Когато Сидхарта Гаутама се сблъсква с човешките страдания, от които баща му го изолира през първите 16 години от неговия живот, той дотолкова е поразен, че това определя дните му по-нататък и голяма част от тях бъдещият Буда посвещава на това да търси начин за избавление на хората от страданието. Мисленето на всеки от нас определя живота ни. И може би фактът, че животът на мнозина е много объркан, се обяснява с обърканото ни мислене. От една страна, сме образовани хора, с естественонаучно мислене. Дори да не ни стигат научните доводи за света около нас, все пак сме убедени, че всичко може да се обясни с науката. От друга, всеки ден четем хороскопи, всеки знае коя зодия е - астрологията у нас е на почит. Съвместяваме несъвместимото. В този брой ще намерите статии за астрологията и науката,
но и за Библията, която не отрича второто и забранява първото. Мнозина може би ще се изненадат от факта, че някои твърдения от Библията хиляди години след написването им стават научни открития. И може би ще се замислят над мнението на учените за астрологията, както и над обяснението на авторитетни богослови какво всъщност тя представлява. Как може да се промени мисленето на даден човек ще разберете от свидетелство на един учен еволюционист, който чрез търсенията си открива несъстоятелността на теорията за еволюцията и избира да вярва, че светът е сътворен от Бога и Иисус Христос е Спасителят на света. Точно Библията е отвесът, според който трябва да мерим мислите си. Ако мирогледът ни се формира от нея, ще сме най-големите реалисти на нашата планета, защото ще разбираме света около нас, смисъла на живота ни и своето бъде-
ще. Бъдеще, което няма нищо общо с нирваната, обяснявана с думите “не” и “няма” (тя не е безкрайно пространство и не е място, където няма нищо, не е този свят и не е онзи; там няма земя, вода, огън и въздух, няма основа, няма продължение...), а е вечен, разумен, преизобилен живот заедно със Създателя на живота и Спасителя на човечеството. Защо да вярваме точно на Библията, а не на някакви други древни и нови писания? Защото тя е Книгата, чиято истинност се потвърждава от откритията на естествените науки, на археологията и от живота на тези, които я приемат като боговдъхновено Писание.
ко в езическо семейство на един от островите в Тихия океан детето се разболее от дизентерия, бащата го води при врачка, която с помощта на палмови листа установява каква магия е предизвикала болестта. След това бащата отива при заклинател, който да развали магията, направена на детето. В този начин на мислене няма място за естествознанието. Връзката между заразяването, протичането на болестта и излекуването й не се отчитат. Заболяването се обяснява със свръхестествена причина и с него се борят чрез магически средства. При нас, европейците, положението е по-различно. Въпреки че не сме изследователи на природата, нашето мислене в много отношения се определя от естествознанието. Всичко, което се случва в света, виждаме в неговите естествени взаимовръзки, за всяко нещо търсим естествената му причина. За християните светът не се ограничава само с природата, но и за нас тя има голямо значение със своите закони. Съзнателно или не ние се опитваме да пригодим към тези закони всичко, което излиза извън техните рамки. Хората, които се отнасят към въпросите на вярата от гледна точка на разума, днес са твърде много, особено
сред младото поколение, което върви в крак със съвременната наука и техника. Затова този актуален проблем за отношението между християнската вяра и естественонаучното мислене изисква разясняване и разрешаване. Ето защо първо ще разгледаме историческото развитие на естествознанието в неговата взаимовръзка с християнската вяра. Вярата в съюз с естествознанието До епохата на Просвещението може да се каже, че християнската вяра в Бога е в съюз с естествознанието. Поточно с натурфилософията, тъй като естествознанието по онова време е тясно свързано с философията. Гръцките философи, преди всичко Платон (който умира през 347 г. пр. Хр.) и неговият ученик Аристотел (умрял през 322 г. пр. Хр.), приписват божествен разум на света, който наричат световен разум. Те наблюдават с изумление закономерните движения на планетите, кръговрата в природата и стигат до извода, че съществува дух, който сам по
себе си се намира в покой, но привежда в движение всичко наоколо, като му придава своите закони. Явно тези философи предполагат, че зад видимия свят с неговите познаваеми закони съществува друг невидим свят, в който се коренят изначалните причини и форми на всичко видимо. Християнски мислители като Алберт Велики (умрял през 1280 г. в Кьолн) и неговият ученик Тома Аквински (умрял през 1274 г.) се опитват да свържат философията на Аристотел с християнското богословие. Според тях съществува естествено познание на Бога, което се придобива чрез познание на света и действащите в него закономерности, и свръхестествено, което се дава чрез божествено откровение. „Битието” на гърците те приравняват с Бога от Библията. Гръцкото познание на природата според тях трябва да съвпада с християнския опит на вярата. Съгласно тяхното учение човек може да достигне една и съща цел по два пътя: това, което постига човешкият разум по пътя на разсъжденията върху
същността на света, се открива на християнската вяра чрез молитвено изучаване на Библията. И вторият вид познание е по-съвършено, защото според Тома Аквински благодатта е тази, която усъвършенства природата, т.е. Божието откровение само води до познаване на природата. По този начин се обединяват две представи за Бога: придобитото чрез Божието откровение посредством Иисус Христос познание за Бога като Отец и постигнатата по пътя на човешкото осмисляне идея за световния разум от гръцката философия. Богът на философите е отъждествен с Бог Отец на Господ Иисус Христос и по този начин християнското богопознание е приравнено с човешкото познание на природата. Такова умозаключение по-късно отмъщава само за себе си. Вярата в Бога в битка срещу естествознанието По-късно в областта на естествознанието се правят неочаквани открития. По-голямата част от господстващите мнения не просто са поставени под съмнение, а са напълно опровергани. Учението за геоцентричното устройство на света е заменено с хелиоцентричен възглед. Николай Коперник (1473-1543) открива, че Слънцето, а не Земята е център на планетната ни система, както се е смятало дотогава. Вярата в Бога, която по онова време не е в противоречие с естествознанието, не може да се съгласи с това откритие. За да запази толкова трудно постигнатото единство между Божието откровение и познанието на природата, официалната Църква отхвърля новите открития на естествознанието. Галилео Галилей, известен италиански учен (1564—1642), два пъти е изправен пред инквизицията, тъй като защитава откритието на Коперник. През 1633 г. Галилей е принуден да се отрече от учението на Коперник. «Тържествено се отричам от твърдението си, че Земята се върти около Слънцето - казва той и според преданието тихо добавя: - И все пак тя се върти!» Позицията на Църквата в борбата й срещу новите открития в естествознанието безусловно се оказва несъстоятелна. Следват множество открития в астрономията и физиката, така че вярата
в Бога, която все още се опира на вече опроверганата натурфилософия, преживява срив след срив. Противоречията между тогавашната Църква с нейното богословие, което почива върху гръцката метафизика, и естествознанието стават все по-остри и в крайна сметка прерастват в непримирима враждебност. Естествознанието в битка срещу вярата в Бога Случва се неизбежното. Естествознанието влиза в битка срещу вярата в Бога, защото тя осъжда новите знания в науката. Птоломеевата картина на света, за която се смята, че не противоречи на вярата в Бога, е опровергана вследствие на изследванията и откритията в областта на естествознанието. А заедно с нея се отхвърля и вярата в Бога. На много хора с естественонаучно мислене, тя се струва също така несъстоятелна, както и старият светоглед. При това „разтрогване на брака” обаче „заедно с водата изхвърлят и бебето”. Именно християнските представители на естествознанието съдействат за категоричното разделение между света на вярата и света на науката. Науката – наляво, вярата – надясно! Светът е разделен на два лагера, границите са очертани. И хората се опитват да ги спазват. Въпросът е само дали тези граници са достоверни.
Естествознанието се учи от грешките на миналото. Изследователите вече искат да бъдат само учени и предоставят философията и богословието на другите. Но това никога не се получава на практика, защото е невъзможно да се отдели природата от единния свят. Ирационалното се възприема като възможно. Отвъдното се отстъпва на богословите като представители на вярата в Бога. Истинските граници в естествознанието още дълго не се определят категорично. Учените продължават да работят над естественонаучната представа за света, според която в края на краищата би трябвало всяко нещо да заеме своето място. Те се стремят да обяснят не само изследваната природа, а и мирозданието като цяло. Това, което е необяснимо и не може да бъде изследвано, се смята за нереално. В богословието границите са очертани твърде рязко. Възниква т.нар. деизъм - светът, както и преди, се разглежда като Божие творение, но за самия Бог в него не остава място. Той повече не се намесва в развитието на природата. Всичко, създадено от Него, е предоставено само на себе си. Както една машина работи независимо от създателя си, така и Бог дава в разпореждане на човека повече или по-малко зависимия от Него свят. Това е напълно задоволи-
телно: може да се покланяш на Бога като Творец на света, без да влизаш в конфликт с естествознанието. Защото науката вече има работа не с Бога, а само с Неговото творение. Мирно съжителство между вярата в Бога и естествознанието Християнската вяра е насочена към Бога, Твореца, Вседържителя на всичко и оттук – с всичко, създадено и поддържано от Него. За християнската вяра не съществува природа, в която няма място за Бога, нито Бог, Който няма достъп до природата. Естествознанието има определени граници - неговата задача е да изследва всичко, което се поддава на изследване. Вярата не познава граници. Тя има достъп както до онова, което може да се изследва, така и до това, което не се поддава на изследване. Отстъплението на богословието от естественонаучната сфера води до тежки последствия. То се отказва от своето право на глас в областта на естествознанието, като му дава пълномощия дори в сфери, които са извън неговите възможности. Например, допуска се, че твърденията в Библията за природните процеси и явления трябва да се смятат за непълноценни, тъй като авторите на библейския текст имат остарял светоглед. В резултат се оказва съмнително всичко, което в Писанието не съответства на данните от естественонаучните изследвания. Всичко, което не се вписва в откритията на новото време, е обявено за несъстоятелно: разказите за чудеса, свидетелствата за раждането и
възкресението, възнесението и второто идване на Христос, за края на света и за предстоящия нов свят, описанието за сътворението на света и човека от първите страници на Библията. И днес все още малцина разбират, че естествознанието не може да даде пълна картина за света, тъй като познанието на цялото мироздание далеч надхвърля неговата сфера, която е само изучаване на природата. И най-великите представители днес открито признават, че макар естествознанието да се опитва да обоснове научно представата си за света, това не му се отдава. Краят на победното шествие на естествознанието Хайнрих Херц през 1887 г. открива електромагнитните вълни. Хелмхолц определя това като най-важното откритие на ХIХ век. С него започва победното шествие на съвременната вълнова физика. При опитите да се разложат атомите на материята на техните съставни части е установено, че най-малките им елементи притежават свойствата на вълни. Невероятно откритие: на материята е присъщ характер на вълни! Камъкът, дървото, всяко твърдо вещество пред очите на изследователите се разкрива във вид на електромагнитни вълни. Атомът представлява комплекс от въл-
ни - облак от електрически и магнитни колебания. Космосът е огромно поле от такива колебания, целият материален свят се състои от вълнови колебания. Макс Планк (1858 - 1947), професор по физика в Берлин и Гьотинген, през 1900 г. поставя началото на т.нар. квантова теория. При наблюдаването на вълновите процеси в атома се оказва, че на енергията е свойствена маса и инерция, т.е. характер на субстанция. Природата отдава своята енергия не чрез постоянно протичащ поток, а на тласъци, не в огромно количество, а на порции. Както регулировчикът на движението дава път само след като се съберат определено количество коли и хора, така функционира и природата със своята енергия. Преди енергията да се освободи и да започне да действа, тя трябва да достигне определено количество – квант. Оттук идва и названието „квантова теория”. Откритието на Херц представя материята като енергия, която се превръща във вълни и образува силово поле. Откритието на Планк издига енергията до равнището на материята. При точно наблюдение тя функционира именно така. Светлината като форма на проявление на енергията е движение на вълни, които се разпространяват в пространството с измерима скорост. От друга страна, светлинният лъч оказва ударно въздействие, ако се сблъска с някакво вещество. Той кара материята да отдава електрони, с него може да се произвежда електрически ток. Следователно светлината се държи като материя, когато се сблъсква с вещество. Твърдото вещество свети, когато е подтикнато към това: светлината и материята имат сходство. Едни и същи елементарни частици функционират ту като вълни, ту като материални частици. Материални частици или вълнови процеси – в зависимост от мястото и характера на наблюдението! Веществото и лъчите се проявяват като две различни форми, в които действа една и съща енергия. Материята е форма на прояв-
