оето отношение към петте ми деца се развива вече двадесет и шест години. Говоря не за естествените майчински инстинкти, а за осъзнаването кои са те и доколко са моя собственост. През години неведнъж бях свидетел на собственическото отношение на други родители към децата им. И се усетих, че многото знание, отприщило се през последния век, далеч не е променило същността в отношението на родителите към децата. Днес майки масово убиват неродените си деца. Ако им кажете, че не бива, ще чуете: ”Мое си е, мога да правя каквото искам!” Някои се утешават с мисълта, че това все още не са деца. По този въпрос четете статията на Йорг Трегер “Срещу човека”. Струва ми се, че собственическото отношение към децата се изразява в две крайности пълното им пренебрегване, когато родителят ги изхвърля от живота си като ненужна вещ (вижте материала на Зора Динчева “Най-хубавото” и на Ивелин Минков “Изоставени”), и, обратно, когато майката и бащата се вторачват в тях в стремежа си да ги направят велики. В основата и на двете стои родителският егоизъм. Забравили сме библейските ориентири за отношението към децата. Те са скъпи за Бога и в Неговите очи са свободни личности. Руският свещеник Георгий Романенко казва: “Детето не принадлежи на родителите, а на Бога. То е отделна, неповторима личност. Трябва да се отнасяме към него и да го възпитаваме в дух на свобода и любов.” Повече можете да прочетете в интервюто с него. Само ако имаме такова отношение, няма да претоварваме нашите деца с най-различни дейности (като ги лишаваме по такъв начин от детството им)
в стремежа ни да бъдат във всичко първи, а и няма да ги изоставим, с каквито и тежки обстоятелства да се сблъскваме във всекидневието. Няма да се разочароваме, ако ни се родят непълноценни, болни деца, както се случва отначало с Клара Шустер. Вижте изстраданото й прозрение в текста “Боже, защо точно аз?” За Бога и тези деца са скъпи, а себеотрицанието на верния родител, който отглежда такова дете с цената на своята саможертва, за Него може би е като подвига на мъчениците. Но как да има подобно отношение към децата си човек, който наред със своите родители и дори прародители е откъснат от Бога и в най-добрия случай гради позицията си към другите, в това число и към своето дете, въз основа на хуманизма, който отрича върховенството на Бога над човека и прави самият човек бог. След провала в двете световни войни хуманизмът се опитва все пак да запази нещо човешко в обществото ни, въпреки че зверствата на хората се ширят все повече (вижте материала на Ал. Мен “Карабах или Витлеем”). Хуманизмът не ни е направил по-добри, само е показал, че каквото и да правим, без Бога сме все на погрешен път. Защото мисленето ни, което и определя как живеем, е погрешно. Не знаем истината нито за Бога, нито за света, нито за себе си. Ние страдаме заради отстъплението си от Бога. Страдат обаче и децата ни, защото нашето погрешно мислене определя тяхното още по-погрешно (спомнете си за наркоманията, агресията, бума от психически заболявания при децата днес). Нека не държим децата ни в незнание за Бога само защото това знание не е било дадено на нас. Нека ги пуснем да дойдат при Христос, Чието раждане празнуваме сега.
Макар да са различни конкретните причини, които предизвикват тук и там искри на озлобление и насилие, общата картина на бедствието си остава. Пекин и Тбилиси, Ълстър и Йерусалим, Сумгаит и Кабул, Африка и Латинска Америка. Дори традиционно миролюбивата Индия стана арена на кървави събития. Неволно се поражда чувството, че народите и племената, държавите и правителствата, водачите и тълпите - целият човешки род безвъзвратно пропада в бездната на самоизтребването. Идеологии и традиции, политически и национални лозунги, култове и езици стават оръжие срещу човека. Казват, че най-противоестествeната война е гражданската. Ненапразно Салвадор Дали я изобразява толкова страшна в знаменитото си платно. Не е ли време обаче най-накрая да признаем, че сме станали свидетели на световна гражданска война между всички “деца на Адам”, които разкъсват единното му тяло? Тя не утихва нито в дните на военните действия, нито в дни на “мир”.
Терорът и омразата не познават примирие. Подхранва ги невероятният ръст на беззаконията, престъпността, наркоманията. Сякаш нашият век, след като разруши някаква преграда, се оказа пред лицето на разярени вълни. Това става пред очите ни, но то не е започнало нито днес, нито вчера. Страховитата песен от реквиема “Денят на гнева” звучи по цялата земя вече десетки години. Има ли нужда да си го припомняме? Буйството на нацистите, на сталинист. Прекалено дълъг и страшен е списъкът. Да забравим? Да скрием глава в пясъка? Може ли да се промени нещо в ескалацията на демонизма? И ето, днес отново, както преди две хиляди години, над разбунения свят тихо сияе рождествената Звезда, витлеемската Звезда. Призив и предупреждение от Вечността, обръщение към всички нас. Ето защо Рождество не е само “детски” празник, не е просто “семеен” празник, време за веселие и почивка, както го празнуват в много държави. За някои рождествената Звезда е само украса за елхата. Така се пренебрегва дълбокият смисъл на този свещен ден - Рождество.
Христовата звезда напомня на хората за тяхното висше призвание. За онази свещена искра, която Творецът е заложил в тях, за да я превърнат в живителен пламък на любов и свобода, вяра и творчество, милосърдие и състрадателност. Някога на Николай Бердяев задали въпрос с известния софизъм: “Може ли Бог да създаде такъв камък, който Той самият не би могъл да премести?” И философът бързо отговорил: “Този камък е човекът.” Църквата винаги е учила, че спасението на човека от злото, а с него и от цялата враждебна природа, е невъзможно без активното участие на самите хора. Ние сме образ и подобие на звяра, но същността ни е образ и подобие на Създателя. Затова свободата, нашето неотменимо свойство, е призована да служи за преобразяването на звяра, за осъществяването на способностите, които са заложени в нас. Но възможно ли е това, ако човек изхожда единствено от себе си?
Ето, вече няколко века светът се самозалъгва с такива илюзии. Старае се да не забелязва този “Витлеем”, да не вижда кроткото сияние на евангелската Звезда. Упоени от науката, горди с властта си над стихиите, хората прекалено дълго са разчитали на това, че познават законите на природата, от които са очаквали мир и щастие. Но това не се случва. Като попада в ръцете на звяра, който е надарен с разсъдък, знанието не само не спасява цивилизацията, а и става нейното мементо мори, нейния дамоклев меч. И виновно тук е не самото знание, нито разумът, даден на човека от Бога, а мрачността на духа, който се е оказал безсилен пред стихията на звяра.
Ние, хората, разчитаме на идеалите на светското, на хуманизма, с който толкова се е гордеело миналото столетие. Тогава хората сметнаха, че не се нуждаят повече от светлината на витлеемската Звезда, защото са намерили свои нравствени скрижали. Но скрижалите се оказаха крехки като стъкло, още първите удари на световната война ги разбиха на парчета.
Хуманизмът беше безжалостно потъпкан от ботушите на диктаторите, на политическите маниаци, на разбунените тълпи. Всъщност звярът само се беше притаил и след като набра сили, отново се понесе по цялата планета, разрушавайки всичко по пътя си. И проблемът тук не е в хуманизма сам по себе си, а в забравата на висшите божествени източници на Доброто. Ние, хората, смятахме, че техниката, удобствата в бита, които осигуряват оптимални условия за труд и почивка, ще решат всичките ни проблеми. Но примерът на високоразвитите страни красноречиво показва какви нравствени, културни и екологични рискове носи техническата цивилизация, докъде водят пресищането, “етическият материализъм”, неуморното “консуматорство”. Разбира се, добре е човек да бъде сит, облечен, да има нормално жилище и да ползва техническите постижения в бита. Но ако той превърне това в единствения си идеал, ще обезсмисли живота си и ще стигне до безизходицата на бездуховността.
Векове наред сме мечтаели за такова преобразуване на обществото, което би донесло благоденствие, процъфтяване, царство на Свободата, Равенството и Братството. Но още опитът за терор в дните на Френската революция е като предупреждение, предобраз на това, което става днес. Ако свещен на земята е не човекът, неговият живот, правата и достойнството му, а общественият ред, то в името на този ред могат да бъдат унищожени хиляди, след това и милиони хора като нищожна утайка или плесен. Трябва да признаем, че идеята да се подобри социалният ред не е безпочвена и безсмислена. Но ако тя се превърне в самоцел, ако претендира да изпълнява ролята на религия и пренебрегва личността, ще доведе до противоположни резултати. Искам да напомня, че рецептите за “всеобщо щастие” са известни още от далечните векове. Не се ли е зародил култът към личността още през античността, не проповядваха ли епикурейците още тогава хедонизъм, култ към наслаждението (макар че самият Епикур не е бил
виновен за това)? Не е ли създал Платон системата на полицейската държава, от която заради “благото на гражданите” са прогонвали поетите и хората, които мислят различно? От миналото идва и зловещата идея за насилствено натрапената религия. Няма нищо изненадващо, че е възникнала подобна идея. Ако хората са превърнали идеалите за Свобода, Равенство и Братство в терор и нов вид робство, защо да не постъпят по същия начин и с религията? Но нали религията - ще ми отговорите - за разлика от култа към науката, за разлика от хедонизма, светската етика и политическата утопия е ориентирана към духа, към висшето начало. Безспорно е така. Но когато тя става инструмент в ръцете на властващите, когато хората я изповядват, подтиквани от външен натиск, вярата губи истинската си природа, превръща се в робиня на политическите страсти и
ното библейско повествование, подсказало сюжета на великия иконописец. Бог в образа на трима странници се явява на земята, за да изпита за последен път нечестивите и грешни градове. И Авраам, “бащата на вярващите”, се моли градовете да бъдат пощадени, колкото и малко да са праведниците в тях. За съжаление, те са останали толкова малко, че Бог предпочита да ги изведе от обречените Содом и Гомора.
“интересите” на тази или онази обществена група. В много отношения съвременната духовна криза носи в себе си далечните последствия именно на тази подмяна, на тази метаморфоза на религията, помрачена от фанатизма, насилието, от сливането й с определен държавен ред (който неизбежно е несъвършен). "Карабах" (повтарям, че използвам названието в неговия широк, историкосимволичен смисъл) не се е появил на празно място. Днес започваме да разбираме, че светът, макар да е придобил много неща, е загубил много повече. Настъпва време за избор и решение. За него напомнят Христовата Звезда, денят на Рождество, когато витлеемските пастири чуват песента: “Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.” Когато се ражда Човешкият Син, Божият Син, в историята влиза нова сила, силата на любовта и на духовното преобразяване. На всички, които следват тази Звезда, тя дава не само ориентир в мрачния свят. Тя влива в тях тайнствената енергия на Духа, Който помага да се разкрие Божият образ и подобие. Христос отива при хората не с ореола на земната мъдрост, не издигнат
върху мишците на легионите, не с харта за социални доктрини. Евангелското Слово се обръща към сърцето и разума на човека не за да промени неговата “идеология”, а за да го направи ново творение. Междувременно светът остава на кръстопът и вече е стигнал до последната, съдбоносна точка. Тя може да ознаменува залеза на цивилизацията. Някога фарисеите, възгордени с наследството си от вековете, казват: “Ние сме синове на Авраам.” Йоан Кръстител обаче им възрази, че ако те не се покаят, Бог може и от камък да създаде нови деца на Авраам. По същия начин и днес трябва да знаем, че ако не намерим правилния път, нашият век може да се окаже последен в историята. Няма ли право Творецът да започне всичко отначало от малките островчета, които ще останат след ядрената катастрофа? Или въобще от друга планета, от друго човечество?... Не ни се иска да вярваме в това. Когато гледам иконата “Троица” на Рубльов, неволно си спомням за древ-
Но у нас, християните, живее надеждата, че общият ни дом, нашата Земя, заедно с всичко прекрасно, което е създадено от човека, ще избегне участта на Содом. Мислим си за жертвеността и героизма на подвижниците, за молитвата и борбата, за служението на ближния и милосърдието, които осветяват нощта на нашия век. Спомняме си за верността на Христос, даже за смъртта на хора като руските новомъченици и Мартин Лутер Кинг, за героите от Съпротивата, за тези, които са опазили чистотата на духа в царството на безумието и злобата, за светостта на руския старец Силуан, който е живял в Атон, за майка Тереза и нейните сподвижници в Индия, за възвишените и благородни мисли на Бердяев и Тейяр де Шарден, за жертвеността на Махатма Ганди, Дитрих Бонхьофер и епископ Елдер Камара. За лекарите и учителите, за писателите и философите, творците и обществените деятели, за безброй други наши съвременници, които са отправили предизвикателство към царството на бездуховността, алчността, потребителството, злото и насилието. Вярваме, че тази непреодолима сила на Доброто се корени не в природата на човека същество, раздвоено и противоречиво, а произтича от онзи Източник, който е създал, поддържа и оживява вселената. Той ни чака. Той ни е открил Себе Си. Сега е наш ред да Му дадем отговор.
