Бог предлага на човека все трудни (според човека) неща, а дяволът – лесни и атрактивни. Христос подтиква християнина да нарами Неговото бреме, да вземе Неговия кръст, да върви по тесния път – на ограничения и трудности. Дяволът предлага свобода от всичко и всички, задоволяване на всички нужди (и прищевки) тук и сега, предлага свръхестествената си „помощ” срещу враговете, за изцеление от болести и т.н. Но пътят след Христос е труден, а след Сатана е лесен само в началото, когато човек избира. После всичко се променя. „Добрината” на дявола се обръща в неподозирани злини, които в зависимост от това,
какви и колко услуги човек е получил от него, го докарват до различни проблеми на психично ниво. Разбира се, има и психични разстройства с несвръхестествен произход (за тях ще прочетете в статията на М. Бонева), но през последните години броят на разстройствата вследствие на демонично влияние постоянно расте (как се различават и лекуват те, ще разберете от статията на И. Вълков). Христос, обратно, изцелява наранените чувства на човека, който го приема, като го освобождава от вината за греховете му. В сърцето на родения от Бога се възцаряват мир, любов, радост. Волята на човека, след като се поко-
ри на Божията, става все по-силна (за това ще прочетете в статиите на П. Василев и И. Спасов). Той спира да бъде зависим от своите капризи, става способен да обуздава себе си. Умът му, върху който въздейства Божието Слово, се уподобява на Христовия ум, свободен от всякаква измама. Психиката е способна да понася не само трудностите и битките на всекидневието, а издържа на изпитания от най-различен характер, което доказват безброй мъченици за Христовата вяра от ранните векове на Църквата до нетолкова далечните дни на комунистическите и други антихристиянски репресии.
Някой може да помисли, че най-доброто е да бъде неутрален, да живее сам за себе, без да приема предлаганото от Бога и от Сатана. От Бога човек наистина може да се откаже, Той не се натрапва. Но влиянието на натрапника – дявола - не е лесно да отхвърли, защото природата му, покварена от греха, го тласка да живее според законите на сатанинското царство. Неумението и нежеланието му да прощава води до невъзможността да преработи пораждащите се вътрешноличностни конфликти, а това става причина за разстройства на неговата психика. Гордостта кара човека да издига високо летвата за постиженията си, а като не се справи, изпада в комплекс за малоценност. Аморалният му живот и агресията го довеждат до демонична зависимост. На тези проблеми и на начините за разрешаването им е посветен есенният брой на „Прозорец“. В него ще намерите и статии за зависимостта на психичното здраве от духовния живот на тези, които вече са се помирили с Христос (от Е. Иванов и Й. Пеянски). Приятно четене!
Бог предлага на човека все трудни (според човека) неща, а дяволът – лесни и атрактивни. Христос подтиква християнина да нарами Неговото бреме, да вземе Неговия кръст, да върви по тесния път – на ограничения и трудности. Дяволът предлага свобода от всичко и всички, задоволяване на всички нужди (и прищевки) тук и сега, предлага свръхестествената си „помощ” срещу враговете, за изцеление от болести и т.н. Но пътят след Христос е труден, а след Сатана е лесен само в началото, когато човек избира. После всичко се променя. „Добрината” на дявола се обръща в неподозирани злини, които в зависимост от това,
какви и колко услуги човек е получил от него, го докарват до различни проблеми на психично ниво. Разбира се, има и психични разстройства с несвръхестествен произход (за тях ще прочетете в статията на М. Бонева), но през последните години броят на разстройствата вследствие на демонично влияние постоянно расте (как се различават и лекуват те, ще разберете от статията на И. Вълков). Христос, обратно, изцелява наранените чувства на човека, който го приема, като го освобождава от вината за греховете му. В сърцето на родения от Бога се възцаряват мир, любов, радост. Волята на човека, след като се поко-
ри на Божията, става все по-силна (за това ще прочетете в статиите на П. Василев и И. Спасов). Той спира да бъде зависим от своите капризи, става способен да обуздава себе си. Умът му, върху който въздейства Божието Слово, се уподобява на Христовия ум, свободен от всякаква измама. Психиката е способна да понася не само трудностите и битките на всекидневието, а издържа на изпитания от най-различен характер, което доказват безброй мъченици за Христовата вяра от ранните векове на Църквата до нетолкова далечните дни на комунистическите и други антихристиянски репресии.
Някой може да помисли, че най-доброто е да бъде неутрален, да живее сам за себе, без да приема предлаганото от Бога и от Сатана. От Бога човек наистина може да се откаже, Той не се натрапва. Но влиянието на натрапника – дявола - не е лесно да отхвърли, защото природата му, покварена от греха, го тласка да живее според законите на сатанинското царство. Неумението и нежеланието му да прощава води до невъзможността да преработи пораждащите се вътрешноличностни конфликти, а това става причина за разстройства на неговата психика. Гордостта кара човека да издига високо летвата за постиженията си, а като не се справи, изпада в комплекс за малоценност. Аморалният му живот и агресията го довеждат до демонична зависимост. На тези проблеми и на начините за разрешаването им е посветен есенният брой на „Прозорец“. В него ще намерите и статии за зависимостта на психичното здраве от духовния живот на тези, които вече са се помирили с Христос (от Е. Иванов и Й. Пеянски). Приятно четене!
роблемите, свързани с психичните разстройства, повече от всякога тревожат съвременния човек. Най-малко всеки втори има близък, познат или роднина, който поне веднъж е бил на лечение в психиатрична клиника поради депресии и психосоматични проблеми1. За генезиса на тези проблеми невинаги се намира и се дава точен отговор, а следователно методите на диагностицирането и терапията не са в пълно съответствие с реалното състояние на пациента. Кеберге пише: „Нашето време е в значителна степен време, лишено от безопасност.“2 Той добавя, че някои специалисти говорят за психическа епидемия, епидемия от неврози. Според него тя е предизвикана не само от мрачните аспекти на световната политика, икономическите бедствия, липсата на сигурност за утрешния ден, кризата в брака и т.н., но и от нарастващата вълна на окултните практики. „Окултизъм“ е латинска дума, която означава „тайно, съкровено“. Това е система от действия, които се основават на особени представи за съществуването и проявленията на тайнствените сили3. Д. Гувер дава три важни характеристики на окултното: то се занимава с тайните или скритите неща; предполага манипулация и събития; свързано е със свръхестественото, с присъствието на демонични сили. К. Кох предлага следната класификация на окултните явления според начина на човешкото участие в тях: извънсетивни възприятия: спиритизъм, гадания; извънсетивни влияния: хипноза, екстрасензорика, магия; извънсетивни явления: полтъргайст, НЛО и др4.
Окултно обременените са хора, които изпитват по-малко или по-голямо влияние и действие от страна на тъмното, неизвестното - духовния демоничен свят, – проявено чрез различни симптоми, както духовни, така също психични и соматични. Не само нездравият интерес привлича съвременния човек към окултното. Нерядко към окултизма прибягват хора, които искат да се освободят от мъчителните си терзания по неясни въпроси, например съдбата на изчезналите им близки, бъдещето, здравословни проблеми, конфликтни ситуации. По тази тема се говори и пише малко, но това не означава, че е маловажна. Другият проблем е, че нашето общество не е ориентирано духовно, не може да предвиди края и цената на подобен интерес и практика за всеки човек, независимо от възраст, пол, социален произход и образование. Безспор-
или магьосник, никакъв чародей, запитвач на зли духове, врач или човек, който изпитва духове на мъртви; защото всеки, който прави това, е омразен на Господ... Съвършен да бъдеш пред Господ, твоя Бог” (Вт. 18:9-14). Православният богослов Д. Митев дава много точно определение за юридическите взаимоотношения между човека, който се занимава с окултни практики, и демоните, другата страна на договора: “Ако проблемът за злото се схожда с проблема на лукавия, ясно е, че в света на лукавите духове (сатанизма) ще има твърде много привлекателни неща и за лукавите човеци. В желанието си да осъществят без Бога един хипотетичен рай, те неминуемо ще трябва да повторят онзи фаустовски експеримент, наречен накратко “душа срещу земни блага”. В този мистичен договор всяка от страните получава своите ценности, ако успее да удържи докрай съответните клаузи. Със сигурност демоните ще изпълнят обещанията си, доколкото възможностите на тяхната тварна природа им позволяват. Тези възможности са несравнимо по-големи от човешките и нищожни спрямо Божиите. Все пак те са достатъчни, за да се създаде илюзията за един нов и “по-добър” свят без Бога. От дълбока древност окултизмът е бил и си остава най-важното средство за осъществяване на тази илюзия.”5 Ето защо Писанието говори: „... с мерзости Го раздразниха до гняв. Принасяха жертви на бесове, а не на Бога” (Вт. 32:16-17). Аморален живот Един от най-успешните методи за разпространение на демоничната зависимост e чрез духа на блудството и разврата като мощно оръжие за масово поразяване на човешката воля.
но духовните същности (демоните) предлагат енергия, знания, способности на любопитния и жадуващия за свръхестествени сензации. Те първоначално са любезни – ласкаят, за да спечелят доверието на човека, - а след това изискват от него да върши неща, които противоречат на здравия разум и морала. При оказване на съпротива започват заплахи от най-различен характер и човек става все по-подвластен, като минава през три стадия на окултна зависимост. Основни причини, които водят до окултна зависимост Окултната зависимост става възможна, когато човек е предразположен към това или сам се стреми да общува с поднебесните духове. Сред
най-честите причини са: различни форми на идолопоклонство, езичество, интерес към окултни действия като гадателство, магии, спиритизъм (викане на духове), занимания с медитация и древни окултни практики, използване на наркотични вещества, компютърни игри, филми и музика с окултен произход, подхранващи агресията, както и участие в сатанистки секти и ритуали, ходене при врачки, магьосници, екстрасенси и нетрадиционни лечители, подлагане на хипноза и различни способи за изпадане в транс. По тази причина Бог предупреждава своя народ: „Не се учи да правиш според мерзостите на местните племена. Да няма сред тебе някой, който да прекарва сина си или дъщеря си през огън, нито един прорицател, окултист, гадател
Л. Краб пише: „Всички знаем какво означава да бъдеш разтърсен от увличащи, загадъчно непреодолими сили, които изникват някъде дълбоко в теб. Това са страстите... Всички страсти, които ни измъчват, произтичат от тази основна страст - да направим живота си по-добър: прекомерният глад за храна или секс, странните пориви, които ни обземат в най-неподходящите моменти.“6 В Писанието се казва: „И понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум – да вършат това, което не е прилично, изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, алчност, омраза; пълни със завист, убийство, свада и злоба; клюкари, клеветници, богомразци, нахални, горделиви, самохвалци, изобретатели на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви“ (Римл. 1:28-31). П. Дако, който изследва въпроса за брака, твърди, че връзката между мъж и проститутка не създава двойка, тъй като те имат чисто физически, полови контакти. Всяко човешко
действие е съпътствано от чувства, усещания и възприятия (съзнавани или несъзнавани, груби или изтънчени, положителни или отрицателни). Следователно връзката между мъжа и проститутката, съзнавано или несъзнавано, е афективна. В нея мъжът търси илюзия на любов, а жената изпитва смътно майчинско състрадание. Чувствата им могат да гравитират около садизма или мазохизма, около „любовта” или „омразата”, но чувства винаги има. Тези хора са двойка, белязана от мимолетността. Обикновено тя се разпада така бързо, както и се е създала7. Причината е липсата на разумна воля, насочена към дълготрайна връзка, която е основана на отговорността и осъзнаването, че „двамата са една плът”. Отношенията между мъжа и проститутката имат негативни последствия. Познавам хора с такава връзка, която води до бесообсебеност. След като единият е демонично обременен, по време на половия акт духът се прехвърля на другия и той или тя става жертва с всички последствия: „Делата им не ги оставят да се върнат при своя Бог; защото блуден дух има дълбоко в тях и те не познават Господ” (Ос. 5:4). П. Дако пише, че психологията изпълнява предназначението си, като парцелира полето на афективностите на усещания, възприятия, чувства, интуиция. Тези сектори имат посетители паразити: комплекси, тревожност, задръжки и други големи хищници, които унищожават вътрешната енергия8. Ако изброените психични безпокойства за автора са паразити и хищници, към коя категория да отнесем духовете на блудството и разврата? Разрушителната енергия, която те носят за личността и обществото, се разкрива и в Писанието: „Жените им измениха естествената употреба на тялото в противоес-
тествена. Така и мъжете, като оставиха естественото сношение с женския пол, разпалиха се в страстите си един към друг, като вършеха безобразие мъже с мъже, и приемаха в себе заслуженото въздаяние за своето нечестие“ (Римл. 1:26-27). Неслучайно П. Дако стига до извода: „Ето защо сполучливата двойка е Светая светих на вътрешния диалог. Всяка сполучлива двойка едва ли не е чудо.”9 Именно срещу това чудо демоничните сили водят широкомащабна война, като тласкат обществото ни към разпътство, т.е. внушават на хората, че са родени такива, с ориентация към същия пол. Лесбийството, хомосексуализмът, бракът по договор и т.н. водят до духовна обремененост. „Блуден дух ги е заблудил и те блудстват и въстанаха против властта на своя Бог“ (Ос. 4:12). Патологични симптоми при окултно обременени хора Окултната обремененост често се бърка
с някои психични заболявания, като леките форми на невроза, истерия, депресия и др., а също и с дълбока депресия, шизофрения, епилепсия. Но това, което категорично отличава окултно зависимите от страдащите от психични заболявания, е наличието на духовни симптоми. Психосоматичните и соматичните симптоми са второстепенни. Шизофренията например може да бъде както на физиологична или психична, така и на духовно-демонична основа. Характерната за тази болест съвкупност от халюцинации, неадекватност на психичните реакции и непредсказуемост на поведението в някои случаи е следствие от физиологични нарушения или психологични разстройства с естествен произход, а в други – на демонично въздействие. Шизофрениците от тези групи реагират различно на присъствието на хора, изпълнени със Светия Дух, и само благодарение на това могат да бъдат класифицирани. Болният от органична и психична шизофрения не реагира отрицателно, за разлика от окултно обременения шизофреник. Но това не ни дава основание да бързаме с извода дали човекът е обладан, или не. Частичното или пълно отсъствие на контрол върху собственото поведение, губенето на съзнание, гърченията и други признаци, общи за тези групи, усложняват поставянето на диагноза. К. Кох акцентира, че има нужда ясно да се разграничават окултно обременените хора от страдащите от психопатии и психози. Психичноболните според медицината е почти невъзможно да бъдат излекувани, докато другите при оказване на добра терапия се освобождават и придобиват пълно изцеление10. Последствия Д-р Кох посочва много примери за трагичния край на тези, които активно се занимават с окултна практика - самоубийства, психози или страшни преживявания на смъртното легло. Той изброява и последствията за потомството на такива хора. Ето симптомите на психично разстройство при децата им: а) те са с мрачна натура, жестоки и самолюбиви; б) алчни, клептомани, склонни към маниакалност, към спорове, гневливи, с извънредна сексуалност; в) с душевни заболявания: униние, неестествен страх, натрапчиви мисли за самоубийство; г) обладани: с жажда за разрушаване, пристъпи на ярост, склонност към насилие и престъпление, подчинение на демоните; д) с духовни заболявания: антихристиянски изкривявания в разбирането на Библията, съзнателен атеизъм, мнимо благочестие, отвращение от Свещеното Писание и молитвата, хулни мисли, религиозно безумие; е) съпровождани от мистериозни явления в обстановката и средата около тях11. Основни групи окултно обременени хора Е. Бърн забелязва, че хората, общувайки помежду си, изпадат в няколко основни състояния на своето Аз или его-състояния, които най-общо могат да се отнесат към три типа: родител, възрастен, дете. Тази класификация позволява да
роблемите, свързани с психичните разстройства, повече от всякога тревожат съвременния човек. Най-малко всеки втори има близък, познат или роднина, който поне веднъж е бил на лечение в психиатрична клиника поради депресии и психосоматични проблеми1. За генезиса на тези проблеми невинаги се намира и се дава точен отговор, а следователно методите на диагностицирането и терапията не са в пълно съответствие с реалното състояние на пациента. Кеберге пише: „Нашето време е в значителна степен време, лишено от безопасност.“2 Той добавя, че някои специалисти говорят за психическа епидемия, епидемия от неврози. Според него тя е предизвикана не само от мрачните аспекти на световната политика, икономическите бедствия, липсата на сигурност за утрешния ден, кризата в брака и т.н., но и от нарастващата вълна на окултните практики. „Окултизъм“ е латинска дума, която означава „тайно, съкровено“. Това е система от действия, които се основават на особени представи за съществуването и проявленията на тайнствените сили3. Д. Гувер дава три важни характеристики на окултното: то се занимава с тайните или скритите неща; предполага манипулация и събития; свързано е със свръхестественото, с присъствието на демонични сили. К. Кох предлага следната класификация на окултните явления според начина на човешкото участие в тях: извънсетивни възприятия: спиритизъм, гадания; извънсетивни влияния: хипноза, екстрасензорика, магия; извънсетивни явления: полтъргайст, НЛО и др4.
Окултно обременените са хора, които изпитват по-малко или по-голямо влияние и действие от страна на тъмното, неизвестното - духовния демоничен свят, – проявено чрез различни симптоми, както духовни, така също психични и соматични. Не само нездравият интерес привлича съвременния човек към окултното. Нерядко към окултизма прибягват хора, които искат да се освободят от мъчителните си терзания по неясни въпроси, например съдбата на изчезналите им близки, бъдещето, здравословни проблеми, конфликтни ситуации. По тази тема се говори и пише малко, но това не означава, че е маловажна. Другият проблем е, че нашето общество не е ориентирано духовно, не може да предвиди края и цената на подобен интерес и практика за всеки човек, независимо от възраст, пол, социален произход и образование. Безспор-
или магьосник, никакъв чародей, запитвач на зли духове, врач или човек, който изпитва духове на мъртви; защото всеки, който прави това, е омразен на Господ... Съвършен да бъдеш пред Господ, твоя Бог” (Вт. 18:9-14). Православният богослов Д. Митев дава много точно определение за юридическите взаимоотношения между човека, който се занимава с окултни практики, и демоните, другата страна на договора: “Ако проблемът за злото се схожда с проблема на лукавия, ясно е, че в света на лукавите духове (сатанизма) ще има твърде много привлекателни неща и за лукавите човеци. В желанието си да осъществят без Бога един хипотетичен рай, те неминуемо ще трябва да повторят онзи фаустовски експеримент, наречен накратко “душа срещу земни блага”. В този мистичен договор всяка от страните получава своите ценности, ако успее да удържи докрай съответните клаузи. Със сигурност демоните ще изпълнят обещанията си, доколкото възможностите на тяхната тварна природа им позволяват. Тези възможности са несравнимо по-големи от човешките и нищожни спрямо Божиите. Все пак те са достатъчни, за да се създаде илюзията за един нов и “по-добър” свят без Бога. От дълбока древност окултизмът е бил и си остава най-важното средство за осъществяване на тази илюзия.”5 Ето защо Писанието говори: „... с мерзости Го раздразниха до гняв. Принасяха жертви на бесове, а не на Бога” (Вт. 32:16-17). Аморален живот Един от най-успешните методи за разпространение на демоничната зависимост e чрез духа на блудството и разврата като мощно оръжие за масово поразяване на човешката воля.
но духовните същности (демоните) предлагат енергия, знания, способности на любопитния и жадуващия за свръхестествени сензации. Те първоначално са любезни – ласкаят, за да спечелят доверието на човека, - а след това изискват от него да върши неща, които противоречат на здравия разум и морала. При оказване на съпротива започват заплахи от най-различен характер и човек става все по-подвластен, като минава през три стадия на окултна зависимост. Основни причини, които водят до окултна зависимост Окултната зависимост става възможна, когато човек е предразположен към това или сам се стреми да общува с поднебесните духове. Сред
най-честите причини са: различни форми на идолопоклонство, езичество, интерес към окултни действия като гадателство, магии, спиритизъм (викане на духове), занимания с медитация и древни окултни практики, използване на наркотични вещества, компютърни игри, филми и музика с окултен произход, подхранващи агресията, както и участие в сатанистки секти и ритуали, ходене при врачки, магьосници, екстрасенси и нетрадиционни лечители, подлагане на хипноза и различни способи за изпадане в транс. По тази причина Бог предупреждава своя народ: „Не се учи да правиш според мерзостите на местните племена. Да няма сред тебе някой, който да прекарва сина си или дъщеря си през огън, нито един прорицател, окултист, гадател
Л. Краб пише: „Всички знаем какво означава да бъдеш разтърсен от увличащи, загадъчно непреодолими сили, които изникват някъде дълбоко в теб. Това са страстите... Всички страсти, които ни измъчват, произтичат от тази основна страст - да направим живота си по-добър: прекомерният глад за храна или секс, странните пориви, които ни обземат в най-неподходящите моменти.“6 В Писанието се казва: „И понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум – да вършат това, което не е прилично, изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, алчност, омраза; пълни със завист, убийство, свада и злоба; клюкари, клеветници, богомразци, нахални, горделиви, самохвалци, изобретатели на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви“ (Римл. 1:28-31). П. Дако, който изследва въпроса за брака, твърди, че връзката между мъж и проститутка не създава двойка, тъй като те имат чисто физически, полови контакти. Всяко човешко
действие е съпътствано от чувства, усещания и възприятия (съзнавани или несъзнавани, груби или изтънчени, положителни или отрицателни). Следователно връзката между мъжа и проститутката, съзнавано или несъзнавано, е афективна. В нея мъжът търси илюзия на любов, а жената изпитва смътно майчинско състрадание. Чувствата им могат да гравитират около садизма или мазохизма, около „любовта” или „омразата”, но чувства винаги има. Тези хора са двойка, белязана от мимолетността. Обикновено тя се разпада така бързо, както и се е създала7. Причината е липсата на разумна воля, насочена към дълготрайна връзка, която е основана на отговорността и осъзнаването, че „двамата са една плът”. Отношенията между мъжа и проститутката имат негативни последствия. Познавам хора с такава връзка, която води до бесообсебеност. След като единият е демонично обременен, по време на половия акт духът се прехвърля на другия и той или тя става жертва с всички последствия: „Делата им не ги оставят да се върнат при своя Бог; защото блуден дух има дълбоко в тях и те не познават Господ” (Ос. 5:4). П. Дако пише, че психологията изпълнява предназначението си, като парцелира полето на афективностите на усещания, възприятия, чувства, интуиция. Тези сектори имат посетители паразити: комплекси, тревожност, задръжки и други големи хищници, които унищожават вътрешната енергия8. Ако изброените психични безпокойства за автора са паразити и хищници, към коя категория да отнесем духовете на блудството и разврата? Разрушителната енергия, която те носят за личността и обществото, се разкрива и в Писанието: „Жените им измениха естествената употреба на тялото в противоес-
тествена. Така и мъжете, като оставиха естественото сношение с женския пол, разпалиха се в страстите си един към друг, като вършеха безобразие мъже с мъже, и приемаха в себе заслуженото въздаяние за своето нечестие“ (Римл. 1:26-27). Неслучайно П. Дако стига до извода: „Ето защо сполучливата двойка е Светая светих на вътрешния диалог. Всяка сполучлива двойка едва ли не е чудо.”9 Именно срещу това чудо демоничните сили водят широкомащабна война, като тласкат обществото ни към разпътство, т.е. внушават на хората, че са родени такива, с ориентация към същия пол. Лесбийството, хомосексуализмът, бракът по договор и т.н. водят до духовна обремененост. „Блуден дух ги е заблудил и те блудстват и въстанаха против властта на своя Бог“ (Ос. 4:12). Патологични симптоми при окултно обременени хора Окултната обремененост често се бърка
с някои психични заболявания, като леките форми на невроза, истерия, депресия и др., а също и с дълбока депресия, шизофрения, епилепсия. Но това, което категорично отличава окултно зависимите от страдащите от психични заболявания, е наличието на духовни симптоми. Психосоматичните и соматичните симптоми са второстепенни. Шизофренията например може да бъде както на физиологична или психична, така и на духовно-демонична основа. Характерната за тази болест съвкупност от халюцинации, неадекватност на психичните реакции и непредсказуемост на поведението в някои случаи е следствие от физиологични нарушения или психологични разстройства с естествен произход, а в други – на демонично въздействие. Шизофрениците от тези групи реагират различно на присъствието на хора, изпълнени със Светия Дух, и само благодарение на това могат да бъдат класифицирани. Болният от органична и психична шизофрения не реагира отрицателно, за разлика от окултно обременения шизофреник. Но това не ни дава основание да бързаме с извода дали човекът е обладан, или не. Частичното или пълно отсъствие на контрол върху собственото поведение, губенето на съзнание, гърченията и други признаци, общи за тези групи, усложняват поставянето на диагноза. К. Кох акцентира, че има нужда ясно да се разграничават окултно обременените хора от страдащите от психопатии и психози. Психичноболните според медицината е почти невъзможно да бъдат излекувани, докато другите при оказване на добра терапия се освобождават и придобиват пълно изцеление10. Последствия Д-р Кох посочва много примери за трагичния край на тези, които активно се занимават с окултна практика - самоубийства, психози или страшни преживявания на смъртното легло. Той изброява и последствията за потомството на такива хора. Ето симптомите на психично разстройство при децата им: а) те са с мрачна натура, жестоки и самолюбиви; б) алчни, клептомани, склонни към маниакалност, към спорове, гневливи, с извънредна сексуалност; в) с душевни заболявания: униние, неестествен страх, натрапчиви мисли за самоубийство; г) обладани: с жажда за разрушаване, пристъпи на ярост, склонност към насилие и престъпление, подчинение на демоните; д) с духовни заболявания: антихристиянски изкривявания в разбирането на Библията, съзнателен атеизъм, мнимо благочестие, отвращение от Свещеното Писание и молитвата, хулни мисли, религиозно безумие; е) съпровождани от мистериозни явления в обстановката и средата около тях11. Основни групи окултно обременени хора Е. Бърн забелязва, че хората, общувайки помежду си, изпадат в няколко основни състояния на своето Аз или его-състояния, които най-общо могат да се отнесат към три типа: родител, възрастен, дете. Тази класификация позволява да
се разбере какво става във вътрешния свят на човека на интрапсихично ниво. Аз-състоянието е специфичен начин на мислене, чувстване и поведение. А оттук можем да направим извода, че когато търси общуване с демоничния свят, човекът може да изпадне в други три Аз-състояния: измамен – това е състоянието на девиантна личност с интрапсихични отклонения чрез измамливи духове; демонизиран или посесивен, т.е. атакуван от натрапника отвън; бесообсебен, или обсесивен, т.е. натрапникът действа отвън и отвътре в личността. Това не са роли, в които хората влизат, а състояния, в които изпадат в зависимост от външните и вътрешните психически стимули. К. Кох пише за д-р Лехлер - един от психиатрите, които освен психични заболявания признават и психични нарушения, предизвикани от демонично влияние. Когато разглежда това въздействие, той прави разлика между бесообладаност, бесовско влияние и измама12. Приемаме неговия извод и ще се опитаме да очертаем трите групи чрез патосимптомите при тях. Измамени или девиантни личности Девиантност (deviance) в психологията е необикновеното, но устойчиво отклонение от установените обществени норми на поведение. Девиантен е устойчивият начин на действие, поведение или мислене, който е нетипичен за хората като цяло13. Според нас класическото определение за девиантност може да се допълни с психично разстройство, предизвикано от външно влияние на демонични сили, които отклоняват човека от „нормата” на когнитивно, емоционално-чувствено и психомоторно ниво. Последствия По-леката форма води до фанатизъм, екзалтация, религиозна измама и заблуда, лъжефилософия, езичество. По-тежката предизвиква слухови и зрителни халюцинации. а) На когнитивно ниво. Получава се разстройство на когнитивно-операционния блок, който включва мислене, свойства на паметта и възприятието, интелектуални операциии и свойства на вниманието. б) На емоционално-чувствено ниво. Наблюдава се лека форма на афекти, фрустрации, силно проявена амбивалентност, силна еуфория или депресия, екзалтация и т.н. в) На сензорно ниво. Появява се усещане за свръхестествено присъствие на духовни личности, също по-леки усещания за получаване на импулси от духа във вид на сила, топлина и ток. г) На психомоторно ниво. Тук се реализират по-слабите дарби и умения: глосолалии, прорицания, предсказания, гадаене, хиромантия, астрология, диагностициране с методите на нетрадиционната медицина. Феноменът „глосолалия” като необичаен речеви продукт се изучава от гледна точка на антропологията, социологията, лингвистиката и психоакустиката. Към практикуващите глосолалия повече се отнасят девиантните личности, измамени от нечисти духове. Ойстерайх дава пример за обладани в състояние на пароксизъм, които започват да говорят на чужди езици,
да пророчестват или да проявяват телепатични способности. От рационална гледна точка не е възможно да се даде обяснение на това явление, но от библейска „това са демоните - те знаят много езици и могат да ги изговарят“14. За пророчествата в езическа среда четем в диалога „Кратил“ на Платон: Хермоген: „Всъщност, Сократе, изглежда ми, че ти просто изричаш оракули (пророчества) също като боговдъхновените.” Сократ: „И причината да ми дойдат те мога да отдам, Хермогене, най-вече на Евтифрон от дема Проспалта15 – от сутринта дълго бях с него и давах ухо какво говореше. Изглежда че в своето боговдъхновение той не само е напълнил ушите ми с тази демонична мъдрост16, но е обхванал и душата ми. Затова мисля, че трябва да постъпим така: да си послужим днес с нея и да изследваме каквото остава за имената, а пък утре, ако се съгласите с мен, да я прогоним и да бъдем очистени от някого, когото намерим способен да прави очистване именно от такива неща, - било жрец, било софист” (396d–397a)17. В Писанието имаме потвърждение на това явление в случая с пророчицата, от която ап. Павел изгонва злия дух (ДА 16:16-18). Девиантният човек обикновено се плаши от възможността да преосмисли теориите си, защото ги приема за свои постижения. Измамените поставят себе си като ориентир за другите. А Бог им дава Своята характеристика: „Наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат” (Откр. 3:8-9). Демонизирани личности Психологическа интерпретация А. Величков пише за съвременните „културни матрици“. Той ги определя като: ”Системно налагане върху индивида на представи и модели на поведение.”18 По аналогия можем да въведем понятието „окултна матрица”, която формира и влияе върху мирогледа, ценностната система и поведението на демонизираните. Теологическа интерпретация Демонизираният е човек, чрез когото се проявяват нечисти духове. Той се ръководи от техните съвети и чрез него те вършат чудеса и знамения. Волята на демонизираните не е напълно поробена от бесовете – хората избират дали да изпълняват волята им. Изброените във Второзаконие 18 гл. прорицатели, гадатели, чародеи и т.н. са най-малкото демонизирани. При Платон даймон означава „божествена мощ, бог“, т.е. демонизираният „е във връзка с божеството, обладан от божеството и неговата сила“19, следователно не е на себе си, в ненормално състояние е . Библейски примери за демонизирани хора са Симон магьосника (ДА 8:9) и Елима магьосника (ДА 13:8). Те двамата използват услугите на демоните. Кратка характеристика Демонизираният човек може да приеме истината или да й противостои, дори да пречи на нейното разпространение. За Лехлер белезите за демонично влияние, което не е проникнало в личността, са: невъзприемане на всичко, което
този случай съзнанието на човека се изключва, както и неговата способност да си спомня. При луцидната форма обладаният не губи своето нормално състояние и съзнание. Дори в момента на пароксизма той наблюдава собственото си съзнание и се опитва да го владее. По време на жестоки моторни принудителни явления съзнанието остава съвършено ясно и непомрачено21. Католическата теология обаче запазва думата possession (обладаване) за сомнамбулната форма, а нарича ясното обладаване obsession (натрапливост) – понятие, прието от психиатрията, макар и с друго значение22.
е от Бога, религиозни съмнения, неспособност човек да осъзнае истинската си греховност, да се съсредоточи, за да чете Библията и да се моли, дълго отсъствие на радост, вътрешно безпокойство, страх, пристъпи на гняв, ругателство, униние, стремеж към самоубийство. Към тях Лехлер прибавя и различни пороци: пиянство, блудство, лъжи, кражби, наркотици, сексуални извращения и т.н.20. Демонизирането може да се прояви чрез автоматично писане, рисуване, чуване на гласове, видения, трето око. Ако човекът няма достатъчно силна воля (а тя обикновено е блокирана до определена степен от натрапника), не може да се пребори и тогава започва следващият етап – раздвояване на личността, състояние на пълно бесообсебване. Демонизираните са опасни за обществото – тъй като сами са жертви, те постоянно търсят нови жертви, върху които да въздействат. И така, демонизираният човек има съзнателно сключен съюз или мистичен договор с окултния свят с цел свръхестествено самоусъвършенстване и реализация на умения и дарби с користни мотиви и амбиции (добра репутация, гнусна печалба, отмъщение, привидна сигурност, задоволяване на примитивни нужди). Демоните се проявяват на всички нива. а) Когнитивно: демоните предават на човека свръхзнания, когнитивни способности да извършва мисловни операции, които не са естествени (телепатия, прорицания, трето око, диагностициране без естественонаучни методи, общуване с мъртви и т.н.). б) Емоционално-чувствено: подбудителномотивационният блок е задействан с цел проявяване на хиперактивност и ревност в реализацията на своите лечителски и други дарби и умения. в) Сензорно: човекът е способен да получава и предава биополе, биоенергия, магнетизъм и т.н.