ление на енергията. Нейните елементи – атомите – са струпване на енергия в определени места. Енергията пък има маса и по този начин се оказва материя, която може да се измери и да се натрупа, с която може да бъде нанесен удар и да се разруши, например, метал. Но тези процеси никога не могат да бъдат видени едновременно. Възможно е да се наблюдава само една от двете форми на поведение. При един метод на изследване се отчитат само вълните и нищо не говори, че това могат да бъдат и частици. При друг метод се виждат само частици, без какъвто и да било знак, че това могат да бъдат и вълни. За да си представим поведението на енергията като цяло, трябва към очевидните данни мислено да добавим противоположния характер на поведение на наблюдавания обект. Физикът Вернер Хайзенберг (19011976) открива нареченото на негово име „съотношение на неопределеност”. Той установява, че атомът може да бъде наблюдаван само в изменено състояние. Това означава, че не сме в състояние да получим обективна картина на природните процеси. Какъв е атомът сам по себе си, е невъзможно да се установи. За да се определят, например, мястото и траекторията в движението на електрона, той трябва да бъде осветен. Но под влиянието на светлината електроните веднага променят скоростта и положението си. Поставете си следната задача: в рамките на един час се опитайте да контролирате и точно да проследите всичките си мисли. Възможно ли е това? Не! Защото, когато се опитваме да контролираме мислите си, влияем върху тях! Иначе не може да бъде! Тъй като наблюдението над нашите мисли става с помощта пак на тези мисли, то ги променя. По същия начин наблюдението на енергията я променя, тъй като става с помощта на самата енергия. Изследователят знае само как атомът функционира по време на наблюдението и въздействието върху него. Той може да сравни поведението на различните атоми и да направи обобщаващ извод. Във всички случаи обаче той работи с възбудени атоми. В невъзбудено състояние атомът не може да бъде наблюдаван. Затова за естествознанието достъпът към битието на същността е
затворен. Науката знае само това, което става в природата, но не познава нейната същност. Атомите далеч не са така реални, както атомните процеси, твърди Вернер Хайзенберг. Реален в смисъла на класическата физика е само процесът, а не битието. Единствено атомните процеси могат да бъдат наблюдавани, а не битието на атомите. За това битие изследователят може само да предполага или да допуска. По този въпрос естествознанието се оказва в задънена улица – то е неспособно да изследва природата докрай. Атомите трябва все пак да съществуват, щом с тях се случва нещо! Процесът без битие е немислим! Но ако това битие не се поддава на наблюдение, то е отвъд естественонаучното познание. По този начин естествознанието достига предела на възможностите си за познание. Неговото победно шествие свършва, а целта, към която се е стремяло, не е достигната. Надеждата да се обясни и да се изследва всичко в края на краищата рухва. Механизмът на новото време, в рамките на който то очакваше да постигне всеобемащото познание, се оказа несъстоятелен. Естествознанието не може да даде пълна картина дори на природата, какво остава за света, тъй като ядрото на природата, сърцевината на всичко съществуващо остава неиз-
следвана. „Вход забранен!” – е написано на вратата на „работилница” на природата. Изследователят знае, че това, което се поддава на изследване, е предпоследният етап, а към последния той няма достъп. Затова формулата на Хайзенберг е наречена „смъртна присъда на механицизма”. Не всичко в природата може да бъде изследвано и обяснено докрай. Тя не е механизъм, който може да бъде изцяло анализиран и изучен. Естествознанието в скромна позиция Във връзка с това се осъзнава необходимостта в естествознанието да се въведе нова форма на мислене – статистическа вероятност. В даден момент на мястото на изчислената с голяма точност определеност идва относителната честота. Тъй като в милион случаи в определено време и на определено място е установено наличие на електрон в атома, може да се предположи, че той присъства там винаги. Ще дадем един пример за статистическа вероятност. Ако с точни статистически изчисления се докаже, че на Земята в продължение на една година всяка минута умират сто души, може да се предположи, че точно в тази минута умират сто души. Това не е възможно да
се изчисли с пълна точност, но може да се определи вероятността. Така идеята за абсолютна изчислимост в естествознанието не можа да се утвърди. Вместо нея се използва понятието относителна вероятност. Това, което преди се е приемало като безусловно, сега се смята за вероятно, възможно. Мястото на законите заемат правилата. Всеки отделен резултат от изследване, преди да стане достоверен, трябва да бъде потвърден от милиони други резултати. Артър Едингтън, английски астроном и физик, установява нещо удивително: „Думата „невъзможно” изчезва от нашия речник” - пише той. Джеймс Джинс (1877 - 1946), английски математик, обобщава: „Нищо не може да бъде изключено като невъзможно.” Това, което преди се е смятало за невъзможно, сега се разглежда като крайно невероятно. Разбира се, естествознанието, както и преди, се основава на закона за причинно-следствените връзки и по този начин достига изумителни резултати. Хората изстрелват спътник в космоса с точно изчислена орбита, летят до луната, космонавти се срещат в космоса. Но естествознанието не забравя, че законите, по които то работи, в крайна сметка са правила, където може да има и изключения. Ако неговите изчисления понякога не се оправдават, това не се смята за несъстоятелност на природния закон, а само за изключение от правило. вярата в Бога в сферата на настоящото познание за природата
Християнската Църква с право оценява внимателно новите открития в естествознанието, защото съществува опасност да изпадне в зависимост от философии с естественонаучен оттенък. Безспорен е фактът, че с отхвърлянето на механицизма, неверието се лишава от своята естественонаучна опора. Вече е отминало времето, когато неверието е можело да се обоснове с познаването на мирозданието. Този, който днес все още твърди, че неговото естественонаучно мислене не му позволява да вярва в Божието откровение чрез Иисус Христос, може да бъде запитан не са ли остарели неговите „научни” представи. Естествознанието вече не тласка никого към неверие. Мястото за библейските чудеса В хода на историята все има някой, който се поддава на изкушението с помощта на познанието на природата да реабилитира библейските чудеса пред обществото. Безспорно естествознанието със своето твърдение: „Няма нищо невъзможно” дава простор на всевъзможни чудеса, но би било неуместно тук да се отнесат и чудесата от Библията. Много опасно е да се твърди, че при всяко засвидетелствано в Библията чудо е налице едно от възможните изключения от естественонаучните правила. Такива прибързани изводи не водят към християнската вяра и не са пречка за неверието.
Чудесата в Новия Завет се отнасят към друга област и същевременно към друга категория. Те са част от новия свят, който започва от Иисус Христос. Наричат ги „съпътстващи знаци”, т.е. те съпровождат разпространението на благата вест и така се вписват в процеса, при който светът се покорява на Христос. Те са нещо като предвестници на идващото ново творение. За да бъдат обяснени, трябва да се познават законите на новото мироздание. Опитът да се вместят в сегашния природен порядък е изначално погрешен. Чудесата от Стария Завет по своята същност също се отнасят към идващия нов свят. Защото Денят на спасението, който настъпва в деня на Иисусовата смърт на Голгота, е ясно засвидетелстван още в старозаветното време. Историята на израилския народ е така неделимо свързана с откровението на Бога в Иисус Христос, както утринната зора с настъпващия ден. Ето защо библейските чудеса не са остатъци от вчерашния свят, които ние, християните, можем да пренебрегнем, а са предвестници на бъдещия свят, към който вътрешно вече принадлежим. Като знаем това, ще се отнасяме спокойно към надменните разсъждения на хора, които нямат ни най-малка представа за предстоящия нов свят. Настъпването на новия свят Стигнахме до основния проблем в дискусията между естественонаучното мислене и християнската вяра. Това е битка между двата свята – отминаващия и настъпващия, стария и новия. Всички, които искрено изповядват християнската вяра, са част от новото творение. „Ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново” (ІІ Кор. 5:17). Този, който няма жива вяра в Иисус Христос, трудно ще ни разбере. И все пак ще го помолим да обърне внимание на същността в християнския опит и разбирания. Без определен подход към вярата човек едва ли може да осъзнае защо християнският светоглед трябва да взриви хоризонтите на научното познание на природата. „Да бъдеш християнин” според Новия Завет означава „да бъдеш в Христос” – да имаш лична връзка с Иисус Христос, да си воден от Неговия Дух, да
принадлежиш на Неговия свят. Както четем в Новия Завет, новото творение започва с откровението на Бога чрез Иисус Христос. Христос е новият Човек, носител и посредник на новото човешко битие. Той внася Божията същност в човешкото битие. Вечният живот има непреходна същност, която е свойствена и на Бога, тя различава новия човек от стария. Иисус Христос предава Божията същност „на всички, вярващи в Него”. Тоест на всички, които са му се доверили и са в единение с Него, Той може да даде това, което притежава. Така се ражда новото човечество. Чрез Духа Си Христос твори ново сърце у всички, които вярват в Него, които стават едно с Него. Те се учат да мислят и да чувстват, да желаят и да копнеят, да обичат и да се надяват подобно на Него. След смъртта им Той ще преобрази и тяхното тяло: новото сърце ще бъде вложено в нов организъм. Само така човечеството може да постигне съвършенство. В крайна сметка това води към обновяване на цялото творение. „И самото творение ще се освободи от робството на тлението и ще премине в славната свобода на Божиите деца” (Римл. 8:21). Божият характер, който Иисус предава на Неговия народ, ще победи в цялото творение: „Когато това тленното се облече в нетление”. ( I Кор. 15:54) Но ние не се отнасяме презрително към този свят. Възприемаме го такъв, какъвто е, като не забравяме неговата тленност. Знаем, че живеем в преходен свят, за който трябва да бъдем сол, но към който не бива да се привързваме. Ние ползваме това, което той ни дава, но не търсим онова, което не може да ни даде - нашето окончателно умиротворение, - и не го смятаме за своя вечна родина. Преходността на света Светът не е предназначен за вечността. Той е преходен. Само онзи, който го вижда и го възприема така, се отнася към него с цялата необходима сериозност. Който го разглежда като постоянна величина, не разбира неговата същност.
От самото начало, от своето сътворение и по своето предназначение светът е временна величина. Той е сътворен като преходен. Можем също така да кажем, че този свят е създаден за бъдещето. Само не трябва да мислим, че такъв, какъвто е, той има бъдеще. В този вид няма никакво бъдеще. Той е предназначен да бъде преобразен. Дълбоко съм убеден, че природата сама по себе си не може да бъде опозната. Само този, който разглежда света като едно цяло, може да познае природата като част от него. Радвам се, че известните изследователи все повече осъзнават това. Самото заглавие на книгата на Хайзенберг „Част от цяло” е лъч на надежда в това отношение. Тъй като сегашният свят е устроен във връзка с идващия, той няма как да бъде разбран напълно без този бъдещ свят. Само ако познаваш пеперудата, може да изследваш пълноценно гъсеницата. Само този, който вижда идващия свят, е способен по достойнство да оцени преходния. Сътворението и края на света Библейската космология не представя окончателно мироздание. Описаното в книгата Битие 1-2 глава сътворение на света е незавършено. То ще бъде завършено едва след края на световната история, както четем в Откровение 21 и 22 глава, където се говори за нов свят след изчезването на стария. Краят на света не трябва да се отъждествява с крушението на кораб, при което всичко потъва и загива завинаги. Той може по-скоро да се сравни със състоянието на семето в земята, от което израства ново растение. Естествознанието трябва да приеме това положение за края на света, тъй като преходната природа, с чието изследване се занимава науката, носи в себе си начало на непреходното, на вечното. Познанието на природата и християнската вяра Възможно ли е изследователите на природата да се заемат с познанието на
Иисус Христос? Да кажеш „да” на новия свят, разбира се, е невъзможно, без да кажеш да” на Него, на Иисус Христос центъра на новия свят. Христос се явява на света като Създател на цялото Божие творение. Според Библията целият свят от самото начало е устроен от Него: „Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява.” (Кол. 1:17) „Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” (Йоан. 1:3) Така се обяснява и вестта за помирението на света с Бога, която за мнозина е „камък на препъване”. Тъй като всичко е станало чрез Христос, Който е посредник на всичко съществуващо, Той носи отговорност за всичко и може да даде гаранция за него. Като поема отговорността за творението, Божият Син може да гарантира за цялото човечество. „Словото за кръста” не е така антинаучно, както може да ни се стори на пръв поглед. Защо да не говорим за „скъпоценната кръв на Христос”, когато трябва да подчертаем, че Той, като вечен гарант за света, не пожалил собствения Си живот, за да спаси хората от погибел и да ги доведе до целта на тяхното предназначение? С основание можем да запитаме: от каква погибел? Преди всичко от тази, която наричаме тленност и която е свойствена на нашия свят. „Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш” — така звучи присъдата за човека. Ако той се разпадне на атоми и престане да съществува, няма да е човек в библейския смисъл. Именно от тази съдба трябва да бъде предпазен, от това порочно развитие трябва да бъде спасен, защото такъв край противоречи на предназначението и способностите, с които е бил създаден. Да бъдеш човек, означава да си партньор на Бога и така да станеш вечен, славен, подобен на Самия Творец. Естественонаучното мислене и християнската вяра – ако някой не може да ги обедини в едно цяло, ще го помолим да не избягва дискусия с нас, които сме убедени християни. Независимо че мащабите и критериите на естествознанието не му позволяват да стигне до ядрото на християнското благовестие, дискусията с християни все още не е навредила на научността.