- Отче, вече много години Вие сте свещеник и същевременно продължавате лекарската си практика. Имате ли много пациенти? - Много са, но аз не ги лекувам, а само давам препоръки и медико-социални консултации. Някои пращам при лекар специалист, други в болница, трети в свети места... - До каква степен са разпространени днес психическите болести при децата? - Ако включим и граничните състояния, боледуват мнозина. Процентът на хората
със сериозно заболяване, например шизофрения, не се променя, а броят на неврозите расте с всяка изминала година. През пубертета при 90 % от децата се наблюдават психически нарушения в по-лека или по-тежка форма. - С какво е свързано това? - Първо, с наследствеността, със здравословното състояние на родителите, а генофондът при нас се е влошил. На второ място, с възпитанието на децата. И на трето, средата задълбочава проблемите: гледат ненужни филми, анимации с насилие, ходят по дискотеки. - Кои болести са най-чести и най-сложни? - Не може да се каже. Всички са сложни. Един има страхове, друг тикове, трети сривове в поведението. Колата се чупи, независимо дали гумите са спукани или моторът не е наред. Важното е, че не върви. Така е и с болестта. В пубертета заболяването се задълбочава, а човекът вече е съзрял дотолкова, че създава поколение, болно като него или дори по-зле. - Страшна картина. Според статистиката излиза, че в повечето случаи децата боледуват, а родителите нищо не подозират, защото, както казахте, болестите протичат в скрита форма. И все пак по какъв начин можем да разпознаем признаците на болестта? На какво трябва да
обръщаме внимание? Страхове, хиперактивност, неспособност за съсредоточаване, повишена раздразнителност, капризност, детски садизъм, странно поведение (например страстна любов само към една играчка или непрекъснато рисуване на едно и също нещо) - всичко това е сигнал да бъдем много внимателни. Ето един случай. Момче отначало измъчва котето и кучето си, след това решава да отмъсти на приятелите, които са го обидили. Взима пръчка, забива в нея пирони и се опитва да им избоде очите. Как да постъпим? Да решим, че това е детски каприз и да го забравим? Или все пак да се притесним и да потърсим отговор как по-нататък да избягваме подобни инциденти? Дори на обикновеното непослу-
шание, ако стане постоянно, трябва да се обръща внимание. Може би общувате неправилно с детето или то има повишено вътрешночерепно налягане поради, да кажем, трудно раждане. Ако нещо ви пречи във възпитанието му и в общуването с него, първо се обърнете към психолог, а след това, ако той ви препоръча, към психиатър или детски невропатолог. Той ще ви изпише лекарства, ще ви посъветва как да прилагате най-благоприятния режим за детето. - Как да се предотвратят детските психични заболявания? - Има само един начин - правилно възпитание в семейството. - В пубертета детето става капризно, агресивно, не слуша, създава конфликти, почти е невъзможно да се общува с него, а всички казват на родителите, че няма страшно, това ще мине, да не обръщат внимание, и ние бяхме същите... Може ли да се доверяваме на подобни съвети? - Не, ние не бяхме такива. С всяко поколение психическото състояние на хората и, разбира се, на младежите се влошава. Йоан Златоуст казва, че тази възраст е най-сложната: никой не може да каже какво ще стане от детето, след като премине през пубертета - добър или лош човек. Само Бог знае. Нека родителите не забравят, че не трябва да дразнят децата си в тази възраст, но и не бива да им позволяват твърде много. Има едно златно правило: да се възпитава строго, но с любов. Смазващ контрол е недопустим, детето е свободна личност, обичана от Бога.Трябва да съумеем да се смирим, с любов да преодоляваме всички трудности в общуването. Но ако поведението на нашия син или дъщеря преминава всякакви граници, трябва да има наказание, при това много строго. - По този въпрос мненията на психолози и психиатри се разминават. Някои смятат, че детето изобщо не бива да се наказва.
- Трябва, дори задължително, за да не се затвърдят лошите склонности. Ако поведението му е лошо, ако отговаря дръзко на майка си и баща си, ако не се съобразява с тях, трябва да му се обясни, че постъпва зле, и ако продължава, да бъде наказано. След строгото наказание го оставете да поплаче, не разговаряйте с него. Като измине малко време, колкото прецените, в зависимост от ситуацията, му обяснете, че постъпвате по този начин, защото го обичате. Но в никакъв случай не му казвайте: „Ох, прости ми, че стана така.” Ако и след такива мерки то не се промени, идете на лекар психиатър. Понякога децата вече не могат да се владеят, защото са болни. - Какво трябва да се избягва при възпитанието на детето? - Крайностите. Детето не принадлежи на родителите, а на Бога. То е отделна неповторима личност. Трябва да се отнасяме към него и да го възпитаваме в дух на свобода и любов. Дарът на свободата според светите отци дори е по-висш от дара на любовта. Като възпитаваме детето, трябва винаги да помним, че пред нас стои Божи образ и подобие. Нека не забравяме това и когато го наказваме, и когато го поощряваме. Без да го унижаваме, оскърбяваме, провокираме, а с любов, търпение, кротост, смирение, нежност да го възпитаваме. - Излиза, че прекомерната грижа е вредна за децата? - Разбира се, всичко прекалено е вредно. Трябва да има граница. Но как да разберем кога да наказваме, а кога е подобре да замълчим? Скъпи братя и сестри! Единствената граница това е вашата любов към вашето дете. Ако го обичате истински, така и ще го възпитате. С любещото си сърце ще почувствате кога е по-добре да бъдете строг, а кога може да простите. Мнозина цитират книги, публикации едни казали това, други онова. Така не може да се възпитава едно дете. То трябва да се възпитава със сърце и ако не го обичате истински, колкото и книги да прочетете, колкото и лекции да изслушате, няма да се справите. Родителите се нуждаят от особено голямо търпение, когато деца им са в пубертета. Не ги дразнете. Ако постоянно ги подлагате на натиск, скъпи братя и сестри, знайте, че 90% от ранните бракове като правило са резултат на потискане от страната на родителите и най-често на майката. Децата, които са потискани в тази възраст, се оказват непълноценни, после те не чувстват Бога, израснали са като пребити животни. Не им викайте: ”Забранявам ти да дружиш с това момиче!”, а меко кажете: ”Не ми харесва това, не искам да го правиш, а ако го правиш тайно, ще ми бъде неприятно, ще ме заболи. Ще се моля за теб ”
Молете се на Бога за своите деца, посещавайте заедно светите места. Постарайте се да станете приятели на децата си. Нормално възпитание може да има само във вярващо семейство или в семейство, което се стреми към вярата. Защото нито психолозите, нито лекарите, нито педагозите, накичени с престижни награди, могат да възпитат у детето дух на доброта, на любов, на целомъдрие, смирение, жалост. Висшите качества се възпитават само от Църквата. - Отче, познавам няколко семейства, където на децата е дадена пълна свобода. Те нямат задължения вкъщи - не са научени на домашна работа. На момичетата, още като ученички им е позволено да остават навън до късно, сами да пазаруват скъпи неща... - Бихте ли се съгласили вашият син да се ожени за такова момиче? Аз не. На кого му трябват момичета, които умеят само да ядат, да пият и да се разхождат? Ами задълженията в семейството? - Ами те ходят на училище, имат висок успех... - Обучението още не е всичко. Във възпитанието да позволяваш всичко е грях, защото качества като жалост, доброта, милосърдие не узряват сами по себе си. Забележете какви обидни прякори си дават децата в училище, в какви жестоки побоища участват, колко агресивни са понякога Детето трябва да бъде научено на възвишени мисли и чувства. Какво ще излезе от момче или момиче, на което всичко е позволено? То израства свободолюбиво, но без Бога в душата си. Лошите склонности трябва да се пресичат още в началото. Детето трябва да знае какво е забрана - че има неща, които могат да му бъдат отказани. По-добре всеки път да пита: ”Татко, мога ли да направя това и това? ” - Как да възпитаваме дете в семейство, където липсва единият родител? - В такова семейство детето се развива непълноценно. Жената няма как сама да възпитава детето, особено ако е момче. Тя няма да може да възпита мъж, защото самата тя е жена. Пък и как е възможно момиче да се възпита без баща? Как ще го научиш каква трябва да бъде ролята на жената в семейството, колко близки трябва да са взаимоотношенията вкъщи? Скъпи жени, пазете семейството, съхранете своя съпруг бащата на децата ви. Най-често хората се разделят от глупост, заради дреболии, които могат да бъдат преодолени. Помирете се заради вашите деца и Бог ще ви възнагради. Ако пък мъжът си е тръгнал, има друго семейство и не иска нито да ви вижда, нито да ви чува, трябва да си намерите съпруг. Ако това е невъзможно, нека детето общува по-често с дядо си. Направете всичко възможно да има мъжко влияние
вкъщи - това го е казал Господ, не сме го измислили ние, психолозите и психиатрите. - Ако децата са здрави, нормални, какво да направим, за да растат и по-нататък максимално устойчиви психически? - Първото и най-главното е да има мир в семейството. А мирът се постига само по един начин - някой в семейството трябва да бъде смирен. Второ, покажете на детето, че вярвате в Бога. Ходете с него в Божия храм, четете заедно хубави книги. Трето, живейте открито, не подтиквайте децата си да лъжат, да си измислят, да се подмазват. В семейстото е важно да няма лукавство, да няма прикритост. - Броят на децата в семейството оказва ли влияние върху тяхното психическо състояние? - Разбира се, ако са едно-две, по правило израстват като потребители. Необходимият минимум е три. Ако децата в семейството са повече, ще пораснат като добри хора. Всичко е общо, всичко е наше, ние сме близки. Всички работят, учат се да се грижат за другите. А и колкото повече деца има, толкова повече са възможностите някой да се погрижи за родителите на старини. Ако детето е едно, шансовете да прекарат старините си в любов и грижа са много малки. И още един важен момент. Бог дава материални средства за децата. Още не е имало семейство, което да гладува, стига мъжът да не е пияница и жената да не е безпътна. Господ няма да остави децата. Затова не се притеснявайте раждайте! Една позната веднъж ми се обади и ми каза, че е бременна с трето дете, а мъжът й и майка й настояват да направи аборт, защото, виждате ли, нямало пари. Отговорих й: ”Ти раждай, а детето ще ни го дадеш на нас, ние ще го изхраним.” Слава Богу, роди момиченце, нарекоха го Машенка. Мъжът й работеше като шофьор. След като началникът му разбрал, че му се е родило трето дете, го направил свой личен шофьор, дигнал заплатата му и сега имат собствена кола, собствена вила. Излиза, че Машенка, която искаха да погубят, сега ги храни и пои. - Благодаря Ви.
