Лев Толстой в романа си “Ана Каренина” пише: “Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.” Но през последните години една все по-голяма група семейства си приличат по нещастието си. Те са на хора, зависими от алкохол, наркотици, цигари и всякакви други психоактивни вещества. Жертви в тях са не само зависимите, но и всички членове: едните видими, другите – не. Ако в семейство има алкохолик, болно е цялото семейство, при това роднините на този човек понякога боледуват по-тежко от самия него.
Той е зависим от алкохола, те – от неговото непредвидимо и опасно поведение. Ето защо психологията ги определя като “съзависими”. Повече за това ще прочетете в статията “Съзависимост” на Ирина Дячкова. Общото между всички съществуващи зависимости е отклонението от физиологичното равновесие в организма и измененията в психиката. Болестта се развива при редовна и продължителна употреба на веществото. Началото слага самият човек, като избира към какво ще се пристрасти. Краят обаче не идва, когато той пожелае. Духовната същност на зависимостта и пътят за освобождаване от нея се проследяват в статиите “Капанът на пушенето” от Иван Вълков и “Да обърнеш пирамидата” от Павел Никора. Практическата страна на процеса е разгледана в материала “Християнската програма Дванадесет стъпки”.
Според руския православен свещеник Александър Мен основната причина за масовото разпространение на алкохолизма и наркоманията в бившите социалистически страни през последния век е духовният вакуум, възникнал през годините на атеизма. Повече ще прочетете в неговата статия “Познанието за добро и зло”. Проблемът обаче ще се задълбочава, докато не се върнем при Този, Който може да запълни вакуума и да удовлетвори всички търсения на човешката душа. В противен случай ще го запълваме с всякакви заместители, неспособни да дадат отговор на понякога неосъзнатия човешки копнеж по Бога.
Тече разпит. По-точно не разпит, а предварителен разговор, почти дискусия. Заподозреният някога е завършил право, младата следователка също е юрист по образование. Но се разбират трудно. Щом той поставя под съмнение законността на нейните методи за разследване, тя изведнъж избухва и крещи, че представите му за морала и правото са се родили във “факултета на ненужните вещи”. Това е ключов епизод от известния роман на Юрий Домбровски. Нещата, които следователката определя като “ненужни”, не са просто юридически норми, у Домбровски те значат много повече. Това е целият свят на духовните и нравствените ценности и героят на романа се убеждава, че те са изхвърлени като ненужни вехтории. ...Наркотиците са били познати в първобитното общество, а винопроизводството съществува от няколко хиляди години. Но само духовният вакуум на XX век превръща пиянството и наркоманията в национално бедствие за много държави. То говори красноречиво, че човечеството преживява тежка криза - ограбва себе си, откъсва се от вечните източници, които години наред подхранват духовното му развитие. Човекът се е вдъхновявал от други, нерелигиозни форми на вярата - вяра в хората, в науката, в прогреса, в непогрешимостта на мъдрите вождове. Но подобни форми на вярата рано или късно се оказват не нещо друго, а идолопоклонство. Те се рушат, като не рядко погребват под развалините си своите привърженици. Само вярата във висшия смисъл на живота, във висшата цел на битието, в обективния характер на нравствените норми, с други думи, религиозната вяра е била в хода на цялата история опора на морала и източник на културно творчество. Тази вяра е и източник на познанието за добро и зло. Разбира се, не можем да твърдим, че религиозните хора винаги живеят в съответствие с начертания пред тях идеал. Но идеалът съществува и събужда съвестта на хората. А тогава, ще попитат някои, откъде идва злото, което се върши в името на самата религия, откъде са нетърпимостта, фанатизмът, преследването на мислещите различно? Аз не мога и няма да говоря за мюсюлманите, индуистите или сикхите. Но все пак ще отбележа, че и в тяхната среда подобни край-
ности не са били продиктувани от изискванията на самата им вяра. Обратно, те са ярък пример за подмяна и неспазване на религиозните заповеди, доказателство за това, че човешките души не са били преобразени от религията. Но подобни подмени не са основата на религиозната история на Изтока. Ще напомня за търпимостта и хуманността на редица средновековни ислямски халифати, където са намирали убежище хора, гонени в Европа. Ако говорим за нас, християните, тук работата е съвсем проста. Да вземем например въпроса за екзекуциите на еретиците, хората с друга вяра. Когато питат цар Иван Грозни как да постъпят с тях, той отговаря: - Обърнете ги в истинската вяра. - Доброволно? - Да. - А ако не се съгласят? - Тогава удавете всички.
Различна е гледната точка на великия православен подвижник Теодор Студит. В писмо до епископ Теофил той твърди, че еретиците не само не трябва да се екзекутират, но дори не бива да им се желае зло. В същия дух се изказва св. Атанасий Александрийски, когото наричат “бащата на православието”. Въпросът, кой е верен на благовестието - цар Иван Грозни или тези светци, звучи напълно риторично. Иисус Христос посочва като най-важни двете заповеди: да обичаш Бога и да обичаш ближния. И за да не реши някой, че “ближният” е сънародник и човек с вяра като нашата, Той разказва притчата за добрия самарянин. Един юдеин, ограбен и ранен от разбойници, лежи край пътя. Покрай него минава свещеник, после служител в храма. Нито единият, нито другият му обръщат внимание. Помага му неизвестен самарянин - човек от друго племе, при това смятан за еретик. Самарянинът не пита нищо, превързва раните на непознатия, закарва го в близкия хан и плаща разноските. След като разказа притчата, Христос пита: “Кой е ближният на този човек?” “Онзи, който е проявил милосърдие към него” – е принуден да отговори събеседникът Му. “Иди и прави и ти същото” – казва Иисус. “Колкото по-извисена е религията, толкова по-трудно е за човека да я усвои.” Тази мисъл на Томас Елиът се отнася най-вече за християнството. Тя обяснява защо много от
християните не само отстъпват от благовестието, но и прикриват амбициите, греховете, ограничеността и егоизма си с димната завеса на “високите мотиви”. И тук при християните се проявяват черти, свойствени на всички хора, на привържениците на всички религии. И съвсем не винаги става дума за съзнателно двуличие. Инквизиторите са смятали най-искрено екзекуциите на еретиците за “дела на вярата”. (Такъв е буквалният смисъл на думата “аутодаф”.) Нека си припомним, че фарисеите, които Христос сравнява с варосани гробници, в които има само прах и тление, смятат себе си за опора на благочестието и набожността. И така, причината е не в самата вяра, а в нейните извращения. По-точно в “затворения”, агресивен тип религиозност, която отразява нашите страсти или носи печата на социална и нравствена закостенялост. Фактът, че такава религиозност съществува, не е изненадващ. Много по-учудващо е, че през глухия бент на човешкото несъвършенство все пак пробиват струи жива вода – откритата духовност, насочена към двете главни заповеди да обичаме Твореца и хората. Тази духовност, която намира най-висшето си въплъщение в благовестието, не е лекомислена вяра в нова теория или абстрактна концепция. Тя е основана на живия вътрешен опит, на изпитаната среща с Отвъдното. Тази духов-
ност не унижава разума, а само показва, че рационалното познание не е безгранично. Тя допуска осмисляне на опита. Именно тя ни дава критерии, за да различаваме доброто и злото – най-висшата основа на етиката. Предвиждам, че тези, които макар и повърхностно запознати с Библията, могат да попитат: защо тогава в нея се казва, че Творецът е забранил на човека да яде от дървото за познаване на доброто и злото? Но това дърво изобщо не символизира само нравствените понятия, които Бог сякаш е скрил от хората. В Библията “познавам” значи “владея”, а “добро и зло” е идиом, с който се означава всичко сътворено. Става дума за претенциите на човека да властва над света независимо от Бога, да се разпорежда с него както намери за добре. Включително по своя преценка да създава нравствени принципи. Това означава и желанието на първите хора “да бъдат като богове”. Библията учи, че макар човекът да е създаден по образ и подобие на Твореца, основите на истинския живот не са заложени в самия него. Този живот трябва да бъде в свободно съгласие с божествената воля. Такъв е дълбокият непре-
ходен смисъл на библейския разказ за Адам, който често се затъмнява от насмешки и опростени тълкувания. Не е толкова трудно да се разбере как у човека са надделели себичността, своеволието, измамното самоутвърждаване. По думите на ап. Павел трагедията на Адам се повтаря у всеки от нас. Това е недъг, присъщ на човечеството, който може да се преодолее само чрез развитие на богоподобните черти у хората. Процесъте е сложен и е изпълнен с драматизъм. В Библията нерядко думата “дух” се употребява в негативен смисъл. Поради вложената у него свобода човек може да насочва своята духовност към злото. Ето защо в Пи-
санието се отделя толкова внимание на борбата между духа на користната себичност и духа на откритост към Бога и Неговия Завет. Ето защо в нея се срещат мрачни страници, които понякога плашат и отблъскват онези, които за пръв път я разгръщат. Библията е книга не само за вярата и за Бога, но и за нас, хората, и тя ни рисува с безпощадна правдивост. Същевременно тя е книга за противостояние. Въпреки че човекът често е заявявал: “Да бъде моята воля!”, винаги се намират души, готови да чуят и да се покорят на зова на Вечността. Когато древният човек принася жертва на олтара, той често не търси истинско единение с Твореца, а само се стреми да получи Неговите дарове. Но библейските пророци решително изобличават тези опити да бъде “подкупено” небето. Жертвоприношението на убиеца е кощунство, учат те. “О, човече - четем в книгата на пророк Михей, - казано ти е, що е добро и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог” (6:8). Пророците заповядват на хората да обичат Създателя от цялото си сърце и ближния както себе си. Тези фундаментални основи на етиката са осветени, утвърдени и задълбочени в благовестието. В нравствената сфера то продължава пророците, въпреки че Христос отменя много от широко признатите в древността етически норми - например клетвата и дълга за “свещено отмъщение”. На юридическото правило за справедливостта “око за око” Той противопоставя умението да прощаваш (Шекспировият Хамлет или не знае, или не помни това). Своята заповед за висшата самоотвержена любов Христос нарича “нова”. Заветът Му: “Отречи се от себе си” е насочен против ядрото на греха – егоцентризма. Следването на Христос формира дух, открит за небесния Отец, за хората, за цялото творение. Макар човекът да е издигнат над света, при това му е заповядано “да обработва и да пази” Божието творение. Важно е той да помни, че плътта му е създадена от “земната пръст”, че само печатът на Вечността го прави венец на творението. Не само у себе си, но и в красотата на цялата вселена човек може да види отблясъка на Твореца.
В християнството вярата и етиката са неразделни. “Вярата без дела е мъртва” – казва ап. Яков. Според известното сравнение на сирийския подвижник отец Доротей хората наподобяват радиуси на окръжност - колкото по-близо са до центъра, до Бога, толкова по-близо са и един до друг. Но в хода на цялата история онези, които приемат християнството формално, често изопачават смисъла му. Те превръщат вестта за Божията любов в оръдие за социален и духовен натиск. Достоевски олицетворява тази тенденция в образа на Великия инквизитор, който далеч надхвърля рамките на трагичната измяна на благовестието в самия църковен двор. Великият инквизитор има много превъплъщения. Променят се само символите - кръстове, звезди, пагони, - но същността си остава. Инквизиторът има за цел “да поправи” Христос и да утвърди живот на други принципи. Той не напразно напомня за изкушението на Христос в пустинята, където Богочовекът отхвърля пътя на Сатана, пътя на робството. А Великият инквизитор смята, че Сатана е прав, че доброто за хората се постига само чрез лъжа, корист, поробване. Героят на Достоевски схваща правилно, че диалогът в пустинята откроява най-важния вододел между Христос и Неговия антипод. Много неща от евангелската етика се избистрят, ако я разгледаме в светлината на този разказ за трите пътя в живота, предложени от изкусителя на Христос и осъдени от Него. Първото изкушение е: “Заповядай тези камъни да станат хлябове.” То означава, че най-важната основа трябва да бъде обещанието на материални блага. Когато ги получи, човешкият род ще постигне покой и щастие. Тази съблазън остава постоянен спътник на развитите цивилизации. Логиката е проста. Нахрани човека и той ще бъде готов на всичко. Неуморно търси все нови и нови източници на прехрана. Нека жилището и дрехите стават все по-добри и съвършени. Задоволявай потребностите... А може би това изобщо не е съблазън? И Христос не твърди, че човек може да живее без хляб. Не нахранва ли самият Той гладното множество? Разбира се, като отговаря на Сатана с известните думи: “Не само с хляб ще живее човек”, Христос признава, че “хлябът” е необходим. Но не само той. Когато хората са обзети от всепоглъщащата гонитба за материални блага, те изпускат нещо безкрайно важно. Стават ненаситни. Тичат след призрака, който така и не им носи щастие, пълнота на живота. Безизходицата, която измъчва много хора в съвременния свят, е красноречиво доказателство за това. На истинското християнство е чужда едностранната духовност. То учи, че любовта към ближния изисква грижа
и за материалните му нужди. Един от християнските мистици казва: “Ако ти, докато съзерцаваш тайната на Всевишния, си се възнесъл на “седмото небе”, а до теб има човек, който се нуждае от храна, слез от “седмото небе” и го нахрани.” Във всички времена църковните общини и манастири са се грижели за “хляба”, проявявали са практическо милосърдие. И днес борбата с нищетата и глада в света е свещен дълг на християните. Героинята на френската съпротива монахиня Мария, която посвещава всичките си сили, за да помага на нещастните, и калкутската подвижница Майка Тереза са само най-известните примери за този вид служение. Но то се подхранва от духовни източници. Носи любов, проникната от вяра. Помни, че човекът се нуждае и от другия, небесния хляб. Съблазънта е в абсолютизацията на материалното, когато човекът, както казва Николай Бердяев, търси не смисъла, а само благата на живота. Възмездието за това са консуматорството, ръстът на егоизма, притъпяването на чувствата, опустошеността. Към искането за “хляб” се добавя изискването за “зрелища”, с които се подменя духовността. Практически “материализмът” поражда неудовлетвореност, която на свой ред изисква запълване на празнотата. Сферата на “зрелищата” непрекъснато се разширява. И този процес няма край. А после идва времето на безумството, наркотиците, разлагането. Такава е отплатата за задушаването на висшето начало у човека. Едва ли създателите на различните утопии са я предвиждали... Християнската аскеза изхожда от ценности, непознати за Великия инквизитор. Тя е насочена към развитие на духовното ядро у човека, което не е възможно без контрол над неговите инстинкти. Като ги укротява, тя укрепва онези начала у него, които го отличават от животните. “Общото правило на физическия пост – казва Владимир Соловьов - е не давай храна на своята чувственост, слагай граница пред онова убийство и самоубийство, към което неизбежно води гонитбата на материални удоволствия, очиствай и прераждай собствената си телесност.” Това, разбира се, не значи, че благовестието осъжда или унижава “плътта”. Повтарям, Христос не казва, че на човека не е нужен “хляб”. Той дори включва думите за хляба в молитвата “Отче наш”. Но като освещава плътта, природата, материалния аспект на живота, християнството недвусмислено подчертава превъзходството на висшето духовно начало. Тялото се нуждае от “хляба”, духът – от Божието Слово. Преситеността потиска духа. Съсредоточеността само върху храната и облеклото води до отказ от истинското достойнство на човека като богоподобно създание. Във второто изкушение Сатана предлага на Христос да привлече хората чрез властта Си над природните закони. И силата на лъжата отново е в това, че тя съдържа частична, изопачена истина. Библията учи, че човек е призован да “владее” природата. Но когато тази власт става самоцел, когато се осъществява единствено заради утвърждаването на човека, без да е съпроводена от духовно усъвършенстване,
тя става разрушителна. Тогава човекът става насилник над природата, а тя на свой ред отмъщава за себе си. Техническата цивилизация започва от задачата животът да стане по-удобен, да се създаде бит, по-достоен за човека, но свършва като заплаха за самото съществуване на хората, за живота и за планетата. Средствата се превръщат в цел. Хората стават придатък на мъртвата “еволюция на машините”, която заплашва с тотална дехуманизация. В разказа на Рей Бредбъри “Ласкав дъжд” виждаме един свръхблагоустроен дом, където услужливите механизми очакват домакините. Но самите домакини вече ги няма. Те са изчезнали, загинали са, удушени от изкуствения свят, който са предназначили за себе си. Преди само фантастите говорят за бунта на роботите. Днес знаем, че този бунт вече е започнал. След като загърбва духовните си цели, човек губи контрол и над силите на природата, които се е надявал да подчини. Техниката е начинът, по който човек се приспособява към околната среда. Павел Флоренски я нарича “органопроекция”. Според него с помощта на техниката хората се снабдяват с липсващите им органи: за да летят, да се движат бързо, да виждат далече, да пренасят тежки товари или дори обекти. Но когато в живота на човека основното място започнат да заема функциите, свързани с неговото приспособяване, той фактически се устремява назад, към царството на животните и растенията. Техниката сама по себе си е неутрална, но се оказва троянски кон, който крие в себе си източник на гибел. Третото изкушение е свързано с друга форма на насилие - властта на човек над човека. Сатана предлага на Христос да тръгне по пътя на “царствата на този свят”, на диктаторите и тираните, които са карали хората да ги обожествяват. Но Христос отхвърля пътя на насилието.