г) Психомоторно: проявява се способност за автоматично писане, рисуване, извършване на чудеса чрез собственото тяло - ходене по жарава, по счупени стъкла, пробождане на тялото с различни предмети, без да тече кръв, левитация и т.н. Бесообсебени личности Психологическа интерпретация Бесообсебеният е дал достъп на демоничните сили до хранилището на примитивните инстинкти, емоции и спомени у него и чрез тях те му влияят и го контролират. Случаите на обсебване често са съпроводени с емоционални нарушения, свръхвъзбуда, апатия, агресия и автоагресия, също с алкохолизъм, наркомания, сексуални извращения, свръхсексуалност. Към допълнителните симптоми за обсебване от зли демони се отнасят и телесните признаци, които могат да го съпътстват - глухота, немота, различни подутини по тялото или свръхестествена сила и издръжливост. Две форми на бесообсебване Ойстерайх различава две форми на обладаване: сомнамбулична и луцидна. При първата има губене на първичното съзнание. В момента на пароксизъм говори някакво второ Аз. Преходът от едното към другото съзнание се извършва изведнъж и непосредствено. В Пфайфер, С. Кой носи слабите. С. БХСС, 2004, с. 15. Кеберге, цит по Кох, К. Душепопечение и оккультизм. Червень, 1992, с. 7. 3 Павлюк, П. Практическое душепопечительство. Одесса, ХГЭУ, 2003, с. 164. 4 Кох, К. Цит. соч., с. 14. 5 Митев, Д. Христос и духовете на земята. С., Омофор, 2000. 6 Краб, Л. Открихте ли смисъла? С., Нов Човек, 2001, с. 43, 45. 7 Дако, П. Жената и нейната дълбинна психология. С., Колибри, 1999, с. 256. 8 Пак там, с. 259. 9 Пак там. 10 Кох, К. Цит. соч., с. 155. 11 Пак там, с. 129. 1 2
Теологическа интерпретация Бесообсебеността е състоянието, при което в един и същ човек присъстват две личности - самият той и един (или повече) нечист дух. Христос казва: „Тогава отива и взема със себе си други седем духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото” (Мат. 12:45). От теологична гледна точка обладаният е човек, чиято воля, разум и чувства дотолкова са поробени от волята на нечистите духове, че той не е способен да им противостои: „Учителю, доведох при Тебе сина си, който има ням дух. И където и да го хване, тръшка го; и той се запеня, скърца със зъби и се вцепенява” (Марк 9:17-18). Човекът е сътворен със свободна воля и въпреки че е съгрешил и продължава да греши чрез послушанието на нечисти духове, неговата воля може да им се противопостави. Само волята на обладаните напълно е поробена от дявола, и то според степента на посветеността и силата на бесообсебването: „И много пъти [духът] го е хвърлял и в огън, и във вода, за да го погуби” (Марк 9: 22). Бесовете живеят постоянно у обладаните. Иисус Христос при среща с такива хора не дава на самите тях заповеди какво да правят. Той говори пряко на бесовете и ги изгонва: „А Иисус, като видя, че се стича народ, смъмри нечистия дух, като му каза: „Дух ням и глух, Аз ти заповядвам: излез от него и да не влезеш повече в него!“ И духът, като изпищя и го сгърчи силно, излезе; и детето стана като мъртво, така че повечето хора мислеха, че е умряло. Но Иисус го хвана за ръката и го вдигна; и то стана” (Марк 9:25-27). Психоенергетичният блок на бесообладаните – чувствата и волята, които са в основата на психическата дееспособност на личността за всяка активна операция, - е под пълен контрол на демона или демоните. Пак там, с.151. Психология. Енциклопедия. Корсини, Р., ред. С., Наука и изкуство, 1998, с. 207. 14 Кох, К. Цит. соч., с. 150. 15 Гадател, на когото е посветен едноименният диалог „Евтифрон“. 16 Даймония софия (демонична мъдрост) - състоянието на обладаване от божествена сила, което не е нормално и следователно неговото продължаване и неподлагане на лечение са вредни. Виж по този въпрос Jeanmaire, H. Dionysos. Paris, 1951. 17 Платон. Диалози. Кратил. Т.2, С., Наука и изкуство, 274-275. 18 Величков, А. Психология на индивидуалното социално поведение. С., Албатрос, 2006, с. 25. 19 Платон. Диалози. Критон. Т. 1, с. 427, бел. 4. 20 Кох, К. Цит. соч., с.151. 21 Пак там, с. 143. 22 Пак там, с. 160. 12 13
Защита Проблемът за психодуховните болести на окултно обременените хора е многослоен, свързан не само с актуалното състояние на личността - вътрешноличностния конфликт, - но и с трудностите при интеграцията й на социалнобитово ниво, при отношенията й с другите. Въпреки съществуващите разногласия проблемът за психичните разстройства с демоничен произход става все по-актуален. Както споменахме в началото, високият брой на жертвите днес и кризата в двете институции - семейство и общество - трябва да накарат учените, психолози и теолози, да изследват проблемите на психодуховните разстройства и тяхното поефективно лечение, но най-вече да се насочат към защита на цялото население. Нарастващата агресия в обществото е сериозен показател за присъствието и активизацията на нейния основен източник – демоничния свят, който се реализира чрез окултизъм. Трябва да се предприемат всички необходими стъпки за предпазване на децата, чиято формираща се нежна психика не е способна да се защити от окултната интервенция, когато тя се налага в детски градини, училища и други обществени институции. Нека отправим и едно предупреждение към тези, които навлизат в сферата на тъмното, окултното: всеки, престъпил божествената забрана за окултни грехове, които са мерзост пред Бога, губи гаранция за защита от Негова страна срещу демоничните сили. Бог оттегля Своята закрила и човекът остава сам, беззащитен. Като теолог и психолог, участвал в сериозни битки за освобождаване на жертви от демоничните сили, категорично заявявам, че тези духове много мразят човека дори и когато привидно му служат и го ласкаят. Те са най-големите врагове на човешките души. Нито едно начинание за усъвършенстване на човешката личност с техните услуги не се е оправдало. Жадуваното от човека усъвършенстване е възможно само чрез познание на Този, Който казва: „Аз съм пътят и истината, и животът” (Йоан 14:6). Авторът на тези думи е Иисус Христос, Божият Син. Всички природни данни се развиват и усъвършенстват само чрез Неговата благодат. Желаното свръхестествено развитие е благотворно само когато получаваме Неговите духовни дарби, а Той ги дава на всеки, който Му се покланя в дух и истина. Напълно осъзнавам, че тази статия няма да даде отговор на всички въпроси около психодуховните проблеми. Но се надявам, че ще помогне да преосмислим отношението си към окултното, демоничното и да придобием една нова представа за разликата между психичното разстройство с природен и с демоничен произход. Най-важното е обществото ни да заеме правилната позиция спрямо войнстващия окултизъм, за да опазим себе си, семейството и народа си.
се разбере какво става във вътрешния свят на човека на интрапсихично ниво. Аз-състоянието е специфичен начин на мислене, чувстване и поведение. А оттук можем да направим извода, че когато търси общуване с демоничния свят, човекът може да изпадне в други три Аз-състояния: измамен – това е състоянието на девиантна личност с интрапсихични отклонения чрез измамливи духове; демонизиран или посесивен, т.е. атакуван от натрапника отвън; бесообсебен, или обсесивен, т.е. натрапникът действа отвън и отвътре в личността. Това не са роли, в които хората влизат, а състояния, в които изпадат в зависимост от външните и вътрешните психически стимули. К. Кох пише за д-р Лехлер - един от психиатрите, които освен психични заболявания признават и психични нарушения, предизвикани от демонично влияние. Когато разглежда това въздействие, той прави разлика между бесообладаност, бесовско влияние и измама12. Приемаме неговия извод и ще се опитаме да очертаем трите групи чрез патосимптомите при тях. Измамени или девиантни личности Девиантност (deviance) в психологията е необикновеното, но устойчиво отклонение от установените обществени норми на поведение. Девиантен е устойчивият начин на действие, поведение или мислене, който е нетипичен за хората като цяло13. Според нас класическото определение за девиантност може да се допълни с психично разстройство, предизвикано от външно влияние на демонични сили, които отклоняват човека от „нормата” на когнитивно, емоционално-чувствено и психомоторно ниво. Последствия По-леката форма води до фанатизъм, екзалтация, религиозна измама и заблуда, лъжефилософия, езичество. По-тежката предизвиква слухови и зрителни халюцинации. а) На когнитивно ниво. Получава се разстройство на когнитивно-операционния блок, който включва мислене, свойства на паметта и възприятието, интелектуални операциии и свойства на вниманието. б) На емоционално-чувствено ниво. Наблюдава се лека форма на афекти, фрустрации, силно проявена амбивалентност, силна еуфория или депресия, екзалтация и т.н. в) На сензорно ниво. Появява се усещане за свръхестествено присъствие на духовни личности, също по-леки усещания за получаване на импулси от духа във вид на сила, топлина и ток. г) На психомоторно ниво. Тук се реализират по-слабите дарби и умения: глосолалии, прорицания, предсказания, гадаене, хиромантия, астрология, диагностициране с методите на нетрадиционната медицина. Феноменът „глосолалия” като необичаен речеви продукт се изучава от гледна точка на антропологията, социологията, лингвистиката и психоакустиката. Към практикуващите глосолалия повече се отнасят девиантните личности, измамени от нечисти духове. Ойстерайх дава пример за обладани в състояние на пароксизъм, които започват да говорят на чужди езици,
да пророчестват или да проявяват телепатични способности. От рационална гледна точка не е възможно да се даде обяснение на това явление, но от библейска „това са демоните - те знаят много езици и могат да ги изговарят“14. За пророчествата в езическа среда четем в диалога „Кратил“ на Платон: Хермоген: „Всъщност, Сократе, изглежда ми, че ти просто изричаш оракули (пророчества) също като боговдъхновените.” Сократ: „И причината да ми дойдат те мога да отдам, Хермогене, най-вече на Евтифрон от дема Проспалта15 – от сутринта дълго бях с него и давах ухо какво говореше. Изглежда че в своето боговдъхновение той не само е напълнил ушите ми с тази демонична мъдрост16, но е обхванал и душата ми. Затова мисля, че трябва да постъпим така: да си послужим днес с нея и да изследваме каквото остава за имената, а пък утре, ако се съгласите с мен, да я прогоним и да бъдем очистени от някого, когото намерим способен да прави очистване именно от такива неща, - било жрец, било софист” (396d–397a)17. В Писанието имаме потвърждение на това явление в случая с пророчицата, от която ап. Павел изгонва злия дух (ДА 16:16-18). Девиантният човек обикновено се плаши от възможността да преосмисли теориите си, защото ги приема за свои постижения. Измамените поставят себе си като ориентир за другите. А Бог им дава Своята характеристика: „Наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат” (Откр. 3:8-9). Демонизирани личности Психологическа интерпретация А. Величков пише за съвременните „културни матрици“. Той ги определя като: ”Системно налагане върху индивида на представи и модели на поведение.”18 По аналогия можем да въведем понятието „окултна матрица”, която формира и влияе върху мирогледа, ценностната система и поведението на демонизираните. Теологическа интерпретация Демонизираният е човек, чрез когото се проявяват нечисти духове. Той се ръководи от техните съвети и чрез него те вършат чудеса и знамения. Волята на демонизираните не е напълно поробена от бесовете – хората избират дали да изпълняват волята им. Изброените във Второзаконие 18 гл. прорицатели, гадатели, чародеи и т.н. са най-малкото демонизирани. При Платон даймон означава „божествена мощ, бог“, т.е. демонизираният „е във връзка с божеството, обладан от божеството и неговата сила“19, следователно не е на себе си, в ненормално състояние е . Библейски примери за демонизирани хора са Симон магьосника (ДА 8:9) и Елима магьосника (ДА 13:8). Те двамата използват услугите на демоните. Кратка характеристика Демонизираният човек може да приеме истината или да й противостои, дори да пречи на нейното разпространение. За Лехлер белезите за демонично влияние, което не е проникнало в личността, са: невъзприемане на всичко, което
този случай съзнанието на човека се изключва, както и неговата способност да си спомня. При луцидната форма обладаният не губи своето нормално състояние и съзнание. Дори в момента на пароксизма той наблюдава собственото си съзнание и се опитва да го владее. По време на жестоки моторни принудителни явления съзнанието остава съвършено ясно и непомрачено21. Католическата теология обаче запазва думата possession (обладаване) за сомнамбулната форма, а нарича ясното обладаване obsession (натрапливост) – понятие, прието от психиатрията, макар и с друго значение22.
е от Бога, религиозни съмнения, неспособност човек да осъзнае истинската си греховност, да се съсредоточи, за да чете Библията и да се моли, дълго отсъствие на радост, вътрешно безпокойство, страх, пристъпи на гняв, ругателство, униние, стремеж към самоубийство. Към тях Лехлер прибавя и различни пороци: пиянство, блудство, лъжи, кражби, наркотици, сексуални извращения и т.н.20. Демонизирането може да се прояви чрез автоматично писане, рисуване, чуване на гласове, видения, трето око. Ако човекът няма достатъчно силна воля (а тя обикновено е блокирана до определена степен от натрапника), не може да се пребори и тогава започва следващият етап – раздвояване на личността, състояние на пълно бесообсебване. Демонизираните са опасни за обществото – тъй като сами са жертви, те постоянно търсят нови жертви, върху които да въздействат. И така, демонизираният човек има съзнателно сключен съюз или мистичен договор с окултния свят с цел свръхестествено самоусъвършенстване и реализация на умения и дарби с користни мотиви и амбиции (добра репутация, гнусна печалба, отмъщение, привидна сигурност, задоволяване на примитивни нужди). Демоните се проявяват на всички нива. а) Когнитивно: демоните предават на човека свръхзнания, когнитивни способности да извършва мисловни операции, които не са естествени (телепатия, прорицания, трето око, диагностициране без естественонаучни методи, общуване с мъртви и т.н.). б) Емоционално-чувствено: подбудителномотивационният блок е задействан с цел проявяване на хиперактивност и ревност в реализацията на своите лечителски и други дарби и умения. в) Сензорно: човекът е способен да получава и предава биополе, биоенергия, магнетизъм и т.н.
г) Психомоторно: проявява се способност за автоматично писане, рисуване, извършване на чудеса чрез собственото тяло - ходене по жарава, по счупени стъкла, пробождане на тялото с различни предмети, без да тече кръв, левитация и т.н. Бесообсебени личности Психологическа интерпретация Бесообсебеният е дал достъп на демоничните сили до хранилището на примитивните инстинкти, емоции и спомени у него и чрез тях те му влияят и го контролират. Случаите на обсебване често са съпроводени с емоционални нарушения, свръхвъзбуда, апатия, агресия и автоагресия, също с алкохолизъм, наркомания, сексуални извращения, свръхсексуалност. Към допълнителните симптоми за обсебване от зли демони се отнасят и телесните признаци, които могат да го съпътстват - глухота, немота, различни подутини по тялото или свръхестествена сила и издръжливост. Две форми на бесообсебване Ойстерайх различава две форми на обладаване: сомнамбулична и луцидна. При първата има губене на първичното съзнание. В момента на пароксизъм говори някакво второ Аз. Преходът от едното към другото съзнание се извършва изведнъж и непосредствено. В Пфайфер, С. Кой носи слабите. С. БХСС, 2004, с. 15. Кеберге, цит по Кох, К. Душепопечение и оккультизм. Червень, 1992, с. 7. 3 Павлюк, П. Практическое душепопечительство. Одесса, ХГЭУ, 2003, с. 164. 4 Кох, К. Цит. соч., с. 14. 5 Митев, Д. Христос и духовете на земята. С., Омофор, 2000. 6 Краб, Л. Открихте ли смисъла? С., Нов Човек, 2001, с. 43, 45. 7 Дако, П. Жената и нейната дълбинна психология. С., Колибри, 1999, с. 256. 8 Пак там, с. 259. 9 Пак там. 10 Кох, К. Цит. соч., с. 155. 11 Пак там, с. 129. 1 2
Теологическа интерпретация Бесообсебеността е състоянието, при което в един и същ човек присъстват две личности - самият той и един (или повече) нечист дух. Христос казва: „Тогава отива и взема със себе си други седем духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото” (Мат. 12:45). От теологична гледна точка обладаният е човек, чиято воля, разум и чувства дотолкова са поробени от волята на нечистите духове, че той не е способен да им противостои: „Учителю, доведох при Тебе сина си, който има ням дух. И където и да го хване, тръшка го; и той се запеня, скърца със зъби и се вцепенява” (Марк 9:17-18). Човекът е сътворен със свободна воля и въпреки че е съгрешил и продължава да греши чрез послушанието на нечисти духове, неговата воля може да им се противопостави. Само волята на обладаните напълно е поробена от дявола, и то според степента на посветеността и силата на бесообсебването: „И много пъти [духът] го е хвърлял и в огън, и във вода, за да го погуби” (Марк 9: 22). Бесовете живеят постоянно у обладаните. Иисус Христос при среща с такива хора не дава на самите тях заповеди какво да правят. Той говори пряко на бесовете и ги изгонва: „А Иисус, като видя, че се стича народ, смъмри нечистия дух, като му каза: „Дух ням и глух, Аз ти заповядвам: излез от него и да не влезеш повече в него!“ И духът, като изпищя и го сгърчи силно, излезе; и детето стана като мъртво, така че повечето хора мислеха, че е умряло. Но Иисус го хвана за ръката и го вдигна; и то стана” (Марк 9:25-27). Психоенергетичният блок на бесообладаните – чувствата и волята, които са в основата на психическата дееспособност на личността за всяка активна операция, - е под пълен контрол на демона или демоните. Пак там, с.151. Психология. Енциклопедия. Корсини, Р., ред. С., Наука и изкуство, 1998, с. 207. 14 Кох, К. Цит. соч., с. 150. 15 Гадател, на когото е посветен едноименният диалог „Евтифрон“. 16 Даймония софия (демонична мъдрост) - състоянието на обладаване от божествена сила, което не е нормално и следователно неговото продължаване и неподлагане на лечение са вредни. Виж по този въпрос Jeanmaire, H. Dionysos. Paris, 1951. 17 Платон. Диалози. Кратил. Т.2, С., Наука и изкуство, 274-275. 18 Величков, А. Психология на индивидуалното социално поведение. С., Албатрос, 2006, с. 25. 19 Платон. Диалози. Критон. Т. 1, с. 427, бел. 4. 20 Кох, К. Цит. соч., с.151. 21 Пак там, с. 143. 22 Пак там, с. 160. 12 13
Защита Проблемът за психодуховните болести на окултно обременените хора е многослоен, свързан не само с актуалното състояние на личността - вътрешноличностния конфликт, - но и с трудностите при интеграцията й на социалнобитово ниво, при отношенията й с другите. Въпреки съществуващите разногласия проблемът за психичните разстройства с демоничен произход става все по-актуален. Както споменахме в началото, високият брой на жертвите днес и кризата в двете институции - семейство и общество - трябва да накарат учените, психолози и теолози, да изследват проблемите на психодуховните разстройства и тяхното поефективно лечение, но най-вече да се насочат към защита на цялото население. Нарастващата агресия в обществото е сериозен показател за присъствието и активизацията на нейния основен източник – демоничния свят, който се реализира чрез окултизъм. Трябва да се предприемат всички необходими стъпки за предпазване на децата, чиято формираща се нежна психика не е способна да се защити от окултната интервенция, когато тя се налага в детски градини, училища и други обществени институции. Нека отправим и едно предупреждение към тези, които навлизат в сферата на тъмното, окултното: всеки, престъпил божествената забрана за окултни грехове, които са мерзост пред Бога, губи гаранция за защита от Негова страна срещу демоничните сили. Бог оттегля Своята закрила и човекът остава сам, беззащитен. Като теолог и психолог, участвал в сериозни битки за освобождаване на жертви от демоничните сили, категорично заявявам, че тези духове много мразят човека дори и когато привидно му служат и го ласкаят. Те са най-големите врагове на човешките души. Нито едно начинание за усъвършенстване на човешката личност с техните услуги не се е оправдало. Жадуваното от човека усъвършенстване е възможно само чрез познание на Този, Който казва: „Аз съм пътят и истината, и животът” (Йоан 14:6). Авторът на тези думи е Иисус Христос, Божият Син. Всички природни данни се развиват и усъвършенстват само чрез Неговата благодат. Желаното свръхестествено развитие е благотворно само когато получаваме Неговите духовни дарби, а Той ги дава на всеки, който Му се покланя в дух и истина. Напълно осъзнавам, че тази статия няма да даде отговор на всички въпроси около психодуховните проблеми. Но се надявам, че ще помогне да преосмислим отношението си към окултното, демоничното и да придобием една нова представа за разликата между психичното разстройство с природен и с демоничен произход. Най-важното е обществото ни да заеме правилната позиция спрямо войнстващия окултизъм, за да опазим себе си, семейството и народа си.
огато сервитьорката се приближи да вземе поръчката, спонтанно й обърнах внимание върху униформата, която носеше по не особено приличен начин. Тя ме изгледа учудено и явно засегната се запъти да предаде поръчката ми. За да омекотя съвсем резонната си забележка ведро добавих: „Простете, аз съм малко консервативен, та затова…”.
зам, минах покрай нея и… излязох. Тръгнах към колата и докато завивах покрай блока, в лицето ме лъхна доста силен вятър. Това ме предизвика да си припомня нещо, което прочетох в една християнска книга1 само преди минути, докато чаках поръчката. Насрещният вятър… Разбрах какво Бог искаше да ми каже.
знаех, че ще срещнат сериозна опозиция: - Вероятно ви се стори доста странно това, което ви казах, но искам да добавя още нещо. - Усещайки антагонизма й, продължих: - Вашият бунт не е срещу мене… Тогава Светият Дух изпълни сърцето ми и с благодат, лекота и благост продължих независимо от святкащия й поглед: - …Ами е срещу Бога, който ви е сътворил нравствено отговорно същество. Но искам да ви уверя, че това до нищо добро няма да ви доведе! Като чу последното, тя видимо омекна, успокои се и искрено отвърна: - Да, хубаво, благодаря.
подтикваше просто да си тръгна, докато Христовият Дух и изгражданото години наред във вярата съзнание казваха друго. От грехопадението насам вятърът винаги е бил попътен за естественото движение на падналия ни свят. Да, вятърът в този свят винаги е духал в посока към ада - към погибел, смърт и разрушение. Естествените сили и процеси водят назад и надолу и на всички ни е известно с какви трудности е съпроводено извършването на каквото и да било добро и каква волева грижа е нужна, за да устои то. За сътворяването и развитието на злото обаче се изисква чисто и просто нашето бездействие.
ностите в този свят съдействат за добро главно на тези, които обичат Бога (Римл. 8:28). Ужасната реалност е, че огромна част от проблемите на неповярвалите (или просто религиозни) хора ги водят само до разруха. Всеки просветен християнин знае отговорността си да споделя своята вяра с околните. Сигурно има хора, които си мислят, че на някои просто им идва отвътре да споделят открито и често вярата си с неповярвалите. Истината обаче е, че повечето хора, които опитват да свидетелстват за Христос, добре познават тръпката от силния насрещен вятър. Тимотей е верен Божи слуга, но има специфичен проблем, затова Павел му пише: „Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение. И така, не се срамувай да свидетелстваш за нашия Господ,... а участвай в страданията за благовестието по силата, дадена от Бога… А ти си последвал моето учение... твърдостта, гоненията, страданията... Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 1:7-8; 3:10-12). Докато насърчава младия Тимотей, Павел показва каква цена трябва да плати един истински християнин, избрал да следва своя Спасител. Мисля, че много съвременни християни биха предпочели от Павловите послания да отсъстваше стихът: „Бъдете подражатели на мен, както съм и аз на Христос” (I Кор. 11:1). Да подражаваш на Павел?! Всъщност някога замисляли ли сте се как-
вярващите, - които Той изживява в изключително тежкия Си земен път, се дължат на Неговото съзнателно и твърдо решение да избере пътя на кръста. Питам се какво си мисли днешният редови християнин, докато чете думите на Иисус, когато се обръща към множеството, което Го следва: „Ако дойде някой при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик. Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26-27). Нашата логика ни кара да мислим, че такова изявление би отблъснало множествата, които като че всеки момент ще повярват в Христос. Парадоксално за нас е, че Той им поставя такива условия, и то съвсем съзнателно. Знаем също, че след други подобни Негови думи всички освен дванадесетте Го изоставят. За разлика от съвременните благовестители (изкушавам се тук да сложа кавички) Иисус е честен с потенциалните Си ученици и открито им говори за двете страни на тяхното бъдеще като християни – че ги очаква не само вкусното Агне („Вкусете и вижте колко е благ Господ!”), но и горчивите треви (страдания, гонения), с които То се приготвя за нас според божествената рецепта (Изх. 12:8). Познавам един човек в Христос, наш съвременник, който е безкрайно щастлив, че когато прочел за първи път стряскащи-
Характерната за времето на младостта на нашите майки реакция – изчервяване или смутено извинение – отсъстваше, но реакция имаше – като прати свой колега да ме обслужи, сервитьорката демонстративно показа, че явно е под достойнството й да се занимава с такива ретроградни елементи като мен. Докато тя се отдалечаваше, си мислех: „Господи, дали не прекалих?” Вътрешно обаче бях убеден, че Бог имаше благоволение в моята забележка, нещо повече - докато усилено се молех в сърцето си, придобих увереност какво да кажа на това момиче. И така, взел твърдо решение, след вечерята тръгнах да изли-
Да, обаче как да се върна? Тръгнах си с достойнство, а пък сега да отида, за да изпълня делото, към което зная, че Иисус Христос ме подтиква – доста смущаващо е. Все пак се върнах и докато се въртях много минути пред пицарията, в мен се водеше страшна вътрешна борба – да преодолея себе си, вродената си притеснителност и като превъзмогна волята си, да направя това, което бях убеден, че ще послужи за приближаването на момичето към Бога. В крайна сметка обичта ми към Христос и желанието ми за послушание надделя и чрез Божията благодат успях да я пресрещна, като й казах думите, които
Тогава усетих, че чрез тези думи Бог извърши нещо в сърцето й, и вярвам, че ще продължава да я насочва към живата вяра в Христос, още повече че често вечерям в това заведение. След като й пожелах хубава вечер, си тръгнах и продължих да размишлявам. Мислите ми занимаваше не морализирането на развратения свят, ами… насрещният вятър. Докато излизах от пицарията, пренебрегнал Божията воля, ме съпътстваше осезаемо попътен вятър, а опитът да поправя грешката си се сблъска със силен насрещен вятър в душата ми. Аз-ът ми, подпомогнат от силите на тъмнината, ме
Апостол Павел формулира един същностен принцип в настоящия свят на злото - неизменното действие на закона на греха и на смъртта. Именно това е попътният вятър, който влачи всички „леки” човеци към вечната смърт и прави всичко възможно да ги отдалечи от спасителната вяра в Христос. Ако казаното дотук е вярно, основна духовна истина ще е този вятър да се окаже насрещен за вярващия човек. Течението в света непременно ще упражни натиск върху хората, избрали противоположния път – на освещението и спасението. Нужно е още тук да уточня, че проблемите и труд-
во означава животът на един съвременен човек, бил той и християнин, да наподобява поне малко Павловия? Краткият обзор на живота му във II Кор. 11:22-28 звучи доста стряскащо, но Божията заповед е недвусмислена – подражавайте му! Днес мнозина дръзват да се нарекат последователи на Христос, но явно не съзнават напълно, че думата „последовател” носи в себе си и идеята за последствията от следването Му. А що се отнася до тях, Той самият не ни оставя в неведение, когато казва открито, че вярващите в Него ще бъдат мразени и гонени заради името Му. Страданията на Христос - пример за
те думи на Иисус, не е имало някой модерен вярващ наоколо, за да го успокои с празни утешения, че Иисус всъщност не иска да каже точно това. Въпреки че по онова време потръпвал всеки път, когато четял тези Христови „насърчения”, точно въз основа на убедеността, че го чака особено тежък път като християнин, взел решението да следва неотклонно Христос, дори ако тези Негови думи се окажат буквално приложени в живота му. Този човек искрено се радва, че Бог не е допуснал подвеждащи съветници да го насочат да се предаде заради огромния антагонизъм срещу него, като направи
огато сервитьорката се приближи да вземе поръчката, спонтанно й обърнах внимание върху униформата, която носеше по не особено приличен начин. Тя ме изгледа учудено и явно засегната се запъти да предаде поръчката ми. За да омекотя съвсем резонната си забележка ведро добавих: „Простете, аз съм малко консервативен, та затова…”.
зам, минах покрай нея и… излязох. Тръгнах към колата и докато завивах покрай блока, в лицето ме лъхна доста силен вятър. Това ме предизвика да си припомня нещо, което прочетох в една християнска книга1 само преди минути, докато чаках поръчката. Насрещният вятър… Разбрах какво Бог искаше да ми каже.
знаех, че ще срещнат сериозна опозиция: - Вероятно ви се стори доста странно това, което ви казах, но искам да добавя още нещо. - Усещайки антагонизма й, продължих: - Вашият бунт не е срещу мене… Тогава Светият Дух изпълни сърцето ми и с благодат, лекота и благост продължих независимо от святкащия й поглед: - …Ами е срещу Бога, който ви е сътворил нравствено отговорно същество. Но искам да ви уверя, че това до нищо добро няма да ви доведе! Като чу последното, тя видимо омекна, успокои се и искрено отвърна: - Да, хубаво, благодаря.
подтикваше просто да си тръгна, докато Христовият Дух и изгражданото години наред във вярата съзнание казваха друго. От грехопадението насам вятърът винаги е бил попътен за естественото движение на падналия ни свят. Да, вятърът в този свят винаги е духал в посока към ада - към погибел, смърт и разрушение. Естествените сили и процеси водят назад и надолу и на всички ни е известно с какви трудности е съпроводено извършването на каквото и да било добро и каква волева грижа е нужна, за да устои то. За сътворяването и развитието на злото обаче се изисква чисто и просто нашето бездействие.
