4 2007 Рождество за всеки от нас?

С времето празниците избледняват, като че ли се износват. Особено ако става дума за семейни празници. Пазаруваш, готвиш, купуваш подаръци, следиш всичко да е както трябва, да не пропуснеш нещо или някого. Накрая си толкова уморен, че хапваш хубаво и заспиваш. На другия ден разтребваш, миеш купища чинии и си облекчен, че всичко е свършило. Е, по някое време ти става тъжно, че времето си тече, че прекалено бързо узряваш (или остаряваш?), че всъщност нищо не се случва (и защо изобщо продължава?). Но животът ти помага – бързо влиза в обичайния си ритъм, важното е да не се замисляш много.

Излишно е да се преструваме, че празникът Рождество е по-различен за повечето от нас – вярващи и невярващи. Независимо от напъните на медиите да иронизират потребителската му страна и все пак да насочат към някаква „духовност”, независимо от призивите за „коледна доброта и щедрост”, които малко хора възприемат като нещо по-различно от досада.

Но Бог ни е дал този празник точно за това, точно за такива хора като нас. Той не иска просто да се умилим в „коледната” нощ, не иска само да празнуваме рождения ден на Неговия Син. Приканва ни да излезем от езическата Коледа и да приемем Рождеството, което е подарък за всеки от нас. Бог вижда всичко, което става в живота ни – безсмислието, безнадеждието, умората, подлостите, предателствата. И въпреки цялата мръсотия около нас и в нас ни подава ръка да започнем отначало. Предлага ни смисъл, надежда и радост, каквито никаква психотерапия и дори приятелски разговор не могат да ни дадат. Дава ни онова спокойствие и вътрешен мир, за които копнеят всички наркомани, заради които се самоубиват повечето самоубийци. Единствен Той може да изчисти ужасяващото, еднообразното и потискащото в сърцето ни. Само Той ни обича въпреки всичко. И го показва така, както никой човек не би могъл да го направи, нито дори да го измисли – чрез едно беззащитно бебе, което идва в нашия жесток, трескав и скучен свят и се оставя в ръцете ни. Всемогъщият Бог, Създателят на вселената ни подарява Своя Син, Който се смирява дотам, че да се роди като невръстно дете. Каква по-голяма гаранция за истинско ново начало от раждането на този нов живот.

И от факта, че никой от нас няма никаква заслуга за това. Не е нужно да се самозалъгваме с безпочвените призиви: „Вярвай в себе си!” Излишно е да разчитаме на нещо, което толкова пъти ни е проваляло. Но можем да се доверим на Бога и заедно с Него да празнуваме радостта от промяната, която на Рождество едва започва! Отворете нашия „прозорец” и празнувайте с нас!

ъбитията, за които всеки ден научаваме от медиите днес, ни показват в какво състояние се намира светът. Специалистите смятат, че е възможно близките години да се окажат най-критични в историята на човечеството. Не е изненадващо, че много млади хора не виждат изход от критичните ситуации в живота и се опитват с помощта на наркотиците и алкохола да избягат от проблемите си. Но, слава на Бога, през изминалата година имаше и такива, които се обърнаха към Христос и в Него намериха истинския мир. Седемстотин и петдесет години преди раждането на Иисус Христос пророк Исая казва: „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина” (Ис. 9:2). Този, който възприема днес света с отворени очи, няма да отрече, че човечеството блуждае в мрак. Мнозина, които далеч не са песимисти и могат да дадат трезва оценка за съвременното състояние на света, са удивени, че очевидно решение на проблемите не съществува. Съдейки по всичко, отиваме към гибел. Но какво казва Исая? „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина.”

По-нататък в своето пророчество той подчертава, че на земята ще дойде Спасител, а с Него и светлина, която ще свети за човечеството. Исая заявява, че Бог сам ще влезе в историята на човечеството: небето ще се спусне на земята. Пророкът може да бъде сравнен със страж, който стои на върха на кула и възвестява на разочарованото, отчаяно от безизходица човечество, че идва Господ на мира и благоденствието. Хората до днес се опитват да подредят живота си без Бога. Опитват се да Го „изхвърлят” от вселената. Критиците

хуманисти нападат вярващите християни, стремят се да покажат, че вярата им е смешна. Те са измислили странно вероизповедание, чиято цел е възхвала на човека и поклонение пред него. Лозунгът им е: „Слава на човека!” Пророците от Стария Завет - като Исая, Йеремия, Йезекиил, Даниил - не само вярват в Бога, но и Му се покланят. Те са уверени, че Бог е сътворил света, и мечтаят Той да стане техен „личен Бог”. „И... запяха небесата” Именно това се случва в онази първа рождествена вечер. Във Витлеем Бог е станал Човек: „И Словото стана плът

и живя между нас... пълно с благодат и истина...”„Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отец, Той Го изяви” (Йоан 1:14, 18). Рождество не е просто празничен ден в календара, когато сме свободни и мислим за себе си, за материалното. Тогава си припомняме за най-великото събитие, което светът познава. В този ден празнуваме нещо невъобразимо, което е накарало небето да пее, което е придало особен блясък на звездите в онази нощ.

Рождество е най-важният ден в годината, пълен с драматизъм и любов. На него се ражда един особен Човек, в особено време, на особено място. И този Човек е самият Бог Иисус Христос, Който е дошъл при нас и ни е казал: „Защото Човешкият Син дойде да спаси погиналото.” Тези думи означават, че Бог е свързан непосредствено с хората. Небето им е помогнало. Бог не ги е оставил да се спъват по техния земен път. Тези думи ни казват, че небето още веднъж е протегнало ръка към земята, за да установи мир. Каква чудесна, прекрасна надежда, основана на този празник - Рождество! „Прощават ти се греховете” Иисус е дошъл в свят, чиито проблеми са били подобни на нашите. Ние, днешните научно ориентирани хора, често си мислим, че по времето на Иисус не е имало особени проблеми. Историците обаче ни дават по-точни сведения. В тогавашния свят царят отчаяние и безпокойство. Хората страдат по същия начин, както и ние днес - от политически, икономически и социални проблеми. А на тях Иисус казва: „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно” (Йоан 10:10). Тези, които страдат тежко под бремето на греха, Той насърчава: „Дерзай, синко; прощават ти

се греховете!” (Мат. 9:2). А тези, които нямат приятели, успокоява: „Вие сте Ми приятели... а ви наричам приятели...” (Йоан 15:14–15). Иисус има за всички изцелително слово. Макар днес много хора, особено в богатите държави, да са осигурени материално, те най-често са нещастни. Сърцето им е празно, не виждат смисъл в живота и се чувстват, особено по това време на годината, самотни и изоставени. Статистическите данни сочат, че тъкмо на рождествените празници

броят на самоубийствата е най-голям. В този рождествен празник Иисус отново казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен” (Откр. 3:20). Той иска да празнува Рождество с вас Рождество означава, че „Словото стана плът и живя между нас” и че „народът ще види голяма светлина”. Самият Иисус минава заедно с нас през тъмнината. С нас е Бог. Нашето омърсено минало е зачертано, изтрито е с Неговата жертва на кръста. Ако ние, отчаяни от живота си, дойдем пред нозете Му и кажем: „Господи, прости!”, Той ще ни приеме в Своето семейство и ще станем граждани на небесното царство. „Моя мир ви давам” Рождество означава също, че Иисус влиза в нощта на нашите страдания и скърби и ни казва: „Аз съм с теб. Позволи ми да ти помогна.” Той сам потвърждава: „Моя мир ви давам” (Йоан 14:27). Този мир днес може да дойде и във вашето сърце, ако възложите своята

вяра и надежда на Иисус Христос. Той ни предлага вечен живот. Спомням си историята за един английски пощенски служител. Неговото сърце било скръбно заради скорошната смърт на малкия му син. И ето, на работното си място той намерил писмо, върху което с детски почерк било написано: „За Дядо Коледа, Северния полюс.” Към писмото била прикрепена записка от неговия колега, който приел писмото и му залепил марка. Служителят с удивление забелязал, че колегата му е написал

неговия адрес върху плика. А когато се вгледал внимателно, познал почерка на собствената си дъщеря, която била написала: „Скъпи Дядо Коледа, нашето семейство тази година е много тъжно. Миналата седмица почина малкият ми брат, който сега е на небето. Затова те моля де не ми пращаш никакви подаръци, но искам да те помоля да ни посетиш, за да вземеш и да занесеш на брат ми неговите играчки. Ще сложа всичките му неща в ъгъла, до камината: малкото конче, железницата с влакчетата и други играчки. Можеш ли да си представиш как там, горе, му липсват играчките, особено кончето му! Затова, моля те, занеси му всичко. Нищо не ми оставяй. Искам да те помоля само за едно: донеси нещо на баща ми, за да не плаче повече. Чух как каза на мама, че само вечността може да го успокои. Можеш ли да му подариш малко от тази вечност? Твоя Мириам.” Ние всички се нуждаем от такъв подарък. Всеки от нас може да притежава вечността още днес. Вечният живот започва не с вашата смърт, а тогава, когато се обърнете с вяра към Иисус Христос. Библията казва: „Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не слуша Сина, няма да види живот.” Ако искате да приемете Иисус Христос в сърцето си именно сега, на Рождество, просто му кажете: „Иисусе, съжалявам, че досега съм постъпвал неправилно. Прости ми, моля Те. От днес искам да Ти принадлежа, да Те следвам и да Те обичам.” Ако се помолите с тази молитва, вашето сърце ще се изпълни с Божия мир и вместо мрак ще видите светлина.