Богоподобието на човека се проявява в дара на свободата. Личната свобода. Духовното оформяне е едновременно и развитие на свободата у човека. Ето защо и самото благовестие на Христос му оставя право на избор, не му натрапва истината. Той трябва да я приеме чрез своята свободна воля. Властта, принудата, правото на по-силния ръководят животинския свят. Съблазънта да отстъпим на тези биологични закони означава регрес, връщане от човешкото към животинското. “Царете на езичниците господарстват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува” (Лука 22:25-26) – казва Христос на учениците Си. В Неговата Църква трябва да има една власт – на любовта и служението. Но Великият инквизитор смята този завет за наивна заблуда. Той е циничен реалист. Презира хората и иска да ги спаси от тях самите насила, като ги поробва уж за тяхно добро. И неговият замисъл е осъществен: през средните векове – от църковни и светски служители, а в наши дни – в различни варианти на огромното пространство от Мадрид до Пекин. Почти всичко е така, както го е замислил Инквизиторът. Само в едно е сгрешил. Светът не е станал по-щастлив. Обратно, все повече тъне в море от безброй бедствия, стига почти до агония. Опитът “да се усъвършенства подвигът на Христос” се оказва пълен провал. В тези три изкушения се съдържа предупреждение за човешкия род. И напразно пред лицето на катастрофите през ХХ век много хора питат: “Как Бог допуска това?” Да, допуска, допуска нашата свобода, но не ни оставя в мрака на незнанието. Пътят на познаването на доброто и злото е посочен. И човек сам трябва да плаща, ако избере измамни пътища. Докато не разберем, че цивилизацията се движи към пропаст, няма да можем да спрем пътя й надолу. В Библията се разказва как вавилонският цар Валтазар вижда на стената тайнствени знаци. Той пирува, уверен, че престолът му е непоклатим повече от всякога. И само пророкът може да му обясни смисъла на огнените думи: царството на Валтазар е обречено. Но тиранът продължава да пирува. През същата нощ в столицата нахлуват врагове и Валтазар е убит. Тази история напомня сегашната ситуация. Над света вече светят тревожни знаци. Обръчът се затяга. Въпросът е: ще намерят ли хората сили за покаяние, ще разберат ли смисъла на знаменията, ще чуят ли гласа на пророците? И ако това стане, от тях ще се изисква не само вяра, но и действие.
Разбира се, тук може се възрази: за подобен поврат е нужно всички да се вслушат в пророческия глас на вярата, а има много хора, които не желаят или не са в състояние да го чуят. Няма съмнение. Но когато в болния организъм има здрави участъци, те могат да повлияят целително върху цялото тяло. Нека си спомним, че Христос сравнява Божието царство, истинския живот, с квас, който действа бавно и постепенно. Ето защо дори за тези, които са далече от благата вест на християнството или изобщо от вярата във Върховния източник на различаването между добро и зло, развитието на “огнищата” на духа, макар и незабележими, няма да остане без благотворни последици. “И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” – четем в Евангелието. Тази светлина утвърждава достойнството на човека. Говори за радостта от любовта, от доброволното служение на ближния, от себеотдаването. Тя отваря пред човека хоризонтите на безсмъртието. Озарява труда, познанието, творчеството, изпълва красотата на света с вечен смисъл. Помага да се разкрият духовните дарби у човека. Тя ни зове да не бъдем жалка пародия, а истински образ и подобие на Твореца. Във всяка епоха духът на благовестието, който живее в Църквата, като се освобождава от гнета на историческите и психологическите изкривявания, остава пътеводна звезда, която грее сред тъмните облаци. Историята има смисъл и аз вярвам, че в нея няма да угасне живият огън на доброто и правдата. Това има предвид и Александър Солженицин, когато ни напомня древната мисъл за праведниците, на които се крепи земята. С целия си живот те отвръщат на призива на тайнствената Светлина и така не позволяват на света да потъне в тъмната нощ. Винаги ги е имало. Има ги. И ще ги има. А това значи, че за нас още има надежда.
Съзависимостта е зависимост, която се разпростира върху роднините на болния, живеещи с него. Близките стават зависими от същите химични вещества, които променят съзнанието: алкохол, наркотици, лекарства. Това също е болест, която се развива паралелно с „основната” и има същите прояви. Всъщност във всички семейства на алкохолици и наркомани техните роднини са съзависими. Затова алкохолизмът и наркоманията се смятат за семейни заболявания. Замислено от Господа като хармонично единство, семейството е подобно на музикален инструмент, например цигулка, при която всички струни, макар и разположени отделно, са способни да се сливат в прекрасна мелодия, прославя-
ща Твореца. Но когато се появи зависим, семейството се превръща в цигулка със скъсани струни. Негативни промени се наблюдават у всички - от най-малкия до най-големия в семейството. Първият признак на общото заболяване е отрицанието. Съпругата не вярва, че мъжът й е болен: „Нали можеш да пиеш нормално, като всички хора, без да се напиваш. А можеш и изобщо да не пиеш, нали не си пил три месеца...” Тя не разбира какво свръхусилие му е коствало въздържнието, нито че това е всичко, на което е способен. Сега той се връща към „нормалното” си състояние на непрестанно пиене. Той също не може да проумее това, когато се разкайва искрено и казва: „Край, повече няма да ме видиш пиян.” В това отрицание участва цялото семейство, чиито членове засега не раз-
бират, че влакът е тръгнал и не може да бъде спрян с молби. Защото експресът „болест” не зависи от нашите желания, чувства, интелект, образование. Той подминава равнодушно всички клетви и страдания и дори ако някой се опита да легне на пътя, няма да спре... Ето какво става: зависимият губи контрол над себе си и тази функция поема съзависимият, за когото лекарите смятат,че найвече допринася за болестта. Той започва да следи телефонните обаждания, като пази болния от „онези алкохолици”, получава заплатата му... Контролът отначало цели болният да не започне, не дай Боже, да пие, защото тогава вкъщи започва кошмарът, от който всички се страхуват. След това контролът е предназначен да пие по-малко. Например болният трупа запаси, крие ги и ги пази (ярък признак за зависимост), а останалите се суетят около него: опитват се да ги намерят, да ги скрият на свой ред, да ги заменят с по-слаб алкохол, да ги унищожат... Накрая се проявяват и последиците от болестта: здравословни проблеми, изгонване от работата или от учебното заведение, конфликти с органите на реда, финансови проблеми... И съзависимият предано се впуска в борбата с последиците, като сам стига до крайния предел на силите си... Съзависимият е този, който е затънал в това предварително загубено сражение. Този, който не може да разграничи помощта за болния от съучастничество в болестта му, поема върху себе си чужда отговорност. Той е погълнат от мисълта да следи какво прави другият и забравя за себе си. Изпитва страх, отчаяние, безпомощност, защото резултатът от неговите усилия е нулев. При това не се досеща, че всъщност дори влошава нещата, защото в действителност зависимият контролира ситуаци-
ята: той установява неписани закони в семейството, които му позволяват безпрепятствено да пие, когато пожелае. На близките не е разрешено да му казват в какво състояние се е прибрал предишната вечер, за да не наранят психиката му. Трябва да се говори тихо, да се пази тишина цял ден, защото татко не се чувства добре и спи. Трябва да се изперат и да се изгладят изцапаните му дрехи, защото сме длъжни да проявяваме любов към него... Това е просто санаториум за алкохолика! На практика той управлява живота на семейството в свой интерес, слепият води слепите с всички последствия от това. Зависимият не признава да е болен и иска да продължи да пие, а другите се опитват да го принудят да спре. Но това е невъзможно! Ето, жената използва всички средства и успява да заведе мъжа си в рехабилитационен център, а той казва на доктора: „Аз нямам проблеми, тя има проблеми...” С тях е и дъщерята, тя би трябвало да е с мъжа си (наскоро се е омъжила), но смята за свой дълг да подкрепи майка си в трудните обстоятелства. И двете се притесняват, а „обектът” е спокоен и само чака да го оставят на мира, за да се върне към своите надеждно скрити запаси... Въпросът е: кой е болният? Та човекът е прав: не той, а те имат проблем. Това се нарича съзависимост! Статистиката показва: две години живот със зависим водят до съзависимост. Мъжът и жената стават една болно тяло. Животът на гребена на стреса не остава без последствия. Стресът атакува слабите места в организма на съзависимия, развиват се тежки заболявания на нервна почва: онкологични, стомашни... Децата също започват да боледуват, за да привлекат вниманието, което им липсва (това е обичайна реакция на организма). Семейството се разболява емоционално: всички са потиснати, борят се с надигащата се у тях неприязън, с греховни мисли... И това прекрасно,
хармонично творение – семейството, – което Господ е създал, за да се учим да се обичаме, се разрушава... Проблемът със съзависимостта е достатъчно актуален и за нашите църкви, тъй като не по-малко от половината техни членове са съзависими и се нуждаят от помощ и подкрепа. Как трябва да реагират тези хора? Ето една типична ситуация: при пастира идва жена, която посещава църквата, но мъжът, синът и дъщеря й страдат от алкохолна или наркотична зависимост. Какво ще чуе тя? Най-вероятно ще я посъветват да се моли, да угажда на мъжа си, за да може с добро отношение, с кротък и тих нрав да спечели един грешник за Божието царство. Основание за такъв подход дава следният библейски пасаж: „И жена, която има невярващ мъж и той е съгласен да живее с нея, да не напуска мъжа си. Защото невярващият мъж се освещава чрез жената и невярващата жена се освещава чрез брата, своя мъж, иначе децата ви щяха да бъдат нечисти, а сега са свети... Защото откъде знаеш, жено, дали няма да спасиш мъжа си? Или откъде знаеш, мъжо, дали няма да спасиш жена си?” (I Кор. 7:13-14, 16). При това често се разказва трогателна история как някъде, някога е станало точно така. Но в реалния живот не всичко е толкова красиво. Защо да не иска невярващият мъж да живее с жена робиня, която безропотно понася всичките му номера! А той често въобще не е безобиден: когато е пиян, губи ума си, става агресивен, може да оскърби, да удари, да изпочупи всичко, което му се изпречи на пътя... Жената е в шок, моли се тихо, децата плачат, треперят от страх... И това не се случва веднъж в годината, а всеки ден! Всеки ден, представяте ли си?.. Да, ние вярваме в Божията защита, но винаги ли постъпваме благоразумно, не изкушаваме ли Господ, като разчитаме на това, че ангелите ще ни понесат, вместо просто да сложим край на желанието си да се хвърлим в пропастта?.. Необходима е молитва за окования в оковите на
зависимостта, но трябва ли да се търпят издевателствата му? Разбира се, той иска да живее с вярваща жена (някои дори търсят жена християнка), но диктува своите условия. Трябва ли да се съгласяваме с тях? Библията ни казва, че сме призвани за свобода и също „с любов да служим един на друг” (Гал. 5:13). Но да служиш с любов, не означава да поощряваш слабостите и да поемаш отговорност вместо другия, защото това само стимулира и удължава болестта. Съзависимият в този случай съдейства за това, което се нарича грях: плаща за веществата, от които е зависим неговият близък, а ако откаже, предоставя възможност да бъде ограбван - той и децата му. Съжалява зависимия, не му казва истината за неговата болест, прикрива следи от неговите оргии и го храни едва ли не с лъжичка... А съзависимият има нужда от точно обратното: да се научи да разграничава помощта на болния от съдействието на болестта. Той трябва да разбере положението и състоянието си и да осъзнае по какъв начин може да послужи на близкия си с любов. Последователната категоричност ще накара зависимия по-бързо да си даде сметка за пълния крах, да признае, че е болен и да поиска да се освободи. Защото ако този стремеж не се появи у човека, Господ няма да се намесва в неговия живот насила. Съзависимият има нужда от помощ. Той може да я намери в група за съзависими, която работи по християнската програма „Дванадесет стъпки”. Идеалният вариант е мъжът да посещава групата за зависими, а жената за съзависими. Те имат една и съща болест и заедно трябва да оздравяват.