неизличим белег върху бъдещето им”3. Ето защо днес се заговори за “деинституционализация на услугите за деца”. Целта е децата да се отглеждат не в домовете, които постепенно да се закрият, а в т.нар. приемни семейства. Но въпреки доброто желание на политическите сили да решат проблема, мерките, които се вземат, няма да доведат до съществени промени. Това, от което има нужда обществото ни, не е просто нови програми, а - коренна промяна в мисленето и ценностната система. Като християнин и богослов бих искал да потърся гледната точка на Писанието към този
се по-често се сблъскваме с един сериозен проблем на нашето общество - децата в сиропиталищата. Според статистиката само през 2006 г. в българските социални домове са постъпили 3000 деца. В последните години през подобни институции са преминали около 10 000 деца.1 С тези числа страната ни се нарежда на челните места в Европа по брой на изоставените деца. Въпреки желанието на Европейския съюз настанените деца в българските сиропиталища да намалеят драстично, на практика това не се случва. Животът показва все по-недвусмислено, че сиропиталището като институция не решава про-
блемите на изоставените деца, то дори ги задълбочава. Домовете осигуряват физическо оцеляване на децата, но не могат да ги изградят като здрави и цялостни личности. Най-плашещ е фактът, че повечето обитатели на сиропиталищата всъщност не са сираци (а само 15% от тях). Те просто са оставени от родителите си по една или друга причина. Могат ли обаче децата да получат необходимите грижи от “майката” държава. Какви са последиците за тях? Октавиан Бивол, представител на УНИЦЕФ в България, неотдавна каза, че „престоят на децата там се отразява пагубно и оставя
проблем. Смятам, че няма друга сила, която може да промени нашето общество освен Божията истина за човека, разкрита в Библията. Ако за съвременните разбирания човекът нерядко е само биологична единица, според Библията той е същество, създадено “по Божи образ и подобие”. Според Христос всеки човек има неповторима стойност. Бог цени толкова всяка личност, че оставя “деветдесет и деветте” и отива след “едната, изгубената”. В учението на Божия Син децата заемат много важно място. “Оставете дечицата да дойдат при Мен и не ги възпирайте; защото на такива е Божието
царство” (Лука 18:16) Спора между учениците кой е по-значим помежду тях, Иисус Христос разрешава така: ‘Тогава взе едно детенце и го постави посред тях; и като го прегърна им каза: “Който приеме едно от тези дечица в Мое име, и Мен приема; и който приеме Мен, приема не Мен, но Този Който Ме е пратил.” (Марк 9:36-37). Христос изпитва силна любов към децата. Той дава за пример способността им безусловно да се уповават на родителите си защото иска и Неговите последователи да се уповават така на Бога. Иисус разбира децата - нали в крайна сметка самият Той е Син на Своя небесен Отец. На децата се отделя внимание в цялото Свещено Писание. При раждането на Каин - първия роден човек - Ева, неговата майка, възкликва: “С помощта на Господ придобих човек” (Бит. 4:1). В думите й личи ясното разбиране, че де-
Ревека, жената на Исаак, е толкова отчаяна заради безплодието си, че иска дори да умре. В цялото Писание децата винаги се възприемат като благословение от Бога, и то сред най-големите. В Стария Завет се говори много за възпитанието им и грижите за тях. Разкрива се конкретно отношението на Бога към сирачетата и вдовиците. В Псалмите за Него се казва: “Баща на сирачетата и защитник на вдовиците е Бог в Своето свято обиталище” (68:5). Затова старозаветните пророци Исая и Йеремия осъждат толкова остро израилското общество за безотговорността му спрямо сираците. И тази безотговорност е представена като резултат от отдалечаването на хората от Бога. По онова време силните на деня са заети да прибавят нива към нива и къща към къща, ето защо са слепи и безчувствени към сираците. За съжа-
тето й е дар от Бога. Може би това е било първото хубаво събитие в живота на хората след грехопадението. Д. Киров с основание пише: “Така посредством децата небето осенява земята, за да смекчи грубите души и коравите сърца на възрастните”4 Старозаветният герой Енох, който е грабнат жив в небето, променя живота си и започва да “ходи по Бога” непосредствено след раждането на първото му дете (виж Бит. 5:21-24). Появата на неговия син го прави отговорна личност, променят се и взаимоотношенията му с Бога. Спомняме си мъката на Авраам и Сара задето нямат дете.
ление, такава е ситуацията и в България днес. Пастирите на народа, политици и духовници, са изключително заети с имоти и власт. Нуждите на хората са останали на най-заден план, а последното нещо, което чуваме, е викът на сираците и вдовиците. Но подобно отношение води всеки народ към проклятие. Останали без мъдро ръководство, съвременниците ни затъват все повече в невежество и апатия. Но ако искаме да се издигнем като народ и да се приближим към
мечтаното благоденствие, трябва да започнем с разрешаването на проблема със сиропиталищата. Да дадем бъдеще на сираците чрез една мъдра и правилна политика, съобразена с Божието Слово.Трябва да възпитаваме своите синове и дъщери от ранна възраст на християнски ценности и страх от Бога, за да ги подготвим да бъдат отговорни родители. Защо стойността на децата се обезценява все повече днес? Съвременният човек е подвластен на хедонизма и е готов да отстрани всичко, което му
пречи да живее спокойно в страстите си. Много млади хора не искат деца, защото отглеждането им е свързано с труд и отговорности. Ако пък се случи да придобият дете, лесно се решават да се отърват от него, като го пратят в сиропиталище. Детето обаче може да расте щастливо и да стане пълноценна личност само в семейството. Явно основната причина за препълнените социални домове е липсата на правилно разбиране за ролята и благословението на семейството. Не само родителите са важни за децата, но и децата са важни за родителите. Бог е създал човека да живее в семейство, да ражда деца и да се грижи за тях . Необясним е фактът, че още с появата на малкото същество родителят започва да го обича. Но още по-чудно е, че тази любов е безусловна. Аз самият не мога да обясня защо обичам децата си и тази любов не зависи от нищо. Такъв е промислът на Бога за децата – те са безценен дар, който осенява земята и прави човека съпричастен на Божията любов. Доказано е, че за отглеждането и възпитанието на дете www.home.bg, от 31.10. 2006. Пак там 3 Ованес, А. - Дума, 18.10.2006. 4 Киров, Д., Богословие на обществения живот. с. 52 1 2
имат важна роля и двамата родители и ако единият от тях отсъства, в живота на детето настъпват сериозни изкривявания. А за децата в домовете, лишени и от двамата си родители се грижат социални работници, често ниско платени, затова любовта, която трябва да дават, се изражда във враждебност, нетърпение, досада, а понякога стига до насилие и жестокост. Бог е създал семейството като съюз между мъжа и жената, където трябва да се отглеждат децата. Без семейното огнище децата са нещастни. Те имат нужда някой да ги обича безусловно, имат нужда да споделят с някой, който да ги разбира и подкрепя. Родителят знае кое е найдоброто за детето, за изграждането му като силна и ползотворна личност. Мъдрите бащи и майки дават „корени и крила” на децата си. Те са техният умел и посветен водач в подготовката им за живота и в пътя им към Божието царство. В семейството детето трябва да види пример за добрите взаимоотношения между мъжа и жената, за ролята и отговорността на всеки от тях. Децата от сиропиталищата нямат такъв при-
мер и изпитват трудности, когато трябва да създадат свои семейства. Ето защо институцията на домовете за деца без родителска грижа не може по никакъв начин да замени божествената институция - семейството. Мисля, че някой все пак трябва да каже на онези, които безотговорно създават деца и после ги захвърлят в сиропиталището: Не се заблуждавайте, вършите грях и мерзост пред Бога! Децата са найголемият дар и благословение от Бога, най-святото на тази земя. Ако ги обричате на нещастен живот, никога самите вие няма да намерите щастие - нито в този, нито в бъдещия живот. Искам да се обърна и към християните, които би трябвало да са сред най-загрижените. Ние сме особено чувствителни по въпроса за изоставените деца. Често правим кампании и събираме материални помощи за тях, но въпросът е дали те се нуждаят най-много точно от това. Сега, след като се прие законът за приемните родители, пред нас стои предизвикателството наистина да променим живота на някое захвърлено дете, като го вземем в нашето семейство. Същността на спасението, което ни дарява Христос, е именно такава. Бог ни осиновява, приема ни в Своето семейство и това е единствения път да получим мир, бъдеще и надежда.
Какво представлява едно бебе, преди да се роди – просто кълбо от тъкани или човек от самия момент на зачеването? Сърцето на зародиша започва да бие на 25-ия ден след оплождането на яйцеклетката. През седмата седмица ясно се виждат главата и отделните части на организма. През осмата зародишът вече има пръсти на краката си. Едно е ясно: от оплодената човешка яйцеклетка не може да излезе нищо друго освен човек. И не става дума просто за тъкан, а за човек от момен-
та на зачеването. Днес темата за аборта все по-често е в центъра на общественото внимание. Водят се множество дискусии. Но ме поразява тяхната едностранчивост. Ето защо аз реших да изкажа своето мнение по въпроса. Не съм лекар и затова не мога да говоря от медицинска гледна точка. Не съм и жена и нямам личен опит в това отношение. Нито съм политик. Аз съм просто човек! И като човек се възползвам от правото си да говоря на тази тема – нали при аборта страда човек,
същият като вас и мен. Прекалено често абортът се причислява към спорните медицински въпроси или проблемите, които засягат само жените, и се забравя, че на първо място това е въпрос на човешкото битие. Кой страда най-много при аборта? Когато едно дело се разглежда в съда, жертвите в никакъв случай не трябва да се пренебрегват. Законодателната помощ е нужна преди всичко на тях, дори ако е проявена несправедливост и към някой друг. За ощете-
ни при аборта най-често се смятат лекарите, ако го извършват в нарушение на закона и са застрашени да им се потърси съдебна отговорност, или бременните жени, които после може би цял живот да страдат от угризения. Но подобно мислене според мен е голяма заблуда. Жертва на аборта всъщност е не бъдещата майка, а самото дете, заченатият човек! За съжаление обаче, когато се подготвя законодателство-то за абортите, никой не се съобразява с него. И на практика твърдим, че при екзекуцията потърпевш е палачът, а не жертвата. Няма логика да смятаме, че лекарите, жените и политиците нямат вина за абортите. От гледна точка на неродените деца, които искат да живеят, тъкмо те са отговорни на първо място, а далеч не са жертви. “Моят корем принадлежи на мен!” Така смятат бъдещите майки за растящото в утробата им дете. Убедени са, че имат пълното право да се разпореждат с него, с живота и смъртта му. Но това няма нищо общо с истината. На майката преди всичко е възложена отговорността за поверения й живот и грижата за него, при това в същата степен, в която децата след това са задължени да бъдат благодарни на родителите си и да се отнасят с уважение към тях. Какво биха казали хората за майка, която спре да храни своето тригодишно дете и то умре от глад? Няма ли да са убедени, че тя е виновна от морална гледна точка и по отношение на закона? Нима тя не е задължена да пази живота на детето си и да носи отговорност за него? Нима има право да се разпорежда както намери за добре с живота му и смъртта му? Нещо повече - не трябва ли тя да се грижи повече за благото на детето си, отколкото за своето благо? Не трябва ли заради детето да се научи да се примирява с неудобствата и лишенията?
Подобно отношение и грижа за детето не зависят от неговата възраст. Ако починалото от глад дете не беше тригодишно, а само на три месеца, нищо не би се променило. Същото се отнася и за бебето, което е на три дни. И за детето, което още не е родено. В бившата Германска демократична република получиха дългосрочна присъда мъж и жена, умъртвили няколко свои деца веднага след раждането им. Нямаше човек, който да изрази съчувствие към тези родители, всички ги осъдиха строго. Ами ако жената беше направила аборт? Къде е разликата тогава? Оправдано ли е убийството на дете, което още е в утробата на майката? Нима детето става човек едва след раждането си и само тогава убийството му е осъдително? По свое лично желание човек може да пусне дълги нокти или дълга коса. Може да трови с никотин дробовете си и да разрушава мозъка си с алкохол – с това вреди единствено на собственото си здраве. Но този, който убива растящото в утробата дете, посяга на човешки живот – и това е престъпление. Този, който се застъпва за аборта, разбира чудесно какво значи умъртвяване на нежелано бебе. Достатъчно е само да преместим произволно установената възрастова граница на зародиша и ще трябва вече да говорим за убийство на бебе – според закона лекарят няма право да прекъсва бременността след дванадесетата седмица.
За мнозина наши съвременници например са неудобни техните стари и слаби роднини. В тежест са им, грижата за тях само усложнява живота. Каква разлика между правото да убиеш тях и да умъртвиш едно дете в утробата, могат да определят тези, които се застъпват за аборта. “Онова, което сам съм, имам право и да разруша” Можем да се разпореждаме само с предмети, които сме създали. Един велик художник би могъл да използва картините си, за да увива с тях сандвичи. Кой ще му потърси отговорност? Нали сам е нарисувал тези картини, затова може да прави с тях каквото поиска. Този, който конструира роботи, има право да ги изпробва, да ги разглобява и в крайна сметка да ги изхвърли на боклука. Но бъдещата майка няма такова право. Бебето само й е дадено, тя не го е създала. Обикновено, когато една жена твърди, че сама е създала детето си, аз питам: “Как така си конструирала системата за снабдяване с кислород? Как се е зародила в главата ти идеята за пъпната връв, за развитието на дробовете и дишането? Откъде знаеш как се правят очи, уши, мозък? Нито един учен не е в състояние да създаде дори един човешки пръст, излиза, че ти си способна на много повече, при това си изобретила детето си така, че да може да расте. Кажи ми, как успя?”
Децата не се “правят” като картините и роботите. Родителите не са творци на новия живот. Само Този, който дава живот, има право да го вземе. Човекът, тъй като сам е създаден, не може да направи или конструира друг човек. Този, който е способен да направи човек, би могъл да отговори на всичките въпроси от човешкото битие. Той ще може да постъпва със своите “човечета” според собствената си воля. Децата не идват, донесени от щъркела Не рядко казват в ползата на майката, че раждането на детето е нежелателно и то ще я постави незаслужено в бедствено положение. Всъщност за подобно нещо може да се говори единствено при изнасилване. Във всички други случаи майката по никакъв начин не може да твърди, че детето е заченато без нейно участие! Човекът е надарен с разум и способност да обмисля всички последствия от действията си. Цветовете на ябълката се опрашват без съдействието на самото дърво, затова то би могло да роптае за тежестта на плодовете. Но при жената нещата не стоят така. Ако в нейния организъм се заражда живот, тя носи отговорност за него. Фактът, че е участвала в зачатието на бебето, не й дава правото да го убива. Напротив, увеличава отговорността й за запазването на новия живот. От библейска гледна точка Дотук разглеждах темата от човешка гледна точка и мислите ми нямаха пряко отношение към християнската вяра. Но ако в моите доводи по принцип се долавя християнско и консервативно звучене, според мен причината е, че много от консервативните мащаби са ориентирани именно към действителността. Библията е за живота и от само себе си се разбира, че защитава и живота в утробата на майката. Бог избира Яков за праотец на Своя народ Израел, когато той все още е в утробата на майка си (Бит. 25:23). Близнаците са заченати от няколко седмици, но вече се борят в утробата на Ревека (Бит. 25:22).