мало е време, когато хората са си представяли Земята, заобиколена от всички страни от Великия океан, а небето като твърд купол, върху който са закрепени Слънцето, Луната и звездите. Подобни примитивни представи са изместени от системата на александрийския астроном Клавдий Птоломей (І в. сл. Хр). Според него вселената е с кълбовидна форма и в центъра й е неподвижната Земя, около която се въртят Слънцето, Луната и звездите. Но през ХVІ в. ученият Николай Коперник пише книгата си „За въртенето на небесните сфери”, в която излага ново разбиране за устройството на космоса. Той твърди, че в центъра на нашата планетна система е Слънцето. Земята заедно със съсед-
ните й планети се върти около него. Смяната на деня и нощта Коперник обяснява с въртенето на Земята около собствената й ос. Официалната Католическа църква определя това учение като богохулство и през 1616 г. добавя книгата на Коперник към списъка на забранените книги. Последователите на неговото учение са преследвани и един от тях, италианецът Джордано Бруно, е изгорен на клада от инквизицията на един от шумните площади в Рим. От този момент християнството, а заедно с него и Библията започват да се разглеждат като врагове на науката и знанието. Заблудите на официалната Католическа църква се приписват на Свещеното Писание. Учените започват да възприемат Библията като източник на заблуди и невежество.
Но дали в Библията се казва нещо по тези въпроси? Преди да потърсим отговора, е необходимо да се съгласим с една проста и очевидна истина – че Библията не е учебник по астрономия. Тя не се занимава с научни проблеми. В центъра й са въпросите от духовния свят. Но по нейните страници няколко пъти се споменава за произхода на Земята и видимата вселена. Посочва се например, че Земята е с кълбовидна форма, говори се за „кръга” на въртенето и затова, че планетата ни е „окачена на нищо”. Библията учи, че Божият Син Господ Иисус Христос преди свършека на света ще дойде за втори път на Земята и ще вземе „Своите” и че това възнасяне, или „грабване”, на вярващите ще стане изведнъж, „в
един миг” (I Кор. 15:52). Христос предрича, че Второто Му пришествие и възнасянето на Църквата ще завари вярващите в различно време на денонощието: „Казвам ви, в онази нощ двама ще бъдат на едно легло; единият ще бъде взет, другият ще бъде оставен. Две жени ще мелят заедно: едната ще бъде взета, а другата ще бъде оставена. Двама ще бъдат на нива; единият ще бъде взет, а другият ще бъде оставен” (Лука 17:34-36). Явно възнасянето на Църквата ще завари едни през нощта, в „леглото”, други вечерта, когато жените обикновено мелят зърното, а трети – през деня, „на полето”. Как е възможно това събитие да стане „в един миг”, и то в различно време от денонощието? С тези думи Господ Иисус Христос, Който знае всички тайни на мирозданието, ни открива истина, която става достояние на науката няколко века по-късно, защото само на кълбообразната Земя е възможно в един и същ момент хората да живеят в различно време от денонощието. На всички е извес-
ки термини и закономерности, когато е писал за „кръга на земята”? Възможно е хората по онова време да са знаели, че Земята се върти около Слънцето, но също така е възможно пророкът да е писал под вдъхновението на Светия Дух, без сам да знае какви велики тайни на мирозданието Бог открива чрез него. Във всеки случай едва ли ще сгрешим, ако поставим пр. Исая, който живее през VIII в. пр. Хр., над мъдреците от древния свят: Питагор (VI в. пр. Хр.) и Аристотел (IV в. пр. Хр.), които споменават кълбовидната форма на Земята, и Аристарх Самоски (III в. пр. Хр.), който предполага, че тя се върти около Слънцето. Многострадалният Йов (26:7) казва за Бога: „Простира севера вър-
тно, че когато в Централен Сибир е ден, по Атлантическото крайбрежие в Америка е нощ, на Аляска е вечер, а в противоположния край на планетата е сутрин. Пророк Исая казва: „И така, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него?... Не знаете ли? Не сте ли чули? Не ви ли е било известено отначало? От основаването на Земята не сте ли разбрали? Той е Онзи, Който седи над КРЪГА НА ЗЕМЯТА, пред Когото жителите й са като скакалци” (40:18-22). За какъв „кръг на земята” говори Исая? „Бог седи над кръга на земята.” Ако изхождаме от учението на Библията, че Бог пребъдва отвъд Земята, отвъд пределите на вселената, става ясно, какъв кръг се има предвид. Запознат ли е бил пр. Исая с всички съвременни астрономичес-
ху празния простор; окачва земята на нищо.” Първата половина на стиха говори за някаква неизвестна все още истина, която в бъдещето човечеството ще открие и тя ще бъде още едно доказателство за боговдъхновеността на Писанието. Във втората част на стиха става дума за потвърдени от науката факти. Библията не говори за три кита, за стълбове или за герой като Херкулес, който държи Земята на раменете си. В Свещеното Писание се казва конкретно: Бог окачва „земята на нищо”. Според богословите и археолозите книгата Йов най-вероятно е написана около 1520 г. пр. Хр. Помислете за този период – за времето, което ни разделя от автора на книгата Йов! Петнадесет века преди раждането на Христос и двадесет века след това. Тридесет и пет века!
Сигурно ще попитате откъде човек, живял преди 3500 години, може да знае това? Как да възприемаме неговото твърдение - като постижение на тогавашната наука или като Божие откровение? Ние, вярващите, го приемаме като Божие откровение. Библията в това отношение изпреварва науката с 35 века. Невежа е онзи, който разглежда Свещеното Писание като остаряла книга, разсадник на суеверия и заблуди. Критиците на Библията са хора, които не я познават и е възможно никога да не са я държали в ръце. Те критикуват Свещеният текст голословно, без да посочват конкретни пасажи, които искат да опровергаят. По-скоро й приписват твърдения, които тя не съдържа. Защо Библията отделя малко внимание на мирозданието? Защото всичко това е временно. Бог е създал Земята, небето, вселената и всичко, което я изпълва, във връзка с плана за спасението. Този Божи план се изпълнява неотклонно и неизменно и когато настъпи краят, „небето ще премине с бучене”, „стихиите нажежени ще се разпаднат”, „а земята и какво се е вършело по нея ще изчезне” (II Пет. 3:10). Тогава Бог ще създаде ново небе и нова земя, в която ще обитава само правдата. Ние, вярващите, очакваме този момент.
Археологията изучава историята на човечеството чрез останки от древните култури, намерени в земните пластове. Нека видим какъв отговор дава тази наука на въпроса за достоверността на библейския разказ. Някои хора се съмняват в истинността на библейските свидетелства за потопа (Бит. 6-9 гл). Археолозите са открили множество плочки с разкази за потопа. За него се говори в древните писания на халдейци, китайци, мексиканци, гърци, египтяни, финикийци. А при много народи, които не са притежавали писменост, историята за потопа се предава устно. В Германия д-р Йоханес Рием изучава подробно разкази за потопа при много народи и публикува анализа си в книга. В предговора той пише: «Между всички
разкази сред различните народи найразпространен е разказът за потопа.» Д-р Рихард Андре, друг немски учен, събира 88 различни разкази за потопа: 20 от Азия, 5 от Европа, 7 от Африка, 10 от Австралия, 46 от народите на Америка. Той обобщава: “Тези разкази са различни, но имат три общи черти: 1. Всички свидетелстват, че е имало потоп, който е унищожил човечеството. 2. Всички потвърждават, че хората са се спасили с “ковчег”. 3. Всички разказват, че само едно семейство е било спасено.” Археологическа експедиция под ръководство на А. X. Лаярд извършва разкопки в Ниневия между 1845–1847 г. и открива останки от един от дворците на Сенахирим. Лаярд предоставя много от материалите на Британския музей. Камарата на общините отделя 3 000 лири за музея и експедицията на Лаярд продължава. В периода 1849-1851 г. той проучва друг дворец на Сенахирим и дворец на Ашурбанипал. Отново много от находките са пренесени в Британския музей. След няколко десетилетия Джордж Смит, млад чиновник от музея, запознат с клинообразното писмо, забелязва фрагмент от плочка, върху която е написано: «Корабът спря на планината Нисир. Аз изпратих гълъба и той тръгна. Гълъбът полетя и се върна, и не намери място за покой.» Смит е поразен от сходството на тези думи с историята на потопа в Битие. Той започва да търси другата половина
от плочката. Междувременно намира две други плочки, които също разказват за потопа. Той обявява това откритие на 30 декември 1872 г. пред Библейското археологическо общество в Лондон. Съобщението му е сензационно за учените, а и за цялото общество. Дотогава е известен само вавилонският разказ за потопа, описан от историка Берос, съвременник на Александър Македонски. Изследователите предполагат, че Берос е заимствал историята за потопа от евреите, откарани в плен във Вавилон. Но се оказва, че има описание на потопа, което е по-древно от времето на плена и е сходно до най-дребните детайли с библейския разказ. След това откритие собственикът на лондонския вестник «Дейли Телеграф» дава на Джордж Смит 1 000 лири с поръчение да отиде в Ниневия и да търси други фрагменти от плочки, за да допълни този асирийски разказ за потопа. Смит прави археологически разкопки там през 1873 г. Трудът му се увенчава с удивително откритие. Той намира голяма библиотека (30 000 плочки и свитъци), която е принадлежала на цар Ашурбанипал (668–626 г. пр. Хр.). Това е последният велик владетел на Асирия. Смит предава
материалите в Британския музей. Това откритие дава тласък в развитието на археологията. Смит предприема още три експедиции. По време на последната, на 19 август 1875 г., умира от треска. Сред намерените плочки има и такива, които съдържат описание на потопа. Според една от тях цялото човечество е загинало от потоп. Казва се, че причината е техният грях, но се изключват хората, които са се скрили в кораба на Фитутроф. Само този кораб е бил спасен заедно с хората и животните в него. Фитутроф е халдейският Ной. Надписът разказва, че потопът е продъжил 7 дни и когато е свършил, три птици от кораба – гарван, лястовица и гълъб - са били пуснати, за да се разбере има ли суша на земята. Обърнете внимание колко сходни са халдейското и библейското описание. В друга плочка от библиотеката на Асшурбанипал, която е регистрирана в Британския музей под № 3375, се разказва, че на един съвет боговете решили да пратят на земята потоп и помолили Каритадр да направи голям кораб за себе си, за семейството си и за животните. Когато корабът бил готов, те влезли в него и затворили вратата. Веднага след това започнал потопът, който унищожил цялото човечество. Върху други 12 плочки е записана епическа поема, която разказва за Гилгамеш. Поемата се състои от 3 000 реда и е запазена в клинопис много по-рано от книгата Битие. В 132 и 133 ред от тази поема се казва: Аз погледнах над водите и беше тишина, и цялото човечество се върна на земята.
И тук се откроява несъмненото сходство с библейския разказ: подготовката на ковчега, потопът, унищожението на хората, съхранението на живота, корабът спира на планина, изпращат се птиците, за да се разбере има ли вече суша, принася се благодарствена жертва, тази жертва е приета и е дадено обещание, че друг такъв потоп няма да има. А ето какво пише за потопа Берос: „По време на господството на Ксисутрос, десетия вавилонски цар, е имало голям потоп. Преди потопа бог Кронос обявява на царя насън, че в петнадесетия ден на месеца дайснос всички хора ще загинат от потоп. Казва му да си направят кораб и царят да влезе в него с цялото си семейство и приятелите си, да приготовят храна и питие, да накарат дивите животни и птиците също да влязат… Ксисутрос изпълнява тези думи и построява кораб… Събира всичко, което му е заповядано, и го натоварва на кораба. И потопът започва…” Съгласно този разказ корабът е спрял на една планина в Армения. В статия от в. „Бъфало куриер експрес” четем, че експедицията на Дан и Джинджър в Мексико е намерила древно описание на потопа от народа на маите. Някои детайли в този разказ са фантастични, но основните елементи имат връзка с библейското описание: при потопа водата покрива цялата земя, унищожава хората и животните, един човек е спасен със своето семейство на кораб, заедно с животни и птици, в края на потопа той пуска птиците. Разкази за потопа са запазени от древните жители на Судан, Африка, Суматра, Борнео, Полинезия, Нова Гвинея, също и от китайците, индийците, египтяните и гърците. Тези описания се съхраняват в различни музеи. Несъмнено библейското свидетелство за потопа се потвърждава от разкопките на археолозите.Три групи учени в Месопотамия през 1929 г. също откриват важен документален материал, който потвърждава, че в далечното минало е имало потоп, погубил цялата цивилизация.