Човек свиква с всичко. Според мен нашето общество капитулира пред наркоманията и алкохолизма, примири се с тях и взе да се прави, че няма нищо страшно. Има и още нещо, което е дори пострашно от самата зависимост. Свързано е с негативните промени в живота на роднините на зависимите. Тези, които живеят с такива болни, са застрашени да загубят своята индивидуалност и да станат зависими от вътрешното състояние на алкохолика или наркомана. Това е СЪЗАВИСИМОСТ. Съществува мнение, че на всеки наркоман и алкохолик се падат трима-четирима съзависими. Излиза, че всички сме болни, или както казва Джон Бейнс, всички сме инвалиди... Това ни убеждава нагледно, че живеем в болно общество, и изпълва самото понятие „болно общество” с конкретно съдържание. Да, но все пак е добре да се замислим дали то е болно, защото повечето
ни съграждани са зависими и съзависими от химически вещества, или пък нашите съграждани са станали зависими и съзависими от наркотиците и алкохола, тъй като живеят в болно общество. Това ми напомня за думите на моя учител: ако изследваме проблема за алкохолната и наркотичната зависимост, можем да разберем причините за световната катастрофа. Сигурно обществото, чиито хилядолетни духовни основи са били разрушени, просто не може да бъде здраво? Затова ли днешната алкохолизация и наркоманизация в бившите социалистически страни е логично следствие от безбожието и едновременно е причина за болестта на обществото? Несъмнено. За мен е безспорно, че причините за алкохолната и наркотичната зависимост на първо място са духовни. Но духовният модел на болестта откроява и други нейни аспекти: биологичен, психологически и социален.
Подчертавам – болестта. За съжаление, битува мнението, че хората, които злоупотребяват с алкохол или наркотици, са просто порочни, недостойни членове на обществото, а може би и ненормални. Но дори като наричаме състоянието им болест, ние често не го възприемаме така – доказателството са съществуващите закони, които потискат правата на тези хора. Или, да вземем пример от близкото минало – насилствените методи на лечение, които с нищо на са допринесли, войнствените общества на трезвеници, готови за битка с тези, които пият... Така или иначе, медицината приема алкохолната и наркотичната зависимост за болест, чието развитие не зависи от волята на човека - и за това съществуват немалко доказателства. Когато човек пие или взема наркотици, в организма стават промени на биологично ниво, които се проявяват в наследствеността. Установено е, например, че при децата на зависимите броят на болните от алкохолизъм и наркомания е четири пъти по-голям. Днес се изявява натрупаният наследствен потенциал на болестта, нацията деградира, а обществото продължава да твърди, че трябва да се създаде “култура на пиенето”. Проблемът обаче
е, че “културата на пиенето” при нас е развита невероятно, докато “културата на непиенето” абсолютно липсва. Поголямата част от традиционните методи на лечение са насочени към това, човек да спре да взема веществата, от които е зависим. А как да живее без средства да се приспособи, ако душата му остава пуста?... Затова смятам програмата „Дванадесет стъпки” за най-успешна при решаването на този проблем, резултатността на лечението е доказана по целия свят. Същността й се състои в това, че човек признава не само пълното си безсилие пред алкохола или наркотиците, но и че без помощта на Бога няма да може да се откъсне от тях. И той се учи да взаимодейства с Бога за своето освобождение, защото Господ, както е известно от Евангелието, също иска това. Христос идва да „пусне на свобода угнетените” (Лука 4:18). Александър Давидович, Вие не сте зависим вече пет, а аз шест години, не пушим. Но аз се възпри-
емам като изцелен от Господ, а Вие - като оздравяващ...
Според медицинското определение болестта на химическата зависимост - алкохолизмът и наркоманията - е неизличима, макар това далеч да не означава, че човек е обречен да пие и да взема дрога, докато не загине. Можем да го сравним със захарен диабет или алергия. Ако болният няма контакт с алергена или не яде захар, той може да живее, но, забележете, от това не става по-здрав. „Алергенът” на алкохолика е крайно опасен за него. Всичко започва така: след период на трезвеност болният се смята за здрав и решава: “Мога да пия по малко”. Опитва и политва отново в пропастта на пиянството... Затова се въвежда друго понятие: не „изцеление”, а „оздравяване”, като процес... И то е свързано с изследване на самия себе си и промяна на собствения живот, след като е спряло вземането на „алергена” по програмата „Дванадесет стъпки”. Затова се възприемам като оз-
дравяващ алкохолик и наркоман. Разбирам, но ако съм роден в Христос и съм станал ново създание, повече нямам нужда от допинг. Аз не искам и няма да експериментирам с метода: „може по малко”. Освободен съм от самата потребност да го правя, защото ме е страх. Страх ме е да наруша взаимоотношенията си с Бога, защото добре знам, че дори незначителна доза алкохол замъглява съзнанието. Ако съм откровен докрай, трябва да кажа, че ме е страх и от срив. Но, от друга страна, Вие няма да отречете също, че Господ има силата да ме обнови и биологически? Без съмнение. Има случаи на изцеление. Но съм запознат и с мнозина, които са се опитвали да решат подобни проблеми за сметка на Бога, подчертавам, не със Бога, а за сметка на Бога, и... е било безуспешно. Разчитали са на това, че Той ще направи всичко вместо тях. Но пътя трябва да извървим самите
ние. Без участието на човека нищо не става. Господ не ни отнема нашата свободна воля и след покаянието: да пием или да не пием, да си инжектираме дрога или не. Да, Бог показва на човека, че е способен да съществува без алкохол и наркотици, поддържа го по пътя към трезвеността, но той трябва да поиска да се освободи, трябва да полага усилия, да върви... Безусловно, Господ не ни отнема свободната воля, но новият човек, роден чрез Светия Дух, не е способен да прави онова, което не е угодно на Бога... Но не мога да отричам и очевидното, на което съм бил свидетел неведнъж: сред обърналите се към Бога зависими нерядко стават сривове. Затова „Дванадесет стъпки” като програма за духовен растеж, която отчита особеностите на болестта и обединява тези хора за толкова необходимото им доверително
общуване и взаимопомощ, е доста актуална, полезна и някаква степен незаменима, особено ако се използва в християнски групи. Защото на мен като християнин ми е трудно да приема, че Бог в нея е представен като безлика, макар и висша сила. Според мен това отдалечава хората от Христос, чието име Иисус, означава Спасител... Аз лично смятам, че програмата „Дванадесет стъпки” е благословена от Бога. Тя позволява дори на атеистите да се приближат към Него, защото, като посещават групата, не може да не видят, че съществува Сила, която превишава тяхната собствена. При това програмата не противоречи на християнското учение, което признават служителите на различни християнски деноминации. Навремето, когато разбрах, че съм безсилен да се справя с болестта си, започнах да търся път към Бога като висша Сила, която може да ми помогне. Сега осъзнавам, че съм се обръщал към Иисус Христос. Повярвайте, не всеки алкохолик или наркоман е готов да възприеме християнството, понякога тези хора са много далеч от вярата. Затова казвам на хората, които идват в групата: „Ти дойде, направи първата крачка. Засега това е всичко, което се изисква от теб.” Мисля, че на практика могат да бъдат прилагани различни методи. Важно е да се отиде при тези, които погиват, нали Христос „дойде да потърси и да спаси погиналото“ (Лука 19:10). Досега не ме оставя чувството на огорчение заради това, което наскоро видях по „Новините”. Наплашени от слуховете, че ще се вдига цената на водката, хората се нареждаха на забравени отдавна опашки, запасяваха се, мъкнеха каси с бутилки, а известният депутат Шохин заяви пред телевизионната камера: „Пили сме, пием и ще продължаваме да пием!” Водката както и преди управлява народа ни. Вярно, от друга страна пък прочетох съобщение в пресата, че в Украйна девет процента от населението са трезвеници. Сигурен съм - това са християни. Ето още едно свидетелство, че вече започват да оздравяват „спящите на върха на мачта”, както поразително точно Библията нарича алкохолиците. Слава на Бога!
Иисус казва: „Не можете да слугувате на Бога и на мамона!” (Мат. 6:24). Защото мамонът, т.е. богатството, се превръща в божество за човека, а истинският Бог се пренебрегва. Всички помисли, копнежи, желания на човека се свързват с увеличаване и запазване на богатството му. Той възприема света опосредствано, само чрез обекта на своето поклонение. Тази роля може да играе всичко – революцията, работата, но най-често алкохолът или дрогата... Именно поради отстъпничеството си от Бога човекът изпада в различни видове зависимост.
Човек е сътворен от Бога като духовно същество. В момента на сътворяването му Бог „вдъхва” в него жизнено дихание (Бит. 2:7), влага част от Себе Си, защото Бог е Дух. Самият Той оценява действията Си като успешен творчески акт („твърде добре”) и за човека тогава това също е било много добре. Докато не настъпват известните събития в Едемската градина и човекът не се лишава от съществена част от своето „Аз”, като умира духовно. Какво всъщност представлява човешкият дух? Характеристиките на душата са разум, чувства, воля. А с какво се характеризира духът? Теофан Затворник отнася към свойствата на духа страха от Бога, съвестта, жаждата за Бога или стремежа към Бога. Въз основа на това, от какво се ръководи човек в живота си, можем да кажем какъв живот води той – душевен или
духовен. Безусловна проява на духа е и способността на човека да се моли. Молитвата е на първо място духовно действие. Нито душата, нито тялото не могат да влязат в общение с Бога, Който е Дух. Само духът ни познава Бога, жадува за Него и нищо друго освен общението със самия Бог не може да удовлетвори тази жажда. Затова в продължение на векове хората са търсили Бога. Човек винаги се стреми към духовен комфорт, у него живее родовата памет за това, как му е било “много добре”. Ето защо употребата на различни наркотични вещества (към тях се отнася и алкохолът) не е нищо друго освен неосъзнат опит да се замести жаждата за Бога, да се удовлетвори тя по някакъв примитивен начин. И това много често води до алкохолна или наркотична зависимост.
Когато сътворява човека по Свой образ и подобие, Бог го надарява със свободна воля, прави го независим от никого и от нищо, освен от Себе Си. Потребността да зависим от Бога е част от нашата същност. Затова, когато хората се отвръщат от Бога, си издигат идоли и затъват в пиянство... Но Бог не може с нищо да бъде заменен. Истината е, че независими хора не съществуват: ”Не знаете ли, че на когото предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на онзи, на когото се покорявате – било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда?” (Римл. 6:16) Но Бог иска зависимостта от Него да извисява човека, да му помага да достига духовни висоти, а хората избират друга зависимост, която води надолу... Човекът, който изоставя своя Творец, се сблъсква със сериозен проблем: природата, както е известно, не търпи празнота, образувалият се вакуум всмуква всичко, което е наблизо. До много хора най-близо се оказва алкохолът, а сега към нея се добавя и хероинът... Те увличат човека в про-
пастта - временно му дават илюзия за духовна пълнота, а след това, като го опустошават окончателно, го убиват. Ето защо, ако не се вземе предвид духовният аспект на проблема, лечението от алкохолна или наркотична зависимост не дава очаквания резултат – рано или късно човек се връща към спиралата на смъртта. Бог е сътворил човека така, че духът му да има водеща роля спрямо душата и тялото. Но след грехопадението пирамидата се е обърнала и сега определящи са страстите на плътта, които тласкат човека надолу по стъпалата на деградацията. А той би трябвало с по-
мощта на Бога да си върне свободната воля, с която го е надарил Творецът, за да може съзнателно да Му се посвети. Само тогава е възможна необратимата и окончателна победа над алкохолната и наркотичната зависимост. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4). Ако това е така, какво не достига на човека? Желание да се спаси. Той трябва да започне да се изкачва по стъпалата, които водят нагоре, към свободата от робството на смъртта. В света отдавна съществува програмата „Дванадесет стъпки”, която е помогнала на хиляди и хиляди хора
1.
Ние признаваме безсилието си пред алкохола (наркотиците). Признаваме, че животът ни е станал неуправляем. „Защото не върша доброто, което желая, а злото, което не желая, него върша“ (Римл. 7:19).
2.
Стигнахме до убеждението, че само сила, по-могъща от нашата, може да ни върне здравомислието. «Но ако на някого от вас не достига мъдрост, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро, без да укорява, и ще му бъде дадена” (Як. 1:5).
3.
Взехме решение да предадем своята воля и живота си на Бога, както Той ни се е открил в Своя Син Иисус Христос, нашия Господ. „Уповавай се на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще управя пътеките ти“ (Пр. 3:5–6).
4. 5. Признахме пред Бога, пред себе си и пред друг човек истинската същност на своите заблуди. „Изповядайте един на друг греховете си и се молете един Дълбоко и безстрашно оценихме себе си от нравствена гледна точка. „Нека издирим и изпитаме пътищата си и нека се върнем при Господа“ (Пл. Йер. 3:40).
