1 2010 Страхът by Yordan Peyanski

гонения и е призната за най-великата книга на планетата, вярвате, нали? В четвъртата глава на Евангелието от Лука, в петия и шестия стих там се казва: „Тогава, като Го изведе на една висока планина и Му показа всички царства на света, в един миг време, дяволът Му каза: „На Теб ще дам цялата тази власт и слава на тези царства, защото на мен е предадена и аз я давам на когото искам.” ...Царството на Бога. Към него няма широки пътища - пътят към това вечно царство не е лесен. Но ако искаш да живееш с Бога, падни на колене, извикай към Него в молитва да прости греховете ти и когато се изправиш, започни да вървиш след Христос. Тогава Христовото възкресение ще дойде при теб не с камбанен звън, не с козунаци, а със сълзи на разкаяние и безкрайна любов. Божията любов, частичка от която ти вече ще носиш в света. А Великден - това е чудесен празник. Ако душата ти плаче от щастие и пее от любов. Плаче ли? Пее ли? Тогава - честито Възкресение! Христос възкресе!

- Наистина възкресе! - с лекота, без да се замислят, ни отговаряха хората. Тази сутрин всички излизаха навън, облечени празнично, сякаш подсъзнателно се стремяха да посрещнат Великден обновени, чисти - поне външно. Възкресение... Поредната неделя в календара. А привечер цялото село кънтеше от пиянско празненство. Прости на нас, тогавашните, Господи! Прости и на нас, днешните, свикнали да посрещаме светлото Ти Възкресение като традиция, като обичай: залисани в подготовката, угрижени да не превтаса тестото. И с мълчалива душа. През тази нощ в православните храмове бият камбаните. Но Иисус идва тихо. Той влиза там, където очакват Неговото идване, и носи безценен дар - Своята очистваща кръв и Божията прошка. И настъпва друго възкресение - на грешната душа за вечен живот в Христос. Колко дълго тези истини са били скрити за мен! Колко тежко е да виждам сега, че моето място на слепец и безумец не остана празно. Заемат го също такива горди и просветени хора като мен.

„Елате при Мен всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). „Чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Няма друго име. Щастлив е този, който е разбрал и е приел това в детството си. Който е израснал в християнско семейство, се учи от малък да почита неподправените свети истини. На такъв човек всичко или почти всичко е ясно. А какво да кажем за хора като мен?!... Преминали по-голямата половина от живота си. Получили образование, уважавани в обществото и семейството си. Изведнъж... прозрение, търсене на остатъците от твърдия в миналато фундамент, сълзи на разкаяние и насмешливи погледи на колегите... Изглежда трудно? Но нали преди да възкръснеш, трябва непременно да минеш през смъртта. И това умиране на предишните навици, на безкрайната гордост и самолюбие не може да стане мигновено. Този процес е дълъг и тежък. Не можеш да го преживееш сам, ако до себе си и пред себе си не виждаш Личността на Този, Който е умрял за тво-

ите грехове. Но неговите мъки са били много по-страшни. Ти се бориш със своя грях. А Той е умирал за чуждите. Само ако можех да рисувам... Бих нарисувала огромен Голготски кръст да се рее над земята и онази светлина, която той излъчва, бих нарекла пасхално Възкресение. Защото възкресението може да дойде не само в пролетния ден, отбелязан в християнския календар. То идва независимо от деня и часа, когато душата, изморена от собствените си беззакония, извиква към Иисус за прошка и за Божието милосърдие! Тогава се радва небето. Защото Бог няма излишни и ненужни деца. Нашият Пастир, Господ Иисус Христос, се радва на завръщането на всяка една заблудена овца. Но колко е трудно да стигнеш до тази светла граница! Неразбирането е бариера, която врагът на човечеството спуска между най-близките и ги разделя. - Приказки някакви: Сатана управлявал света... - смеят се образованите ми приятели. И съм сигурна, че зад гърба ми ме сочат с пръст. Добре. Отворете Библията. На нея, която е изпитана от векове

то, ние се изкачваме „Е към Йерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на глав-

ните свещеници и на книжниците; и те, като Го осъдят на смърт, ще Го предадат на езичниците; и ще Му се подиграят и ще Го заплюват, ще Го бият и ще Го убият; а след три дни ще възкръсне” (Марк 10:33-34). Ние не знаем какво ни очаква в бъдеще: след една минута, след един ден, след месец. И това е добре. Иначе мнозина от нас не биха могли да преживеят очакването на бъдещите сътресения, нещастия и загуби. Психиатричните болници щяха да са препълнени с хора, загубили разсъдъка си от страх пред бъдещето. Сред тях щяха да са много учени, лекари, религиозни хора.

Иисус знае Своето бъдеще. Той се измъчва в очакването му. Прочетете Евангелието от Лука 12:50: „И под какво напрежение съм, докато се извърши!” Когато остават няколко минути до страданията Му, четем, че започва да се ужасява и да тъгува. И казва на учениците: „Душата Ми е прескръбна до смърт” (Мат. 26:38). Той не остава равнодушен в очакване на Голгота. В Гетсиманската градина, преди да Го арестуват, Иисус има нужда от подкрепа. Търси я в учениците Си, но те спят. Тогава „Му се яви ангел от небето и Го укрепяваше” (Лк. 22:43). Иисус Христос говори на учениците си за предателството: „Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и книжниците” (Мат. 20:18). Хората са подвластни на различни грехове, но предателството спада към най-отвратителните. С думата „предател” се употребяват прилагателните „гнусен”, „подъл”! Ако така се говори за тези, които предават хора, какво можем да кажем за предателя на съвършения Човек - Иисус? Иисус познава Своя предател, но е внимателен към него, нежен и искрено ласкав. По поведението на Иисус никой не може да се досети, че Юда е предател. В последната вечер, когато става ясно, че един от дванадесетте ще предаде Иисус, от Неговите думи никой не може да по-

знае, че предателят е Юда. Дори в последния момент Иисус не спира да го обича. Той се обръща към Юда, който води войниците и храмовите служители да Го арестуват, с думите: „Приятелю, за каквото си дошъл, направи го” (Мат. 26:50). Иисус тук говори за осъждането Му на смърт: „…и те ще Го осъдят на смърт” (Мат. 20:18). Христос казва към какво води това предателство. Ще Го осъдят на смърт. Ще Го осъдят несправедливо. Но истинската причина е по-дълбока. Той е обвиняван в много неща: че забранява да се плаща данък на римския император, че разбунва народа, като нарича Себе Си Цар, че развращава народа. А всъщност първосвещениците са водени от завист. И Пилат знае това. Завист, че хората слушат Иисус. Завист, че първосвещениците губят влиянието си сред народа, а Иисус придобива все по-голяма популярност. Това е човешкият план. Истинската причина в плана на Бога е изкуплението на човечеството чрез смъртта на Иисус, Божия Син. Ако можеше тази причина да се каже на народа! Но кой знае за това тогава освен самият Иисус!? Дори учениците не са способни да разберат тази истина преди Иисус да възкръсне от мъртвите. Смъртта, очакваща нашия Господ, е най-мъчителната, която огрубял, подивял и безчувствен човешки мозък може да измисли. Жертвата не умира веднага. Иисус е разпънат около девет часа сутринта. Когато вечерта съобщават на Пилат, че

то, ние се изкачваме „Е към Йерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на глав-

Иисус е умрял, той се учудва. Не може да бъде - прекалено скоро е! Разпънатите с Иисус разбойници вечерта са все още живи... полуживи. Не мога да опиша мъченията на нашия Господ. Вие не можете да ги разберете. В Евангелието от Лука Иисус говори за издевателствата на римските войници над Него. „…Защото ще бъде предаден на езичниците, които ще се подиграят с Него и безсрамно ще Го оскърбят, и ще Го заплюят…” (18:32). Римските войници по това време са изкусни не само във военното изкуство, но и в изкуството на мъченията. Те са жестоки, груби, безсърдечни. И в наше време можем да срещнем такива хора, които се наслаждават на властта си - жестоки тирани, които потъпкват найелементарните права и чувства на хората, попаднали в ръцете им. Какво ли не правят с Него! Бият Го. Заплюват Го. Подигравателно Му се покланят и казват: „Здравей, Царю Юдейски!” Бият Го с пръчки по главата, където е тръненият венец (Мат. 27:27-31). „И ще Го убият” - казва Иисус за Себе Си (Лука 18:33). Той знае с какво ще завърши всичко това. Трагичен край! Трагичен? Да. Край? Не! Свещениците мислят, че това ще е кра-

ят. Безбожниците предполагат, че така с Христос е свършено. Дори Неговите ученици, колкото и да е странно, запомнят думите Му за смъртта, но не и за възкресението. Когато идва смъртта на кръста, те са морално унищожени и убити. „А ние се надявахме...” - казват двама от тях по пътя към Емаус (Лука 24:21). Но Иисус не завършва пророчеството Си с това. „И на третия ден ще възкръсне” - казва Той (Лука 18:33)! Възкресението на Иисус Христос от мъртвите е най-радостното, чудесното, най-великото събитие, което човешката история познава! Радостта е в това, че Той умира за нашите грехове и е възкресен за нашето оправдание! Така говори Божието Слово. Смъртта не може да удържи Господаря на Живота! В Библията четем, че в бъдеще Той ще съди цялото човечество. Всички хора. Обърнете се към Него сега, докато Той жадува да бъде ваш Спасител! Чудото на възкресението е в това, че то е уникално! Нито вие, нито аз сме били свидетели на подобно явление. А свидетелите на Христовото възкресение не са десетки, стотици са: жените, дошли преди изгрев на гроба; пазачите пред входа на

гробницата; единадесетте апостоли; повече от петстотин сред първите християни, които ап. Павел споменава в Първото си послание към коринтяните; накрая Савел, впоследствие станал ап. Павел. Възкресението на Иисус е чудо! Величието на възкресението е в това, че Бог е Победител! Силите на мрака и ада тържествуват, когато убиват Иисус на кръста. Злите хора от нашето време, водени от същите сили на ада, тържествуват днес, когато измъчват и физически унищожават вярващите. Но тържеството на Иисусовите врагове е временно. Христос възкръсна! Той е Победител! Победата на Христос над смъртта чрез Неговата изкупителна и заместническа жертва става победа на всеки вярващ. Животът побеждава и тази победа днес може да бъде достояние на всеки истински християнин. Това, което Христос преживява на Голгота, не се побира в нашето съзнание, но Неговото възкресение отваря пред нас пътя към вечността. Нека бъдем благодарни на небесния Отец за чудния план да бъде спасен човекът грешник.

„Човеците ще примират от страх и от очакване на онова, което ще постигне света, защото небесните сили ще се разклатят. И тогава ще видят Човешкия Син, идещ в облак със сила и голяма слава” (Лука 21:26-27).

ва, за да му нанесе удар в гърба. Светът, обзет от всевъзможни страхове, върви към голяма катастрофа. В съзнанието на човека неизменно живеят страхове, предчувствия за страшния край. Той не иска да спре и да направи завой към пътя, посочен от Бога чрез Свещеното Писание. Човекът прилича на преследвано животно: мята се диво в търсене на изход от капана, готов е да се хвърли в огън и жупел, както пророкува ап. Йоан (Откр. 21:8), но не желае да влезе през отворената от Христос врата на спасението. „Аз съм вратата” - казва Христос за себе си. Тази истина се повтаря ден след ден, но колко малко хора я приемат! Нещо повече, за публичното й проповядване в някои страни изпращат в психиатрични болници и затвори.

Библията говори, че страхът е присъщ на греховната човешка природа. Когато Творецът пита Адам: „Къде си?”, нашият прародител Му отговаря: „Чух гласа Ти в градината и се уплаших, защото съм гол; и се скрих” (Бит. 3:9-10). Това криене от Бога продължава до днес. Обзет от страх заради отговорността си пред Бога, човекът бяга от Него, вместо да върви към Него. Днес човекът се плаши от всичко: от войната, болестите, безработицата, самотата, „черните дни”. Страхува се да не загуби работата си, да не се разболее (защото лекарите ще го ограбят), страхува се от стачки, от повишаване на цените,

страхува се за бъдещето на децата си, които са завлечени от греховния свят. Но най-много се бои от срещата с Бога, бои се от смъртта. И не защото погребението струва скъпо, а защото целият му живот минава във вражда с Бога. Откъде идва страхът? На този въпрос отговаря Каин, който убива родния си брат: „Ще бъда скрит от Твоето лице и ще бъда бежанец и скитник по земята; и така всеки, който ме намери, ще ме убие” (Бит. 4:14). От времето на първия братоубиец Каин човекът се крие от Бога, страхува се от Него и от своя събрат. Вместо да дойде при Бога с покаяние, той се въоръжава срещу своя събрат и го подстрека-

Бог не благоволява към хората, които се страхуват от какво ли не, само не от Него. Има страх от Бога, който Библията нарича начало на мъдростта (Пр. 1:7). Това не е онзи страх, от който днес е обзето цялото човечество. Това не е страхът на Адам, който бяга от Бога, не е страхът на Каин, който бяга от наказанието. Това е страх, който води човека към Бога, към Неговата любов, открита ни в Иисус Христос. Този, който е изпълнен не с плътски, човешки страх, а със страх от Бога, не се бои от утрешния ден, защото животът му е поверен на Бога. А невярващият се страхува от всичко: и от настоящето и от бъдещето. Той вижда как се рушат човешките устои, как се умножава беззаконието, как светът се изпълва със зло и е заплашено съществуването на човечеството като

цяло. Страхува се, защото няма защита и опора в никого. Един жител на Сан Франциско разказва: „Живеем като в джунглата. Не можем да излизаме навън след залезслънце, слагаме по 4-5 брави на вратите си”. Нюйоркчанин споделя: „Моята съпруга се връща от работа рано, но тича към къщи като изплашено мишле. Знае, че могат да я ограбят и дори и да изнасилят през деня пред очите на хората и никой няма да я защити.” Съветският драматург Александър Афиногенов, загинал по време Втората световна война, пише пиесата „Страх”. Главният герой физиологът проф. Бородин, твърди, че поведението на човека се определя не от класовите интереси, а от страха. Той казва: „Заедно с приятелите ми изследвахме няколко

стотици души от различни обществени прослойки. Общият стимул на тяхното поведение е страхът.” В пиесата се разказва как проф. Бородин е хвърлен в затвора, там „се разкайва” за своите изводи, но думите му остават верни и днес: „Унищожете страха, унищожете всичко, което поражда страх, и ще видите как ще разцъфне човекът.” Как може да бъде победен страхът? Първо трябва да се премахне причината за него. А тя е липса на мир с Бога. Има само един път към победата над страха - връщане към Бога. „Адам, къде си?” пита Бог човека, който отговаря: „Чух гласа Ти и ... се уплаших, защото съм гол, и се скрих” (Бит. 3:10). Да, пред лицето на Бога всички сме голи и бедни. Сатана е измамил човека, ограбил го е и сега никой и нищо не може да промени положението - единственият изход е човек да се върне при Бога, да признае вината си и да се покае. В това е победата над страха, над властта на греха и злото. Само любовта може да победи страха, източникът на тази любов е Бог. „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха” (І Йоан 4:18). Който е възлюбил Христос и се доверява на Бога, не го е страх от бъдещето, нито от настоящето. Вярващият може и трябва да има само един страх: как да не наскърби Този, Когото обича. Това е страх от Господ, благоговейно отношение към нашия Спасител. Светът трепери и инстинктивно чувства приближаването на съдния ден, а Бог говори чрез възкръсналия Иисус, Победителя над смъртта: „Не бой се, само вярвай” (Mарк 5:36). Човек, който вярва истински, говори с думите на псалмопевеца Давид: “Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя? Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?” (Пс. 27:1). Писанието говори, че ще дойде време, когато хората „ще примират от страх” (Лука 21:26), но децата на Бога, облечени в Христовата любов, духовно здрави и безстрашни в Неговата обич, ще влязат в новия свят като победители.