ко Бог беше на земята в Своето божествено величие, човекът не би могъл нито да Го види, нито да Го разбере. За да Го вижда, трябва да има други, не човешки очи, за да Го разбира друг разум, за да го чува – различен слух, т.е. да бъде друго същество. Божието величие окончателно би потиснало човека и би обезсилило неговия разум. Нашите сетива са крайно ограничени и са приспособени за видимия свят, в който действат законите на времето и пространството. Невидимият свят е недостъпен за тях, следователно недостъпен за нашите сетива е и възвисеният Бог. А е било необходимо Той да се яви пред човечеството, отклонило се от пътищата на правдата. Ето защо триединният Бог в Своето милосърдие и любов към заблудилото се човечество още преди сътворението на света е определил на земята да дойде второто Лице на Неговата същност и да се въплъти в Христос, като Му е дал мисията да заживее сред хората, за да възвести истината, да ги спаси и да им посочи пътищата към вечния живот. Мнозина критици (например Д. Щраус) отричат въплъщението на Бога въз основа на твърдението, че абсолютното не се вмества в относителното или безкрайното - в това, което има край. Отрицанието обаче е нелепо. Ако Бог Слово се е въплътил в

човека, това още не значи, че безкрайното се е вместило в крайното, а че онова, което е „неразделно и не може да се слива” се е съединило с крайното. Към божествената природа на Христос са се прибавили като допълнение човешката природа и човешкият образ, които са необходими, за да се изпълни предопределената Му мисията сред хората. Христос е второто божествено Лице – Бог Слово. Както лъчът, който идва от слънцето, грее с истинска слънчева светлина и има всички негови свойства, така и Христос, Божият Син, в човешкия Си образ е бил „сияние на славата и съвършен образ на лицето” на Бог Отец и е притежавал всички Негови качества и цялата Му мощ. Владимир Соловьов пише: „Въплъщението е невъзможно, ако възприемаме Бога като отделно същество, което пребъдва някъде отвъд света и човека. Тогава въплъщението на Божеството би било пряко нарушение на логическия закон за тъждеството, т.е. немислим процес. Въплъщението на Божеството... не е нещо чуждо на общия порядък на битието, напротив, то е свързано същностно с цялата история на света и човечеството, то е нещо, което подготвя тази история и логически следва от нея. В Иисус

се въплъщава не трансцендентният Бог, не абсолютната, затворена в себе си пълнота на битието (което би било напълно невъзможно), а Бог Слово, т.е. началото, което може да намери външно проявление. Това явяване на Бога в човешка плът е само по-пълна, съвършена теофания (явяване на Бога) в поредицата от други непълни, подготвителни и преобразуващи теофании. От тази гледна точка раждането на втория Адам (Иисус Христос) е не по-малко непонятно от появата на човека на земята, т.е. раждането на първия Адам. И едното, и другото са били нов, невероятен факт, но това ново и невероятно е било подготвено от всичко, съществувало преди, към което се е стремял целият предишен живот: към човека се е стремяла цялата природа, към Богочовека - цялата история на човечеството. При такова разбиране на Божеството въплъщението не само е възможно, но се оказва и същностна част от общия план на мирозданието.” Хенри Друмънд представя нагледно пътищата за познание на Бога и целта на въплъщението: „Ако искам да знам нещо за минералите, изследвам самите тях. Когато трябва да знам нещо за цветята, проучвам тях. И те ми дават отговор. На своя собствен език ми разказват всеки по свой начин за себе си: минералът не ми дава знание за цветята, това е невъзможно, и цветята - за минерала, което също е немислимо. Също така, ако искам да знам нещо за човека, обръщам се към хората. И те ми говорят за себе си не като растение или минерал, защото не са нито едното, нито другото, а по свой начин. Ако искам да знам нещо за Бога, обръщам се към Него. И Той ми говори не като човек, защото не е човек, а по Свой начин - и това е така естествено, както и че минералите, растенията, човекът говорят за себе си на свой език. Затова Бог прави всичко възможно, за да мога да Го видя и позная при моето ниско ниво на възприемане. Това е единствената възможност за мен да Го позная. Чрез въплъщението Бог става достъпен за човешкото разбиране и чрез Христос Той дава на човека възможност да общува с Него.”

При привеждането на древни юдейски исторически свидетелства за Иисус Христос ще се спрем само на два важни литературни паметника: историческите трудове на бележития юдейски историк Йосиф Флавий и класическия юдейски религиозен сборник, известен под названието “Талмуд”. Йосиф Флавий и свидетелствата му за Иисус Христос Най-бележитият юдейски историк от първия век след Рождество Христово е Йосиф бен Матия, по-късно наречен Флавий. Той бил съвременник на апостолите и свидетел на първото разпространение на християнството. Йосиф Флавий е роден в първата година от царуването на римския император Калигула – 37-38 г. сл. Р. Хр. в Йерусалим; следователно, наскоро след кръстната смърт на Иисус Христос… Не е известна годината на смъртта му. Все пак може би е починал след 100 г., вероятно между 110 и 120 г. Съчиненията на Йосиф Флавий за нас имат голяма ценност и поради това, че потвърждават по безспорен начин историчността на много събития от старозаветната и новозаветната история, включително и от земния живот на Иисус Христос, което тук специално ни интересува и следва да бъде обсъдено. В това отношение за нас е интересно съчинението на Йосиф Флавий под наслов „Юдейски древности”, което той съставил в Рим и завършил през 94 г. сл. Р. Хр. Ето какво говори Йосиф Флавий в съчинението си „Юдейски древности” за личността на Иисус Христос. Това място гласи дословно: „По това време (при управлението на Пилат Понтийски в Юдея – б.а.) живееше също и Иисус, мъдър мъж, доколкото той може да бъде наречен човек, защото той извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. И този беше Христос

(Месия – б.а.). Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.”

Josefus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ. cap. ІІІ 3. (Flavii Josephi Opera.

Graece et latine Recognovit Guilemus Din dorfius. Paris 1865 Volumen І. p. 699.)

Следователно безспорно е, че според Йосиф Флавий Иисус Христос бил историческа личност. Това се потвърждава не само от споменатото изрично свидетелство на Йосиф Флавий за Иисус Христос като “мъдър мъж” и “учител на хората”, но и от цялото съчинение на Йосиф Флавий, било, като се споменава за Иисус Христос като за действителна човешка личност, а не като за някакъв обоготворяван митичен образ, било, като се описват лица и събития от Новия Завет, свързани със земния живот на Иисус Христос. Нека отбележим по-важните от тези места от „Юдейски древности” на Йосиф Флавий.

1. В книга ХХ, глава 9, точка 1 от своите „Юдейски древности” Йосиф Флавий пише: „Ана получил първосвещенство; той бил твърде необуздан, неимоверно дързък и предан на сектата на садукеите, които били много сурови в присъдите си... Тъй като той имал такава природа, след като Фест умря, а Албин още беше на път, използвал случая да събере съдиите и да осъди Иаков, брат на Иисус, който бил наричан Христос, заедно с някои други, които обвинил, че уж престъпили Закона, и веднага ги предал да бъдат убити с камъни.” Този текст е неразделна част от разказа, в който се описва историята на рода на първосвещеника Ана. От историята е известно, че времето между смъртта на римския прокуратор Фест, управлявал Юдея от 60 до 62 г. след Р. Хр., и идването на новия прокуратор Албин (6264) било използвано от първосвещеника Ана да разпали люто гонение против християните, при което обезглавил и Йерусалимската църква, като осъдил на смърт епископ Иаков, наричан брат Господен. Църковният историк Евсевий Кесарийски предава същите сведения за мъченическата смърт на епископ Иаков, като съобщава причината за нея. Епископ Иаков, който в Новия Завет се нари Josefus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XХ. cap. ІX. 1. (Flavii Josephi Opera. Graece et latine Recognovit Guilemus Dindorfius. Paris 1865 Volumen І. p. 786.)