Археологическа експедиция под ръководство на К. Ленард Ули прави разкопки в древния град Ур Халдейски. На дълбочина 20 метра изследователите откриват пласт от кал с дебелина три метра. В него няма никакви следи от цивилизация. Над и под този пласт има останки от оръдия на труда и различни вещи. По думите на д-р Ули: „Това е било велика катастрофа, непредвидена, страшна, прекъснала хода на историята!” Друга експедиция прави разкопки в град Фара. Ръководи я д-р Шмит от университета в Пенсилвания. Град Фара се намира на 75 км от долината на р. Ефрат. Предполага се, че Ной е живял и е строил ковчега тук. Тази експедиция също намира пласт от кал – жълтеникава пръст и пясък. Под него са открити въглища и пепел, украшения, съдове, цилиндрични печати, домашни вещи. Всички факти говорят, че местните жители са били сполетени от голямо бедствие и са избягали в паника, като са изоставили цялата си покъщнина. Откритите доказателства, като се започне от митологията и се завърши с резултатите от изследванията чрез най-съвременни методи за датиране на клинописните плочки и други предмети, потвърждават все повече, че потопът е исторически факт. Това, което се е отричало в продължение на няколко века с цел да се компрометира Библията, днес се потвърждава. Несъмнено библейските свидетелства са достоверни и правдиви – нещо, което признават все повече учени по целия свят.
тази тема. За съжаление тогава нямах знания за креационизма и не можех да отговоря на въпроса им какво бих поставил на мястото на еволюцията. Цялото разбиране за еволюцията по това време се основаваше върху теорията и предположенията на Чарлз Дарвин. Когато прочетох неговия труд „Произход на видовете” осъзнах колко ограничени са неговите доводи и че теорията му се гради върху хипотези без доказателства. В началото на
Това е основният избор, пред който се изправят всички младежи, обучавани в държавните училища. Еволюцията в една от няколкото й форми се преподава като установен факт и в Англия еволюционистите отчаяно се борят креационизмът да не се преподава в училище. Нито еволюцията, нито креационизмът могат да бъдат доказани чрез научни изследвания. Те могат само да бъдат приети като факт, следователно и двете убеждения са религиозни по същността си, а не научни. Ученият еволюционист и ученият креационист изучават едни и същи данни, различни са само техните заключения. Предположенията и на двамата се основават върху вярванията им, на еволюциониста - че няма Бог, на креациониста – че Бог съществува. На еволюциониста – че животът е възникнал случайно, на креациониста – че Бог е сътворил живота. Очевидно е, че и двете убеждения не могат да бъдат верни едновременно. Ето защо някои правят опити да смекчат тяхната позиция, като полагат усилия да ги свържат и да оформят някакво междинно становище. Но можем ли да вярваме на някого само защото умее ясно да показва, че е високоинтелигентен и
има много познания? Трябва да признаем, че и високоинтелигентният човек може да се заблуждава и не е непогрешим. Тъй като се занимавах с наука и бях убеден еволюционист, започнах да задавам въпроси (както би трябвало да постъпва всеки добър учен), за да установя фактите, които стоят в основата на еволюционната теория. Бях поразен, когато открих, че няма твърди доказателства, че еволюцията се е случила и продължава, нито има неоспорими свидетелства откога точно съществува земята. Също така разбрах, че тези, които ми преподаваха и ме изпитваха, бяха неспособни да предоставят необходимите убедителни доказателства за онова, на което ме обучаваха и което очакваха да възпроизведа в моите изследвания. Освен това с времето установих, че има две различни групи еволюционисти. Едните бяха много ядосани, когато задавах въпроси, на които не можеха да отговорят, а другите отхвърляха въпросите ми, защото ги определяха като наивни. Срещнах само двама еволюционисти, готови да обсъждат
всяка глава той излага едно предположение и до края на главата разсъждава върху него. В заключение обобщава, че е доказал становището си, а следващата глава изгражда върху това “доказателство”. Но очевидно не борави с никакви научни факти. Тогава се замислих над въпроса за „естествения подбор” т.е. оцеляване на най-приспособените. Несъмнено – ужасяващ подход. Силните унищожават слабите. По-интелигентният измества човека с по-слабо развит ум. Жестока смърт е жребият на тези, които еволюцията определя като по-маловажни в битката за оцеляване. Това не само противоречеше на картината, която виждах около себе си - изобилие от красота, всяко животно и растение има своето място в цялата схема на живота, - и даваше основание да се развива т.нар. евгеника (наука, чиято цел е да се подобряват качествата на човешката раса чрез специален подбор, както и да се преследват хора, смятани за по-низши по скалата на еволюцията). Евгениката произлиза от теорията за еволюцията, и Хитлер избива евреите, тъй като
е убеден, че не са пълноценни човешки същества. Сталин преследва и убива тези, които не харесва, и десетки хиляди части от телата на австралийските аборигени може да се видят в различни части на света като музейни експонати. Много от тях са избивани с цел учените да изследват техните черепи или мозъци. И всичко това - в името на Дарвиновата еволюция! Неодарвинизмът се зароди по същото време и тъй като живеех в област от Англия, която е богата на вкаменелости, събирах много останки и се срещах със специалисти, които очаквах да ми помогнат за разпознаването и датирането им. Те бяха прекарали по-голямата част от живота си в изучаване на конкретни части от тези вкаменелости, но не можеха да отговорят на моя по-голям въпрос за произхода на различните форми на живот. Тогава се обърнах към по-ранни автори като Лайъл, който пише книгата „Принципите на геологията”, оказала голямо влияние върху Дарвин. Там Лайъл твърди, че земята е на милиони години. После разбрах, че авторът всъщност е адвокат, който се е занимавал с право за кратко и не е имал образование по геология – бил е пълен дилетант в тази област. А Дарвин се оказа провалил се
действителност развитието на човешкия ембрион в утробата не повтаря стадиите на развитие, през които според еволюционистите човекът е преминал от случайното развитие на живота до пълното му оформяне като homo sapiens. Разбрах, че са ми преподавали лъжи. Никой не беше способен да обясни как химичните елементи са се превърнали в живи организми, нито да обоснове конкретно прехода между човекоподобните маймуни (шимпанзетата) и човека (само 200 гена са различни при човека). Докато изследвах тези теории, открих, че всички факти на практика са доказателства срещу еволюцията. За съжаление се оказа, че има и християни, които заемат компромисна позиция, като се стараят да пригодят към своята теория дългия период от време, необходим за разгръщането на еволюцията. Сякаш този “дълъг период” е доказан факт. Така се сблъсках с „теорията за промеждутъка”, предложена от Дж. Дарби и други автори в Англия. Според нея съществува явен промеждутък от време, делящ събитията от ст. 1 и ст. 2 в Бит. 1 гл. За да се избегне това, в някои преводи ст. 2 гласи: „земята стана неустроена и пуста...”. Но еврейската дума, използвана тук (хав йав] е от корен с основно значение “съществувам, съм”. Няма и намек
богослов със склонност към изкуството, но в крайна сметка избрал да бъде нещо като натуралист. Капитанът на “Бийгъл”, кораба, на който Дарвин плава до островите Галапагос, в дневниците си не пише особено ласкаво за неговите способности. Покъсно, за мое учудване, разбрах че Дарвин е плагиатствал повечето от теориите си, и то много от тях - от своя дядо. Но това, което най-много ме изненада, беше че в неговите разработки животните и растенията се явяваха напълно формирани и никъде не беше открита вкаменелост на преходна форма. Дори да се намекваше, че такива преходни форми ще бъдат предоставени при по-нататъшните изследвания, тези обещания оставаха неизпълнени. И днес нищо не се е променило. Никъде в света не може да се намери пълна геологическа редица, и т. нар. вдлъбнатини с наченки на хриле в човешкия ембрион всъщност са просто гънки, които по-късно се развиват като различните части на челюстта. В
за „ставам”, затова най-добрият превод е „земята беше неустроена и пуста”. Това не е единствената причина да се отхвърли тази теория, въпреки че е напълно достатъчна за отхвърлянето й. Още по-сериозен недостатък на теорията за промеждутъка е, че тя отрича на практика много библейски твърдения. Ако Земята е била образувана първоначално и после е трябвало да бъде разрушена от Бога, това означава, че е имало смърт преди грехопадението на Адам. А и Бог едва ли би оценил делото Си като “твърде добро”, ако то включваше смърт и разрушение, както е според теорията за промеждутъка. Има още няколко теории, които защитават дългия период от време – разбирането, че думата „ден” може да означава много по-дълъг отрязък, отколкото 24 часа (например теориите за дългата епоха и за теистичната еволюция). Еврейската дума за “ден” тук е „йом” и някои изследователи отбелязват, че на други места в Писанието „йом” се използва за периоди от време, различни от 24 часа. Това е вярно, и тук може да се посочат много примери. Но не един
и двама тълкуватели на еврейския текст и специалисти по еврейски твърдят, че тук, когато е употребена за първи път в Писанието, думата има буквален смисъл. Довод в полза на това разбиране са и употребените заедно с нея числителни – “ден първи, втори...” А на седмия ден Бог си почива. Така пред нас е седмица от седем дни, едва ли тук става дума за седмица от дълги векове. Бог благославя седмия ден и го отделя, което и ние като християни трябва да правим – този ден да посвещаваме на Бога. За да е още по-ясно, ни се казва, че във всеки от тези дни има „вечер и сутрин”. На еврейски това представлява студената и топлата част от деня, като е спазен еврейският обичай – денонощието започва от студената част (от залеза) и следва топлата (от изгрева). Могат да се посочат още много подобни теории – например за “накъсаната” еволюция, т.е. еволюция, която няколко пъти прекъсва и продължава отново (на проф. Дж. Гулд) или за „семената от космоса”. Но тук няма да се спираме на тях. Интересна е теорията на проф. Майкъл Бехе за „интелигентния дизайн” (“разумно сътворения свят”). Съгласен съм, че навсякъде се откриват а) вкаменелости от напълно оформени и изведнъж възникнали организми (б) тези вкаменелости са разумно устроени. Бехе обаче не признава че там, където има разумно устройство, трябва да има и разум, който твори, т.е. Творец. Така според теорията за “неразчленимата сложност” окото трябва да е напълно формирано с всички частици и клетки в него (около 160 милиона фотоклетки), с кръвта и мускулите, които са му необходими, с нервните разклонения, които го свързват с мозъка, да са налице и да функционират нормално всички нужни за него части от мозъка, за да възникне
мен, след това поглеждам Ян. Докато разбърква кафето си, с кратък въпрос той обобщава провала на плановете и надеждите си: - Какъв е смисълът във всичко това? Кое е най-основното? Обяснете ми. И нека говорим по същество, за най-важното. Покажете ми същността. Въпросът увисна във въздуха. Мълчаливо гледам момчето. Какво да му кажа? Бих могъл да му разкажа за църквата, за учението или да му прочета нещо от класиката за такива случаи - като двадесет и втори Псалм: „Господ е Пастир мой...” Но
скам да разбера в какво е същността. Провинциален ирландски говор. Тъмни, бездънни очи. Искрен поглед. - Само не ми говорете за религията. Това ми е добре познато. И, моля ви, без богословие. Имам научна степен. Нека говорим за същността, става ли? Покажи ми същността. Момчето се казва Ян. Учи в канадски университет. Благодарение на някои събития той разбира, че
съм християнин, а аз разбирам, че също е искал да стане християнин, но се е разочаровал. - Израснах сред вярващи - ми разказва той. – Исках да посветя живота си на служение. Посещавах пълния курс от лекции: богословие, езици, екзегетика. Но понататък не ми провървя. Нещо не проработи. Някъде там, вътре - сериозно продължава той, - поне така ми се струва. Слушам, без да вдигам поглед от чашата кафе, която стои пред
всичко това в момента изглежда неподходящо. Може би някакви мисли за молитвата, може би Златното правило от Мат. 7:12? Не, Ян очаква от мен нещо наистина съкровено – нужна му е сърцевината. Нека за момент спрем и се вслушаме. Чувате ли въпроса му? Усещате ли цялата горчивина на неговото разочарование? „Не ми говорете за религията - ме моли той. – Покажете ми същността.” А каква е същността? В Библията, която съдържа повече от хиляда страници, кое е найважното? Сред множество предписания и съвети, където е записано какво може и какво не, кое е найсъщественото? Кое е най-необходимото, без което е невъзможно да съществуваме? Старият Завет? Новият? Благодатта? Спасението?