за друг, за да оздравеете“ (Як. 5:16).
6.
Напълно сме подготвени Бог да ни избави от нашите недостатъци. „Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има с какво да я довърши? Да не би, като положи основа, а не може да довърши, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват: “Този човек почна да гради, но не можа да довърши“ (Лука 14:28–30).
от различни държави да се освободят от своята алкохолна или наркотична зависимост. Християните я изпълват с ново съдържание, благодарение на което хората не само се лекуват от страшната болест, но и получават осветен живот с Христос. Нека Господ благослови всички, които поискат да поемат по този път!
все още страдам от него, а и съпругът ми не е от найтихите. Така минаха първите четири години. После мъжът ми беше уволнен от армията и причината бях аз. Той се сби с друг военен и извади нож, а за всичко бях виновна аз. Върнахме се в Съюза: аз - в Казахстан, Николай – в Украйна. Подадохме документи за развод, но след един месец се сдобрихме. Започнахме да живеем ту при едните родители, ту при другите. Никъде не се задържахме, навсякъде се карахме. Тогава решихме да си търсим отделно жилище. Така се преселихме в градчето, където живеем вече десет години. Но и тук животът ни не се промени. Свикнала с веселия начин на живот, аз продължавах да търся компания. За селския труд не бях подготвена, стоях си вкъщи. А безделието, както е известно, е майка на всички пороци. Без да забележа, на 25 години се превърнах в алкохоличка. В душата си разбирах, че съм зле. Обвинявах за това всички, но не и себе си. Мъжът ми е изстрадал много с мен. По характер и по природа той е трудолюбив. В агрофирмата, където работеше, го уважаваха. Хората се чудеха как живее с мен. Аз пък живеех много весело, станах солистка в клуба, където пеех естрадни песни.
одена съм в Карагандинска област, Русия. Израснах в невярващо семейство. За Бога се замислях рядко. Когато почина баща ми (бях на 15), останах без близък човек. Майка ми винаги е била затворена - имаше свой живот, в който за мен нямаше място. Не проявявах интерес към учението. Записах се в музикално училище, после в селскостопански техникум. След една година прекъснах, въпреки че бях способна ученичка. На 17 се омъжих и животът ме завъртя... Мъжът ми беше военен. Първоначално живяхме в Чехословакия (1987-1990). Аз съм общителен човек, обичам веселба, компания. Там тези неща не ни липсваха: всеки почивен ден имаше купон с много алкохол. Във военното градче (където живеят семейните военни с по-висок ранг) видях всичко – изневери, разврат, пиянство. В Чехословакия се роди нашият син Сашо. Трябва да кажа, че със съпруга ми се обичахме, но не умеехме да живеем. Постоянно се карахме, дори се биехме, особено след купони. Характерът ми не е от най-лесните,
Веднъж се замислих за Бога. В ръцете ми попадна книжка от Свидетелите на Йехова - “Ти можеш да живееш в рая на земята”. Майка ми отдавна беше тяхна последователка и преди години буквално ме затрупваше с писма за учението им. Но тъй като в тези писма нямаше нито дума за нея или за двете ми сестри, престанах да ги чета. А сега се замислих. Хората ме посъветваха да се обърна към местната учителка, казаха, че тя също е от Свидетелите на Йехова. Наистина отидох при нея, но се изясни, че тя е баптистка. Тогава не правех разлика, беше ми все едно. Надя ме покани на църква. Още на първата служба се покаях, без да мисля дълго. Много ми хареса при тях. Започнах да чета Новия Завет. Всичко започна да ми се изяснява. Разбрах разликата между отделните учения (петдесетни, адвентисти, Свидетели на Йехова). Всъщност с ума си разбирах всичко, но продължавах да живея двойнствен живот. Пиех и това беше така вкоренено в мен, че изобщо не вярвах някога да се избавя от пиянството, а и не исках.
След поредната семейна драма съпругът ми ме изгони от къщи. Изпрати сина ни при родителите си. Два месеца се скитах из района. После се помирихме. Обещах да не пия, но който е бил алкохолик, знае колко струва едно такова обещание. На църква повече не отидох, но Надя продължаваше да се моли за мен. Така мина още една година, последната година от моето скитане. Но каква година беше! Слизах все по-надолу, изнасях всичко от къщи и го сменях за алкохол: комбинирана храна за животни, зърно, вещи, два чувала захар. Ходех синя от бой, няколко ребра ми бяха счупени, носът също. Никой не ми доверяваше пари. Мисълта ми беше само една: “Къде да намеря алкохол?” Никой не ме виждаше пияна, разбира се пиех сама. Но и един час не можех да издържа, без да пия. И ето дойде съдбовният ден. Бяхме поканени на сватба. Предишната вечер аз, разбира се, си пийнах здраво, а Николай пак взе “възпитателни мерки”, от които окото ми посиня, а на сутринта ми заболя кракът. Намерих още малко пари, за да си пийна пак. После приготвих дрехи за Николай и за себе си (по чудо оцеляла рокля). Кракът ме болеше все повече. До сватбата оставаха два-три часа и решихме да си починем. По-
вече не станах от леглото. Кракът се поду, почервеня, болката стана непоносима. Два дни лежах вкъщи и две седмици в болницата. После ми направиха операция на крака и на гърба – откриха силен абсцес. Още месец и половина “живях” в болницата. Бях на ръба на смъртта, лекарите се учудваха, че кракът ми оцеля и изобщо, че съм жива. Съпругът ми идваше всеки ден. Идваше и Надя, която и тогава не ме остави. Върнах се вкъщи слаба като след концлагер, с патерици. Докато бях в болницата, се молех на Бога и Му обещах, че ще започна друг живот. Но когато се прибрах, пак взех да търся алкохол. Това не продължи дълго. Съпругът ми замина за родния си град на сватба, а ние двамата със съседа сменихме за вино един чувал комбинирана храна за животни. Николай се върна и разбра. Пак ме изгони от къщи. Този път завинаги. И ето, стоя на пътя в пет часа сутринта: инвалид
съм, нямам нищо. Синът ми е далече, а и никой няма да ми го даде. На кого изобщо съм нужна? Нито на свои, нито на чужди. Реших да отида при Надя, да остана малко при нея. Тя взе да ми говори за Бога, но аз все за своето мислех: “Какво да правя? Поне да не беше кракът...” Надя продължаваше: “Само Господ може да ти помогне.” И изведнъж ме прониза мисълта: “Да, наистина, повече няма към кого да се обърна.” И се обърнах към Него. За трите дни, през които бях при Надя, успях да се покая, да се помиря с Бога. Молех се и това не беше просто молива, а вик на отчаяна душа. И ето, вече две години съм друг човек. Продължавам да ходя с патерица, но целият ми живот се промени коренно. Семейството ни отново се събра. Николай все още не е приел Бога, но знае, че Той извърши всичко това. Колкото и да ме молеше, колкото и да ме биеше, съпругът ми не можа да направи нищо, а Господ ме изцели от тази страшна болест. Казват, че женският алкохолизъм е нелечим. Аз обаче знам, че Господ е силен да ни освободи от всеки плен.
приема не само животинските жертви, а и кадиво, но със специален състав, посочен от самия Него. Такова кадиво човек не трябва да приготвя за себе си. Който дръзне да кади за себе си (“за да мирише за удоволствие”), ще бъде изтребен. Явно у човека е заложено желание да кади. В Изх. 25:6 Бог нарича “благоуханното кадене” принос – определя го като жертва, която Той приема и която му е угодна. Но в Исая 1:12-14 четем съвсем различно послание. Там Бог обвинява израилтяните за тяхното отстъпничество и неверие: “Когато идвате да се явявате пред Мен, кой е поискал от вас това, да тъпчете дворовете Ми? Не принасяйте вече суетни при-
псалм 141:2 четем: “Молитвата ми нека възвлезе пред Теб като тамян; повдигането на ръцете ми нека бъде като вечерна жертва.” Тук Давид показва смисъла в принасянето на жертва пред Бога. Една от жертвите, която е заповядано на израилевия народ да принася, е да кади пред Бога – но съвсем не каквото и да било, според избора на хората. В Изход 30:34-38 Бог излага много точно Своите изисквания за това жертвоприношение:
“Господ каза още на Мойсей: “Вземи си аромати: стакти, ониха, галбан; тези аромати с чист ливан; по равни части да бъдат. От тях да направиш тамян, смесен според изкуството на мироварец, подправен със сол, чист, свят. И да счукаш от него много дребно и да сложиш от него пред плочите на свидетелството в шатъра за срещане, където ще се срещам с теб; този тамян да ви бъде пресвят. А според състава на този тамян, който ще направиш, да не правите за себе си; той да бъде посветен на Господа. Който направи подобен на него, за да го мирише за удоволствие, да бъде изтребен от народа си.” Бог говори тук за “пресвят тамян”, в Синодалния превод – “кадилна смес”, която е “велика светиня”. Той
носи; тамянът е мерзост за Мен, също и новолунията, и съботите, и свикването на събранията; не мога да търпя беззаконието заедно с тържественото събрание. Душата Ми мрази новолунията ви и празниците ви; досада са Мен; дотегна Ми да ги търпя.” В немалко пасажи от Книгата на царете се разкрива това интересно развитие в ролята на каденето и отношението на Бога към него. В ІІІ Цар. 12-13 гл. след несправедливо-
то отношение на Соломоновия син Ровоам към израилевите племена те се отделят, водени от Еровоам. И за да запази своята власт като цар над десетте израилеви племена и да я противопостави на Ровоамовата над Юдовия и Вениаминовия дом, Еровоам прави две златни телета, на които народът да се покланя във Ветил и Дан, за да не ходи до Господния дом в Йерусалим. На жертвениците в тези два града принасят жертви на златните идоли, а Еровоам въвежда празник и се възкача на жертвеника, за да „покади”. Точно в този момент “един Божи човек... извика против жертвеника чрез Господнето слово, като каза: “Жертвениче, жертвениче, така говори Господ: “Син ще се
роди на Давидовия дом, на име Осия, и ще заколи върху теб жреците от високите места, които кадят върху теб. Човешките кости ще бъдат изгорени върху теб.” И в същия ден той даде знамение, като каза: “Това е знамението, което изговори Господ: жертвеникът ще се разцепи и пепелта, която е на него, ще се разсипе.” А когато цар Еровоам чу думите, които Божият човек извика против жертвеника във Ветил, протегна ръката си от жертвеника и каза: “Хванете го”. И ръката му, която протегна против него, изсъхна, така че не можа да я върне назад към себе си. Също и жертвеникът се разцепи и пепелта се разсипа от жертвеника, според знамението, което Божият човек даде чрез Господнето слово (ІІІ Цар. 12:33-13:5).
При юдейския цар Йосафат желанието му да живее според Господните пътища се съчетава с търпимост към жертването пред идоли и каденето: “Той ходи съвършено в пътя на баща си Аса; не се отклони от него, а вършеше това, което беше право пред Господа. Високите места, обаче, не се отмениха; народът все още жертваше и кадеше по високите места” (ІІІ Цар. 22:43). И така, първоначално самият Бог заповядва на израилтяните, особено на свещениците, да Му принасят кадиво с точно определени съставки, което Той нарича “Господна светиня” и като угодна на Него жертва. Затова Давид говори в Псалм 141 за молитвата като за благоуханно кадене. Още тогава на него му е открито, че това кадиво носи образа на молитвата. Давид, подобно на новозаветен пророк, има познания за вътрешния духовен свят на вярващия. В книгата Песен на песните Христос говори на Своята невяста – Църквата – и й казва, че ухае с аромати. Тъкмо те привличат Младоженеца – не външността, а ароматите на сърцето – благодарност към Бога, хваление и преклонение пред Него, съкрушение за извършени грехове, ходатайствени молитви, излизащи от дълбините на човешкото сърце. Това са добрите съставки на истинското кадиво пред Бога – свято кадиво и свята жертва пред Него. В Изход Бог казва никой да не използва това кадиво за себе си, т.е. да не започнем да се молим на идол, на друг човек или на себе си. Неведнъж в историята хора са искали да ги възприемат като богове и да им се молят – така например Навуходоносор или по-късно римските императори. Когато някой хвали и издига друг човек, това е мерзост за Бога. Още по-малко човек трябва да се обръща към самия себе си.