ча брат Господен поради родството му с Иисус Христос, бил убит от юдейските власти, тъй като „имало опасност целият народ да повярва на Иисус. ” Това историческо свидетелство на Йосиф Флавий за първия епископ и предстоятел на Йерусалимската църква апостол Иаков (Праведни) е изцяло автентично. В него Иисус се признава само за историческа личност, но не и за Христос – за Месия. То се среща дословно, както е известно, на три места в съчиненията на Ориген. Ориген използвал такъв екземпляр от „Юдейски древности” на Йосиф Флавий, в който не били внесени никакви допълнения от предполагаем християнски преписвач. Така съдържанието на този текст от „Юдейски древности” удостоверява, че Иисус Христос бил известен на Йосиф Флавий като историческа личност; Той имал и брат , Иаков Праведни, който е добре познат както от Новия Завет, така и от църковната история като Христов апостол и пръв епископ и предстоятел на Йерусалимската църква.

2. В книга ХVІІІ, гл. 5, т. 2 от своите „Юдейски древности” Йосиф Флавий описва Йоан Кръстител по следния начин: “Той бе добър мъж, който увещаваше юдеите да се упражняват в добродетели, да се придържат към справедливостта в отношенията си един към друг, да почитат Бога благоговейно и тогава да се кръщават... След това мнозина го последваха, защото те се бяха напълно въодушевили от неговите речи. Ирод започна да се страхува, че огромнотому влияние върху масите може да предизвика въстание, тъй като изглеждаше, че хората следваха съвета му във всичко... И така, само поради подозрението на Ирод той бе окован във вериги, бе откаран в споменатата по-рано крепост Махерус и тук бе умъртвен.” Така обрисуваният образ на Йоа н Кръстител напълно се покрива със сведенията за него в евангелията. Тук са отбелязани най-важните черти от строгия живот и от учителската дейност на св. Йоан Кръстител, които без съмнение

Eusebius. Kirchengeschichte ІІ. 23. 10.

Herausgegeben von Eduard Schwarts. Kleine Ausgabe.

2. Aufl, Leipzig 1914, s. 69.

Origenes. Commentaria in Matthaeum. X. 17. Contra Celsum, lib. І. cap. 47; lib. ІІ, cap. 13. (J. P. Migne. PG. t.

XІІІ. col. 875 и сл.; t. XІ. col. 745-748, 823-824.)

Josefus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ. cap.

5. 2; пос. изд., т. І, 704-705.

потвърждават историческата достоверност на евангелския текст. При това следва да отбележим, че евангелията в много отношения ни дават по-подробни и по-точни исторически сведения за живота, проповедта и мъченическата смърт на св. Йоан Кръстител, отколкото „Юдейски древности” на Йосиф Флавий. За нас е важно, че Йосиф Флавий очертава историческия образ на лице от Новия Завет – Предтеча на Иисус Христос. Автентичността на това свидетелство на Йосиф Флавий не се оспорва от отрица-

телите на християнството. Оттук следва изводът, че щом евангелията са исторически достоверни относно личността на Христовия Предтеча, те още повече са исторически достоверни относно централния обект на своите повествования – Иисус Христос. Освен това цялата дейност на св. Йоан Кръстител е свързана с живота и мисията на Иисус Христос; тя не е нищо друго освен подготовка на хората да приемат идващия Спасител в лицето на Иисус от Назарет. Мисията на св. Йоан Кръстител в света се изчерпва с ролята на Предтеча, която би била безсмислена без идващия Спасител в

историческото лице на Иисус Христос. Така че безспорната историческа достоверност на личността на св. Йоан Кръстител е косвен аргумент с неизмерима логическа валидност за историческия характер на Христовата личност.

3. Йосиф Флавий в своите „Юдейски древности” и „За юдейската война” обрисувал още едно свързано с живота на Иисус Христос лице – римския прокуратор Пилат Понтийски. Той бил недалновиден и жесток управител, който с неразумните си действия предизвикал народното негодуване и след това се опитал да го потуши с терор. За илюстрация на казаното ще приведем описан от Йосиф Флавий случай. Веднъж Пилат Понтийски наредил на окупационните римски войски да влязат нощем в Йерусалим и да издигнат на видни места в свещения град статуи на римския император, за да му бъдат оказвани почести. Народът счел това за несъвместимо с Мойсеевия закон и оскърбително за неговото национално самосъзнание. Големи тълпи хора се събрали пред Преториума на Пилат Понтийски и настоявали да се махнат императорските статуи. Пилат дръзко отхвърлил народното искане. Брожението сред насъбралия се народ се засилило и продължило шест дни. Римските войници се оказали безсилни да разпръснат тълпата. Тогава Пилат заповядал на войниците да обградят събралите се с голи мечове. И това не уплашило юдеите. Те заявили, че са готови да загинат до един, но да не позволят да се нарушава Законът и да се осквернява свещения град. Най-после Пилат бил заставен да отмени нареждането си. В Новия Завет се разказва също за народни бунтове, които са станали по време на Пилатовото прокураторстване. Евангелист Лука съобщава, че веднъж дошли при Иисус Христос хора, които Му разказали „за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им” (Лука 13:1). За бунтовете по време на Пилатовото управление в Юдея говори и евангелист Марк. Той разказва, че някой си Варава бил затворен „със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство” (Марк 15:7). Йосиф Флавий описал почти всички жестоки прояви в управлението на Пи Josefus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVІІІ, cap. ІІІ, 1; De bello Judaico, lib. ІІ, cap. ІХ, 2-3; пос. изд., т. І, с. 698; т. ІІ, 100-101.

лат Понтийски. Чрез това описание пред очите ни оживява същият образ на Пилат Понтийски, който така вярно е описан в евангелията във връзка със съденето и осъждането на Иисус Христос. Ако образът на Пилат, както той е обрисуван в евангелията, е исторически достоверен, то още повече исторически достоверно е главното действащо лице на евангелския разказ – Иисус Христос. Талмудът и свидетелствата му за Иисус Христос Най-забележителният труд на еврейската литература от първите векове на християнската ера е Талмудът. Названието на този забележителен литературен паметник означава „учение” (от еврейската дума „ламат” - уча). Талмудът представлява сборник от определения, разсъждения, тълкувания, съвети и научни сведения, съставени въз основа на Стария Завет и на юдейското предание. Началото на този литературен сборник е поставено след вавилонския плен на евреите (606-536 г. пр. Р. Хр.). Като имаме предвид, че Талмудът обхваща в себе си много коментари и исторически сведения, които произхождат от школата на Шамай Стари и Хилел Стари, чието време на разцвет съвпада със земния живот на Иисус Христос, напълно естествено е да търсим в този класически сборник на еврейската ученост сведения за Иисус. Разбира се, ние не можем да очакваме да намерим в Талмуда голямо изобилие от точни предания за живота и учението на Иисус Христос главно по две причини: Първо, Талмудът не е историографско съчинение, следователно в него се съдържат малко исторически сведения. Второ, Талмудът е проюдейски религиозен писмен извор, поради което той почти избягва да назовава Иисус със собственото Му име и повече води фанатична полемика против учението Му. Все пак сведенията, които Талмудът предоставя за Иисус Христос и за учението Му, са напълно достатъчни, за да подкрепят по безспорен начин истината за историческото съществуване на Иисус и достоверността на евангелския Му образ.

1. Между различните имена, с които Талмудът назовава Иисус, напълно безспорно е „бен Пандера”, „бен Пантера”, „бен-ха-Пантера”, „бен Пантори” или

„Иисус бен Пандера”. Това название е много старо. Още ученият Целз през 178 г. чул юдеин да говори, че родителите на Иисус били Мариам и Пантера, откъдето Иисус бил наричан „бен Пантера.” Като предава това съобщение, Ориген обяснява произхода му с обстоятелството, че Иаков, бащата на Йосиф и дядо на Иисус, бил наречен „Пантер”. Оттук според Ориген юдеите наричат Иисус, сина на Йосиф, по името на дядо му по плът „бен Пандера”, или „син на Пантера. ” Учените Нич, Блек и Вернер Келер предлагат друго, по-правдоподобно обяснение на названието Иисус – бен Пандера. Според тях то е неточно юдейско предаване на гръцката дума parqe,noj, т.е. „дева”. Юдеите, като слушали от християните, че Иисус е „син на дева” (ui`oj, th/j parqe,nou), Го нарекли подигравателно „бен-ха-Пантера” – син на Пантера. През годините това се забравило и името Пантера, или Пандера, било счетено за име на Иисусовия баща по плът. Какъвто и да е произходът на Иисусовото име „бен Пандера”, или „бен Пантера”, и в единия, и в другия случай юдеите обозначавали с него Иисус Христос като добре познато за тях историческо лице.