Какво бихте казали на Ян? Може би ще започнете да му разказвате за греховността на света и за светостта на небето? Ще се сетите за Йоан 3:16 или за Деяния 2:38, а може би бихте му прочели 13 глава от Първото послание към коринтяните? Какво бихте отговорили на Ян? Къде е същността? Напълно е възможно вие също да сте търсили отговор на този въпрос. И като странствате по пътечките на религията и вярата, сигурно ви се е случвало много почесто, отколкото бихте искали, да се намерите пред пресъхнал кладенец. Когато думите на молитвата не намират отклик във вашата душа. Целите ви се оказват нереални и християнството ви изглежда като хроника, изопачена с изобилие от крайности и фалшиви ноти.
15 глава на Първото послание към коринтяните: «Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според Писанията.» «Първо» – казва той. Четем по-нататък: «Че беше погребан; че беше възкресен на третия ден според Писанията; и че се яви на Кифа, после на дванадесетте.» Ето го! Много просто. Иисус е разпънат, погребан и е възкръснал. Учудвате ли се? Не? Същността е Неговата смърт. Нищо повече! Разпятието. В хода на цялата човешка история този излъчващ блясък брилянт привлича непреодолимо. Неговата трагедия води към
Нима не съществува друго? Служби в събота и неделя, песни, десятък, златни кръстове, официални костюми, величествен хор, Библии в кожени калъфи. Да, всичко това е прекрасно, но... къде е онова, главното, коя е причината за всичко това? Разбърквам моето кафе, а Ян своето. Отговорът не идва. Всички стихове, които знам наизуст, не са подходящи за този момент. Готовите отговори биха звучали неубедително. Обаче днес, след като изминаха много години, знам какво бих могъл да споделя с него. Замислете се над думите на апостол Павел от
себе си всички страдащи. Неговият парадокс обезсилва циниците. Неговата надежда зове всички търсещи. Според апостол Павел именно разпятието, кръстът е най-главното, най-важното. И наистина, какво е това Инструмент за убиване! Какво ли не се е случвало с него през историята на човечеството! Кръстът се е боготворял и е бил презиран, бил е покриван със злато, горял е в огъня, носил се е на гърдите, до сърцето и е бил изхвърлян. Какво ли не се е случвало с него, само едно не е ставало - никой не е минавал покрай него равнодушно. Не. Такава възможност кръстът просто не оставя. Опитайте да не го забележите, когато на дървото е приковано едно от най-невероятните обръщения към човечеството. Разпънатият на него дърводелец твърди, че е
Бог, слязъл на земята. Свят! Вечен! Победител над смъртта! Не е удивително, че ап. Павел го нарича „самата същност на благовестието”. Защото изводът, който следва, звучи достатъчно отрезвяващо: ако тази вест е истина, това е повратната точка в историята на човечеството; ако е лъжа, това е една от най-големите заблуди. Именно така кръстът става това, което е – смисълът на всичко. И ако имах възможност да срещна още веднъж Ян, непременно бих му разказал това. Бих му разказал за трагедията, станала през онзи пролетен ден, когато жилото на смъртта е изтръгнато и милостта е заплатила нашите дългове. Бих му разказал за смущението на Петър, за нерешителността на Пилат, за предаността на Йоан. Бихме прочели заедно с него как в тъмната градина било взето нелеко решение и за гробницата, озарена със сиянието на възкресението. Бихме поговорили за последните думи, които произнася Месия, принесъл Себе Си в жертва. И накрая бихме се вгледали повнимателно в самия Месия. Юдеинът, чиято смърт е променила света и чието влияние е толкова голямо, че не може да се сравни с никое друго.Не е чудно, че го наричат Спасител. Може да се окаже, че за читателите отговорът на въпроса, над който се мъчеше Ян, отдавна е известен. Това означава, че вече сте мислили върху учението за кръста. Продължавайте да разсъждавате.
Най-разпространената днес методика за предсказване на бъдещето е астрологията. Не обръщайте внимание на сложните таблици и изчисления за разположението на звездите, с които парадират астролозите – това са обикновени астрономически изчисления и в тях няма никакви чудеса.1 По принцип същността на астрологията е доста проста. Смята се, че в момента на раждането си човекът е център на магически кръг, образуван от звезди и планети. Взаимното разположение на небесните тела определя неговия характер и влияе върху съдбата му. Разшифроването на небесната “дислокация” се нарича хороскоп.
Днес астролозите обичат да убеждават опонентите си, като се позовават на науката, че космосът наистина влияе върху земята – с магнитните полета и вълни, със силата на притеглянето. Но тези влияния отдавна са изучени и нямат никаква връзка с астрологичната “мъдрост”. Нека се запитаме защо астрологията е избрала за “момента на истината” именно раждането на човека, а не зачеването му? Щом става дума за формиране на вродените черти от характера и по-нататъшната съдба на човека, това се случва точно когато генетичният набор на майката и на бащата се сливат2. Но за астролозите не е изгодно да вземат зачеването за начална точка на изчисленията си по една тривиална причина – просто датата му (за разлика от раждането) обикновено не се знае със сигурност. Така предсказателите се самоизбавят от “професионални” затруднения. Друга причина за съмнителността на астрологията е забелязал още Галилей. В едно от писмата си ученият язвително пита дали преди той да открие спътниците на Юпитер, те по някакъв начин са влияели върху съдбите на хората? Известно е, че класическата астроно-
мия борави само със Слънцето, Луната и пет известни тогава планети: Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Когато откриват още три планети, най-сръчните предсказатели намират “работа” и за тях, но тогава изниква въпросът, как да се защити авторитетът на астролозите в миналото и изобщо на древната традиция в астрологията. Дали те са грешали тогава, или ни лъжат сега?3 През 1981 г. римският вестник “Паезе сера” публикува дискусия между астролози и астрономи, в хода на която учените поставят пред предсказателите още един интересен въпрос: “Как се прави хороскоп на хора, родени до Полярния
кръг?” Всъщност в продължение на много месеци в небето над хората там липсват традиционните астрологични планети (те се намират под линията на хоризонта). Тогава родените в най-северните райони на земята би трябвало да са лишени от черти на характера си и от своята съдба. Тази дилема така и остана без разумен отговор от страна на астролозите. Известно е, че астрологията се основава върху древния принцип на симпатията или подобието, открит според легендата от самия Хермес Трисмегист – “бащата” на всички “тайни учения” на Запада. Принципът може да се обобщи така: “Това,
което е горе, е подобно на това, което е долу.” Светът на небесните светила е макрокосмос и събитията “горе” по аналогия отекват като събития “долу”. В астрологията принципът на подобието е доведен до абсурд: спомнете си как названията на зодиакалните съзвездия се тълкуват буквално в хороскопите. Ракът е интровертен и неуверен, Телецът е настойчив и упорит, Лъвът е тщеславен и величествен, Везните се стремят към хармония, Скорпионът е жесток. Но съзвездията не са картини на Репин върху небето, а само няколко звезди, групирани за удобство, които първите наблюдатели оприличават с някои реални предмети. Тогава, ако на тези първи наблюдатели Скорпионът беше наподобил овца или слон, ходът на астрологията щеше да бъде съвсем друг. 1 Когато телевизионният водещ заявява, че ,,днес според астрологичния календар е найкраткият ден и най-дългата нощ”, а астрологът ,,насрочва” за утре слънчево затъмнение, ми се иска да изкрещя: ,,Хора, какво общо има това с астрологията? Това са резултати от научни изчисления, направени от астрономи. Покажете ми астролога, който може сам да изчисли поне продължителността на деня, да не говорим за обстоятелствата около лунното затъмнение! Хора, нима мислите, че щом астрологът е успял да прочете в астрономическия календар за утрешното затъмнение, той също така лесно ще разтълкува книгата на вашата съдба?”
А заченатите в един и същ ден хора като обикновено се раждат в различни дни под влияние на едни или други фактори. Понякога разликата достига няколко месеца. 2
3 И изобщо астрологическата традиция вече отдавна “изостава” от звездното небе. Астрономът В. Сурдин пише: “...положението на зодиакалните знаци е изместено спрямо съзвездията приблизително с 30 градуса, т.е. с едно съзведие. Причината е, че каноничните правила на астрологията са установени преди две хилядолетия в съчиненията на древногръцките учени. Оттогава, тъй като земната ос се измества спрямо плоскостта на Слънчевата система (прецесия), системата на небесните координати се измества по отношение на звездите. Ето защо сега, когато Слънцето се намира в съзвездието Телец, астролозите смятат, че то е в знака на Близнаците.”