ностите в този свят съдействат за добро главно на тези, които обичат Бога (Римл. 8:28). Ужасната реалност е, че огромна част от проблемите на неповярвалите (или просто религиозни) хора ги водят само до разруха. Всеки просветен християнин знае отговорността си да споделя своята вяра с околните. Сигурно има хора, които си мислят, че на някои просто им идва отвътре да споделят открито и често вярата си с неповярвалите. Истината обаче е, че повечето хора, които опитват да свидетелстват за Христос, добре познават тръпката от силния насрещен вятър. Тимотей е верен Божи слуга, но има специфичен проблем, затова Павел му пише: „Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение. И така, не се срамувай да свидетелстваш за нашия Господ,... а участвай в страданията за благовестието по силата, дадена от Бога… А ти си последвал моето учение... твърдостта, гоненията, страданията... Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени” (II Тим. 1:7-8; 3:10-12). Докато насърчава младия Тимотей, Павел показва каква цена трябва да плати един истински християнин, избрал да следва своя Спасител. Мисля, че много съвременни християни биха предпочели от Павловите послания да отсъстваше стихът: „Бъдете подражатели на мен, както съм и аз на Христос” (I Кор. 11:1). Да подражаваш на Павел?! Всъщност някога замисляли ли сте се как-
вярващите, - които Той изживява в изключително тежкия Си земен път, се дължат на Неговото съзнателно и твърдо решение да избере пътя на кръста. Питам се какво си мисли днешният редови християнин, докато чете думите на Иисус, когато се обръща към множеството, което Го следва: „Ако дойде някой при Мене и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик. Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26-27). Нашата логика ни кара да мислим, че такова изявление би отблъснало множествата, които като че всеки момент ще повярват в Христос. Парадоксално за нас е, че Той им поставя такива условия, и то съвсем съзнателно. Знаем също, че след други подобни Негови думи всички освен дванадесетте Го изоставят. За разлика от съвременните благовестители (изкушавам се тук да сложа кавички) Иисус е честен с потенциалните Си ученици и открито им говори за двете страни на тяхното бъдеще като християни – че ги очаква не само вкусното Агне („Вкусете и вижте колко е благ Господ!”), но и горчивите треви (страдания, гонения), с които То се приготвя за нас според божествената рецепта (Изх. 12:8). Познавам един човек в Христос, наш съвременник, който е безкрайно щастлив, че когато прочел за първи път стряскащи-
Характерната за времето на младостта на нашите майки реакция – изчервяване или смутено извинение – отсъстваше, но реакция имаше – като прати свой колега да ме обслужи, сервитьорката демонстративно показа, че явно е под достойнството й да се занимава с такива ретроградни елементи като мен. Докато тя се отдалечаваше, си мислех: „Господи, дали не прекалих?” Вътрешно обаче бях убеден, че Бог имаше благоволение в моята забележка, нещо повече - докато усилено се молех в сърцето си, придобих увереност какво да кажа на това момиче. И така, взел твърдо решение, след вечерята тръгнах да изли-
Да, обаче как да се върна? Тръгнах си с достойнство, а пък сега да отида, за да изпълня делото, към което зная, че Иисус Христос ме подтиква – доста смущаващо е. Все пак се върнах и докато се въртях много минути пред пицарията, в мен се водеше страшна вътрешна борба – да преодолея себе си, вродената си притеснителност и като превъзмогна волята си, да направя това, което бях убеден, че ще послужи за приближаването на момичето към Бога. В крайна сметка обичта ми към Христос и желанието ми за послушание надделя и чрез Божията благодат успях да я пресрещна, като й казах думите, които
Тогава усетих, че чрез тези думи Бог извърши нещо в сърцето й, и вярвам, че ще продължава да я насочва към живата вяра в Христос, още повече че често вечерям в това заведение. След като й пожелах хубава вечер, си тръгнах и продължих да размишлявам. Мислите ми занимаваше не морализирането на развратения свят, ами… насрещният вятър. Докато излизах от пицарията, пренебрегнал Божията воля, ме съпътстваше осезаемо попътен вятър, а опитът да поправя грешката си се сблъска със силен насрещен вятър в душата ми. Аз-ът ми, подпомогнат от силите на тъмнината, ме
Апостол Павел формулира един същностен принцип в настоящия свят на злото - неизменното действие на закона на греха и на смъртта. Именно това е попътният вятър, който влачи всички „леки” човеци към вечната смърт и прави всичко възможно да ги отдалечи от спасителната вяра в Христос. Ако казаното дотук е вярно, основна духовна истина ще е този вятър да се окаже насрещен за вярващия човек. Течението в света непременно ще упражни натиск върху хората, избрали противоположния път – на освещението и спасението. Нужно е още тук да уточня, че проблемите и труд-
во означава животът на един съвременен човек, бил той и християнин, да наподобява поне малко Павловия? Краткият обзор на живота му във II Кор. 11:22-28 звучи доста стряскащо, но Божията заповед е недвусмислена – подражавайте му! Днес мнозина дръзват да се нарекат последователи на Христос, но явно не съзнават напълно, че думата „последовател” носи в себе си и идеята за последствията от следването Му. А що се отнася до тях, Той самият не ни оставя в неведение, когато казва открито, че вярващите в Него ще бъдат мразени и гонени заради името Му. Страданията на Христос - пример за
те думи на Иисус, не е имало някой модерен вярващ наоколо, за да го успокои с празни утешения, че Иисус всъщност не иска да каже точно това. Въпреки че по онова време потръпвал всеки път, когато четял тези Христови „насърчения”, точно въз основа на убедеността, че го чака особено тежък път като християнин, взел решението да следва неотклонно Христос, дори ако тези Негови думи се окажат буквално приложени в живота му. Този човек искрено се радва, че Бог не е допуснал подвеждащи съветници да го насочат да се предаде заради огромния антагонизъм срещу него, като направи
компромис с вярата си. По онова време не само злите духове, но и почти всичките му близки се опълчили срещу него и новите му убеждения. Чрез тези бурни събития той осъзнал коренната разлика между двете царства: сатанинското, в което живял четвърт век, и новото, чиито поданик станал и ще бъде вечно. Гоненията много укрепили вярата му, защото по онова време не е имало никой друг на негова страна освен новия му Господар, към Когото силно се прилепил и се научил да се уповава само на Него. Така продължилият с години бурен насрещен вятър под формата на противостоене от страна на дявола и близките му се оказал най-голямото благословение в живота му. Поради неговата твърдост, породена от реалните гонения, днес
Всъщност колко от нас, съвременните християни, могат да кажат, че са готови да платят всякаква цена заради това превъзходно нещо – познаването и слугуването на нашия Господ Иисус? По мое мнение християнство, което не изисква плащане на висока цена, не си заслужава да бъде изповядвано. Именно затова Христос предупреждава Своите потенциални последователи добре да си направят сметката, преди решат да тръгнат след Него (Лука 14:2835). Християнската вяра, както ни е изявена в Библията, е безкрайно скъпоценна. Да бъдеш простен, е наистина безплатно – цената е платена от Иисус на Голгота, но за да бъдеш Христов ученик, да славиш името Му чрез живота си, да устоиш докрая, се изисква да платиш най-високата цена,
Кога ще се научат християните, че за да обичаш правдата, трябва да мразиш греха? За да приемеш Христос, трябва първо да се отречеш от себе си, за да следваш пътя на доброто, трябва да загърбиш лошите си пътища и ако си приятел със света, това означава, че си враг на Бога.”2 Ако отдавна не сме усещали насрещния вятър, добре е да се замислим в каква посока се движим. Да не би да се окаже, че ни вее попътният вятър, който води назад и надолу? Това, че в момента никой видимо не ни пречи да изповядваме вярата си, всъщност не е толкова радващо, както често благодарим на Бога. Днес всички хора са
другите не се съмняват в истинността на пътя, по който върви, и също с плахи стъпки поемат натам. Питам се, ако в началото на вярата си той бе тръгнал по пътя на компромисите, дали щеше да бъде пример за подражание, а и доколко би придобил Христовото благоволение за спасяване на дома и приятелите си...
на която си способен (а всъщност това е и единственото, което реално притежаваш) – самия ти естествен живот. Хора, които не съзнават това, не са вникнали в новозаветното учение и рискуват да изживеят християнския си живот като безлични имена в някой църковен списък. Тоузър пише: „Съвременният нравствен климат не търпи силна и твърда вяра, каквато проповядват нашия Господ и апостолите Му. Деликатните и крехки светии, родени в днешните ни религиозни оранжерии, едва ли могат да се сравняват с посветените и всеотдайни вярващи, които някога са свидетелствали между хората. И грешката е на нашите водачи. Те са твърде плахи, за да кажат на хората цялата истина. Всъщност ги подканват да дадат на Бога онова, което не им струва нищо…
много толерантни към околните, но духът, който е в света, съвсем не е спрял да действа, просто е променил тактиката си. Намеренията на врага са чрез измамното спокойствие на безметежния християнски живот да приспи възможно най-много християни и след като ги обезсили, периодично да нанася своите хитри удари, чрез което напълно да ги отдели от Господа. И този метод действа безотказно при все повече наши братя и сестри. Вероятно най-висшата привилегия да бъдеш християнин е Христос да сподели живота Си с тебе. Ако наистина Христос е в нас и Му дадем възможност да живее чрез нас, можем ли да очакваме различна от Неговата съдба? Противостоенето срещу посветения вярващ се проявява по много различни начини, но днес те са най-
вече вътрешнодуховни. Първата основна предпоставка за насрещния на доброто вятър е нашата собствена неосветена и богоборческа воля. „Копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога” (Римл. 8:7-8). Да покорим волята си на Бога, е невъзможно за нас. От нас се изисква само силното желание и молитва да угодим на Бога – останалото върши Той в нас поради действащия в новородения човек закон на животворящия Дух. И все пак от голямо значение е каляването на волята ни, защото Бог ще присъедини силата Си към нашата воля само след като сме си свършили своята работа по изграждането на Божия храм - духа, душата и тялото ни. За това има много способи, тук само ще спомена колко са важни при изграждането на волева духовна личност активното, посветено и често постене пред Бога, както и физическите упражнения и спортът. На Христос са Му особено полезни комплексно изградените вярващи и Той активно ги употребява за Своите свети цели. Нужни са Му твърди за злото и меки за Него личности. Затова на поне дванадесет места в Новия Завет виждаме силното ударение върху твърдостта на християнина – например, когато Той хвали солунците за тяхната „твърдост и вяра във всичките ви гонения и в скърбите, които понасяте,... за да се удостоите за Божието царство, за което и страдате” (II Сол. 1:4-5). Втората предпоставка за насрещния на вярващия вятър е силното противостоене от страна на Сатана. Несъмнено той ще брани с всички средства своето владение, като се стреми да направи християните безплодни по всеки начин, който му позволим. А ние често забравяме, че неговите способности да създава проблеми са почти неограничени. Всеки човек е с нагласата да избягва лошото и това е нормално - дори вероятно е инстинкт, заложен от Бога. Независимо дали си християнин, самото естество на този свят носи в себе си страданието и житейските проблеми. А колко по-добре би било те да идват като резултат от посвещението на най-святата кауза? Жалко е, че много християни страдат поради своето непокорство на Божиите повеления и 1 2
Тоузър, Е.У. Този невероятен християнин. С., Нов човек, 2001, с. 135. Пак там, с. 86.
проблемите им нерядко са предизвикани от Бога, на Когото се налага да наказва непослушните или бездейни Свои деца. Непокорството на библейските принципи винаги носи след себе си неприятни последствия. Не бива съзнателно да търсим страданието и проблемите, но когато дойдат, нека ги понесем достойно. В това е величието на истинското християнство. Благодатта, с която Бог овластява верните Си чеда, винаги е достатъчна, за да бъде прославено Христовото име чрез непонятното за околните упование и търпение на вярващия. Не бива също да забравяме, че през Божия филтър минава особено малка част от насрещния вятър – баловете му са прецизно изчислени от Него, така че да не ни срине, но да послужи за нашето изграждане. Ако Бог не правеше това, и най-волевият християнин не би могъл да устои! Почти всеки път, когато тръгвам към болницата (от пет години служа като душегрижител в софийска болница с много раковоболни) всичко в мен се противи мисли, чувства, настроения, алтернативни идеи за прекарване на вечерта… И единственото, което се противи на онова, което се противи в мен, е съзнанието, че това е Божията воля и от това служение има огромна нужда. Благодарение на благодатта винаги досега съм успявал да преодолея бурята в душата си и да отида, мотивиран единствено от това съзнание. И всеки път след служението се връщам носен от крилете на благодатта с невероятното удовлетворение и радост, че Господ е благоволил да ме употреби - чрез тези посещения немалко хора се помириха с Бога и вечната им участ беше диаметрално променена. Всъщност насрещният вятър има крайно благотворно действие в живота на християнина. Всички харесваме обрулените от вятъра волеви хора, с изсечени черти на лицето, но най-вече одялани черти на характера, преминали през много изпитания и придобили голям житейски опит, за разлика от хората, живели в инкубационни условия (каквито предоставят много от съвременните църкви), които и най-малкото въздушно течение ги разболява.
Наскоро бях високо в планината и забелязах, че колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече оредяват боровете, а близо до върха самотно се извисяваха само няколко единаци. Те ми напомниха на духовните колоси през вековете до днес: не многото верни Христови слуги, които поради условията край тях – непрестанни бурни ветрове – са били принудени да пуснат особено дълбоки корени в Канарата Христос, за да не бъдат пометени. Освен дълбоките си корени те имаха яко стъбло и здрави клони за разлика от борчетата ниско долу в гората, скрити на завет сред околните си анемични събратя. Насрещният вятър ни кара да плащаме цена, за да го преодоляваме. Затова и Давид възкликва: „Няма да принеса на Господа, своя Бог, всеизгаряния, които не ми струват нищо!” (II Цар. 24:24, Верен). Ако можеш и искаш да я плащаш, значи си духовно благосъстоятелен. Ако не – дано не се окаже, че според теб си богат и нямаш нужда от нищо, а всъщност „не знаеш, че си окаян, нещастен, беден, сляп и гол” (Откр. 3:17). И така – да си пожелаем насрещен вятър! А за да го преодоляваме, нека спуснем платната (апатията и безхаберието ни), които, надути в обратна посока, силно биха попречили на пътя ни напред, към Бога, и да включим бордовия мотор, чието гориво е вярата в Него. Христос няма да допусне вятърът да бъде по-силен от обещаната от Него могъща сила, нужна ни да устоим и победим. Накрая винаги има тихо пристанище за душите ни. Спокойствието и заслуженият мир след тежко духовно плаване не могат да се сравнят с нищо в този свят и именно това е споделеният с нас покой на Христос, влязъл в славата Си. Но не и преди да понесе кръста Си към Голгота.
компромис с вярата си. По онова време не само злите духове, но и почти всичките му близки се опълчили срещу него и новите му убеждения. Чрез тези бурни събития той осъзнал коренната разлика между двете царства: сатанинското, в което живял четвърт век, и новото, чиито поданик станал и ще бъде вечно. Гоненията много укрепили вярата му, защото по онова време не е имало никой друг на негова страна освен новия му Господар, към Когото силно се прилепил и се научил да се уповава само на Него. Така продължилият с години бурен насрещен вятър под формата на противостоене от страна на дявола и близките му се оказал най-голямото благословение в живота му. Поради неговата твърдост, породена от реалните гонения, днес
Всъщност колко от нас, съвременните християни, могат да кажат, че са готови да платят всякаква цена заради това превъзходно нещо – познаването и слугуването на нашия Господ Иисус? По мое мнение християнство, което не изисква плащане на висока цена, не си заслужава да бъде изповядвано. Именно затова Христос предупреждава Своите потенциални последователи добре да си направят сметката, преди решат да тръгнат след Него (Лука 14:2835). Християнската вяра, както ни е изявена в Библията, е безкрайно скъпоценна. Да бъдеш простен, е наистина безплатно – цената е платена от Иисус на Голгота, но за да бъдеш Христов ученик, да славиш името Му чрез живота си, да устоиш докрая, се изисква да платиш най-високата цена,
Кога ще се научат християните, че за да обичаш правдата, трябва да мразиш греха? За да приемеш Христос, трябва първо да се отречеш от себе си, за да следваш пътя на доброто, трябва да загърбиш лошите си пътища и ако си приятел със света, това означава, че си враг на Бога.”2 Ако отдавна не сме усещали насрещния вятър, добре е да се замислим в каква посока се движим. Да не би да се окаже, че ни вее попътният вятър, който води назад и надолу? Това, че в момента никой видимо не ни пречи да изповядваме вярата си, всъщност не е толкова радващо, както често благодарим на Бога. Днес всички хора са
другите не се съмняват в истинността на пътя, по който върви, и също с плахи стъпки поемат натам. Питам се, ако в началото на вярата си той бе тръгнал по пътя на компромисите, дали щеше да бъде пример за подражание, а и доколко би придобил Христовото благоволение за спасяване на дома и приятелите си...
на която си способен (а всъщност това е и единственото, което реално притежаваш) – самия ти естествен живот. Хора, които не съзнават това, не са вникнали в новозаветното учение и рискуват да изживеят християнския си живот като безлични имена в някой църковен списък. Тоузър пише: „Съвременният нравствен климат не търпи силна и твърда вяра, каквато проповядват нашия Господ и апостолите Му. Деликатните и крехки светии, родени в днешните ни религиозни оранжерии, едва ли могат да се сравняват с посветените и всеотдайни вярващи, които някога са свидетелствали между хората. И грешката е на нашите водачи. Те са твърде плахи, за да кажат на хората цялата истина. Всъщност ги подканват да дадат на Бога онова, което не им струва нищо…
много толерантни към околните, но духът, който е в света, съвсем не е спрял да действа, просто е променил тактиката си. Намеренията на врага са чрез измамното спокойствие на безметежния християнски живот да приспи възможно най-много християни и след като ги обезсили, периодично да нанася своите хитри удари, чрез което напълно да ги отдели от Господа. И този метод действа безотказно при все повече наши братя и сестри. Вероятно най-висшата привилегия да бъдеш християнин е Христос да сподели живота Си с тебе. Ако наистина Христос е в нас и Му дадем възможност да живее чрез нас, можем ли да очакваме различна от Неговата съдба? Противостоенето срещу посветения вярващ се проявява по много различни начини, но днес те са най-
вече вътрешнодуховни. Първата основна предпоставка за насрещния на доброто вятър е нашата собствена неосветена и богоборческа воля. „Копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога” (Римл. 8:7-8). Да покорим волята си на Бога, е невъзможно за нас. От нас се изисква само силното желание и молитва да угодим на Бога – останалото върши Той в нас поради действащия в новородения човек закон на животворящия Дух. И все пак от голямо значение е каляването на волята ни, защото Бог ще присъедини силата Си към нашата воля само след като сме си свършили своята работа по изграждането на Божия храм - духа, душата и тялото ни. За това има много способи, тук само ще спомена колко са важни при изграждането на волева духовна личност активното, посветено и често постене пред Бога, както и физическите упражнения и спортът. На Христос са Му особено полезни комплексно изградените вярващи и Той активно ги употребява за Своите свети цели. Нужни са Му твърди за злото и меки за Него личности. Затова на поне дванадесет места в Новия Завет виждаме силното ударение върху твърдостта на християнина – например, когато Той хвали солунците за тяхната „твърдост и вяра във всичките ви гонения и в скърбите, които понасяте,... за да се удостоите за Божието царство, за което и страдате” (II Сол. 1:4-5). Втората предпоставка за насрещния на вярващия вятър е силното противостоене от страна на Сатана. Несъмнено той ще брани с всички средства своето владение, като се стреми да направи християните безплодни по всеки начин, който му позволим. А ние често забравяме, че неговите способности да създава проблеми са почти неограничени. Всеки човек е с нагласата да избягва лошото и това е нормално - дори вероятно е инстинкт, заложен от Бога. Независимо дали си християнин, самото естество на този свят носи в себе си страданието и житейските проблеми. А колко по-добре би било те да идват като резултат от посвещението на най-святата кауза? Жалко е, че много християни страдат поради своето непокорство на Божиите повеления и 1 2
Тоузър, Е.У. Този невероятен християнин. С., Нов човек, 2001, с. 135. Пак там, с. 86.
проблемите им нерядко са предизвикани от Бога, на Когото се налага да наказва непослушните или бездейни Свои деца. Непокорството на библейските принципи винаги носи след себе си неприятни последствия. Не бива съзнателно да търсим страданието и проблемите, но когато дойдат, нека ги понесем достойно. В това е величието на истинското християнство. Благодатта, с която Бог овластява верните Си чеда, винаги е достатъчна, за да бъде прославено Христовото име чрез непонятното за околните упование и търпение на вярващия. Не бива също да забравяме, че през Божия филтър минава особено малка част от насрещния вятър – баловете му са прецизно изчислени от Него, така че да не ни срине, но да послужи за нашето изграждане. Ако Бог не правеше това, и най-волевият християнин не би могъл да устои! Почти всеки път, когато тръгвам към болницата (от пет години служа като душегрижител в софийска болница с много раковоболни) всичко в мен се противи мисли, чувства, настроения, алтернативни идеи за прекарване на вечерта… И единственото, което се противи на онова, което се противи в мен, е съзнанието, че това е Божията воля и от това служение има огромна нужда. Благодарение на благодатта винаги досега съм успявал да преодолея бурята в душата си и да отида, мотивиран единствено от това съзнание. И всеки път след служението се връщам носен от крилете на благодатта с невероятното удовлетворение и радост, че Господ е благоволил да ме употреби - чрез тези посещения немалко хора се помириха с Бога и вечната им участ беше диаметрално променена. Всъщност насрещният вятър има крайно благотворно действие в живота на християнина. Всички харесваме обрулените от вятъра волеви хора, с изсечени черти на лицето, но най-вече одялани черти на характера, преминали през много изпитания и придобили голям житейски опит, за разлика от хората, живели в инкубационни условия (каквито предоставят много от съвременните църкви), които и най-малкото въздушно течение ги разболява.
Наскоро бях високо в планината и забелязах, че колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече оредяват боровете, а близо до върха самотно се извисяваха само няколко единаци. Те ми напомниха на духовните колоси през вековете до днес: не многото верни Христови слуги, които поради условията край тях – непрестанни бурни ветрове – са били принудени да пуснат особено дълбоки корени в Канарата Христос, за да не бъдат пометени. Освен дълбоките си корени те имаха яко стъбло и здрави клони за разлика от борчетата ниско долу в гората, скрити на завет сред околните си анемични събратя. Насрещният вятър ни кара да плащаме цена, за да го преодоляваме. Затова и Давид възкликва: „Няма да принеса на Господа, своя Бог, всеизгаряния, които не ми струват нищо!” (II Цар. 24:24, Верен). Ако можеш и искаш да я плащаш, значи си духовно благосъстоятелен. Ако не – дано не се окаже, че според теб си богат и нямаш нужда от нищо, а всъщност „не знаеш, че си окаян, нещастен, беден, сляп и гол” (Откр. 3:17). И така – да си пожелаем насрещен вятър! А за да го преодоляваме, нека спуснем платната (апатията и безхаберието ни), които, надути в обратна посока, силно биха попречили на пътя ни напред, към Бога, и да включим бордовия мотор, чието гориво е вярата в Него. Христос няма да допусне вятърът да бъде по-силен от обещаната от Него могъща сила, нужна ни да устоим и победим. Накрая винаги има тихо пристанище за душите ни. Спокойствието и заслуженият мир след тежко духовно плаване не могат да се сравнят с нищо в този свят и именно това е споделеният с нас покой на Христос, влязъл в славата Си. Но не и преди да понесе кръста Си към Голгота.
нес рядко правим разлика между свято и несвято, чисто и нечисто, свещено и несвещено и май все говорим за нещо по средата. Както обичаме да казваме: „горе-долу”, „плюс-минус”, „общо взето”, „някъде там”. И рядко чуваме конкретно самите думи – свещено и несвещено, чисто и нечисто. Нека си припомним историята, разказана във II Цар. 6:1-12, когато Давид, вече цар, отива с голямо множество израилтяни да пренесе Ковчега на Завета от Ваала Юдова в Йерусалим, Оза се пресяга да задържи Ковчега, за да не падне. Тогава Господ се разгневява на дързостта му и мигновено го убива. Сигурно повечето от нас са се питали: „Защо така, Господи? Оза има толкова добри намерения! Иска да направи добро, за да не падне Господният ковчег, иначе и скрижалите могат да се счупят. Той иска просто за миг да го хване. Да го върне на мястото му така, че после колата с Ковчега да продължи пътя си без никакви инциденти.” Но в Божието Слово четем: „Господ се разгневи на Оза, и за дързостта Бог го порази на същото място и той умря там, при Божия ковчег” (II Цар. 12:7) . Като прочетем само този стих, у нас веднага се заражда борба. „Господи, това е несправедливо!” Защо се случва така? В Числ. 1:51 обаче четем следния Божи Закон: „И кога трябва да се пренася скинията, левити да я дигат, и кога трябва да се спре скинията, левити да я слагат; ако пък се доближи някой външен, да бъде умъртвен.” Свещено и несвещено, чисто и нечисто - ето една ситуация, когато Господ разграничава ясно кой може и кой не може да пипа Неговия Ковчег, защото е свят. Но защо тук става дума за нещо толкова свято? Когато дава Закона на Израил, Господ определя точното място, където ще се явява на Своя избран народ. В Изход 29:43-46 за скинията се казва:
според които може да го направи. А онзи, който иска да действа, като замаже нещата, направи ги горе-долу, т.е. да заобиколи правилата, не може да измами Бога. Умира пред Него, умира пред Ковчега, умира на мястото, където е извършил това престъпление. Независимо, че за нас, съвременните хора, то изобщо не изглежда като престъпление – човекът нито е убил, нито е откраднал. Да видим какво е развитието в Новия Завет. В I Кор. 11:29-30 по повод Господната вечеря ап. Павел казва: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.” Давали ли сме си някога сметка като членове на църквата, че всичко това може да се изпълни именно към нас – да станем немощни, болни, дори да умрем? Мисля, че по този начин не разсъждава почти никой, защото сме свикнали с друга идея: „Господ е милостив, дори да съм сгрешил, ще се помоля и ще ми прости.” Но го пише в Словото: „Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.” В Стария завет този, който е осквернил святото, умира на място. В Новия
„Там ще се явявам на Израилевите синове и това място ще се освети с Моята слава. И ще осветя скинията на събранието и жертвеника; ще осветя Аарон и синовете му, за да Ми свещенодействат; ще обитавам между Израилевите синове и ще им бъда Бог, и ще познаят, че Аз съм Господ, техен Бог, Който ги изведох от египетската земя, за да обитавам сред тях. Аз съм Господ, техен Бог.” Там самият Бог ще присъства всеки ден, постоянно. Ще идват точно определени хора – левити и свещеници - и ще се допитват до Бога, ще Му се молят за различни ситуации и ще искат прошка за народа и за себе си.
Господ ясно и изрично подчертава - това място е свято. Към него могат да пристъпват само тези, които Той е посочил. „За да може да отличавате свещено от несвещено и нечисто от чисто.” Ще си спомним още една история, разказана в Стария завет. „Надав и Авиуд, синове Ааронови, взеха всеки своята кадилница и туриха в тях огън, и на него посипаха кадиво, и донесоха пред Господ чужд огън, за който Той не бе им заповядал; и излезе огън от Господ и ги изгори, и те умряха пред лицето Господне” (Лев. 10:1-2). Пак избликват въпросите: „Господи, какво става? Ти избиваш хората. Защо се случва
така? Синовете на Аарон не правят нищо лошо – просто съставката на огъня, който донасят, е малко по-различна. Защо трябва чак толкова грубо, направо със смърт да ги наказваш? Защо, Господи?” „За да можете да различавате свещенно от несвещенно и нечисто от чисто.” Господ възпитава Своя народ в продължение на много години и тези случаи са необходими, за да се изяви конкретната и категоричната разлика между свещеното и несвещеното. Бог потвърждава, че Неговата воля е свята и за всеки, който иска да се освещава, има определени принципи и заповеди,
Завет който е недостоен, подлежи на същата санкция. Така, когато свещенослужителите се молят за изцеление на определен човек, причината, поради която се е оказал в тежко състояние, физическо или душевно, може да е именно тази, че е ял и пил недостойно хляба и виното, не е разбрал кое е свещено и кое несвещено, кое е чисто и кое нечисто. Не е осъзнал думите в I Кор. 6:19: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Свети, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?”, нито в I Кор. 3:16: „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?”
Ние сме свети. Всеки, който е приел Христос в сърцето си, става свят. Свят човек, който е отделен от нечистотата на света. Защо? Защото става именно този храм на Светия Дух, храм на Бога. По-нататък в живота има ситуации, в които този храм на Бога се оказва нечист, замърсен, оказва се недостоен отново да се съедини с Христос. Виждаме колко категорична за Бога е разликата между святото и несвятото, чистото и нечистото. За съжаление днес нерядко хората играят на църква. Не живеят живота, за който пише в Словото, а си играят. И се случва така, че някои се разболяват, други и умират. Но няма такава статистика, която да каже: „Ето този човек е ял и пил недостойно от Господната вечеря, затова е в такова положение.” Няма анализатори, които да обявят: „Наблюдавах този човек, видях докъде стигна той.” Но, повярвайте ми, такива случаи има. Във II Цар. 6:9 четем, че Давид се е уплашил: „Него ден Давид се уплаши от Господ и каза: „Как ще влезе при мене Ковчегът Господен?” Страшни неща станаха. Господи, как така? Ти порази Оза, може да поразиш и мен. Аз приемам Твоите думи в сърцето си, но тук става нещо страшно. Не дай Боже нещо да кривна, не дай Боже някъде да отстъпя и да ме постигне всичко това! И израилевият цар стига до логичния извод: „А не, не, не, Господи, не мога, ще стават страшни неща, може би и аз не съм достоен за тази работа. Нека да отиде Ковчегът при Аведар. Пък да изчакаме, да изтраем малко, да видим какво ще е положението.” Но Бог действа непредвидимо: „Когато обадиха на цар Давид и му казаха: „Господ благослови Аведаровия дом и всичко в него заради Божия Ковчег“, Давид отиде и тържествено пренесе Божия Ковчег от Аведаровата къща в Давидовия град” (ст. 12). Чисто и нечисто, свято и несвято, свещено и несвещено. Святото, чрез което Господ иска да те благослови, има нужда от специален подход – да го вземеш готов, да го вземеш достойно. Ако левитите бяха носили Ковчега, нямаше нищо да се случи. Израилтяните разбират грешката и левитите пренасят Ковчега в Давидовия град. Разбират, че наистина никой друг няма право да го докосва.
нес рядко правим разлика между свято и несвято, чисто и нечисто, свещено и несвещено и май все говорим за нещо по средата. Както обичаме да казваме: „горе-долу”, „плюс-минус”, „общо взето”, „някъде там”. И рядко чуваме конкретно самите думи – свещено и несвещено, чисто и нечисто. Нека си припомним историята, разказана във II Цар. 6:1-12, когато Давид, вече цар, отива с голямо множество израилтяни да пренесе Ковчега на Завета от Ваала Юдова в Йерусалим, Оза се пресяга да задържи Ковчега, за да не падне. Тогава Господ се разгневява на дързостта му и мигновено го убива. Сигурно повечето от нас са се питали: „Защо така, Господи? Оза има толкова добри намерения! Иска да направи добро, за да не падне Господният ковчег, иначе и скрижалите могат да се счупят. Той иска просто за миг да го хване. Да го върне на мястото му така, че после колата с Ковчега да продължи пътя си без никакви инциденти.” Но в Божието Слово четем: „Господ се разгневи на Оза, и за дързостта Бог го порази на същото място и той умря там, при Божия ковчег” (II Цар. 12:7) . Като прочетем само този стих, у нас веднага се заражда борба. „Господи, това е несправедливо!” Защо се случва така? В Числ. 1:51 обаче четем следния Божи Закон: „И кога трябва да се пренася скинията, левити да я дигат, и кога трябва да се спре скинията, левити да я слагат; ако пък се доближи някой външен, да бъде умъртвен.” Свещено и несвещено, чисто и нечисто - ето една ситуация, когато Господ разграничава ясно кой може и кой не може да пипа Неговия Ковчег, защото е свят. Но защо тук става дума за нещо толкова свято? Когато дава Закона на Израил, Господ определя точното място, където ще се явява на Своя избран народ. В Изход 29:43-46 за скинията се казва:
според които може да го направи. А онзи, който иска да действа, като замаже нещата, направи ги горе-долу, т.е. да заобиколи правилата, не може да измами Бога. Умира пред Него, умира пред Ковчега, умира на мястото, където е извършил това престъпление. Независимо, че за нас, съвременните хора, то изобщо не изглежда като престъпление – човекът нито е убил, нито е откраднал. Да видим какво е развитието в Новия Завет. В I Кор. 11:29-30 по повод Господната вечеря ап. Павел казва: „Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.” Давали ли сме си някога сметка като членове на църквата, че всичко това може да се изпълни именно към нас – да станем немощни, болни, дори да умрем? Мисля, че по този начин не разсъждава почти никой, защото сме свикнали с друга идея: „Господ е милостив, дори да съм сгрешил, ще се помоля и ще ми прости.” Но го пише в Словото: „Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.” В Стария завет този, който е осквернил святото, умира на място. В Новия
„Там ще се явявам на Израилевите синове и това място ще се освети с Моята слава. И ще осветя скинията на събранието и жертвеника; ще осветя Аарон и синовете му, за да Ми свещенодействат; ще обитавам между Израилевите синове и ще им бъда Бог, и ще познаят, че Аз съм Господ, техен Бог, Който ги изведох от египетската земя, за да обитавам сред тях. Аз съм Господ, техен Бог.” Там самият Бог ще присъства всеки ден, постоянно. Ще идват точно определени хора – левити и свещеници - и ще се допитват до Бога, ще Му се молят за различни ситуации и ще искат прошка за народа и за себе си.
Господ ясно и изрично подчертава - това място е свято. Към него могат да пристъпват само тези, които Той е посочил. „За да може да отличавате свещено от несвещено и нечисто от чисто.” Ще си спомним още една история, разказана в Стария завет. „Надав и Авиуд, синове Ааронови, взеха всеки своята кадилница и туриха в тях огън, и на него посипаха кадиво, и донесоха пред Господ чужд огън, за който Той не бе им заповядал; и излезе огън от Господ и ги изгори, и те умряха пред лицето Господне” (Лев. 10:1-2). Пак избликват въпросите: „Господи, какво става? Ти избиваш хората. Защо се случва
така? Синовете на Аарон не правят нищо лошо – просто съставката на огъня, който донасят, е малко по-различна. Защо трябва чак толкова грубо, направо със смърт да ги наказваш? Защо, Господи?” „За да можете да различавате свещенно от несвещенно и нечисто от чисто.” Господ възпитава Своя народ в продължение на много години и тези случаи са необходими, за да се изяви конкретната и категоричната разлика между свещеното и несвещеното. Бог потвърждава, че Неговата воля е свята и за всеки, който иска да се освещава, има определени принципи и заповеди,
Завет който е недостоен, подлежи на същата санкция. Така, когато свещенослужителите се молят за изцеление на определен човек, причината, поради която се е оказал в тежко състояние, физическо или душевно, може да е именно тази, че е ял и пил недостойно хляба и виното, не е разбрал кое е свещено и кое несвещено, кое е чисто и кое нечисто. Не е осъзнал думите в I Кор. 6:19: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Свети, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?”, нито в I Кор. 3:16: „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?”