2. В Талмуда се намира едно сведение за живота на Иисус Христос, което притежава огромна историческа ценност. Дори само то би било достатъчно, за да се установи както безспорното историческо съществуване на Иисус Христос, така и достоверността на образа Му, който ни се разкрива в евангелията. В споменатото място Иисус се нарича със Собственото Си име, като към него се добавя презимето „Назарянин” – Иешуа Ханоцери. Това място гласи дословно: „В навечерието на празника Пасха Иисус Назарянин беше повесен. Преди това четиридесет дни вървеше пред него глашатай, казвайки,че Иисус от Назарет ще бъде убит с камъни, защото се е занимавал с магьосничество, съблазнявал Израиля и отпаднал от правата вяра; който

Origenes. Contra Celsum, lib. І, cap. 32. (J. P. Migne.

Patrologiae cursus completus. Series graeca. Paris 1857.

T. ХІ, col. 320-321). Epiphanius. Adversus haereses.

LXXVІІІ, 7. (J. P. Migne. PG Paris 1863. T. XLІІ. col.

708-709.)

Nietsch und Bleck. Studien und Kritiken, 1840, S. 116; Joseph Klausner. Пос. съч., с. 25; Werner Keller.

Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die kistorische Wahrheit. Dusseldorf 1956, S. 327-328.

може да каже нещо за неговото оправдание, нека дойде и го каже. Тъй като не бе представено нищо за негово оправдание, той беше повесен в навечерието на празника Пасха.” В един флорентински ръкопис на Талмуда същото място е уточнено, като се добавя, че повесването на Иисуса Назарянина е станало не само „в навечерието на празника Пасха”, но и „в навечерието на събота”10. Това място от Талмуда изяснява няколко ценни исторически сведения за Иисус Христос. Първо, според него Иисус Назарянин извършвал чудеса. Юдеите а също така и мъдреците от Талмуда въобще не са отричали, че Иисус Назарянин е извършвал чудеса, а само ги обяснявали с магьосничество. Това показание напълно се покрива със следното евангелско свидетелство: „Дошлите от Йерусалим книжници казваха, че в Него е Веелзевул и че изгонва бесове със силата на бесовския княз (Марк 3:22; Матей 9:34; 12:24; Лука 11:15). Също и св. Юстин Философ и Мъченик удостоверява, че юдеите наричали Иисус „магьосник.11” Второ, посоченият текст от Талмуда съобщава, че според юдеите Иисус Христос съблазнявал и развращавал Израил. В евангелията на много места се говори, че книжниците и фарисеите се бояли от Иисус Христос, защото Той увличал след Себе Си целия народ. Това е един от главните мотиви за решението на юдейските властници да убият Иисус Христос. Тези сведения на Талмуда за историческия характер на Христовата личност и за достоверността на евангелския Му образ12 имат изключителна научна ценност, защото в тяхната автентичност никой не бива да се съмнява.

Der Babylonische Talmud, Synhedrin. Fol. 43 a.

Herausg von Lazarus Goldschmidt. Berlin und Vien 1925, Bd. VІІ. S. 181.

10 Цит. по Joseph Klausner, пос. съч., с. 29.

11 Justinus Philosophus et Martyr. Dialfgus cum Triphone Judaeo, cap. 69. (J. P. Migne. PG. T. VІ. col. 636-640.)

12 Книгата на д-р Иван Панчовски освен тези съдържа и много други подобни сведения от Талмуда и от други източници.

Истинското християнство е религия на „втората миля”. Да изпълним дълга си, да останем верни на призванието си, да спазваме закона - всичко това е наше пряко задължение и ако го правим, сме извървели само „една миля”, не повече. Ако превърнем всичко в живота си в изпълнение на задължения и заповеди, нашето битие би се уподобило на живот в казарма. Найдоброто и благородното на земята се е постигало само тогава, когато хората са надхвърляли границите на своите задължения, правели са несравнимо повече от това, което се е изисквало от тях, изминавали са „втората миля”. Груба грешка допускат онези, които свеждат християнството до изпълне-

ние на задължения, спазване на реда, постановления и формалности. По този начин те превръщат учението на Христос в мъртъв закон, а не в животворящ дух. Не е ли това причината на земята да има толкова много „мъртви” християни? Забравяме, че живото християнство е само там, където преобладава духът на „втората миля”. Христос казва: „Който те принуди да вървиш с него една миля, иди с него две” (Мат. 5:41). Думата „миля” означава древна линейна мярка, приблизително равна на 1,5 км. Глаголът „принуди” тук има особено значение: той е дословен превод от гръцкото ангареуо. Тази гръцка дума произлиза от персийското съществително „бързоходец”. Бързоходците на императора

са имали право да принудят местното население да ги снабди с провизии, магарета, камили, лодки и водачи в непозната местност. Александър Македонски, а по-късно и римляните използват такива бързоходци за връзка с всичките краища на империята. Затова глаголът в този стих означава по принуда да изпълниш задължението, което ти е възложено от бързоходеца. Глаголът ангареуо, или „принуждавам”, е употребен само два пъти в Новия Завет, единствено когато става въпрос за принуда от страна на римските войници. Например Симон Киринеецът е заставен от римляните да носи кръста на Иисус (Мат. 27:32). По това време фразата „да извървиш една миля” е била широко разпространена и

се е свързвала с факта, че императорът е давал право на всеки римски войник да принуди когото поиска да носи торбата и снаряжението му „една миля”. Иисус вижда как римските войници заставят населението на Палестина да носи товара им, а също и нежеланието на юдеите да изминават тази злополучна миля. Той използва този пример, за да изясни една основна истина в християнството. Юдеите са изпълнявали небрежно своя дълг, не са искали да изминат и една миля, а Христовите ученици в своето служение трябва да се ръководят от ново правило: „Който те принуди да вървиш с него една миля, иди с него две.” За патриотично настроените юдеи, недоволни от римското владичество, подобно изискване от страна на Христос изглежда неосъществимо. И наистина, възможно ли е това?

За искрените Божии деца е възможно, защото тяхната вяра е вяра на „втората миля”. Всички хора, независимо дали желаят или не, трябва да изминат „една миля”. С това е свързано тяхното съществуване. „Първата миля” е неумолимият закон на живота. Затова всички все някак я извървяват, но не са мнозина способните да извървят „втората миля”. Причината е, че първата миля се изминава от човешката сила, втората – само чрез силата на Светия Дух, Който пребъдва у човека. ПЪРВАТА МИЛЯ Е НА ЗАКОНА, ВТОРАТА Е НА ЛЮБОВТА!

Дори правоверният юдеин е трябвало или да носи товара на римския

войник, или да понесе наказание. Такъв е бил законът. Религията на юдеите е религия на закона. Чрез нея те извървяват първата миля, а когато Иисус Христос изисква от тях да продължат с втората миля, те Го разпъват. Разбира се, законът си има свои добри страни. Той принуждава хората да се отнасят към другите по-човечно - в рамките на „първата миля”. Ако в наше време нямаше такива правила, животът би бил непоносим. Но законът си остава само закон. Той никога не може да новороди човешкото сърце и да го научи да твори добро. „Втората миля” е милята на любовта, на благодатта. Само човек със сърце, изпълнено с тази любов, ще измине „втората миля” и нищо няма да го спре. Майката, която се хвърля в огъня, за да спаси детето си, действа от любов, а пожарникарят, или полицаят, който я спира, постъпва според закона. В това се състои разликата между „първата” и „втората” миля. Богаташът, който дава десятъка си в църковната каса, изминава „първата миля”. Бедната вдовица, която дава последните си пари, вече върви „втора миля”. Да ходиш на богослужения, е пътят на „първа миля”, да прощаваш огорченията и обидите - на „втората”. Да си често в молитвен екстаз е стъпка от „първата миля”, да се помириш с брата е от „втората”. Да извървиш „втората миля” не е лека задача, но е благословена. Да обичаш далечните, да обръщаш внимание на самотните, да подкрепяш слабите, да прощаваш на тези, които обиждат, да спасяваш погиващите, без да очакваш награда и слава - към това води пътят на „втората миля”. Христовият кръст е „втората миля”. Само любовта е можела да подбуди Бога да остави славата Си на небето и да слезе на земята, за да умре на Голгота.