В Пс. 139:15-16 Давид говори за себе си, когато още се развива като зародиш. От самото зачатие Бог го е наблюдавал. Всички дни на неговия живот са имали значение за Бога. Бог сам е устроил вътрешностите му. На Йеремия Бог казва, че му е “дал образ в утробата” на майка му. Там го е осветил и го е поставил за пророк за народите (Йер.1:5-6). Бог е творец на всеки живот и единствено Той има право да го отнеме. Бог е начало на човешкия живот – поверява на родителите живота на детето. Тъй като в още неродения живот Бог вижда човека, който по-късно ще се появи на света, унищожението на сътворения от Него живот дори като зародиш в Божиите очи е убийство. За всеки християнин най-убедително доказателство за това трябва да е раждането на Иисус Христос. Мария е бременна като всяка жена. Детето расте в утробата й, но на нея никога не й идва наум да се разпорежда с живота Му по своя воля. В Иисус Христос Бог става Човек. Той минава през всички стадии на човешкото битие. Та нали не се е родил вече възрастен! Бил е млад човек, юноша, дете, а също и зародиш. Именно поради факта, че човешкият живот е немислим без тези девет месеца в утробата на майката, Иисус минава и този стадий. Странен довод Бих искал да поговорим и за едно мнение, което понякога може да се чуе в християнските кръгове. Става въпрос за осъждането на абортите. Определянето им като “убийство” се избягва въз основа на факта, че убийци всъщност няма, тъй като майката не убива със собствените си ръце, а лекарят предприема “хирургическа намеса” по изричното желание на майката. Нима хората в концентрационните лагери не бяха убивани? И кой беше истинският им убиец? “Отговорните политици не са убивали, а палачите в газовите камери само са изпълнявали нарежданията на своите началници…” Този, който оправдава така абортите, по същия начин оправдава и престъпленията срещу човечеството. Определението “убийство” според повечето хора е оправдано само тогава,
когато умъртвяването е съзнателно и планомерно. Това различава предумишленото убийство от другото, извършено без замисъл и осъзнаване. Към коя от тези категории трябва да причислим аборта? Абортът всъщност е най-осъзнатото, предварително разработено и прецизно изпълнено убийство, което човек може да си представи: операционна зала, специална техника, разписание на операциите. Надали има по-съзнателно и по-планомерно унищожаване на човешки живот! Заключение Преди всичко като човек, а след това и като християнин осъждам изкуственото прекъсване на бременността като преднамерено убийство на невинен, беззащитен човек преди появата му на този свят. Всеки християнин е длъжен да изказва ясно отношението си към аборта. С това не само ще застанем зад живота на едно още неродено дете, което няма защитници, но и ще предпазим майката от голям грях, който тя поема върху себе си. А и ще послужим на човечеството.
“Защо, Боже? Защо точно аз?” извиках, когато осъзнах напълно какво каза докторът. Силите внезапно ме оставиха - като вода, която изтича от пусната чешма. “Вашата дъщеря е сляпа и умствено непълноценна” ми беше съобщил докторът преди час със студен и делови тон. И ето, стоя в кухнята и гледам малкото създание, което спи в ръцете ми. Това дете трябваше да осъществи всичките ми майчински желания и надежди, а сега всичко беше разрушено. Целият ми толкова благополучен свят изведнъж се разклати и беше на косъм да рухне. Но след време се опитах да си събера мислите и да анализирам случилото се: “Само недей да плачеш, Клара! Бебето не бива да усеща твоите притеснения - това може да му навреди. Заради него трябва да си силна. Ти си зряла. Освен това си християнка. Значи няма защо да плачеш!” “Но аз не мога така! - възрази моето сърце. И аз съм само един страдащ човек!” В края на краищата победиха чувствата ми и за първи път, след като родих дъщеря си, се разплаках. “Боже, това е несправедливо!” “Боже, това е измама!- плачех аз. Дълбоко в душата си дори се заканвах на Бога. - “Ти ми обеща детенце, а какво ми даде?! Как можа?! Как можа да ми дадеш ненормално дете?”
Разочарование и злоба изпълниха сърцето ми. Леко залитнах и се облегнах на хладилника. Струваше ми се, че губя съзнание. “Това е несправедливо! Това е просто несправедливо!” повтарях си наум, обляна в сълзи, които падаха по ръчичките на моята малка Елисавета. Преди работех като детска медицинска сестра и помагах на много млади майки да встъпят в новата си роля, като ги учех как да се грижат за бебетата си. Знаех добре как трябва да се къпе и да се храни едно бебе. Ясно си представях моите майчински задължения при възпитанието на собственото ми дете. С каква радост се готвех за това! Какви възможности се отваряха пред мен! А сега се сблъсквах с въпроса как се възпитава едно ненормално дете! И разбирах, че не съм подготвена за това. “Подари ми дъщеря!” Пред очите ми преминаха най-важните събития в живота ми през последните две години и изведнъж ги видях в съвсем нова светлина. Преди година и половина гинекологът ни каза на двамата с мъжа ми, че никога няма да имаме деца. И аз извиках към Бога: “Подари ми поне едно дете, за да го възпитам за Теб! Подари ми, Господи, малка дъщеричка!” Ако ще се моля, нека да е за нещо съвсем конкретно, реших тогава.
Бог отговори на моята молба. Неговото присъствие и обещание станаха също толкова реални, каквито са в старозаветно време за Анна, когато Илий й казва, че Бог ще изпълни нейната молба (I Цар. 1:11-18). И действително след няколко месеца забременях. За докторите това си оставаше невъзможно, а за мен и съпруга ми беше изпълнение на Божието обещание. Следващите месеци бяха изпълнени с радостно очакване на наближаващото събитие, с надежди, мечти, планове. Със съпруга ми избрахме за детето името Елисавета заради прекрасното му значение: “дар на Божията любов”. Когато в онзи ден стоях в кухнята с изпълненото Божие обещание в ръцете си, Той ми напомни, че обещанията Му никога не са действия само от Негова страна. Сега беше настъпил моят ред да удържа на обещанието си. Срам, благодарност, тъга и любов се смесиха в едно кълбо в момента, когато от благоговение в Неговото присъствие бях готова да падна в прахта. Въпросите един след друг пронизваха съзнанието ми по време на онзи тих диалог с Бога. - В какво се състои смисълът на живота, Клара? - Да се науча да Те обичам, Господи, с цялото си сърце, с цялата си душа и с целият си разум. - Нима човек трябва да е физически и душевно съвършен, за да Ме обича, Клара? - Не, Господи. - Може ли сляп, или човек с умствено увреждане да Ме обича? - Да, Господи. - Какво значение имат тогава за вечността физическите недостатъци на твоето дете?
“Ти не си само моя” Все още плачех, но вече не от злоба и тъга, а заради срама и разкаянието. За първи път осъзнах истинската същност на отношенията между родителите и Бога и между родителите и децата. Децата не са играчка и опора за собственото ни Аз. Това дете не е моя собственост. То принадлежи на Бога. На мен само ми е възложено да се грижа за него и да го възпитавам. Във възпитанието на детето Бог и родителите трябва да действат съгласувано, за да може то да достигне висшата цел за неговия живот. Тази задача може да бъде изпълнена само съвместно. Какво чудно облекчение почувствах, когато си дадох ясна сметка за това! Сега с истинска благодарност можех да моля Бога за благословение над това скъпоценно дете: “Господи, Ти изпълни Своето обещание, аз също искам да спазя думата си. Но не знам как да бъда добра майка на моята дъщеря. Имам нужда от Твоята помощ. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да я науча да Те обича, но Те моля да ми дадеш нужната мъдрост и познание, за да й помогна да оползотвори най-добре това, което притежава. Имам нужда от Твоята подкрепа всеки път, когато секва моята човешка сила. Помогни ми да й покажа Твоята велика любов, Господи!” И отново разбрах, че Той ме е чул. Можех да се уповавам на Него и знаех, че ще изпълни обещанието Си по същия
начин, както аз исках да изпълня своето. Страхът и срамът изчезнаха в един миг. Целите и стремежите ми коренно се промениха. Повече не изпитвах вина за толкова открито изразената си злоба, за моята заблуда. Нали Бог ме разбираше. Сега можех да Го славя от цялото си сърце. Вместо злоба почувствах благодарност, радост и надежда. Божията любов ме обгърна и тялото ми получи нова сила. Добрият план Изминаха 23 години и Бог изпълняваше обещанията си година след година. Но всичко, което Той беше планирал за нашия живот, можеше да ни даде само след като аз Му отдам всичко, колкото и слаба и бедна да се чувствах. Със Своето благословение Бог можеше да напълни моята чаша докрай само след като се освободих от гордостта, болката и страстите си. След това Той ме накара да преосмисля ценностите и промени вътрешното ми отношение към тях. Постоянно ми даваше нови идеи как по-добре да разкрия пред дъщеря ми света, в който тя живее, и да я науча на самостоятелност. Бог ме научи да обичам дъщеря си безусловно, а нея научи да уважава себе си. Всеки път, когато секваха нашата мъдрост и човешките ни възможности, Бог ни даваше необходимото - но само след ка-
то разбирахме собствената си несъстоятелност и Го молехме за помощ. Той никога не ни се натрапваше, но неизменно се грижеше за нас. Най-голямото чудо обаче Бог направи лично с мен и именно в онзи ден, когато ми помогна да осъзная кое всъщност е най-важното за мен в светлината на вечността. Между другото, прогнозите на лекарите се оказаха верни само наполовина. Дъщеря ни е сляпа и до днес, въпреки всичките операции, които й бяха направени, но умствено е развита пълноценно. В училище винаги беше сред най-добрите и завърши висшето си образование с отличен успех. Една година учи в Швейцария. Владее на високо ниво седем чуждестранни езика. Сега работи над втората си дисертация по международни отношения и иска да стане дипломат. Но най-важното е, че обича Бога с цялото си сърце, цялата си душа и целия си разум. Божието Слово ни казва, че нашите физически недостатъци в светлината на вечността са преходни (Кор. 5:1-10). Те могат да ни причинят болка и скръб, но няма да са препятствие, ако осъзнато ги предадем в Божиите ръце. Ние разбрахме, че физическият недостатък на нашата дъщеря Елисавета стана мост между Бога и нас и Той й подари богат и пълноценен живот.
1. Да пропуснеш празненството Малко ми е тъжно да пиша за "Хрониките на Нарния", защото израснах в свят, наподобяващ омагьосаната действителност на вълшебната страна, в която ни отвежда "Лъвът, вещицата и дрешникът" първата засега екранизирана част от седемтомната романна поредица на английския писател и богослов К. С. Луис (1898 1963). Като света на причудливите същества, обитаващи Нарния, светът на моите детски, юношески и младежки години бе скован от магията на вечната зима, която парализираше всеки порив за живот, преследваше и задушаваше всяка радост. Управлението на този свят приличаше на управлението на
Джейдис вещица, самообявила се за кралица, която ненавижда свободата и насърчава раболепното унижение, като се опира на една вълча (в буквалния смисъл на думата) полиция, а непокорните превръща в каменни статуи. Защото красивата на пръв поглед Бяла вещица с грозна, черна същност не може да твори живот, способна е само да преследва сътворения вече живот, да го превръща в застинала неподвижност, в маска на смъртта, която “назидава” нарнийците в безропотна послушност. Само лъвът Аслан, законният господар на този свят, може отново да вдъхне жизнено дихание в обитателите на Нарния, превърнати в статуи. Мисля си, че основното, което е било ограбено от моето детство и юношество, е самият празник Рождество празникът, който не се е случвал от сто години в Нарния, защото след него ще трябва да дойде и пролетта снегът да се стопи, мразът да отстъпи, а на вещицата всъщност й се иска времето да е спряло и студът вечно да властва в нейните предели. Луис знае, като всеки обикновен християнин, че Възкресението не е възможно без Рождество, знаеха го и някогашните управници на
България, затова вместо Рождествения празник с Лика на Младенеца от яслата във Витлеем празнувахме поредната безлика, само на думи “нова” година. Вместо Дядо Коледа малчуганите очакваха Дядо Мраз, който оставяше подаръците под елхата не на 24, а на 31 декември. На Бъдни вечер в нашето семейство винаги се събирахме с баба ми и дядо ми по майчина линия на обичайните постни ястия и не мога да отрека, че имаше нещо празнично, но основният смисъл на честването оставаше неясен, неогласен. Споделяхме радостта да бъдем заедно и това не беше малко, но не бе достатъчно сякаш се
събирахме около нещо, което някога е било пълно и цяло, без да знаем какво точно му липсва сега, или около подарък, от който е останала само опаковката. Дали баба и дядо го правеха, защото "така трябва", за да изпълнят определени традиционни предписания и да успокоят съвестта си, или по друга причина, вече не мога да ги попитам. "Пропускането" на Рождествения празник, който носи благодатна за живота на всеки вест, не може да не се отрази върху развитието на човека.