Подобно на много други образи в Стария Завет, дяволът се опитва да открадне и този. Той иска хората да кадят и за него, защото претендира, че също е бог. Едно от основните действия на шаманите (в Индия, Америка, на север) е да кадят на своите идоли – те пушат смес от особени съставки. И чрез това пушене им се откриват разни неща от духовния свят, те влизат в контакт с демоничните сили. Ето защо, когато Израил издига жертвеник пред Бога, където Му принася кадиво с аромати, в новозаветния смисъл – молитва, чиста и свята, дяволът иска същото за себе си. Когато народът се разделя след Соломон, десетте израилеви племена тръгват след Еровоам – нечестив
човек, който издига златни телци в Дан и Ветил, и то точно там, където Авраам е издигнал жертвеник пред Бога. След отстъплението и греха хората правят жертвеник, за да кадят на дявола. Божият дом е заменен с жертвеник, посветен на нечистите сили. Както казва ап. Павел – каквото принасят езичниците, принасят го на демоните. И докато при светия тамян за Бога съставките са строго определени и са много важни, когато се кади на дявола, надделява това, което е приятно на човека, което го омайва. Целта е хората да го правят с удоволствие и да се пристрастяват, затова Сатана добавя и други съставки, които те правят зависим. И не можеш да спреш да му принасяш тази жертва. В Книгите на царете четем как Бог издига ревностни за Него хора, чрез които очиства народа от греховете му. Но е интересно, че дори посветените на Бога царе нерядко оставят оброчища като нещо не особено важно – нека хората се събират там, нека си кадят, миризмата е приятна, омайва ги, изпитват удоволствие, кеф. Така израилтяните дълго време не
могат да се освободят от оброчищата, защото смятат, че няма нищо страшно в каденето пред идоли. Но е важно, че когато това се случва за първи път – при Еровоам, - Бог изпраща пророк, който дава знамение за суровата присъда над подобни действия (ІІІ Цар. 13: 2-3). Днес е време и ние подобно на този пророк да кажем, че църквата трябва да е свята и в нея да се принася чисто кадиво, посветено само на Господа. Знаем, че Христовата Църква е Божи храм, нещо повече – самият човек е храм на Бога и човешкото сърце е истински жертвеник, който трябва да кади пред Него денем и нощем. Ето защо ап. Павел казва: “Непрестанно се молете!”. Това благоухание трябва да се издига постоянно пред Христос. Един спасен християнин изпитва потребност да кади, но – с молитва пред Бога. Дяволът, от своя страна, иска да направи човека зависим и да го превърне в храм, но за себе си. Вече не го задоволяват каменните жертвеници и оброчищата (а и те вече не са толкова много – има ги в някои африкански
племена, в някои острови, както и на север, където шамани кадят непосредствено на демоните). Дяволът променя своята стратегия и прави всичко необходимо, за да може неговото кадиво (като цигарен дим) да излиза от самия човек! Той иска човекът, създаден като храм на Бога, да бъде и да остане и храм на демоните – от устата и от носа му да излиза кадиво за нечистите сили, които го приемат и му се наслаждават. Ако Бог заповядва в “пресветия тамян” да се слагат чисти и свети аромати, Сатана изисква неговото кадиво да е от най-нечисти вещества, към които човешкият организъм се пристрастява. Дяволът се наслаждава, когато някой стане роб на цигарите, т.е. зависим от него. Обърнете внимание колко много християни в България и по света пушат. Нерядко хора твърдят, че познават добри и “благословени” пастири, които са пушачи. Но нека си припомним как някои царе на израилевия народ започват управлението си благословени, но (в библейския текст постоянно се подчертава това) оброчищата остават и те още кадят на тях. Бог е наскърбен, че народът не се освещава напълно. Ако някои пастири все още пушат, дали това е благословение за вярващите?! Позволявам си да твърдя – пушенето е езичество. То има духовен предобраз. Според първоначалния Божи замисъл за светия принос на каденето тялото на жертващия свещеник не трябва да участва в този духовен процес. Поне до времето, когато според Божия план Светият Дух влиза в сърцето на християнина и тогава каденето вече не е предобраз, а придобива истинския си смисъл – молитвата. Чистото кадиво днес е: “Духът ни помага в нашата немощ – понеже не знаем да се молим както
трябва; но самият Дух ходатайства в неизговорими стенания” (Римл. 8:26). Това приема Бог от нас, християните. Дано да се пристрастим към истинското кадиво и постоянно да чувстваме потребност да общуваме с Него чрез молитва. Попитайте някой християнин, който пуши, дали когато запали цигара, има желание да се моли. Сигурен съм, че тогава той губи радостта и благословението, тогава Светият Дух е огорчен. Затова му предложете, преди да запали, да помоли Бога да благослови цигарата му – убеден съм, че съвестта и Светият Дух няма да му позволят да продължи. Много важно е доколко вярващият се е посветил на Господа, доколко сърцето му наистина е станало жертвеник, доколко се е осветило. Както израилевата земя се освещава донякъде, но оброчищата остават, така и днес за много християни Бог може да каже, че се опитват и на Него да служат, и на нечистите духове да кадят. Затова при вярващите, които не могат лесно да се освободят от този порок, със сигурност има духовна, демонична зависимост. Нерядко се е случвало в моята душегрижителска практика да помогна на искрени християни, които отдавна пушат и са имали множество безуспешни опити да спрат, да се освободят от тази зависимост, чрез процес на отричане от злите духове. Тъй като пушенето найчесто е свързано с окултни грехове и зависимости, е добре зависимият да мине през тази духовна “профилактика”, при която се противопоставя на демоните (желателно в присъствието на духовно лице). Пушачът се отрича пред дявола както от пушенето, при което му се е покланял, така и от окултните си грехове – посещения при екстрасенси, магии, проклятия, спиритизъм, източни религиозни практики и т.н., - чрез които е попаднал в демоничното робство. По такъв начин, като осъзнае окаяното си положение, като се покае пред Бога, активно се противопостави и се отрече от злите духове, вярващият придобива пълна свобода, и то без да се измъчва безуспешно с непрестан-
ни усилия на волята си да не запали поредната цигара. Иисус е силен да освободи всеки, окован в духовна зависимост от цигарите. За съжаление в много църкви днес има пушещи християни и неразбирането на тези духовни зависимости довежда до други грехове (например употреба на алкохол). Не е чудно, че с течение на времето църковните им членове стигат и до още по-сериозни грехове на блудство, прелюбодейство и т.н. Наблюдавайте как се държи един човек (особено невярващ), докато пуши. С движенията, мимиката и позата си показва, съзнателно или не, една гордост, надменност, сякаш подчертава: “Кой съм аз!” Да не говорим за тези, които пушат не просто тютюн, а наркотици – в своите очи те стават същински “крале” и Сатана напълно ги унася. Дяволът докарва човечеството в капана на пушенето и макар че днес той разполага с по-малко жертвеници и капища, самите човешки тела са негови жертвеници, които издигат пушек към него – където и да попаднеш, в домове, заведения, на улицата, всичко е окадено. Ето резултатите от пушенето, а дяволът се наслаждава! Не само телата, а и човешките души стават зависими от демоничните сили. А когато някой е пристрастен към една зависимост, почти винаги го впримчват и всякакви други. Дано да ни се отворят очите да видим този страшен факт! Бог изисква нашите жертви да са свети, сърцата ни да са свети, устата ни да са свети, ръцете ни и всичко наше да се освещава. Затова ап. Павел пише: “И така, да не царува грехът във вашето смъртно тяло, за да не се покорявате на неговите страсти. Нито предоставяйте телесните си части като оръдия на неправдата;
а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите и телесните си части – на Бога като оръдия на правдата” (Римл. 6:12-13). Нека дръзнем да вземем частите на тялото си от цигарите, алкохола, наркотиците, от блудството, от всичко безнравствено и ги отдадем на Христос. Тези уста, тези ръце да бъдат винаги издигнати към Бога и да принасят жертва чиста, свята и непорочна. Не бива да се заблуждаваме, че широкият път на компромисите (с цигарите, с алкохола) ще ни доведе до тясната врата, за която говори Иисус Христос. Много църкви и деноминации мислят, че този широк път се отнася до света, но там всъщност няма никакъв път, а едно напълно хаотично движение. С тези думи Господ има предвид християнина или общността от вярващи, които вървят по пътя на компромисите. Едва когато стигнат до вратата, която необяснимо за тях се оказва доста широка, мнозина вярващи ще кажат: “Май сме сбъркали посоката!” Но ще е късно за обратен завой. Наистина не е лесно човек да остави цигарите и други зависимости, но това е тесният път, по който с битки и борби, чрез молитва, пост и отричане, с подкрепата на църква, той може да се освободи. Ако обаче човекът сам не пожелае, ако си стои и си мисли, че и така може, че не е толкова сериозно, добре е да чуе думите на Христос за грабването на Църквата: “Един ще се вземе, друг ще се остави!” (Тук несъмнено има предвид вярващи хора.) Затова Господ Иисус говори за спасените на небето като за “малко стадо”. Блажени тези, които са в него!
И второ - наличие на ненулев космически микровълнов фон, който според една версия е реликтово излъчване от ранния стадий на вселената, а според другата е краен резултат от излъчването на всички звезди във вселената. Най-удивителното следствие от откриването на микровълновия фон е, че съществува “начало” на вселената във времето, под което се разбира начало на разширяването от доста малка област, практически от една точка. Какво все пак се е случило в началото? Теоретичният физик Джордж Гамов през 1921 г. предполага, че разширяването за-
Всички те са свързани с историята на битието – на вселената и на човечеството. В по-малка или по-голяма степен имат отношение и към естествознанието. А тяхното тълкуване и насоката, в която се търсят решенията им, неизбежно се влияят от мирогледа на изследователите. I ПРОБЛЕМ От периода на Просвещението до към 1920 г. натуралистите смятат, че вселената съществува и се движи вечно, по някакъв начин се променя, но като цяло еволюцията няма определена насока (изключение
започва да се прави покъсно само за теорията на Дарвин, според когото еволюцията е от по-прости към по-сложни видове). Проблемът за възникването и историята на вселената се изследва в трудовете на А. Айнщайн и днес се разглежда в трудовете на много учени. Известни са няколко версии за произхода на вселената, от които тук ще посочим две: Според първата (стандартната) - вселената се разширява и се охлажда, при което съществува 10-20 млрд. години. Според втората – вселената е доста по-млада (10-20 хиляди години) и скоростта на светлината намалява постепенно поради изменение във физическите свойства на вакуума. Най-убедителните доводи против модела на вечно съществуващата вселена са: първо - действието на втория закон на термодинамиката, което неизбежно води до топлинна смърт на вселената.
почва от свръхплътно горещо състояние, резултат от т. нар. Голям взрив, с който се смята, че започва историята на вселената. Началното състояние при този модел се постулира като догма – вселената е възникнала и е започнала да се разширява от някакво свръхсгъстено и свръхгорещо състояние. Но какво точно представлява подобно състояние е неизвестно. Тази начална точка от възникването на вселената, когато физически величини като температура, налягане, плътност на енергията и т.н. достигат огромни стойности, е особен момент, при който “физическите” процеси не се описват чрез законите на физиката и не се разглеждат. Именно в обсега на това “начало” на времето, по-точно от 0 до 10-44 сек. (според т. нар. Планково време), се коренят проблемът за произхода на света и дилемата на избора: а) Разумен замисъл (Бог) е сътворил вселената и законите на нейното функциониране от нищото по свръхестествен начин.
б) Вселената възниква от внезапната флуктуация (отклонение от равномерното разпределение на молекулите), причинена от ирационална случайност. Така началната точка се формира от нищото и това се обосновава чрез псевдонаучни спекулации, които са в пълно противоречие с факта, че тогава законите на физиката още не са действали. С това са тясно свързани по-конкретният проблем за произхода на Земята и космоса около нея и следващата дилема: а) Земята с биосферата и видимата част от вселената е сътворена свръхестествено за шест дни.
б) Слънчевата система заедно със Земята се е зародила случайно. Последвала е еволюция, при която възниква биосферата в резултат от някакъв ирационален процес на самоорганизация, който все още не е ясен за науката. II ПРОБЛЕМ При природонаучните изследвания се натрупват огромно количество данни, показващи недвусмислено, че основните физически параметри и свойства на вселената трябва да са безкрайно точно настроени така, че да осигурят възможността за съществуване на човешкия живот. От 70-те години на ХХ в. в науката става популярен т. нар. антропен принцип, според който, за да е възможно съществуването на човека, стойностите на физическите константи трябва да са в много тесен диапазон. Ако те са били съвсем малко по-различни от съществуващите, животът не би бил възможен. Тези заключения отново изправят учените пред светогледен избор:
а) Или да вярват, че нашата единствена вселена е сътворена от Бога, а човекът е създаден да я управлява от Божието име. б ) Или да смятат, че паралелно съществуват безброй вселени, а ние съществуваме и сме убедени, че нашата вселена съществува само защото неповторима случайна комбинация от параметрите и свойствата й е позволила появата и живота на човека. Тази гледна точка, основана на вярата в абсолютно ирационална случайност, явно не е най-доброто тълкуване и все по-малко хора я приемат.
Има и мнения, че вселената, която виждаме, сякаш е създадена от самите нас като наблюдатели и не съществува независимо от нас. Подобно гледище, типично за идеологията „Ню ейдж”, търси подкрепа в спекулации от областта на квантовата механика. Но според тази наука наблюдателят не придава “реалност” на наблюдавания обект, а само избира онзи аспект от реалността, който иска да наблюдава. Но като се има предвид необратимостта на времето (виж ІІІ проблем), влиянието на човека върху събития преди неговата поява не е възможно, затова науката не подкрепя твърдението, че човек е сътворил вселената. III ПРОБЛЕМ Това е съвкупност от тясно свързани проблеми. Първият е свързан с физическата обосновка за нарастването на ентропията (безпорядъка) според втория закон на термодинамиката, а вторият - с необратимостта на времето и неговата насоченост от миналото към бъдещето не само на земята и в близкия космос, но и в цялата вселена. Необратимостта на вре-
мето е един от най-старите и трудни проблеми в естествознанието. Като пример можем да посочим отдавна възникналите въпроси: 1. Защо във всички части на видимата вселена времето тече необратимо – от миналото към бъдещето? 2 . Неизбежни ли са стареенето и смъртта на всички живи организми? 3. Тези процеси заложени ли са генетично и възможно ли е да се промени изкуствено вътрешният код на организма, така че той да стане безсмъртен? Оказва се, че ходът на времето не се определя от някакъв единствен физически процес, а посоката е общо свойство на времето, което има много прояви. Сред физиците се налага мнението, че законът на ръста на ентропията (вторият закон на термодинамиката) е общ за всички затворени системи, включително за цялата вселена, следователно поради ръста на ентропията нейната топлинна смърт в една или друга форма е неизбежна. Какви все пак са причините за реалната необратимост във времето на всички макроскопични и космически процеси, въпреки че за всички микроскопични процеси времето е практически обратимо? Липсата на еднозначен научен отговор на този въпрос особено изостря проблема за светогледния избор, най- много във връзка с бъдещето на вселената и човека. Нека направим богословски анализ на проблема, без да се ограничаваме само с материалната вселена, а като отчитаме духовните действия на човека, създаден по образ и подобие на Бога, за да управлява творението от Негово име. Ако законите на термодинамиката са създадени от Бога, докато е сътворявал вселената, след сътворението на живия свят до грехопадението на човека Светият Дух е възстановял порядъка в природата и е осигурявал безсмъртието на човека не като е отменял втория закон на термодинамиката, а като е внасял чрез творческите Си действия организираност в живота и го е поддържал.