Ние сме свети. Всеки, който е приел Христос в сърцето си, става свят. Свят човек, който е отделен от нечистотата на света. Защо? Защото става именно този храм на Светия Дух, храм на Бога. По-нататък в живота има ситуации, в които този храм на Бога се оказва нечист, замърсен, оказва се недостоен отново да се съедини с Христос. Виждаме колко категорична за Бога е разликата между святото и несвятото, чистото и нечистото. За съжаление днес нерядко хората играят на църква. Не живеят живота, за който пише в Словото, а си играят. И се случва така, че някои се разболяват, други и умират. Но няма такава статистика, която да каже: „Ето този човек е ял и пил недостойно от Господната вечеря, затова е в такова положение.” Няма анализатори, които да обявят: „Наблюдавах този човек, видях докъде стигна той.” Но, повярвайте ми, такива случаи има. Във II Цар. 6:9 четем, че Давид се е уплашил: „Него ден Давид се уплаши от Господ и каза: „Как ще влезе при мене Ковчегът Господен?” Страшни неща станаха. Господи, как така? Ти порази Оза, може да поразиш и мен. Аз приемам Твоите думи в сърцето си, но тук става нещо страшно. Не дай Боже нещо да кривна, не дай Боже някъде да отстъпя и да ме постигне всичко това! И израилевият цар стига до логичния извод: „А не, не, не, Господи, не мога, ще стават страшни неща, може би и аз не съм достоен за тази работа. Нека да отиде Ковчегът при Аведар. Пък да изчакаме, да изтраем малко, да видим какво ще е положението.” Но Бог действа непредвидимо: „Когато обадиха на цар Давид и му казаха: „Господ благослови Аведаровия дом и всичко в него заради Божия Ковчег“, Давид отиде и тържествено пренесе Божия Ковчег от Аведаровата къща в Давидовия град” (ст. 12). Чисто и нечисто, свято и несвято, свещено и несвещено. Святото, чрез което Господ иска да те благослови, има нужда от специален подход – да го вземеш готов, да го вземеш достойно. Ако левитите бяха носили Ковчега, нямаше нищо да се случи. Израилтяните разбират грешката и левитите пренасят Ковчега в Давидовия град. Разбират, че наистина никой друг няма право да го докосва.
върдението, че християнинът, след като е роден от горе, повече не е подлаган на изкушение, е първият голям предразсъдък. Много места от Библията сочат обратното: животът на християнина е постоянна борба. Когато започваме да живеем „по-християнски”, с цялата си сериозност, изкушенията дори се умножават. Тъкмо тогава трябва да се борим с духовните си врагове, които ни изкушават с още по-голяма сила и ловкост. Но никое изкушение не бива да помрачава отношенията ни с Христос. Големите изкушения често са знак за голяма благодат. Когато израилският народ напуска Египет, „Бог не ги преведе през пътя за Филистимската земя, при все че това беше близкият път; защото Бог каза: „Да не би народът да се разкае, като види война, и да се върне в Египет” (Изх. 13:17). Когато по-късно те се научават да се доверяват повече на Бога, Той допуска да ги нападат врагове. По пътя през пустинята те не срещат много врагове. А в Обещаната земя им се налага да победят седем големи народа и тридесет и един царе. Израиляните не биха могли да победят враговете си, ако бяха на чужда земя. Именно по силата на изкушението можем да съдим, че те вече са пристигнали на точното място.
Истинското смирение Понякога смелостта се губи поради привидно оправдана скръб и неуважение към себе си. Ние сме шокирани, че определени неща или явления могат да ни изкушават. Тайно смятаме, че сме прекалено чисти, за да бъдем подлагани на изкушение. И това става причина за нашата потиснатост. Всеки християнин трябва да разбере, че е нужно да се предпазва от потиснатстта точно както и от греха. Ние очакваме от себе си нещо нереално. Смятаме потиснатостта за истинско смирение, а тя всъщност е следствие от наранено самолюбие. Истинското смирение изобличава собствената слабост и глупост, защото не очаква нищо от
Другият демон предлага: - Ще му покажа грижите на добродетелта и ще разбере, че тя не се възнаграждава. - И това е безполезно - възразява Сатана, - защото той живее в добродетелта и знае, че „пътищата й са приятни пътища и всичките й пътеки - мир (Пр. 3:17). Третият демон решава: - Ще потисна смелостта му. - Да! - възкликва Сатана. - Така ще го победим. „Всяка потиснатост е от дявола“ - казва един писател. А в Библията четем: „Блажен онзи човек, който устоява на изкушение“ ( Як. 1:12). И също: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения“ (Як. 1:2, СИ). И нека не забравяме, че изкушението не е грях.
Изкушението грях ли е? Не е лесно да победиш втория предразсъдък. Твърдението, че изкушение не е грях, изглежда съвършено ненужно. И все пак възникват немалко беди поради неразбирането на тази истина. Самата представа за греха се струва на изкушавания християнин толкова оскверняваща, че той се чувства много отдалечен от Бога от самата тази мисъл. Врагът ни навява зли мисли - съмнения, злословие, ревност, завист и високомерие, а после се обръща към нас и казва: „Ама каква
лоша душа имаш, щом ти идват подобни мисли! Ясно е, че не си се доверил на Бога, иначе те нямаше да се появят в сърцето ти.” Тази аргументация ни се струва толкова вярна, че я приемаме за истина и се осъждаме. А врагът знае, че изкушението ще ни подтикне по-лесно към греха, когато сме потиснати. Потиснатостта е една от най-големите опасности за вярата ни. Упованието, обратно, най-много съдейства на вярата. Един мъдрец е казал, че най-важното за преодоляването на изкушението е упованието, на второ място е упованието и на трето е упованието. Трябва да действаме, като се надяваме да победим. Затова Господ казва на Иисус Навин: „Само бъди твърд и много храбър” (ИН 1:7, СИ). На нас Той казва същото: „Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои” (Йоан 14:27). Силата на изкушението е в слабостта на собственото ни сърце. Врагът знае това и започва настъплението си, като потиска нашата смелост.
Веднъж при мен дойде жена в голяма беда. Известно време живяла като християнка, помирена с Бога, и била толкова свободна от всякакви изкушения, че започнала да мисли, че никога повече няма да ги има. Изведнъж забелязала, че щом започне да се моли, в главата й се пораждат ужасни мисли. Почувствала се голяма грешница от това, че изобщо ги допуска. Дори вече се съмнявала дали е новородена. Казах й, че тези зли мисли са само изкушения и тя не отговаря за тях, нито за лошите думи на хората в нейно присъствие. Обясних й, че врагът я кара да смята тези мисли за свои, затова тя изпада в самоосъждане и потиснатост. Уверих я, че скоро ще победи, ако започне веднага да предава тези мисли на Бога. Когато пак й идвали богохулни мисли, тя казвала на врага: „Разбрах всичко. Ти ми внушаваш тези ужасни мисли. Мразя ги и ги отхвърлям. Господ е моят помощник.“ След това жената се освободи от това изкушение напълно. Когато християнинът знае, че лошата мисъл не е негова, а му е внушена от врага, той я отхвърля по-лесно. Ако дяволът започваше всяко изкушение с думите: „Аз съм дяволът, твоят най-лош враг. Дойдох да те съблазня”, надали щяхме да се поддадем на изкушенията му. За да действа капанът му безотказно, му се налага да се крие. Като знаем тактиката на дявола и го разобличаваме още при първия му опит, нашата уязвимост намалява значително.
Твърдостта ни укрепва Друга голяма грешка допускаме, когато смятаме борбата ни с изкушенията за губене на време. Често, когато сме изкушавани, служим на Бога много повече, отколкото когато сме относително свободни от тях. Нищо не съдейства за развитие на търпението и не ни поставя в зависимост от Христос така, както твърдостта в изкушенията. И нищо не прославя Бога повече от утвърждаването на вярата ни в изпитания, което е „по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън” (I Пет. 1:7). За търпението и издръжливостта си ще получим „за корона живота, който Господ е обещал на онези, които Го обичат” (Як. 1:12). Господ може да махне изкушенията и да ги използва като инструмент за усъвършенстването ни. Така оръдията на греха се обръщат против самия него и виждаме, че дори изкушенията „съдействат за доброто” на тези, които обичат Бога.
Пътят към победата
себе си и възлага всичките си надежди на Бога. А лъжесмирението, предизвикано от себелюбие или високомерие, ни потапя в още по-дълбока потиснатост без вяра и може да ни доведе до греха, който ще ни хвърли в отчаяние. Следната алегория показва това нагледно. Сатана събира слугите си, за да се съветват как да накарат добрия човек да съгреши. Един от злите духове казва: - Ще му покажа удоволствието от греха и изгодата от него. - Това няма да ти помогне - отвръща Сатана, - той вече е изпитал греха и по-добре от теб знае какво е това.
Нашата отговорност Не е грях в съзнанието ти да възникват лоши мисли. Също така не е грях да чуваш зли думи на безбожни хора. Грешим, когато се включв аме в разговора или се съгласяваме със злите мисли, макар и донякъде. Хиляда пъти на ден можем да бъдем подложени на изкушение и да не грешим. А когато започваме да смятаме изкушението за грях, борбата наполовина е загубена и грехът ще победи.
Историята на една победа
При всички изкушения пътят към победата минава през вярата, която е основа на целия ни живот. Ако осъзнаем пълната си безпомощност, ще разберем, че можем да се справим с изкушението само когато го представим пред Господ и Му се доверим. Желанието в сърцето ми е християните да се освободят от оковите на погрешно разбраното изкушение. Ако разпознаем изкушението и го различим от греха, ще можем да кажем смело: „Махни се от мен, Сатана!” Ще знаем, че: „Ако врагът дойде като река, духването Господно ще го пропъди” (Ис. 59:19, СИ). И тогава ще устоим!
върдението, че християнинът, след като е роден от горе, повече не е подлаган на изкушение, е първият голям предразсъдък. Много места от Библията сочат обратното: животът на християнина е постоянна борба. Когато започваме да живеем „по-християнски”, с цялата си сериозност, изкушенията дори се умножават. Тъкмо тогава трябва да се борим с духовните си врагове, които ни изкушават с още по-голяма сила и ловкост. Но никое изкушение не бива да помрачава отношенията ни с Христос. Големите изкушения често са знак за голяма благодат. Когато израилският народ напуска Египет, „Бог не ги преведе през пътя за Филистимската земя, при все че това беше близкият път; защото Бог каза: „Да не би народът да се разкае, като види война, и да се върне в Египет” (Изх. 13:17). Когато по-късно те се научават да се доверяват повече на Бога, Той допуска да ги нападат врагове. По пътя през пустинята те не срещат много врагове. А в Обещаната земя им се налага да победят седем големи народа и тридесет и един царе. Израиляните не биха могли да победят враговете си, ако бяха на чужда земя. Именно по силата на изкушението можем да съдим, че те вече са пристигнали на точното място.
Истинското смирение Понякога смелостта се губи поради привидно оправдана скръб и неуважение към себе си. Ние сме шокирани, че определени неща или явления могат да ни изкушават. Тайно смятаме, че сме прекалено чисти, за да бъдем подлагани на изкушение. И това става причина за нашата потиснатост. Всеки християнин трябва да разбере, че е нужно да се предпазва от потиснатстта точно както и от греха. Ние очакваме от себе си нещо нереално. Смятаме потиснатостта за истинско смирение, а тя всъщност е следствие от наранено самолюбие. Истинското смирение изобличава собствената слабост и глупост, защото не очаква нищо от
Другият демон предлага: - Ще му покажа грижите на добродетелта и ще разбере, че тя не се възнаграждава. - И това е безполезно - възразява Сатана, - защото той живее в добродетелта и знае, че „пътищата й са приятни пътища и всичките й пътеки - мир (Пр. 3:17). Третият демон решава: - Ще потисна смелостта му. - Да! - възкликва Сатана. - Така ще го победим. „Всяка потиснатост е от дявола“ - казва един писател. А в Библията четем: „Блажен онзи човек, който устоява на изкушение“ ( Як. 1:12). И също: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения“ (Як. 1:2, СИ). И нека не забравяме, че изкушението не е грях.
Изкушението грях ли е? Не е лесно да победиш втория предразсъдък. Твърдението, че изкушение не е грях, изглежда съвършено ненужно. И все пак възникват немалко беди поради неразбирането на тази истина. Самата представа за греха се струва на изкушавания християнин толкова оскверняваща, че той се чувства много отдалечен от Бога от самата тази мисъл. Врагът ни навява зли мисли - съмнения, злословие, ревност, завист и високомерие, а после се обръща към нас и казва: „Ама каква
лоша душа имаш, щом ти идват подобни мисли! Ясно е, че не си се доверил на Бога, иначе те нямаше да се появят в сърцето ти.” Тази аргументация ни се струва толкова вярна, че я приемаме за истина и се осъждаме. А врагът знае, че изкушението ще ни подтикне по-лесно към греха, когато сме потиснати. Потиснатостта е една от най-големите опасности за вярата ни. Упованието, обратно, най-много съдейства на вярата. Един мъдрец е казал, че най-важното за преодоляването на изкушението е упованието, на второ място е упованието и на трето е упованието. Трябва да действаме, като се надяваме да победим. Затова Господ казва на Иисус Навин: „Само бъди твърд и много храбър” (ИН 1:7, СИ). На нас Той казва същото: „Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои” (Йоан 14:27). Силата на изкушението е в слабостта на собственото ни сърце. Врагът знае това и започва настъплението си, като потиска нашата смелост.
Веднъж при мен дойде жена в голяма беда. Известно време живяла като християнка, помирена с Бога, и била толкова свободна от всякакви изкушения, че започнала да мисли, че никога повече няма да ги има. Изведнъж забелязала, че щом започне да се моли, в главата й се пораждат ужасни мисли. Почувствала се голяма грешница от това, че изобщо ги допуска. Дори вече се съмнявала дали е новородена. Казах й, че тези зли мисли са само изкушения и тя не отговаря за тях, нито за лошите думи на хората в нейно присъствие. Обясних й, че врагът я кара да смята тези мисли за свои, затова тя изпада в самоосъждане и потиснатост. Уверих я, че скоро ще победи, ако започне веднага да предава тези мисли на Бога. Когато пак й идвали богохулни мисли, тя казвала на врага: „Разбрах всичко. Ти ми внушаваш тези ужасни мисли. Мразя ги и ги отхвърлям. Господ е моят помощник.“ След това жената се освободи от това изкушение напълно. Когато християнинът знае, че лошата мисъл не е негова, а му е внушена от врага, той я отхвърля по-лесно. Ако дяволът започваше всяко изкушение с думите: „Аз съм дяволът, твоят най-лош враг. Дойдох да те съблазня”, надали щяхме да се поддадем на изкушенията му. За да действа капанът му безотказно, му се налага да се крие. Като знаем тактиката на дявола и го разобличаваме още при първия му опит, нашата уязвимост намалява значително.
Твърдостта ни укрепва Друга голяма грешка допускаме, когато смятаме борбата ни с изкушенията за губене на време. Често, когато сме изкушавани, служим на Бога много повече, отколкото когато сме относително свободни от тях. Нищо не съдейства за развитие на търпението и не ни поставя в зависимост от Христос така, както твърдостта в изкушенията. И нищо не прославя Бога повече от утвърждаването на вярата ни в изпитания, което е „по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън” (I Пет. 1:7). За търпението и издръжливостта си ще получим „за корона живота, който Господ е обещал на онези, които Го обичат” (Як. 1:12). Господ може да махне изкушенията и да ги използва като инструмент за усъвършенстването ни. Така оръдията на греха се обръщат против самия него и виждаме, че дори изкушенията „съдействат за доброто” на тези, които обичат Бога.
Пътят към победата
себе си и възлага всичките си надежди на Бога. А лъжесмирението, предизвикано от себелюбие или високомерие, ни потапя в още по-дълбока потиснатост без вяра и може да ни доведе до греха, който ще ни хвърли в отчаяние. Следната алегория показва това нагледно. Сатана събира слугите си, за да се съветват как да накарат добрия човек да съгреши. Един от злите духове казва: - Ще му покажа удоволствието от греха и изгодата от него. - Това няма да ти помогне - отвръща Сатана, - той вече е изпитал греха и по-добре от теб знае какво е това.
Нашата отговорност Не е грях в съзнанието ти да възникват лоши мисли. Също така не е грях да чуваш зли думи на безбожни хора. Грешим, когато се включв аме в разговора или се съгласяваме със злите мисли, макар и донякъде. Хиляда пъти на ден можем да бъдем подложени на изкушение и да не грешим. А когато започваме да смятаме изкушението за грях, борбата наполовина е загубена и грехът ще победи.
Историята на една победа
При всички изкушения пътят към победата минава през вярата, която е основа на целия ни живот. Ако осъзнаем пълната си безпомощност, ще разберем, че можем да се справим с изкушението само когато го представим пред Господ и Му се доверим. Желанието в сърцето ми е християните да се освободят от оковите на погрешно разбраното изкушение. Ако разпознаем изкушението и го различим от греха, ще можем да кажем смело: „Махни се от мен, Сатана!” Ще знаем, че: „Ако врагът дойде като река, духването Господно ще го пропъди” (Ис. 59:19, СИ). И тогава ще устоим!
Божия действителност (Йов 1:6-12; 2:17). От това произлиза изкушаващата му сила, чрез която, като се преправя, мами човека. В образа на змия той съблазнява първите хора, склонява ги чрез лъжа към неверие и непослушание към Бога, като извращава Божията воля и се опитва да принизи Твореца в очите на творението (Бит. 3 гл.). Затова Иисус Христос характеризира Сатана като лъжец: „Когато говори лъжа, той говори своето, защото е лъжец и баща на лъжата” (Йоан 8:44). Своите лъжи и убеждаващата си сила той
I.Същносттана Сатана 1. Той иска да ограби Божията сила и слава Показателно е, че в Библията няма ясно, систематизирано учение за Сатана и демоните. Липсва описание на произхода им. И все пак Свещеното Писание сочи основните черти на тъмните сили, за да можем да видим реалната ситуация на падналия свят и да се противопоставим на изкушенията. В Новия Завет в отделни случаи не е ясно дали се говори за лукавия като за личност, или като за нещо неутрално. Но общото библейско изложение показва еднозначно, че Сатана и демоните му са разумни същества, които действат според своята воля и решително се противопоставят на Бога. Те са съгрешилите
ангели, които поради високомерието си въстават срещу Бога: „Бог не пощади и ангели, когато съгрешиха, а ги хвърли в мрака на най-дълбоките ровове и ги предаде да бъдат пазени за съд” (II Пет. 2:4). И още: „Ангели, които не опазиха своето достойнство, а напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни окови за съда на великия ден” (Юда 1:6). Силата на Сатана преди всичко е в неговото притворство и в съзнателната му лъжа. Ап. Павел пише, че лукавият привлича и очарова чрез лъжа, „защото сам Сатана се преправя на светъл ангел” (II Кор. 11:14). Дяволът съществува за сметка на дадената му при сътворението съпричастност към сиянието и силата на Твореца, които обръща против Него. В началото на книгата Йов четем, че Сатана има достъп до небесната
черпи от истината, като я обръща в нещо противоположно. В Новия Завет земното проявление на Сатана е описано като идването на Антихриста - имат се предвид изкушенията на последното време. Представката „анти” на гръцки означава както „против”, така и „вместо”. Сатана въстава против Бога, като се стреми да заеме Неговото място; Антихриста въстава против Христос, като претендира за Неговото място. 2. Силата на греха и на смъртта Недоволството и бунтът против Бога характеризират същността и динамиката на греха. Затова Сатана не само е „лъжец отначало”, но той и е съгрешил „отначало”: „Дяволът отначало съгрешава” (I Йоан 3:8). Дяволът, т.е. обвинителят, който се стреми към хаос, постига разрив между Твореца и творението.
Бог и човек се разделят: напълно зависимият от Бога човек, като губи Твореца, губи и основата на съществуването си като творение. Бог е първооснова и първопричина на живота, затова безбожието води към смърт. Като разделя човека от Бога и го прави безбожен, Сатана го лишава от живот. Тъй като дяволът греши и лъже от самото начало, той е „открай време човекоубиец и не устоя в истината, защото в него няма истина” (Йоан 8:44). Древният змей се стреми не само да съблазни духовно човека чрез разума и чувствата му, но и унищожава телесното му съществуване с груба сила: „Противникът ви, дяволът, обикаля като ревящ лъв, като търси кого да погълне” (I Пет. 5:8). Нарушаването на отношенията с Бога, което започва като скрит грях, се изявява по-късно чрез смъртта. Сатана няма мандат за живот,
демони в ритуалите на езическите религии. Външните, материални религиозни обреди сами по себе си не са опасни, но те са входна врата за демоничните сили, които съблазняват християните: „Онова, което жертват езичниците, жертват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете” (I Кор. 10:19-20).
няма творческа сила, в негова власт е да разрушава и унищожава живота. Грехът е свързан със смъртта. Сатана е уподобен на „ревящия лъв”, тъй като заплашва със смърт. Той има „властта на смъртта” (Евр. 2:14, СИ).
Давид. Сатана разпалва тщеславието и властолюбието на царя и го съблазнява своеволно да преброи народа: „Сатана се повдигна против Израил и подбуди Давид да преброи Израил” (I Лет. 21:1). С това Давид предизвиква Божия съд: „Но това нещо се видя зло пред Бога, затова Той порази Израил” (I Лет. 21:7). Онова, което Сатана представя като интерес на народа, става инструмент за неговото унищожаване. Този образ на Сатана като обвинител на Божия народ се разкрива в цялото Свещено Писание до Откровението, където четем за осъждането на Сатана и неговите демони: „Бе свален клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог” (Откр. 12:10).
3. Тайната сила на идолопоклонството Всички Божии заповеди се основават на първата заповед, която определя отношенията на човека с Бога: „Да нямаш други богове освен Мен.” Богослужението, учението и практиката на езическите религии са идолопоклонство, в резултат на което се създават условия за влияние на демоничните сили, насочени против истинското познаване на Бога и служението на Него. Борбата на пророците против идолопоклонството е израз на противоборството между Бога и Сатана, което й придава радикалност и острота. Цялата история за превземането на Ханаан под предводителството на Иисус Навин в духовен план се определя от борбата против демоничните влияния на чуждите религии и култове. И ап. Павел говори за присъствието на
4. Обвинител на Божия народ Бездънната лъжа на Сатана се проявява в това, което той прави със съблазнения човек. Дяволът използва греха на човека, за да го обвини пред Бога. Сатана е обвинител на Божия народ. Вината пред Бога и хората става юридическо основание, според което Сатана изисква наказателни мерки. Потвърждение за това е преброяването на израилския народ от неговия цар
II. Библията говори за Сатана не за да задоволи нечие любопитство и не за да породи силни усещания. Много по-важно е по този начин вярващите да се насочат към душегрижителство за пострадалите от нападенията на дя-
вола. Решаващата помощ се състои в това да обърнеш вниманието на човека към Христос. Той е безгрешен, но като нас е бил изкушаван от дявола, затова може да подкрепи изкушаваните: „Нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях” (Евр. 4:15). Сатана губи правото си над тези, които приемат жертвата на Христос и получават от Него прошка. Ап. Павел пише в Еф. 6:10-17 за необходимостта да се облечем с духовното всеоръжие, с помощта на което можем да устоим пред свръхестествените зли сили (I Пет. 5:9; Як. 4:7). Противоборството на Сатана приема различни форми. Например ап. Павел напътства хората да не бъдат непростителни, „да не би Сатана да използва
случая против нас” (II Кор. 2:11), и да са внимателни, когато нещо или някой предизвиква гнева им: „Гневете се, но без да съгрешавате; слънцето да не залезе в разгневяването ви; нито давайте място на дявола” (Еф. 4:26-27). Той учи съпрузите да се предпазват от прекаленото сексуално въздържане, което Сатана може да използва, за да ги изкушава (I Кор. 7:5). Отворена врата за демоничните влияния е високомерието. За това пише ап. Павел в наставленията си към епископите (I Тим. 3:6). Апостолът не смята, че самият той е изключение. Както всеки друг и той е подложен на изкушение да проявява високомерие поради получените откровения и оказаната му милост. Затова ап. Павел пише: „А за да не се превъзнасям поради твърде многото откровения, даде ми се трън в плътта, пратеник от Сатана, да ме мъчи, за да не се превъзнасям” (II Кор. 12:7).
Божия действителност (Йов 1:6-12; 2:17). От това произлиза изкушаващата му сила, чрез която, като се преправя, мами човека. В образа на змия той съблазнява първите хора, склонява ги чрез лъжа към неверие и непослушание към Бога, като извращава Божията воля и се опитва да принизи Твореца в очите на творението (Бит. 3 гл.). Затова Иисус Христос характеризира Сатана като лъжец: „Когато говори лъжа, той говори своето, защото е лъжец и баща на лъжата” (Йоан 8:44). Своите лъжи и убеждаващата си сила той
I.Същносттана Сатана 1. Той иска да ограби Божията сила и слава Показателно е, че в Библията няма ясно, систематизирано учение за Сатана и демоните. Липсва описание на произхода им. И все пак Свещеното Писание сочи основните черти на тъмните сили, за да можем да видим реалната ситуация на падналия свят и да се противопоставим на изкушенията. В Новия Завет в отделни случаи не е ясно дали се говори за лукавия като за личност, или като за нещо неутрално. Но общото библейско изложение показва еднозначно, че Сатана и демоните му са разумни същества, които действат според своята воля и решително се противопоставят на Бога. Те са съгрешилите
ангели, които поради високомерието си въстават срещу Бога: „Бог не пощади и ангели, когато съгрешиха, а ги хвърли в мрака на най-дълбоките ровове и ги предаде да бъдат пазени за съд” (II Пет. 2:4). И още: „Ангели, които не опазиха своето достойнство, а напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни окови за съда на великия ден” (Юда 1:6). Силата на Сатана преди всичко е в неговото притворство и в съзнателната му лъжа. Ап. Павел пише, че лукавият привлича и очарова чрез лъжа, „защото сам Сатана се преправя на светъл ангел” (II Кор. 11:14). Дяволът съществува за сметка на дадената му при сътворението съпричастност към сиянието и силата на Твореца, които обръща против Него. В началото на книгата Йов четем, че Сатана има достъп до небесната
черпи от истината, като я обръща в нещо противоположно. В Новия Завет земното проявление на Сатана е описано като идването на Антихриста - имат се предвид изкушенията на последното време. Представката „анти” на гръцки означава както „против”, така и „вместо”. Сатана въстава против Бога, като се стреми да заеме Неговото място; Антихриста въстава против Христос, като претендира за Неговото място. 2. Силата на греха и на смъртта Недоволството и бунтът против Бога характеризират същността и динамиката на греха. Затова Сатана не само е „лъжец отначало”, но той и е съгрешил „отначало”: „Дяволът отначало съгрешава” (I Йоан 3:8). Дяволът, т.е. обвинителят, който се стреми към хаос, постига разрив между Твореца и творението.
Бог и човек се разделят: напълно зависимият от Бога човек, като губи Твореца, губи и основата на съществуването си като творение. Бог е първооснова и първопричина на живота, затова безбожието води към смърт. Като разделя човека от Бога и го прави безбожен, Сатана го лишава от живот. Тъй като дяволът греши и лъже от самото начало, той е „открай време човекоубиец и не устоя в истината, защото в него няма истина” (Йоан 8:44). Древният змей се стреми не само да съблазни духовно човека чрез разума и чувствата му, но и унищожава телесното му съществуване с груба сила: „Противникът ви, дяволът, обикаля като ревящ лъв, като търси кого да погълне” (I Пет. 5:8). Нарушаването на отношенията с Бога, което започва като скрит грях, се изявява по-късно чрез смъртта. Сатана няма мандат за живот,
демони в ритуалите на езическите религии. Външните, материални религиозни обреди сами по себе си не са опасни, но те са входна врата за демоничните сили, които съблазняват християните: „Онова, което жертват езичниците, жертват го на бесовете, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с бесовете” (I Кор. 10:19-20).
няма творческа сила, в негова власт е да разрушава и унищожава живота. Грехът е свързан със смъртта. Сатана е уподобен на „ревящия лъв”, тъй като заплашва със смърт. Той има „властта на смъртта” (Евр. 2:14, СИ).
Давид. Сатана разпалва тщеславието и властолюбието на царя и го съблазнява своеволно да преброи народа: „Сатана се повдигна против Израил и подбуди Давид да преброи Израил” (I Лет. 21:1). С това Давид предизвиква Божия съд: „Но това нещо се видя зло пред Бога, затова Той порази Израил” (I Лет. 21:7). Онова, което Сатана представя като интерес на народа, става инструмент за неговото унищожаване. Този образ на Сатана като обвинител на Божия народ се разкрива в цялото Свещено Писание до Откровението, където четем за осъждането на Сатана и неговите демони: „Бе свален клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог” (Откр. 12:10).
3. Тайната сила на идолопоклонството Всички Божии заповеди се основават на първата заповед, която определя отношенията на човека с Бога: „Да нямаш други богове освен Мен.” Богослужението, учението и практиката на езическите религии са идолопоклонство, в резултат на което се създават условия за влияние на демоничните сили, насочени против истинското познаване на Бога и служението на Него. Борбата на пророците против идолопоклонството е израз на противоборството между Бога и Сатана, което й придава радикалност и острота. Цялата история за превземането на Ханаан под предводителството на Иисус Навин в духовен план се определя от борбата против демоничните влияния на чуждите религии и култове. И ап. Павел говори за присъствието на
4. Обвинител на Божия народ Бездънната лъжа на Сатана се проявява в това, което той прави със съблазнения човек. Дяволът използва греха на човека, за да го обвини пред Бога. Сатана е обвинител на Божия народ. Вината пред Бога и хората става юридическо основание, според което Сатана изисква наказателни мерки. Потвърждение за това е преброяването на израилския народ от неговия цар
II. Библията говори за Сатана не за да задоволи нечие любопитство и не за да породи силни усещания. Много по-важно е по този начин вярващите да се насочат към душегрижителство за пострадалите от нападенията на дя-
вола. Решаващата помощ се състои в това да обърнеш вниманието на човека към Христос. Той е безгрешен, но като нас е бил изкушаван от дявола, затова може да подкрепи изкушаваните: „Нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях” (Евр. 4:15). Сатана губи правото си над тези, които приемат жертвата на Христос и получават от Него прошка. Ап. Павел пише в Еф. 6:10-17 за необходимостта да се облечем с духовното всеоръжие, с помощта на което можем да устоим пред свръхестествените зли сили (I Пет. 5:9; Як. 4:7). Противоборството на Сатана приема различни форми. Например ап. Павел напътства хората да не бъдат непростителни, „да не би Сатана да използва
случая против нас” (II Кор. 2:11), и да са внимателни, когато нещо или някой предизвиква гнева им: „Гневете се, но без да съгрешавате; слънцето да не залезе в разгневяването ви; нито давайте място на дявола” (Еф. 4:26-27). Той учи съпрузите да се предпазват от прекаленото сексуално въздържане, което Сатана може да използва, за да ги изкушава (I Кор. 7:5). Отворена врата за демоничните влияния е високомерието. За това пише ап. Павел в наставленията си към епископите (I Тим. 3:6). Апостолът не смята, че самият той е изключение. Както всеки друг и той е подложен на изкушение да проявява високомерие поради получените откровения и оказаната му милост. Затова ап. Павел пише: „А за да не се превъзнасям поради твърде многото откровения, даде ми се трън в плътта, пратеник от Сатана, да ме мъчи, за да не се превъзнасям” (II Кор. 12:7).
Дори Фройд, на когото в средите на вярващите обикновено се гледа неодобрително, но чиято теория отдавна се смята за класическа, дори той независимо от твърде крайните си възгледи разбира силата на първичните страсти - сексуалните и агресивни влечения на То, трудността те да бъдат контролирани от АЗ-а и необходимостта от намеса на СВРЪХАЗ-а, за да се прояви стремеж към висшите духовни и културни ценности. Теорията му за подсъзнанието
Човешката душа - психиката1 - е основният предмет на една търсеща основание в опита, експеримента и наблюдението, бързоразвиваща се съвременна наука - психологията. Тя има голямо практическо приложение и обхваща множество направления. Главните й теоретични школи, независимо от разликите между тях, изучават психиката от позициите на материализма и разглеждат психичния живот като функция на мозъка и централната нервна система. Но като емпирична наука психологията прави достоверни открития и събира важни данни за човешкото поведение, непротиворечащи на наблюденията на древните и съвременните християнски автори върху закономерностите на духовния живот. Много често тя разглежда под друго наименование състояния и прояви, описани от светите отци - агресивност (гняв), сексуални перверзии (похот, блудна страст), депресия (отчаяние, униние), хранителни разстройства (чревоугодничество).