Откъснат от чистия духовен свят и реалната заобикаляща го среда, човекът, след като навлезе в личното си пространство, става роб на своето „То” или „Ид” (според терминологията на Зигмунд Фройд), което е хаотично, биологично, не познава и не приема правила, иска само задоволяване тук и сега. „То” или „Ид”, това са инстинктивните, примитивни, вродени аспекти на личността. Функциите му са изцяло в сферата на несъзнателното. Тъкмо тук е царството на тъмните сили, които се нуждаят от такава среда, защото са представители и инициатори на хаоса в духовната тъмнина. Нека си спомним думите на Христос: ”Ако окото ти е лукаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено. И така, ако светлината в теб е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината!” (Мат. 6:23). „То” е най-старата изходна структура на психиката, изразява първичния принцип на човешкия живот. Това всъщност е старата природа, за която говори ап. Павел: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?” (Римл. 7:24). Същото психодуховно болестно състояние се разкрива в книгата Откровение: „Понеже казваш: „Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол” (3:17). огословско тълкуване на причинно-следствените връзки при страха

богове кара първите хора да се противопоставят и да отхвърлят своя Бог като Творец. Те не се замислят, че само единственият Бог може да съществува като съвършен и самодостатъчен, а човекът, Неговото творение, е ограничен и неспособен да същесвува без Него. По-късно чрез Мойсей Бог предприема мерки, за да възстанови човека и да го освободи от страховете му. Той предупреждава израилтяните: “Да не си правите идоли или кумири... за да им се покланяте, защото Аз съм Господ, вашият Бог” (Лев. 26:1). Тоест: не ставай идол за себе си, за своето “То”, в собственото си лично пространство, в което ще се изгубиш и ще изчезнеш, разтворен в своята тъмнина и разкъсан от страховете и ужасите си, които те дебнат отвсякъде. Ето и причината да полудеят такива надменни със своите плътски умове хора като Ницше и други философи, които се изправят срещу своя Творец и се наричат богове. Бог ги оценява така: “Затова възнегодувах против това поколение. И казах: “Винаги се заблуждават в сърцата си, те не са познали Моите пътища.” Като вижда как човешкото сърце е способно да се заблуди подобно на овца в своите собствени лабиринти на мъдруване и празно философстване, Бог поставя необходимите ограничения с цел Неговото творение да не прекрачи огражденията и да не се провали в пропастта на своето безумие: “Ако пък Ме не слушате и не изпълнявате всички тия заповеди, ако пре-

“Но Бог знае, че в деня, когато ядете от него [плода на дървото], ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото” (Бит. 3:5). Това е обещанието на Сатана, който подмамва първите хора за привилегията, която ги очаква след нарушението на Божието Слово, а то е ограничение с цел да ги опази от страха и ужаса като оръжие на тъмния демоничен свят. Оттогава, от зората на своето съществуване човекът познава страха: “Чух гласа Ти в градината и се уплаших, защото съм гол; и се скрих” (Бит. 3:10). “Ще бъдете като Бога”, означава “ще отхвърлите истинския Бог”, защото не може да съществува друг, подобен и равнопоставен на Него. Самото желание да станат

зрете Моите наредби, и ако душата ви се погнуси от Моите закони, тъй че не ще изпълнявате всичките Ми заповеди, като нарушите завета Ми, то и Аз ще постъпя с вас тъй: ще ви пратя страхотии, изтощение и треска, от които ще ослабнат очите и ще се измъчи душата...” (Лев. 26:14-16, СИ). Дори животните се обуздават, когато им се сложи юзда и се дресират, а човекът, неговото „То” не се подчинява на нищо. Инстинктите и рефлексите му са по-силни от всичко, което се опитва да ги укроти. Бог разкрива това състояние чрез едно сполучливо сравнение: “Чуйте, небеса, и дай ухо, земьо. Защото Господ е говорил, като е казал: „Деца отхраних и възпитах; но се разбунтуваха против Мен. Волът познава стопанина си и оселът - яслите на госпо-

даря си; а Израил не знае, народът Ми не разсъждава. Уви, грешни народе, народ, натоварен с беззаконие, роде на злодеи, деца, които постъпвате разтленно! Изоставиха Господ, презряха Светия Израилев, отделиха се и се върнаха назад” (Ис. 1:2-5).

сихологическо и богословско тълкуване на страха

Р. Стаматов пише, че страхът е една от най-рано преживяваните емоции. Появата на страха изразява промяната в интенциите на съзнанието. Той се позовава на Боули, който посочва два типа фактори, пораждащи страх: вродени - самота, непознатост, внезапно променяне на стимула, болка; производни - тъмнина, непознатост и т.н. Всички говорят за ограничението на човека и неспособността му сам да се справи с тях. В своето желание да се измъкне той прибягва към окултна практика, която го тласка в още по- голямата бездна на свръхестествения страх - от усещането за присъствието на тъмните сили във вид на дух, полтъргайст и т.н.1). При невротичния човек всичко е различно - мисленето, чувствителността и държанието му са подвластни на страх, който надхвърля многократно нормалните граници и не може да бъде обоснован с думи. Не без причина Рийман характеризира невротичните разстройства преди всичко като “форма на страх”. При някои хора страхът може да прерасне в болест, която да контролира целия им

сихологическо и богословско тълкуване на страха

Страх от Бога Соломон пише няколко пъти за значението на позитивния страх от Господ: “Страхът от Господ е начало на [или главна част от] мъдростта; но безумните презират мъдростта и поуката” (Пр.1:7)]; „Страхът от Господ е начало на мъдростта; и познаването на Светия е разум” (Пр. 9:10). Страхът от Господ не е животински, а е проява на благоговение пред Него като пред Твореца, Който осигурява на човека пълна безопасност, защита, закрила, както и истинска свобода от страхове, ужаси, боязън и безпокойство за настоящето и бъдещето.

ешение на проблема със страха

живот. Психолозите определят това като страхов синдром. Д. Адамс пише: “Човек, който обича, търси възможност да дава,... а човек, който се страхува, очаква нещо да му се случи.”2 Той поставя въпроса: “По какъв начин любовта се противопоставя на страха? Обърнете внимание, че любовта е жертвена, а страхът изисква защита.”3 Естественият страх Страхът както при човека, така и при животните се определя като инстинктивна реакция на потенциална опасност. Той е задействан като закон у човека и в животните, когато се разпечатва злото, породило

агресията в зората на нашето съществуване. Думите на Адам: “Чух гласа Ти в градината и се уплаших... и се скрих” (Бит. 3:10) са ярко свидетелство за това. Няма съмнение, че страхът има биологична същност. При съществуваща опасност, определени зони от мозъка - амигдала и хипоталамус - се активират, за да контролират физическия отговор на страха. Физически реакции свидетелстват за биохимичните процеси, които са предизвикани от адреналина и хормона на стреса - кортизол. Това е естественият страх, който присъства у всички хора. Той може да бъде контролиран и ако няма биохимични нарушения в организма, служи като защитен механизъм. Този страх е приемлив и не нарушава всекидневния ритъм на живота ни. Другият страх е този, който е способен да ни извади от равновесие и да предиз-

вика ужас от нещо, което не се е случило. Такъв вид страх, който е ориентиран към бъдещето, без да има основание, се определя като тревожност. Той е неприемлив и от богословска гледна точка е суетен, изразява липса на сигурност, увереност, упование и доверие на Бога. Когато дадена опасност вече е предизвикала страх, тревожността продължава да съществува, защото човек не знае какво предстои и не може да контролира предстоящите събития. Библията нарича това ходене в тъмнина: “И ще ходиш пипайки всред пладне, както слепият пипа в тъмнината, и не ще имаш успех в пътищата си; а

ще бъдеш само притесняван... и не ще има кой да те избави” (Вт. 28:29, СИ). Това състояние е предпоставка за паническия страх, който е внезапен психофизически отговор на нереалистичен, ирационален страх, засягащ добрата физическа и психическа кондиция. Страхова невроза “Ще обърна лицето Си против вас, и ще паднете пред враговете си; над вас ще владеят враговете ви, и вие ще бягате, кога ви никой не гони” (Лев. 26:17, СИ). Симптомите при страхова невроза са: панически страх, ускорен сърдечен ритъм, световъртеж, напрежение в главата. Страдащите от това заболяване имат натрапчивата представа, че ще умрат или ще полудеят. Пациентите са неагресивни и с потиснати емоции.

Най-добри резултати в борбата със страха дава рехабилитацията, която се състои в постепенно увеличаване на съприкосновението на пациента със стресовия фактор или поведение, което отключва страха и напрежението.Този метод на рехабилитация се прилага най-често при лечението на паническо разстройство. Но нека видим най-съвършения метод за рехабилитация, който предлага Бог за своето стресирано, уплашено творение. “…Тогава светлината ти ще изгрява в тъмнината и мракът ти ще бъде като пладне” (Ис. 58:10). Това е обещание на Бога към тези, които изпълнят Неговите условия за истински пост. Днес много хора постят и говорят за това, мнозина се упражняват повече в изпълнение на религиозни инструкции или научни препоръки с цел пречистване, отслабване и т.н., но тази категория “постещи” продължават да бъдат в тъмнина и тяхната светлина още не е изгряла, не е възкръснала от тъмнината, която носи в себе си ужаси, страхове, боязън, тревожност, безпокойство. Подобни чувства обсебват постоянно човешката психика и я гипсират до такава степен, че хората не са способни да живеят и да се радват на живота. Докато човекът остава в своето собствено лично пространство, което е място на тъмнина и мрак, без присъствие на божествената светлина, той е изпълнен със страхове, ужаси и всякакъв вид безпокойства, защото не е бог и никога няма да стане. Неговата неспособност да си осигури бъдеще и пълна безопасност винаги ще го преследва и ще го убеждава, че не е защитен. Давид възпява Господ така: „Ти, Господи, си мое светило; Господ просветлява моята тъмнина” (II Цар. 22:29, СИ).

Божието присъствие осигурява съвършения мир, за който Христос говори в Йоан 14:27: „Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои.” Ето го отговора на проблема със страха. В момента, в който човекът се върне при своя Господ, Който е Господар на неговия живот, и Го приеме в своето лично пространство, той придобива истинска сигурност и съвършен покой. Затова Христос започва Своята спасителна мисия с призива: ”Елате при Мене всички, които сте отрудени и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28, СИ). Единственият Господар, Който проявява истинска грижа за Своите деца и умира за тях, възкръсва и се връща към всеки, който Го призове в своето лично пространство: “Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен” (Откр. 3:20). Чрез процеса на освещение човекът става все по-свободен от страховете си, като се преобразява - от слава в слава: „А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода. А всички ние с открито лице като в огледало, като гледаме Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Господния Дух” (II Кор. 3:17-18). Давид, когото Бог издига до царския престол, вижда, че и там няма сигурност и свобода от страха, и признава, че гаранцията е в Господ и в Неговото присъствие. Веднъж усетил се самотен, изоставен, той извиква: “В смущението си мислех: отхвърлен съм от Твоите очи; но Ти чу гласа на молитвата ми, когато викнах към Тебе” (Пс. 30:23, СИ). След получения отговор на молитвата и молбата си той придобива спокойствие, мир и споделя: “Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен” (Пс. 22:1-7, СИ). Приемането на Твореца в своето лично пространство води до приемане и на своите близки, което кара човека да изпитва истинско щастие и блаженство, че може да обича, да прощава и да не се страхува Стаматов, Р. Детска психология. Пловдив, Хермес, 2006, с. 117. 2 Адамс, Д. Учебник по христианскому душепопечению. Харьков, 2002. 3 Пак там. 1

дори от враговете си, защото съвършената любов пропъжда страха. „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха; защото страхът има в себе си наказание и който се страхува, не е стигнал до съвършенство в любовта” (I Йоан 4:18). Ап. Павел, когато вижда коринтяните, изплашени да не се намеси някой в личното им пространство, което е празно, без любов към ближните и към самия него, пише: “Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено. Вам не е тясно в нас, а е тясно в сърцата ви. За равна отплата (говоря като на чеда) разширете се и вие. Каква прилика между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: “Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.” Затова: “Излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери”, казва Господ Вседържител” (II Кор. 6:11-18, СИ). Това състояние обаче не е константа, ако човек не пази себе си в чистота. Ня-