клетка и се стигне до земната биосфера) не съществува.
Но след грехопадението, т.е. след като човекът се отделя от Бога, Светият Дух вече поддържа реда и живота само частично и човекът губи физическото си безсмъртие. Макар че хората в значителна степен не управляват творението, те все още продължават да влияят върху него. Едва след Второто идване на Иисус Христос, когато ще бъде създадена нова вселена, Светият Дух отново ще започне да действа в нея, а спасеният човек пак ще придобие физическо безсмъртие и ще управлява творението вечно, заедно с Христос в сиянието на Неговата слава. IV ПРОБЛЕМ Друг сериозен проблем на естествознанието е естественото физико-химическо обяснение за произхода на биологичния живот. Досега никой не е могъл да разработи модел за произхода дори на една самовъзпроизвеждаща се клетка, какво остава за цялата земна биосфера с нейния генетичен код. Опитите на някои учени за компютърно моделиране и симулация на различни версии на земната еволюция и еволюцията на някои космически процеси, включително самозараждането на живите клетки с последвалата панспермия (според тази хипотеза пространството е наситено със спорите на микроорганизми, които могат да дадат начало на нов живот), не са довели до строго научни изводи. Реална наука за естественото самозараждане на биологичния живот (като се започне от една
V ПРОБЛЕМ Известно е рязкото противопоставяне между учението на Дарвин за еволюцията от по-прости към по-сложни видове, което подкрепят повече от 130 години мнозина (но не всички) биолози, и учението за Разумния замисъл, създал всички видове (родове) в земната биосфера. Тук ще се огранича само с очевидните факти: 1 ) Досега не е известен нито един безспорен научен факт в подкрепа както на теорията за еволюцията от прости към сложни биологични видове (която по тази причина остава непотвърдена хипотеза), така и на възгледа за спонтанно самозараждане на биологичния живот изобщо. 2) Учението за биологична еволюция, при която видовете се усъвършенстват (макроеволюция), е в противоречие с ръста на ентропията според втория закон на термодинамика. VI ПРОБЛЕМ Възможно ли е да се даде естествено обяснение за самозараждането на духовния живот на човека? Дори ако бяха открити липсващите звена (неизвестни примати, морфологически и по структура на мозъка подобни на човека), това не би означавало, че има и духовно подобие. Човек е двойнствено същество – биологично и духовно, – той притежава абстрактно мислене, самосъзнание и език с граматическа структура, каквито не се срещат при нито едно животно. Всички опити да се намери физическо подобие между приматите и човека като основа на учението за еволюцията пропускат да забележат бездната между човека и животните поради липсата на духовен живот у тях. В последните си статии Алберт Айнщайн описва пропастта, разделяща конкретния логически свят на физическите обекти от абстрактния свят на понятията, идеите и хипотезите, която не може да бъде преодоляна от никаква материалистична еволюция.
Распространената в бившия Съветски съюз “трудова хипотеза” на Ноаре – Енгелс - Маркс за превръщането на маймуната в човек и утвърждаването на т. нар. исторически материализъм, постулиращ първичността на материалната социално-икономическа база и вторичността на духовната надстройка в обществото, не издържа сериозна критика. Теорията за случайното зараждане на духовния живот, както и теорията за закономерното му зараждане в материалната (биологична и социална) база без приток на разумна информация отвън изискват много повече сляпа вяра, отколкото предположение за Разумния Създател. А многобройните в последно време опити за компютърни симулации на сякаш реалното самозараждане на духовния живот свидетелстват за мисловното творчество на човека, който е сътворен по образ и подобие на Бога, а не за някакъв ирационален и спонтатен скок, породил самозараждането му. Според Библията човекът като единно телесно-духовно същество е създаден от Бога не от животински предци, а чрез две специфични действия: телесно (от неорганично вещество) и същевременно духовно (Бог му вдъхва живот – Бит. 2:7). VII ПРОБЛЕМ Фактът на Христовото възкресение предизвиква особено остро необходимостта от светогледен избор. Новозаветното свидетелство за възкресението на Иисус Христос отдавна е подкрепено съгласно академичните критерии на историческата наука въпреки съмненията и възраженията на натуралистите. Нещо повече, в сравнение с която и да било книга от античността и според сравнителния анализ на християнски и съвременни на тях нехристиянски източници, които описват живота и възкресението на Иисус Христос, в Новия Завет има най-голямо съвпадение при датирането на представените събития и датирането на най-ранните копия, има най-голямо количество най-ранни копия и най-голяма точност на съответствия между тях. Това е толкова силно предизвикателство за нехристияните, че те предпочитат да го избягват. Натурализмът не може да обясни възкресението на Христос, Който като Божият Син е участвал в сътворяването на вселената и законите на природата, затова стои над тях. Самите факти на Не-
говата жертва и възкресението Му имат най-важна роля в духовното новораждане на хората, приели тази жертва, която възстановява единството им с Бога и ги приобщава към вечния живот с Него. Всички опити на историци нехристияни, като се започне от основателите на марксизма-ленинизма, да дадат обяснение за произхода на християнството само въз основа на социално-икономически или свързани с религиознанието причини, без да вземат предвид историческите свидетелства за земния живот и възкресението на Иисус Христос, неизменно се провалят. Във всичките случаи, които разгледахме, човекът неизбежно е изправен пред светогледен избор: свръхестествен Разу-
мен замисъл (в сътворението на света и човека и в спасението на човека) или ирационален случай (сляп или необясним), или уж закономерно самозараждане на по-високото равнище от по-ниското при едновременната деградация на битието (ръст на ентропията в цялата вселена и засилване на духовната деградация у хората, отхвърлили Христовата жертва). Теорията за Разумния замисъл много по-добре обяснява проблема за произхода на всички нива, както и пътя за спасението на хората, отколкото който и да било възглед за случайно или ирационално скокообразно възникване на вселената и на природните закони от нищото, на живото от неживото, на духовния живот от биологичния или социалния и
т.н. При това няма никакво противоречие между наука и богословие. Богословието изучава Бога и Неговото откровение в Библията - за сътворението на света и природните закони, за грехопадението и спасението на човека. Науката изучава вече създадените природни закони, действащи в естествения ход на събитията от сътворения свят (естествознание), и историческите свидетелства и документи за тях (история).
7.
12. Като успяхме да се пробудим духовно, се стараехме да предаваме смисъла на нашите идеи на други хора и
8.
да прилагаме тези принципи във всичките си действия. „И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“ (Мат. 28:19–20).
Смирено молихме Бога да поправи нашите недостатъци. „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7). Съставихме списък с всички хора, на които сме причинили зло. С цялото си сърце желаем да ги възмездим за всичко, което сме им сторили. „Не оставайте на никого длъжни в нищо освен един друг да се обичате, защото който обича другия, изпълнява Закона“ (Римл. 13:8).
9.
Лично възмездихме тези хора за причиненото, където беше възможно, освен в случаите, когато това можеше да навреди на тях или на някой друг. „Следователно и ние, като сме обиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и с търпение нека тичаме на очертаното пред нас поприще“ (Евр. 12:1).
10. Продължавахме да анализираме себе си и когато допускахме грешки, веднага признавахме това. „Който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповядва и оставя, ще намери милост“ (Пр. 28:13).
11. Стремяхме се в молитва и размишления да задълбочим съзнателното си общение с Бога, като се молихме да познаем Неговата воля, която предстои да изпълним и Той да ни даде сили за това. „Блажен онзи човек, който... се наслаждава в Закона на Господа и в Неговия Закон се поучава ден и нощ“ (Пс. 1:1-2).
време: неспокойна и любознателна. Разказват, че е ходила като калугерка (което ще рече, че е била вдовица, тъй като омъжена жена няма право да се замонашва) в Русия заедно с внука си. По-късно той взима нейното име като своя фамилия и така изразява дълбоката си благодарност към тази удивителна жена – игуменка на самоковски женски метох. Под нейно въздействие Константин продължава образованието си в Пловдив, учи в гръцката гимназия, а след като завършва, отива в Кидония (днешна Гърция). Негов учител е Теофилос Каирис, когото къде със симпатия, къде с неприязън наричат “създател на гръцкия протестантизъм”. През 1825 г., след като се завръща в родния си град Самоков, Фотинов изживява “голямо разочарование” и се установява в Смирна (днешния Измир в Турция). До 1828 г. се занимава изключително с търговия, но също като на баща му не му провървява кой знае колко в това начинание. Тогава създава частно училище. Преобладава мнението, че той пръв от българските учители въвежда в преподавателската си работа така наречената Бел-Ланкастърска система, известна по нашите земи като “взаимоучителна метода”. При нея напредналите ученици обучават по-малките и изоставащите.
От 1844 до 1846 г. самоковецът Константин Фотинов издава първото българско списание - “Любословие”. Пробният му брой се появява през 1842 г. и слага началото на българския периодичен печат. Кога точно е роден забележителният книжовник, не е известно. Повечето изследователи на делото му сочат началото на 90-те години на ХVІІІ в. Тогава Самоков е сред сравнително богатите български градове и по нищо не отстъпва на Карлово, Сопот, Калофер, Котел и останалите балкански средища, станали родно място на не един и двама възрожденци. Бащата на Константин Фотинов - Георги - е от известен пловдивски род. По занаят е абаджия и търговец на дребно, но така и не замогва особено. Работата му го принуждава да пътува постоянно и почти не му остава време за семейството. Характерът на Константин се оформя под влиянието на баба му Фота. Тя е рядка българка за онова
Учениците на Фотинов са както от български, така и от гръцки произход, а основните предмети са вероучение, музика, краснопис и, разбира се, аритметика. Педагогическата дейност издига авторитета на Фотинов. Присъждат му титлата “мусикословний”. В Смирна той се отдава и на книжовен труд. На практика населението там е смесено и българинът забелязва с каква ревност гърци, арменци, евреи отстояват народностната си идентичност, като издават вестници, списания и брошурки за просвета както на децата, така и на възрастните. Дотогава Фотинов е убеден елинофил, отстояващ ненарушимостта на Константинополската патриаршия. Дори се подписва Фотиадис. Повратът в светогледа на Фотинов съвпада с подновената работа на Борда на американските мисионери в пределите на Отоманската империя. Всъщност Бордът не прекъсва дейността си изцяло, но по време на гръцката борба за независимост (Заверата) я свежда до минимум. Независимостта на кралство Гърция е провъзгласена през 1830 г., а през 1832 сред гърците пристига мисионерът Елайъс Ригс (българите ще го нарекат просто Илия). След като служи в Атина и Аргос, Ригс осъзнава, че строгите норми, наложени от правителството на младата държава както в образователното дело и печата, така и в наредбите относно религиозния живот, ограничават дейността на мисионерите. А Американският борд има своите планове и за българите. На Елайъс Ригс се възлага да научи български и през 1838 г. той идва в Смирна. Константин Фотинов се запознава с него едва през 1842 г. Тогава българинът е преводач от гръцки във Френското генерално консулство в Смирна. Но родолюбието вече е заело най-важното място в сърцето
му и той обикаля българските земи, за да записва абонати за своите учебници и за списанието, което възнамерява да издава. Срещата с Ригс ускорява отпечатването на пробния брой на “Любословие”. Най-вероятно Ригс му предлага и модела на новото издание – мисионерите тогава списват на гръцки “Съкровище за полезни знания”. “Любословие” започва да излиза редовно от 1844 г. Отпечатани са 24 книжки. В тях се предлага разнообразна информация от всички области на живота: има материали за просвета и образование, разглеждат се езикови проблеми, религиозни въпроси. Печатат се статии по география, физиология, хигиена, литература и естествознание, търговия и стопанство. Публикуват се анекдоти. Предвидено е място и за кратки частни съобщения. В “Любословие”, освен като опитен педагог, Фотинов се изявава и като добър журналист и голям патриот. Несъмнено той е сред възрожденските ни книжовници с най-солидни филологически познания, но позицията му по формирането на българския книжовен език се променя коренно. Първоначалното мнение на Фотинов е, че в основата му трябва да залегнат народните говори (диалектите), а впоследствие той поставя там църковнославянския. Бордът на американските мисионери и лично Елайъс Ригс оказват голяма помощ на Фотинов, вероятно Ригс е подбирал статии от гръцкото списание, които да се превеждат на български. Освен от абонамента “Любословие” се издържа от дарения, като основни спомоществователи са Хаджи Мавридий и Американският борд. Списанието спира да излиза през 1846 г. Може би е чиста случайност, че същата година започва да се печата първият българския вестник, издаван от Иван Богоров – “Български орел”. Причините за краткия живот на “Любословие” са много, но основната е масовата неграмотност сред българското население. Константинополската патриаршия възпрепятства националното осъзнаване на българите и по тази причина не подкрепя списанието.