всъщност е догадка за греховната природа, която човек, дори да усеща в себе си, не може да преодолее сам. Фройд, разбира се, не би могъл да си представи такива средства за борба със страстните наклонности като аскетиката и молитвата и в крайна сметка не вижда друг начин, за да облекчи страданията на болните от невроза свои пациенти освен психоанализата - продължителна и мъчителна процедура за изследване на труднодостъпните психически процеси в подсъзнанието. Когато съвременната психология не разглежда проблеми, в областта на които е некомпетентна, от нея има определена полза. Ето защо не бива да се поставя стена между нея и творенията на светите отци. За
съжаление някои християни - най-вероятно поради некомпетентност или прекомерна ревност - споделят мнението, че психологията (както философията и „светската” литература) са напълно излишни, дори духовно вредни. Този антиинтелектуализъм е много опасен. Той не е в духа на църковното учение. Трябва да се научим да отличаваме нехристиянските възгледи от ценната информация, която психолозите дават за човека, неправилните позиции и убеждения от верните наблюдения. Един психолог може много точно и детайлно да опише състоянията и проблемите, да помогне на хората да се приспособят към съвременния живот и да преодолеят затрудненията си. Тъй като съществува пряка връзка между психичното здраве и духовния живот, психологията може да помогне на човека да възвърне психичното си равновесие и да го научи да живее умерено и пълноценно. Достижения-
та на съвременната психология определено могат да бъдат използвани за добро, ако се избягват неправилните схващания за човешката природа. В психологията обаче не се коментират „трудните” въпроси за произхода на човека и безсмъртието на душата, а въпросите за нравствените измерения на душевния живот се пренебрегват като проблематика. Ограничеността на психологията се дължи на материалистичните й позиции, т.е. на това, че тя не признава самостоятелността на духовното битие. Тя става опасна и антихристиянска едва тогава, когато се опитва да установи същността на душата. Това не е възможно с научни средства и по научен път, защото не всичко в духовната област подлежи на експериментални изследвания и анализ. Психологията може да описва определени процеси, но тя не е в състояние да обясни правилно духовния свят, защото моделът й за човека е непълен, едноизмерен. Това, което ние наричаме паднало човешко естество, за нея е единственото нормално човешко естество. Тя не разбира и отхвърля християнската космология, антропология и мистика. Като не признава божественото откровение и учението на Църквата, тя не може да осветли правилно въпросите за
произхода, природата и свойствата на душата и вътрешния духовен живот. Без да приеме християнското учение, тя не може да посочи нито причините за злото у човека - страстите и влиянието на демоните, нито източника на доброто - Божия образ и благодатта. При това тя се дистанцира, както е известно, от нравствени оценки, прехвърляйки тази проблематика на етиката. Но ако една ябълка е започнала да се разваля, какво трябва да направим с нея? Някои биха я изхвърлили цялата, защото тя вече е загнила и носи развалата в себе си, а други биха изрязали здравата част, тази, която още не е засегната, и биха я използвали. Подобно е положението и със съвременната психология - не е необходимо да я отричаме изцяло и напълно само защото тя не приема истинността на християнския мироглед. Плод на по-голяма разсъдителност според мен би било да вземем от нея всичко, което
можем да използваме, тази част от методите и постиженията й, която би могла да ни помогне. Обобщавайки написаното дотук, смятам, че християнска психология и психотерапия са не само възможни, но и абсолютно необходими. Те единствени са в състояние да запълнят „оскъдността” на
съвременната психология, като съчетаят в себе си практическия опит на психолозите и многовековната християнска традиция, но, разбира се, не механично, а чрез спойката на светоотеческото учение за душата. Това, от което в момента има най-голяма нужда, са подготвени специалисти психотерапевти, които да бъдат не просто вярващи християни, а да лекуват психичните болести по различна система от подходи и методи. Още една конкретизация: християнската психотерапия не бива да се разглежда само като начин на лечение на душевните страдания на християните. Така обхватът й неимоверно се стеснява, смисълът й се свежда до спомагателно средство, а значението й до ролята на обслужващо звено за нуждите на общността на вярващите. Тя би могла да играе много по-значителна роля в терапията на психичните заболявания, като излезе извън рамките на Църквата, например при ле-
чение на зависимостите или при психосоциалната адаптация на изпаднали в различни кризи пациенти. И не на последно място тя може да се превърне в общественозначимо свидетелство за силата на християнството. *** По-нататък ще се опитам да разгледам най-честите психически страдания - неврозите - от позициите на християнската психология. Пиша за тях, защото те са най-леките, но и най-разпространените психични болести, на които често не се обръща достатъчно
внимание. Те имат психосоматична симптоматика и са с голям диапазон на прояви - от неврастения през натрапливости и страхове до депресивни и хистерични разстройства. Според вече спорното класическо определение неврозите, или т. нар. психогении, са чисто функционални заболявания, при които не съществуват органически увреждания на нервната тъкан на мозъка. При тях хората, запазвайки критично отношение към състоянието и поведението си, се стремят да възстановят психичното си здраве. При ендогенните психози (шизофрения, манийно-депресивна психоза и др.) обаче
човек живее с болестта, вътре в нейната реалност и обикновено не достига до самосъзнанието, че е болен, „ненормален” в клиничния смисъл на тази дума. Съществуват още екзогенни и сенилни психози, както и един тип отклонения, които не приличат на „класически” болести - т. нар. характеропатии или акцентуации на личността. При тях човек също трудно се адаптира и трудно съжителства с други хора. Докато прогнозите за протичане на неврозите са оптимистични и психотерапията им се отразява добре, при психозите, макар да се влияят от лекарства, рядко се достига до пълно излекуване. При характеропатиите лекарствено лечение е невъзможно. Вероятно част от психичните страдания се допускат от Господ като наказания за грехове или са резултат от влияние на нечисти сили. Това деление е само относително, защото класификацията на психичните заболявания е изключително трудна, както е сложна и тяхната диагностика. Понякога една болест започва като невроза, а после се развива в психоза. Наследственият фактор при психичните заболявания играе голяма роля, но също така е необходимо и събитие, което да провокира болестта. Много важни са възпитанието на човека, т.е. как той е научен
Дори Фройд, на когото в средите на вярващите обикновено се гледа неодобрително, но чиято теория отдавна се смята за класическа, дори той независимо от твърде крайните си възгледи разбира силата на първичните страсти - сексуалните и агресивни влечения на То, трудността те да бъдат контролирани от АЗ-а и необходимостта от намеса на СВРЪХАЗ-а, за да се прояви стремеж към висшите духовни и културни ценности. Теорията му за подсъзнанието
Човешката душа - психиката1 - е основният предмет на една търсеща основание в опита, експеримента и наблюдението, бързоразвиваща се съвременна наука - психологията. Тя има голямо практическо приложение и обхваща множество направления. Главните й теоретични школи, независимо от разликите между тях, изучават психиката от позициите на материализма и разглеждат психичния живот като функция на мозъка и централната нервна система. Но като емпирична наука психологията прави достоверни открития и събира важни данни за човешкото поведение, непротиворечащи на наблюденията на древните и съвременните християнски автори върху закономерностите на духовния живот. Много често тя разглежда под друго наименование състояния и прояви, описани от светите отци - агресивност (гняв), сексуални перверзии (похот, блудна страст), депресия (отчаяние, униние), хранителни разстройства (чревоугодничество).
всъщност е догадка за греховната природа, която човек, дори да усеща в себе си, не може да преодолее сам. Фройд, разбира се, не би могъл да си представи такива средства за борба със страстните наклонности като аскетиката и молитвата и в крайна сметка не вижда друг начин, за да облекчи страданията на болните от невроза свои пациенти освен психоанализата - продължителна и мъчителна процедура за изследване на труднодостъпните психически процеси в подсъзнанието. Когато съвременната психология не разглежда проблеми, в областта на които е некомпетентна, от нея има определена полза. Ето защо не бива да се поставя стена между нея и творенията на светите отци. За
съжаление някои християни - най-вероятно поради некомпетентност или прекомерна ревност - споделят мнението, че психологията (както философията и „светската” литература) са напълно излишни, дори духовно вредни. Този антиинтелектуализъм е много опасен. Той не е в духа на църковното учение. Трябва да се научим да отличаваме нехристиянските възгледи от ценната информация, която психолозите дават за човека, неправилните позиции и убеждения от верните наблюдения. Един психолог може много точно и детайлно да опише състоянията и проблемите, да помогне на хората да се приспособят към съвременния живот и да преодолеят затрудненията си. Тъй като съществува пряка връзка между психичното здраве и духовния живот, психологията може да помогне на човека да възвърне психичното си равновесие и да го научи да живее умерено и пълноценно. Достижения-
та на съвременната психология определено могат да бъдат използвани за добро, ако се избягват неправилните схващания за човешката природа. В психологията обаче не се коментират „трудните” въпроси за произхода на човека и безсмъртието на душата, а въпросите за нравствените измерения на душевния живот се пренебрегват като проблематика. Ограничеността на психологията се дължи на материалистичните й позиции, т.е. на това, че тя не признава самостоятелността на духовното битие. Тя става опасна и антихристиянска едва тогава, когато се опитва да установи същността на душата. Това не е възможно с научни средства и по научен път, защото не всичко в духовната област подлежи на експериментални изследвания и анализ. Психологията може да описва определени процеси, но тя не е в състояние да обясни правилно духовния свят, защото моделът й за човека е непълен, едноизмерен. Това, което ние наричаме паднало човешко естество, за нея е единственото нормално човешко естество. Тя не разбира и отхвърля християнската космология, антропология и мистика. Като не признава божественото откровение и учението на Църквата, тя не може да осветли правилно въпросите за
произхода, природата и свойствата на душата и вътрешния духовен живот. Без да приеме християнското учение, тя не може да посочи нито причините за злото у човека - страстите и влиянието на демоните, нито източника на доброто - Божия образ и благодатта. При това тя се дистанцира, както е известно, от нравствени оценки, прехвърляйки тази проблематика на етиката. Но ако една ябълка е започнала да се разваля, какво трябва да направим с нея? Някои биха я изхвърлили цялата, защото тя вече е загнила и носи развалата в себе си, а други биха изрязали здравата част, тази, която още не е засегната, и биха я използвали. Подобно е положението и със съвременната психология - не е необходимо да я отричаме изцяло и напълно само защото тя не приема истинността на християнския мироглед. Плод на по-голяма разсъдителност според мен би било да вземем от нея всичко, което
можем да използваме, тази част от методите и постиженията й, която би могла да ни помогне. Обобщавайки написаното дотук, смятам, че християнска психология и психотерапия са не само възможни, но и абсолютно необходими. Те единствени са в състояние да запълнят „оскъдността” на
съвременната психология, като съчетаят в себе си практическия опит на психолозите и многовековната християнска традиция, но, разбира се, не механично, а чрез спойката на светоотеческото учение за душата. Това, от което в момента има най-голяма нужда, са подготвени специалисти психотерапевти, които да бъдат не просто вярващи християни, а да лекуват психичните болести по различна система от подходи и методи. Още една конкретизация: християнската психотерапия не бива да се разглежда само като начин на лечение на душевните страдания на християните. Така обхватът й неимоверно се стеснява, смисълът й се свежда до спомагателно средство, а значението й до ролята на обслужващо звено за нуждите на общността на вярващите. Тя би могла да играе много по-значителна роля в терапията на психичните заболявания, като излезе извън рамките на Църквата, например при ле-
чение на зависимостите или при психосоциалната адаптация на изпаднали в различни кризи пациенти. И не на последно място тя може да се превърне в общественозначимо свидетелство за силата на християнството. *** По-нататък ще се опитам да разгледам най-честите психически страдания - неврозите - от позициите на християнската психология. Пиша за тях, защото те са най-леките, но и най-разпространените психични болести, на които често не се обръща достатъчно
внимание. Те имат психосоматична симптоматика и са с голям диапазон на прояви - от неврастения през натрапливости и страхове до депресивни и хистерични разстройства. Според вече спорното класическо определение неврозите, или т. нар. психогении, са чисто функционални заболявания, при които не съществуват органически увреждания на нервната тъкан на мозъка. При тях хората, запазвайки критично отношение към състоянието и поведението си, се стремят да възстановят психичното си здраве. При ендогенните психози (шизофрения, манийно-депресивна психоза и др.) обаче
човек живее с болестта, вътре в нейната реалност и обикновено не достига до самосъзнанието, че е болен, „ненормален” в клиничния смисъл на тази дума. Съществуват още екзогенни и сенилни психози, както и един тип отклонения, които не приличат на „класически” болести - т. нар. характеропатии или акцентуации на личността. При тях човек също трудно се адаптира и трудно съжителства с други хора. Докато прогнозите за протичане на неврозите са оптимистични и психотерапията им се отразява добре, при психозите, макар да се влияят от лекарства, рядко се достига до пълно излекуване. При характеропатиите лекарствено лечение е невъзможно. Вероятно част от психичните страдания се допускат от Господ като наказания за грехове или са резултат от влияние на нечисти сили. Това деление е само относително, защото класификацията на психичните заболявания е изключително трудна, както е сложна и тяхната диагностика. Понякога една болест започва като невроза, а после се развива в психоза. Наследственият фактор при психичните заболявания играе голяма роля, но също така е необходимо и събитие, което да провокира болестта. Много важни са възпитанието на човека, т.е. как той е научен
да се справя с трудностите, и ресурсите на психиката му. Според една от най-съвременните теории в психологията - за емоционалната интелигентност - „съвременната култура е стигнала твърде далеч в опитите си да предпазва децата от неща, от които не е необходимо да бъдат предпазвани... т.е. прекалено голямото разбиране и съчувствие към някои деца е толкова вредно, колкото и прекалено малкото”2. Щадящите методи на възпитание, при които върху детето не се оказва никакъв „натиск” и се изпълняват всичките му прищевки, са също толкова вредни, колкото и емоционалната депривация, жестокостта или непостоянството в изискванията. Разглезването има невротизиращи последствия, но то запълва определена празнота в семейството. Чрез него обикновено единият родител се стреми да „привърже” детето към себе си и така да „компенсира” провалените взаимоотношения и отчуждението си с другия родител, а в зависимостта на детето от себе си вижда свидетелство за своята собствена значимост. В резултат на този стил на възпитание се изграждат грешни поведенчески модели, при които претенциите на личността към другите са прекомерно завишени, формират се егоистични и астенични черти на характера и нереална самооценка. Общото наблюдение, което широко се коментира, е, че напоследък хората стават все по-изнервени, отчуждени и агресивни
и това се отразява върху здравето, семейството, работата и взаимоотношенията им. Повечето обяснения на този факт са свързани с трудния живот, безработицата, напрежението и несигурността. Те вероятно имат голямо значение. Но нещата със сигурност са по-дълбоки. На съвременния човек не може да не се отразява животът без Бога. Нервността най-общо, а по-конкретно различните неврози - депресии, афективни разстройства, хистерии - са и душевни страдания, резултат (в повечето случаи) на откъснатостта от Господ. Хората са слаби същества физически и духовно, и когато изчерпят силите си, ако не се обърнат към Бога за помощ и подкрепа, рухват. Наистина голямо значение имат пренатовареността, битовите проблеми, страстите на близките, които се понасят, без да има вина (родител алкохолик) или нещастното стечение на обстоятелствата (смърт на близък човек). Но доста често „нервността”, агресивността или усещането за безсмислие на живота се появяват без сериозна видима причина. Само човек, който се стреми да бъде търпелив и смирен, да обича близките си по християнски, може да избегне клопките на егоизма, самосъжалението, склонността да се оплаква и да недоволства, скуката и отчаянието, които са толкова характерни за неврозите. Само човек, който вижда във всичко Божията воля и не е сляп за своите грехове и страсти, може да приема живота си (а това означава и нещастията, и страданията в него) такъв, какъвто е. Тук е мястото да спомена невротизиращия ефект на телевизията. Психолозите и социолозите отдавна са разтревожени от
нейните колосални възможности за масова пропаганда и претълкуване на информацията, от излъчването на сугестиращи агресия филми и програми и от отчуждението, което гледането на телевизия поражда. Но съществува още една не толкова директна опасност, която рядко се коментира. В световен план това най-достъпно и най-разпространено забавление диктува и най-масовия модел за преценка на потребностите и поведението: преценката на собствения живот според принципа на удоволствието. Нормално е човекът като всяко живо същество да се стреми към избягване на болката и към получаване на удоволствия. И това е дотолкова естествено, че противоположните нагласи говорят за патология. Но стремежът към изживяване на удоволствие на всяка цена, увереността, че щастието ти се полага тук и сега, а нещастието е лошо изключение, събуждат у човека чувства на завист, алчност и ропот, склонност да възприема себе си като жертва на несправедлива съдба, желание да постигне земен рай. В основата на невротичното психическо развитие стои непреработен конфликт: обида, пред която човек не може да се смири; загуба, която не може да приеме; поражение, което не може да понесе. Мъчителните въпроси: защо точно на мен?; с какво съм по-различен от другите?; с какво съм заслужил? са без отговор. Те са твърде далеч от разбирането на своята съдба като закономерно следствие от собствените вини и грешки. Думите на Достоевски: „Всеки заради всички и за всичко е виновен” разкриват неразривната духовна връзка между хората, в която няма отделна вина и отделен живот, а всеки човек е отговорен за всеки грях. Само възприемането на собствената участ през призмата на тази взаимна зависимост може да донесе успокоение и просветление, а обратното, поставянето на самия себе си в центъра на вселената носи ропот, бунт, отчаяние. Липсата на готовност да простиш, да започнеш отново, да забравиш, от една страна, а, от друга, надценяването на собствените заслуги, права или значимост са найчесто срещаните причини за развитието на невротични реакции и най-честите поводи за попадане в омагьосания кръг на неврозата, от който трудно се излиза.
Хората изкривяват в преценките си взаимоотношенията, нагласите и обясненията на фактите по специфичен начин, в съответствие с неправилното приемане на себе си и на съдбата си и така отново намират потвърждение и оправдание за неправилните модели на поведение. Много пациенти се оплакват от „лошата закономерност” в живота си. Те като че ли са „обречени” да получават едни и същи удари от съдбата. Ето няколко примера за т. нар. порочен кръг, в който попадат хора с грешни модели на социална адаптация. Някои непрекъснато стават жертва на агресия като че ли съвсем невинно. На други не им върви в избора на партньори - постоянно харесват неподходящия човек. На трети се случва доста често да ги мамят или използват. Всичко това е резултат на неправилно изграден стереотип, който вместо да се „разпада”, тъй като е нелогичен и не „работи”, напротив все поздраво се закрепва в поведението на човека, убеден, че не с него, а с другите нещо не е наред. В неуспехите си такива хора намират само потвърждение за своето нещастие и повод за самосъжаление, а не сигнал за необходимостта от промяна. Мнителният човек ще вижда злонамереност във всички действия на другите и като следи реакциите им, ще става все по-мнителен, откривайки „доказателствен материал” за догадките си. Убеденият, че всички го провокират или игнорират, агресивен човек ще „фокусира” агресията на другите, защото ще се държи предизвикателно. Ревнивият ще отблъсква съпругата си със своите подозрения и приемайки охлаждането й за поредното доказателство, ще разпалва още повече ревността си. Затвореният в себе си ще парира всички опити някой да се доближи до него в потвърждение на увереността си, че не го харесват и не го разбират, че не може да си намери приятели... Самоизпълняващо се пророчество, грешен модел на поведение, неправилно обяснение на намеренията и нагласите на другите. И всичко това само защото чуждата грешка не е била приета, собствената вина не е била призната, обидата не е била простена... Тревожността и страхът са отрицателни и придружени от вегетативни реакции емоционални състояния, които зависят и от личностни фактори, каквито са невротизъм и интроверсия. Тревожността се преодолява трудно, защото е закрепена като устойчива реакция на ситуации, свързани с неизвестност или преценявани като лично значими от човека. Но страховете и притесненията означават също липса на упование и надежда. Безчувствието не е изход от проблема то също е недооценяване на положението.
Признаването на трудността или значимостта на ситуацията обаче, заедно с молитвата към Господ, вярата в помощта Му и приемането на Божията воля могат да помогнат на човека да види непреодолимите проблеми или сложните изпитания в не толкова трагична светлина. Положителното чувството за хумор има огромен терапевтичен ефект. Възприемането на себе си в комична светлина, разбирането за преувеличаване на проблема, усетът за нелепост и гротескност на ситуацията са непознати за гордия човек. Той не може да се шегува със себе си и възприема извънредно сериозно всичко, което се отнася до него. Себепренебрегването, омаловажаването на себе си, самоиронията са му чужди. Ще засегна още един проблем. Всичко, написано дотук, като че ли не се отнася до лошото самочувствие при депресивните състояния, до неадекватно преувеличената вина по незначителен повод и до комплексите за малоценност. Каква гордост можем да открием у човек, който се самообвинява и вижда себе си само в отрицателна светлина, който не си вярва, колебае се и се страхува да направи каквото и да е или е готов да приеме всяко унижение и всяка загуба като напълно заслужени? На пръв поглед той наистина е лишен от тази греховна склонност. Но защо тогава не притежава лекотата и радостта, с която светците са посрещали обидите и гоненията? Откъде идват притесненията, недоволството, гневът и мрачното настроение? Единственото обяснение, което може да се даде, е следното: желанието му да бъде съвършен във всяко отношение е толкова голямо, че го парализира и го кара да се чувства недостоен за собствената си мяра. А това не е ли гордост? Не е ли горд човекът, който иска да е най-добър, най-харесван, най-популярен, и ако не го получи, не се примирява с това, което в действителност е? Невинаги самообвиненията и прекомерното, непреодолимо чувство за вина са израз на истинско покаяние. Те по-скоро свидетелстват, че човекът още не е приел своята греховна природа, не е потърсил прошка и не се е смирил. Защото покаянието носи и познание, и просветление. Не е ли горд човекът, който страда, че е извършил нещо, което го е изложило, което е разкрило некомпетентността или лошия му характер? Защото Бог открива нашата истинска същност, нашето истинско лице в греховете ни. Как бихме могли да твърдим, че се познаваме, ако сме слепи за недостатъците и лошите си наклонности? Нима Бог, Който ни обича, иска да останем в доволството на тази слепота?
*** Според светоотеческото предание и духовния опит на достигналите святост старци нечистите духове влияят както върху мисловната сфера на човека, внушавайки му различни мисли и представи, така и върху емоционалната, възбуждайки чувства на похот, раздразнение, гняв, печал, униние и т.н. Поради това всеки християнин, който иска да води духовен живот и да очисти сърцето си от страстите, трябва да се отнася внимателно към мислите и чувствата си. Недопустимо е сляпото следване на всички подбуди и желания. Пробен камък, който определя тяхната същност и източника им, освен естественият глас на съвестта, са Свещеното писание, Христовите заповеди, опитът на Светите отци и наставленията им. Човек се освобождава от влиянието и властта на падналите духове чрез общението си с Господ в тайнствата и личния си духовен живот. В духовен план безкритичното поддаване на депресивни мисли на отчаяние и безперспективност, както и поддаването на завистта, гнева или страха, в никакъв случай не означава освобождаване от тях. Да приемеш тези мисли като свои, напротив, означава да изпаднеш във все по-голяма зависимост, защото подчиняването на изкушението прави по-нататъшната борба с него по-сложна. Тук логиката е обратна на тази, която действа при удовлетворяването на потребностите: обичайно, щом една потребност бъде задоволена, психическото напрежение временно спада и тя престава да бъде мотив за дейност. Нещо повече, дори правдоподобни, логични на пръв поглед мисли могат да се окажат добре прикрито изкушение. Източникът им трудно може да бъде разпознат и когато те са близки на естествената настроеност и съвпадат с вродения темперамент на човека, защото тъгата не би направила впечатление на меланхолика, а гнева на холерика. За съжаление обаче написаното дотук понякога служи като оправдание на вярващите, които вместо да се обърнат към себе си, към своята греховна природа, се оневиняват с думите: „Това беше изкушение.” Но кой не е бил подвеждан по този начин? Светите отци са много внимателни, когато разграничават психичните отклонения като резултат от духовни и физиологични причини. Наследствената предразположеност и влиянията на социалната среда при
да се справя с трудностите, и ресурсите на психиката му. Според една от най-съвременните теории в психологията - за емоционалната интелигентност - „съвременната култура е стигнала твърде далеч в опитите си да предпазва децата от неща, от които не е необходимо да бъдат предпазвани... т.е. прекалено голямото разбиране и съчувствие към някои деца е толкова вредно, колкото и прекалено малкото”2. Щадящите методи на възпитание, при които върху детето не се оказва никакъв „натиск” и се изпълняват всичките му прищевки, са също толкова вредни, колкото и емоционалната депривация, жестокостта или непостоянството в изискванията. Разглезването има невротизиращи последствия, но то запълва определена празнота в семейството. Чрез него обикновено единият родител се стреми да „привърже” детето към себе си и така да „компенсира” провалените взаимоотношения и отчуждението си с другия родител, а в зависимостта на детето от себе си вижда свидетелство за своята собствена значимост. В резултат на този стил на възпитание се изграждат грешни поведенчески модели, при които претенциите на личността към другите са прекомерно завишени, формират се егоистични и астенични черти на характера и нереална самооценка. Общото наблюдение, което широко се коментира, е, че напоследък хората стават все по-изнервени, отчуждени и агресивни
и това се отразява върху здравето, семейството, работата и взаимоотношенията им. Повечето обяснения на този факт са свързани с трудния живот, безработицата, напрежението и несигурността. Те вероятно имат голямо значение. Но нещата със сигурност са по-дълбоки. На съвременния човек не може да не се отразява животът без Бога. Нервността най-общо, а по-конкретно различните неврози - депресии, афективни разстройства, хистерии - са и душевни страдания, резултат (в повечето случаи) на откъснатостта от Господ. Хората са слаби същества физически и духовно, и когато изчерпят силите си, ако не се обърнат към Бога за помощ и подкрепа, рухват. Наистина голямо значение имат пренатовареността, битовите проблеми, страстите на близките, които се понасят, без да има вина (родител алкохолик) или нещастното стечение на обстоятелствата (смърт на близък човек). Но доста често „нервността”, агресивността или усещането за безсмислие на живота се появяват без сериозна видима причина. Само човек, който се стреми да бъде търпелив и смирен, да обича близките си по християнски, може да избегне клопките на егоизма, самосъжалението, склонността да се оплаква и да недоволства, скуката и отчаянието, които са толкова характерни за неврозите. Само човек, който вижда във всичко Божията воля и не е сляп за своите грехове и страсти, може да приема живота си (а това означава и нещастията, и страданията в него) такъв, какъвто е. Тук е мястото да спомена невротизиращия ефект на телевизията. Психолозите и социолозите отдавна са разтревожени от
нейните колосални възможности за масова пропаганда и претълкуване на информацията, от излъчването на сугестиращи агресия филми и програми и от отчуждението, което гледането на телевизия поражда. Но съществува още една не толкова директна опасност, която рядко се коментира. В световен план това най-достъпно и най-разпространено забавление диктува и най-масовия модел за преценка на потребностите и поведението: преценката на собствения живот според принципа на удоволствието. Нормално е човекът като всяко живо същество да се стреми към избягване на болката и към получаване на удоволствия. И това е дотолкова естествено, че противоположните нагласи говорят за патология. Но стремежът към изживяване на удоволствие на всяка цена, увереността, че щастието ти се полага тук и сега, а нещастието е лошо изключение, събуждат у човека чувства на завист, алчност и ропот, склонност да възприема себе си като жертва на несправедлива съдба, желание да постигне земен рай. В основата на невротичното психическо развитие стои непреработен конфликт: обида, пред която човек не може да се смири; загуба, която не може да приеме; поражение, което не може да понесе. Мъчителните въпроси: защо точно на мен?; с какво съм по-различен от другите?; с какво съм заслужил? са без отговор. Те са твърде далеч от разбирането на своята съдба като закономерно следствие от собствените вини и грешки. Думите на Достоевски: „Всеки заради всички и за всичко е виновен” разкриват неразривната духовна връзка между хората, в която няма отделна вина и отделен живот, а всеки човек е отговорен за всеки грях. Само възприемането на собствената участ през призмата на тази взаимна зависимост може да донесе успокоение и просветление, а обратното, поставянето на самия себе си в центъра на вселената носи ропот, бунт, отчаяние. Липсата на готовност да простиш, да започнеш отново, да забравиш, от една страна, а, от друга, надценяването на собствените заслуги, права или значимост са найчесто срещаните причини за развитието на невротични реакции и най-честите поводи за попадане в омагьосания кръг на неврозата, от който трудно се излиза.
Хората изкривяват в преценките си взаимоотношенията, нагласите и обясненията на фактите по специфичен начин, в съответствие с неправилното приемане на себе си и на съдбата си и така отново намират потвърждение и оправдание за неправилните модели на поведение. Много пациенти се оплакват от „лошата закономерност” в живота си. Те като че ли са „обречени” да получават едни и същи удари от съдбата. Ето няколко примера за т. нар. порочен кръг, в който попадат хора с грешни модели на социална адаптация. Някои непрекъснато стават жертва на агресия като че ли съвсем невинно. На други не им върви в избора на партньори - постоянно харесват неподходящия човек. На трети се случва доста често да ги мамят или използват. Всичко това е резултат на неправилно изграден стереотип, който вместо да се „разпада”, тъй като е нелогичен и не „работи”, напротив все поздраво се закрепва в поведението на човека, убеден, че не с него, а с другите нещо не е наред. В неуспехите си такива хора намират само потвърждение за своето нещастие и повод за самосъжаление, а не сигнал за необходимостта от промяна. Мнителният човек ще вижда злонамереност във всички действия на другите и като следи реакциите им, ще става все по-мнителен, откривайки „доказателствен материал” за догадките си. Убеденият, че всички го провокират или игнорират, агресивен човек ще „фокусира” агресията на другите, защото ще се държи предизвикателно. Ревнивият ще отблъсква съпругата си със своите подозрения и приемайки охлаждането й за поредното доказателство, ще разпалва още повече ревността си. Затвореният в себе си ще парира всички опити някой да се доближи до него в потвърждение на увереността си, че не го харесват и не го разбират, че не може да си намери приятели... Самоизпълняващо се пророчество, грешен модел на поведение, неправилно обяснение на намеренията и нагласите на другите. И всичко това само защото чуждата грешка не е била приета, собствената вина не е била призната, обидата не е била простена... Тревожността и страхът са отрицателни и придружени от вегетативни реакции емоционални състояния, които зависят и от личностни фактори, каквито са невротизъм и интроверсия. Тревожността се преодолява трудно, защото е закрепена като устойчива реакция на ситуации, свързани с неизвестност или преценявани като лично значими от човека. Но страховете и притесненията означават също липса на упование и надежда. Безчувствието не е изход от проблема то също е недооценяване на положението.
Признаването на трудността или значимостта на ситуацията обаче, заедно с молитвата към Господ, вярата в помощта Му и приемането на Божията воля могат да помогнат на човека да види непреодолимите проблеми или сложните изпитания в не толкова трагична светлина. Положителното чувството за хумор има огромен терапевтичен ефект. Възприемането на себе си в комична светлина, разбирането за преувеличаване на проблема, усетът за нелепост и гротескност на ситуацията са непознати за гордия човек. Той не може да се шегува със себе си и възприема извънредно сериозно всичко, което се отнася до него. Себепренебрегването, омаловажаването на себе си, самоиронията са му чужди. Ще засегна още един проблем. Всичко, написано дотук, като че ли не се отнася до лошото самочувствие при депресивните състояния, до неадекватно преувеличената вина по незначителен повод и до комплексите за малоценност. Каква гордост можем да открием у човек, който се самообвинява и вижда себе си само в отрицателна светлина, който не си вярва, колебае се и се страхува да направи каквото и да е или е готов да приеме всяко унижение и всяка загуба като напълно заслужени? На пръв поглед той наистина е лишен от тази греховна склонност. Но защо тогава не притежава лекотата и радостта, с която светците са посрещали обидите и гоненията? Откъде идват притесненията, недоволството, гневът и мрачното настроение? Единственото обяснение, което може да се даде, е следното: желанието му да бъде съвършен във всяко отношение е толкова голямо, че го парализира и го кара да се чувства недостоен за собствената си мяра. А това не е ли гордост? Не е ли горд човекът, който иска да е най-добър, най-харесван, най-популярен, и ако не го получи, не се примирява с това, което в действителност е? Невинаги самообвиненията и прекомерното, непреодолимо чувство за вина са израз на истинско покаяние. Те по-скоро свидетелстват, че човекът още не е приел своята греховна природа, не е потърсил прошка и не се е смирил. Защото покаянието носи и познание, и просветление. Не е ли горд човекът, който страда, че е извършил нещо, което го е изложило, което е разкрило некомпетентността или лошия му характер? Защото Бог открива нашата истинска същност, нашето истинско лице в греховете ни. Как бихме могли да твърдим, че се познаваме, ако сме слепи за недостатъците и лошите си наклонности? Нима Бог, Който ни обича, иска да останем в доволството на тази слепота?