близките им, но дори и тогава се събуждат в тревога и безпокойство. Те не могат да остават сами в стаята дори денем. Ето защо трябва непременно да се обърнат към свещенослужители, които могат да извършат душегрижителска работа по тяхното освобождение. Важно е накрая да споменем и страха при малките деца. Страхът при децата се появява, когато те се чувстват недостатъчно защитени от своите родители и близки. Този страх може да навреди при формирането на тяхната психика и на физическото им здраве, като предизвика проблеми в бъдещия им живот. Най-опасното явление е уплахата, преживяна от различни ситуации, които децата не са способни да преосмислят. Това са уплаха от куче, от страшни сънища, от полтъргайсти, от падания, стряскане от приятели или от възрастни, които ги заплашват. Родителите трябва постоянно да следят за ситуации, които могат да я предизвикат, за да няма последствия - както психодуховни, така и психофизиологични (запъване, енуреза и т.н.). Детето непременно трябва

кога изречената лъжа се връща и отслабва личността. Да си спомним историята на Яков. „Яков, като се уплаши много и се смути, раздели хората, които бяха с него, и стадата, говедата и камилите на две дружини” (Бит. 32:7, СИ). Липсата на сигурност и увереност, причинена от спомена за миналото, се вижда и когато братята на Йосиф решават да се освободят от него, да придобият свобода за своите действия, без какъвто и да било контрол. Те го продават, изхвърлят го от своето пространство, но не се освобождават от страха и ужасите, които с времето ги сполитат. В Бит. 42:28, СИ четем: “И рече на братята си: “Среброто ми върнато; ето го в чувала ми.” Смути се сърцето им и те с трепет думаха един другиму: “Какво стори Бог с нас?” Извършените грехове и престъпления са първопричината човекът да бъде преследван от страха и ужаса. Няма психологическа методика, няма средство за освобождаване от страха от наказанието за извършеното престъпление - нито в общественото, нито в личното пространство. Когато човек е навлязъл в окултния свят, неестественият страх го преследва денонощно. Такива хора не могат да спят на тъмно, без присъствието на някой от

да бъде заведено при презвитери, дякони, проповедници, свещеници (обаче християни), за да извършат молитва за снемане на уплахата. Но в никакъв случай не при баби, врачки, гледачки или ходжи, които извършват окултни действия и чрез това дават временно облекчение, а след това правят човека зависим от окултните тъмни сили - те впоследствие го довеждат до психично разстройство или наркотична, алкохолна или друга зависимост. Най-често такива хора остават предразположени към депресия и шизофрения. Само Христос може да възкреси и изведе от пещерата на тъмното, изпълнено с ужаси и страхове лично пространство всеки, който извика към Него с вяра за помощ и изцеление. И той ще излезе, както Лазар, жив от гроба и ще тръгне към своя Спасител, Който му е заповядал: “Лазаре, излез вън!” Не е ли време да чуем и ние тези думи, да излезем от собствената си тъмна бездна и да тръгнем към своя възкръснал Христос?

ешение на проблема със страха

“ Добре позната гледка за повечето от нас, нали? Е, не сме били очевидци на подобни събития, но те сe визуализират по всевъзможни начини на все повече места около нас. До повечето от тези картини многозначително се мъдрят числа, чрез които сведущи хора услужливо ни предупреждават кога да се готвим за свършека на земния си път, и то (колко успокояващо!) вкупом с всички останали на планетата. И това не е нещо ново - под една или друга форма през цялата история подобни представи битуват в съзнанието и въображението на огромна част от човешкото войнство и затова е доста интересно какви са причините подобна информация да бъде толкова търсена (а оттам и активно предлагана) сред хората. Както винаги при подобни масови психози, намират се и немалко трезвомислещи учени, които аргументирано разобли-

чават несъстоятелността на „научните” доводи на предвещателите, макар много от тях да са също с научни степени, поради което звучат доста авторитетно за мнозина от слушателите си. Ето например: „Според добре познатата теория календарът на маите свършвал на 21 декември 2012 г. и това предвещавало свършека на света. Но хората с поне малко здрав разум знаят, че, първо, този календар няма претенцията да е точно пророчество и, второ, в него всъщност няма и намек за подобен крах. Изследователите му са категорични, че на този ден свършва един цикъл от него, а следващият просто е загубен. Което в никакъв случай не предвещава апокалипсис. “В цялата култура на маите няма абсолютно нищо, което да подсказва, че те са датирали 21 декември 2012 г. като свършек на света - твърди Джовано Веронезе, истоhttp://www.monitor.bg/article?id=224032 Що се отнася до заблудата за 2012 г., добър материал четете на http://www.thrillldrillls.com/discovery-10-seriozni-dokazatelstva-chesvetat-niama-da-svarshi-prez-2012g-558.html 3 http://www.monitor.bg/article?id=224032 4 Гит, В. Въпроси, които се задават много често. С., Верен, 1992. 1 2

рик от Рим. - Този древен народ е имал прецизни астрономически наблюдения и затова са изчислили, че на този ден Слънцето ще пресече галактическия екватор. Но в цялото им изкуство няма и намек за катастрофални събития. По всяка вероятност маите са свързвали деня с духовна трансформация, а не с криза, която ще помете всичко.”1 От друга страна, след по-задълбочено изследване на общественото мнение се оказа, че с малки изключения поне в България повечето хора възприемат с известен скептицизъм информациите за края на света през 2012 г. Но е важен фактът, че почти всички тези хора съвсем не отричат идването на края на света - нещо повече, те са убедени, че това неминуемо ще стане. Можем да класифицираме заблудите за края на света в три основни групи - псевдонаучни, езически и псевдохристиянски. Първата група гравитира около апокалиптичните прогнози на разни астрономи, историци, физици и всеки път е изобличавана от немалко сериозни учени, които оборват твърденията за катаклизми от вселенски характер.2 Що се отнася до пророчествата с езически произход, всеизвестно е, че при много от религиите присъства елементът на преобразуване на света под някаква форма, но е особено показателно, че нито една от тях не говори за пълно изчезване на човешкия род. Псевдохристиянските пророчества за края на света са може би най-разпространени - препратки към тях намираме и в първите две групи, когато техни представители цитират Библията като потвърждение, че апокалиптични събития очакват земята. Множество водачи на култове на християнска основа са предричали Второто пришествие на Христос, като са дръзвали да посочват точни дати и години. Ще споменем само лъжепророчествата на Чарлс Ръсел (Свидетели на Йехова) за

идването на Христос през 1914 г., както и предреченото Пришествие през 1844 г. от Уилям Милър и Елена Уайт (Адвентната църква). Има още много подобни примери, довели доста религиозни фанатици до неадекватни действия - самоубийства, продаване на имоти в полза на култа и т. н. За съжаление чрез такива действия, несъмнено провокирани от демонични сили, противниците на християнството, като не желаят да се задълбочат в истината, намират поводи да хулят и да не приемат Христовата истина. Част от някои заблуди е тенденцията всеки съвременен апокалиптичен филм или книга да завършват с хепи енд - аха да настъпи краят на света, обаче човекът геройски успява да надмогне наводнението, нашествието на НЛО, наближаващата комета... и продължава (най-често малък остатък оцелели) напред с надежда за един по-добър свят. Елементът на Божия съд, а и самият Бог по правило отсъстват... В този смисъл дори пророчествата, които изглеждат най-авторитетно, звучат особено плитко, защото в тях няма и намек какъв е истинският причинител на събитията. Изглежда, че някаква безлична сила е предизвикала тези действия и по правило никой не си задава толкова резонния въпрос - кой и защо. По отношение на пророчествата на маите, „потвърдени” и от лъжепророци като Ванга и Нострадамус, Иван Иванов например (бившият директор на Варненската обсервато-

Всеки разумен човек придобива своите убеждения (особено онези, от които зависи животът му), чрез надеждни източници на информация. Затова е найдобре да видим какво говори за бъдещето най-достоверният от тях - Свещеното Писание. Проф. Вернер Гит, известен учен, прави следната показателна констатация: „Библията съдържа 6408 стиха с пророчества, от които 3268 вече са се изпълнили (до 1989 г., б. м.), а останалите се отнасят до бъдещи събития. Нито едно пророчество не се е сбъднало по начин, различен от предречения.”4 Смятаме за ненужно да доказваме очевидното според законите на математиката и логиката, а именно, че останалите три хиляди пророчества непременно ще се изпълнят с не по-малка прецизност. Какво говори Библията за бъдещето на този свят? Това е въпрос от първостепенна за човека важност. От Библията можем да узнаем, че когато непокаялите се хора най-малко очакват, тогава ще ги постигне внезапна погибел. Затова става ясно колко е неразумно да се насрочват

дати, още повече когато е известно, че „за онзи ден или час никой не знае - нито ангелите на небесата, нито Синът, а само Отец” (Марк 13:32). Като познава човешката същност, Бог не би желал да се създават изкуствени настроения, масови истерии и психози, каквито неминуемо биха съпътствали едно твърдо установено във времето Господно пришествие. Освен това много хора тогава ще се напънат да станат религиозни, без реално сърцето им да се привърже към Бога. Но нека споменем какви събития всъщност очакват този свят според предреченото от Онзи, Който никога не лъже. И като имаме предвид изпълнението на множество пророчества точно в нашето време, можем да знаем с голяма сигурност, че осъществяването на тези събития се очаква в найобозримо бъдеще. Скоро Христос ще се върне отново, като първоначално ще се яви във въздуха, за да вземе със Себе Си Своята Църква - всички духовно възродени вярващи по цялата земя. На земята ще останат милиардите непокаяли се, бунтовни спрямо Бога хора, които доброволно (!) ще се предадат под властта на въплъщението на Сатана - Антихриста, който в продължение на три години и половина ще установи небивало благоденствие на земята. Вторите три години и половина от т.нар. Голяма скръб ще бъде време на Божи съд над разбунтувалото се човечество за тези наистина апокалиптични събития сме предупредени в Откровението на Йоан. Именно тогава в действителност ще се случат някои от природните и духовните катаклизми, филмирани и гледани с такъв интерес днес. В края на този период „ще се яви Господ Иисус от небето със Своите силни ангели, в пламенен огън да даде възмездие на онези, които не познават Бога, и на онези, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус. Такива ще приемат за наказание вечна погибел от присъствието на Господ и от славното явление на Неговата сила” (II Сол. 1:7-9). При това Христово явление по-голямата част от нечестивите ще бъдат осъдени и ще дойде времето на Хилядолетното царуване на Иисус Христос на земята. Един достоен за доверие човек - ап. Петър - пространно обяснява какво ще стане непосредствено след това: „... днешното небе и земя са натрупани за огън, пазени до деня на страшния съд и погибелта на нечестивите човеци... Гос-

под не забавя това, което е обещал, както някои смятат това за забавяне, но заради вас търпи дълго време, понеже не иска да погинат някои, а всички да дойдат на покаяние. А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучене, а стихиите нажежени ще се стопят, и земята и каквото се е вършило по нея ще изчезнат... А според обещанието Му очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правда.” (II Пет. 3:7-13). Именно това е и краят на света, унищожен чрез огън. В тази връзка не бива да пропускаме, че има и страх, който е здравословен - страхът от идваща реална опасност. Несъмнено най-здравословният от тези страхове е от идващата заплаха на Господния гняв. Но има и друг, много благотворен страх - тревогата да не наскърбиш Онзи, Който е показал великата Си любов към теб на Голгота. Една от най-сериозните причини за страха е неизвестността на бъдещето. Затова Бог се е погрижил да ни изцели от него - всички хора, които са се уверили лично в истинността на Библията, са спокойни за бъдещето, защото то им е известно. Най-успокояваща е тихата увереност, че след несгодите на този свят, когато дойде времето да влезеш в истинския живот, ще бъдеш посрещнат у дома от своя Отец и Създател, от своя най-близък Приятел Иисус, както и от всичките си истински приятели, с които си споделял една и съща спасителна вяра в Христос. Праведният не изпитва страх от бъдещето, защото съвестта му е свободна. Разсъдъкът му е просветен от истината, че вярващият не отива на съд (Римл. 5:1) и идващите страшни събития, свързани с края на света, ще го подминат, защото са замислени като наказание за хората, които не желаят да обичат Бога. По същото време вярващите, т. е. Църквата на Христос, ще са вече безопасно отдалечени от тази земя. Такъв човек може още днес уверено да каже: “Бог е прибежище и сила за нас, винаги изпитана помощ в напасти, затова няма да се уплашим, ако би се и земята поклатила и планините се преместили сред моретата, ако и да бучат и да се вълнуват водите им, и планините да се тресат от надигането им” (Пс. 46:1).

орд Томсън беше един от найвеликите издатели на нашето време. Той притежаваше 285 периодични издания в Англия, Шотландия, Канада и САЩ. Веднъж ме покани на обяд в луксозния хотел на в. „Таймс” в Лондон. Около масата седяха изтъкнати издатели, писатели и бизнесмени. Разговорът засягаше много теми: световни проблеми, политиката на Англия и Америка, изгледи за бъдещето... Внезапно, сред добродушните шеги Томсън се обърна към мен. - Доктор Пил, аз съм възрастен човек и някой ден скоро може да умра. В стаята настъпи тишина. Томсън продължи: - Бих искал да зная има ли живот след смъртта. Отначало имах чувството, че сега ще ме настъпи леко по крака като

какво намира? Чувства под себе си силни, любещи ръце. Гледа прекрасното, излъчващо любов и нежност лице на майка си. То е желано, грижат се за него. Ако би могло да говори, би казало: „Колко глупав бях! Това място, в което дойдох, е чудесно!” След това продължава да се наслаждава на детството си. После идва юношеството с неговата възвишеност и романтика. После се жени, раждат му се деца, които го обичат. Годините минават, навлиза в средна възраст - радостта и чудото на живота. Но накрая идва старостта. Движението на живота се забавя. Някой казва на този човек: „Трябва да умреш или както ние казваме, да преминеш от този свят в друг.” Той би могъл да започне да протестира, като каже: „Но аз не искам да умирам! Тук са моите любими.