ПЪРВАТА МИЛЯ Е НА ПРИНУЖДЕНИЕТО, ВТОРАТА Е ДОБРОВОЛНА

Римският войник е можел да употреби сила, за да накаже всеки, който не изпълнява дълга си да измине с товара му една миля. Затова страхът е карал дори правоверния юдеин да му се покорява, но той никога не би и помислил да извърви повече. Когато милята свършвала, юдеинът е бързал да се очисти в храма. Ако вярващият живее като християнин, заради страха да не бъде отлъчен от църквата неговото християнство е не повече от „една миля”. Но ако поведението му е основано на любовта към Христос и произлиза от сърцето, неговото християнство е „втора миля”. Християнинът е най-свободният човек в света. Христос го е освободил. Ап. Павел възкликва: „Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепва!” Но само любовта и добрата воля са можели да подтикнат сърцето на Павел да изпълни своето служение. Никой не го е карал да проповядва след обръщението му, не го е принуждавал, не му е държал сметка дали посещава редовно събранията на вярващите. Християнството на ап. Павел е било от „втората миля”. Колко далеч от него е понякога съвременното християнство! То като че ли е спряло на „първата миля” и затова не е привлекателно за никого. ПЪРВАТА МИЛЯ Е НА ДЪЛГА, ВТОРАТА Е НА ЖЕЛАНИЕТО!

Дълг на всеки човек е да помогне на другия в труден момент, но има ли го това желание? Дълг на всеки християнин е да свидетелства за Христос, но има ли го това желание? Цицерон казва: „Не съществува нито един миг без дълг.” Гладстон пише: „Дългът е сила, която се събуж-

да с нас сутрин и заспива с нас вечер.” Чувството за дълг е присъщо на човека, но винаги ли той има желание да изпълни този дълг? Дълг на християнина е да прости, но ако той не желае това, няма да изпита истинско облекчение от прошката. Човек може да има много желания, но дали иска да живее и да твори в духа на „втората миля”? За искреното желание няма нищо невъзможно. Нали тъкмо затова прокаженият умолява Иисус: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш.” А „Иисус простря ръка и се допря до него, и каза: „Искам, бъди очистен!” И веднага проказата го остави” (Лука 5:12–13). Заради желанието и добрата воля на Бога човечеството има спасение в Иисус Христос. Където има силно желание, там ще има и жертвоготовност за „втората миля”. Но никой не може да измине „втората миля” без духа на „втората миля”. А откъде идва той? ДУХЪТ НА ВТОРАТА МИЛЯ ИДВА ПРИ НАС С ВЪЗРАЖДАНЕТО НА СЪРЦЕТО

Христос е казал: „Трябва да се родите- от горе.” Човек, който не се е новородил, не може да извърви втората миля. Отначало той трябва да подчини себе си на божествената сила, която ще

го направи способен на подвизи, свързани с „втората миля”. Новораждането само по себе си е тайна. Проф. Линкълн свидетелства: „Моето новораждане очевидно е настъпило тогава, когато вярата стана за мен не дълг, а радост.” ДУХЪТ НА ВТОРАТА МИЛЯ ИДВА ПРИ НАС С ОТКРОВЕНИЕТО

Откровението е светлина за душата. Без него душата е в тъмнина. Откровението не е от човека. То е от Бога и идва само тогава, когато човек го очаква с радост. Бог никога не дава повече от това, което можем да възприемем. Колкото повече вярващият се отдава в ръцете на Твореца и се подчинява на Неговата воля, толкова повече тайни и истини му открива Бог. Откровението идва с молитва, с четене на Свещеното Писание и с размисли за духовното. Ап. Йоан е получил откровение само когато е бил „в Господния Дух и в Господния ден”. В книгата Откровение Йоан свидетелства, че то идва от Христос. Затова, ако пребъдваме в Христос, Той ще ни открие неизчерпаемия източник на силата за „втората миля”.

ДУХЪТ НА ВТОРАТА МИЛЯ ИДВА ПРИ НАС С ВДЪХНОВЕНИЕТО

Цялата ни духовна сила заспива без вдъхновение. За да се насочват силите ни в името на доброто и правото, имаме нужда от вдъхновение. Вдъхновението идва само от Бога и само при тези, които го жадуват и го търсят. Пушкин пише: „Не за житейските вълнения, не за корист, не за битки, родени сме за вдъхновение, за звуци сладки и молитви.” Ако не беше вдъхновена от Бога, Библията не би могла да бъде безсмъртна книга. Боговдъхновението е сътворило Свещеното Писание. Ап. Павел подчертава: „Цялото Писание е боговдъхновено” (II Тим. 3:16). Светият Дух е дал вдъхновение на Павел, а и сега вдъхновява християните за живот, служение и творчество в Христовото име. Само вдъхновението е можело да накара ап. Петър да проповядва пред Синедриона или ап. Павел - в Ареопага. Вдъхновението е подтикнало Дейвид Ливингстън да отдаде живота си за Христос в Африка, а Уилям Кери в Индия! Затова са верни думите на А. К. Толстой: „Вярвайте в чудесната звезда на вдъхновението, дружно гребете в името на прекрасното, срещу течението!” Защо трябва да се говори за „втората миля” в християнството? Защото „втората миля” е постановена от Бога и служи на ближния, тя е същността на християнството. Нека Господ ни помогне с ревност и изцяло да изминем не само „първата”, но и „втората миля”, защото Божието царство започва там, където свършва „втората миля”.

Следвоенни години. Оженили се по време на войната, татко бил учител, а мама току-що завършила гимназия. Баба и дядо, родителите на татко, имали малка, но хубава къща в квартал “Надежда”. Американските бомбардировачи я разрушили до основи, затова сме живеели в мазето. След години баба ми е казвала, че било страшно, завили сирените като гладни вълчици и кръвта във вените й спряла. Толкова се уплашила, че се вка-

Мама ми е разказвала тази история и знам, че е станало така, защото мама ми го е казвала. Било студена зима. По улиците вятърът гонел снежни облаци. Дворовете зъзнели, покрити сякаш с ледени пелерини. Превивали клони голите дървета. Къщите се гушели под бели, пухкави каскети, а от комините се виели струйки дим, като че ли дядовци пушели лули. Мама и аз сме чакали да се върне татко, свити в мазето, където сме живеели. Било Рождество, а той закъснявал и мама не знаела какво му се е случило. Мисли като тъмни облаци минавали през главата й: трамвай ли го е бутнал,

подхлъзнал ли се е, защото навсякъде било заледено като огледало, или, не дай Боже, е станало нещо по-лошо? Седял съм мълчаливо на леглото, увит в одеяло, защото и в стаята било студено. На три години съм бил, но може би съм разбирал, че мама е неспокойна. Час по час поглеждала през малкото прозорче на мазето - виждали се само обувките на хората, които минавали по тротоара, но между тях не били тежките, износени таткови обувки. Притеснявала се мама не само че той закъснява, но и защото бил безработен и този ден излязъл рано да търси някаква работа. Тежки времена били.

менила. Надникнала през прозореца и какво да види - било нощ, а навън светло като бял ден. Над къщите като ураган бучали самолетите и осветявали земята като опашати комети. Баба и дядо едва успели да излязат на двора и бомбите започнали да падат като камъни от небето. Една от тях ударила къщата и я сринала за миг. Рухнала като картонена кутия и потънала в облак прах. Останали само счупени тухли и керемиди. А преди това баба през цялото време се молела: Продължава на стр. 29 >>

ма един сполучлив анимационен филм, озаглавен „Принцът на Египет“. Разказва се историята на Мойсей – как е спасен по чудо от водите на Нил, как пораства като египетски принц, отношенията му с бъдещия фараон, бягството му, след като убива един египтянин, угнетяващ събратята му израилтяни, и, накрая, изпълнението на мисията, към която Бог го призовава – да изведе Неговия народ от „дома на робството“ и да го поведе към Обещаната земя. В този филм, който много пъти сме гледали семейно у дома и който като цяло е верен на духа на библейското послание (независимо от някои волности по отношение на фактологията), има един ключов момент, подсказващ как авторите му

разбират мотивите на фараона „да закорави сърцето си“ и да не пусне Божия народ – въпреки многобройните и страшни бедствия, поразили египетската земя. Мойсей се среща с фараона на познато и за двамата герои място, където някога, когато все още е бил египетски принц, те са прекарвали незабравими часове на общуване, споделяли са своите болки и радости. Сега това място е потънало в мрак, прилича на гробница, където витаят сенки (поради тъмнината, обзела египетската земя по Божие повеление), открояващи се при мъждивата светлина на няколко факли. Предстои последното и най-страшно бедствие – смъртта на всички първородни египетски синове, включително

сина на фараона. Надвисналото зло, което гнети душата на Мойсей, изтръгва от устата му настоятелни и пълни с болка думи, насочени към неговия някогашен брат1, превърнал се във враг: „Откажи се от презрението си към живота!“ Презрение, което обрича на смърт хиляди египетски момчета – сляпо и неумолимо. „Откажи се от презрението си към живота!“ – не са ли тези думи насочени и към нас днес, към хората от нашето време, толкова склонно да предпочита смъртта пред живота, „в името на живота“, и разрушението пред изграждането, „в името на прогреса“? Когато заявявам: „Това си е моят живот и имам право да правя с него каквото намеря за добре!“,

обикновено крачката, която следва, не е към повече живот, а към повече смърт, не е към свободата, а към робство на страха, омразата, егоизма. В редовете, които следват, ще се опитам да покажа какво стои найчесто зад „презрението към живота“ като житейска нагласа, начин на мислене и поведение. И каква е силата, способна да го преодолее.