*** Според светоотеческото предание и духовния опит на достигналите святост старци нечистите духове влияят както върху мисловната сфера на човека, внушавайки му различни мисли и представи, така и върху емоционалната, възбуждайки чувства на похот, раздразнение, гняв, печал, униние и т.н. Поради това всеки християнин, който иска да води духовен живот и да очисти сърцето си от страстите, трябва да се отнася внимателно към мислите и чувствата си. Недопустимо е сляпото следване на всички подбуди и желания. Пробен камък, който определя тяхната същност и източника им, освен естественият глас на съвестта, са Свещеното писание, Христовите заповеди, опитът на Светите отци и наставленията им. Човек се освобождава от влиянието и властта на падналите духове чрез общението си с Господ в тайнствата и личния си духовен живот. В духовен план безкритичното поддаване на депресивни мисли на отчаяние и безперспективност, както и поддаването на завистта, гнева или страха, в никакъв случай не означава освобождаване от тях. Да приемеш тези мисли като свои, напротив, означава да изпаднеш във все по-голяма зависимост, защото подчиняването на изкушението прави по-нататъшната борба с него по-сложна. Тук логиката е обратна на тази, която действа при удовлетворяването на потребностите: обичайно, щом една потребност бъде задоволена, психическото напрежение временно спада и тя престава да бъде мотив за дейност. Нещо повече, дори правдоподобни, логични на пръв поглед мисли могат да се окажат добре прикрито изкушение. Източникът им трудно може да бъде разпознат и когато те са близки на естествената настроеност и съвпадат с вродения темперамент на човека, защото тъгата не би направила впечатление на меланхолика, а гнева на холерика. За съжаление обаче написаното дотук понякога служи като оправдание на вярващите, които вместо да се обърнат към себе си, към своята греховна природа, се оневиняват с думите: „Това беше изкушение.” Но кой не е бил подвеждан по този начин? Светите отци са много внимателни, когато разграничават психичните отклонения като резултат от духовни и физиологични причини. Наследствената предразположеност и влиянията на социалната среда при
определено съчетаване могат да обусловят появата на психично заболяване. Не всяка болест е предизвикана непременно от бесовски влияния. Тя може да е дадена на човека от Бога като изпитание или като пример за търпение на околните. Лишаването от сън, от храна и крайните физически прояви на духовна ревност също могат да доведат до психически проблеми, които са обратими при навременно отстраняване на причините, които са ги породили. Неврологията по емпиричен път потвърждава предположенията за влиянието на различни външни и вътрешни фактори при възникването на психичните болести. Според някои съвременни автори3 в основата на неврозите, смятани доскоро за функционални заболявания, стои непреработен конфликт. Нервната тъкан е свръхчувствителна към странични влияния - интензивни и продължителни дразнители от околната среда, включително и от социалната (неблагоприятна семейна обстановка) - и към вътрешни психични натоварвания (психическо напрежение и преумора). Силните въздействия (вероятно и на безплътните духове на злобата), които не могат да се компенсират, предизвикват промени в мозъчните структури, първоначално на мо1 В семантичен план думите “душа” и “психика” означават едно и също, защото психика е термин, образуван от старогръцката дума “психе”, чийто буквален превод е душа. Въпреки това те нямат абсолютно терминологично съответствие поради напластяванията на различни научни и културни контексти. 2 Шапиро, Л. Как да възпитаме дете с висок емоционален коефициент. С., 1999, с. 79. 3 Руководство по психиатрии. Морозов, Г. ред. Т. 1. Москва, Медицина, 1988, 51-74.
лекулярно и субклетъчно ниво. Тези вътреклетъчни изменения, които в неврологията вече се смятат за патологични, са обратими. Но те вторично се отразяват върху психичния живот, защото различните състояния на тялото влияят върху функционирането на психиката. По този начин може да се обясни как страстите, против които човек не се бори, водят до психични отклонения като депресия, мания или натрапливи влечения. *** При работата на вярващия психотерапевт обаче съществува едно очевидно затруднение. Справянето с психичните проблеми често означава продължителна борба с греховната природа на страдащия с греховните му привички и страсти. Понякога човек не ги осъзнава, а понякога, дори да ги вижда или да разбира, че му вредят, няма сили да се справи с тях сам или му липсват търпение и постоянство. Да се пребориш с егоизма, агресивността или влеченията си, не е лека задача. В този аспект е необходимо да се отбележи, че да смяташ себе си за християнин и да водиш борба със страстите си, са две различни неща. Духовната борба дава по-реален поглед, по-точно усещане за природата на човека. Но тя се познава само от опит. Как можеш да помогнеш на някого да се справи със слабостите си, ако самият ти не се бориш със своите собствени! Само след осъзнаването на собствения гняв, малодушие или униние и на необходимостта от постоянни усилия за преодоляването им е възможно да видиш човека във вярна светлина. Църквата притежава изпитани оръжия в тази борба, чрез които Бог възпълва нашите немощи. Но ако пациентът не е вярващ, за него тези лечебни средства са абсолютно недостъпни. Дали тогава и психологът е ограничен само в рамките на практическите методи? В повечето случаи е невъзможно той директно да препоръча на пациентите си да се обърнат за помощ към Господ. При това положение единственото средство за вярващия психолог остава собствената му молитва - да се моли за своя клиент, да се моли и Бог да даде на самия него разум да намери най-правилния път и сили да се справи. Впрочем молитвата трябва да бъде не последното, а първото „усилие”, което е необходимо да се направи. Усилие, защото да се приучиш към постоянна молитва, е продължителен волеви процес. Необходимо е търпение и настойчивост, за да свикнеш да се молиш, докато работиш или разговаряш. Но освен помощ и утешение молитвата е и закрила, защото опитите да се излекуват пациенти с тежки психози или със суицидни намерения означават уязвимост и откри-
тост за влиянието на силите на злото. Нека си спомним каква е практиката на екзорцизма: само подготвени свещеници и при специални условия са били благославяни да четат молитвите на св. Киприан или на св. Василий. Тук съществува още една уловка: ако психологът реши, че е негова заслугата, ако се замае от успеха си, може да попадне в капана на собствената си гордост. Всички ние, дори да влагаме в едно дело огромни сили и амбиция, дори неистово да се опитваме да постигнем желанията си, няма да успеем, ако усилията ни не са в съгласие с Божията воля. В такъв случай, каквито и опити да прави психологът, каквато и ерудиция или професионализъм да притежава, колкото и да съпреживява страданията на клиента си, той няма да постигне никакъв резултат. Защото независимо от огромното му желание да помогне, възможностите му са ограничени като възможностите на всеки човек. И ако не е Божия воля пациентът да бъде излекуван, всичките му усилия са напразни и той трябва да приеме този факт като част от неведомия Божи промисъл. Длъжна съм да направя едно последно уточнение: зад термините „пациент” или „клиент” стоят сложни съдби и уникални личности. С усета и чувствителността си на неразбрани или отхвърлени хора те лесно разпознават повърхностното отношение, маркирането или досадата. Ако, виждайки слабостите и страстите на човека, го осъждаме в себе си за тях, ако го обвиняваме за собствената му съдба, ако го презираме заради греховете му, по-добре да се откажем веднъж завинаги от работата си. Само дълбокото съчувствие, поемането на чуждата болка, неосъждащото отношение и в крайна сметка любовта могат да ни доближат до душата на другия човек, да го накарат да ни се довери. От всички професионални поприща да лекуваш психиката като че ли е най-отговорното и най-трудното. Не само защото са необходими мъжество, професионализъм и търпение и не само защото често се налага да работиш според принципа на черната кутия. Много повече защото залогът е твърде голям - вечната участ на безсмъртната човешка душа. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Мат. 16:26)
днешните времена успяват предимно силните и изявени личности. Това са хора както с развити професионални знания и умения, така и със силен характер, способни да носят товар и да тласкат обществото напред, като остават в хармония със себе си и с другите. Все почесто обаче се натъкваме на способни професионалисти и дори експерти в своите области, но за съжаление хора, незрели като характер и неизраснали като личности. Коя е причината за силната или слабата воля и какъв е пътят за правилното й развитие? Съвременната наука, която изучава човешката душа – психологията, - не може да отговори на всички въпроси. Затова ще се върнем към най-древното. Според мен обяснение за произхода и функционирането на човешката психика и воля е представено в християнството. Според Библията
човекът дължи своя произход на Бога. За съжаление днес много хора, дори и християни, нямат правилен възглед за човешкото естество. Но човекът представлява триединство - от дух, душа и тяло, - както Бог е триединен. В I Сол. 5:23 четем: „А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок.” В Божия първоначален план духът трябва да ръководи, душата да го следва, а тялото да е обикновен изпълнител и да се покорява на духа. За да живее в хармония със света и със себе си и да се извиси към духовното, човекът трябва да победи своите страсти. Но за това са необходими силна воля и подкрепа от Бога. Душата е единство от ум, воля и чувства.
Един от най-важните елементи, които съдействат за правилното функциониране на човешката психика, е волята. Тя е удивителна част от човешкото естество. Това, с което обикновено я свързваме, е решителност и насоченост към конкретна цел. Според съвременната психология волята е процес, който се разграничава функционално както в преживяването (в контекста на мотивираното целенасочено действие), така и в предхождащото го вземане на решение. Волята е съзнателно насочване и напрягане на личността и едновременно с това – готовност за полагане на усилия в името на някаква обществена или индивидуална цел, например отлагане задоволяването на дадени потребности, изтърпяване на лишения по пътя към целта, мобилизиране на последния резерв от сили. Волята също е и сложна функционална система, която включва психически процеси, съставени от интелекту-
ални, емоционални, моторни реакции, и психически свойства, чийто синтез образува способността на човека да се ръководи от собствени, съзнателно поставени цели, независимо от непосредствено въздействащи и понякога противодействащи му обстоятелства. Волята придава активен характер на поведението и позволява на човека да не остава роб на обстоятелствата, а да господства над тях и над самия себе си. Тя предполага голяма вътрешна активност при организиране и съзнателно регулиране на поведението за постигане на поставена цел, като индивидът се сблъсква с редица вътрешни подбуди и в една или друга степен контролира непреднамерени импулси. Силата на волята или слабоволието не се дават на човека по рождение. Умението и способността да се подбират и степенуват по важност цели, да се обмислят и да се вземат правилни решения, да се използват подходящи средства за действие и да се довежда
определено съчетаване могат да обусловят появата на психично заболяване. Не всяка болест е предизвикана непременно от бесовски влияния. Тя може да е дадена на човека от Бога като изпитание или като пример за търпение на околните. Лишаването от сън, от храна и крайните физически прояви на духовна ревност също могат да доведат до психически проблеми, които са обратими при навременно отстраняване на причините, които са ги породили. Неврологията по емпиричен път потвърждава предположенията за влиянието на различни външни и вътрешни фактори при възникването на психичните болести. Според някои съвременни автори3 в основата на неврозите, смятани доскоро за функционални заболявания, стои непреработен конфликт. Нервната тъкан е свръхчувствителна към странични влияния - интензивни и продължителни дразнители от околната среда, включително и от социалната (неблагоприятна семейна обстановка) - и към вътрешни психични натоварвания (психическо напрежение и преумора). Силните въздействия (вероятно и на безплътните духове на злобата), които не могат да се компенсират, предизвикват промени в мозъчните структури, първоначално на мо1 В семантичен план думите “душа” и “психика” означават едно и също, защото психика е термин, образуван от старогръцката дума “психе”, чийто буквален превод е душа. Въпреки това те нямат абсолютно терминологично съответствие поради напластяванията на различни научни и културни контексти. 2 Шапиро, Л. Как да възпитаме дете с висок емоционален коефициент. С., 1999, с. 79. 3 Руководство по психиатрии. Морозов, Г. ред. Т. 1. Москва, Медицина, 1988, 51-74.
лекулярно и субклетъчно ниво. Тези вътреклетъчни изменения, които в неврологията вече се смятат за патологични, са обратими. Но те вторично се отразяват върху психичния живот, защото различните състояния на тялото влияят върху функционирането на психиката. По този начин може да се обясни как страстите, против които човек не се бори, водят до психични отклонения като депресия, мания или натрапливи влечения. *** При работата на вярващия психотерапевт обаче съществува едно очевидно затруднение. Справянето с психичните проблеми често означава продължителна борба с греховната природа на страдащия с греховните му привички и страсти. Понякога човек не ги осъзнава, а понякога, дори да ги вижда или да разбира, че му вредят, няма сили да се справи с тях сам или му липсват търпение и постоянство. Да се пребориш с егоизма, агресивността или влеченията си, не е лека задача. В този аспект е необходимо да се отбележи, че да смяташ себе си за християнин и да водиш борба със страстите си, са две различни неща. Духовната борба дава по-реален поглед, по-точно усещане за природата на човека. Но тя се познава само от опит. Как можеш да помогнеш на някого да се справи със слабостите си, ако самият ти не се бориш със своите собствени! Само след осъзнаването на собствения гняв, малодушие или униние и на необходимостта от постоянни усилия за преодоляването им е възможно да видиш човека във вярна светлина. Църквата притежава изпитани оръжия в тази борба, чрез които Бог възпълва нашите немощи. Но ако пациентът не е вярващ, за него тези лечебни средства са абсолютно недостъпни. Дали тогава и психологът е ограничен само в рамките на практическите методи? В повечето случаи е невъзможно той директно да препоръча на пациентите си да се обърнат за помощ към Господ. При това положение единственото средство за вярващия психолог остава собствената му молитва - да се моли за своя клиент, да се моли и Бог да даде на самия него разум да намери най-правилния път и сили да се справи. Впрочем молитвата трябва да бъде не последното, а първото „усилие”, което е необходимо да се направи. Усилие, защото да се приучиш към постоянна молитва, е продължителен волеви процес. Необходимо е търпение и настойчивост, за да свикнеш да се молиш, докато работиш или разговаряш. Но освен помощ и утешение молитвата е и закрила, защото опитите да се излекуват пациенти с тежки психози или със суицидни намерения означават уязвимост и откри-
тост за влиянието на силите на злото. Нека си спомним каква е практиката на екзорцизма: само подготвени свещеници и при специални условия са били благославяни да четат молитвите на св. Киприан или на св. Василий. Тук съществува още една уловка: ако психологът реши, че е негова заслугата, ако се замае от успеха си, може да попадне в капана на собствената си гордост. Всички ние, дори да влагаме в едно дело огромни сили и амбиция, дори неистово да се опитваме да постигнем желанията си, няма да успеем, ако усилията ни не са в съгласие с Божията воля. В такъв случай, каквито и опити да прави психологът, каквато и ерудиция или професионализъм да притежава, колкото и да съпреживява страданията на клиента си, той няма да постигне никакъв резултат. Защото независимо от огромното му желание да помогне, възможностите му са ограничени като възможностите на всеки човек. И ако не е Божия воля пациентът да бъде излекуван, всичките му усилия са напразни и той трябва да приеме този факт като част от неведомия Божи промисъл. Длъжна съм да направя едно последно уточнение: зад термините „пациент” или „клиент” стоят сложни съдби и уникални личности. С усета и чувствителността си на неразбрани или отхвърлени хора те лесно разпознават повърхностното отношение, маркирането или досадата. Ако, виждайки слабостите и страстите на човека, го осъждаме в себе си за тях, ако го обвиняваме за собствената му съдба, ако го презираме заради греховете му, по-добре да се откажем веднъж завинаги от работата си. Само дълбокото съчувствие, поемането на чуждата болка, неосъждащото отношение и в крайна сметка любовта могат да ни доближат до душата на другия човек, да го накарат да ни се довери. От всички професионални поприща да лекуваш психиката като че ли е най-отговорното и най-трудното. Не само защото са необходими мъжество, професионализъм и търпение и не само защото често се налага да работиш според принципа на черната кутия. Много повече защото залогът е твърде голям - вечната участ на безсмъртната човешка душа. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? (Мат. 16:26)
днешните времена успяват предимно силните и изявени личности. Това са хора както с развити професионални знания и умения, така и със силен характер, способни да носят товар и да тласкат обществото напред, като остават в хармония със себе си и с другите. Все почесто обаче се натъкваме на способни професионалисти и дори експерти в своите области, но за съжаление хора, незрели като характер и неизраснали като личности. Коя е причината за силната или слабата воля и какъв е пътят за правилното й развитие? Съвременната наука, която изучава човешката душа – психологията, - не може да отговори на всички въпроси. Затова ще се върнем към най-древното. Според мен обяснение за произхода и функционирането на човешката психика и воля е представено в християнството. Според Библията
човекът дължи своя произход на Бога. За съжаление днес много хора, дори и християни, нямат правилен възглед за човешкото естество. Но човекът представлява триединство - от дух, душа и тяло, - както Бог е триединен. В I Сол. 5:23 четем: „А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок.” В Божия първоначален план духът трябва да ръководи, душата да го следва, а тялото да е обикновен изпълнител и да се покорява на духа. За да живее в хармония със света и със себе си и да се извиси към духовното, човекът трябва да победи своите страсти. Но за това са необходими силна воля и подкрепа от Бога. Душата е единство от ум, воля и чувства.
Един от най-важните елементи, които съдействат за правилното функциониране на човешката психика, е волята. Тя е удивителна част от човешкото естество. Това, с което обикновено я свързваме, е решителност и насоченост към конкретна цел. Според съвременната психология волята е процес, който се разграничава функционално както в преживяването (в контекста на мотивираното целенасочено действие), така и в предхождащото го вземане на решение. Волята е съзнателно насочване и напрягане на личността и едновременно с това – готовност за полагане на усилия в името на някаква обществена или индивидуална цел, например отлагане задоволяването на дадени потребности, изтърпяване на лишения по пътя към целта, мобилизиране на последния резерв от сили. Волята също е и сложна функционална система, която включва психически процеси, съставени от интелекту-
ални, емоционални, моторни реакции, и психически свойства, чийто синтез образува способността на човека да се ръководи от собствени, съзнателно поставени цели, независимо от непосредствено въздействащи и понякога противодействащи му обстоятелства. Волята придава активен характер на поведението и позволява на човека да не остава роб на обстоятелствата, а да господства над тях и над самия себе си. Тя предполага голяма вътрешна активност при организиране и съзнателно регулиране на поведението за постигане на поставена цел, като индивидът се сблъсква с редица вътрешни подбуди и в една или друга степен контролира непреднамерени импулси. Силата на волята или слабоволието не се дават на човека по рождение. Умението и способността да се подбират и степенуват по важност цели, да се обмислят и да се вземат правилни решения, да се използват подходящи средства за действие и да се довежда
отговорност за неговите собствени действия. Той се самоомаловажава и няма никаква инициатива, не дръзва да отправи директни изисквания към тези, от които зависи, за да не би да постави в опасност постигнатата сигурност. Но още по-опасни са духовните (окултни) зависимости. Според християнството светът е разделен на два лагера в зависимост от принадлежността на човека към Бога или към дявола. Съществува едно постоянно противопоставяне между тези две групи хора, независимо дали осъзнаваме това, или не, дали ни интересува, или ни е безразлично. Духовното обременяване не става изведнъж, малко-помалко дяволът плете своята паяжина от пороци около съвременния човек и в крайна сметка той се оказва напълно зависим. Първо затъва в светски суети, пороци и страсти. След това, като не намери удовлетворение, започва да се
докрай започнатата работа са резултат от натрупан личен опит и усвоени знания от възпитание и самовъзпитание. Волята се калява, т.е. търпи продължителен процес на развитие. Обикновено хората добре знаят какъв е идеалът за подражание, т.е. какви трябва да бъдат, но често се получава така, че самите те попадат в капана на объркването, депресията и безизходицата. Като че ли обстоятелствата в живота им отнемат всичките им психични сили и те се отдават на различни пороци и безмислени, суетни неща. Често многодетен баща, останал без работа, вместо да се преквалифицира, да промени нещо в себе си, се отдава на алкохола, хазарта, други пороци или най-малкото на суетни, безмислени занимания. Има много фактори, които обезсилват волята на човека. Най-често това са зависимостите. Можем да бъдем зависими от хора, обстоятелства, пороци, а има и зависимости от духовен характер (окултни). Зависимият човек пасивно позволява на другите да поемат пълна
увлича по тайното знание, достъпно за ограничен кръг хора - хороскопи, екстрасензорни умения, магически формули и т.н., - докато започнат да се случват странни неща с него: явяват му се видения, сънища... Той придобива свръхестествени способности, но в един момент духовно или физически и духовно попада в плен на противника на човешките души. Най-добрият терапевт и освободител от зависимостите е Бог, Който сам е създал човека и неговата психика и знае до най-дребни детайли как функционира тя. Ап. Павел в Римл. 7:25 възклицава: „Благодаря на Бога! Има избавление чрез Иисус Христос, нашия Господ.” А евангелист Йоан обобщава: „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (8:36). Наистина Той ни освобождава от всички зависимости - както от човеци, така и от всяка сатанинска власт в живота ни. Човек преди всичко трябва да потърси Спасителя Иисус Христос. Защото докато не Го познава и не вярва в Него, не може да прави добро, а
задължително служи на греха, волята му остава пленник и той е под робство, дори да не го съзнава. А когато приеме Христос, очистването и освобождването е гарантирано от Бога: „Благодарение обаче на Бога, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на онзи образец на учението, който ви бе предаден, и освободени от греха, станахте слуги на правдата... Но сега, като се освободихте от греха и станахте слуги на Бога, имате за плод това, че отивате към святост, на която сетнината е вечен живот” (Римл. 6:17, 22). В Йоан 14:23 Иисус казва за Св. Троица: „Ако Ме обича някой, ще пази учението Ми... И Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него.” Това е едно от най-великите дела на Божията милост. Самият свят Бог се съединява с човека и го освещава. Усилва волята му и го прави способен да се противопостави на всеки порок и всяка страст. Човек сам със своите собствени знания (пък били те и психологически) и усилия не е възможно да промени себе си и характера си. За да се справим с проблемите, които срещаме, по начин, угоден на Бога, трябва първо да се срещнем с Бога, да приемем господството Му в живота си и да растем духовно (II Пет. 1:5-8) чрез послушание към Неговото слово (Кол. 3:16), като позволяваме на Светия Дух да ни води (Гал. 5:16). Нека проследим живота на един човек, описан в Библията, който е пример за божествената промяна, която само Бог може да извърши у всеки. Тази промяна обаче се осъществява с активното участие на всеки от нас. Става дума за Гедеон. В Съд. 6 гл. четем, че по онова време Израил е подложен на непрекъснати нападения от мадиамците. В началото виждаме Гедеон да се крие от тях, защото се страхува. Страх или само тревожност има в съзнанието му тогава, не може да се каже с точност, но е несъмнено наличието на характерното объркване и загубата на контрол, които се появяват, когато човекът не знае как да избегне заплахата за живота и имуществото си. В този момент виждаме как Бог се намесва и изпраща Своя ангел в Израил. Психологът на психолозите Бог лекува народа Си Израил, като започва с Гедеон.
В диалога между Гедеон и Господ може да разпознаем психологична терапевтична техника за възстановяване на наранената човешка личност. Божественият пратеник изрича насърчителните думи: „Господ е с тебе, мъжо силни и храбри” (6:12). Ето отговора на опитите на Гедеон да се противопостави на тезата, че Господ е с него: „Иди с тази твоя сила и ще освободиш Израил от ръката на мадиамците. Аз те изпращам” (ст. 14). Гедеон проявява чувство за малоценност, изразено в думите: „О, Господи! С какво ще освободя Израил? Ето, моето семейство е най-незначителното в рода на Манасия и аз съм най-малък в бащиния си дом” (ст. 15). Божественият отговор е подкрепящ: „Аз ще бъда с тебе; и ти ще поразиш мадиамците като един човек” (ст. 16). Гедеон иска от Бога знамение и Бог му го дава. Виждаме динамиката на взаимоотношенията им и как те прерастват в едно сътрудничество между силния Бог и слабия, нерешителен човек. Първото изпитание за вярност на Гедеон е да събори идола в неговия град. Интересно е, че Бог му говори през нощта какво трябва да извърши. И Гедеон, тъй като „се страхува от бащиния си дом и от градските жители,” изпълнява Божието поръчение през нощта. Последвалите събития показват, че наистина Бог подкрепя бъдещия военачалник на Израил. Главата на семейството баща му Йоас подкрепя своя син, като го защитава пред хората от града. И тази подкрепа е много важна. С преодоляването на първото голямо изпитание Гедеон все повече и повече се укрепва и изгражда като личност. Взаимоотношенията му с Бога се стабилизират. Следващият голям успех за новия водач на Израил е победата над мадиамците. Преди битката той изпитва съмнения в своето призвание, но мотивацията му е много силна. Тя не е основана на „потребността от постижения”, а произтича от неговите ценности - вярата му в израилевия Бог и очакванията да помогне на сънародниците си. Съмнението обаче принуждава Гедеон да иска отново знамения от Бога, за да придобие увереност за предстоящата битка с мадиамците и амаличаните.
Бог като любещ баща и внимателен психолог го уверява в подкрепата Си и му дава тези знамения. Самата битка се оказва както изпитание, така и урок за Гедеон. Бог не иска в нея да участват всички израилтяни. Той използва само 300 души от тях. Какво предизвикателство за човешката воля! Яхве иска да отучи Гедеон от това да се уповава на хората. Иска той да се надява единствено на Него. Бог преобразява този човек от страхлив и неуверен в себе си, колеблив и нерешителен, без виждане за бъдещето, както своето, така и на народа си, пасивен по отношение на идолопоклонството в бащиния си дом и в града го прави смел, решителен, независим от околните, активен водач с ясно виждане за доброто на народа. И в преследването на враговете си Гедеон показва устойчивост на волята. Без да спира за почивка, заедно със своята гвардия от 300 души изминава
от света, плътта и дявола (Як. 1:13-15; I Йоан 2:15-16; I Пет. 5:8). Вярващият обаче може да го преодолее чрез Божията сила (Мат. 4:2-11; I Кор. 10:13), чрез себеразпятие (Гал. 5:24) и чрез правилно използване на Божието слово (II Тим. 3:16-17). По-нататък е нужно да осъзнае, че целта на Бога за живота му е да Го прославя и удовлетворява, докато Той действа, за да доведе човека в съгласие с образа на Христос (Кол. 3:9). И накрая, трябва да се даде сметка, че Бог очаква покорство. Това покорство е възможно чрез силата на Светия Дух (Гал. 5:16), докато представя тялото си на Бога, за да извърши Своята воля в него (Рим. 12:1-2). В Евреи 11:32-34 четем за: ‚‘...Гедеон, Варак, Самсон и Ефтай, за Давид, още за Самуил и пророците, които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затваряха устата на лъвове, угасваха силата на огъня, избягваха острието на ножа, оздравяваха
дълъг път и участва в много сражения, за да разгроми противника си напълно. Всички предводители на врага са заловени. Но най-интересното е, че въпреки всички тези постижения Гедеон остава смирен както при победата в първото сражение, така и след края на войната. Тогава той казва на Израил: „Нито аз ще владея над вас, нито синът ми ще владее над вас. Господ ще владее над вас” (8:23). Волята му остава непокварена от възможността за власт и господство. Това е всъщност една пълноценна победа над враговете и над себе си. Когато самият аз не познавах Христос, не правех добро нито на себе си, нито на другите. След като повярвах, не бях обучаван да израствам в християнския си живот. Библията обаче учи, че има няколко основни неща, които един християнин трябва да разбере, за да расте в благочестие. Първо, трябва да осъзнае, че е ново създание в Христос (ако е приел Бог в сърцето си чрез вяра - Еф. 2:1-6). След това трябва да разбере естеството на изкушението. То идва
от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски.” Това са Божии люде, чиято воля Бог усилва и ги прави герои на вярата. Изграждането на силна воля е само малка част от формирането на човешкия характер. Има още много неща, които отново само Бог има силата да промени. Христос очаква всеки от нас да тръгне след Него не за да ни ограничи или ограби, а, напротив, за да ни обогати и изгради като силни и непоколебими личности, толкова нужни на България днес. За съжаление мнозина тръгват след Царя на царете Христос, малцина обаче остават с Него докрай. Но само ако човек следва неотклонно Божия Син, може да изгради у себе си сила, твърдост и постоянство на волята, психологически и личностни характеристики, без които винаги ще бъде губещият в съвременния свят.
отговорност за неговите собствени действия. Той се самоомаловажава и няма никаква инициатива, не дръзва да отправи директни изисквания към тези, от които зависи, за да не би да постави в опасност постигнатата сигурност. Но още по-опасни са духовните (окултни) зависимости. Според християнството светът е разделен на два лагера в зависимост от принадлежността на човека към Бога или към дявола. Съществува едно постоянно противопоставяне между тези две групи хора, независимо дали осъзнаваме това, или не, дали ни интересува, или ни е безразлично. Духовното обременяване не става изведнъж, малко-помалко дяволът плете своята паяжина от пороци около съвременния човек и в крайна сметка той се оказва напълно зависим. Първо затъва в светски суети, пороци и страсти. След това, като не намери удовлетворение, започва да се
докрай започнатата работа са резултат от натрупан личен опит и усвоени знания от възпитание и самовъзпитание. Волята се калява, т.е. търпи продължителен процес на развитие. Обикновено хората добре знаят какъв е идеалът за подражание, т.е. какви трябва да бъдат, но често се получава така, че самите те попадат в капана на объркването, депресията и безизходицата. Като че ли обстоятелствата в живота им отнемат всичките им психични сили и те се отдават на различни пороци и безмислени, суетни неща. Често многодетен баща, останал без работа, вместо да се преквалифицира, да промени нещо в себе си, се отдава на алкохола, хазарта, други пороци или най-малкото на суетни, безмислени занимания. Има много фактори, които обезсилват волята на човека. Най-често това са зависимостите. Можем да бъдем зависими от хора, обстоятелства, пороци, а има и зависимости от духовен характер (окултни). Зависимият човек пасивно позволява на другите да поемат пълна
увлича по тайното знание, достъпно за ограничен кръг хора - хороскопи, екстрасензорни умения, магически формули и т.н., - докато започнат да се случват странни неща с него: явяват му се видения, сънища... Той придобива свръхестествени способности, но в един момент духовно или физически и духовно попада в плен на противника на човешките души. Най-добрият терапевт и освободител от зависимостите е Бог, Който сам е създал човека и неговата психика и знае до най-дребни детайли как функционира тя. Ап. Павел в Римл. 7:25 възклицава: „Благодаря на Бога! Има избавление чрез Иисус Христос, нашия Господ.” А евангелист Йоан обобщава: „Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (8:36). Наистина Той ни освобождава от всички зависимости - както от човеци, така и от всяка сатанинска власт в живота ни. Човек преди всичко трябва да потърси Спасителя Иисус Христос. Защото докато не Го познава и не вярва в Него, не може да прави добро, а
задължително служи на греха, волята му остава пленник и той е под робство, дори да не го съзнава. А когато приеме Христос, очистването и освобождването е гарантирано от Бога: „Благодарение обаче на Бога, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на онзи образец на учението, който ви бе предаден, и освободени от греха, станахте слуги на правдата... Но сега, като се освободихте от греха и станахте слуги на Бога, имате за плод това, че отивате към святост, на която сетнината е вечен живот” (Римл. 6:17, 22). В Йоан 14:23 Иисус казва за Св. Троица: „Ако Ме обича някой, ще пази учението Ми... И Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него.” Това е едно от най-великите дела на Божията милост. Самият свят Бог се съединява с човека и го освещава. Усилва волята му и го прави способен да се противопостави на всеки порок и всяка страст. Човек сам със своите собствени знания (пък били те и психологически) и усилия не е възможно да промени себе си и характера си. За да се справим с проблемите, които срещаме, по начин, угоден на Бога, трябва първо да се срещнем с Бога, да приемем господството Му в живота си и да растем духовно (II Пет. 1:5-8) чрез послушание към Неговото слово (Кол. 3:16), като позволяваме на Светия Дух да ни води (Гал. 5:16). Нека проследим живота на един човек, описан в Библията, който е пример за божествената промяна, която само Бог може да извърши у всеки. Тази промяна обаче се осъществява с активното участие на всеки от нас. Става дума за Гедеон. В Съд. 6 гл. четем, че по онова време Израил е подложен на непрекъснати нападения от мадиамците. В началото виждаме Гедеон да се крие от тях, защото се страхува. Страх или само тревожност има в съзнанието му тогава, не може да се каже с точност, но е несъмнено наличието на характерното объркване и загубата на контрол, които се появяват, когато човекът не знае как да избегне заплахата за живота и имуществото си. В този момент виждаме как Бог се намесва и изпраща Своя ангел в Израил. Психологът на психолозите Бог лекува народа Си Израил, като започва с Гедеон.
В диалога между Гедеон и Господ може да разпознаем психологична терапевтична техника за възстановяване на наранената човешка личност. Божественият пратеник изрича насърчителните думи: „Господ е с тебе, мъжо силни и храбри” (6:12). Ето отговора на опитите на Гедеон да се противопостави на тезата, че Господ е с него: „Иди с тази твоя сила и ще освободиш Израил от ръката на мадиамците. Аз те изпращам” (ст. 14). Гедеон проявява чувство за малоценност, изразено в думите: „О, Господи! С какво ще освободя Израил? Ето, моето семейство е най-незначителното в рода на Манасия и аз съм най-малък в бащиния си дом” (ст. 15). Божественият отговор е подкрепящ: „Аз ще бъда с тебе; и ти ще поразиш мадиамците като един човек” (ст. 16). Гедеон иска от Бога знамение и Бог му го дава. Виждаме динамиката на взаимоотношенията им и как те прерастват в едно сътрудничество между силния Бог и слабия, нерешителен човек. Първото изпитание за вярност на Гедеон е да събори идола в неговия град. Интересно е, че Бог му говори през нощта какво трябва да извърши. И Гедеон, тъй като „се страхува от бащиния си дом и от градските жители,” изпълнява Божието поръчение през нощта. Последвалите събития показват, че наистина Бог подкрепя бъдещия военачалник на Израил. Главата на семейството баща му Йоас подкрепя своя син, като го защитава пред хората от града. И тази подкрепа е много важна. С преодоляването на първото голямо изпитание Гедеон все повече и повече се укрепва и изгражда като личност. Взаимоотношенията му с Бога се стабилизират. Следващият голям успех за новия водач на Израил е победата над мадиамците. Преди битката той изпитва съмнения в своето призвание, но мотивацията му е много силна. Тя не е основана на „потребността от постижения”, а произтича от неговите ценности - вярата му в израилевия Бог и очакванията да помогне на сънародниците си. Съмнението обаче принуждава Гедеон да иска отново знамения от Бога, за да придобие увереност за предстоящата битка с мадиамците и амаличаните.