заговорник, но после разбрах, че въпросът е сериозен и го безпокои. - Лорд Томсън - започнах аз, вярвам в пророчеството на Библията. При това мисля, че в библейския текст е очевиден разумният и здрав смисъл. После разказах на присъстващите притчата за още нероденото дете, което расте под любещото майчино сърце. - Да предположим - продължих, - че някой идва и казва на това още неродено дете: „Не можеш да останеш повече тук. След няколко месеца ще се родиш или както сега си го представяш, ще изчезнеш, ще излезеш от сегашното си състояние.” Детето би могло да започне да упорства: „Не искам да излизам оттук. Топло ми е, обичат ме, щастлив съм. Не искам, както вие казвате, да бъда роден и да изчезна, да напусна завинаги това място.” Но скоро то се ражда. Не е вече в предишното си състояние. И

Обичам този свят - залеза и изгрева на слънцето, луната, светлината на звездите. Обичам да усещам топлината на огъня, когато идва студеното време, и да чувам скърцането на снега под краката си в зимните вечери. Не искам да напускам този свят, не искам да умирам.” И все пак по естествен начин умира. Какво става след това? Не идва ли Богът Създател, за да промени Своето творение? Не можем ли да предположим, че човекът отново ще почувства докосването на любещите ръце, а очите му отново ще гледат силното, прекрасно Лице, по-любещо от лицето, което е видял за първи път в живота си толкова отдавна? И няма ли да възкликне тогава: „О, това е чудесно! Искам да остана тук завинаги!” Разбрахте ли смисъла на тази история? - завърших аз. Дълбоко мълчание тегнеше около масата. Томсън въздъхна. - В това наистина има смисъл - каза

той. - Никога няма да забравя тази притча. Тя ми помогна да намеря отговор на въпроса, който ме преследваше през всички тези години. Настроението му явно се промени. - Смятате ли, че ще ми хареса там? попита той. - Разбира се, там ще бъде възхитително. - Какво ще правя там? - попита той с иронична усмивка. - Вероятно ще издавате и ще продавате вестници! Разнесе се смях. Скоро след това лорд Томсън отиде в отвъдния свят. И съдейки по пътя, който този мил човек бе следвал по силата на своята вяра, мисля, че Господ Бог се е погрижил добре за него.

Почти половин век деструктивният сатанински култ е официална религия в Хаити. Това не свършва добре. На петия ден след земетресението световната общност е в недоумение. Какво да се прави с разрушената квазидържава, засега никой не знае. Макар че Съединените щати явно по навик отиват в Порт-оПренс в качеството си на „хуманитарни интервенти”. Някога американците са се опитвали цели деветнадесет години да посеят в републиката демокрация и цивилизация, но не са били твърде успешни в това начинание. По-късно техните посещения в Хаити стават все по-кратки и безсмислени. А преди тях са били испанците, конквистадорите и французите - обичайна история за тези ширини, описана например от Габриел Гарсия Маркес. През четиридесетте години на миналия век на острова трябвало да дойдат първите транснационални компании - аграрни и добивни. По време на Втората световна война Република Хаити би могла да забогатее поне малко. Тогава започва да се развива някаква промишленост, възниква прослойката на аристокрацията и на образованите хора. Но държава, която да влезе поне в категорията на „третите страни”, от Хаити незнайно защо не се получава. Причините за пълната социална катастрофа и държавна несъстоятелност е почти невъзможно да се обяснят рационално от позицията на материализма. Още едно потвърждение за

Легба. Всички християнски мисии бягат от острова неприлично рано още през 1791 г., по време на първото въстание, вдигнато от вуду жреца Букман. С големи трудности едва през 1860 г. на Ватикана е позволено да организира в Хаити католическа мисия, която, както ще се окаже покъсно, не може да промени нищо. Защото след сто години култът вуду вече е официална религия в републиката. Цивилизационният духовен разлом остава неизучен и неразбран от никого. В онези години Франсоа Дювалие, или Барон Сатърдей, управлява в Хаити и е олицетворение на смъртта в пантеона на боговете вуду. В управлението му помага лична гвардия - тонтон-макути, които са зомби според версията на местната официална държавна пропаганда. Всички прилични вярващи и образовани хора по това време бя-

това е съседната католическа Доминиканска република, която дели с Хаити един остров. Само че съседите имат метро в столицата Санто Доминго, грамотността е 89% , годишният брутен вътрешен продукт на глава на населението съставлява 8500 долара и там е туристически рай. А в Хаити единственият експортен продукт се оказа култът вуду - мистичен и кървав. Роден в неведоми времена в Централна Африка, вудизмът притежава всички обредни елементи, познати ни от западния сатанизъм. И това навежда на мрачни мисли за вечните и вездесъщи повелители на мрака. По странно съвпадение култът вуду през последните десетилетия се разпространява широко чрез световно известния кинорежисьор Ромеро или гениалния Алан Паркър, заснел сатанинския филм „Ангелско сърце” с Мики Рурк. Мик Джагър, който пътува до Хаити в „творческа командировка”, също се интересува от вуду. Вуду се рекламира от групата „Продиджи” („Prodigy”), също и от покойния Майкъл Джексън. Един „приличен” американски рапър от Източното крайбрежие

е просто задължен да бъде вудист. Нещо повече, сега всяко дете в детската градина или началните класове без проблем ще ти разтълкува какво е зомби. А ако трябва, и ще ти покаже. Срещу скромно възнаграждение всяка вуду магьосница в по-голям град ще прободе с шиш восъчния образ на твоя враг. Тайното познание за детайлите на деструктивния култ в съвременния свят е нещо напълно нормално. И това е много странно и страшно. Ако оставим материалното, бихме могли да предположим, че с примера на Република Хаити на всички нас ни е показана старозаветната притча за Содом и Гомора, но в съвременна трактовка. В определени географски ширини живеят няколко милиона души, които във всекидневието си общуват с някакви сили... с които в останалия свят някак не е прието да се общува. Меко казано! Преди три века в Хаити са се борили срещу това, но безуспешно. В периода на колонизацията култът вуду умело се маскира зад християнството: Дева Мария се казва Ерзили Дантор, богиня на плодородието, а апостол Петър например става Папа

гат от републиката в съседната християнска Доминиканска република. Където между другото не приемат особено добре хаитяните, тъй като ги смятат за магьосници сатанисти. И с ръка на сърцето трябва да признаем, че има защо. Същите хаитяни, които не успяват да избягат, са убити от Барон Сатърдей с помощта на мачете. След тонтон-макутите (тази дума е позната на всички езици) през 2004 г. в републиката се появява „Армията на канибалите” - като опълчение на поредния президент. В редките интервюта с тях те казват на журналистите: „Да, ядем хора, но със строго ритуалномагични цели.” Някои толерантни западни журналисти дори се умиляват от тези

Земетресението в Хаити e страшно доказателство за това, че броят на жертвите не зависи от силата на труса, а от социалните условия. Три неща се набиват на очи. Първото е поведението на властите. Местният гарант Превал досега не знае колко са труповете - 50 или 500 хиляди, - а министърът на вътрешните работи заявява, че техният брой никога няма да стане известен. Но когато през 2006 г. Превал анулира изборите, със сигурност е знаел, че гласовете са били преброени неправилно. Когато избирателите са живи, знае колко са. Когато загиват - не е сигурен. Второ, на снимките не се виждат огромни пукнатини в земята - важен признак на катастрофалните земетресения. Седемте бала магнитуд всъщност са долната граница на разрушителните земетресения, които обхващат големи територии. Това не е случаят, когато в земната пропаст пада небостъргач и не може да се направи нищо, т.е. силата на земетресението не е такава, че да разруши сеизмично устойчиви сгради. В Хаити бетонните коптори се срутиха, но погледнете снимките на президентския дворец. Той също явно е построен без съображения за сеизмичната обстановка. В центъра има колонада, над която са разположени вторият етаж и тежка кула. Колонадата рухва цяла, а останалата част от първия етаж устоява. Ако в Порт-о-Пренс бяха строили не коптори, а жилищни сгради, жертвите биха били много по-малко. Това е важен симптом за окончателен социален разпад. През последната четвърт на XX в. на територията на бившия Съветски съюз стават две земетресения, които много приличат на това в Хаити. В Нефтогорск през 1995 г. (7,5 по Рихтер) и в Спитак през 1988 г. (7,2 по Рихтер). Въпреки че огромният мащаб на разрушенията и на двете места се дължи на съветското лекомислие и строежа на недостатъчно сеизмично устойчиви сгради, нито в Спитак, нито в Нефтогорск след труса хората са правили барикади от трупове.

екзотични национално-културни особености. Само че Бог от подобна гледка се разгневява. Странно, но Порт-о-Пренс и Санто Доминго са на еднакво разстояние от епицентъра на земетресението. В Санто Доминго обаче водата само леко плисва от басейните, а това, което става в Порт-о-Пренс, не може да се нарече по друг начин, освен избиване на грешници. Между другото, ето още една тема за размисъл: в света има, поточно е имало, втори по значимост духовен център на култа вуду - Ню Орлиънс. Преди няколко години там има небивало наводнение. Казват, че от този град също не е останало много...

Земетресение с магнитуд 7 по скалата на Рихтер е много сериозно бедствие, но не е краят на света. Едно от най-силните регистрирани в света земетресения е в Чили през 1960 г. с магнитут 9,5. Тогава Андите са променили релефа си. Надолу летели стотици милиони планински късове. Били напълно унищожени колониалните градове Консепсион и Валдивия. Знаете ли колко души са загинали? 10 хиляди. И това се случа в Чили - не най-благополучната държава в света по онова време. През 1985 г. в свръхнаселено Мексико има земетресение с магнитуд 8,2 по Рихтер. Загиват 7,5 хиляди души. Мексико също не е Лос Анджелис, но не е и Порт-о-Пренс... Хаити е най-бедната държава в Западното полукълбо. Това е страната, от която започва епидемията от СПИН. Там са регистрирани най-високата детска смъртност и недохранване в Западното полукълбо, и то в условията на благоприятен климат. Стихийни катастрофи в света вече не съществуват. Живеем в социум, а не сред дивата природа и състоянието на социума в пъти намалява или в пъти увеличава последствията от стихийните бедствия. В Русия има сеизмично опасни райони. Хаитянски колиби там няма, но да получиш разрешение на мястото на пететажна сграда да построиш дванадесететажна, не е никакъв проблем. Не дай, Боже, да се разтресе.

ги махна оттам. В живота ми вече няма никаква логика, само натрапчиви мисли, чувство за неизвестност, вина и страх, без никаква причина!

--- Ден 33 --Аз не крадях, не лъжех, не убивах. Не бях конфликтен човек, винаги съм се опитвала просто да игнорирам хората, които са искали да ми създават проблеми. Само в най-краен случай съм реагирала според принципа: „Око за око, зъб за зъб.“ И то не по моя вина, а след като са ме предизвиквали сериозно. Ето защо не мога да кажа, че съм имала реални врагове. Затова пък се стараех да правя много за приятелите си в случаите, когато ми беше възможно. Едно от най-хубавите ми качества беше, че не натоварвах никого с проблемите си, борех се съвсем сама с всички трудности и успявах! Харесвах характера си, дори донякъде и външния си вид и бях по свой начин щастлива. А сега съм в това състояние! Кой би повярвал, че подобно нещо ще се случи именно на мен?! Непрекъснато се опитвам да си спомня в най-малки детайли деня, в който се прибрах от работа и за пръв път се почувствах толкова странно. Помня, че докато пътувах, си мислех за обикновени неща, за близките и за семейството си, когато изведнъж, без да знам как, всяка моя мисъл започна да се превръща във въпрос, който ме атакуваше. Сякаш някой бръкваше в ума ми, изваждаше оттам всяко разказно изречение, добавяше в началото му израза: „Ами ако не е вярно, че...“ и ми го хвърляше в лицето. „Ами ако не е вярно, че ще се справиш с работата си, и рухнеш? Семейството ти очаква от теб финансова подкрепа. Ами ако не е вярно, че те обичат толкова много, а просто се надяват на теб заради изхранването си? А какво, ако не е вярно, че и ти би направила всичко за тях, наистина ли те означават толкова много за теб?“ Без повод, без причина изпитах непознато за мен съмнение, което страшно ме уплаши. Преди всичко в тези мисли нямаше никаква логика, не се беше случило нищо, което да ме накара да си задавам такива въпроси. Това ме стресна най-много. Когато най-сетне се прибрах, опитах се да омаловажа ситуацията, казах си, че сигурно просто съм изморена заради напрегнатия работен ден. Но не стана както друг път - автоматично да се

успокоя и всичко да отмине. Не подозирах, че в този миг нещо се е счупило и аз вече никога няма да бъда същата, без да мога да разбера защо. От този момент нататък собствените ми мисли ми обявиха война и ме измъчват всеки ден все по-жестоко. Знам само едно: че с нищо не мога да ги спра, сякаш някой друг ги вкарва в ума ми, за да ме убива бавно, и аз съм безсилна да му попреча или да

--- Ден 98 --Никога не съм очаквала този момент да настъпи в моя живот. Тайно в себе си съм се чудила на хората, които имат психически проблеми или изпадат в кризи. Дори някак съм ги упреквала, че не предприемат нищо, за да се оправят. А сега аз самата съм на крачка от това да се предам напълно. Да призная пред всички, че

наистина съм луда. Идва ми да крещя истерично, да тропам с крака, да плача. Но вече знам, че нищо няма да се промени: каквото и да правя, става само все по-лошо. През последните месеци страхът напълно обсеби не само мислите, а и тялото ми. Сърцето ми ту тупа като лудо, ту ми се струва, че нямам пулс. Но най-кошмарно от всичко е тягостното усещане, че където и да съм, имам чувството, че се задушавам и ще припадна. Постепенно спрях да излизам навън заради потискащата мисъл да не загубя съзнание някъде на улицата. Не мога да се храня, нямам апетит, а и да спя ме е страх заради кошмарите. Страх ме е, че ако легна, може повече да не се събудя, а от друга страна ми се иска да стане точно така. Не мога да се контролирам. В главата ми има място вече единствено за тези ужасяващи, убиващи мисли, които не са като никои други. Те текат толкова бързо, че сякаш летят в ума ми, преплитат се, създават хаос и след това се връщат съвършено непроменени в съзнанието ми, така че да ме отчаят до болка. Това вече не е живот, не е дори съществуване. А лекарката ме обяви за напълно здрава.