1. В робство на страха Мотивите на фараона да не пуска израилтяните от Египет са ясни – те са му нужни като роби, като евтина работна ръка, чрез която се гради просперитетът на страната. Благосъстоянието на Египет се крепи върху робския труд и безправието на израилтяните, луксозното съществуване на шепа хора се основава върху мизерния живот на стотици хиляди, останали без хоризонт на очакване,

детелят на Египет се страхува дори от най-беглата „сянка“ на подобна възможност, може би инстинктивно предусеща откъде би могла да дойде тя и иска на всяка цена да я предотврати. Не трябва да се допуска този народ да закопнее за друго освен за сигурността на робството, неговият хоризонт не бива да се простира по-далеч от всекидневната дажба, а мечтите му – отвъд „благоволението“ на господаря. Въпреки че нашата страна днес е свободна и демократична, в личния си живот ние лесно може да се окажем пленници на страхове и притеснения, които ни угнетяват и ни подлагат „под робско иго“ (Гал. 5:1). Ако сме реагирали неправилно на онова, което ни се случва, ако сме поставили на преден план желанието да следваме на всяка цена своите разбирания и цели в живота, а не Бо-

без право на мечти, на настояще и бъдеще. Заповедта на фараона да бъдат избити всички новородени момчета на израилтяните предшества нежеланието му да пусне Божия народ – той иска да има роби, но не иска „родът на синовете Израилеви“ да стане толкова силен и многоброен, че да застраши властта му (Изх. 1: 9 и сл.). Зад тази заповед се крие страх да не се разклатят устоите, да не се промени удобното статукво, да не се събуди достойнството у един смазан народ, който е забравил откъде е дошъл и, най-важното, на Кого принадлежи. Забравил е своето име. Народ, който вече не вярва, че може да бъде извикан по име от Бога, да бъде призован и избавен от Него. Вла-

жиите, истинската свобода е далече от нас. А това означава, че не можем да видим и да приемем намеренията на Бога за нашия живот, не можем да се превърнем в хората, които Той е замислил да бъдем. За да съм по-ясен, ще прескоча от някогашния Египет към днешна Америка. Става дума за историята на Дайна Кери, разказана в романа на американската писателка Франсин Ривърс2. Вече имах случай да спомена този роман в друг текст3, но сега искам да се спра малко по-подробно на него. В историята на Дайна има нещо типично за част от хората в американското общество: момиче от християнско семейство отива да учи в реномиран християнски колеж, сгодява се за амбициозен студент християнин и храни мечти за щастлив живот, предпазен от жестоките превратности в този свят. Дайна не коп-

нее за повече от това, да се омъжи, да роди деца, да следва мъжа си и да го подкрепя в служението му, което обещава да бъде блестящо. Животът й изглежда предначертан, програмиран, поставен в сигурни и красиви рамки. Развитието на събитията в романа показва как сблъсъкът с непредвидени (и дори „немислими“) събития и обстоятелства разчупва тези рамки, попарва „парниковите“ представи на героинята и изважда на повърхността, макар и по страшно болезен начин, всичко нездраво във взаимоотношенията й, а също и в семейната й история – онези скрити язви, върху които никакво трайно щастие не може да се гради. Какво й се случва? На връщане от дома за стари хора, където работи, Дайна е изнасилена от непознат мъж, чието лице дори не успява да види в мрака. Оказва се, че и забременява от този човек. Оттук нататък това събитие ще изяви като лакмус няколко неща: егоизма на годеника й Итън в привидно образцовите им взаимоотношения, фасадното благочестие на учебното заведение, където следва, липсата на единство и здравина в брака на родителите й. „Паролата“, която задейства срива на уж солидните механизми във всички тези привидности (и в още много други покрай тях), се нарича АБОРТ. Героите на книгата се оказват разделени, „премерени“ духовно и нравствено с оглед на отношението им към последиците – физически и душевни – от акта на насилие, чиято жертва става Дайна Кери. Основният „дебат“, който те водят гласно или негласно, е около въпроса как да се постъпи в този случай и не е ли най-оправданото нещо на света да се махне плодът на подобно мерзко деяние, да се „изстърже“ и изличи от оскверненото тяло на героинята една „тъкан“, която предизвиква мъчителни спомени и свидетелства за непоправимото?

болезнен процес. Той ни връща отново към негативната роля на страха и на други чувства (и действия), които следват от него или го съпътстват. Като използва принципа на контраста между образа на амбициозния и егоцентричен Итън и на приятеля му Джо, оказал се, подобно на Давид, мъж по Божието сърце, романът на Фр. Ривърс показва разрушителната сила на страха и различните му уродливи лица: страх за кариерата и добре подредения живот (при Итън), страх за репутацията (при Итън, ръководството на колежа, родителите на Дайна), страх за бъдещето (при самата Дайна и родителите й). Страхът върви ръка за ръка с омразата – Итън мрази „чудовищното нещо“, заченато в утробата на Дайна и желае неговото унищожение, без да го е грижа всъщност за годеницата му. Родителите й стигат до криза в отношенията си, отприщила семейна „война“, вследствие на която не могат да се понасят и стигат до прага на развода. Всички са единодушни в омразата си към анонимния изнасилвач (който

Въпреки че Дайна е била държана като „под похлупак“ в средата, в която е израснала, тя познава Бога лично, обича Го и иска да Му служи с цялото си сърце. А Той иска от нея да приеме, първо, че и нещастията й могат да бъдат допуснати от Него за нейно добро и, второ, че това добро ще „проработи“, т.е. ще даде плод, когато тя подчини съществуването си изцяло на Бога и Му се довери напълно, когато в живота й зацарува онзи „ред на любовта“, за който говори бл. Августин и който не търпи компромиси с Божиите стандарти. Тогава наистина всичко започва да съдейства за нейно добро, защото е възлюбила Бога повече от всичко (Римл. 8: 28). Преподреждането на най-важните неща в живота на Дайна, на нейните родители и дори на баба й Иви (тя също е направила „терапевтичен аборт“ на времето, поради заболяване от туберкулоза, и продължава да страда за своето мъртво дете) е

така и не се открива) и т. н. Намира ли се противоотрова за всичко това?

2. Съвършената любов пропъжда страха Дайна Кери намира в съвършената Божия любов „противоотрова“ за целия комплекс от негативни чувства и намерения у себе си и около себе си. Тази любов, в която няма мъка и която пропъжда страха (1 Йоан.

4:18), й е засвидетелствана първо от „верния приятел Джо“. За разлика от Итън, той не я осъжда в сърцето си и не я обвинява (не я смята за „омърсена“), а я изслушва и откликва на съкровените й нужди. Любовта на Джо умее да чака, не се уморява да прави добро и не търси своето (виж 1 Кор. 13:4 и сл.), затова тя е по-силна от страха и може да спаси живота на отчаялото се момиче, застанало пред лицето на смъртта. Но и сам Бог изявява на героинята присъствието Си, непосредствено и съкровено,

особено в трудните моменти, когато Джо е далеч – тогава тя се учи да чува и да разпознава в сърцето си нежния и тих глас на своя Възлюбен, Който е дал живота Си за нея, за да може тя да има живот в изобилие и да го дарява на другите. Оказва се, че Бог е приготвил за нея много повече, отколкото тя е можела да си представи – да Му послужи по невероятен и чуден начин, за който никога не е мечтала. Непостижимият Божи промисъл я отвежда в дома на д-р Джеймс Уайът – човек, прекъснал хиляди невръстни животи, – за да му занесе надеждата за спасение и избавление (от депресията, тъмнината и раните в душата му4) чрез изпълнените с благодатна сила думи на Божията прошка, която променя неговото сърце: „Джеймс Майкъл Уайът, брат на Каролин Козма Уайът, Господ ти прощава. Господ те обича“. Помирението между родителите на Дайна накрая става възможно благодарение на твърдото й решение да устои на натиска от всички страни и да не извърши онова, към което я тласкат мнозина – едно законно и „напълно оправдано“ убийство. В крайна сметка тя решава не само да роди детето, но и да го отгледа заедно с мъжа, който й е отреден от Бога – Джо. В широката духовна и житейска перспектива, която се открива пред героите в края на романа, няма нищо сладникаво, защото е много изстрадана и защото всъщност не е тяхно дело, а е „плод“ на изкуплението, осъществено на Голготския кръст. Плод, който „узрява“ в благодатната победа над страха, егоизма, тънките сметки и непоетите рискове, над законничеството с фарисейски привкус, над самооправданията и търсенето на „своето“ във взаимоотношенията. Плод, който се оказва жизненонеобходим не само за Дайна, но и за хората около нея – за всички, които някога, чрез неправилен житейски избор, са заменили Божието „найдобро“ с човешкото „най-добро“ и така са осеяли своя вътрешен свят с „мини“, готови всеки момент да избухнат и да го взривят. Изборът на Дайна показва, че и те могат да бъдат свободни от последиците на своя ня-

когашен избор. Че все още не е късно да изберат пътя на съвършената любов и на пълното доверие в Бога.