Една от отрицателните последици при мен бе, че фантазията ми потърси убежище от действителността най-вече в художествените светове на автори, които са далече от духа на Рождеството, от Духа на Този, без Когото празникът губи дълбокия си, истински смисъл. Като много други момчета от моето поколение, за които четенето се бе превърнало в нещо като форма на живот, поглъщах книгите доста безразборно, но особено важна беше индианската "нишка", която ме отведе при герои като Токай-Ихто и Червената Лисица от трилогията на Л. Велскопф-Хенрих "Синовете на Великата Мечка", Ункас от "Последният мохикан" на Ф. Купър и, разбира се, при Белия Вожд от едноименния роман на М. Рид. Друг любим герой ми беше капитан Немо на Ж. Верн, който живееше заедно с екипажа на своята подводница "Наутилус" в един недосегаем за враговете му и за всички останали подводен свят.
Общото между героите на тези книги е накърненото чувство за справедливост, което търси възмездие, но по един въображаем, фиктивен начин. Това са онеправдани хора преди всичко от циничните и алчни "бели" (при индианската "нишка"), но също така от цяло едно общество, претендиращо за цивилизованост. Голяма част от някогашните ми рисунки на някой “лош бял“, набучен със стрели като коледна елха, свидетелства, че съм търсил съзнателно или несъзнателно някакво морално възмездие. Жаждата за справедливо отмъщение е отразявала като в криво огледало сблъсъка между суровата идеологическа зима и субективната детска реакция спрямо действителността неправдата, лицемерието и лъжата. Ето защо светлината и топлината, които идваха понякога от книги като "Чичо Томовата колиба" на Х. Бичър Стоу, стигаха до сърцето ми, но не можеха да се задържат задълго там. 2. От инфантилността към зрелостта В "Лъвът, Вещицата и дрешникът"
има една среща, свързана със символиката и смисъла на Рождествения празник, която е важна за съдбата на четиримата главни герои (двамата "Адамови синове" Питър и Едмънд и двете "Евини дъщери" Сюзан и Люси) и на самата Нарния: срещата с Дядо Коледа. Това се случва в ключов момент от развитието на сюжета, когато Питър, Сюзан и Люси са се устремили към лагера на Аслан, близо до Каменната маса, докато бягат от вещицата. Читателите и зрителите вече са разбрали, че победата на силите на доброто срещу гнета на Джейдис няма да бъде възможна без участието на децата, попаднали през един обикновенонеобикновен дрешник в света на Нарния. Но Дядо Коледа на Луис е различен както от социалистическия Дядо Мраз, така и от образа на оня сладникав, безобиден и преуморен от много пътуване старец, обикнат от рекламната индустрия, който изпълнява
прищевките на децата и още повече на производителите. Създателите на филма са схванали добре интуицията на Луис и ни представят един мъжествен Дядо Коледа, вдъхващ уважение с присъствието и поведението си. Той не случайно подчертава, че кара шейна по-отдавна от Вещицата, т.е. “по-древен” е от нея, и в същото време е изпълнен с жизненост и сила, защото “древност” не означава непременно овехтялост и безпомощност. Дядо Коледа дава на трите деца не подаръци, които отговарят на техни капризи, а дарове, от които ще имат жизнена нужда в предстоящата битка със силите на злото. Тези дарове отговарят точно не само на съкровените нужди на всяко от децата, но и на онази роля, която Аслан му е отредил в битката: мечът и щитът, които Питър получава, съответстват на положението му като върховен предводител на нарнийците, останали
верни на Лъва; лъкът, стрелите и рогът, дарени на Сюзан, й служат, когато трябва да призове за помощ или да неутрализира неочакван враг; вълшебното биле за рани позволява на Люси да прояви отзивчивостта на своята природа нещо, което ще спаси от смърт Едмънд и други привърженици на Аслан. Така всеки от основните герои успява да намери и да осъществи своето призвание в служба на другите. Но защо Едмънд, братът на Питър, Сюзан и Люси, вторият "Адамов син", попаднал в света на Нарния, пропуска толкова важната среща с Дядо Коледа? Защо именно той, а не някое от останалите деца, се поддава на злокобното обаяние на Джейдис и пожелава да вкуси от магическия й локум, който
привързва сърцето му към нея и към ледените й селения? Едмънд попада първо в духовен, а след това и във физически плен на вещицата и това е представено убедително от психологическа гледна точка както в книгата, така и във филма. Едмънд, общо взето, е едно намусено момче, което все се оплаква, лесно се засяга и самосъжалява. За разлика от Люси той предпочита да послъгва, често се озлобява (особено когато има опасност да бъде изобличен), защитава се, като се подиграва на другите, и обикновено стоварва лошото си настроение върху най-беззащитните (в книгата Питър подчертава лошия му навик да тормози по-малките в училище). И книгата, и филмът показват един от възможните корени на затъването му в егоистичните реакции отсъствието на баща му, който е на фронта. Липсата на бащиното присъствие,
което утвърждава, подкрепя добрите прояви и качества и от което всеки има нужда по пътя към зрелостта, трудно може да бъде запълнена от по-големия брат Питър той е достатъчно отговорен, но и прекомерно строг към слабостите на Едмънд. С една дума, ранимостта и изключителната втораченост на Едмънд в самия себе си и своите чувства са благоприятната почва, на която Вещицата може да "сее" и където избуяват неговите мечти да властва и да се издига в очите на другите. Мислите и желанията му в това отношение могат да се обобщят така: "Ще им покажа кой съм, когато стана принц, а после и крал на Нарния!" (Според лъжливото обещание, което му е подхвърлила Джейдис.) Локумът, любимото лакомство на Едмънд, което той си пожелава при първата среща с Бялата лейди, сякаш го заслепява, за да не може да види истинския й лик, или когато го разгадава, може би интуитивно, да се самоизмамва и самооправдава за избора и поведението си. Преди време из България се разпространяваха малки брошурки, в които беше изобразен нагледно изборът, пред който е изправен всеки човек. Тогава ми изглеждаха твърде опростяващи и схематични. Беше нарисуван трон - тронът на нашата личност - и се
посочваха само две възможности кой да заеме този трон Азът на човека или Бог. Когато Азът е на трона, тогава в човешката личност няма благословен ред, властва хаосът на желанията и прищевките. Когато на трона е Бог, у човека се възцарява благословеният ред на любовта, постановен от Този, Който ни познава по-добре от самите нас, защото ни е замислил и устроил. Нагласата "Аз на трона" характерна за детската и юношеската възраст, която може да се определи като нарцистична (т.е. насочена изцяло към самия мен), при някои хора продължава дълго след пубертета, а при други никога не изчезва, определя изцяло поведението на Едмънд до момента, в който се намесва самият Аслан, не само законен господар на Нарния, но и съответствие в нейния свят на самия Христос. Чрез образа на Едмънд Луис показва как, когато нашето Аз е на трона, то се заобикаля с цял един фантазьорски свят, чието предназначение е да ласкае самолюбието ни, да подхранва нездравите ни чувства (вариращи от злоба и ревност до омраза) и надеждите ни за реванш, особено ако вече сме се провалили в нещо, а човек неизбежно и нееднократно се проваля в много неща. Но Луис показва и изхода от изключителната самовглъбеност, зад която всъщност не се крие любов към себе си, а омраза, неприемане на собственото Аз (това е парадоксът при възцаряването на Аза като бог той може да царува истински, т.е. в любов и правда, само ако се подчинява на друг Цар). Авторът на Нарния знае, че човекът не е създаден за подобно неестествено положение на самовглъбеност, което го уподобява на ембрион - имам предвид свитата поза на ембриона в майчината
утроба, в която продължават да спят много деца и след като са излезли на бял свят. Или пашкул на какавида, в който болният от самовглъбеност може да остане цял живот, вместо да разпери криле като волна пеперуда (не случайно създателите на филма показват как Вещицата вкаменява една пеперуда, която се радва на настъпващата пролет). В този смисъл книгата на Луис, а след нея и филмът, ни подготвят да излезем вън от себе си, от субективния свят, с който сме се обградили, и да влезем в абсолютната реалност на въплътеното Божие присъствие. Подготвят ни да направим тази решителна крачка, водят ни към израстване от лековатата и капризна фантазия до творческото въображение (позволявам си да направя това разграничение между две думи, които често се употребяват като синоними), способно да възприема и пресъздава възвишеното. Крачката от инфантилността към зрелостта и към истинското детско начало, за което говори Иисус Христос (Мат. 18:3; Марк 10: 15). В присъствието на Аслан, в диалога с него Едмънд разбира кой е в действителност и става способен не само да участва в битката, но и да изпълни своето призвание в нея въпреки пропуснатата среща с Дядо Коледа. Като черпи смелост и мъжество от Аслан, той може да устои пред обвине-
нията на Вещицата, която идва в стана на нарнийците, верни на Лъва, за да поиска кръвта на момчето, защото й принадлежи "по право", след като е извършил предателство. Когато тя го обвинява пред всички за измяната му, Едмънд гледа неотстъпно към Лъва и това го укрепва, за да устои докрай срамът от провала и нараненото честолюбие вече не могат да бъдат оръжия срещу него. Те са обезвредени от срещата с Аслан, а за цената на предателството ще се погрижи пак той това не е работа на върховния предводител Питър, не е по силите нито на Едмънд, нито на някой от останалите герои. Оказва се чудо на чудесата, че дори престоят на Едмънд при Вещицата се обръща за добро. Опитът със злото ще му подскаже в решителния момент от битката да счупи магическата пръчка, с която Джейдис вкаменява враговете си. По този начин той допринася за победата на свободните нарнийци, която е победа и за Аслан. Не постъпва ли Бог така с всички, които са били пленници на злото, вкусили са от вълшебния локум на Вещицата: бивши наркомани, алкохолици и всякакви други хора, някога зависими от греха? Постскриптум, или когато ледовете се топят Вече изтекоха близо 20 години, откакто снеговете и ледовете, сковавали
света на моите детски, юношески и младежки години, започнаха да се топят. Размразяването донесе опиянение от свободата. А след него дойде и неизбежното отрезвяване: някои от топлите ветрове, които задухаха в омагьосаната страна на Червената вещица, се оказаха ветрове на промяната, а други на подмяната. И днес “подхлъзванията” по посока на злото са все толкова реални, все така възможни. Ако сме християни, не бива да се учудваме царството на Този, Който е на трона в нашите сърца, продължава (както и преди две хиляди години) да не е от този свят. Както и преди две хиляди години светът в библейския смисъл на думата все така "лежи в злото" (1Йоан. 5: 19). Затова бих искал да завърша с няколко думи за опасността от възможно подхлъзване на някои от позапалените фенове на Нарния по посока на жанра фентъзи въобще. Известно е, че жанрът фентъзи (англ. fantasy) има езически корени, както и вълшебната приказка. Авторът на Нарния се е опитал да християнизира, да "облагороди" тази съвременна вълшебна приказка както се облагородява дива ябълка, която иначе е кисела и не става за ядене. И е успял. Но авторите след него тръгват по друг път: за тях е важно страшното, магьосническото, демоничното, понякога хитроумно прикрито, но все пак разпознаваемо, само и само да впечатлят читателите, да ги омаят и спечелят. Явно те не притежават "чистото око", което Бог е подарил на Луис (ср. Лука 11:34; Тит 1:15), нямат онова творческо въображение, което филтрира възприетото и го пресъздава така, както би го видял един любещ и справедлив поглед, подобен на погледа на Твореца. Когато чистотата на погледа и на въображението липсва, жанрът фентъзи се връща изцяло под властта на своите езически корени, той не може да извърви, образно казано, пътя, който изминават мъдреците от изток, за да се поклонят на Христос. Тогава чувството за хумор (обикновено то не липсва на фентъзи-авторите) не помага езическите реалности разцъфват с
цялата си сила и вече могат да бъдат не само кисели, т.е. да не стават за храна на душата, но и отровни какъвто е случаят с “Хари Потър”. Много от съвременните вълшебни приказки насърчават децата да търсят и упражняват власт и сила чрез магически предмети и ритуали, да откриват у себе си особени, свръхестествени дарби, които наистина съществуват в сферата на окултното и не са само творение на фантазията. Това наистина е опасно, защото с такива неща игра не бива. Подобна игра може да отведе леко и грациозно към “сатанинските дълбини”, за които пише ап. Йоан (Откр. 2:24), а оттам връщането не е възможно - освен по милост Божия. Но бива ли първо да предизвикваме ревността на Бога, за да разчитаме след това на милостта Му?