Страх ме е от всичко и за всичко, свързано с мен. Толкова съм слаба и безпомощна, нямам сили да се боря повече. Струва ми се, че всички хора на улицата са страшно спокойни и щастливи. Ако можех да изляза сред тях, сигурно веднага биха усетили, че нещо не е наред с мен, и би им станало странно колко съм

жалка без видима причина. А какво ли не бих дала сега да съм на мястото на някой от тях, де да можех да съм дори възрастна жена пред прага на смъртта, която обаче знае, че е изживяла живота си достойно? В момента и душата си бих дала, за да имам само още един ден без този убийствен страх! Кой можеше да повярва, че ще стигна дотук?

--- Ден 389 --Страхът ми вече е извън всякакви граници. Преди време успявах да се успокоя поне за кратко, когато останех сама. Сега вече сърдечният ми ритъм е толкова непостоянен, че не мога дори да седя на едно място в стаята - струва ми се, че припадам. Часове наред до пълно изтощение обикалям между четирите стени, като че ли някой ме гони! Дори не знам дали ще успея да допиша тези редове. Винаги съм била такава оптимстка, старала съм се да работя над себе си, а сега се гледам отстрани и не мога да си помогна с нищо! През последните месеци изпробвах какви ли не видове лечение. Говорих с близки и приятели с надеждата да си изплача мъката пред тях, да видя разбиране в очите им и да ми олекне. Взимах лекарства, направих си дневник, в който описвах най-точно чувствата и мислите си по време на паническите атаки, за да мога да ги анализирам по-късно. Дори по настояване на семейството ми се съгласих да отида на психотерапевт - мисъл, която само допреди година би била напълно недопустима за мен. Психотерапевтката наистина много се постара да открие заедно с мен извора на паниката ми и да ме накара да разбера, че в момента просто разсъжденията ми са нелогични, защото съм уплашена, а някога ще дойде момент, когато състоянието ми ще се подобри. Опита се да ме конфронтира със страховете ми. Аз самата разсъждавах по цели дни и нощи над това, как да намеря изходен път. И всичко беше безполезно. А най-страшно е чувството, в което с всеки изминал ден ставам все по-сигурна, че никой не може да ме измъкне оттук и страхът ми никога няма да изчезне. А и някога да спре, ще мога ли да живея отново нормално дори само при спомена за него? Едва ли, по-скоро твърдо не! Как ще го изключа от мислите си? Непрекъснато ми се струва, че този кошмар ще продължи и след смъртта ми, затова даже смъртта не би била изход от положението

ми. Няма никакъв изход за мен, не издържам повече, не смея да умра, не искам и да живея! Нямам сили да мисля за това, което ми предстои. С какво заслужих тази болест в момент, в който бъдещето е пред мен и съм още толкова млада? Искам да натисна някакво копче, което да направи така, че да не мога да чувствам нищо или да ме изключи задълго, а защо не съвсем. Всъщност най-добре щеше да бъде, ако времето се върнеше назад и изобщо не се бях раждала. „Да, ясно - помислих си, докато затварях тефтерчето с парфюмирани розови страници, -поредният типичен случай на страхова невроза. Диагнозата е ясна като бял ден, налице са всички симптоми, плюс натрапчиви мисли. Няма нищо странно в това, едно младо момиче да се разболее от страхова невроза. Може да се случи на абсолютно всеки.“ Единственото странно беше, че майката на пациентката беше дошла сама на първата консултация и носеше само дневника на дъщеря си - никакви документи, нито дори писменото заключение от прегледа при предишния психолог. Тъкмо смятах да й обясня, че по този начин няма да бъде възможно да се проведе някаква терапия, когато тя прекъсна мислите ми: - Кажете ми, докторе, вие като специалист, бихте ли дали надежда, че след такива преживявания дъщеря ми някога би могла да се излекува напълно? „Не, няма никаква надежда! Имал съм не един случай като вашия и всички до последния са завършвали в психиатрията - с дълготраен престой, съчетан с медикаментозно лечение доживот! Чувате ли добре - доживот!“ - ид-

ваше ми да изкрещя в лицето й, но вместо това бръкнах в лявото чекмедже на бюрото и извадих оттам няколко бланки. Опитвайки се да не я гледам в очите (заради несъмнено отчаяния й, празен поглед), се насилих да се усмихна дистанцирано и казах: - Вижте, макар че наистина имам опит в случаи като вашия, професионалната ми интуиция ме подтиква да препоръчам за дъщеря ви услугите на мой колега, кой-

то е изключително умел и компетентен именно в тази област. След като жената ми благодари и си тръгна, учудих се сам на себе си защо наистина не й казах съвсем открито, че няма надежда. Все пак не бях станал психотерапевт, за да карам хората да си въобразяват, че от утре ще заживеят в някакъв прекрасен магически свят. Така или иначе скоро щеше да го чуе от някой друг, какво, ако аз й го бях сервирал първи? По-добре беше отрано да свикне с тази мисъл. Интересно - запитах се - защо моите пациенти толкова често задаваха въпроса за надеждата? Да не казвам, че ми се налагаше в края на почти всяка сесия да отговарям на нещо, свързано с нея. Може би затова толкова я бях намразил. Ако ме познавахте добре, първите думи, с които бихте ме описали, щяха да бъдат „човек реалист, който гони докрай своите мечти”. Щяхте да знаете как още от дете съм започнал да разсъждавам над това, защо някои хора не могат да стигнат до щастието така, както други, и как аз бих могъл да им помогна да наме-

рят своя път. Реших да уча и да се образовам с една-единствена цел - да помагам на хората. Да ги спасявам от собствените им проблеми, да насочвам погледа им в правилната посока в живота. Наистина започнах добре. Професорите в университета ме хвалеха, колегите ми ме смятаха за човек с големи перспективи. В онези

времена често обичах да си представям пациентите, на които бях провел успешна терапия. Как влизаха, прегръщаха ме, носеха ми кутии с бонбони и огромни букети цветя. А сега повече не исках да ги виждам, нито един от тях. И наистина не ги виждах, защото нямаше такива пациенти. Почти без изключения всеки човек в тежко състояние, който беше минал през кабинета ми, имаше периоди на влошаване и периоди на добро здраве. Но нито един не се освободи напълно от симптомите си. Така че, както виждате, опитът и животът бяха на път да смачкат единствената основа, върху която бях изградил всичко дотук, а именно мечтата ми да помагам, като лекувам. Увереността, че мога да предложа спасение за страданията на пациентите си. Знаете ли, за целия ми дългогодишен опит и на фона на толкова болни хора, минали през кабинета ми, никога не изпитах на собствен гръб пълната симптоматика на което и да е психическо разстройство. Макар че по цял ден слушах за тях, самият аз нямах проблемите на пациентите ми. Но факт е, че въпросът за надеждата започваше да занимава и мен - колкото повече го избягвах, толкова по-силно той се набиваше в съзнанието ми. Защо вече не хранех надежда, че мога да лекувам хората? Как така надеждата е нещо, от което човек толкова се нуждае, и дори да е болен, ако го има, смисълът на живота не се губи? Неотдавна реших да приложа върху себе си същата техника, която използвах при моите пациенти. Попитах се какво точно значи да нямаш надежда? Как би могло изречението: „Да, наистина, във вашия случай няма надежда“ да се каже по друг начин? Ами например: „Да, наистина, във вашия случай никой не вярва, че нещо може да се промени.“ Тоест никой няма вяра. А какво, ако някой - даден човек - има вяра? Това наистина ли би променило нещо? Както вече ви казах, аз съм човек реалист. Никак не обичам да се гледа на живота през розови очила и да се вярва в чудеса на фона на света, който ни заобикаля. След като поведенческата, медикаментозната и експозиционната терапия не дават пълна надежда на пациентите ми, едва ли някой или нещо, открито дотук, ще я даде. Но освен реалист аз съм и много упорит човек, който гони мечтите си докрай. Като психотерапевт се чувствам длъжен да опитам всичко в името на

пациентите ми, дори неща, към които съм напълно скептичен. Може би именно тези две понятия - вярата и надеждата, които дори подсъзнателно присъстваха в мислите и оттам във въпросите на всичките ми пациенти, - ще послужат като ключов елемент към някакъв нов вид терапия - първата терапия, способна да лекува напълно? Тъй като имаше надежда аз да я открия и формулирам, реших твърдо да повярвам в идеята си и да тръгна по този път. Когато отидох да чуя първата проповед в живота си, влязох в църквата като любопитен човек реалист, чиято цел е като страничен наблюдател на човешкото поведение да направи емпирично изследване за влиянието на вярата, тоест надеждата от религиозна гледна точка, върху хората. Носех си тефтер и смятах да си водя подробни записки, без да влизам в контакт с никого. Както и мислех, нямаше да мога да стигна до сериозно заключение от първия път, затова посетих

отчаяние, в който плуваха пациентите ми. Не изчезвах бавно, но сигурно, заливан от огромните му вълни, оставяйки себе си и тях без изход. Лекар на човешките души, избавител на пациентите си? Елитен психотерапевт спасител? Така ли изглеждах в собствените си очи? Не, по-скоро виждах, че не съм такъв и през годините се борех да стана точно такъв Спасител. Разбрах, че именно тази малка думичка беше в основата на всичко дотук. Нима можех да стана спасител? Слава Богу, този ден надеждата ми да бъда спасител умря окончателно. За първи път се почувствах свободен от убийственото усещане, че се провалям, защото не мога да изпълня мисията на живота си. Как досега не го бях видял ясно? Не, нямаше как да нося отговорността за пълното изцеление на пациентите ми. И найважното - никой дори не го изискваше от мен. Аз самият също нямах право да го изисквам от себе си. Защото задачата

няколко служби в рамките на планираното от мен време. В крайна сметка изписах доста страници, докато дойде последната неделя, след която смятах да прекратя ходенето на църква и да напиша научна статия. Този ден проповедта беше върху Псалм 91. Както вече се досещате, освен упорит реалист аз съм и изключително неемоционален човек. На това ме е научил животът и преди всичко професията ми. Ако мразя нещо, това са изблиците на чувства. Но в онзи ден плаках, много плаках. „Нима е полудял?” - ще попитате. Може ли един образован психотерапевт реалист да се разплаче като малко дете, и то точно в място като църквата? Знаете ли, това беше моментът, за който никога не бях и мечтал да настъпи. Миг, върху чието теоретично (убедително доказано) несъществуване се беше градило дългогодишното ми образование. Мигът, в който разбрах, че не съм сам. В онзи потресаващ ден за първи път осъзнах, че не съм сам в кабинета си. Не представлявах единственото островче суха земя в океана от безнадеждност и

беше непосилна за един човек, който и да е той. Нямаше нужда да бъда спасител на пациентите си. Защото Спасителят е само един. В онзи миг за първи път осъзнах, че това, в което искам да вярвам, моята мечта да помагам, можеше да бъде реалността, в която да заживея. Но по съвсем нов начин.

--- * * * ---

Преди няколко дни се обадих на моя колега, към когото бях препратил момичето със страховата невроза и дневника с парфюмираните розови листове. Дори не бях успял да се запозная лично с нея. Дадох му график с все още незаетите ми часове и го помолих да я прати на консултация при мен. Исках да си поговорим за надеждата. И да й обясня, че от нейната вяра зависи дали ще има надежда.

--- * * * ---

рехласваме се по герои. Обичаме хора, които преследват целите си. Презираме страхливите. От малки ни възпитават така. Смелостта е интерпретирана, описвана и възхвалявана в много филми и в още повече книги. Там смелият човек е описан по следния начин: - влиза смело в битка; - не се страхува да умре за родината или за любимите си хора; - не показва (особено пред враговете) чувствата си; - дързък е, с остър, понякога ироничен език (или пък често използва многозначително мълчание), въобще добре се справя с психоатаките; - показва, че е (почти) съвършен във всичко;

- никога не умира или умира като герой, жертвайки себе си за другите. Вие такива хора ли сте? Познавате ли изобщо такива хора? Аз не. Струва ми се, че не знаем значението на думата „смел”. Не речниковото. Не литературното. Не измисленото. Значението й за нас. Живеем днес, в България. Учим, работим, създаваме семейства. Не сме епически герои. Всекидневно спасяваме настроението си, а не човешки същества. Проявяваме смелостта си, когато се сопваме на нахални възрастни жени

по автобусите и отговаряме дръзко на учителите и родителите си. Гордеем се с особените си характери - крайни, пълни с противоречия, огнени. Това е единствената ни сцена за изява. И на тази сцена се гримираме с ярки, сентенциозни послания от типа на: „Следвай мечтите си!”, „Не се страхувай да бъдеш себе си!” И тайно наистина си мечтаем един ден да направим нещо героично, да спасим някого или да открием нещо със световно значение. Въобразяваме си, че в нас се крие бисер, който само чака удобното време, за да заслепи околните с красотата си.