През 1847-ма г. Фотинов се отказва от учителската професия, за да се захване отново с търговия, но не прекъсва книжовните си занимания. Дотогава той е издал една гръцка граматика (1838); “Общое землеописание вкратце за сичката земля” (Смирна, 1843); “Болгарский разговорник за ония, кои обичат да се навикнуват да говорят гречески” (Смирна, 1845). Вече отделил се от училището, Фотинов публикува “Душесловие за поучение на децата. Част 2. Сочинено от Т.Х. Галаудета. И преведено от гречески език на болгарский трудом К. Г. Фотинова” (Смирна, 1852).Изследователите определят като проява на недалновидност пристрастието на книжовника към църковнославянския език. Те намират този език за архаичен и непрактичен по отношение на ролята, която му отрежда Фотинов. Но той остава верен на този свой принцип и когато по настояване на Британското библейско общество се заема с превода на Библията. Мисионерите – и преди всичко Ригс, който междувременно е научил български – отхвърлят първите му опити. Фотинов обаче бързо осъзнава изискването на своето време. Смята се, че голяма Петров, М., В. Илиева, Г. Димитров, Д. Донев. Списание “Любословие” – в www.evangelskivestnik.net. 10. 01. 2006
1
част от превода на Стария Завет, използван с успех и в наши дни, принадлежи на книжовника от Самоков. През 1855 г. в Смирна излиза от печат “Псалтир или книга псаломска” преведена с помощта на Ел. Ригс. През 1857 г. тя има още две издания. Четвъртото (1860), петото, шестото (1866) и седмото (1871) са публикувани, когато Фотинов вече не е между живите. Във връзка с работата си над превода на Библията през 1857 г. Константин Фотинов се премества в Истанбул, където работи в протестантското книгоиздателство. По-голямата част от времето си той отделя за редактиране на Новия Завет в превод на Неофит Рилски. Неотлъчно до него е Елайъс Ригс. От някои писма и бележки на Фотинов става ясно, че е обмислил идеята за ново списание - “Лист любословний, повестний и торжищний”. На 29 ноември 1858 г. смърта слага край на всичките му планове и копнежи да види българите наравно с други християнски народи. Тази загуба е тежък удар и за екипа, поставил си благородната цел да преведе Свещеното Писание на говорим български и така да помогне за спасяването на много души. Но по Божията воля скоро се намира заместник на Фотинов – неговият съгражданин Христодул Костович Сичан Николов. Делото на благовестието продължава. В периода 1842-1858 г. с помощта на американския си партньор Елайъс Ригс Фотинов издава около 20 книги, отпечатани на мисионерската преса на А. Дамиан в Цариград. По естеството на работата и възгледите си Константин Фотинов е прототип на българския възрожденски интелектуалец. Той започва делото си като пламенен елинофил и завършва земния си път като голям патриот, самоотвержен радетел за възстановяване на българската нация, култура и държава. Иван Шишманов го нарича “последният ученик на Паисий и учителят на Раковски”1.
Алекс пътува във вагона на метрото. Не се чувства добре след всичко вчера, а люшкането на вагона се добавя към “прелестите” на махмурлука. Гади му се, вие му се свят, много е зле. Пътниците наоколо се опитват да се отдръпнат или поне да обърнат глава на друга страна. Дори дъвката не намалява трайния дъх на алкохола. Стряска го неочаквания звън на мобилния му телефон в горния джоб на якето. Вади го с трепереща ръка и с усилие уцелва копчето, за да прекъсне омразно бодрия “Турски марш”. Обажда се Игор. Това е даже по-зле, отколкото ако беше майка му. Свикнал
е да я лъже, а тя вярва на всяка негова дума. С Игор е различно. Игор дойде в техния клас, когато бяха на тринадесет. Алекс сам не разбираше какво точно го привличаше в това кльощаво дете с големи очила, с което се подиграваха и момчета, и момичета. За всеобщо учудване непоправимият, както казваше класната, Алекс се сприятели с новия ученик и дори започна да го закриля. На Алекс му хареса, че Игор не говори като другите, а умно, като по книгите. С часове Игор можеше да слуша как приятелят му разказва за космическото пространство, за чудесата на мик-
робиологията, за археологическите открития. Алекс не разбираше всичко и затова изпитваше към Игор някакво детско благоговейно чувство. Бяха заедно навсякъде – якият, почернял от слънцето, винаги разрошен Алекс и тъничкият, русокос, спретнат Игор. След като завърши училище, Алекс започна да работи в автосервиз, а Игор постъпи в университета. Във втори курс му откриха рак на белия дроб. Когато Алекс научи, пи три дни, без да изтрезнява. Преставаше да плаче само когато главата му падаше на масата и заспиваше. На петия ден се реши да види Игор в болницата.
Лицето на приятеля му беше бяло като болничните чаршафи. Но очите му сияеха от радост. - Най-накрая! – каза той. - Толкова дълго те очаквах. Сигурно си бил много зает? - Да, работа, нали знаеш – смотолеви Алекс. - Надявам се, че имаш няколко минутки да ме изслушаш. - Да, разбира се, казвай. - Слушай, всичко е наред. Аз ще оздравея, вярвай ми. Не се съмнявам в това. Алекс реши, че Игор се е побъркал. От родителите му Алекс знаеше, че Игор има саркома – най-страшния вид рак, който изяжда човека много бързо. - Разбира се, че ще оздравееш – каза Алекс и се изчерви. Така и не можеше да лъже приятеля си – нещо му пречеше. През живота си не се беше изчервявал, макар да бе лъгал доста. Но щом започваше да лъже Игор, заприличваше на разцъфнала роза. - Не ми вярваш, знам. Не те обвинявам. Разбирам всичко. Според логикатата имам не повече от месец. Чел съм за тази болест и знам как протича. Но искам да ти кажа нещо много важно. В нашата стая лежеше един възрастен човек. Седиш на неговото легло. Той почина онзи ден. Алекс подскочи, но се овладя и се опита да изглежда спокоен. - Той ми каза, че ще умре скоро, но не се страхува от смъртта, защото има вечен живот. Подари ми Библията. И преди съм я чел, но започнах да я разбирам едва сега. - Да, разказвал си ми за Соломон, за този... как беше... Голиат. Красиви приказки. - Тогава и за мен Библията беше просто сбор от приказки. А сега знам, че тя е Божие Слово - Игор докосна книгата с ръка. - Да, всички я наричат така, чувал съм – Алекс се опита да поддържа разговора. - Да ти сипя ли сок? - Не, благодаря – отвърна Игор. - Човекът ми каза, че вярващите в Иисус Христос не умират, а преминават от смърт към живот. - Как? Прераждат ли се? В кученце или кон? Някога си ми говорил за това. Но тогава казваше, че не е логично. - Не. Тогава ти говорех за прераждане. А вечният живот е истински живот на небето. Алекс погледна към прозореца. Не-
бето беше синьо и напълно безжизнено. - Какво говориш... - Небето е духовно понятие. Това е друг, нематериален свят, който е невидим за нас, докато сме в тялото си. – Игор трудно си пое дъх и продължи. - В момента на смъртта вярващият оставя тялото си и отива на небето, където го чака Бог. - А невярващите – къде? - В ада. - Баба Надя често ми е казвала: “Ако крадеш малини, ще отидеш в ада!” А сега ти... - Ако вършиш грехове и не вярваш в Бога, ще отидеш точно там. В стаята влезе сестрата, за да направи инжекция на Игор и помоли Алекс да си върви. Вечерта той пак се напи – този път, защото приятелят му се е побъркал. След два дни отново дойде да го види. В стаята бяха родителите му и разговорът за Бога не се поднови, което много зарадва Алекс. Тръгнаха си заедно. Майката на Игор каза със сълзи на очи: - Горкото дете, намери си утешение. Мисли, че Бог ще го изцели. - А лекарите какво казват? – попита Алекс. - Че му остават две седмици – изплака жената. Изгониха Алекс от работата. Той остана вкъщи, затвори се в малката си стая и не искаше да вижда никого. Добре че майка му беше постоянно на работа, а мъжът й по цял ден лежеше пред телевизора. Всяка вечер Алекс взимаше решение утре да отиде в болницата, но все отлагаше. В края на втората седмица се осмели да се обади на родителите на Игор. Майката каза, че състоянието му е тежко, но стабилно. След още една седмица Алекс все пак се запъти към болницата. Игор спеше, блед и спокоен. Алекс седна до него, вгледа се в лицето му. Стори му се, че от него се излъчва някакво неземно сияние. Игор беше без очила и Алекс с удивление забеляза, че той е много красив. Чертите му бяха деликатни и съвършени. “Прилича на ангел – помисли си Алекс. - А ми ако Игор е прав, че го чака вечен живот на небето? По принцип е логично, той е добър човек, Бог обича такива. А моят път е направо в ада.” Клепачите на Игор потрепнаха и той отвори очи. - Здравей! – усмихна се на приятеля си. – Виждаш – жив съм. - А лекарите какво?
- Суетят се, анализи правят, не вярват на очите си – отвърна Игор. – Аз ще живея, помолих се на Бога и вярвам, че ще ме изцели. - А онзи от това легло не се ли е молил? – недоверчиво пита Алекс. - Молил се е. Но той беше готов да отиде на небето, нищо не го задържаше тук. - И не се страхуваше от смъртта? - Страхуваше се. Хората се страхуват да умрат. Но той знаеше, че го очаква прекрасно бъдеще, което е по-ценно от този живот. Жена му е починала и той знаеше, че ще се срещне с нея на небето. Децата му са вярващи, внуците също. Направил е каквото е могъл през живота си и беше готов да се срещне с Христос – Игор се привдигна от възглавницата. – А аз имам още много работа. Искам родителите ми да познаят Бога, искам ти да не загинеш. - А защо реши, че аз ще загина? – Алекс погледна приятеля си изпод вежди. - Извинявай, но твоят живот ще те вкара в ада. Алекс се изправи, тръгна из стаята. Беше стиснал юмруци в джобовете си. - Иска ми се да те видя на моето място. Ако от петгодишен те биеха ей така, от злоба, ако ти се налагаше да бягаш от пияния съпруг на майка си и изобщо...Какво може да има в моя живот? Виждал ли си шлосер с моята заплата да не пие? - Разбирам всичко. Но и най-тежките обстоятелства на живота не могат да оправдаят греха – тихо каза Игор. - Аз и не искам да го оправдавам. Просто знам, че е безполезно да ме учиш да не греша. Така че, както се казва, мисията ти е невъзможна. Чети Библията на баща си и майка си, те са добри хора, ще повярват и ще бъдат с теб на небето. Бог обича добрите. - Бог обича и теб. Ето послушай: “Но Бог доказва любовта си към нас с това, че Христос умря за нас още когато бяхме грешници.” Спомняш ли си, разказвал съм ти, че хората са разпънали Иисус Христос на кръста? Тогава си мислех, че са Го разпънали, защото не им е харесвало Неговото учение. - Е, и? - Всъщност Бог Отец е изпратил Иисус на земята, за да умре за нашите грехове. - Е, и? - Бог ни прощава всички грехове – очите на Игор сияеха, когато произнесе тези думи.
- Излиза, че амнистията е пълна попита Алекс. – И защо го е направил? - За да бъдем с Него на небето във вечността. Той ни обича. И теб обича. Алекс пак сложи ръце в джобовете си: - Аз нещо не усещам тази любов. Игор отново се облегна на възглавницата: - Ти просто повярвай и се помоли на Бога. В този момент в стаята нахлу санитарката и започна да мие. Алекс й благодари наум и излезе. Игор наистина оздравяваше. Лекарите не можеха да обяснят случая, на радостта на родителите нямаше край. Алекс изпитваше странно разочарование. Ако Игор беше починал, всичко щеше да е просто и ясно. А сега... Той започна да го избягва. Виждаха се все по-рядко. Игор често се обаждаше, канеше го на гости или на църква, която сега посещаваше заедно с родителите си. Алекс намираше причини да не се среща с приятеля си. ...С треперещите си ръце Алекс притиска телефона към ухото си:
- Ало! Игор, извинявай, не мога да дойда, майка ми е болна – лъже той и усеща как ухото му натежава и гори. – Другата неделя непременно ще дойда с теб на църква, обещавам. - Знаеш, че не те заплашвам, но другата неделя може и да не дойде. Пътят за ада понякога е по-къс, отколкото изглежда. Вагонът се люшка и Алекс, стиснал зъби, чака да се поуталожи гаденето. - Това вече съм го чувал. Чао. Ще ти се обадя. Влакът излиза от тунела и спира на моста. Алекс пада на седалката, като почти избутва лелката с голяма карирана чанта. Тя му хвърля смразяващ поглед. Отдясно седи бремена жена с дъщеря си на около четири години. Момиченцето се е изправило на колене на седалката, за да вижда какво става навън. Алекс се обляга назад и затваря очи. От време на време ги отваря и вижда, че вече са подминали реката, влакът спира и пак тръгва. Неговата спирка е последна и затова престава да се бори със завладяващата го дрямка. За пореден път вдига тежките си
клепачи и вижда широка ливада и стадо крави, които пасат. “Кой глупак е докарал стадото в града?” – мисли си почти насън. Влакът тръгва, набира ход. Алекс отваря очи и вижда, че са навлезли в гората. Тъкмо сега забелязва, че пътниците са развълнувани. Група студенти, които постоянно се смееха и се шегуваха, са замлъкнали и се гледат учудено. Лелката с карираната чанта разбутва пътниците, устремена към вратата. Бабичката отсреща през цялото време се кръсти и шепне нещо. Тук и там се чуват възмутени гласове. – Мамо! Гледай! Гъбки! – чува се звънкият глас на момиченцето до Алекс. Той обръща глава и вижда под бора няколко огромни, почти до коляно, мухоморки. – Пристигнахме! – изтръгва се от него. Гората става все по-гъста и помрачна, короните на дърветата се сплитат над влака и вагонът се напълва с миризмата на спарени листа и мухъл. Токът спира, в дъното на вагона истерично пищи някаква жена. Влакът навлиза в тунел. Алекс скача, удря главата си в дръжката и също започва да вика. Влакът трещи и лети по тъмния тунел, хората се мятат из вагона в паника. След една-две минути светва синята аварийна светлина. Наоколо се мяркат изплашените сини лица на пътниците. Алекс се учудва, че хората са станали по-малко. Седалката отдясно, където беше жената с детето, е празна. Изчезнала е бабичката отсреща. Студентите също са понамалели. Из поопразнения вагон тича жена и вика: “Кате, дъще, къде си?” Лелката с чантата отчаяно удря с юмруци по стъклената врата. Мъжът с шапката вика: - Спрете влака! Закъснявам за важна среща! Студентите търсят Митко и Петър. - Закъде пътуваме? – пита дългокрако момиче с обица на носа. - За ада – отговаря Алекс и гласът му отеква като изстрел във внезапно настъпилата тишина. - Безобразие! Кой ще отговаря за това? – вика мъжът с шапката. - Всеки за себе си ще отговаря – казва Алекс и разбира, че ще стане точно така.