ристодул Костович хаджи Сичан Николов. В българския език това име и днес, както през първите десетилетия на деветнадесети век е голяма рядкост. Тогава, през 1808 г. в Самоков се ражда Сичан Николов. Градът има славата на просветно средище, свързано с делото на Паисий Хилендарски, с прочутата Зографска школа, с Константин Фотинов... Животът на Сичан Николов в общи линии повтаря пътя на цяла плеяда негови съвременници: много пътуване, учение в различни градове, трайно установяване в Цариград и накрая завръщане в родното място за последно издихание. Няколко са знаковите моменти в творческия път на книжовника. В началото е животът му в Рилския манастир. Той остава там седем години, образова се упорито и дори става монах. Съвсем естествено е тишината на обителта да
изостри сетивата му и да го подпомогне в търсенето на Бога. Следва учение в Австрия, или “Немско”, както се изразява той в предговора на своята “Българска аритметика” (1845). Шестседем десетилетия по-рано същия път е извървял и Паисий Хилендарски. Понататък Сичан Николов ще допълва познанията си в Мелник и Свищов, “но Рилският манастир и “Немско” са двете станции в подготовката и формирането му на книжовник, с които най-вече трябва да се съобразяваме, когато съдим за духовния му облик. Защото те са си казали думата. Родолюбието, навиците за книжовни занимания, интересът към просвещенските форми, религиознопроповедническата устременост на неговото съзнание и редица други черти на скромния му портрет тръгват или се обуславят от едното или другото” (Радев, стр.83). За нуждите на педагогическата си ра-
бота Сичан Николов публикува няколко книги. Неговият “Мясецослов” претърпява две издания (1840,1842). Книгата е предимно с религиозно-проповедническа насоченост, но съдържа и някои текстове, свързани с по-злободневни области, както и със събития от далечното минало. Пълното й заглавие е “Мясецослов или календар вечний, собран от различни други, украшен с много значения, потребни секиму человеку, и издан на болгарски за потреба на еднородните от Христодул Костович хаджи Сичан Николов”. Напълно в традициите на епохата авторът се старае в заглавието да даде нещо като анотация на книгата си. Наред с родословието на тогавашния турски султан и на съвременника му всерусийския император - в тази “енциклопедия” читателят открива и описания на по-знаменитите панаири, сведения за “някои по-прочути градища
български, по колко часове са далеко от Цариград и Свищов”, дори препоръки за ново лекарство против чума. “Мясецослов” излиза в период на повсеместно връщане към националните интереси - много народи обосновават свои политически и културни претенции със стара слава. Защото колкото по-назад са оставили дири в историята, толкова по-достойни са за уважение в настоящето. В отговор на тази тенденция Сичан Николов пише поетическата си творба “Прослава на древните болгаре и на отечеството им”. Във второто издание на “Месецослов” е включено и стихотворението на съвсем младия тогава Иван Богоров - “Отечество”. В крайна сметка нито Богоров, нито Сичан Николов оставят значимо поетическо наследство, но и двамата добре са разбирали силата на мерената реч и според дарбите си са я използвали за нравствено-дидактични цели. Похвалата на Сичан Николов е изградена в тоналността на т. нар. дас-
калска поезия - течение, развито в българската възрожденска литература по онова време. Авторът започва наистина тромаво и несръчно, но с патос величае древна България: България славна, слава приимаше, в старите времена чести добиваше от сичките царства, мали и велики, които славеха нейните прилики... И по-нататък: На нашите бащи вишнята е дала промисъл Божия, коя е избрала них начинатели на добро е дала понеже они са най-напред приняли християнска вяра и са показали път и на родо си... Подобен мотив разработва по-късно По материали от: 1. Радев, И. Просвещенецът от Самоков. Език и литература, 1983, N 6, 82-89. 2. Речник на българската литература. Т. 3. С., БАН, 1982.
и Иван Вазов. Макар да не е поет по Божия милост като Вазов, Сичан Николов има самочувствие, че е български интелигент със собствено достойнство, а “Прослава...” е една от илюстрациите на това самочувствие. Той е сред “книжовниците, които през 40-те години осъзнават възможностите на поетическото мислене и нуждата от неговото включване в съзнанието и духовните интереси на своите съвременници” (Радев, стр.86). “Българска аритметика” е другото съчинение на Сичан Николов. Около средата на Х Х век тази дисциплина става необходимост за младите хора, които са обърнали поглед към модерното. В предговора към учебника, който започва с обръщението “Любезний читателе”, има и задълбочени размишления за състоянието на българския книжовен език, за правописа и пътищата на развитието му. Сичан Николов пръв разделя българските диалекти на западни и източни и пръв прокарва условната граница между тях от устието на река Вит на север до град Солун на юг. Може би днес този самоковец не би представлявал такъв интерес за последователя, ако през 1858 г. смъртта не бе покосила неочаквано съгражданина му Константин Фотинов. През последния период от живота си Фотинов е посветен на превода на Библията от църковнославянски на новобългарски език и кончината му затруднява много дейността на другите участници в екипа, сред които са и американските мисионери д-р Елайъс Ригс и д-р Албърт Лонг. Възниква спешна нужда от заместник на Фотинов и още същата година Сичан Николов се озовава в Цариград. Там се включва в редактирането на сп. “Зорница”, където публикува много свои текстове. Приобщава се към протестантството. Бившият монах се включва в реформацията на българското християнство и заедно с Петко Славейков се оказва в центъра на обществения живот в Цариград. Повече от две години работят върху превода. Но това става по-късно. През същата 1858 г. Сичан Николов
обнародва следващата си книга “Граматика или буквеница славенска”. По повод нейните качества се разгаря полемика по страниците на сп. “Български книжици”. Участват бъдещият генералгубернатор на Източна Румелия Гавраил Кръстевич и първият български министър-председател (пак бъдещ, разбира се) Тодор Бурмов. Докато Кръстевич търси меки думи за критиката си, Тодор Бурмов направо отрича учебника. Сичан Николов прави опит да влезе в диалог с Бурмов, но това само го подтиква да му отправи още нападки. Но за стария книжовник тази критика вече няма чак такова значение. Защото го чака делото на живота му – преводът на Свещеното Писание, за да стане то достояние до обикновените българи. Дело, завършено с чест. През 1871 г. са отпечатани първите екземпляри на българския превод на Библията. В залеза на живота си Сичан Николов се прибира в родния Самоков. За трети път България е заела мястото си на политическата карта осъществено е Съединението. Страната бърза да навакса вековното изоставане и модерността като истинска стихия заличава картините на миналото, било то и величаво. Не случайно Иван Вазов вече е написал своята “Епопея на забравените”. Вероятно съгражданите на Сичан Николов са го почитали и уважавали. Четвърт век след смъртта му, през 1913 г., Х. Семерджиев му отделя няколко страници в книгата си “Самоков и околността му”, а през 1936, Асен Василиев го “настанява” в своя “Трем на Българското възраждане”. Христодул Костович Сичан Николов напуска този свят през 1889 г. И макар да е останал в литературата като един “скромен възрожденец” (Радев, стр. 89) несъмнено за днешните български преводи на Библията са допринесли и неговите усилия.
струват най-скъпите, кога за пръв път са се появили в България. И най-вече, разбира се, вреди ли на фигурата, влияе ли на настроението, кога е препоръчително да се пуши. Моят приятел се е подготвил добре. Гостите вдигат тост за него. - Преди това - казва той усмихнат – нека ви кажа, че имам един въпрос към всички вас. И вие сте колекционери като мен, затова знам, че ме разбирате до болка. Тази вечер съм изложил най-скъпите си наргилета, скъпи не само за джоба, но и за сърцето ми. Докато се разхождах, преди да отворя изложбата, и ги подреждах за последно, в главата ми изникна една неразрешима загадка. Вие всички ме познавате като уравновесен човек и това е вярно, но вече няколко часа тази мисъл ме прави неспокоен и чувствам, че губя контрол. И така, вие знаете, че всеки колекционер посвещава безценно време, средства и усилия на колекцията си. Събраните предмети са част от него, изграждат образа му, той се идентифицира чрез символите им. И аз не правя изключение – обожавам колекцията си, влюбен съм в нея, не искам да спра да й се наслаждавам. Е, уважаеми приятели и гости, не е ли жалко и дори срамно на този фон да не мога да преценя кое от моите наргилета е най-хубавото? Кое заслужава царската корона? Тук се оказах неспособен да бъда безпристрастен и реших да се обърна към всички вас за съвет.
Той върви бавно, с втренчен поглед покрай масите, на които ги е сложил, подрежда ги, поправя табелките с цените им. Да ги продава ли? Никога. Прави го просто за информация, като малък детайл от целостта на изложбата. Изглежда като човек, постигнал целта си, моят приятел от детинство. - А ти изобщо знаеш ли нещо за историята на наргилетата, нямам предвид на колекцията ми, а като цяло? Отново е прав, нищо не знам. Да, нека разкаже. Обикаля около масите и жестикулира дълго. Говори силно, без да ме поглежда, някак вътрешно убеден, че не го слушам. Гостите идват. Наблюдавам ги от канапето зад минибара: интересно е как се суетят из залата с чаша и питие в ръка. Тази вечер е специална за тях – дошли са от къщи, след лекции или след работа, за да посветят умовете си изцяло на колекцията от наргилета на моя приятел. Жадни за знание, искат да разберат всичко: кой е измислил наргилето, как му е хрумнала тази идея, в коя страна се произвеждат най-големи количества, какъв вид тютюн може да се пуши, колко
В залата настъпва пълно мълчание. Въпросът на моя приятел заварва гостите неподготвени, засяга тема, която не може да се обсъди лесно за кратко. Трябват критерии, оценки, разсъждения. Учудвам се, когато след няколко минути една жена въпреки всичко се осмелява и прави знак, че иска да каже нещо. - Скъпи колекционери, уважаеми домакини - започва тя, - този въпрос наистина, както всички усетиха, ще ни затрудни. Все пак не става дума за нещо обикновено, а за пребогата колекция от наргилета, нали така? Моето мнение е, че нямаме право да решим кое е най-хубавото, нито ние тази вечер, нито някой друг по-късно. Погледнете ги само – колко са изящни, оригинални, всяко от тях е уникат, носи в себе си своята история, има свой неповторим характер… Кой ще ни даде право да отсъждаме над тях и да ги вкарваме в такива класации и рамки? Гостите ръкопляскат. Стъклените части на наргилетата блестят и отразяват неоновите лампи. *** В дома за деца, лишени от родителски грижи, е време за обяд. Децата, вече достатъчно големи, за да се хранят сами, са разпределени по групи на няколко ниски масички. Има пиле фрикасе, а за десерт банан.
Трите учи-телки, които са на смяна, седят облекчени за малко почивка на ка-напето до масичките. - Вече седем години работя тука и такова сладко дете като Лили не сме имали. Я виж как хубаво се храни и какви червени бузки има! - без да става от канапето, успява да се пресегне и да поглади къдриците на Лили. - Така да знаете, понеже тя е най-хубавата от всички вас и най-много слуша, ще получи днеска двоен десерт! – казва учителката на другите деца. - Ами, Лили - прекъсва я колежката й. - Ти само за нея приказваш, ама тя си е родено егоистче. Като вземе някоя играчка - и край! Не си ли я виждала? Не я дава, не иска да играе с другите. Пък и като цяло има лош характер, само на настроения е – ту засмяна без причина, ту пък всичко й е наред, а тя реве. Какво е това? - Ами да, права си - намесва се най-младата. – И аз не я харесвам толкова. Отскоро съм тука, но така, като гледам децата, бих казала, че най-много ми харесва Ади точно заради това, че си дели играчките с останалите. Някак е миличка, добродушна. Ади оставя лъжичката в чинията и поглежда към възпитателката. - Да, красавице, ти си моето момиче, нали? Ти си на леля найхубавата. Ади продължава да яде. - Искам да ви кажа - коментира колежката, - че вие и двете имате вкус за дрехи, но нямате никакъв усет към децата. Това, дали някое е красиво външно като Лили, или уж добро като Ади, още утре може да се обърне на 180 градуса. Външност ли е, характер ли е – не разчитай на това. За мен най, ама най, найготиното хлапе е Илко. Знаете ли защо? Много просто, защото е страшно умен. Да го изядеш направо. - Умен, умен, ама я го виж на какво прилича – събрани очи, ниско чело.