На мен не ми се чака часа на истината, когато всички ще узнаят кой е по-понай. Искам днес да открия заедно с вас значението на думата „смел”. Не според сценария на „Смело сърце”, а според нашия съвсем обикновен живот. „Смел” синоним ли е на „безстрашен”? Да приемем, че да. „Изхвърлил съм страховете си и летя с Твоите криле” - се пее в една християнска песен, а в Библията се казва, че праведникът е „смел като млад лъв”. Оглеждам се смутено в този образ. Млад лъв? Хм, май е станала грешка. Аз си имам своите страхове. Като цяло хората не споделят страховете си. Те понякога дори не осъзнават, че се страхуват. Страхът се спотайва дълбоко в душите ни и изскача в най-

неподходящото време. Вместо очакваното бисерче... Например преди изпит (съвсем скоро свърши първата ми сесия). „Какво толкова - опитвам се да се успокоя, - това е просто един изпит!” Но самовнушенията не помагат. Защото тук не става въпрос за изпита и оценката. Става въпрос за страха от провал. Страхът, че имиджът, който така дълго си градил пред другите и пред себе си, ще рухне за минути. Не мога да преценя дали съм преодоляла този страх. Сигурно не съм още. Но съм на път, защото през тази сесия Бог ме научи, че Той контролира нещата, че те не се случват според схемите в моята глава. Живеем със своите незначителни и недраматични страхове. Обикновено не се стига до изпотените длани и треперещите колене - овладяваме ситуацията преди дори да разберем, че се страхуваме. Нагаждаме се. Бягаме. Не чакаме безсънните нощи, за да предприемем нещо. Непрекъснато усъвършенстваме

тактиката си да избягваме врага. Ако те е страх приятелите ти да не те отхвърлят, да не ти се присмеят, да не останеш сам, няма ли да избягваш опасните ситуации отдалеч? Така, както корабите заобикалят айсбергите. Разбира се, аз също бих направила така. Излиза, че страхът определя много повече неща в живота ни, отколкото предполагаме. Но ние дипломатично го прикриваме. Нима някой иска да се признае за страхливец? Вероятно, ако можехме в един миг да видим колко неща вършим или не вършим от страх, бихме се презирали. Питала съм се откъде може да дойде силата човек да се пребори със страховете си (когато ги осъзнае или те нагло напомнят за присъствието си). „Упова-

вай се на Бога!” Звучи лесно. Но само на пръв поглед е ясно. Когато видиш подигравателната искра в нечий поглед, когато със страх осъзнаеш, че не мислиш като другите, че си излязъл от схемата, че си се оказал различен от множеството, къде тогава е Бог? Лицето на човека пред теб изглежда по-реално. И ти предпочиташ да се скриеш заедно със странните си престарели възгледи за живота. Да премълчиш, макар да знаеш, че си прав. И Петър се отрича три пъти от Иисус, въпреки че само няколко часа по-рано Му се кълне във вярност до смърт. От страх пред близката опасност. „Да имаш кураж, не значи да не се страхуваш, а да си господар на страха си” - е казал Марк Твен. Нека заедно се приближим до Петър, който се грее на огъня. Злополучният му Учител е в устата на всички, които се греят там. Петър е навел очи с надеждата да не го познаят. Страх го е. Хайде да идем да го окуражим с думите на Марк Твен. Нека се вземе в ръце. Да подреди малко мислите си. Вярвате ли, че след като се доближих и му про-

шепнах да стане „господар на страха си”, лицето му се озари? Не. Той даже май не ме чу. Може би тъкмо в момента се чудеше какво да отговори, ако го запитат за Учителя, опитваше да си спомни дали тези хора са го виждали с Иисус. Може пък да не са били при чудното Му влизане в Йерусалим и при изпъждането на търговците от храма. Но ето, жената отсреща се вглежда в него... Мислите ли, че можем да бъдем господари на страховете си? Да им заповядаме да ни оставят на мира и те да ни послушат? Съмнявам се в успеха на подобна техника.

В Библията често се говори за страха в различни негови аспекти. Най-интересното е обаче, че основното противопоставяне не е смелост-страх. Не са в центъра моят характер, моите качества, моята воля. Не от мен излиза силата, която усмирява мятащите се в ума ми мисли. Не е в мен бисерчето, което само чака удобния момент да се покаже на белия свят. Не аз съм господарката. Библейският отговор на уплашения ни поглед не е изкуствен призив да открием силата и смелостта у себе си, а една протегната ръка и думите: „Защо се усъмни, маловерецо?” В моите гърди не тупка безстрашно сърце. Признавам си черно на бяло, че съм страхливка, че не мога да усмиря страховете си. Но познавам Бога, Който може, и Му благодаря, че вече се разпорежда с някои от тях. „Уповавай се на Бога!” е вярна формула, но тогава, когато я преживееш лично.

ги карат да платят за ново стъкло. Те ми се карат. Но аз не съм виновна!!! Жумя и плача от обида и несправедливост. Отново е лято. Сега съм на дванадесет. Много неща знам и много мога. Отново сме при баба. Карам колело край полето. Цвърчат щурци. Усещам мириса на цветята, тревата и още нещо - неуловимо и прекрасно. Животът ми е толкова хубав и наоколо всичко е толкова хармонично, че започвам да пея: „Всичко могат царете, всичко могат царете...” Светът е създаден за мен и аз, като цар, мога много неща. Не е ли прекрасно?! Зажумявам от щастие. Бум! Докато си мечтая, съм налетяла на камък. Въпреки че не е голям, ме спира толкова внезап-

а годинка и половина съм. Събуждам се в креватчето си. До мен няма никого. Много ме е страх и съм самотна. Питам червеното си вълнено одеялце: - Къде е ма-ма? Няма отговор. От страх зажумявам с очи и плача. Нежните ръце на мама веднага ме прегръщат. Днес е петият ми рожден ден. Обичам мама, татко и по-малката ми сестричка. Още обичам хартиени кукли. Изрязвам ги от списание „Весели картинки”. Мама ме събужда и казва: - Затвори очи и пъхни ръката си под възглавницата. Изпълнявам и - чудо! - там лежи нова хартиена кукла! Откъде се е взела? Значи желанията ми могат да се изпълняват? Вече съм на седем. На гости сме при баба на село. Моите братовчеди, сестра ми и аз - всички седим на масата. Баба шета около печката, а дядо наглежда шумната ни компания. Горещо е. Вратите и прозорците са затворени заради

мухите. Една от тях, голяма и дебела, някак е успяла да влезе вътре и сега се удря в стъклото. Сергей ме рита под масата. Изчаквам дядо да отмести поглед, откъсвам парче палачинка и я хвърлям в лицето на Сергей. Но постъпката ми е забелязана. Дядо се намръщва. Демонстративно облизва лъжицата, с която си е сипвал сметана, и насочва ръка към мен. Аз зажумявам. Наказанието е неизбежно. Бам! Ох, как ме боли! Да, от дядо не можеш да се скриеш.

но, че падам на земята заедно с колелото. Коленете ми са одрани, роклята ми е изцапана. Може би царете все пак не могат всичко?

На десет съм. Стоя до прозореца в коридора на училището. Там съм си подпряла книгата. Толкова обичам да чета! Разбира се, би било по-добре да съм в класната стая. Но дежурните изгониха всички, за да проветрят. А момчетата така тичат, така се бутат, така шумят... Едно от тях внезапно тръгва към мен и ме блъска в гръб. Защо има толкова много парчета стъкло? Аз ли ударих с глава стъклото? Момчетата бягат и учителката ми, която излиза от стаята, ме заварва до счупения прозорец. Никой не ми вярва. Викат родителите ми при директора и

На двадесет съм. Толкова силно го обичам, че мога да мисля само за него. За мен той е най-красивият. Когато се срещнем случайно в института, ме пронизва щастие. Губя дар-слово, когато минава покрай мен и ми кимва. Често сме заедно, но той се отнася към мен като към приятел. Накрая аз решавам първа да му кажа за своите чувства. Но внезапно онемявам. Всичко, което мога да кажа, е поредното „Здравей!” Вътрешно се осъждам за нерешителността. Но нищо, утре със сигурност ще му кажа. На следващия

На седемнадесет съм. Оказва се, че от предателството боли много. Зажумявам. Колко бих искала приятелката ми никога да не беше казвала онези думи, които толкова ме нараниха. Уви! Това е невъзможно. Винаги ли ще боли толкова?

ден го виждам с друго момиче. Тя е със стройна фигура, симпатична е, има прекрасни кафяви очи и дълга черна коса. Не е за учудване, че точно нея е избрал. Зажумявам, за да не виждам тяхното щастие. Обичани са само тези, които са достойни за това - красивите, обаятелните. Ще обикне ли някой и мен, та аз съм съвсем обикновена? Отново е лято. Навън е горещо. На двадесет и две съм. Мъжът ми ни посреща в родилното отделение. Носи на бебето ризка, шапчица и одеялце. А пелените е забравил. - Нищо, все някак ще стигнете до вкъщи - се усмихва медицинската сестра. Тръгваме към къщи, аз нося цветя-

та, чантата си и три празни бутилки от мляко. В ръцете на мъжа ми е нашето чудо - новороденият ни син. Сигурно го държи толкова неумело, а на моето лице най-вероятно е изписано абсолютно щастие, защото минувачите ни гледат разбиращо и се усмихват. Скоро ли ще дойде асансьорът? Облягам се на мъжа ми и зажумявам. Не, човек не може да бъде толкова щастлив! Чакаме да светне зелено, за да пресечем. Мъжът ми държи на ръце дъщеричката ни, а аз стискам здраво ръчичката на сина ни. На двадесет и пет сме, млади сме и не се замисляме много-много за бъдещето. Синът ни вижда едно кученце от другата страна на улицата. Внезапно се откъсва от моята ръка и се втурва да пресича. В това време насреща идва огромен камион. Какво направих? Няма да мога да му помогна... Чувам резкия шум на спирачките. Обхваща ме ужас. Зажумявам: щастливият ми живот е свършил. Някой ме дърпа за ръкава. Мъжът ми е. Пресичаме улицата. Отсреща синът ни - жив и невредим - гали рошавото ку-

ченце. То маха от радост с опашката си. Какво стана? Чудо ли беше това? Детето ми е живо. Как мога да опазя децата си от всякакви беди? На двадесет и седем съм. Имам прекрасен мъж и две чудесни деца. Имаме собствен апартамент. Но защо понякога ме обхваща тъга? За какво живея? Нима само за да ям, да пия, да водя децата на детска градина и да ходя на работа? Мъжът ми ме обича, обича ме такава, каквато съм. Но защо тогава съм толкова самотна? Защо постоянно се дразня от нещо? Защо съм толкова несъвършена? Защо вчера казах на мъжа ми онези обидни думи? Защо викам на децата? Много въпроси, а отговор няма. Иска ми

се да зажумя и да избягам от тези проблеми. На двадесет и осем съм. Сега разбирам - аз съм грешница. Всичко, което мога да правя, е да греша. Никога няма да стана угодна на Бога. Ако не беше жертвата на Иисус, винаги щях да бъда отделена от Него. Сама никога няма да мога да преодолея пропастта между греха и небето. Но колко е ужасен грехът! Прости ми, Господи! Зажумявам, по бузите ми текат сълзи. Моля моя Отец за прошка. На двадесет и девет съм. Неделя е, средата на май. Дърветата са цъфнали и изпълват улиците с аромата си. Студено е. Минувачите бързат всеки по своите задачи. И никой не се досеща, че днес имам празник. Стоя във водата, облечена в бяло, и чувам: - В името на Отца и Сина, и Светия Дух... Зажумявам. Силните ръце на свещенослужителя ме потапят изцяло във водата и отново ме издигат на крака.

Цялата съм мокра, но съм щастлива. Хорът пее: „Всички вие, които в Христос се кръстихте, в Христос сте се облекли.” Моята игра на жумичка свърши. Никога повече няма да се чувствам самотна и изоставена. Нали Иисус е обещал, че няма да ме остави! Не е нужно да преживявам дали ще се сбъднат желанията ми. С благодарност ще ги казвам пред Бога и всичко, което поискам в името на Иисус Христос и което Му е угодно, ще го получа. Наказанието вече не тегне над мен. Повече няма да страдам от страхове - нали моят Бог е заплатил за грехове ми и ме е очистил от вината. Никой повече няма да ме обвинява несправедливо - Господ бди над моите пътища и ще ме защити от тези, които посягат на доброто ми име. Нали този, който засяга мен, засяга зеницата на Неговото око. Нищо не мога сама и не съм цар в живота си. Моят Бог е моят Цар и мога всичко само в укрепващия ме Иисус Христос. Няма повече да страдам заради предателства или несподелена любов. Иисус ме обича - нали Бог е любов. Той ще ме предпази от бедите и ще защити семейството ми, няма нужда да се тревожа за това: Господ е мой пазител. Никога повече няма да ми се наложи да зажумявам - от страх, ужас, обида. Моята игра на жумичка свърши.

***

На четиридесет години съм. Топъл летен ден е, на масата има букет момини сълзи. Колко велик е Господ и колко е прекрасно сътвореното от Него! Животът съвсем не е безоблачен. И все по-често ми се налага да зажумявам, но не от страх или самота, не заради обида или несправедливост. А за да се помоля на моя любещ Отец. Понякога, ако не се чувствам добре, Той ми посочва хората, на които им е още по-зле и които се нуждаят от помощ и молитва. Ако съм щастлива, прославям Го за Неговата любов, която щедро се излива върху мен, и Го моля да ми даде мъдрост, за да мога да я проявявам към другите. И не преставам да благодаря на Бога за това, че ме научи да играя на жумичка. Чрез тази игра Той ми помогна да Го намеря.

***

ност в живота на всеки човек - смъртта. След тази черта има неизвестност, пълен мрак, обреченост, безизходност. „Животът сам по себе си е лишен от смисъл.” Тези думи прозвучаха по време на едно телевизионно предаване - от най-модните сега. Разбира се, няма смисъл, ако целият ти живот е само очакване на смъртта. Бразилският писател Жоржи Амаду описва така живота в очакване на смъртта: „Отново звучеше смях, възраждаше се горделивият стремеж да спечелиш партия шах, възкръсваше вкусът към вкусните блюда, беседите по спирките, на площада отново ставаха оживени. Тези интереси бяха стена, зад която те се криеха от смъртта, от нейното гнетящо присъствие, но каква крехка стена! Възрастните хора затваряха очи, за да не виждат страшния призрак.” В детството си всички обичат рождените дни. Тогава има подаръци и вкусни сладкиши! В младостта си ги свързват с весели празненства, а в зрелостта - със спокойното време, прекарано с приятели. Рождените ни дни с всяка година и всяко десетилетие все по-настойчиво ни напомнят за наближаващата старост и вечността. Спомняте ли си картината на художника Василий Максимов „Всичко е в миналото”? Есен. До вратата на къщата седи в кресло възрастната господарка, също толкова възрастна прислужница плете чорап, също толкова старо куче лежи до краката на стопанката си. Картината говори за умиране, спокойна обреченост в очакване на неизбежния край няма какво друго да се очаква освен смъртта, всичко вече е в миналото.