Той не може да прехвърли вината си нито върху мъжа на майка си, нито върху приятелите, с които пие. Каквото и да прави, сам трябва да отговаря за греховете си пред Бога. - Какви грехове? – изумява се високото момиче и обицата на носа й започва да трепери. – Аз не съм крала, нито съм убивала... Пия рядко, и то само шампанско... Е, пуша... И за това да ида в ада? Тя започва да ридае, склонява глава на рамото на мъжа с шапката. Той явно се ободрява и забравя за важната си среща. - Хайде, хайде – потупва я по гърба, – сега ще уредя всичко. Вади телефона си и се опитва да звънне някъде. Няма връзка и мъжът пак започва да се вълнува. - Трябва да натиснем аварийната спирачка! - подскача той от гениалната си идея. Послушват го, но вагонът продължава да лети в тъмнината и да набира скорост. Жената, която търсеше Катето, изведнъж се успокоява и сяда: - Така! Слушайте, хора! Наистина отиваме в ада. Дъщеря ми ми казваше, че това някога ще се случи, но аз не й вярвах. Тя изчезна, значи наистина пътуваме натам. - Да, и Митко, и Петър бяха вярващи – потвърждават студентите. - Какви са тези глупости? – вика мъжът с шапката, докато притиска към себе плачещото момиче. – Аз съм физик. За какъв ад става дума? Вие имате ли мозък? - Бабичката със забрадката я няма. Тя все се кръстеше, когато навлязохме в гората – тихо казва някой в дъното на вагона. - Някой има ли нещо тежко? – пита лелката, престанала да удря с юмруци по стъклото. Един от студентите й подава петкилограмова гира. Не успяват да разбият стъклото, въпреки че всички опитват. Майката на Катето забелязва с учителски тон: - Това е безполезно. Трябва да помислим какво можем да направим. Така, ето какво имаме: влакът с огромна скорост лети към ада. Не знаем разстоянието дотам, не знаем времето, не знаем силата, която го движи. Какво знаем всъщност? - Можем да предположим, че скоростта е 100 км в час. Какво ни показва това? – пита някой от студентите. - Нищо – отговаря майката на Катето.
– Ето, вие сте физик – обръща се тя към мъжа с шапката. - Отговорете, как може се спре влак, който се движи с такава скорост? - Е, ако отчетем всички фактори... - А може би трябва да се свържем с машиниста? – пита момичето с обицата, като избърсва черните от грима сълзи по синьото си лице. Някой от пътниците натиска копчето за връзка с машиниста. Няма отговор. Момичето пак започва да ридае. Майката на Катето я спира и продължава: - Връзката с машиниста е прекъсната, влакът се движи от някаква сила. Малко време имаме, усещам го. Размърдайте си мозъците! - Глупаци! Бездарници! – изведнъж започва да вика тя. – В моя VІІ в Ангел Иванов мисли по-бързо от вас. А ти защо мълчиш? – обръща се към Алекс. – Откъде знаеш, че отиваме в ада? Ядосаните пътници се обръщат към Алекс. - Знам, приятелят ми ми каза. Всичко е точно: връзката с машиниста е прекъсната. А влакът се движи от силата ... на греха – отговаря той, като усеща, че започва да разбира това, което му е говорил Игор. - Какъв грях? – крещи момичето. – Чий? Кой тук е крадец, убиец? - Тук всички са престъпници – отвръща Алекс. - Очевидно ти си млад алкохолик и хулиган, но аз съм порядъчен човек – възмущава се мъжът с шапката. - Да, порядъчен - намесва се майката на Катето. - На вратовете на порядъчните мъже не висят чужди момичета. Тя се обръща към Алекс и предлага: - Дай да помислим какво можем да направим в нашата ситуация. Засега само ти май я оценяваш вярно. Я си спомни какво още ти е казал приятелят ти, а аз ще се опитам да си спомня думите на Катето. Алекс мисли напрегнато: - Връзката с машиниста в нашата ситуация е връзка с Бога. - Значи трябва да се помолим! – сеща се момичето, от което мъжът с шапката вече се е отдръпнал. – Аз знам една молитва, някога дядо ми ме научи: “Отче наш, Който си на небесата...” Леле, забравих по-нататък – тя пак заридава и търси на чии гърди да се облегне. Мъжете наоколо се отдръпват. - Не! – категорично се намесва майката на Катето – Дъщеря ми ми е казвала,
че трябва да се молим със свои думи. Бог разбира и обикновени думи. Например така: “Скъпи наш Боже!” Или не, по-добре така: “Скъпи наш любящи Боже!” - Какъв любящ? – развиква се някой от студентите – Ей сега ще се разбием! Любящият Бог би ли допуснал десетки хора да умрат така глупаво? - Вие забравихте за силата – казва Алекс. - Каква сила? – реагира физикът, успял да дойде на себе си. - Силата, която движи влака. Това е силата на нашия грях. Спомнете си за всички гадости, които сте извършили през живота си. В настъпилата тишина се чува, че влакът се движи все по-бързо. - Как да спрем тази сила? – пита лелката с чантата, престанала да удря с гирата по стъклото. В главата на Алекс изведнъж започва да се подрежда удивителна мозайка. Фрази от думите на Игор, откъси от библейски истории, заплахи от баба Надя изведнъж придобиват смисъл и се подреждат в нещо добро и радостно: - Тихо! Разбрах! Трябва да признаем пред Бога своите грехове и да Го помолим за прошка. Тогава влакът, който ни кара към ада, ще спре! Връзката с Бога ще стане и няма да загинем! Настъпва пълна тишина. Ритъмът на колелата се слива с ритъма на сърцата на пътниците, които започват да повтарят след Алекс думите на молитвата. Той говори с Бога, а сърцето му тупа по-силно от тътена на влака. И тук загърмява...”Турски марш”. Алекс отваря очи и вижда, че над него стои момиченцето и го дърпа за ръкава, като се опитва да го събуди, а от телефона в джоба му гърми музиката. Натиска копчето и чува гласа на Игор. Момиченцето тръгва с майка си към вратата и маха на Алекс с ръка. Той забелязва на якето й значка с думите: “Мен ме обичат!” - Ало, Алекс, чуваш ли ме? - Чувам! Мен ме обичат, Игор! Бог ме обича! Скача от седалката, прегръща лелката с чантата, стиска ръката на физика и целува по бузата момичето с обицата: - Бог ви обича! Не прекъсвайте връзката си с Него!
години то измъчвало цялото семейство и нищо не можело да се направи. Нито полицията, нито лекарите можели да помогнат на майката и бащата да се отърват от лапите на Дрога. Затова Боги решил да си тръгне от къщи. Вървял дълго и стигнал до една църква. “А може би Бог ще спаси майка ми и баща ми? – помислил си той. – Жалко, че не знам как да се моля. Но всички казват, че Бог е добър. Може би и така ще ме чуе?” И паднал на колене в църквата. Подът бил твърд и студен, но той не го усещал. По бузите му течали сълзи, с треперещи ръце той прикривал лицето си, а устните му шепнели и шепнели за неговата мъка на Този, Който чува всички хора. Чували се ридания и стонове, но Боги не се смущавал, той бил насаме с Бога.
якъде, далеч оттук, живеели братче и сестриче, Богдан и Сузанка. Богдан бил на 12, а Сузанка на 9 години. И двамата били много тъжни за годините си. Живеели бедно и гладно, защото в дома им се било заселило страшно чудовище – Дрога - мръсно, космато, зло. И безжалостно. Не пожалило нито баща им – вече няколко пъти линейка го откарвала в болницата, нито майка им – от половин година тя лежала болна. От Дрога се разнасяла ужасна миризма на ацетон, която съседите не можели да търпят и страшно се карали.
През онази зима преди три години ужасното създание едва не унищожило цялото семейство: всичко изгоряло, докато се приготвяла поредната порция за Дрога. След това вкъщи било много студено, нямало храна и семейството по чудо оцеляло до пролетта. Тогава у дома вече не се намирала дори сол. Златистите коси на Сузанка станали лилави от саждите, тъй като токът отдавна бил изключен и в една чинийка едва мъждукал фитил. Някога, преди много години, когато Боги и Сузи още не били родени, това чудовище пленило родителите им и ето вече 18
Не знаел колко време е минало. Но усетил, че страшното бреме, което го смазвало, започнало да намалява. Накрая останало само нещо като белег, но Боги усещал, че и той скоро ще изчезне. Вместо това бреме се появило едно зелено стръкче – радост. И тя била необяснима, като че ли някой го е погалил по главата, изтрил е сълзите му и му е казал: “Не се бой! Аз съм с теб! Аз те обичам! Виж каква красота съм сътворил за теб!” И наоколо засияли цветовете на дъгата. А може би сиянието идвало от сълзичката, останала на миглите.
Но никакво чудо не се случило. Вкъщи било все така празно и студено. От всички ъгъли надничала приятелката на Дрога – Оскъдицата. Те така измъчили родителите им, че се налагало Богдан и Сузанка да просят хляб от съседите и от добрата леличка във фурната. Баща им събирал остатъци от храна в стола. Само майка им нищо не носела вкъщи - не можела да стане от леглото. Но тя се карала на баща им, казвала му да не краде и децата запомнили, че е по-добре да просиш, отколкото да крадеш. Един прекрасен ден у тях дошли двама мъже. По-високият държал в ръката си чанта, по-ниският някаква книга. Майката помислила, че са наркомани, приятели на мъжа й - и започнала да ги хока. Но децата не се изплашили, напротив, зарадвали се.
Непознатите ги попитали кога за последен път са яли. “Завчера” – отговорил бащата. Мъжете извадили от голямата чанта топъл хляб. Какъв хляб! Истинско чудо! Трошичките се топели в устата като най-вкусен сладолед. Хлябът ухаел толкова хубаво, че децата не можели да спрат да ядат. Тогава гостите започнали да разказват за Бога и за това, че книгата, която са донесли, е по-важна и по-нужна даже от хляба. На корицата пишело Библия. Те разказали, че много отдавна Божият Син е понесъл вместо хората наказанието за техните грехове, като тук влизало и приятелството на майката и бащата с Дрога. Бог обичал всички, и тях също. Не отмъщавал, а обичал и прощавал. Можел да прости и на родителите им.
Но майката негодувала: - Как? Да падна на колене? Никога. Даже пред самия Бог! Тогава Богдан започнал да целува мръсните, покрити с ранички ръце на майка си и да я моли: - Мамо! Към нас винаги са се протягали хиляди черни ръце, а сега се протегна една бяла! Дай заедно да се хванем за нея. Ти не искаше да отидеш при Бога, Той сам дойде при тебе! Застани на колене! Хайде да се молим! Дали защото видяла как мъжете, облечени в чисти, изгладени костюми, покорно коленичили на мръсния под, дали заради молбата на сина си, или заради тъжния поглед на дъщеря си, майката също коленичила, след нея – и бащата. Всички започнали да се молят и да плачат както Богдан тогава, в църквата. Плачел бащата, който трудно превил болните си колене, плачела майката и по мръсните й бузи сълзите прокарали две чисти пътечки, като че ли чист ручей отмил калта.
И станало чудо! Истинско чудо! То продължавало всеки ден. Първо майката се измила – за пръв път от половин година. После станала от леглото и излязла навън. Сготвила супа. Колко вкусно било! И бащата се излекувал от раните си в болницата. В дома им вече се чували смях и песни. Започнали да идват много хора, добри и весели! И всички ги обичали. А най-важното – злото чудовище Дрога избягало от тази къща заедно с Оскъдицата. Какво щастие! В къщата им сега живеел добрият, любящ Господ. Това може да е краят на приказката! Но не е! Тя продължава. В живота на Сузанка и Богдан се появило малкото братче Давид. Беличко и хубаво като Сузанка. И това мъниче никога нямало да разбере за чудовището Дрога и какво вършело то в техния дом. Щяло да знае само, че Бог много го обича.
Думите на Христос към дъщерята на Яир (арам.) (2 Царе 9:4)
Житна култура, основна за Израил (Рут 1 и 2 гл.)
Лагер, бивак
Данъчен чиновник при Соломон (3 Царе 4:6)
Произведение на Макс Лукадо (изд. Нов човек, 1999) Книжнина, литература
Название на древна Гърция
Месец от еврейския календар (Изх. 13:4)
Небесно същество (Исая 6 гл.)
Вярваща от Рим (Римл. 16:12) Цар на Израил (3 Царе 16 гл.)
Горски чифтокопитен бозайник
Много голям страх (Марк 16:8)
Метод на действие, способ
Един от 12-те синове на Яков
Наш дунавски град
Област в северна Италия
Пълководец на Исвостей (Изх. 17-19 гл.)
Украински писател (18951978) Последният стан на Израил преди Синай (Изх. 17-19 гл.)
Син на Симон Киринееца (Марк 15:21) Дърво с ценна дървесина Въртяща се част на електромотор
Главен град на Ликия (Деяния 27:5-6)
Анимационен филм на Стоян Дуков Пособие за рязане на трева (мн. ч.)
Асирийско божество (Амос 5:26)
Национална японска дреха
Приспособление за оране
Жена на Исав (Битие 36:3-4)
Приятел на ап. Павел (2 Тим. 1:16)
Хора с общо потекло
Модел руски въртолети
Дядото на Давид (Рут 4:16-17)
Първата жена
Алкалоидно вещество в чая Авторът на второто Евангелие
Нота
Десетокрак морски рак
Племе на изток от Галаад (1 Лет. 5:10)
Дъщеря на Давид (2 Царе 13 гл.) Название на две книги от Стария Завет, анали
Град на изток от Газа (Бит. 10:19)
Парче хляб от причастието (катол.) Преизподня, шеол Жилещи насекоми Жена на Ламех (Битие 4 гл.) Вълнена мъжка дреха (мн. ч.)
Шахматен термин
Корейска мярка за дължина Противоположната точка на зенита
Горна дреха Италиански композитор (1792-1868) Кореноплодно растение
Потомък на Вениамин (1 Лет. 8:7) Органи на зрението
Фарисей, посетил Христос през нощта (Йоан 3 гл.) Високо място, хълм
Кантон в Швейцария
Държава в Азия
Столицата на Саудитска Арабия
РЕЧНИК: Га, Ка, Ле, Лигурия, Надир
Ниско равно място
Нечестив министър на цар Асуир (Естир 3:1)