Госпожа Ш. кима насърчително в отговор. - С една дума аз и приятелят ми, понеже смятаме, че да осиновиш дете е страшно сериозна крачка и не бихме искали да действаме на сляпо, се консултирахме първо с професионален астролог, който състави хороскопи и на двамата, а вчера бях при гадателката на майка ми, за да видя ще се потвърди ли информацията. Госпожа Ш. слуша с голямо любопитство. Може накрая да попита за гледачката, ако е удобно. - Понеже мненията им съвпадаха напълно, с приятеля ми решихме да последваме техния съвет. С една дума, бихме искали дете, което да е много музикално, но в никакъв случай истинската му майка да не е починала, иначе според хороскопа има вероятност то да стане престъпник. Нямаме претенции момиче или момче, но ако е момче, в никакъв случай зодия рак или близнаци, а ако е момиче, да не е родено през май, това ще пречи на общите ни асценденти. За нас е важно също звученето на името на детето, дори и впоследствие да го сменим. Броят на гласните и съгласните звуци влияят на характера на човека, нали знаете? Запишете, детето в никакъв случай не може да се казва... Госпожа Ш. безпомощно вдига поглед от бланката, която попълва. Жената с коженото палто продължава да диктува безмилостно. Графата “желателни белези” отдавна е запълнена. - Ако е със светли очи, то се предполага, че се е прераждало повече пъти, отколкото ако е с тъмни, а това е важно, защото е индикатор за състоянието на душата... Цветът на косата е знак за определени качества... Не на последно място имат значение и китайските зодии... Госпожа Ш. е объркана. - Имам един въпрос - прекъсва тя с твърд тон жената с палтото. - Щом като имате тази възможност, защо просто не вле-
- Абе нали досега ти казвам, че това няма значение, бе, я го сложи до тая Лили на една, да кажем, олимпиада по математика някой ден и да видим какво ще стане, а? - Я чуйте, а представяте ли си, че медицинската сестра харесвала най-много този малкия, Вики, приличал й на някого, разправя! Не можах да повярвам! Разговорът продължава. Повечето деца са стигнали до десерта. Ади и Илко се усмихват. На масата седят още Станимир, Наско, Цветелина, Петя, Милен, Стаси…
зете в отделението и не си изберете най-хубавото дете?
*** В отдел “Закрила на детето” към общината работното време отдавна е изтекло. Навън вали сняг, повече от студено е и служителката, госпожа Ш., завижда силно на всичките си колежки, за които е сигурна, че вече са се настанили уютно пред телевизора с цигара и чаша вино в ръка. Какво й пречи да последва примера им ли? Жената с коженото палто, комплект с чантата и ботушите, наистина нямаше как да дойде през нормалното работно време. Съвсем не всеки можеше да си позволи парите и връзките, които тя бе пуснала в ход, за да си избере дете. Щеше да изглежда малко странно да стои на опашка с останалите, без да попълва същите формуляри. Шефовете я помолиха да дойде след 19 часа. За ужас на госпожа Ш. честта да я обслужи се падна на нея. - Вижте - казва тя, - ако искате, да започваме направо, без заобикалки, и без това нямаме много време.
*** В малката порутена къща в покрайнините на града от четири години живеят тя, той и деветте им деца. Получават социални помощи, но не се справят. Тази зима е наистина тежка. Децата са слабички и обичат да ядат бял хляб. - Нямаме друг избор. И аз съм млад, и ти си млада, но виждаш, че не успяваме. Сега ставай, тръгвай и направи каквото вчера говорихме. - Тя мълчи. - За добро е. - Тя не вярва. - Какво чакаш?!! – той я хваща грубо за ръката. - Не съм решила - казва тя – кого да оставя. - Докато стигнете до сиропиталището, вече ще ти е станало ясно. Той я избутва от стаята. Тя прави няколко плахи крачки по посока към детската площадка на махалата. - Чакай! Тя се обръща. Той стои на прага. - Все пак при нас да останат най-здравите и най-хубавите.
Започнах да се приближавам към Господ, когато бях на двадесет и осем години. Бях омъжена и имах две дъщери. Щом навърши четири години, по-голямата започна да заеква. Опитах се да намеря изход, като я заведох на психотерапевт. Той отказа да ни помогне, тъй като според него детето било още твърде малко. Но съседката ми разказа за една целителка, която излекувала сина й от енуреза и лекува още много други болести. След три посещения при нея стана чудо дъщеря ми съвсем спря да заеква и изглеждаше по-весела. И цялото лечение с восък и яйце ни излезе много евтино три рубли. Тогава бях безкрайно учудена, че такава стара, неграмотна жена лекува нещо, с което не могат да се справят лекарите. Разбирах, че нейното лечение не се състои в чудодейната сила на восъка и яйцето. Помагаше й някаква сила, за която дотогава не знаех, но предположих, че е свръхествествена и добра. Не знаех, че дяволът може да се явява в образа на ангел на светлината, да прави чудеса, но цената, изисквана за това, е човешката душа, която отива в ада, ако човекът не се покае, а последствията в неговия живот са болести, травми при децата и другите членове на семейството, караници и разводи, поява в апартамента на зъл дух полтъргайст, - който навява страх у всички чрез движение
на силуети, сенки в тъмнината, скърцане, изключване и изгърмяване на електрически прибори, преместване на предмети Всичко това е вследствие от прибягването към услугите на целители, ясновидци, гледачки. Разбира се, след като се обърнахме към тази жена, аз също усетих влиянието на злите сили върху моето семейство. Изпитвах умора, раздразнителност, а същото ставаше и с моя съпруг. След като по телевизията започнаха сеансите на Кашпировски, в Украйна пуснаха обяви за курс по екстрасенсорика. Подобна обява имаше и за Днепропетровск. Тогава живеех на половин час път от Днепропетровск и реших да се отзова на поканата. Вълнуваше ме въпросът, как мога да бъда защитена от влиянието на зли сили, как може Бог да ме предпази. След като провериха способностите ми и установиха, че имам силно биополе, реших да се запиша на курса. Един лекар, който беше завършил курсове за екстрасенси в Киев, ме попита: - А за какво ви е нужно това? Нали не сте медицинско лице? Сигурно ви е жал за алкохолиците и наркоманите? Потвърдих, че е така. - Виждам, че сте нещо като жертвено агне. Искате да помогнете на всички. Ами тогава направете това, което сънувате тази нощ - посъветва ме той.
А сънувах, че започвам курса. Приеха ме и след като го завърших, се заех да практикувам вкъщи. При лечението използвах методи, с които се бяхме занимавали на курса или за които научавах от книгите и от опита на другите лечители. Потърси ме съседка с молба да й помогна да се избави от нежелана бременност и без да се опасявам, че това е грях, реших да опитам. От книгите знаех, че с безконтактен масаж може да се прекъсне бременност. На следващия ден жената радостно потвърди успеха на този метод. Тогава го приложих и на други жени, които се обърнаха към мен. Но в разгара на тази практика Бог, Който наблюдаваше моите беззакония, ме спря. Ограбиха ме в трамвая. Разбрах, че не беше случайно, а трябваше да послужи като предупреждение да спра заниманията си. И тъй като по онова време вярвах по свой начин в Бога (наричах го Висш Разум), престанах да правя такива аборти. Хората ме молеха да им помогна, но аз категорично отказвах. Продължих обаче да се занимавам с лечителска дейност, защото се чувствах избрана. На курса ни казваха, че човек е слаб в своите болести, проблеми и не може да бъде чут от Бога, а ние сме посредници между Бога и хората и трябва да ги водим към Него - това е нашата мисия. Каква заблуда! Приятно ми беше да си мисля, че пред Бога съм отговорна за това и се стараех добросъвестно да Му служа, като откликвах на молбите да помагам на различни хора. Усъвършенствах се, като четях методическа литература за лечители, черпех опит от колегите и от една възрастна лечителка. Но чувствах, че това не ми е достатъчно и исках да стана ясновидка. Дяволът винаги е готов да се притече на помощ на своя служител (все още не разбирах, че служа не на Бога, а на дявола). Казаха ни, че в Днепропетровск в Дома на културата ще провежда сеанси известният екстрасенс Евгений Дубицки. За него бях чела преди във в. “Труд”. По това време имах много въпроси и отидох на среща с него. Преди сеансите той се държеше толкова достъпно и обикновено, разговаряше поотделно с хората, които идваха при него. Отидох и аз и го попитах: - Защо, след като съм народен лечител, не усещам върху себе си Божията защита? Защо аз и децата ми сме изложени на влиянието на магии? Той ме посъветва да посещавам неговите сеанси. Тогава бях бременна и се поинтересувах дали това няма да ми се отрази зле. Той ми отговори: - Напротив, по-добре е, че детето още не се е родило, за да може да бъде предпазено от магиите още сега. Приех поканата му и отидох на неговите масови сеанси пет пъти. Преди всеки от тях екстрасенсът разказваше за чудесните действия на своя двойник, когото хората викат по схемата, поместена във в. “Труд”, и как този двойник е помагал в изцелението на нелечими болести или в кризисни моменти от техния живот: например на човек, забравил да изключи газта или ютията. Оказа се, че този двойник решава всичко по свръхестествен начин, като върши различни неща по молба на хората, които го викат. Сега разбирам, че това е бил зъл дух, но тогава не четях Библията и си мислех, че е Божий посланик при хората във вид на ангел. Аз реших да извикам този невидим двойник вкъщи и да се обърна към него с моята молба.
Вечерта, преди да заспя, се обърнах по схемата към двойника, който незабавно се появи. Пред мен стоеше човешки силует, който придобиваше ту форма на движеща се сребриста мъгла, ту образа на Евгений Дубицки, ту ставаше невидим, но аз усещах присъствието му, чувствах как се огъна краят на дивана, върху който лежах. Когато се обърнах към него с молба: “Искам да бъда ясновидка”, той телепатично ми отговори: “Всичко с времето си. Не може всичко наведнъж. Ще виждаш.” И изчезна. Мина време, родих син. Веднъж, като си лягах, затворих очи и с учудване забелязах, че с мен става нещо невероятно. Със затворени очи виждах “цветен филм”: улиците на града, вървящи хора, сватбена кола, украсена с ленти, дървета, посадени край пътя. Гледах с интерес като на екран, но очите ми бяха затворени и същевременно си мислех: “Какво става с мен?” Макар че не беше трудно да се досетя, че се отварят ясновидските ми способности. На следващия ден побързах към колегата ми ясновидец, който потвърди това и ми даде да разбера, че сега ми се дават нови възможности за диагностика и лекуване на хората. Но той не ми каза, че мога и да предсказвам, т.е. да виждам бъдещето на всеки човек, който се обърне към мен Същия ден, когато дойде първият ми пациент, започнах на практика да прилагам това и с интерес забелязах, че виждам какво става в неговия организъм и разбирам причината за неговата болест. Премахвах болестите със силата на мисълта - всъщност мислено си представях, че отстранявам тумора, като го наблюдавам и се убеждавам, че изчезва. Прилагах мислено вълшебни изцеляващи балсами и раните от направената невидима операция се затваряха, а човекът усещаше облекчение и болката отминаваше Няма да рекламирам ефекта от моето лечение - всъщност не моето, а дяволското. По този начин дяволът пренася физическата болест върху душата. Но ако човек искрено помоли Бога да му прости за всички грехове и изповяда своите грехове на мерзостта (така ги нарича Бог, когато хората се обръщат към дявола чрез лечители и врачки), тогава Бог го освобождава от действието на магията и проклятието и по-нататък го защитава като Свое дете от влиянието им. Тази защита почувствах върху себе си, след като се обърнах към Бога. Но в същото време все повече се задълбочавах в своята дейност, все повече се удивлявах на новите си способности лекувах заекване, енуреза, импотентност, и то изцелявах не само у нас или в дома на пациента, а и от разстояние
Общо взето, чрез лечението си водех хората към окултна зависимост, привличах върху тях проклятие. За такива целители, каквато бях аз, Бог ще каже: “Никога не съм ви познавал; махнете се от Мен вие, които вършите беззакония.” Жалко е, че хората в тежки изпитания търсят помощ далеч не там, където трябва, а се обръщат към баячки, целители, ясновидци. Бог обаче казва: «Елате при Мен, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.» Някога това беше обичайно и за моя живот. Окултната ми дейност не остана без последствия - два развода, постоянно влияние на зли сили върху мен и децата. А онази защита, която се надявах да получа от Бога, не притежавах, въпреки че съм завършила курс по народно лечителство, което се наричаше «Джезус» («Иисус»). Ръководителката на курса смяташе, че отдавна съм водена от самия Бог, т.е., че изпълнявам Неговите съвети и Той ми подсказва как да постъпвам правилно в различните ситуации. Тя беше професор медик. В началото й вярвах, че постигам духовни висоти. Но на практика имах притеснения в живота си, изпитвах хронична умора, здравето на децата ми беше лошо, моето лечение им помагаше само до следващия ден. Забелязвах, че хората, като дойдат веднъж, стават зависими и постоянно се нуждаят от моите съвети по житейските въпроси, а пък и за болестите си идваха отново и отново Всичко това ме накара да се запитам за истината. Потърсих отговор при православните свещеници. Всички отвръщаха различно. Един от тях ми каза: “Не може така, няма да се спасиш, ще отидеш в ада.” Друг заключи: “И какво лошо има, като виждаш, че сърцето е отляво, а не на гърба. Иди, помагай на хората! Аз не благославям всички, но теб те благославям.” Трети свещеник ме посъветва повече да постя и да се моля и да продължавам да лекувам хората. Аз обаче изведнъж разбрах, че моите действия не са угодни на Бога, затова изгорих всичките си дипломи и разрешителното да лекувам с биоенергия. Бог виждаше търсенията ми и ми помогна, като ми прати моята приятелка, бивша знахарка, която по това време вече беше вярваща, приела Иисус Христос за свой Спасител.