3. Вик от ада и вик от небето Ако в историята, която разказва романът на Фр. Ривърс, презрението към живота се проявява често подмолно, маскирано с добри намерения и е трудно различимо от праведния гняв срещу греха и греховното в света, има ситуации, в които то е „в чист вид“, без примеси – дори в още почист вид, отколкото при заповедта на фараона за унищожаване на новородените израилски младенци. Такава е ситуацията при един самоубийствен атентат, например, който продължава да поставя различни въпроси пред психолози, социолози и културолози, също и пред богословите. Каква е психологията на атентатора? Подобен въпрос си е задавал Ф. М. Достоевски (основно в романа „Бесове“), задавал си го е със сигурност и А. Малро (в романа „Човешкият жребий“). Кървавите самоубийствени атентати в Ирак, а също в Афганистан, неотдавна и в Пакистан, ни карат за пореден път да се запитаме: какво мотивира действията на един атентатор самоубиец? Мисля си, че неговата психология разголва с пределна яснота метафизичните, духовните основания на действието му: ще загина, но ще погубя и други около себе си, ще ги „взема“ с мен в смъртта и унищожението, които нося! Дори атентаторът да е бил „обработен“ с някаква „възвишена“ религиозна идея, дори да смятаме, че си мисли неща, различни от тези, които си мислим ние като християни, и да им вярва, това не променя същината на стореното от него злодеяние, което си остава вик от бездната на ада: „Загивам, но и вие загивате с мен! И колкото повече – толкова по-добре!“.

Противоположна е ситуацията на човека, който вярва в Бога и е верен на Бога. Като го спасява, Бог иска от него да „сподели“ това спасение с колкото може повече хора. Спасението на човека е като „вик“ от небето, от рая, от Божието царство. „Който и да е твой в града – всички изведи от това място!“ – казва ангелът на бягащия от Содом и Гомор Лот (Бит.

19:12, СИ).

4. В кого се прицелва презрението ни към живота? След казаното дотук не изглежда толкова трудно да осъзнаем, че всеки акт на презрение към живота взима на прицел самия „Началник на живота“, както ап. Петър нарича Иисус Христос, когато се обръща към своите сънародници след изцелението на човека, куц по рождение: „Вие се отрекохте от Светия и Праведния... а Началника на живота убихте“ (Деян.

3:14–15, СИ). Отвъд Сина нашето пренебрежение към живота се цели в Отец, Който ни е дал и временния, и вечния живот, – понеже Синът и Отец са едно (Йоан 10:30).

1 Във филма Мойсей е осиновен не от дъщерята, а от жената на фараона и по този начин бъдещият му противник, следващият фараон, е негов брат, когото той обича.

2 Ривърс, Фр. Плодът на изкуплението. Добрич, Менора прес, 1999.

3 Прозорец, 2006, № 3, 18–21.

4 Свързани с ранната смърт на неговата сестра от усложнения след таен аборт.

Заповедта на фараона да бъдат избити новородените израилски момчета препраща към една друга заповед – на Ирод за избиването на младенците във Витлеем (Мат. 2:16). „Стъпили“ върху страха за благополучието, властта, привилегиите, „сигурността“ на поръчителите им, тези чудовищни актове засягат сърцето на Бога чрез самоволно и греховно разпореждане с Неговия безценен дар – живота, който само Той има право да дава и отнема. Нараняват и презират Него и Неговата същност, която е любов – свята и чиста. А щом споделяме някоя от многобройните форми на презрението към живота, разпространени в нашата съвременност (може би поддържаме каузата за „освобождаване от нежелана бременност“?), на какво основание претендираме, че сме подобри от хората, които предават на разпятие Началника на живота? Щом презираме дара на живота, не „разпъваме“ ли отново Божия Син – като всички, които разпознават в Него „сина на дърводелеца“, но не и Този, Който Е животът на света?

Ап. Павел предупреждава, че някои ще отстъпят от християнската вяра, която разкрива силата на молитвата като средство за общуване с истинския и живия Бог. Молитвата дава сила, променя живота, обстоятелствата, ситуациите и спасява грешника. Молитвата издига човека на по-високо ниво и дава възможност на хора със смирен и съкрушен дух да се слеят в едно молитвено пространство със Създателя си. Молит-

вата през вековете е давала вдъхновение на творческите личности и чрез нея те са получавали откровение от Бога, било то в областта на литературата и изкуството или науката. Кой би дръзнал да отрече националното ни формиране в дух на благородство и истинско благочестие чрез молитвата, с която са били закърмени българите още от тяхното раждане! Родителите им са се молели,

понякога със сълзи, да издържат всяко изпитание или са изразявали радостта и веселието на сърцето си, като са славели и са величаели Бога Творец за Неговата милост, благодат и водителство. Как да пренебрегнем факта, че молитвите, произнесени до семейното огнище и подкрепени не само в църквите, а и в училищата, са допринесли най-много за издигането ни като народ и нация, родила държавни мъже по молитвите на родителите и прародителите, творчески личности и герои, на които трябва да подражаваме! Днес, след периода на атеизма, който е изсмукал човешките души и ги е направил жадни и гладни за духовен живот, тъмните сили се възползват, за да ги заробят отново, като ги заливат не само с мътни, но и с отровни води, но представени като „духовна храна и питие”.

И сеят не само разврат, хаос и беззаконие, но и най-страшното: окултизъм. Днес поради упадъка на молитвения дух и на християните в църквите се предлага заместител на молитвата - трансцендентална медитация. Душегрижителската ми практика с окултно обременени и психически натоварени хора в продължение на 18 години показва, че измамените, демонизираните и обладаните хора много често са започвали с трансцендентална медитация. Нека да конкретизираме характеристиките на тези три групи.

1. Измамени. Измаменият е човек, чието мислене е отклонено от истината вследствие превратност на ума или под въздействието на измамливи духове. Той приема лъжата вместо истината. За такива хора ап. Павел пише в Посланието към римляните (1:21-28). Бог ги “предава на извратен ум - да вършат онова, що не прилича” (ст. 28, СИ).

2. Демонизирани. Демонизираният е човек, чрез когото се проявяват нечисти духове. Той се ръководи от техните съвети и чрез него те вършат чудеса

и знамения. Волята на демонизираните не е поробена от бесовете - те могат да изпълняват или да не изпълняват заповедите им. Хората, изброени във Второзаконие 18 гл. (прорицатели, гадатели, магьосници и т.н.), несъмненно са демонизирани. Друг пример е Симон магьосника от ДА 8:9 и сл. Измамените са послушни на нечисти духове само в ума и в чувствата си, чрез демонизираните бесовете се проявяват на практика. Сатана ги използва - те получават информация и стават проводници на бесовска сила. Като влизат в сътрудничество с демоничните сили, рискуват да се окажат обладани, защото чрез тези практики се демонизират във все по-голяма степен. Например екстрасенсите постоянно са вдъхновявани от нечистите сили, които ги подбуждат да лекуват другите. Въпреки че могат да се откажат от това лечителство, най-често не искат да го направят. Изпитват необходимост постоянно да отдават получаваната енергия - в противен случай им прилошава.

