахме да си казваме в такива случаи. В това отношение Лина беше и моята лична спасителна сламка. В онова време аз самата все още бях в търсене на истината или, както тогава вярвах, на многото истини за нещата и ми трябваше някаква твърда основа, върху която да стъпя. Затова се възхищавах на нейната непоклатимост, например по време на вечерните ни дискусии в общежитието за съществуването на доброто и злото, които определено ме плашеха и ме навеждаха на ужасни мисли, а тя сякаш оставаше незасегната и убедена в своите нагласи. Исках да бъда като нея. Но един ден, след поредната такава дискусия, сякаш нещо се промени. Лина дойде при нас и каза, че е открила голяма грешка у себе си. Напоследък се наблюдавала, за да види дали наистина се държи така, както иска, и разбрала, че изневерява на себе си. Най–вече не харесвала да е така сдържана. Днес го осъзнала

и по време на дискусията - че докато останалите се отдават напълно на емоциите си, тя се контролира изкуствено. Всички приехме тези твърдения като някакъв случаен порив, но за съжаление се оказа, че това е само първата стъпка към един много дълбок процес. Оттогава Лина започна да „реагира спонтанно и да се оставя да се води от емоциите си“, както се изразяваше самата тя. Обясняваше, че досега в живота си никога не била поставяла себе си в центъра на ежедневието си, което било голяма грешка, защото по този начин самата тя не можела да се опознае добре. И най–странната промяна: Лина спря да се подготвя старателно за университета! Вместо това ходеше почти всяка вечер на кино или театър, а веднага след лекциите – на плуване или на кафе с приятели. Не смеех да я попитам защо го прави, но веднъж ми спомена, че така или иначе, човек живее само веднъж, никой не знае какво следва и е задължително поне докато е млад да знае какво е удоволствие. Лина непрекъснато се връщаше към тежкото си детство и казваше, че оттогава е била научена само да бъде строга към себе си и устремена към някакви цели, а сега чувства, че и тя е човек и въпреки сериозно влошилите се оценки, които получава в университета, със сърцето си знае, че постъпва правилно. Ученето, старанието, дисциплината – всичко това определяше като стремежи на ума си, а сега за пръв път беше открила, че има желания и емоции в сърцето си и беше твърдо решена да следва тях. Така постепенно, следвайки новата тенденция на своето Аз, Лина постепенно все повече се изолираше от социалния живот и приятелите си. Дори спря да ходи на кино или на кафе с компания, защото откри, че има нужда от много време насаме, за да опознава себе си и да анализира миналото си. Записа се на курсове по йога и медитация. Често прекарвеше цели часове в разходки и опити да се наслаждава на природата, а после търсеше някого, за да поговорят за това. Но Лина вече не изслушваше другите - или човек трябваше да се отдаде изцяло на нейните наблюдения, мисли, чувства, емоции, или тя ставаше неспокойна и

предпочиташе да си отиде в стаята. В един момент Лина се почувства тъжна и почти изоставена от приятелите си. Питаше се защо никой от тях не отделя повече от 10 минути на ден за нея. Не й оставаше нищо друго, освен да плати, за да бъде изслушвана, и да отиде на терапевт. Аз бях една от приятелките на Лина, които ужасно тежко преживяха кризата й. Нима можех сега отново да си кажа: затвори очи и си представи Лина? Беше се сринал примерът ми за подражание, който смятах за железен. Трябваше да премисля нейната трезвена, но винаги толкова оптимистична позиция по повод на всички сериозни неща, за които бяхме говорили, и да призная, че беше губеща. Иначе Лина все още щеше да бъде добре, нали? Минаха години, откакто се случи всичко това. През цялото време се опитвах да намеря нов пример, който да замести огромната дупка, оставена от Лина в моя живот, друг човек, силен колкото нея, който обаче да продължава да живее с оптимистичните си нагласи и да постига успехи чрез тях. Но не намерих. Нито аз самата някога можех да стана такъв пример за някой друг. В даден момент бях толкова отчаяна, че се озовах на прага на подобна или дори още по–тежка криза от тази на Лина. Какъв беше смисълът на всичко всъщност? Сега съм много различна, но не дължа това на никой човек, нито на отдаването на емоциите си, нито на някакви курсове по медитация. - Защо никой лекар, никой психиатър дотук не ми помогна? Никой човек ли не може да намери правилното лечение за мен? – ме попита Лина в един от последните ни телефонни разговори. В момента тя живее в една много далечна страна и все още се опитва да намери себе си. - Напротив, Лина, има един-единствен Човек, Който може, ако Му се довериш. Продължавам да се моля на Иисус Христос за Лина и до днес.