Отидох с нея на църква и там ми показаха места в Библията, където се говори за окултизма и магията. Разбрах, че предупрежденията, записани в Божието Слово, са и за мен. Прибрах се вкъщи и се покаях за греховете си моите занимания с окултизъм. След това се покаях в църквата, отрекох се от Сатана, изброих всичките си окултни грехове пред пастира и дякона и помолих Бога за прошка. След това пасторът се помоли за мен - Бог да чуе молитвата ми. И слава Богу, вече съм член на тази църква повече от осем години. Радвам се на онзи мир, който само Бог дава, на дълго търсената защита и грижа за мен, голямата грешница, която преди вървеше срещу Бога, а сега Му е толкова благодарна за Неговата милост. Това, което копнеех да открия на курса защита от злите сили, - намерих в Иисус Христос. Мога да посоча много потвърждения, но ще дам само един пример. Веднъж срещнах бивш колега по лечителство - ясновидец. Той ме попита дали практикувам. Като разбра, че съм станала вярваща, ми каза: - Аз също съм вярващ! Но не може пък съвсем да го удариш на фанатизъм! При мен е идвала дори жената на попа да разваля магия, която са му направили! Като се похвали с успехите си в лечителството, той обеща да ми звънне. И скоро се обади: - Здравей, Сашо се обажда. Как се чувстваше вчера в пет часа следобед? - Добре - отговорих аз. Тогава той ми се оплака, че по това време е искал да ме “прегледа”, да прочете моята информация (ако говорим с термините на лечителите), но не е успял, станало му е лошо. Обърнал се е с въпрос към космоса (това значи към дявола) защо не може да ме прегледа. И получил отговор: “Тя е защитена от Църквата!” Тогава обясних на бившия си колега, че църквата не е сграда, построена от хора, а събрание на вярващи, спасени и обединени в Христовото име. Те се молят един за друг, за нуждите си, за болните Божията защита е над тях, Бог им дава мир и покой на душите. - А кои са тези хора? - попита той. - Ами ако имаш такива способности, виж кой е бил вчера на службата - отвърнах му. Той помълча, след това каза: - Всички имат положително биополе. Само една жена е с отрицателно. Разказах му, че жената, за която говори, има силна вяра и благодарение на молитвите се изцели от тежко възпаление и запушване на червата. След този разговор по телефона колегата ми няколко пъти дойде на богослуженията, но не за да търси Бога, а с за да въздейства върху хората, което обаче не успя да направи. Толкова силна защита имат вярващите, които изпълняват Божието Слово. Накрая бих искала да се обърна към тези, които още се заблуждават за екстрасенсориката, гадаенето, ясновидството - все мерзостни грехове пред Бога. Тази окултна дейност ще се отрази като проклятие не само върху вас, но и върху вашите деца. Искам да пожелая на хората, които още не са приели Иисус Христос като свой Спасител, да Го потърсят, за да се срещнат с Него и да се промени животът им. А Той винаги е близо.
Сашо и Евгени са приятели, ако може така да се каже, още от пелени. Приятели са и родителите им. Момчетата ходят заедно на неделно училище, заедно учат уроците си, заедно играят. Много се обичат, затова се разбират така. Единият като се разболее, другият веднага се притичва на помощ. Ще му покаже книжка с картинки, ще му разкаже смешна история, ще му обясни уроците. Когато единият е наказан от родителите си, кой ще го разбере и ще го утеши, ако не приятелят му?! Голямо щастие е да имаш истински приятели. Но знаете ли, деца, на този, кой-
то иска да погуби безсмъртните ни души, това въобще не му харесва. И той реши да разруши приятелството на момчетата. Ето какво стана. Един ден бащата на Сашо му купи колело. Точно такова, за каквото винаги си е мечтал: синьо, блестящо, с леко скърцаща кожена седалка и хубав звънец. Естествено, Евгени разбра пръв за това. Много се зарадва за приятеля си. Той няма такова колело, а и не се предвижда скоро да му купят. Евгени има по-малки сестри и братя, а Сашо е единствено дете в семейството.
- Не се натъжавай, Евгени. Искаш ли да ти го дам за едно кръгче? - успокоява Сашо приятеля си. - Ето, дръж! Евгени радостно скача на седалката, натиска звънеца и тръгва. За нула време обикаля няколко пъти къщата. Супер! Дори сърцето му спира от радост. Ех, ако опита още побързо?! Ето това се казва колело! Как се случи, е трудно да се разбере, но Евгени се озова в градинката, блъсна се в дървото по средата на алеята и падна. От разбитите му колена тече кръв, боли го рамото, носът му е разбит. Всичко това обаче са дреболии!
Там, до дървото, лежи велосипедът на Сашо с изкривено предно колело и уродливо огънато кормило. Блестящият щит е пукнат и виси тъжно над колелото. Какво да прави сега? Към него забързано се приближава Сашо, разтревожен от дългото му отсъствие. - Сашо, не беше нарочно! Прости ми, ако можеш! Ще измисля нещо, само не се притеснявай. Става ли? Но очите на Сашо вече са пълни със сълзи. О, ако знаеше, че така ще се получи! Дори не беше успял да се порадва на колелото. Ех, Евгени, Евгени!
Незнайно откъде се появи съседът им Стефан. Отдавна го дразнеше тяхното приятелство, може би защото завиждаше на момчетата, самият той никога не бе имал приятели. - Ама че работа! - Стефан удивено подсвирква. - Нали ти казах, Саше, да не се навърташ около тоя Евгени. Нарочно го е направил. Той нали няма такова колело! Какво ще кажеш сега на вашите? Евгени негодува и едва сдържа сълзите си: - Не е вярно! Не беше нарочно!
Не му вярвай, Сашо! С всички сили иска да убеди приятеля си, че не е виновен, ама как? Сашо вдига счупеното колелото от земята и тръгва към къщи. А до него върви Стефан и крещи: - Аз със собствените си очи видях през прозореца как той набра скорост и хоп - в дървото! Това ми било приятел! Ама че „Шумахер“! Евгени се задушава от сълзи на обида и безсилие. Вкъщи майка му шета в кухнята. Той се вмъква тихо в своята малка стая. Толкова му се иска да остане насаме, да помисли и да се помоли. Моли Господ за помощ. Копнее Сашо да му повярва и да му прости, за да стане всичко както преди. Да, такова нещо още не им се беше случвало… Цяла нощ Евгени сънува кошмари. Ту е на колелото и блъска гадния Стефан, ту Стефан кара право срещу него. Сънува Сашо с чужди, злобни очи как ехидно се смее над него и прави гадни физиономии. Ама че нощ! Едва към сутринта заспива дълбоко, но
звънът на будилника скоро го събужда. Време е да тръгва за училище. Вчерашните събития пронизват съзнанието му като остър нож. Какво да прави? Надниква в стаята на родителите си. Баща му чете Библията. Лицето му е спокойно и Евгени чувства, че може да му се довери. Приближава се, до като едва сдържа сълзите си: - Татко, помогни ми! Бащата внимателно изслушва най-големия си син. И, разбира се, намира изход! - Днес не съм на работа. Ще отидем до магазина и ще купим на Сашо ново колело, а счупеното ще вземеш ти. Ще ти дам пари назаем. През лятото ще припечелиш и ще ги върнеш, става ли? - Става! И още как! Благодаря ти, татко! - Приготвяй се по-бързо, че да успееш за училище!
Евгени влиза радостен в клас. Среща сърдитите очи на Сашо и се усмихва. Мисли си: “Ех, ти, Сашо, нищо не знаеш! Такава изненада съм ти приготвил!” След часовете Евгени лети към къщи като на криле. Новото блестящо колело, още похубаво от предишното и вече сглобено от баща му, стои в коридора. Какъв чудесен баща си има той! Винаги е готов да помогне на сина си! Евгени хвърля чантата си на пода, взима колелото и го кара към апартамента на Сашо. Трябва да успее, преди приятелят му да се върне от училище! Вратата отваря леля Катя, майката на Сашо. Тя гледа учудено. Евгени я поздравява набързо и накратко й обяснява ситуацията, макар да му се струва, че леля Катя нищо не разбира. - Кой е счупил колелото? Ти? Не е ли Сашо? Странно.
Това е всичко, което тя успява да каже, докато Евгени вкарва в тесния коридор новото колело и изкарва старото. Голям късмет. Сега му предстои нещо интересно - да ремонтира счупеното. Двамата приятели непременно ще се справят, Евгени изобщо не се съмнява. Но само като си помисли какъв добър приятел е Сашо! Не го е издал на родителите си. Сигурно са повярвали, че Сашо сам е разбил новото си колело. И си го е отнесъл, горкият! Нищо, Евгени никога няма да забрави това. Излиза, че Стефан напразно се е старал, напразно е лъгал! Слава Богу! Не е успял още да обмисли добре всичко, когато на вратата се звънва. Ето го Сашо! Мълчи. И Евгени мълчи. Само се гледат един друг. А пък и за какво са им думи и без това всичко е ясно: велико нещо е приятелството! И е чудесно, когато го подарява Иисус!
Древно оръжие, мн.ч. (1Царе 17:45) Скала край проход към филистимците (1Царе 14:4)
Жена на Исав (Бит. 36) Вавилонски цар
Кралско поземлено владение
Вяра в един Бог
Органично съединение в тъканите
Червен зеленчук
Племеник на Авраам
Етика, нравственост Син на Сенахирим (4Царе 19:37)
Труд
Син на Давид, цар на Израил Бащата на Авраам (Бит. 11)
Потомък на свещенически род в Израил (Неем.11:13)
Слуга, роб
Нота Покровител на изкуството
Приспособление за оране Продължителност на събитие
Френско грозде Градът, край който е убит Авимелех (Съд. 9:50) Надпис на стока мн.ч.
Стихотворение на Пенчо Славейков
Хранителен продукт от фино смляно месо
Наш писател (1869-1942)
Създателят на теорията на еволюцията (1809-1882)
Жена на Ламех (Бит.4:19)
Герой на Омир
Град във Франция
Африкански чифтокопитен бозайник
Третият син на Вениамин (1Лет. 8:1)
Пътуване сред природата
Египетско божество Стил съвременна музика
Едомски родоначалник (Бит. 36:23)
Внук на Исав (Бит. 36:12)
Планина на о. Крит
Мястото, където Израил изпитва Бога (Пс.95:8) Владетел
Потомък на Амон (Пс.95:8)
Противоположната точка на зенита
Син на Юда (Бит. 38)
Градинско цвете
Монетен двор
Хълм до Ермон (Пс.42:6)
Масло за помазание, елей
Хубав кон Желание, склонност, мн.ч.
Дълго словоизлияние
Речник: Во, Домен, Ида, Надир, Тараба По Библията на ББД Разред паякообразни
Държава в Африка
1.Авесалом 9.Овид Едом 11.Алани 12.Ав 14.Асон 15.Рид 17.Ас 18.Татул 20.Трон 22.Шал 23.Арарат 26.Стотинка 29.Ананас 30.Анимизъм 33.Ацетати 34.Анатом 36.Анан 37.Ватуил 41.Лектор 42.Ма 43.Орар 44.Васемата 47.Салиса 48.Или 50.Дата 51.Иродиада 53.Дракон
Сунамка, която се грижи за стария Давид (Пс.42:6) Старобългарска буква, двойно е Обидна еврейска дума - безделник (Мт.5:22) Нервно потрепване на мускул
Юдейски цар (3Царе 15)
Ограда от дъски, стобор Кантон в Швейцария Бащата на Давид Седмия син на Вениамин (Бит.46:21) Група птици в полет Глинен музикален инструмент
2.Во 3.Ева 4.Сила 5.Адаса 6.Леност 7.Один 8.Мо 10.Мараната 13.Вит 16.“Душата на науката“ 18.Торс 19.Латиница 21.Ра 24.Рона 25.Окситон 27.Наметало 29.Път 31.Замах 32.Мир 35.Саломита 38.Тераса 39.Итра 40.Засада 42.Мас 45.Елада 46.Блок 48.Ира 49.Идо 51.Ир 52.Ин