За Божия град. 5 кн. 2 гл. Какво разбира човек под „съдба”? Когато хората чуят тази дума, съгласно обичайната й употреба я разбират като влияние на конкретното разположение на звездите в момента, когато някой е роден или заченат. Едни възприемат това влияние като независещо от волята на Бога, а според други то се основава именно на нея. Не само хората, които изповядват истинната религия, но дори и почитащите измамни богове трябва да изпитват справедливо отвращение към тези, които смятат, че звездите определят независимо от Божията воля какво ще правим, какви блага ще имаме и какви бедствия ще преживеем. Защото до какъв друг извод ни води това мнение, освен че не трябва да почитаме и да се покланяме на абсолютно никакъв бог? Впрочем нашето разсъждение по-нататък е насочено не против подобни хора, а срещу онези, които, за да защитят измислените богове, се отнасят враждебно към християнската религия. Хората, които поставят положението на звездите в зависимост от Божията воля и смятат, че тъкмо то определя до някаква степен кой какъв ще стане и какво ще му се случи – добро или лошо, – ако мислят, че висшата божествена власт е дала на звездите такива права, че да диктуват човешката съдба според своята добра воля, нанасят велико оскърбление на небето. Защото според техните представи излиза, че в най-светлия небесен сенат и в най-блестящата небесна курия се постановява да се извършват и злодеяния. Ако някакъв земен град заповяда нещо подобно, човешкият род би взел решение да го разруши. А и какво място се дава на Божия съд по отношение на човешките дела, на които се предава някаква небесна необходимост, когато Господ е Господ същевременно и на звездите и на хората? Ако пък се каже, че звездите, макар да получават власт от върховния Бог, определят човешките съдби не според своя произвол, а при
известно съчетание и на неизбежни условия изпълняват само Негови повеления, няма ли да сме принудени да мислим и за самия Бог това, което се оказва във висша степен недостойно да приписваме на волята на звездите? Тези хора никога не са могли реално да обяснят откъде идва разлика в съдбите на близнаците: в техните действия, приключения, занимания, в склонността им към определени изкуства, в общественото им положение и много други области от живота. Така че много хора, които нямат родство помежду си, понякога си приличат много повече, отколкото близнаците, които са родени в незначителен про-
междутък от времето, а са заченати от едни и същи родители в един и същи миг. Същите изводи, които тези хора се опитват да извлекат от незначителният промеждутък във времето, разделящ близнаците при раждането им, като вземат предвид частичката от небето, свързана с разположението на звездите в мига на раждането, която се нарича хороскоп, та тези изводи предпоставят или по-малка разлика от реално наблюдаваната във волята, действията, нравите и случайностите от живота на близнаците, или понякога предполагат по-голяма от съществуващата... Така, ако близнаците са родени толкова скоро един след друг,
че данните на хороскопа им съвпадат, очаквам същата тъждественост във всичко през живота им, което не е факт при нито едни близнаци. А ако малко по-късното раждане на втория променя неговия хороскоп, очаквам той да има и различни родители, което при близнаците е невъзможно. За Божия град. 5 кн. 7 гл. И така, кой би открил здрав смисъл в старанията на тези хора да придадат на своите действия различен и решаващ смисъл, като изберат за тях точно определени дни? Той, представете си, не се е родил спосо-
бен да има забележителен син, а по скоро син, който заслужава презрение. Затова като образован и осведомен човек избира конкретен момент за зачеването на сина си. И по този начин поставя началото на съдба, която не е предвидена по хороскопа му. Забележителна глупост! Хората избират точно определен ден за женитба и мисля, че го правят за да не случат лош ден и бракът им да се окаже несполучлив. Но тогава къде изчезва това, което е било определено от звездите при самото раждане? Или човек може чрез избор на конкретен ден да промени онова, което е предопределено за него, а после
никаква друга власт вече не може да промени нагласеното от него? Освен това, ако само хората, а не всичко, което съществува под слънцето, са подчинени на съзвездията, защо те избират определени, според тях най-благоприятни дни за засаждане на лозя или дръвчета, за посев на нива, а други за обяздване на животни, за оплождане на добитъка и т.н.? Ако изборът на определени дни за подобни дейности има значение, защото положението на звездите в различни моменти господства над всички земни тела - одушевени и неодушевени, - в такъв случай нека обърнем внимание на безбройното количество неща, които се раждат, възникват, зачеват в един и същ момент, но имат абсолютно различно развитие или последици. Такова наблюдение ще породи смях дори у едно дете. Тези хора не искат да помислят, че след като изберат определен ден за сеене, по едно и също време в земята попадат множество зърна, които заедно поникват, пускат корен, заедно растат и зреят, но едни от тях загиват, попарени от градушка, другите изкълвават птиците, трети събират стопаните. Как тогава твърдят, че тези зърна, с толкова различен край, са имали и различни съзвездия? Или че небесното предопределение не засяга тези зърна, но само хората са подчинени на звездите, защото единствено на хората тук, на земята, Бог е дал свободна воля? Като претеглиш тези факти, без да искаш стигаш до извода, че когато астролозите дават удивителни по своята истинност предсказания, това се случва чрез тайното внушение на злите духове, които се опитват да внедрят и утвърдят в човешките умове тези измамни и вредни вярвания, че съдбата се диктува от звездите, а не благодарение на изкуството да се изготвя и разглежда нечий хороскоп – изкуство, каквото в действителност не съществува. (http://filosof.historic.ru/books/item/f00/s00/z0000181/st007.shtml)
стролозите, както и повечето окултисти, магьосници и целители, се опитват да внушат на хората, че тяхното учение е в пълно съгласие с християнството. Но това не е вярно. Астрологията е тясно свързана с магическите ритуали и не може да съществува без тях. Хенрих Корнелиус Агрипа фон Нетесфайм (1486-1535), магьосник и астролог от епохата на Реформацията в своите „Магически трудове” в началото на 41 глава пише: „На това място бих искал да ви разкажа за магията, тъй като тя е толкова близо до астрологията, че ако някой се представя за магьосник, който няма отношение към астрологията... винаги мами” (Герметизм, магия, натурфилософия в европейской культуре XIIIXIX вв. М., 1999. С. 95). Франсис Кинг в книгата си „Съвременна ритуална магия” (М.,1999) обобщава: „Магията е оцеляла в периода 1680-1800 г., благодарение на дейността на астролозите и така наречените лечители” (с. 21). Като пример той посочва известния английски лечител, маг и астролог Джон Харис (1785-1839). Кинг пише, че в края на XVIII в. започва възраждането на магията и окултизма и в Англия излиза първият брой на „Списание за магьосници”. „В редакцията веднага се получават немалко писма от хора, които се интересуват от астрологията и при това явно имат някакви познания в сфери като ритуалната магия и алхимията” (с. 23). На астрологията са посветени VIII и IX глава от първата част
в книгата на Папюс „Практическа магия” (Донецк, 1991). Там четем: „... трябва на няколко страници да дадем въвеждащи данни за практическата астрология, която е необходима при извършване на магическите операции”(с. 148) Затова всички библейски пасажи, които ще цитираме, се отнасят за астрологията по същия начин, както и за магията. “И човек, който се отнесе към запитвачите на зли духове и към врачовете, за да блудства в поклонение на тях, против онзи човек Аз ще се обърна и ще го изтребя измежду народа му. И така, осветете се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, вашият Бог” (Лев. 20:6-7). “Също мъж или жена, които запитват зли духове или са врачове, да бъдат умъртвени; с камъни да ги убият; кръвта им да бъде върху тях” (Лев. 20:27). ”Да няма сред теб някой, който да прекарва сина си или дъщеря си през огън, нито един прорицател, окултист, гадател или магьосник, никакъв чародей, запитвач на зли духове, врач или човек, който извиква духове на мъртви; защото всеки, който прави тези дела, е омразен на Господа и поради тези мерзости Господ, твоят Бог, изгонва тези народи пред теб. Съвършен да бъдеш пред Господа, твоя Бог. Защото тези народи, които ще завладееш, слушат окултистите и прорицателите; но на теб Господ, твоят Бог, не е позволил това. (Второзаконие 18:10-14) “Така казва Господ: „Не учете пътя на народите и не се плашете от небесните знамения поради това, че народите се плашат от тях” (Йер. 10:2).
(Тук можем да споменем и историята за Цар Иосия, който “... вършеше, каквото беше угодно пред очите на Господа” (IV Царе 22:2), “...отстрани... ония, които кадяха на Ваала, на слънцето, на месеца, на съзвездията и на цялото небесно воинство” (IV Царе 23:5) - б. р.) Нека видим какво се казва за астрологията и в каноничните правила на светите отци и на съборите на Светата вселенска Православна църква. Правило 24, прието на Анкирския събор, гласи: „Тези, които правят магии и следват езическите обичаи, или тези, които водят вкъщи такива, за да се направят магии или поради очистване, нека се подлагат на правилото за петгодишно покаяние, според установените степени: три години (поклонение) и две години молитва без приобщаване към Светите тайнства.” Правило 72 на Василий Велики гласи: „Този, който се е предал на магьосник или на подобни такива, да бъден предаден на епитимия за толкова време, колкото и убиеца. (По този начин на хора, които прибягват към магьосниците и подобни такива, се предписва двадесетгодишна епитимия.1)” (http://www.pravmir.ru/tv1.html)
(Гр. eπιτιμiα, ,,наказание”) - Определена от свещеник наказателна мярка - извършване на благочестиви дела като своеобразна компенсация за направени грехове. 1
образ в съзнанието на човека. По-нататък конкретните участъци от мозъка трябва да са способни да запазват и възпроизвеждат информацията, в противен случай наблюдаваният обект не би могъл да бъде разпознат. Всичко е изключително сложно обвързано и трябва да е налице и да функционира правилно, за да действа цялата система. Несъмнено трябва да признаем, че зад всичко това стои Създател (Бог), Който твори съвършено. Еволюцията повдига много проблеми, които не могат да бъдат разрешени рационално. Един от тях е „Камбрийският взрив”. Еволюционистите въвеждат множество названия за твърде дългите периоди от време в развитието на земята, които те отстояват. Най-ранният от тях е предкамбрийският период. Към него спадат основните скали, по които не са открити разпознаваеми вкаменелости. След него е камбрийският пласт, в който изобилстват вкаменелости от твърде сложно устроени и напълно оформени организми. Внезапната поява на такива растения и животни се нарича “Камбрийски взрив”. Никой еволюционист не е способен да обясни този проблем, тъй като според техните очаквания би трябвало там да се открият частично формирани преходни растителни и животински видове като стъпки в развитието към познатите и разпространените днес. Едноклетъчните организми имат твърде сложно устройство и колкото повече ги изследват учените, толкова по-сложни се оказват. Дарвин ги е смятал за прости организми, тъй като не е имал представа колко съвършено са устроени. Струпването на огромни количества вкаменелости в определени земни пластове не може да се обясни по друг начин освен чрез потопа, описан в Библията. На много места по света има погребани в земята долини, покрити с утайка, която съдържа извънредно много вкаменелости. Сградите на университета в Бургас са покрити с варовик и по него могат да се видят хиляди раковини или парчета от рапани и миди, които са били живи, когато са погребани в земните пластове. Тези останки затрудняват много учените, които смятат, че земята е твърде стара и така отхвърлят катастрофи като всеобщия потоп. В музея в Несебър има части от варовик, съдържащи огромни количества начупени черупки на морски животни. Мога да посоча и доста други, фактори, които еволюционистите не са способни да обяснят, но човек, за когото Свещеното Писание е достоверно, може. Трябва ли да приемем, че Библията е пълна с грешки? От хора ли е написана, или действително е Божие Слово? Според
мен е по-честно да отхвърлим Библията, отколкото да избираме части от нея, които подхождат на нашите теории, и в същото време да отхвърляме други части, които не ни задоволяват. Непонятно ми е как хората като цяло приемат Библията, когато текстът й не противоречи с теориите на определени учени, но при най-малко разминаване предпочитат да се придържат към думите на ненадеж дни, непостоянни във възгледите си учени, отколкото към Словото на Бога. Най-големи затруднения самият аз изпитах, когато изведнъж разбрах, че не мога да приема хипотезата за твърде отдавна възникналата Земя, а трябва да се съглася с казаното в Библията. Не е ли Земята само на няколко хиляди години? Моята колекция от вкаменелости съдържаше свидетелства за милиони години и аз възприемах Земята тъкмо така. Грешах ли? Бях поразен, когато разбрах че не съществуват конкретни дати за възникването на Земята и всички периоди, които дотогава бях приемал, всъщност се основаваха на предположения. Започнах да проучвам методиките за датиране, които използваха лабораториите, и с изумление открих, че много от тях са фрапиращо неточни, когато се прилагат за познати образ-
ци на вече датирани със сигурност скални пластове или организми. Както и че тези лаборатории често отказват да датират определени образци, когато подозират че действителната им дата е известна. И така, след като започнах да възприемам Земята като „млада” планета, много от проблемите, с които се сблъсквах, намериха решение. Например отвесните стръмни скали които видях в Царева ливада това лято, не е възможно да са образувани за повече от няколко хиляди години. Ако бяха формирани в продължение на милиони го-
дини, щяха да са разтрошени от ерозията и да станат полегати и заоблени с голямо количество сипеи в основата си. Ако приемем най-важните закони на физиката, трябва да отречем еволюцията. Ако приемем това, което се знае за генните мутации, трябва да отречем еволюцията. Ако разбираме математиката на случайното и произволно разпространение, трябва да отречем еволюцията. Науката се противопоставя на еволюционния модел, който повдига много повече проблеми и въпроси, отколкото може да разреши. Започнах тази статия с твърдението, че еволюцията, както и креационизмът изискват вяра, за да бъдат приети, защото и двата модела са религиозни и не могат да бъдат доказани. Но остава въпросът: „В кой от двата има смисъл, т.е. не отрича физическите, химическите и природните закони?” Отговорът е - креационизмът. Точната и доказуема наука показва, че еволюцията е грешен модел, противоречащ на всички природни закони. Основният е, че сътворението изисква Всезнаещ, Всевиждащ, Премъдър Бог, Който има силата да твори и да разрушава, както и правото да съди света, създаден от самия Него. Преди почти две хиляди години
един рибар е написал писмо до други християни и в него е предвидил с плашеща точност светогледа на ХХІ век. Там той твърди, че хората ще осмиват истината, когато им се казва, и ще отричат второто идване на Господ. Ще приемат теорията, че нещата стават днес по абсолютно същия начин, по който са ставали в миналото, а това е необходимо изискване за еволюционния възглед, ще отричат съзнателно достоверността на сътворението и потопа. Прочетете ІІ Пет. 3:3-7. Седмият стих обаче свърша с ужасяващото предупреждение, че за тази земя е определен период от време, преди да бъде съдена, и предупреждението е насочено конкретно към “нечестивите хора”. Надявам се и се моля да не се страхувате от този съд, защото сте приели Христос като свой Спасител.
Снежи Петкова: есецът, преди Люда да се върне в САЩ, беше много труден както за самата нея, така и за нас, които всекидневно имахме срещи, за да осигурим настаняването и престоя й в болницата, лечението и многобройните изследвания, както и финансови средства за всичко това. Свързахме се с известни лекари и личности от различни ведомства, между които бяха настоящият и бившият министър на здравеопазването. Нямаше институция, която да не сме посетили. Водехме битка за живота на Люда, а тя понасяше всичко с кротост, смирение и вяра. Всеки ден ни чакаше с широко отворени очи и приемаше поредната информация за своето състояние. Постоянно благодареше за посещенията и посветеното на нея време. Люда беше толкова слаба и крехка външно, а очите й бяха изпълнени с жажда за живот. Божията светлина осветяваше лицето й. Когато отидох да взема епикризата и заключението от последните изследвания в онкологията, директорката, която лично бе поела ангажимент да следи състоянието на Люда, ми каза: „Направих всичко възможно като за собствена дъщеря с надеждата да няма метастази. Не зная защо, но емоционално съм свързана с това фино момиче. Оставам с топли чувства към нея и спомен за едно ангелско лице. Много съжалявам за нейната съдба и в същото време се възхищавам на вярата й. Нямам обяснение откъде извира силата в това немощно тяло.”