Водоравно: 2.Ила 4.Слама 5.Ива 6.Ераст 8.Окинава 9.Ока 10.Ол 11.Борн (Макс) 14.Аполос 16.Ек 17.Агаг 18.Ад 19.Ак 20.Халдея 22.Статив 24.Алан 25.Осъм 27.Ин 28.Орив 30.Вис 32.Ас 34.Идоли 35.Майка 37.Отит 38.Ирод 40.Ил 41.Псалом 43.Асаф 45.Клисар 46.Бик 47.Аман 49.Ани 50.Акад 52.Кав 53.Ра 54.Кинематика 55.Ат 56.Стена

Отвесно: 1.”Слава на Бога във висините” 2.Илирик 3.Амаса 6.Еколог 7.Твар 10.Опака 12.Ос 13.Недели 15.Лахис 18.Ада 19.Атарот 21.Яанай 23.Товит 26.Ми 28.Одолам 29.Илия 31.Смола 33.Ски 36.Адорам 39.Расин 40.Исав 41.Плакат 42.Миди 44.Фар 46.Бат 48.”На” 51.Ка

1.Моавски град, превзет от Израил, който впоследствие е даден на левитите (Числ. 21:25-26) 8.Пространството между стените на геометрично тяло 12.Произведение на К. С. Луис (изд. „Нов човек”, 2002) 16.Обширна планинска област на изток от Адриатическо море, посещавана от ап. Павел (Римл. 15:19) 17.Село в Пловдивска област 18.Вид северен елен 19.Място за богослужение и молитва при евреите 21.Мярка за повърхнина 22.Жена на Давид, майка на Адония (I Лет. 3:2) 24.Род папагали 26.Безотточно солено море в Австралия 28.Нота 30.Помощник на ап. Павел, участвал в мисията на Тимотей в Македония (Деян. 19:22) 33.Цар на Дамаск, който заплашва юдейския цар Ахаз (IV Цар. 15:37) 35.Бащата на Давид 37.Главен град в областта Ликия, откъдето ап. Павел се качва на търговски кораб, плаващ за Италия (Деян. 27:5-6) 39.Жертвено животно в старозаветното обредно служение 40.Вид паякообразно насекомо 41.Вид данък, определен със закон 42.Сътрудник на ап. Павел, който впоследствие го оставя и се заселва в Солун (II Тим. 4:10) 44.Американски писател, есеист - „Жажда за живот” (1905-1970) 46.Марка немски камиони 47.Древен град на територията на дн. Турция, столица на царство през V-XVI век 48.Вътрешната метална част на бетонна конструкция 50.Съвременен канадски физик 51.Част от облеклото на свещеник в юдейското богослужение 52.Френски всекидневник 53.Съчетание от звукове в речта, изразяващи отделно понятие

1.Вавилонски цар, наследник на Навуходоносор (IV Цар. 25:27) 2.Малко населено място 3.Първородният син на Яван (I Лет.1:7) 4.Дълбоко място в река 5.Съединения на хим. елементи с кислород 6.Украшение 7.В юдаизма - човек, посветен на Бога чрез специален обет (Числ. 6 гл.) 8.Гранична река между Полша и Германия 9.Болест по животните 10.Калкулатор 11.Коренни жители на Нова Зеландия 13.Африканско пигмейско племе 14.Твърди израстъци на главата на някои чифтокопитни, в Библията - символ на сила и власт 15.Зачервена от слънчевите лъчи кожа 20.Членестоного безгръбначно 23.Вид пръст, използвана от грънчарите 25.Тънък израстък в житния клас 27.Учители в Израил 29.Деветият син на Яков, родоначалник на племе 31.Граничен град на Асировото племе (Ис. Нав.19:30) 32.Сътрудник на ап. Павел (Деян. 20:4) 34.Потомък на Сим 36.Една от музите на поезията в древна Гърция 38.Американско многогодишно растение, използвано за рогозки 41.Южен плод 43.Висок обществен чин 45.Промишлен район в Германия 49.Преизподня, шеол