е ни гледат от снимките. Усмихват се - нежно и закачливо, тъжно и безгрижно. Всеки има своя усмивка, свой поглед, по свой начин навежда глава. Всеки от тях има свой живот, който е преминал, и своя среща с вечността. Почти във всяка къща има такива снимки. Някой ги е сложил на библиотеката, някой ги е закачил на стената, на най-видно място, други са ги подредили в семейния албум. Замислено ги гледаме, когато разглеждаме снимките: стари и пожълтели, нови и гланцови, черно-

бели и цветни. Наши любими и близки ни се усмихват от тях. Остра болка или светла тъга нахлува в сърцето ни, усмихваме им се, сълзите ни замъгляват погледа. Само че те вече не плачат, защото сълзите им са изтрити. Тежко е да се сбогуваш с родителите си, страшно е да изгубиш децата си, мъчително е, когато се разкъсва брачният съюз. Но „последният враг” идва и нанася съкрушителния удар. Тъмата се спуска над света, Земята спира да се върти за миг и само Бог може да ти помогне да устоиш. Много неща застрашават човека, но той се страхува наймного от смъртта. Когато на този свят се ражда дете, когато то лежи в люлката, никой не може да каже нищо определено за живота му, не може да предскаже нито един факт със стопроцентова сигурност. Само едно събитие ще се случи със сигур-

Има „леки” погребения. „Той почина на 85 години”, „Тя отиде във вечността на 90 годишна възраст.” Наоколо всички клатят глава с уважение: „Да, поживял си е човекът.” Има и страшни погребения, когато болката разкъсва сърцето, когато разумът блокира, когато от устата се откъсва или стон или виене, когато остава само един въпрос: „Защо?” Най-вероятно отговор няма да получим на Земята. И как да се живее с тази болка? Как да се живее с този въпрос? Очаквайте отговор... Живеем в постоянно очакване проблемите да се решат, краят на неприятностите да дойде, предвкусваме радостни събития. Безкрайният стремеж напред е характерна черта на човека, защото изначално в него е била заложена увереността, че никой никога няма да го спре, защото е бил създаден за вечността, защото не е трябвало да има временни рамки. Едва след грехопадението сме принудени да се опираме като с патерици на думи като: „Толкова съжаляваме за миналото, толкова бързаме към бъдещето, че не умеем да ценим настоящето.” Но в земния ни живот ни остава наистина само да ценим настоящето... А то е слабо утешение и слаба защита за обречените на смърт! Съвременните психолози, толкова модерни сега, съветват хората, за да не изпаднат в депресия, да се опитат постоянно да виждат пред себе си някакви радостни перспективи, да живеят в очакване те да се сбъднат. Например наближаващата

отпуска, отиването на театър в края на седмицата, пътуването при родителите през следващия месец. Това изважда от скучното днес, което повечето от нас така и не се научават да ценят, като създава илюзия за постоянно радостно движение напред! Движението, стремежът са толкова присъщи на човека! Но тези перспективи, напълно реални и осъществими, си остават подобни на призраци: ние ги достигаме, минаваме през тях и вече се нуждаем в следващия мираж. Не ни удовлетворяват, не изпълват, не насищат. Те са временни, крайни, смъртни, а човекът е създаден за вечността. И остава само една вечна, неизбежна и неотменна перспектива за целия човешки род - смъртта. Но към нея никой не се стреми, такава цел не привлича никого. Обратно, опитваме се да направим колкото е възможно по-дълго разстоянието между нея и себе си чрез нашите малки радости, нашите реални миражи, като се надяваме, че зад тях нито ние ще видим нея, нито тя - нас. Преди време на Земята е дошъл Този, Който е отместил целта на смъртта настрани, Който е поставил нова цел - небето, вечността и побеждаващата алтернатива, наречена Живот! Смъртта още ходи по планетата, тя нанася страшни удари, причинява нетърпима болка, но вече не е абсолютен и всепоглъщащ резултат. Вярващите в Христос вървят към живота, не към смъртта, стремят се към среща с Твореца и със своите любими, които вече са ги изпреварили. Нека думите на ап. Павел: „И смъртта, най-последният враг, и тя ще бъде унищожена” (І Кор. 15:26) звучат като утешение за тези, при които границите на времето са открити към вечността. Нека бъдат призив и предупреждение за тези, чийто живот завършва с точката на смъртта. Безутешни и изплашени, за вас има утеха и спасение. Въпросът е там, дали ще цените настоящето повече от бъдещето и ще станат ли вашите миражи по-реални от това, което съществува наистина. Небето очаква теб и мен, но дали ние го очакваме?

ваме онова изгарящо чувство, което крещи в живота ни: „Ти вече си непотребен, неудачник.” Страхуваме се от развод в семейството си, защото знаем колко ужасно болезнен е оня глас, който говори тогава: „Ти вече си нежелан и ненужен.” Страхуваме се да не се разболеем от тежка болест. Знаем от опит, че болният не е гледка, която хората обичат. Всички се страхуваме от смъртта. Всеки от нас потръпва при мисълта за нея, защото знае онази страшна картина, когато заравят в земята мъртвия човек и го оставят там напълно сам, сред тъмнината и червеите.

рез една бурна нощ група млади рибари плават с лодка по бушуващите води на Галилейското езеро. Те се борят, те искат, те трябва да стигнат до съседния бряг, защото бурята застрашително се надига. Всяка вълна обсипва вече прогизналите и изморени тела на гребците с ледени стрели от водни пръски, а те са безсилни да се предпазят, защото трябва да гребат, да гребат към спасителния бряг... Да, вече познахте тази история. Тя е описана в Евангелието от Марк 6:4551. Нека заедно да размислим над това, което се случва в онази студена и бурна нощ. Рибарите искат да прекосят бързо езерото, за да стигнат до сигурния бряг на родното си пристанище Витсаида. Те бягат от бурята, но бягат и от хората. Видели са тълпите, които в религиозен екстаз от чудото на кошовете, пълни с хляб и риба, като умопомрачени се нахвърлят върху техния Водач и в този налудничав екстаз заплашват да Го прегазят и задушат заедно с учениците Му, които вървят с Него.

Страх, страх изпълва въздуха и душите на хората в онази нощ на Галилейското езеро.

Ако искаме да обобщим, можем да кажем: страхът е чувство на безсилие, безпомощност, изоставеност, загуба на ценности и сигурност. Страхът винаги е свързан с чувство за самота и липса на нещо много важно и ценно.

на нашия поглед и фантазия. Човекът живее в страх за днес и за вечността. Страхът има глобални основания в нашия живот. Когато разлиствам страниците със световни новини, от тях ме залива информация за страшните събития от днешния ден - стотици хиляди хора остават без работа и без хляб, вода залива и унищожава посеви и плодородна земя в България, Турция, Гърция. В Хаити за един миг загинаха или бяха осакатени над 200 000 души. Толкова бяха жителите на Варна, когато бях дете. Това е глобалният страх - моят и на хората. Това е страхът за живота от днес и страхът от утре.

Страхът е многообразен. Той се простира от всекидневните ни грижи за живота на земята до мислите за онова, което е зад хоризонта

Страхът има място в нашия интимен и личен живот. Ние се страхуваме да не бъдем уволнени от работа, защото позна-

Страхът е чувство, което трудно може да се дефинира, но което всеки човек много добре познава. Българският тълковен речник обяснява страха така: страх - уплаха, малодушие, нерешителност, слабодушие, боязън, боязливост, трепет, наплашеност, заплаха, опасение, ужас.

Страхът ни предизвиква да бягаме от него. Съвременните хора са устремени към трупане на пари и материални ценности, към създаване на икономическа, социална или политическа структура и власт около себе си. По този път те са готови на всичко, дори да пролеят потоци от сълзи и реки от кръв. Онези, които не могат да участват в разделянето на едрите късове материална благодат и сигурност в този свят, прибягват към други методи. Чрез раболепие, подлизурство, лицемерие и интриги се стремят да се изкачат по-високо на палубата на потъващия в страх кораб на отчаянието. В своят страх от неизвестното хората се насочват и към действия и практики, които да им предскажат и открият идващите събития.Те се обръщат към лъжепророци, лъжелечители, гадатели, магьосници - все хора, които търгуват със стоката „страх”. Лъжливото знание за бъдещето им дава временно, понякога главозамайващо спокойствие от страха, събуждането от което води до още по-голям страх и още по-голямо отчаяние. Бягството от страха струва скъпо, много скъпо. Страхът и науката Съвременната наука се опитва да проучи причините и механизма на страха. В стремежа си да се преборят с болестите и смъртта, учените се намесват в равновесието на сътворената природа. Те създават синтетични вируси, бактерии и микроорганизми, които бързо се превръщат в причини-

тели на епидемии и пандемии, водят до нови, по-опасни болести и още повече смърт. За да се изследват причините за природните явления, се изразходват космически суми пари и се търсят отговори на въпросите кога ще бъде следващото земетресение, следващото цунами. Но има ли смисъл всичко това? Кой можеше да опише предварително обхвата на земетръсната вълна в Индонезия? Кой можеше да измери предварително силата на земетресението в Хаити? Така, в търсене на средства да избегне или да намали страха човекът днес предприема стъпки, които само увеличават неговия страх. Ако спрем дотук, възниква основателният въпрос: „Защо изобщо съм жив в този свят? Къде отивам? Кой може да ми даде сигурност и опора, смисъл в този живот?” Нека се върнем на нашата история. На фона на смразяващия страх в ранните часове, преди изгрева там започва една чудна развръзка - учениците Му повярват и тръгват. Защо ли? Те са разбрали в сърцата си: „Иисус има думи на вечен живот. Делата, които Той върши, може да върши само някой, който е дошъл от Бога!” Сега обаче на фона на ужасното бедствие, което идва към тях, в сърцата им има съмнение: „Ще издържим ли, ще успеем ли да доплаваме до спасителния бряг?” Но.. ...те не са сами... В текста четем: „И като ги видя, че се мъчат, като гребат с веслата...” Иисус Христос вижда това, което се случва в лодката. Много години преди тази история един друг човек, който вярва в Бога с цялото си сърце, възкликва: „И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мен” (Пс. 23:4). Иисус вижда и знае за мъките на Своите ученици в езерото, над които е надвиснала смъртта. Той предприема стъпка... Бог винаги се намесва навреме, най-късно... навреме. Когато Иисус Христос вижда, че силите им ги напус кат, Той се намесва: „...защото им беше насрещен вятърът, около четвъртата стража на

нощта дойде при тях, като вървеше по езерото...” (Марк 6:48). Чувате ли? „...Дойде при тях...” Никой, никой не е толкова малък и без стойност пред Иисус, че да не може да очаква Неговата помощ и закрила. Но как става това? Как Иисус идва при учениците Си? Иисус вървеше по езерото. Там, в Галилейското езеро мастиленочерната, леденостудената, бушуващата и страшна вода е под краката на Иисус Христос. За Него водата, която дави теб и мен, е достатъчно твърда. Иисус Христос все още върви над всички води в живота ти, за да те хване за ръка и да ти каже: „Стани и тръгни след Мен.” Но тук има и нещо странно. Иисус Христос „щеше да ги отмине...” (ст. 48). Не се ли обезсмисля така всичко - усилията, рискът, действията на Иисус? Причината за това действие е друга. Иисус очаква от учениците онова, за което Библията много често разказва: „И Аз ви казвам: искайте и ще ви се

Страх, страх изпълва въздуха и душите на хората в онази нощ на Галилейското езеро.

даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори. Защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на онзи, който хлопа, ще се отвори” (Лука 11:9-10). Така и става - те „извикаха”. Този вик е вик на последна надежда пред страха. Те като че ли казват: „Ела, Иисусе, аз не мога повече да се боря с бурята!” Извикай за помощ! Не се дави в твоя страх! Иисус Христос е близо. Той върви над водата, която вече дави гърлото ти! Иисус Христос е готов да чуе твоя вик! Първото, което се случва след това, е: „Той веднага им проговори.” И би могъл да започне така: „Защо не гребахте по-силно? Защо не Ме извикахте по-рано?” Нищо подобно. Иисус Христос се обръща към тях с насърчение: „Дерзайте! Аз съм, не бойте се!” Рибарите от Галилея чуват от устата Му едно уверение, дадено много порано на друг Божи мъж, който иска да знае името на Бога: „Бог отвърна на Мойсей: „Аз съм Онзи, Който съм.” Каза още: „Така ще кажеш на израилтяните: ”Онзи, Който съм, ме изпрати при вас” (Изх. 3:14). Бог, самият „Аз съм”, идва на помощ на нещастните мъже в Галилейското езеро. „Той влезе при тях в ладията.” Представяте ли си този миг? Нищо не се е променило. Бурята бушува неотслабващо, лодката се блъска и се люлее от вълните, водните пръски обливат хората, но... те вече НЕ СА сами. Да, може би сега си мислиш: „Хубаво е това, за което чета. Дава надежда, но... това не променя нещата. Дори нахранен и благословен, все пак някога ще умра!” Не, не е така, приятелю! Не забравяй, че има още един ден, за който Библията разказва. Тогава няколко разплакани, разтревожени жени вървят към един гроб в северозападния край на Йерусалим. В един миг пред тях блясва светлина. Те се спират и чуват глас, който им говори: „Защо търсите Живия между мъртвите? Няма Го тук. Той възкръсна!” (Лука 24:5-6).

Помниш ли, това е денят на Възкресението! Иисус Христос възкръсва от гроба, Той е жив! От този ден и до вечността влиза в сила Неговото обещание: „Понеже Аз живея, и вие ще живеете” (Йоан 14:19). Може би сега задаваш въпроса: „Какво ме засяга мен това? Как да намеря пътя към този живот? Как да живея и аз както Иисус Христос, Който е жив?” Този въпрос не е труден. Просто трябва да помолиш за прошка за мъките и смъртта, които Иисус Христос понася заради теб. Ако направиш това от сърце, душа и съвест, ще се родиш отново. Ново, чисто сърце ще вложи в теб Господ. Бог ще те изпълни, ще те кръсти с нов, постоянен Дух, със Светия Божи Дух. Ако ти желаеш този живот, новия живот, който ще те отведе с Иисус Христос във вечността, искам да те поканя: Обърни се днес към Иисус и Го помоли с твои думи, приблизително така: „Господи Иисусе, моля Те да ми простиш за моя грях пред Теб. Господи, прости ми за кръста и за гвоздеите. Зная, че си страдал заради мен. Прости ми, Господи Иисусе! Моля Те, Господи, ела в моя живот, който е пълен със страх, стани Бог и Господар на живота и дните ми. Искам да живея с Теб, Господи. Ела, каня Те, за да ме спасиш и да ми дадеш нов живот, Иисусе! Моля това в името на Иисус Христос. Амин!” Помни винаги Онзи, Който знае за теб, Който те чува и никога не се отделя от теб - дори тогава, когато ти си далеч от Него. Помни Иисус Христос, Възкръсналия, Вечния. На тези, които са взели решение да живеят с Него по волята на Бога, Иисус Христос днес обещава: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на времето” (Мат. 28:20).