Сдържайки сълзите си, отговорих: - Люда има в сърцето си живия Бог, Който е извор на вечен живот. Последната ми среща с Люда остави и у мен дълбок спомен за ангелското й лице – очи, в които виждах светлина, очакване, болка, тъга; уста, която изричаше благодарности за оказаната помощ и копнеж да живее. Люда остави след себе си светла следа и хубави спомени в сърцата на много хора, с които се срещахме по време на нейното лечение. На всички казвахме за
източника на нейната вяра, надежда и упование – Иисус Христос, Който е пътят, истината и животът. Емо Вълков: лагодаря на Бога, че Люда беше моя братовчедка на тази земя. Познавам я от малка. Като момиченце беше много енергична, жаждата за приключения все я теглеше. Особено ярки спомени имам от пътуването ни при дядо ни в Русия. Тогава тя беше неукротима
тийнейджърка. После замина за САЩ със семейството си. Изминаха пет години и пак се срещнахме. Вече беше съвсем друг човек. Търсеше своето място в този живот. Помня един от нашите разговори за справедливостта на земята. Вълнуваше я големият въпрос: ЗАЩО? Не можех да й дам удовлетворителен отговор: не харесваше дългите размишления, интересуваха я точните мисли. Тя обичаше да приема предизвикателствата. Миналата година, преди да замине за пореден път за Америка, се хванахме на бас. Тя трябваше да се научи да свири на китара, а аз да готвя. Който загуби, трябваше да отиде на връх Шипка и да напише името на победителя там, където много хора оставят своите имена и пожелания. Много ми беше интересно дали Люда ще се отнесе сериозно към това. Когато се върна в София, ме удиви с умението си да свири. Оказа се, че докато е била в Щатите, е вземала частни уроци и наистина се беше научила да свири добре. Аз загубих. С удоволствие я поздравих за победата. Докато беше жива, не успях да изпълня задължението на победения, но обещанията трябва да се изпълняват. Непременно ще отида на Шипка, за да напиша не просто името й там... Близо два месеца всички заедно се борехме за здравето на Люда. Имаше огромни затруднения, тъй като тя беше американска гражданка без здравни осигуровки тук. Последните дни в България бяха много тежки за нея, болестта се развиваше, но тя и сега беше победителка, държеше се твърдо. Когато я изпращах на летището, не знаех, че я виждам за последен път на тази земя. Не ми се вярваше и не ми се искаше да вярвам... Всички младежи от нашата църква се молеха и постеха за нейното оздравяване. Постоянно питаха за състоянието й. Сега знаем каква беше волята на Твореца за нея. А пълното знание ще получим на небето. Уверен съм, че тя вече е получила отговори на всичките си въпроси. Тя беше победителка в живота си и така отиде във Вечността при Този, Който й даваше сили да побеждава... и Който победи смъртта! Люба Вълкова: помням си първата ни среща в края на февруари у нас, когато Люда пристигна от Америка. Тя беше открита, дружелюбна и общителна. Веднага започнахме приятелски разговор и това се повтаряше при всяка наша среща. Люда се нанесе в малката къща на наша позната, където удобствата далеч не бяха като тези, които тя имаше в Америка. Заедно със съквартирантката си трябваше да цепят дърва и да палят печката. Взимаха “частни уроци” по цепене на дърва. Емо, моят съпруг, се оказа добър учител. Дойдох с него на първия урок, за да подкрепя момичетата.
А работата наистина не беше от най-простите... И брадвата доста тежеше. Но Люда не показа никакво притеснение. Стана ми интересно наистина ли въобще не я плаши този начин на живот. След като приключи инструктажът, я попитах: - Как възприемаш всички тези условия на живот след комфорта в Америка? Тя се замисли за миг, погледна ме и каза уверено: - Точно в това мога да проявя посвещението и верността си към Бога! - Засрамих се от въпроса си... Разбрах още от първите дни, че Люда е човек със силна воля и характер, искрено обича Бога и е дълбоко посветена на Него. Цвети Мариянова огато я питах какъв ще е животът й, тя отговаряше, че ще следва психология, ще се радва доживотно на професията си и ще създаде здравото семейство, което не е имала. Смисълът за нея беше в това, да разбере човека и да му помогне. Всеки път, когато го казваше, нещо в погледа й блясваше, придобиваше типичното изражение на копнеещ човек, който ще направи всичко, за да улови мечтата си. Тогава не разбирах и не приемах насериозно желанието й да помага на хората. Чак когато я загубих, оцених как помогна на мен. Вярно е, че когато човек започне да ходи на църква, предизвиква съпротива от страна на дявола. Но след като устои, дяволът сякаш казва: „О’к, ходи си на църква, аз ще те направя номинален християнин и няма да получаваш
смирена. Често се чудех и я питах защо е в България и се примирява с този неосигурен живот дори в богословския й институт - тя отговаряше, че е тук, за да се научи на смирение. И се оказа права, а в църквата ни придоби готовността, която й беше нужна, за да напусне нашия свят. Люда беше ценен човек и бих дала всичко, за да я върна за ден и да й покажа, че истински я ценя. Да й кажа, че я обичам. Нещо, което не смеех дълго време да споделя с нея, защото чаках удобния момент.... Зори Динчева:
удовлетворение от духовния си живот.” С мен се случи така. Отивах на църква гладна и си тръгвах незаситена, като проблемът, разбира се, си бе у мен. Не се чувствах у дома си в църквата, сред братята и сестрите, защото гледах само към недостатъците им. Люда не започна да ме успокоява, че хората не могат да са съвършени, аз си го знаех, но грешките им ми «избождаха» очите. Беше ме срам да говоря с някого от служителите за този негативизъм. Не общувах с никого и странях от погледите дори защото несъзнателно ме караха да се чувствам гузна. Почти всяка вечер й споделях мненията си и тя винаги ме изслушваше, макар че едва ли й беше приятно. Слушаше ме, за да ми стане съпричастна, след което винаги ми се противопоставяше, като изкарваше добрите черти на хората наяве. Не ме галеше с перце, а спокойно ми казваше, че това, което правя, не е нормално, и упорито се стремеше да покаже дадения човек в добра светлина. Правеше ми впечатление как не може да каже лоша дума за никого, дори да се насили. Даде ми да разбера, че доброто у човека има значение и само то заслужава толкова внимание. Аз споделях своето негативно мнение, а тя говореше за хората винаги с добро и как вижда в тях дълбочина и перспективност. След време проблемът ми изчезна, без да забележа как. Сега разбирам, че тя е помогнала за това. Бог я употребяваше редовно в моето всекидневие с добрия пример, който ми даваше, защото не ми свидетелстваше толкова с думи, колкото чрез поведението си. Просто ме поразяваше и изобличаваше неподправения й позитивизъм. Беше
ова година е, вече е след 12 часа. Всички празнуват, събрали сме се и ние, толкова ни е уютно, почти цялата църква сме заедно, седим около масата и сме изморени след дългите игри. По пода има боклуци, изпопадали салфетки, конфети, пластмасови чашки, но никой няма сили да стане и да почисти. Изведнъж чувам шум от метла, обръщам се и какво да видя - нашата Люда е обула огромните сандали на Боби и както е облечена хубаво, с елегантна дълга пола, взела е четката и лопатата от кухнята и е решила да отмени всички ни. Бяхме й много благодарни! Последният ми спомен от Люда Дианка (на 3 години) няма никакво намерение да си сложи шапката, тича и не дава на баща си да я догони. Навън е почти пролет, но още не е толкова топло, ще настине без шапка. Ние с Люда седим отстрани и си приказваме, а Дианка, недоволна, идва при нас. Сгушва се при Люда, явно търси подкрепата й. Мисля си да не остане разочарована, защото Люда без никакво колебание взема шапката от Сашо и й я нахлупва на главата. Оказва се обаче, че детето не протестира, обгърнато в ръцете на Люда, целува ръчичката си и издухва целувката към нея. - Зора, хайде, чао, до следващия път! - вика Люда и двете с Дианка ми махат. Мила моя сестричке, какво е един земен живот, че да ни раздели? „Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли или утеснение, гонение или глад, голота, беда или меч? ... Не; във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито което и да е било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ.”
нозина сигурно няма да ме разберат, но аз съм един съвсем нормален човек. Ако всички бяха толкова нормални като мен, нямаше да има войни, нито напрежение, нито религиозни разпри. Вижте какво става наоколо: поради това, че евреите не са поискали да приемат още един пророк – Мохамед - към множеството свои пророци, сега са преследвани от мюсюлманите, а те
на свой ред се бият с християните, тъй като християните вярват във възкресението на Иисус. А пък и християните са добри – 2000 години воюват помежду си заради различното тълкуване на един или два библейски стиха. Едни поръсват с вода, други потапят във вода и заради това са изгорени цели общини. Ян Хус е изгорен, дето разбира по-различно Писанието, а някои направо пишат нови писания. Секти много се навъдиха... и всички се наричат християни, дори невярващите ходят ту при едни, ту при други. Наскоро ме попитаха: - Към коя религия спадаш? Отговорих: - По принцип към никоя. - Ами аз – казва човекът - не знам: баща ми е ктолик, майка ми православна. Аз какъв съм тогава? Замислих се, след това реших да уточня въпроса: - А ти в какъв Бог вярваш? - В Бог? – Учудва се той. – А какво общо има това? Ето до какво доживяхме - религиозната принадлежност определят като националност. Аз пък уважавам всички, всякакви убеждения приветствам, толерантен съм към всякакви вероучения и съм готов с всички да споделя външната страна. По принцип вярвам, че Бог съществува, но съм толерантен към всички: в крайна сметка всички вярват в Бога, дори атеистите. Имаше такъв случай. Една учителка пита своя ученик: - Кой е създал теорията за еволюцията? Момчето се замисля. И отговаря. - Дарвин. - Слава Богу - въздъхва облекчено учителката.
Предпочитам да живея в мир с всички, да заглаждам острите ъгли, да намирам консенсус, да правя компромиси. Например - искате територии? Ето! И Йерусалим добавям, и всичко ... заради една целувка с комшията. Ето това е политика, това са миротворците, това е пример за подражание! Разбира се, и аз си имам проблеми: някои смятат, че съм дебел. Това е от глад. Съдете сами: още не е свършил Йом Кипур, започва Рамадан, а пък католическите и православните пости са между тях. Постите минават, започват проблеми с кухнята: свинско и заешко – нечисто при евреите; мюсюлманите и
адвентистите не ядат салам, а вегетарианците и пилешко не ядат. Е, със зеленчуци и зърнени храни няма да надебелееш. Нищо, един грях по-малко, Бог няма да ме обвини в чревоугодничество. Аз и религиозни обреди спазвам. Ако Мохамед е прав, аз пет пъти на ден намаз правя (това дори е полезно като физическо упражнение), веднъж в годината пътувам до Мека и в петък посещавам джамията. Ако Моисей е прав, почитам всички юдейски празници, по време на шабат паля свещи, ходя в синагогата. Ако пък Иисус е прав, тогава изобщо е много просто: обичам и уважавам всички, в неделя ходя
на църква (ту в една, ту в друга), веднъж в месеца се изповядвам при попа и се причастявам (напоследък все по-често), а веднъж в годината – поклонение в Йерусалим. Десятъка си разделих на много малки части и плащам на всички, където може: и на обществени, и на религиозни, и на благотворителни организации. Да, това, разбира се, никак не е лесно, а пък и с работата вечно имам проблеми. Определено ще бъда възнаграден някъде там. Постоянно съм в конфликти с трудовата борса. Не разбират, че не мога да ходя на работа. А кога според вас да ходя? В неделя всички нормални християни имат почивен ден, в събота почиват юдеите и адвентистите, в петък – мюсюлманите, бахайците се събират в четвъртък, в сряда медитирам, във вторник посещавам кръжока на атеистите, а пък в понеделник... Трябва все пак един ден да си почина от всичко това, нали? Веднъж пожертвах почивния си ден и отидох на работа. Поработих един час и казвам на шефа:
- Слушай, време е за моята молитва. Шефът прояви разбиране и ми разреши (в страната ми има свобода на вероизповеданията). Сложих си в ъгъла килимче, помолих се по посока на Мека, след това – по посока на Йерусалим, след това към местната Православна църква. Докато се молех на светиите, дори обедната почивка изпуснах, а след като поговорих с духа на Кришна и медитирах, казвам на шефа: - Отивам да изпуша една цигара, днес така и така съм пренатоварен. А той ми отговаря: - От утре по цял ден ще си пушиш... вкъщи, а за днес работното време свърши. И до днес съм гонен за вярата си: не получавам помощи за безработни. Определено ще има за мен награда... Нещо, което не обичам, е сектантството: „Който не е с нас, е против нас!” Ето например свидетелите на Йехова: казват, че ако не съм в тяхната организация, няма да видя рая, точно както собствените си уши. Макар че не съм записан при тях, все пак разпространявам сп. „Стражева кула”. Четохте ли го? Да-да... Ако на някого му е интересна интимната страна на нещата, ето! В джамията не ме питаха за документи. А когато им обясних убежденията си, моллата ми предложи и езика си да обрежа. Добре, че съм запознат с Корана, та успях да забележа крайностите. А баптистите! Те са минали всички граници, изискват невъзможното – обрязване на сърцето! Та това е варварство, извращение някакво, нито един хирург няма да извърши такава операция – проверих. Но аз съм свободен човек – на никого не принадлежа, никъде не се задържам особено, пред никого не се отчитам. Всички искат само към тях да принадлежиш – егоисти! Но заради мира и всеобщото
благополучие аз съм за всички, за всички съм свой. Представете си какво би станало, ако в кръжока на атеистите разберат, че съчувствам на християните, или ако биха разбрали, че в обществото на екстрасенсите преподавам основите на магията?! Вече не говоря за това, какво би станало, ако молата разбере, че в синагогата седя до източната стена, или ако равинът узнае, че съм активист в Православната църква!.. Нищо, някога ще си имаме своя организация. В нея ще има достъп всеки (разбира се, освен ограничените сектанти). Чували ли сте за бахайците? В техния храм в Хайфа има вход за представители от девет религии. По същия начин и в нашия храм ще има девет входа - за представителите на деветте религии; и един изход - за плуралистите. Само ще трябва да поработим над някаква литература - такава, като Корана, Библията, книгата на Мормон и други произведения. Защо казвам „ние”? Защото имам много съмишленици навсякъде и макар че още си нямаме организация, название вече имаме – „Плуралист”. Само да не го урочасаме...