Бог като любещ баща и внимателен психолог го уверява в подкрепата Си и му дава тези знамения. Самата битка се оказва както изпитание, така и урок за Гедеон. Бог не иска в нея да участват всички израилтяни. Той използва само 300 души от тях. Какво предизвикателство за човешката воля! Яхве иска да отучи Гедеон от това да се уповава на хората. Иска той да се надява единствено на Него. Бог преобразява този човек от страхлив и неуверен в себе си, колеблив и нерешителен, без виждане за бъдещето, както своето, така и на народа си, пасивен по отношение на идолопоклонството в бащиния си дом и в града го прави смел, решителен, независим от околните, активен водач с ясно виждане за доброто на народа. И в преследването на враговете си Гедеон показва устойчивост на волята. Без да спира за почивка, заедно със своята гвардия от 300 души изминава
от света, плътта и дявола (Як. 1:13-15; I Йоан 2:15-16; I Пет. 5:8). Вярващият обаче може да го преодолее чрез Божията сила (Мат. 4:2-11; I Кор. 10:13), чрез себеразпятие (Гал. 5:24) и чрез правилно използване на Божието слово (II Тим. 3:16-17). По-нататък е нужно да осъзнае, че целта на Бога за живота му е да Го прославя и удовлетворява, докато Той действа, за да доведе човека в съгласие с образа на Христос (Кол. 3:9). И накрая, трябва да се даде сметка, че Бог очаква покорство. Това покорство е възможно чрез силата на Светия Дух (Гал. 5:16), докато представя тялото си на Бога, за да извърши Своята воля в него (Рим. 12:1-2). В Евреи 11:32-34 четем за: ‚‘...Гедеон, Варак, Самсон и Ефтай, за Давид, още за Самуил и пророците, които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затваряха устата на лъвове, угасваха силата на огъня, избягваха острието на ножа, оздравяваха
дълъг път и участва в много сражения, за да разгроми противника си напълно. Всички предводители на врага са заловени. Но най-интересното е, че въпреки всички тези постижения Гедеон остава смирен както при победата в първото сражение, така и след края на войната. Тогава той казва на Израил: „Нито аз ще владея над вас, нито синът ми ще владее над вас. Господ ще владее над вас” (8:23). Волята му остава непокварена от възможността за власт и господство. Това е всъщност една пълноценна победа над враговете и над себе си. Когато самият аз не познавах Христос, не правех добро нито на себе си, нито на другите. След като повярвах, не бях обучаван да израствам в християнския си живот. Библията обаче учи, че има няколко основни неща, които един християнин трябва да разбере, за да расте в благочестие. Първо, трябва да осъзнае, че е ново създание в Христос (ако е приел Бог в сърцето си чрез вяра - Еф. 2:1-6). След това трябва да разбере естеството на изкушението. То идва
от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски.” Това са Божии люде, чиято воля Бог усилва и ги прави герои на вярата. Изграждането на силна воля е само малка част от формирането на човешкия характер. Има още много неща, които отново само Бог има силата да промени. Христос очаква всеки от нас да тръгне след Него не за да ни ограничи или ограби, а, напротив, за да ни обогати и изгради като силни и непоколебими личности, толкова нужни на България днес. За съжаление мнозина тръгват след Царя на царете Христос, малцина обаче остават с Него докрай. Но само ако човек следва неотклонно Божия Син, може да изгради у себе си сила, твърдост и постоянство на волята, психологически и личностни характеристики, без които винаги ще бъде губещият в съвременния свят.
-П
ринципите на „Ню ейдж” са много подобни на принципите на традиционното християнство – разказва Катрин Ледерман, бивш член на общност от последователи на „Ню ейдж”. - Парапсихологията днес също отдава голямо значение на положителната душевна настройка и на самосъзнанието. На пръв поглед теориите й изглеждат невинни, дори полезни. Незапознатият обаче не подозира какви сериозни опасности го дебнат.
В крайна сметка злите духове дори обявили деня на смъртта й. В нещастието си Катрин извикала към Бога. В съвместна молитва с една християнка тя срещнала по впечатляващ начин Христос. - Живеем във време на стрес. На човек му се предлагат различни видове помощ: йога, автотренинг и други подобни средства. Какво мислите за това? - Надценяването на материалното, видимото води до отдалечаване от религията и Бога. Човек усеща вътрешна празнота. И се опитва да я запълни, като търси Бога или самия себе си. Съвременният човек, особено жената, тъгува по невидимото Ти, по божественото или трансцендентното. - Самата Вие сте били жена с кариера. От собствен опит ли говорите за тъгата по божественото?
Катрин разказва как любопитството й я довело до мистицизъм и медитация. Навлязла в тях дотолкова, че е достигала усещането, при което сякаш се разделя с тялото си. Учила и другите на това. Едва след години, когато съвсем се оплела в мрежите на „новото мислене”, тя изведнъж осъзнала, че е в капан, че е контролирана и управлявана от зли духове. В нея се пробудило желание да стане отново нормална жена и просто да се радва на живота, без да има постоянен контрол отвън. През 1980 г. решила да напусне общността. Три години продължила битката, защото силите в „Ню ейдж” не искали да изпускат младата жена и заплашвали да я унищожат.
- Да. На 28 години преживях дълбока душевна криза. Работех напрегнато от сутрин до вечер, при това от мен се изискваше много рационално мислене. Трябваше да бъда в крак с колегите ми мъже и женските ми интуитивни усещания бяха потиснати. Материализмът ме завладя напълно. Това ме опустошаваше вътрешно, оказах се чужда на самата себе си и започнах да търся изход.
- Като съвременна млада жена изобщо не ми беше хрумвало, че истината може да се съдържа в една не толкова голяма книга. Наистина християнството за две хиляди години не е донесло на хората мир и не е допринесло особено за развитието. Затова не би могло да ми покаже пътя. Не трябва ли да се напише нова Библия и да се спре вече тази остаряла църковна бъркотия?
- Какво точно предприехте в тази ситуация? - Още докато учех, имах контакт с духовния свят чрез спиритизма. По-късно един мой началник в работата ми ме посвети в тайните на философията на Далечния изток, които ме заинтересуваха. Това беше нещо различно от скучните проповеди в църквата. Така се запознах с трансцендентността, с невидимия свят.
- Как все пак стигнахте до истината и до Библията? - Това стана не по моя воля. Когато навърших 30 години, напуснах хубавата си работа и с ентусиазъм станах „съвременен гуру”. През 1975 г. преживях „озарение”, което сложи край на душевната ми криза. Оттогава у мен се появи надежда. Това събитие в живота ми обърна всичко в мен така, че имах само една цел – да съдействам за спасението на планетата Земя и на жителите й чрез обновяване на съзнанието им, като подготвям хората с добра воля за предстоящия еволюционен скок. Исках да им покажа пътя към истинския Бог. Станах партньор в едно издателство, което провеждаше семинари и чрез кореспонденция помагаше на хората да се преобразяват. Тази работа ми беше по сърце и макар че през същата година я напуснах (промените в живота са характерни за последователите на „Ню ейдж”), вече познавах толкова хора и малки организации, че можех да работя самостоятелно. Занимавах се с това около пет години.
Върнах се към това, когато се оказах в тази стресова ситуация, свързана с кариерата ми. С помощта на йога се върнах към предишните си отношения с невидимото. Така йогата съдейства да навляза в нов вид религиозност. - Упражненията по йога винаги ли са свързани с навлизане в такава нова религия? Затова ли са опасни? - Мнозина, които я практикуват, не искат да виждат в нея опасност. И наистина някои упражнения може да бъдат като физическа тренировка. Но в такъв случай е по-добре да се играе обикновена гимнастика, защото основният смисъл на йога е „привързване към безкрайното”. Ако учителят по йога не споменава за философската надстройка на физическите упражнения, названието „йога” губи значението си. И така, на когото му трябва физическо заякване, той има нужда не от йога, а от гимнастика. А който се увлича по истинската йога, със сигурност ще се привърже и към „безкрайното”, към трансцендентното. Йога е съвсем различен път от този, който ни сочи Библията. А аз тогава търсех в йога истината! - И не бяхте я потърсили в Библията?
- Как се чувствахте през това време? - Въпреки че се стараех да изглеждам щастлива, „озарена” и „просветена”, вътрешно често бях много нещастна, понякога имах тежки депресии. Критичният ми ум трудно се
справяше с това. Питах се дали практиката ми на вътрешно самосъзерцание не трябва да подобри душевното ми състояние? Ако „новото съзнание“ наистина е всеобхватно и е способно да действа като спасение във всички житейски ситуации, защо толкова често съм потисната? Накрая ми омръзнаха всички тези грижи за новия ред в света, за новото съзнание и през 1980 г. реших да скъсам със „Ню ейдж”-мисленето. Реших да се върна на работа като обикновена секретарка и доколкото е възможно да подредя живота си по „стария ред”. Как се уплаших, когато забелязах, че всъщност не е възможно! - Значи ли това, че някой Ви пречеше да промените начина си на живот? - От йога и всички откъсващи от реалността медитации разумът ми беше станал пасивен и открит за невидимите сили, които го използваха и манипулираха. Когато се възпротивих на това, забелязах, че някой друг е поел контрола над чувствата и волята ми, така че не можех вече да правя
-П
ринципите на „Ню ейдж” са много подобни на принципите на традиционното християнство – разказва Катрин Ледерман, бивш член на общност от последователи на „Ню ейдж”. - Парапсихологията днес също отдава голямо значение на положителната душевна настройка и на самосъзнанието. На пръв поглед теориите й изглеждат невинни, дори полезни. Незапознатият обаче не подозира какви сериозни опасности го дебнат.
В крайна сметка злите духове дори обявили деня на смъртта й. В нещастието си Катрин извикала към Бога. В съвместна молитва с една християнка тя срещнала по впечатляващ начин Христос. - Живеем във време на стрес. На човек му се предлагат различни видове помощ: йога, автотренинг и други подобни средства. Какво мислите за това? - Надценяването на материалното, видимото води до отдалечаване от религията и Бога. Човек усеща вътрешна празнота. И се опитва да я запълни, като търси Бога или самия себе си. Съвременният човек, особено жената, тъгува по невидимото Ти, по божественото или трансцендентното. - Самата Вие сте били жена с кариера. От собствен опит ли говорите за тъгата по божественото?
Катрин разказва как любопитството й я довело до мистицизъм и медитация. Навлязла в тях дотолкова, че е достигала усещането, при което сякаш се разделя с тялото си. Учила и другите на това. Едва след години, когато съвсем се оплела в мрежите на „новото мислене”, тя изведнъж осъзнала, че е в капан, че е контролирана и управлявана от зли духове. В нея се пробудило желание да стане отново нормална жена и просто да се радва на живота, без да има постоянен контрол отвън. През 1980 г. решила да напусне общността. Три години продължила битката, защото силите в „Ню ейдж” не искали да изпускат младата жена и заплашвали да я унищожат.
- Да. На 28 години преживях дълбока душевна криза. Работех напрегнато от сутрин до вечер, при това от мен се изискваше много рационално мислене. Трябваше да бъда в крак с колегите ми мъже и женските ми интуитивни усещания бяха потиснати. Материализмът ме завладя напълно. Това ме опустошаваше вътрешно, оказах се чужда на самата себе си и започнах да търся изход.
- Като съвременна млада жена изобщо не ми беше хрумвало, че истината може да се съдържа в една не толкова голяма книга. Наистина християнството за две хиляди години не е донесло на хората мир и не е допринесло особено за развитието. Затова не би могло да ми покаже пътя. Не трябва ли да се напише нова Библия и да се спре вече тази остаряла църковна бъркотия?
- Какво точно предприехте в тази ситуация? - Още докато учех, имах контакт с духовния свят чрез спиритизма. По-късно един мой началник в работата ми ме посвети в тайните на философията на Далечния изток, които ме заинтересуваха. Това беше нещо различно от скучните проповеди в църквата. Така се запознах с трансцендентността, с невидимия свят.
- Как все пак стигнахте до истината и до Библията? - Това стана не по моя воля. Когато навърших 30 години, напуснах хубавата си работа и с ентусиазъм станах „съвременен гуру”. През 1975 г. преживях „озарение”, което сложи край на душевната ми криза. Оттогава у мен се появи надежда. Това събитие в живота ми обърна всичко в мен така, че имах само една цел – да съдействам за спасението на планетата Земя и на жителите й чрез обновяване на съзнанието им, като подготвям хората с добра воля за предстоящия еволюционен скок. Исках да им покажа пътя към истинския Бог. Станах партньор в едно издателство, което провеждаше семинари и чрез кореспонденция помагаше на хората да се преобразяват. Тази работа ми беше по сърце и макар че през същата година я напуснах (промените в живота са характерни за последователите на „Ню ейдж”), вече познавах толкова хора и малки организации, че можех да работя самостоятелно. Занимавах се с това около пет години.
Върнах се към това, когато се оказах в тази стресова ситуация, свързана с кариерата ми. С помощта на йога се върнах към предишните си отношения с невидимото. Така йогата съдейства да навляза в нов вид религиозност. - Упражненията по йога винаги ли са свързани с навлизане в такава нова религия? Затова ли са опасни? - Мнозина, които я практикуват, не искат да виждат в нея опасност. И наистина някои упражнения може да бъдат като физическа тренировка. Но в такъв случай е по-добре да се играе обикновена гимнастика, защото основният смисъл на йога е „привързване към безкрайното”. Ако учителят по йога не споменава за философската надстройка на физическите упражнения, названието „йога” губи значението си. И така, на когото му трябва физическо заякване, той има нужда не от йога, а от гимнастика. А който се увлича по истинската йога, със сигурност ще се привърже и към „безкрайното”, към трансцендентното. Йога е съвсем различен път от този, който ни сочи Библията. А аз тогава търсех в йога истината! - И не бяхте я потърсили в Библията?
- Как се чувствахте през това време? - Въпреки че се стараех да изглеждам щастлива, „озарена” и „просветена”, вътрешно често бях много нещастна, понякога имах тежки депресии. Критичният ми ум трудно се
справяше с това. Питах се дали практиката ми на вътрешно самосъзерцание не трябва да подобри душевното ми състояние? Ако „новото съзнание“ наистина е всеобхватно и е способно да действа като спасение във всички житейски ситуации, защо толкова често съм потисната? Накрая ми омръзнаха всички тези грижи за новия ред в света, за новото съзнание и през 1980 г. реших да скъсам със „Ню ейдж”-мисленето. Реших да се върна на работа като обикновена секретарка и доколкото е възможно да подредя живота си по „стария ред”. Как се уплаших, когато забелязах, че всъщност не е възможно! - Значи ли това, че някой Ви пречеше да промените начина си на живот? - От йога и всички откъсващи от реалността медитации разумът ми беше станал пасивен и открит за невидимите сили, които го използваха и манипулираха. Когато се възпротивих на това, забелязах, че някой друг е поел контрола над чувствата и волята ми, така че не можех вече да правя
това, което ми изглеждаше логично и вярно. Невидимите сили, описани в Библията (Еф. 6:12), ме бяха направили духовна марионетка. - Сигурно това е било за Вас ужасно откритие? Как успяхте да се избавите? - Разбрах, че загивам, че ме управляват не добри, а крайно жестоки сили. Тогава отчаяно се молех на Бога. И Той се намеси. Срещнах една християнка, която ми разказа за Христос и в дълги разговори ми обясни, че истината трябва се търси в Библията. Така бях доведена при Иисус Христос, Който наистина ме освободи. Само чрез мъчителния опит на заблудата си успях да разбера простата истина на Библията. - Как се отнасяше към Вас съпругът Ви през тези години? - В продължение на 18 години той беше женен за една жена, а все пак се оказаха три различни. Запозна се с мен, когато бях 16-годишно момиче, ученичка в търговско училище. Когато се оженихме, бях на 24. Имах професионално образование и постоянна работа. Ожени се за жена с амбиции за кариера - решителна, еманципирана, с разкошна спортна кола. Това беше първата му жена. После станах „озарена” и исках да водя езотеричен начин на живот според всички правила на „Ню ейдж”. Така че втората му жена беше гуру. - Днес съпругът Ви е женен за убедена християнка. Харесва ли му това? - О, даже много. Наистина промените, настъпили след скъсването ми
с т. нар. „ново съзнание” и обръщането ми към Христос, бяха най-впечатляващи. Така че от 1983 г. мъжът ми е женен за трета съпруга. Самият той през 1983 г. избрал живот с Бога. И сега при нас царуват мир и покой. Ладията на живота ни държи верния курс. Удивителното при това е, че всеки от нас може да върви напред, като гледа Господ, т.е. че можем да бъдем индивидуални личности и да вървим в една посока. Можем да пуснем ръката на другия и все пак никога няма да се загубим. Днешният ни съпружески живот не може да се сравни с нито един от другите периоди. Не сме влюбени като млади хора, любовта ни е постоянна във всички житейски ситуации. И ако се случи единият да обиди другия, бързо си прощаваме и се разбираме. - Забележително е, че въпреки необичайното Ви минало водите нормален живот на жена,
домакиня и стопанка. За да съвместиш тези задължения с широка публицистична дейност, сигурно е необходима строга самодисциплина? - Да, така е. Но мисля, че християнинът и без това трябва да бъде дисциплиниран. Ученикът на Иисус Христос е дисциплиниран. Дисциплинираният по-лесно устоява пред изкушенията. В Римл. 12:2 се казва: „И недейте се съобразява с този век, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено.“ Необходимо ни е ново, променено от Светия Дух мислене. Стремежите и мисленето си трябва да съобразяваме с библейските принципи. Това изисква дисциплина. Божието Слово е най-скъпоценният водач, най-доброто средство за борба против лоши и неугодни на Бога мисли. - Изглеждате здрава, уравновесена и удовлетворена. Има ли някаква друга причина за това освен радостта Ви в Господ? - Мисля, че да. Дейността ми поставя пред мен високи духовни и душевни изисквания. Тъй като телосложението ми е по-скоро слабо, налага ми се да се грижа за здравето си. За да се движа достатъчно, тичам в гората и карам колело. Плувам, правя гимнастика, през зимния сезон ходя на ски. И за това, разбира се, е нужна дисциплина, тъй като не съм спортен тип. Освен това се храня разумно, без да превръщам диетата в култ.
листимците, но решават да го отворят и да надникнат какво има вътре: „Между ветсамиските жители не се зарадваха синовете Йехониеви, задето видяха Ковчега Господен. И Бог порази жителите ветсамиски, задето те надничаха в Ковчега Господен, и изби от народа петдесет хиляди и седемдесет души. И народът заплака, понеже Господ го порази с голяма пораза. И ветсамиските жители рекоха: „Кой може да стои пред Господ, пред Този свят Бог? И при кого от нас ще отиде Той?” (I Цар. 6:19-20). Тези хора разбират, че Бог е свят, но след като петдесет хиляди и седемдесет души са унищожени. Разбират, че не може да имат лекомислено отношение към Ковчега и към святото, не може. Несъмнено човек не може да се подиграва на Господ.
Този Ковчег се оказва голямо благословение за дома на Аведар, а по-късно - и за Давид и неговия град. Приемането на чашата, приемането на хляба при Господната вечеря също е благословение, но за тези, които са достойни. Благословение за тези, които Господ е определил, че са достойни, че са се умили, че са се очистили. В Откр. 11:19 се казва: „Тогава на небето се отвори храмът на Бога и се яви Ковчегът на завета Му в Неговия храм; след това се явиха светкавици и гласове, гръмотевици и трус, и голяма градушка.” Кой е този храм и кой е този ковчег? Мислили ли сте, че това е Църквата. Ти и аз, тези, които са приели Христос в сърцето си, които са станали храм на Святия Дух. И този храм се отваря. Видяхме в Стария Завет, че който докосне Ковчега недостоен, без да е посветен, е наказан. Същото се случва в целия Нов Завет, през целия новозаветен период на Църквата, когато тя като цяло и всеки неин член поотделно е именно този храм. И всеки, който се докосне до храма недостойно, който не различава чисто от нечисто, накрая се изправя пред „светкавиците, гръмотевиците, труса и голямата гра-
душка”. Това е Великата скръб - моментът, в който Църквата няма да бъде вече на земята. Но Божият храм ще се отвори и ще излезе Ковчегът, т.е. тогава ще се яви всичко като свидетелство. Тези, които не са различавали святото от несвятото, чистото от нечистото, които са имали лекомислено или пренебрежително отношение към храма на Бога и Ковчега, които са пипали там, където не им е позволено, ще си понесат последствията, както се случва в Стария Завет, и то нееднократно. Ще припомним още един красноречив случай, когато Ковчегът се озовава при филистимците и Бог ги поразява с болести, мишки, язви. Филистимският народ също осъзнава, че не бива да докосва Ковчега. Затова го връща, и то с жертви. Интересно е обаче друго – че петдесет хиляди и седемдесет души са унищожени и от израилския народ, защото приемат Ковчега от фи-
В Гал. 6:7 се казва: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне.” Святото ще бъде или благословение, или унищожение за теб и от теб зависи дали ще го приемеш подготвен или ще се окажеш недостоен за него. В каквито и ситуации да изпаднеш, трябва ясно да правиш разлика какво е според Божията воля и заповед, а какво не е и ти се изправяш срещу Бога. „Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне.” Това не е метафора, това е Закон Божи, истина за живота. „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Свети, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?” Мнозина, които са търсели среден път между святото и несвятото, удобен за тях, не чак толкова краен, са получили своето наказание. „За да може да отличавате свещено от несвещено и нечисто от чисто” (Лев. 10:10). Горко на църквата, която не се е научила да прави тази разлика.
това, което ми изглеждаше логично и вярно. Невидимите сили, описани в Библията (Еф. 6:12), ме бяха направили духовна марионетка. - Сигурно това е било за Вас ужасно откритие? Как успяхте да се избавите? - Разбрах, че загивам, че ме управляват не добри, а крайно жестоки сили. Тогава отчаяно се молех на Бога. И Той се намеси. Срещнах една християнка, която ми разказа за Христос и в дълги разговори ми обясни, че истината трябва се търси в Библията. Така бях доведена при Иисус Христос, Който наистина ме освободи. Само чрез мъчителния опит на заблудата си успях да разбера простата истина на Библията. - Как се отнасяше към Вас съпругът Ви през тези години? - В продължение на 18 години той беше женен за една жена, а все пак се оказаха три различни. Запозна се с мен, когато бях 16-годишно момиче, ученичка в търговско училище. Когато се оженихме, бях на 24. Имах професионално образование и постоянна работа. Ожени се за жена с амбиции за кариера - решителна, еманципирана, с разкошна спортна кола. Това беше първата му жена. После станах „озарена” и исках да водя езотеричен начин на живот според всички правила на „Ню ейдж”. Така че втората му жена беше гуру. - Днес съпругът Ви е женен за убедена християнка. Харесва ли му това? - О, даже много. Наистина промените, настъпили след скъсването ми
с т. нар. „ново съзнание” и обръщането ми към Христос, бяха най-впечатляващи. Така че от 1983 г. мъжът ми е женен за трета съпруга. Самият той през 1983 г. избрал живот с Бога. И сега при нас царуват мир и покой. Ладията на живота ни държи верния курс. Удивителното при това е, че всеки от нас може да върви напред, като гледа Господ, т.е. че можем да бъдем индивидуални личности и да вървим в една посока. Можем да пуснем ръката на другия и все пак никога няма да се загубим. Днешният ни съпружески живот не може да се сравни с нито един от другите периоди. Не сме влюбени като млади хора, любовта ни е постоянна във всички житейски ситуации. И ако се случи единият да обиди другия, бързо си прощаваме и се разбираме. - Забележително е, че въпреки необичайното Ви минало водите нормален живот на жена,
домакиня и стопанка. За да съвместиш тези задължения с широка публицистична дейност, сигурно е необходима строга самодисциплина? - Да, така е. Но мисля, че християнинът и без това трябва да бъде дисциплиниран. Ученикът на Иисус Христос е дисциплиниран. Дисциплинираният по-лесно устоява пред изкушенията. В Римл. 12:2 се казва: „И недейте се съобразява с този век, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено.“ Необходимо ни е ново, променено от Светия Дух мислене. Стремежите и мисленето си трябва да съобразяваме с библейските принципи. Това изисква дисциплина. Божието Слово е най-скъпоценният водач, най-доброто средство за борба против лоши и неугодни на Бога мисли. - Изглеждате здрава, уравновесена и удовлетворена. Има ли някаква друга причина за това освен радостта Ви в Господ? - Мисля, че да. Дейността ми поставя пред мен високи духовни и душевни изисквания. Тъй като телосложението ми е по-скоро слабо, налага ми се да се грижа за здравето си. За да се движа достатъчно, тичам в гората и карам колело. Плувам, правя гимнастика, през зимния сезон ходя на ски. И за това, разбира се, е нужна дисциплина, тъй като не съм спортен тип. Освен това се храня разумно, без да превръщам диетата в култ.
листимците, но решават да го отворят и да надникнат какво има вътре: „Между ветсамиските жители не се зарадваха синовете Йехониеви, задето видяха Ковчега Господен. И Бог порази жителите ветсамиски, задето те надничаха в Ковчега Господен, и изби от народа петдесет хиляди и седемдесет души. И народът заплака, понеже Господ го порази с голяма пораза. И ветсамиските жители рекоха: „Кой може да стои пред Господ, пред Този свят Бог? И при кого от нас ще отиде Той?” (I Цар. 6:19-20). Тези хора разбират, че Бог е свят, но след като петдесет хиляди и седемдесет души са унищожени. Разбират, че не може да имат лекомислено отношение към Ковчега и към святото, не може. Несъмнено човек не може да се подиграва на Господ.
Този Ковчег се оказва голямо благословение за дома на Аведар, а по-късно - и за Давид и неговия град. Приемането на чашата, приемането на хляба при Господната вечеря също е благословение, но за тези, които са достойни. Благословение за тези, които Господ е определил, че са достойни, че са се умили, че са се очистили. В Откр. 11:19 се казва: „Тогава на небето се отвори храмът на Бога и се яви Ковчегът на завета Му в Неговия храм; след това се явиха светкавици и гласове, гръмотевици и трус, и голяма градушка.” Кой е този храм и кой е този ковчег? Мислили ли сте, че това е Църквата. Ти и аз, тези, които са приели Христос в сърцето си, които са станали храм на Святия Дух. И този храм се отваря. Видяхме в Стария Завет, че който докосне Ковчега недостоен, без да е посветен, е наказан. Същото се случва в целия Нов Завет, през целия новозаветен период на Църквата, когато тя като цяло и всеки неин член поотделно е именно този храм. И всеки, който се докосне до храма недостойно, който не различава чисто от нечисто, накрая се изправя пред „светкавиците, гръмотевиците, труса и голямата гра-
душка”. Това е Великата скръб - моментът, в който Църквата няма да бъде вече на земята. Но Божият храм ще се отвори и ще излезе Ковчегът, т.е. тогава ще се яви всичко като свидетелство. Тези, които не са различавали святото от несвятото, чистото от нечистото, които са имали лекомислено или пренебрежително отношение към храма на Бога и Ковчега, които са пипали там, където не им е позволено, ще си понесат последствията, както се случва в Стария Завет, и то нееднократно. Ще припомним още един красноречив случай, когато Ковчегът се озовава при филистимците и Бог ги поразява с болести, мишки, язви. Филистимският народ също осъзнава, че не бива да докосва Ковчега. Затова го връща, и то с жертви. Интересно е обаче друго – че петдесет хиляди и седемдесет души са унищожени и от израилския народ, защото приемат Ковчега от фи-
В Гал. 6:7 се казва: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне.” Святото ще бъде или благословение, или унищожение за теб и от теб зависи дали ще го приемеш подготвен или ще се окажеш недостоен за него. В каквито и ситуации да изпаднеш, трябва ясно да правиш разлика какво е според Божията воля и заповед, а какво не е и ти се изправяш срещу Бога. „Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне.” Това не е метафора, това е Закон Божи, истина за живота. „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Свети, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?” Мнозина, които са търсели среден път между святото и несвятото, удобен за тях, не чак толкова краен, са получили своето наказание. „За да може да отличавате свещено от несвещено и нечисто от чисто” (Лев. 10:10). Горко на църквата, която не се е научила да прави тази разлика.
Когато на следващия ден баща й разбира, че ще бъде хвърлена на дивите зверове, се опитва да я спаси. За тази героична постъпка градските власти заповядват възрастният човек да бъде бит. „Мъката на баща ми ми причини такава болка, сякаш биха самата мен” – пише Перпетуа в дневника си.
документа “Страстите на Перпетуа и Фелицита” се описва мъченичеството на Перпетуа (22-годишна жена от знатно семейство), нейната бременна робиня Фелицита, роба Ревокат, както и на Сатур и Секундул в Картаген през 203 г. Текстът съдържа затворническия дневник на Перпетуа, поученията на Сатур (описание на неговия сън), както и други материали, които представят живота на християнското общество в областта на Картаген по онова време. 1
След края на процеса участта на затворниците е ясна. Останалите до екзекуцията дни те прекарват в духовен размисъл, като „повече ги вълнува достойнството им пред Бога и верността им на Иисус Христос, отколкото предстоящото страдание”. Срещат се за молитва, разделят помежду си последната храна - преломяват хляба, като си спомнят за святата Божия любов и свидетелстват на тълпата пред затвора за вярата си. В деня на екзекуцията ги извеждат на арената, където според римските обичаи подлагат мъжете на изтезание. На входа на арената Сатур се спира, за да свидетелства за последен път на стража Пуден, който по-късно се обръща към Христос и сам умира като мъченик. При изведените на арената мъже пускат мечка, леопард и глиган. Сатур е разкъсан, облян в кръв, а публиката му се подиграва и крещи: - Сега той наистина е кръстен!
Най-жестоките гонения през 202-203 г. понасят християните в Картаген. Разпространението на християнството в този стратегически важен римски град в Северна Африка безпокои местните власти и указът на императора засяга всички, които наставляват другите във вярата или ги довеждат до Христос. Между картагенските християни е и служителят на църквата Сатур, който наставлява група новоповярвали в християнското учение. Фибия Перпетуа, двадесет и двегодишна майка на съвсем малко дете, и нейната робиня Фелицита, бремена в осмия месец, се присъединяват към гру-
пата, която изучава Евангелието. Именно върху тях се стоварват последиците от императорския указ. Нищо не се знае за съпруга на Перпетуа. Историците предполагат, че той или е умрял, или е изоставил жена си поради това, че е станала християнка. Заедно с Перпетуа и Фелицита на смърт е осъден техният учител Сатур и трима други мъже. Младата аристократка и робинята й приемат кръщение в затвора. Историята за съдбата на Перпетуа е записана в документа от третото столетие „Страданията на Перпетуа и Фелицита”. Възможно е, основата да е взета от дневника на Перпетуа. В документа тя разказва за мъката и унижението, които й причинява нейният баща - знатен гражданин, - когато научава, че единствената му дъщеря е арестувана и е хвърлена в затвора като престъпница. Той веднага я намира и я моли да се отрече от новата си вяра. Отказът й така го ядосва, че е готов да я удари, но Перпетуа устоява. 1 Armitage Robinson, J. The Passions of St Perpetua. Cambridge University Press, 1891, p. 189. http://www.earlychurchtexts.com/main/perpetua/passio_of_perpetua_01.shtml
Непреклонната й твърдост скоро е сломена. Онова, в което баща й не успява, постига нейното безпомощно дете. Тя толкова тъгува за него, че почти се пречупва. Накрая двама християни успяват да получат разрешение да донесат детето й в затвора. Перпетуа пише: „Докато кърмех детето си, което беше съвсем отслабнало от глад, споделих с майка си моите тревоги за него. Опитах се да я утеша и й дадох сина ми да се грижи за него. Много се измъчвах, като гледах как всички страдат от съчувствие към мен. Трябваше да понасям това изпитание много дни. После получих разрешение да взема детето в затвора. Много бързо се оправих, тъй като вече не се страхувах за сина си.”