ристиянството се разпространява в цяла Палестина и Средиземноморието сред средните и бедните социални класи. Авторът Стивън Сийзър посочва нови изследвания, които разкриват всекидневния живот на обикновения човек и показва въздействието на благовестието по времето на Иисус Христос и апостолите. Проведените в края на миналия век археологически изследвания в новозаветните земи разкриват един нов, непроучван аспект на ранното християнство: социално-икономическата обстановка в Римската империя през I в. сл. Хр., която съдейства за успешното разпространяване на християнското послание. Едно изследване на Нийл Ашър Силбърман, редактор в сп. „Археология”, и Ричард Хорсли от Масачузетския университет в Бостън, ни помага в огромна степен да разберем социалната среда, в която се развива действието в Евангелията и Деянията на апостолите. Едновременно с това то подчертава точността, с която Новият Завет предава ситуацията в обществото на средиземноморския свят през I в. сл. Хр.

В средата на 90-те години на XX в. Силбърман и Хорсли проучват в продължение на две години земите, в които са се случили събитията, описани в Новия Завет - Юдея, Галилея, Сирия, Йордания, Мала Азия, Гърция, Италия, - за да разкрият “по-широкия социален контекст, свързан с разпространението на християнството”1. Тяхното проучване показва, че римският свят от I в. се характеризира с повсеместна икономическа дезорганизация, тежки данъци, централизирано управление на дребната и едрата търговия, както и „широко разпространена конфискация и преразпределение на земята, която се дава на римски ветерани и държавни служители...”2. Дребните независими стопани се изместват от едрите земевладелци, които стават свръхбогати. Това довежда до огромно преразпределение на обществените слоеве. Тези дълбоки социални промени - твърдят Силбърман и Хорсли - пораждат много страдания и крайно отчаяние, които подготвят пътя за посланието на християнството.

ПАЛЕСТИНА ПО ВРЕМЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ Напълно логично двамата изследователи започват своето проучване в люлката на благовестието - Юдея и Галилея. Повсеместният и необратим процес на социално разпадане и разруха, обхванал средиземноморския свят, е

изразен особено oстро в Светите земи по времето на Иисус Христос. Покварената местна аристокрация - управниците от династията на Ирод - и свещенослужителите действат като марионетки за Римските си повелители. С огромна алчност и коравосърдечие едрите земевладелци облагат с данъци еврейските селяни и поглъщат техните земи. Според учени като Юриъл Рапапорт от университета в Хайфа и Мартин Гудман, автора на книгата „Управляващата класа в Юдея”, обедняването и лошото отношение към обикновените хора изключително засилва и разпространява нашироко месианските очаквания, като те все по-често отправят поглед към небето с надежда оттам да дойде освободител от омразните римляни и чуждоземните управници. Силбърман отбелязва: „ Като натрупват богатство непосредствено и несъразмерно от данъците и десятъците, които се вливат в разрастващата се столица Йерусалим, свещенослужителите и светската аристокрация стават все по-богати, а бедните изпадат във все по-голяма мизерия и много са лишавани дори от гражданските си права. Традиционните модели за законно ползване на земя в Юдея се променят. След задълбочено изследване на текстовете на Йосиф Флавий и някои еврейски равини Гудман стига до извода, че традиционните собственици на земята в Юдея се променят, като дребните семейни парцели се изкупуват насилствено от аристократите и свещенослужителите, които по този начин осъждат бившите собственици да живеят като наети стопани, обработващи чужди земи, или направо като наемни работници.”3 Този всеобхватен процес на лишаване от граждански права естествено поражда дълбоко възмущение сред обикновените евреи, за които е особено живо старозаветното схващане за царство, дадено им от Бога (не от римляните), и за изцяло безкласово общество. Всичко това възпламенява нарастващия копнеж за избран от Бога Спасител (Месия) Цар, Който да освободи Божия народ Израил. В своята книга „Разбойници, пророци и месии” Ричард Хорсли и Джон Хансън пишат: „Оказва се, че древното предание на израилтяните за всенародно, помазано от Бога царство, макар и дълбоко скрито по време на сравнително благоприятните персийски и елинистичен период, остава живо. То несъмнено се възражда изключително силно непосредствено преди и след живота на Иисус от Назарет. В отговор на чуждото господство, жестокото потисничество и незаконното царуване на Иродите опитите на обикновените хора да възстановят справедливостта приемат формата на месиански движения.”4

Наистина в Евангелията и Деянията на апостолите често се говори за всеобщата искрена надежда на еврейския народ, че Иисус е Месия, Който идва с меч. Той ще установи Своето царство и ще освободи Своя народ от Рим и от неговата марионетка Ирод чрез апокалиптична битка (Йоан 1:41; 4:25; 6:15; Деян. 1:6). Нещо повече, учението на Иисус показва,че икономическите трудности и държавната дезорганизация са реалност в Неговото време. В притчите Му се говори за задлъжнялост на селяните, за крайна бедност в контраст със свръхбогатство, за яростно негодувание на наемателите на земята към нейните собственици (виж Мат. 18:23-35; Лука 6:20, 24; 16:1-6).5

В ЕВАНГЕЛИЯТА Археологическите открития в последно време хвърлят светлина върху тези разрушителни икономически процеси и тяхната връзка с ранното християнство. Разкопките в Галилея, направени от Мордехай Авиам от Израелската дирекция по опазване на паметниците и от екипи от университетите в Южна Флорида и в Тел Авив, показват реалността на римското владичество през I в. От друга страна, Йосиф Флавий, който живее по онова време, пише за нарастващите данъци при управлението на Иродите и засилващата се военната активност в Римската империя, което допринася за обедняването на обикновените хора. „Тези демографски промени и новите, по-високи нива на данъчно облагане - отбелязва Силбърман - имат трайно въздействие върху живота на селското население от Назарет до Галилейското езеро... Подобна културна среда е част от една по-широка социалSilberman, N. The World of Paul. - Archaeology, 49, 1996, N 6, 30-36. 2 Ibid., p. 35. 3 Silbermsn, N. Searching for Jesus. - Archaeology, 47, 1994, N 6, 30-40. 4 Horsley, R., J. Hanson. Bandits, Prophets, and Messiahs. Minneapolis, Winston Press, 1985, p. 131. 5 Ibid., 1-3. 6 Silberman, N. The World of Paul, p. 35. 7 Silbermsn, N. Searching for Jesus, p. 40. 8 Silberman, N. The World of Paul, p. 36. 9 Ibid. 10 Ibid. 1

на система, която обслужва интересите на богатите. Ние сме по-склонни да приемем, че поученията на Иисус Христос са били чисто религиозни. И все пак не бива да забравяме, че хората, които Той порицава - „великолепно облечените и онези, които живеят разкошно” (Лука 7:25), - са тези, чиито домове, паметници, места за забавление и гробници са най-пищните, открити при археологическите разкопки. Ето защо археологията е толкова важна, за разбирането как е възникнало ранното християнство и как се е разпространило в Средиземноморието.”6 В другото си изследване Силбърман пише: „Тези находки се оказват материал за нова, дълбока историческа преоценка на живота в Юдея и Галилея през I в. Занапред новозаветната археология ще продължава да задълбочава нашето разбиране за християнството през I в.”7

В ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ Когато преминават от Евангелията към Деяния на апостолите, учените виждат същата картина. В областите, които посещава ап. Павел например, има подобно доказателство за такава промяна в полза на земевладелската аристокрация. Проучването в района на древна Галатия, направено от Стивън Мичъл от Университетския колеж в Суонси, разкопките в Централна Гърция, осъществени по проект за изследване на Беотия в университетите на Брадфорд и Кеймбридж, експедициите в Коринт по съвместен археологически проект на САЩ, Гърция и Британия за разкопки в долината Немея и данните на Дейвид Гилман Романо от Пенсилванския университет „потвърждават обезлюдяването на селските райони, прекомерното разрастване на едни градове и „свиване” на други, изместването на търговските пътища, промяната на административните и религиозните центрове. Всички тези фактори позволяват на римските власти да присъединят новите области към империята”8. Сриването на традиционния начин на живот, обедняването на местното население и нарастващата тирания на имперската администрация създават добра почва на Павловото послание за благодат, милост и надежда за по-добър живот след смъртта, при който хората ще бъдат „избавени от настоящия нечист свят” (Гал. 1:4). Силбърман твърди, че „ранното християнство им предлага по-практичен начин да устоят на този нов световен ред, като отхвърлят основните принципи на власт и обществено положение, върху които той е изграден”9.

Посланието на Павел, в което се отхвърлят грижите за материалното и самовъзвеличаването (виж II Кор. 10:24; I Тим. 6:8), засяга дълбоко все по-обезверените, обедняващи маси, без каквато и да било надежда за промяна към добро в „настоящия нечист свят”. Ап. Яков докосва най-чувствителната струна в съзнанието на бедните хора чрез своето унищожително порицание на богатите експлоататори:„Заплатите на работниците, които са жънали нивите ви, от която ги лишихте, вика; и виковете на жътварите влязоха в ушите на Господ на Силите. Вие живяхте на земята разкошно и разпуснато, угоихте сърцата си като в ден на клане” (Як. 5:4-5). Това отношение, намерило потвърждение в новите археологически открития, кара Силбърман да обобщи: „Именно в тази специфична историческа среда на урбанизация и икономически промени са корените на християнството... Движението, което започва преди две хиляди години в Галилея и се разпростира по цялата Римска империя чрез ап. Павел и другите апостоли, може да се разглежда като уникално събитие в религиозната история на света и като осезаем, реален исторически процес. Християнското всеобхватно търсене на Божието царство може да се види едновременно като духовно пътуване и като разгръщаща се социална реакция към промените, настъпили с налагането на римското господство.”10 Откритията на Силбърман и на Хорсли показват, че новозаветните документи не само не са анахронична измислица, а са създадени от автори, чийто поглед върху точните детайли обхваща дори недоловимите с просто око обществени сили и промени, формирали един изключително съдбоносен, макар и труден за разбиране тогава елемент на темата, по която пишат. Както посочва Силбърман, новите открития разширяват много нашите познания и ни помагат да оценим Новия Завет като книга, отразяваща реалната история в много по-голяма степен, отколкото някой преди е подозирал.

1.Десетият син на Яков, родоначалник на едно от племената на Израил. 8.Филистимец, живеещ в Юдея, чийто дом е благословен, когато Ковчегът на Завета е оставен там (II Цар. 6 гл.) 10.Възвишение, хълм 11.Герой на Жул Верн от едноименен роман 12.Древногръцки епически поет (ок. IX в. пр. Хр.), автор на “Илиада” и “Одисея” 14.Вид чанта 15.Сирийски цар (3 Царе 15 гл.) 17.Препарат за почистване на петна 18.Нота 19.Модел руски самолети 21.Окови 24.Отзвук, ек 25.Самарийски пророк, който убеждава победителите израилтяни да освободят заловените пленници от Юдея (II Лет. 28 гл.) 27.Дарител на телесен орган 29.Твърдо образувание на главата на чифтокопитен бозайник 30.Вид зеленчук 32.Президент на Египет от 1958 до 1970 г. 34.Нота 35.Месец от еврейския календар 36.Богат човек от Маон, който отказва гостоприемство на преследвания Давид (I Цар. 25 гл.) 38.Мъжко чифтокопитно животно 39.Нота 40.Инициалите на бивша световна организация 41.Лирически поет 43.Водачи, вождове 44.Сетивен орган 46.Старозаветен пророк, наричан Тесвиеца 47.Внук на Хам (Бит. 10:13) 49.Везир на персийския цар Асуир, познат от книгата Естир със своето нечестие 50.Първородният син на Ной 52.Месец от еврейския календар (Ест. 8:9) 53.Монголски скотовъдец 54.Персийски цар, който през 539 г. пр. Хр. завладява Вавилон, по негово време Даниил „благоденства” (Дан. 6 гл.) 56.Френски хумористичен вестник 57.Галилейски град, в който Христос извършва първото си чудо (Йоан 2 гл.).

1.Водач на завръщащите се еврейски изгнаници от Вавилон, който поставя основите на храма (Зах. 4 гл.) 2.Син на Гедеон, който избива братята си и се провъзгласява за цар (Съд. 9 гл.) 3.Наш дунавски град 4.Част от тялото (остар.) 5.Влакнодайно растение, от което са се правели дрехите на свещениците в Израил 6.Голям украински град, пристанище на Черно море 7.Скитнически племена, чергари 9.Инициалите на световна олимпийска организация 13.Автомобилно състезание 16.Върховно филистимско божество (I Цар. 5 гл.) 20.Замръзнала вода 22.Голям остров в Средиземно море, посетен от ап. Павел (Деян. 21:1) 23.Изображение, направено от човешки ръце, - личност или предмет, на които човек се покланя вместо на Бога 26.Майката на юдейския цар Йотам (IV Цар. 15:33) 28.Процес на горене, при който се отделят нажежени светещи газове 29.Еврейски учител 31.Област в Югоизточна Мала Азия, която е свързана със служението на ап. Павел (Деян. 15:23,41) 32.Основателят на халдейската династия във Вавилон (626-605 г. пр. Хр.), баща на Навуходоносор 33.Мястото на последния стан на израилтяните, преди да стигнат Синай (Изх. 17 гл.) 37.Цилиндричен метален съд за течности (обикн. за горива) 41.Норвежки математик (1842-1899) 42.Обвивка на зеницата в окото (мн. ч.) 43.Родното място на Мемфивостей (2 Царе 9:4) 45.Идоли 48.Безсмислено упорство (тур.) 51.Главен град на областта Ликия, пристанище (Деян. 27 гл.) 54.Модел руски вертолети 55.Река в Европа, приток на Дунав.