Увита в топлото одеяло, Кото пие горещия чай на малки глътки. Баба й вече е сипала втора чаша. Нейният поглед минава по стените на стаята. Лицето на старата японка изразява загриженост. - Кото, много ми се иска да купим нови тапети. Тогава вятърът няма да духа толкова силно през пролуките в стените. Страхувам се обаче, че парите няма да ни стигнат. Нови тапети? Внучката изпада във възторг. Веднага дава воля на въображението си. - О, разбира се, бабо! Нека купим нови тапети. Пъстри, с красива шарка. Моля те, бабо! Може би не са толкова скъпи. Нека опитаме. - Ох, колко е трудно да си беден! Много ни трябват нови тапети. Тогава през зимата в стаята щеше да е по-топло. На следваща сутрин, когато Кото се затичва към мисионерското училище, баба й с гордост я изпраща с поглед. Нейната внучка е красива и пъргава. Чете много по-добре от останалите деца. Само дето жрецът,
за съжаление, се отнася зле към тях. Не му харесва, че Кото учи при „чуждоземните дяволи”. Така нарича мисионерите. Старата жена продължава да праща внучката си в мисионерското училище, тъй като е много по-евтино от другите училища. Но книгата на „чуждоземните дяволи” – Библията – й е забранила да носи вкъщи. Кото обича Иисус, много й се иска да разкаже на баба си за Него. Та нали и тя трябва да разбере, че Иисус е единственият път към Бога, че Той я обича и е умрял за нейните грехове. Но детето се страхува, затова пази тази тайна и се моли за баба си. На пазара цари оживление. Продавачите викат силно и предлагат стоката си. Бабата на Кото в светло кимоно с широки ръкави минава от една сергия на друга. Да, тук може да се купят най-различни неща, само да имаш пари. Малкото, което има, старата жена стиска силно в ръката си. Тя спира до една от сергиите, където се продават
красиви тапети. Но като поглежда цената, само поклаща глава. Прекалено скъпо, както е и предполагала.
жава своята работа. Очите на Кото светват.
Разочарована, бавно, със ситни стъпки тръгва към вкъщи. На една от страничните улички спира и разглежда възхитено неголяма красива къща със зелена градинка пред нея. „Интересно, каква е тази кутия в тревата?” Жената се оглежда. Наоколо няма никой. Тя се приближава, внимателно отваря капака и не може да повярва на очите си. Кутията е пълна с хартия. Може би ще й потрябва. Красиви букви украсяват всяка страница. Вярно, че за старицата това няма никакво значение, тъй като не може да чете. Но би могла да ги залепи по стените на стаята си. Като се оглежда още веднъж, тя слага кутията в широкия ръкав на кимоното си. След това бързо тръгва към вкъщи. Без да мисли дълго, забърква лепило и се захваща за работа. Когато внучката се връща от училище, едната стена вече е готова.
Без да знае, старата жена лепи тапети от страниците на Библията. Интересно, откъде е взела толкова много отделни страници? На Кото й се иска да скача от радост. Но засега решава да пази в тайна своето откритие. - Мила Бабо, мога ли да ти помогна? Ако лепим двете, ще свършим по-бързо работата. - Ами, добре! Виж, ето така... Трябва да си много внимателна. И не прахосвай лепилото. - Ще се опитам, бабо. Дай да ти помогна. Ще лепя хартията отдолу, за да не се навеждаш и да не те боли кръстът. Кото бързо намира страниците с любимите си истории. Тях залепва най-напред, за да не ги обърка баба й. Никога досега Кото не е помагала на баба си с такова дръзновение. И двете са щастливи. „Ще мога да чета Библията толкова често, колкото ми се иска” - си мисли Кото. Старата жена пък си казва: „Получих тапети без пари.”
- О, бабо, ти си купила тапети! Колко са красиви! Дори с шарка! Кото се приближава и изведнъж спира като закована. Едва успява да се сдържи да не се засмее от радост. И поглежда баба си. Но тя спокойно продъл-
Новите тапети изглеждат страхотно. Стаята е много поуютна. И чаят - много по-вкусен. Старицата си сипва вече трета чаша. Кото се е замислила – пита се дали да открие тайната на баба си? Повече не може да мълчи:
- Знаеш ли, бабо, като си седя тук и пия чай, тапетите ми говорят. - Тапетите ти говорят? Дете, това е нелепо. Нищо не чувам. - Да, да, бабо! Наистина говорят! - Добре и какво ти казват? – пита бабата и поглежда внимателно към стената. - Тук разказват как великият Бог е създал слънцето, луната, звездите и прекрасния свят, в който живеем. И тя прочита на баба си няколко стиха от първата глава. - Наистина ли тапетите разказват за всичко това? Но защо не ги чувам?
послушаме нашите тапети.
Старата жена отново се вслушва внимателно. Кото продължава да разказва как Бог е създал първите хора и как ги е благословил, как заради тяхното непокорство грехът е навлязъл в този свят. - Това е много тъжна история. Разказват ли тапетите как Бог ги е наказал? Старата жена е дълбоко потресена. Тя разбира, че има зло в сърцето й. Възможно ли е да го промени? - Кото, утре отново трябва да
Старата жена се вълнува от радост. Нима е истина? Не е ли приказка това, което разказват тапетите? Непременно трябва да проучи този въпрос. Кой ще й даде отговор? Може би жрецът? Тя тръгва бързо по улицата и плахо чука на вратата на храма. Жрецът я посреща с проницателен поглед. Развълнувано и бързо старицата започва да разказва за говорещите тапети и техните истории. - По стените ти е залепена книгата на „чуждоземните дяво-
Така и правят. И не само на следващия ден. Старата жена всеки ден с нетърпение очаква завръщането на внучката си от училище. Няма търпение да чуе какво ново ще й разкажат тапетите. - Бабо! Тапетите ни казват нещо страхотно. Живият Бог е пратил Своя Син на земята. Иисус е изтърпял смъртното наказание, което заслужават всички хора. Той е умрял. Но Бог го е възкресил. Всеки, който вярва в Него, получава прошка и вечен живот. Толкова силно Бог обича всички хора. И теб също, бабо.
ли” – извиква жрецът и гневно тръшва вратата под носа на старата жена. Тя е уплашена. Нима по стените й е разлепена тази книга? Но по принцип не е толкова страшно. Та нали думите, които е чула, са хубави? Това трябва да е хубава книга. Свята книга. Жената се запътва към къщата, пред която е намерила кутията с говорещите тапети. Чужденка с руса коса и сини очи я кани вътре и търпеливо изслушва нейния разказ. - Истина ли е, че Бог ме обича? Мисионерката й подава чаша чай и отваря Библията. - Да, виж, тук е написано: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот.” Той също казва: „Който дойде при Мен, никак няма да го изгоня.” Преди мисионерката да е продължила нататък, старата жена започва да се моли: - Боже, благодаря Ти, че ме обичаш - мен, бедната, стара японка. Благодаря Ти за това, че Твоят Син е умрял за мен. Моля Те, прости ми греховете. И Ти благодаря много за говорещите тапети. - Тя се изправя със светещ поглед: - Благодаря ти. Ти си добра жена. Но сега трябва да бързам към къщи.
- Кото! Кото! Знаеш ли какво разбрах? Нашите тапети съвсем не са тапети. Това е Библия! – възкликва старицата, когато влиза вкъщи. Внучката е изплашена. Баба й е разбрала всичко! Но тя като че ли не се сърди. Дори напротив. - И най-хубавото е, че вече зная - Библията говори истината. Сега имам мир в сърцето и цялото зло ми е простено. Старата жена не спира да говори, не дава на Кото да каже и дума. Но внучката е щастлива. Щастлива като своята баба. - Слушай, Кото, не можем да държим тази добра вест в тайна. Иди и покани съседите да пием по един чай. Всички трябва да чуят за какво говорят тапетите. След малко в къщата се събират много жени, седят край малката масичка. Докато пият чай, Кото им разказва за това, което говорят тапетите. Всички слушат много внимателно. И не им се иска да си тръгват. - Страхотно е, че имате говорещи тапети. Най-накрая и ние разбрахме, че Бог ни обича. Толкова е хубаво у вас! Утре пак ще дойдем. Жените идват често на библейските уроци при Кото и нейната баба, за да чуят за какво разказват говорещите тапети.
Произведение на Дж. Бъроуз (Изд. Нов човек)
Тръба, цев за навиване на прежда
Деветият месец на мюсюлманския лунен календар
Управител на Юдея (Ездра 1:8)
Освободител на Израил по времето на съдиите (Съдии 3:31)
Кантон в Швейцария
Слугиня в дома на Мария в Ерусалим (Деян. 12:13)
Висш католически духовник
Наша планинска верига Сирийски цар (2 Кор. 11:32)
Война, бран Остров в Егейско море (Деян. 20:15)
Израилски стан, където умира Аарон (Втзк. 10:6)
Вулкан на о. Сицилия
Прибор, пособие
Холандски художник от 18 век
Картагенски пълководец (247 - 183 пр. Христа) Брат на Мария и Марта (Иоан 11 гл.) Планинска верига в Сирия, днес държава Египетско божество
Отсечка от права
Мястото, където Пилат съди Христос (Иоан 19:13) Безделник (арам.)
Част от разстояние или процес
Висота, височина
Първенец
Град в пределите на Дан (Иис. Навин 19:45)
Древни жители на Моав, исполини (Втзк. 2:10)
Река в Египет Домашно животно
Син на Аарон, внесъл чужд огън в скинията (Левит 10:1)
Отвесна част на сграда
Бащата на Рахил и Лия
Етиопски княз
Древна асирийска територия (4 Царе 19:12)
Държава на арабския п-в
Група химични елементи
Бащата на цар Саул Вид скакалци (Мат. 3:4)
Градът на Мемфивостей (2 Царе 9:4)
Противник на Неемия (Неем. 2-6 гл.)
Чудовището от Лох Нес
Вторият цар на Израил
Жената на Исав (Бит. 36:3)
Майката на Авимелех (2 Царе 11:21) Марка немски камиони Плодно дърво
Божия градина, Едем Повредена тъкан от тялото
Родният град на Авраам
Евр. мярка за насипни продукти
Град на левитите (Иис. Нав. 21:18)
Наклон на вода при воденичен улей
Ученик на Кирил и Методий
Лъжеучител от о. Крит (1 Тим. 1:20) Католич. свещеник Животинска мазнина
Река в Сибир Авторът на първото Евангелие Река в Италия Родният град на Авиатар (3 Царе 2:26) Персийски управител на Самария (Ездра 5:3)
Произведение на А. Мицкевич
Шахматен термин
РЕЧНИК: Вектор, Во, Лер, На, Неси, Рас