В затвора Перпетуа има видения. Веднъж вижда Бога в градината. Той й дава превъзходно сирене... Когато наближава времето за екзекуцията, семейният конфликт се изостря още повече. Баща й идва в затвора и я моли да постави семейните отношения повисоко от вярата си: - Не се отвръщай от нас напълно, защото никой няма да се застъпи за теб, ако ти се случи нещо. Но твърдата жена не се огъва: - На арената ще стане това, което допусне Бог, защото знам, че твърдостта ни зависи не от нашите сили, а от Бога.
Перпетуа и Фелицита, която ражда в затвора, са съблечени и изведени на арената, където предстои да бъдат убити от разярен бик. Но зрителите повече не могат да гледат кървавото зрелище и викат: - Достатъчно! Перпетуа се обръща на висок глас към приятелите си християни: - Предавайте по-нататък Божието Слово. Устоявайте във вярата, обичайте се един друг и нека нашите страдания да не ви отклонят от правилния път! След това я водят към гладиатора, който трябва да я обезглави. Поради нерешителността си или недостатъчната си подготовка той не я убива от първия удар. Перпетуа вика от болка, хваща треперещата ръка на гладиатора и забива меча в шията си. Така идва краят на страданията й. Тези гонения са последвани от петдесет години на относително спокойствие, през които Църквата постоянно расте.
Когато на следващия ден баща й разбира, че ще бъде хвърлена на дивите зверове, се опитва да я спаси. За тази героична постъпка градските власти заповядват възрастният човек да бъде бит. „Мъката на баща ми ми причини такава болка, сякаш биха самата мен” – пише Перпетуа в дневника си.
документа “Страстите на Перпетуа и Фелицита” се описва мъченичеството на Перпетуа (22-годишна жена от знатно семейство), нейната бременна робиня Фелицита, роба Ревокат, както и на Сатур и Секундул в Картаген през 203 г. Текстът съдържа затворническия дневник на Перпетуа, поученията на Сатур (описание на неговия сън), както и други материали, които представят живота на християнското общество в областта на Картаген по онова време. 1
След края на процеса участта на затворниците е ясна. Останалите до екзекуцията дни те прекарват в духовен размисъл, като „повече ги вълнува достойнството им пред Бога и верността им на Иисус Христос, отколкото предстоящото страдание”. Срещат се за молитва, разделят помежду си последната храна - преломяват хляба, като си спомнят за святата Божия любов и свидетелстват на тълпата пред затвора за вярата си. В деня на екзекуцията ги извеждат на арената, където според римските обичаи подлагат мъжете на изтезание. На входа на арената Сатур се спира, за да свидетелства за последен път на стража Пуден, който по-късно се обръща към Христос и сам умира като мъченик. При изведените на арената мъже пускат мечка, леопард и глиган. Сатур е разкъсан, облян в кръв, а публиката му се подиграва и крещи: - Сега той наистина е кръстен!
Най-жестоките гонения през 202-203 г. понасят християните в Картаген. Разпространението на християнството в този стратегически важен римски град в Северна Африка безпокои местните власти и указът на императора засяга всички, които наставляват другите във вярата или ги довеждат до Христос. Между картагенските християни е и служителят на църквата Сатур, който наставлява група новоповярвали в християнското учение. Фибия Перпетуа, двадесет и двегодишна майка на съвсем малко дете, и нейната робиня Фелицита, бремена в осмия месец, се присъединяват към гру-
пата, която изучава Евангелието. Именно върху тях се стоварват последиците от императорския указ. Нищо не се знае за съпруга на Перпетуа. Историците предполагат, че той или е умрял, или е изоставил жена си поради това, че е станала християнка. Заедно с Перпетуа и Фелицита на смърт е осъден техният учител Сатур и трима други мъже. Младата аристократка и робинята й приемат кръщение в затвора. Историята за съдбата на Перпетуа е записана в документа от третото столетие „Страданията на Перпетуа и Фелицита”. Възможно е, основата да е взета от дневника на Перпетуа. В документа тя разказва за мъката и унижението, които й причинява нейният баща - знатен гражданин, - когато научава, че единствената му дъщеря е арестувана и е хвърлена в затвора като престъпница. Той веднага я намира и я моли да се отрече от новата си вяра. Отказът й така го ядосва, че е готов да я удари, но Перпетуа устоява. 1 Armitage Robinson, J. The Passions of St Perpetua. Cambridge University Press, 1891, p. 189. http://www.earlychurchtexts.com/main/perpetua/passio_of_perpetua_01.shtml
Непреклонната й твърдост скоро е сломена. Онова, в което баща й не успява, постига нейното безпомощно дете. Тя толкова тъгува за него, че почти се пречупва. Накрая двама християни успяват да получат разрешение да донесат детето й в затвора. Перпетуа пише: „Докато кърмех детето си, което беше съвсем отслабнало от глад, споделих с майка си моите тревоги за него. Опитах се да я утеша и й дадох сина ми да се грижи за него. Много се измъчвах, като гледах как всички страдат от съчувствие към мен. Трябваше да понасям това изпитание много дни. После получих разрешение да взема детето в затвора. Много бързо се оправих, тъй като вече не се страхувах за сина си.”
В затвора Перпетуа има видения. Веднъж вижда Бога в градината. Той й дава превъзходно сирене... Когато наближава времето за екзекуцията, семейният конфликт се изостря още повече. Баща й идва в затвора и я моли да постави семейните отношения повисоко от вярата си: - Не се отвръщай от нас напълно, защото никой няма да се застъпи за теб, ако ти се случи нещо. Но твърдата жена не се огъва: - На арената ще стане това, което допусне Бог, защото знам, че твърдостта ни зависи не от нашите сили, а от Бога.
Перпетуа и Фелицита, която ражда в затвора, са съблечени и изведени на арената, където предстои да бъдат убити от разярен бик. Но зрителите повече не могат да гледат кървавото зрелище и викат: - Достатъчно! Перпетуа се обръща на висок глас към приятелите си християни: - Предавайте по-нататък Божието Слово. Устоявайте във вярата, обичайте се един друг и нека нашите страдания да не ви отклонят от правилния път! След това я водят към гладиатора, който трябва да я обезглави. Поради нерешителността си или недостатъчната си подготовка той не я убива от първия удар. Перпетуа вика от болка, хваща треперещата ръка на гладиатора и забива меча в шията си. Така идва краят на страданията й. Тези гонения са последвани от петдесет години на относително спокойствие, през които Църквата постоянно расте.
Волята
е едно от най-важните качества в личността на човека. Всеки от нас иска да бъде по-решителен, по-самостоятелен, по-настойчив, по-издръжлив и способен да преодолява всякакви препятствия и трудности. Това са само няколко от характеристиките на силната воля. И обратно, едва ли ще се намери младеж, който харесва у себе си или у другите качества като плахост, неувереност, мързел, малодушие и безинициативност. Думата воля се разбира и използва по различен начин както във всекидневието, така и в науката. Във всекидневието тя ни се представя като: 1. свобода (волна птица); 2. израз на желание (волята на народа); 3. проява на силата на характера (волеви човек). В съвременната психология волята се определя най-общо като свойство на психиката, изразяващо се в способността на човека да постига поставените цели, преодолявайки вътрешни и външни препятствия. Ако разумът формулира целта, то волята инициира действията за нейното постигане. Следователно волята се развива само когато имаме цел. Имено волята ярко разграничава човека от животинския свят, като го превръща от обект в съзнателен субект, способен да си поставя цели и да ги постига. Докато животното е управлявано от собствените си инстинкти и рефлекси, човек управлява тези инстинкти и господства над тях благодарение на волята, която му е дадена от Бога. Самата Библия насърчава характеристики на силната воля като търпеливост, самоконтрол и самообладание: „Който не се гневи бързо, е по-добър от храбрия и който владее духа си - от завоевател на град” (Пр. 16:32).
Как да развием нашата воля?
Развитието на волята е от голямо значение за нашия жи-
вот. Има много хора, които не блестят нито със своя ум, нито с особени знания или таланти, и благодарение на своята упоритост и силна воля са постигнали повече от надарените си, но мекушави опоненти. Бог често тренира волята ни, като допуска изпитания в нашия живот и ни дава сили да ги преодоляваме. Побеждаването на изкушенията и вредните навици правят волята ни още по-твърда. Днес се предлагат най-разнообразни методи за развитие на силна воля: от спорта до медитацията, от скъпоплатени тренингобучения до спазване на прости до примитивност правила от типа на: „Как да развием силна воля за 10 дни.” Ще се спрем върху първата полярност: волята в спорта и в медитацията. Съзнателно ги разграничавам като две диаметрални противоположности. Под спорт ще разбираме всяка редовна физическа активност, която учестява сърцебиенето, увеличава потребността от кислород и има за цел изразяване и подобряване на физическата и психичната годност. Медитацията ще бъде разгледана в контекста на източните бойни изкуства, тъй като имено в тази опаковка тя най-често се анонсира като техника за развиване на силна воля.
Волята в спорта
Чрез спорта преоткриваме своята воля и я развиваме. В спорта се усъвършенстват не само физическите и двигателните качества, но и психичните процеси, като се започне от относително прости, на ниво психомоторика, до най-сложните - мислене, въображение и воля. Волята на човека се проявява и развива в съзнателните действия, насочени към достигане на определени цели, свързани с преодоляване на препятствия. А в тренировката и състезанието спортистът среща много най-различни препятствия и трудности. С времето те се увеличават, а волята става все по-силна и по-твърда. В основата на този процес е принципът на обучение от простото към по-сложното. Тренирането на волята понякога започва от преодоляване на незначителни трудности. Тук са направени интересни изследвания. Група хора са били инструктирани в продължение на две седмици да променят малки неща в живота си, например да подобрят стойката си или да си мият зъбите с другата ръка. След този срок лабораторните тестове са показали при всеки от тях по-високи нива на самоконтрол.1 Макар тези данни да не са абсолютни, те все пак предполагат, че тренирането на волята и самоконтрола като нейна проява започва от малките неща. Така беше при мен. За да тренирам волята си, трябваше да преодолявам различни трудности, които сега ми изглеждат незначителни: да пия чай без захар, да спя без възглавница. Друг личен пример за тренирането на волята беше фитнесът. В началото ми беше особено трудно да вдигам тежести като хоби, а не като работа, за която ми се плаща. Но още по-голямо изпитание за моята воля беше да бъда редовен и постоянен в тренировките - три пъти седмично, независимо от времето, студа или жегата. През зимата, когато температурите както навън, така и в залата бяха минусови, аз продъл-
жих своите редовни тренировки. Каляване на тялото и каляване на волята - двете вървяха ръка за ръка. Много тъжен е фактът, че днес хората все по-малко спортуват. За сметка на това стана модерно още от ранна възраст да се пуши и да се пие. Освен че се тренира волята, при спортуване в мозъка се отделят хормони на щастието (ендорфин и серотонин), които помагат при лошо настроение и депресия. Хората, които спортуват редовно (карат колело, плуват, бягат), общо са по-здрави физически и психически.
Волята при източните бойни изкуства
Освен традиционния спорт днес се предлагат сравнително нови за Европа методи за развиване на волята. Един от тях са източните бойни изкуства. Те са най-разнообразни в зависимост от своя произход, от начина на водене на боя, маниера на изпълнение и т.н. Нашият обзор включва тези от тях, които са повече или по-малко повлияни от източните езически религии и философии и активно или пасивно използват техни ритуали и техники. Когато хората чуят за карате, кунг-фу, джудо, айкидо или у-шу, най-често се сещат за физическите аспекти на тези бойни изкуства. Ритниците, ударите, хвърлянията обаче са само тяхната видима страна. Истинската им същност е потопена в света на философията и религията и дълго остава незабелязана от безкритичния начинаещ. Зад всички споменати бойни изкуства стои маскирана идеология: даоизъм, шинтоизъм, будизъм. Както отбелязва психиатърът Пабло Мартинез: „Не съществува практика, която да не е теоретично подкрепена.”2 Хората, които започват да тренират източни бойни изкуства заради физическите упражнения, нерядко завършват с променена духовност и психика. Под прикритието, че развиват тялото и силната воля, бойните изкуства се превръщат в духовно бойно поле за душата на човека. Медитацията е само една малка част, която показва това. При повечето бойни изкуства (карате, айкидо) тя се преподава открито. В други случаи самите ученици впоследствие започват да използват медитацията паралелно с тренировките. Но тук повече ни интересува въпросът дали наистина тези бойни изкуства, които са заквасени с източни религии, помагат да се развие по-силна воля? Какво казват науката и християнската вяра по този въпрос? Като психолог християнин смятам, че медитацията не само не помага да развием силна воля, но я руши и срива. Медитирайки, човек изпада в специфично психично състояние на транс, при което съзнанието е променено и притъпено, а волевата активност е много слаба или изобщо липсва. Ако вземем предвид, че състоянието на транс стеснява съзнанието и ограничава възможностите за избор, както може да бъде използвано и против волята на човека, тогава как http://www.sharpbrains.com/tag/self-control Мартинез, П. Психология на молитвата. С., БХСС и СЮ, 2002, с. 129. 3 http://www.gotquestions.org/martial-arts-Christian.html 1 2
медитацията развива волята? Медитацията свежда волята в мъртва точка. Човек се оставя напълно, предава разума си и волята си, а треньорът се превръща в бог, който става обект на поклонение и чийто авторитет се приема безкритично. Не случайно карате е било забранено в някогашния СССР: „Освен умението да се биеш, карате формира жестокост, възпитва сляпо поклонение пред учителя” - пише вестник „Съветски спорт” от 27 май 1986 г. Какво общо има карате с християнския начин на живот, изпълнен с обич към ближния? Трябва ли тогава християните да тренират източни бойни изкуства? Някои християни днес се опитват да премахнат медитацията от тренировките на източните бойни изкуства. Но това не е нищо друго, освен изтръгване на един бодил от целия храст, докато останалите са непокътнати. Един от бащите на модерното карате-до Гичин Фунакоши - казва: „В истинското карате умът и техниката стават едно.”3 Карате, айкидо и други източни бойни изкуства все още се преподават и практикуват като религии в държавите, от които произхождат. Не случайно дори в Европа повечето треньори по бойни изкуства са известни учители по йога и обратно. Така под маскировката на спорта и упражненията за развиване на тялото и волята се прикрива едно духовно манипулиране на човешката личност, засягащо дълбините на душата и духа. И само думите на ап. Йоан като диагностичен критерий биха ни помогнали да различим полезното от безполезното, истината от лъжата: „Възлюбени, не вярвайте на всеки дух, но изпитвайте духовете дали са от Бога; защото много лъжепророци излязоха по света. По това познавайте Божия Дух: всеки дух, който изповядва, че Иисус Христос дойде в плът, е от Бога; а никой дух, който не изповяда Спасителя, не е от Бога; и това е духът на Антихриста, за когото сте чули, че идва, и сега е вече в света” (1 Йоан 4:1-3). В заключение искам да напомня, че силната воля е необходимо и много полезно качество на човешката душа. Днес се предлагат най-разнообразни методи за развиване на силна воля. Спортът е полезен за телесното и психичното здраве, развива волята и ума. Ползата от източните бойни изкуства за засилване на волята е съмнителна, а рискът тя да бъде поробена и подчинена е много голям. Тренирането на силна воля при християнина трябва да върви заедно с упражняване на качества като милосърдие, снизходителност, любов и доброта, за които пише ап. Павел: „Телесното обучение е за малко полезно; а благочестието е за всичко полезно, понеже има в себе си обещанието и за сегашния, и за бъдещия живот” (I Тим. 4:8). А студената, безсърдечна воля, възпитвана чрез безмилостни и жестоки боеве, е ненужна, вредна и опасна.
Волята
е едно от най-важните качества в личността на човека. Всеки от нас иска да бъде по-решителен, по-самостоятелен, по-настойчив, по-издръжлив и способен да преодолява всякакви препятствия и трудности. Това са само няколко от характеристиките на силната воля. И обратно, едва ли ще се намери младеж, който харесва у себе си или у другите качества като плахост, неувереност, мързел, малодушие и безинициативност. Думата воля се разбира и използва по различен начин както във всекидневието, така и в науката. Във всекидневието тя ни се представя като: 1. свобода (волна птица); 2. израз на желание (волята на народа); 3. проява на силата на характера (волеви човек). В съвременната психология волята се определя най-общо като свойство на психиката, изразяващо се в способността на човека да постига поставените цели, преодолявайки вътрешни и външни препятствия. Ако разумът формулира целта, то волята инициира действията за нейното постигане. Следователно волята се развива само когато имаме цел. Имено волята ярко разграничава човека от животинския свят, като го превръща от обект в съзнателен субект, способен да си поставя цели и да ги постига. Докато животното е управлявано от собствените си инстинкти и рефлекси, човек управлява тези инстинкти и господства над тях благодарение на волята, която му е дадена от Бога. Самата Библия насърчава характеристики на силната воля като търпеливост, самоконтрол и самообладание: „Който не се гневи бързо, е по-добър от храбрия и който владее духа си - от завоевател на град” (Пр. 16:32).
Как да развием нашата воля?
Развитието на волята е от голямо значение за нашия жи-
вот. Има много хора, които не блестят нито със своя ум, нито с особени знания или таланти, и благодарение на своята упоритост и силна воля са постигнали повече от надарените си, но мекушави опоненти. Бог често тренира волята ни, като допуска изпитания в нашия живот и ни дава сили да ги преодоляваме. Побеждаването на изкушенията и вредните навици правят волята ни още по-твърда. Днес се предлагат най-разнообразни методи за развитие на силна воля: от спорта до медитацията, от скъпоплатени тренингобучения до спазване на прости до примитивност правила от типа на: „Как да развием силна воля за 10 дни.” Ще се спрем върху първата полярност: волята в спорта и в медитацията. Съзнателно ги разграничавам като две диаметрални противоположности. Под спорт ще разбираме всяка редовна физическа активност, която учестява сърцебиенето, увеличава потребността от кислород и има за цел изразяване и подобряване на физическата и психичната годност. Медитацията ще бъде разгледана в контекста на източните бойни изкуства, тъй като имено в тази опаковка тя най-често се анонсира като техника за развиване на силна воля.
Волята в спорта
Чрез спорта преоткриваме своята воля и я развиваме. В спорта се усъвършенстват не само физическите и двигателните качества, но и психичните процеси, като се започне от относително прости, на ниво психомоторика, до най-сложните - мислене, въображение и воля. Волята на човека се проявява и развива в съзнателните действия, насочени към достигане на определени цели, свързани с преодоляване на препятствия. А в тренировката и състезанието спортистът среща много най-различни препятствия и трудности. С времето те се увеличават, а волята става все по-силна и по-твърда. В основата на този процес е принципът на обучение от простото към по-сложното. Тренирането на волята понякога започва от преодоляване на незначителни трудности. Тук са направени интересни изследвания. Група хора са били инструктирани в продължение на две седмици да променят малки неща в живота си, например да подобрят стойката си или да си мият зъбите с другата ръка. След този срок лабораторните тестове са показали при всеки от тях по-високи нива на самоконтрол.1 Макар тези данни да не са абсолютни, те все пак предполагат, че тренирането на волята и самоконтрола като нейна проява започва от малките неща. Така беше при мен. За да тренирам волята си, трябваше да преодолявам различни трудности, които сега ми изглеждат незначителни: да пия чай без захар, да спя без възглавница. Друг личен пример за тренирането на волята беше фитнесът. В началото ми беше особено трудно да вдигам тежести като хоби, а не като работа, за която ми се плаща. Но още по-голямо изпитание за моята воля беше да бъда редовен и постоянен в тренировките - три пъти седмично, независимо от времето, студа или жегата. През зимата, когато температурите както навън, така и в залата бяха минусови, аз продъл-
жих своите редовни тренировки. Каляване на тялото и каляване на волята - двете вървяха ръка за ръка. Много тъжен е фактът, че днес хората все по-малко спортуват. За сметка на това стана модерно още от ранна възраст да се пуши и да се пие. Освен че се тренира волята, при спортуване в мозъка се отделят хормони на щастието (ендорфин и серотонин), които помагат при лошо настроение и депресия. Хората, които спортуват редовно (карат колело, плуват, бягат), общо са по-здрави физически и психически.
Волята при източните бойни изкуства
Освен традиционния спорт днес се предлагат сравнително нови за Европа методи за развиване на волята. Един от тях са източните бойни изкуства. Те са най-разнообразни в зависимост от своя произход, от начина на водене на боя, маниера на изпълнение и т.н. Нашият обзор включва тези от тях, които са повече или по-малко повлияни от източните езически религии и философии и активно или пасивно използват техни ритуали и техники. Когато хората чуят за карате, кунг-фу, джудо, айкидо или у-шу, най-често се сещат за физическите аспекти на тези бойни изкуства. Ритниците, ударите, хвърлянията обаче са само тяхната видима страна. Истинската им същност е потопена в света на философията и религията и дълго остава незабелязана от безкритичния начинаещ. Зад всички споменати бойни изкуства стои маскирана идеология: даоизъм, шинтоизъм, будизъм. Както отбелязва психиатърът Пабло Мартинез: „Не съществува практика, която да не е теоретично подкрепена.”2 Хората, които започват да тренират източни бойни изкуства заради физическите упражнения, нерядко завършват с променена духовност и психика. Под прикритието, че развиват тялото и силната воля, бойните изкуства се превръщат в духовно бойно поле за душата на човека. Медитацията е само една малка част, която показва това. При повечето бойни изкуства (карате, айкидо) тя се преподава открито. В други случаи самите ученици впоследствие започват да използват медитацията паралелно с тренировките. Но тук повече ни интересува въпросът дали наистина тези бойни изкуства, които са заквасени с източни религии, помагат да се развие по-силна воля? Какво казват науката и християнската вяра по този въпрос? Като психолог християнин смятам, че медитацията не само не помага да развием силна воля, но я руши и срива. Медитирайки, човек изпада в специфично психично състояние на транс, при което съзнанието е променено и притъпено, а волевата активност е много слаба или изобщо липсва. Ако вземем предвид, че състоянието на транс стеснява съзнанието и ограничава възможностите за избор, както може да бъде използвано и против волята на човека, тогава как http://www.sharpbrains.com/tag/self-control Мартинез, П. Психология на молитвата. С., БХСС и СЮ, 2002, с. 129. 3 http://www.gotquestions.org/martial-arts-Christian.html 1 2
медитацията развива волята? Медитацията свежда волята в мъртва точка. Човек се оставя напълно, предава разума си и волята си, а треньорът се превръща в бог, който става обект на поклонение и чийто авторитет се приема безкритично. Не случайно карате е било забранено в някогашния СССР: „Освен умението да се биеш, карате формира жестокост, възпитва сляпо поклонение пред учителя” - пише вестник „Съветски спорт” от 27 май 1986 г. Какво общо има карате с християнския начин на живот, изпълнен с обич към ближния? Трябва ли тогава християните да тренират източни бойни изкуства? Някои християни днес се опитват да премахнат медитацията от тренировките на източните бойни изкуства. Но това не е нищо друго, освен изтръгване на един бодил от целия храст, докато останалите са непокътнати. Един от бащите на модерното карате-до Гичин Фунакоши - казва: „В истинското карате умът и техниката стават едно.”3 Карате, айкидо и други източни бойни изкуства все още се преподават и практикуват като религии в държавите, от които произхождат. Не случайно дори в Европа повечето треньори по бойни изкуства са известни учители по йога и обратно. Така под маскировката на спорта и упражненията за развиване на тялото и волята се прикрива едно духовно манипулиране на човешката личност, засягащо дълбините на душата и духа. И само думите на ап. Йоан като диагностичен критерий биха ни помогнали да различим полезното от безполезното, истината от лъжата: „Възлюбени, не вярвайте на всеки дух, но изпитвайте духовете дали са от Бога; защото много лъжепророци излязоха по света. По това познавайте Божия Дух: всеки дух, който изповядва, че Иисус Христос дойде в плът, е от Бога; а никой дух, който не изповяда Спасителя, не е от Бога; и това е духът на Антихриста, за когото сте чули, че идва, и сега е вече в света” (1 Йоан 4:1-3). В заключение искам да напомня, че силната воля е необходимо и много полезно качество на човешката душа. Днес се предлагат най-разнообразни методи за развиване на силна воля. Спортът е полезен за телесното и психичното здраве, развива волята и ума. Ползата от източните бойни изкуства за засилване на волята е съмнителна, а рискът тя да бъде поробена и подчинена е много голям. Тренирането на силна воля при християнина трябва да върви заедно с упражняване на качества като милосърдие, снизходителност, любов и доброта, за които пише ап. Павел: „Телесното обучение е за малко полезно; а благочестието е за всичко полезно, понеже има в себе си обещанието и за сегашния, и за бъдещия живот” (I Тим. 4:8). А студената, безсърдечна воля, възпитвана чрез безмилостни и жестоки боеве, е ненужна, вредна и опасна.
1.Класическо произведение на Рик Уорън, посветено на Църквата (изд. „Нов човек“, 2006) 18.Слугиня на Авраам и Сара, майка на Исмаил 19.Името на няколко юдейски царе по времето на Христос 20.Залято от морето речно устие 21.Римското название на келтските племена, населяващи Централна Европа 22.Билка от сем. Устоцветни, употребявана за чай 23.Соломонов служител, отговарящ за събирането на данъците (III Цар. 4:6) 25.Последният ден от седмицата за евреите, ден за почивка 27.Един от трите основни литературни рода 28.Следа в паметта от преживени събития 29.Първоначалното име на ап. Павел 31.Задача, която има за цел проверка на определени знания 32.Гора 33.Общото название на жените на един мъж в страните, където се среща многоженството 35.Руски художник, передвижник (1831-1894) 36.Охранен кон 37.Едно от агрегатните състояния на веществото 38.Владетели монарси 40.Млад съработник на ап. Павел, син на грък и еврейка 42.Голяма река в Азия, която извира в Тибет и се влива в Индийския океан 45.Твърдо образувание в ухото 47.Съд, в който древните евреи са тъпчели гроздето, като част от производството на вино (Исая 16:10) 48.Куп дърва, предназначени за изгарянето на осъден на смърт в древността 49.Роб беглец, повярвал чрез служението на ап. Павел 50.Наборна печатарска машина.
1.Град край р. Йордан, близо до който реката спира да тече и водите й се събират, докато народът на Израил премине към Ханаан (Ис. Нав. 3:16) 2.Древна държава в Североизточна Африка, където потомците на Авраам, Исаак и Яков се оформят като народ 3.Столицата на Нигерия 4.Помощник на ап. Павел, който споделя мисията на Тимотей до Македония (Деян. 19:22) 5.Нота 6.Маса, на която е сложена храна 7.Остров в Средиземно море, посещаван от ап. Павел (Деян. 21:1) 8.Име, което получава Исав, а впоследствие и неговите потомци (Бит. 36 гл.) 9.Жител на древна Гърция 10.Баща на Авенир и чичо на Саул (I Цар. 14:50,51) 11.Военачалникът на бунтовническата войска на Авесалом, победен от Йоав (II Цар. 17-20 гл.) 12.Снаха на Юда, майка на Фарес и Зара (Бит. 38 гл.) 13.Модел руски самолети 14.Две прави линии, които се събират в една точка 15.Роб, слуга 16.Част от короната на дърво 17.Река в България 24.Река в Русия, която минава през Петербург 25.Официално название на потомците на Сим, населяващи предна Азия и Северна Африка 26.Един от „малките” пророци, чиято книга описва възстановяването на храма в Йерусалим 28.Дума, която описва Божието величие и великолепие 30.Името, което Яков дава на мястото, където има видение с небесни ангели (Бит. 28 гл.) 33.Древен народ, живеещ в Ханаан преди и след идването на Израил 34.Италиански пътешественик от 13 век (1254-1324), обиколил и описал Централна и Източна Азия 35.Носители на наследствеността 37.Седмият син на Яков, родоначалник на племе 38.Пустиня, прекосена от евреите по време на Изхода (Числ. 27:14) 39.Английски полярен изследовател (1777-1856) 41.Сътрудник на ап. Павел и Варнава 42.Модел руски самолети 43.Върховно египетско божество 44.Нота 46.Мярка за ел. съпротивление.
Отвесно: 2.Онисим 8.Синагога 10.Трифоса 11.Расо 12.Ила 14.Асир 15.Фасада 18.Ало 20.Етер 21.Тир 22.Гъба 23.Ав 24.Херит 25.Народ 27.Анун 30.Досада 33.Лоара 34.Ас 35.”Алото” 37.Награда 40.Цол 41.Мана 43.Едидия 45.Ген 46.Ре 47.Овав 49.Ман (Томас) 50.Аноними Водоравно: 1.”В страната на слънцето” 2.Онисифор 3.Нафора 4.Иго 5.Сосипатър 6.Игал 7.Ма 9.Ирас 13.Арарат 16.Сегет 17.Дебит 19.Ливан 24.Хонорар 26.Руда 28.Ла 29.Ласо 31.Саламин 32.Датан 36.Одая 38.Аод 39.Глигани 42.Авенир 44.Девон 46.Рамо 48.Ват 49.Миг 51.”На”
1.Класическо произведение на Рик Уорън, посветено на Църквата (изд. „Нов човек“, 2006) 18.Слугиня на Авраам и Сара, майка на Исмаил 19.Името на няколко юдейски царе по времето на Христос 20.Залято от морето речно устие 21.Римското название на келтските племена, населяващи Централна Европа 22.Билка от сем. Устоцветни, употребявана за чай 23.Соломонов служител, отговарящ за събирането на данъците (III Цар. 4:6) 25.Последният ден от седмицата за евреите, ден за почивка 27.Един от трите основни литературни рода 28.Следа в паметта от преживени събития 29.Първоначалното име на ап. Павел 31.Задача, която има за цел проверка на определени знания 32.Гора 33.Общото название на жените на един мъж в страните, където се среща многоженството 35.Руски художник, передвижник (1831-1894) 36.Охранен кон 37.Едно от агрегатните състояния на веществото 38.Владетели монарси 40.Млад съработник на ап. Павел, син на грък и еврейка 42.Голяма река в Азия, която извира в Тибет и се влива в Индийския океан 45.Твърдо образувание в ухото 47.Съд, в който древните евреи са тъпчели гроздето, като част от производството на вино (Исая 16:10) 48.Куп дърва, предназначени за изгарянето на осъден на смърт в древността 49.Роб беглец, повярвал чрез служението на ап. Павел 50.Наборна печатарска машина.
1.Град край р. Йордан, близо до който реката спира да тече и водите й се събират, докато народът на Израил премине към Ханаан (Ис. Нав. 3:16) 2.Древна държава в Североизточна Африка, където потомците на Авраам, Исаак и Яков се оформят като народ 3.Столицата на Нигерия 4.Помощник на ап. Павел, който споделя мисията на Тимотей до Македония (Деян. 19:22) 5.Нота 6.Маса, на която е сложена храна 7.Остров в Средиземно море, посещаван от ап. Павел (Деян. 21:1) 8.Име, което получава Исав, а впоследствие и неговите потомци (Бит. 36 гл.) 9.Жител на древна Гърция 10.Баща на Авенир и чичо на Саул (I Цар. 14:50,51) 11.Военачалникът на бунтовническата войска на Авесалом, победен от Йоав (II Цар. 17-20 гл.) 12.Снаха на Юда, майка на Фарес и Зара (Бит. 38 гл.) 13.Модел руски самолети 14.Две прави линии, които се събират в една точка 15.Роб, слуга 16.Част от короната на дърво 17.Река в България 24.Река в Русия, която минава през Петербург 25.Официално название на потомците на Сим, населяващи предна Азия и Северна Африка 26.Един от „малките” пророци, чиято книга описва възстановяването на храма в Йерусалим 28.Дума, която описва Божието величие и великолепие 30.Името, което Яков дава на мястото, където има видение с небесни ангели (Бит. 28 гл.) 33.Древен народ, живеещ в Ханаан преди и след идването на Израил 34.Италиански пътешественик от 13 век (1254-1324), обиколил и описал Централна и Източна Азия 35.Носители на наследствеността 37.Седмият син на Яков, родоначалник на племе 38.Пустиня, прекосена от евреите по време на Изхода (Числ. 27:14) 39.Английски полярен изследовател (1777-1856) 41.Сътрудник на ап. Павел и Варнава 42.Модел руски самолети 43.Върховно египетско божество 44.Нота 46.Мярка за ел. съпротивление.
Отвесно: 2.Онисим 8.Синагога 10.Трифоса 11.Расо 12.Ила 14.Асир 15.Фасада 18.Ало 20.Етер 21.Тир 22.Гъба 23.Ав 24.Херит 25.Народ 27.Анун 30.Досада 33.Лоара 34.Ас 35.”Алото” 37.Награда 40.Цол 41.Мана 43.Едидия 45.Ген 46.Ре 47.Овав 49.Ман (Томас) 50.Аноними Водоравно: 1.”В страната на слънцето” 2.Онисифор 3.Нафора 4.Иго 5.Сосипатър 6.Игал 7.Ма 9.Ирас 13.Арарат 16.Сегет 17.Дебит 19.Ливан 24.Хонорар 26.Руда 28.Ла 29.Ласо 31.Саламин 32.Датан 36.Одая 38.Аод 39.Глигани 42.Авенир 44.Девон 46.Рамо 48.Ват 49.Миг 51.”На”