3. Обладани. Обладаният е човек, чиято воля е дотолкова поробена от нечистите духове, че няма сили да им противостои. А Бог сътворил човека със свободна воля и макар че той е съгрешил и продължава да греши чрез послушанието си спрямо нечистите духове, неговата воля, ако не е обладана, е способна да им се противопостави. Но нека да видим каква е същността на трансценденталната медитация – ТМ. Това е древна езическа религия, представена в съвременна, дори „научна” опаковка, с която се търси влияние върху масите. Целта на разпространителите й е да изкарат лесни пари от последователите си. Основател на ТМ Махеш Прасад Варма, по късно известен като Махариши Махеш Йоги, е роден в Индия около 1910 г. Завършва физика и се занимава известно време с научна дейност. След това става ученик на индийския религиозен водач Гуру Дев, който преоткрива от индуистките писания

техниката, позната като ТМ. Името му идва от „маха”, което означава „велик”, и „риши”, което означава „пророк” или „светец”, а „йоги” е учител на йогийски медитационни техники. ТМ има за цел „да бъде убедено едно деятелно, активно малцинство да практикува тази медитация с оглед да преобрази света”1. За тази цел - обновяване на света и създаване на нов ред в него - движението на Махариши разработва програма. Според нея трябва да има единно световно правителство. Тук ясно се виждат политическите амбиции на движението.Университетът на познанието на Махариши е известен и като „Европейска континентална столица на Ерата на просветлението”. Той се намира на границата между Холандия и Германия и от 1994 г. периодично орга-

низира „ Международни конференции за изграждане на непобедима армия”. В този институт работят и следват около 400 сътрудници и студенти. Има добри финансови възможности, разполага с научна и издателска база. В Канада, САЩ и Австралия последователите на Махариши създават „ Естествена политическа партия”, която се бори за места в Парламента. Ще се опитаме да видим какво все пак се крие зад това доста замъглено и объркващо понятие - ТМ.

1. Тази медитация се позовава на теорията на физиката за единното поле, което се представя като поле на неогра-

ничена енергия, съзидателност и разум. Източникът на мисълта у човека е тъждествен с това поле, следователно той може да го активизира. Това се постига чрез медитацията, която позволява човекът да изпадне в състояние на “себеотнасящо се съзнание” и да се доближи до (или дори да се слее с) енергията, творчеството и интелигентността на полето. Според Библията има три източника на мисълта - Бог, човекът и дяволът. Повечето хора не могат да разпознаят коя мисъл идва от самите тях, коя е от Бога, а коя - от дявола. Именно тук е опасната игра при влизането в зоната на т. нар. енергийно поле на другото съзнание. Онези, които не познават Свещеното Писание и истината, много лесно могат да попаднат в света на тъмните сили, които притежават съзнание, разум и сила (т. нар. енергия). Човекът се слива с това „поле”, а то е духовен свят, който възпроизвежда в разума всякаква информация и знание, най-често посредством илюзии - слухови и зрителни халюцинации. Така се активизира това „висше съзнание” и се получава преливане от едното - демоничното - в другото - човешкото. Учителите на тази религия с право твърдят, че това може да се постигне само чрез ТМ, която позволява човек да изпадне в състояние на “себеотнасящо се съзнание”. Целта е да му се внуши, че това е неговото съзнание и че той е велик - притежава голяма енергия и постига висшето ниво на творчеството и интелигентността.

2. На хората се обещава медитацията да им осигури неповторимо състояние на почивка и релаксация: ” ...преодоляват се стресът и умората, постига се лечебен ефект и се стига до физическо подмладяване”2. Действително, при подобно докосване до духовния демоничен свят има и усещане за „почивка и релаксация”, за отслабване на стреса и умората, за постигане на псевдолечебен ефект и подмладяване. Всъщност целта е човекът да стане зависим, докато се напълни чашата на беззаконието му, а след това ще трябва да си плати много скъпо за такава дяволска услуга. Нима екстрасенсите не правят същото със своите жертви, нима гледачките, врачките и всички окултисти не „помагат” по този начин? Но какъв е краят? Ето какво казва Бог за истинското подмладяване, което идва от Него, което е чисто, свято и дълготрайно: „А онези, които чакат Господ, ще подновят силата си, ще се издигнат крила като орли, ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да отслабнат” (Ис. 40:31).

Посвещението в ТМ става чрез ритуал, извършван пред олтар, където е поставен образът на Гуру Дев, на когото хората се покланят. Библията определя това като идолопоклонство. Написано е: „Да не си правите идоли или кумири, нито да си издигате стълбове, нито да поставяте в земята си камък с изображения, за да му се покланяте; защото Аз съм Господ, вашият Бог” (Лев.

26:1). „Да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена” (Вт. 4:16, СИ). Първият от трите стадии на ритуала започва с призоваване на бог Нараяна. Следва изброяване на различни исторически и легендарни персонажи до Шри Гуру Дев. По време на втората част от ритуала пред олтара се поставят около 17 различни предмета (плодове, цветя, бяла носна кърпа и т.н.). Всеки принос е съпроводен с думите: „Аз се прекланям.” Всъщност човекът се покланя на идуистко божество. Рецитира се санскритски

химн за поклонение „пунджа”, където се споменават 24 богове от индуизма и се казва, че посвещаваният ще се поклони 27 пъти по време на ритуала. Той обикновено не разбира езика на химна, нито за какво точно става дума, но това не омаловажава ритуала. После новият последовател трябва да се поклони на Гуру Дев по примера на своя учител. Ако някой се смущава (преди му е било казано, че това не е религия), може и да не се поклони, но приносите са задължителни. След ритуала учителят по медитация дава на човека мантра - дума, която той трябва да повтаря по време на медитацията, за да се постигне действието на „подреждащите сили на природата”. Мантрата се пази в пълна тайна, за да не се изгуби силата й. Тези думи обикновено са тайни названия на 20 индуистки божества. Мантрата се повтаря наум, докато посветеният „ премине отвъд”, в едно друго измерение, готов за нови духовни преживявания. За първи път това става под наблюдението на учителя. При по-голямо посвещение чрез ТМ се стига до телепатия и левитация (отделяне от земята). Откъде идва идеята за името? В Новия Завет ап. Петър казва на хората, които го питат: „Какво да правим, за да се спасим?” - „Няма под небето друго име, дадено на човеците, чрез което трябва да се спасим” (ДА 4:12). Няма друго име освен името на Христос Спасителя, което да дава спасение на човечеството и решение на всякакви проблеми. Но в Откровението намираме друг интересен пасаж за името: „Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче и на камъчето - написано ново име, което никой не знае освен онзи, който го получава” (Откр. 2:17). Ако човек познава добре Писанието, бързо ще стигне до извода откъде идва „ тайната” мантра или, както Библията я определя, „сатанинската дълбина” (Откр. 2:24), целяща да заблуди народи и племена. Безопасно ли е ТМ? Лори Макгрегър пише по този повод:„Тъй като той (посветеният в ТМ) вече е свикнал да„изпразва” ума си от всичко, духовният му водач го взема под свое влияние. Това, което е започнало в блаженство, може да доведе до кошмари от демонично обладаване, духовен контрол и мъчение.”3

Пантеистичното твърдение при ТМ, че „ всичко е Бог и Бог е всичко”, е несъвместимо с Библията, където е очертана рязка граница между Бога Творец и Неговото творение. Според Махариши безличният бог е това същество, което живее в сърцето на всеки, и всеки човек по своята истинска природа е безличният бог. С помощта на ТМ можеш да получиш абсолютно единство с безличния бог или божествената същност на вселената. Това на практика означава, че чрез ТМ човек става бог. За такова сливане в единното поле ли става въпрос? Учението на ТМ твърди, че на човека е свойствено по рождение да бъде добър. Библията казва, че по рождение всички хора са грешни. Във философията на единната същност етическите различия изчезват, противоположностите - добро и зло, Бог и хора - се сливат. За разлика от индуизма в Библията се прокарва ясна граница между доброто и злото, те никога не се сливат. ТМ обещава щастие на всички хора. Християнското учение твърди, че човек никога няма да бъде щастлив, ако не реши проблема с греховната си природа и не приеме Христос като личен Спасител. Махариши вярва в прераждането. Чрез поредица от смърти и раждания човек може да достигне духовно съвършенство. Библията отрича такава езическа философия за съществуването на човека. И твърди, че той се ражда, умира и ще възкръсне за вечно осъждение или вечно оправдание. Съществува реална опасност ТМ да навлезе и в християнските общества. С цел да се намалят стресът и напрежението някои църкви дори организират и насърчават участие в семинари по „християнска медитация”. Но искам да призова към здрав разум и да припомня призивните думи на Христос, прозвучали преди две хиляди години: „ Елате при Мен, всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мен; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой за душите си. Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко” (Мат. 11:28-30). А във връзка с идеята да се въведе ТМ в училищата бих предложил алтернатива – да се въведе молитва за благословение.

В началото на деветдесетте години в Украйна с настъпването на промяната като свещенослужител предложих на директорите на училищата да се въведе сутрешна молитва с кратко четене на Свещеното Писание. Казах им: „Ако желаете да има тишина и спокойствие в училището, атмосфера на уважение и почитане на преподавателите, високо ниво на образованието, дайте възможност да се преподават библейски уроци.”

Един от тях - Николай Петрович Гузик, директор на авторско експериментално училище, се съгласи. До днес там се преподава не ТМ, а благословени уроци върху Библията. Успехите на това училище са отразени в материала на П. Гараджа във в. „Христианская газета”4. Той пише: „Град Южни, Одеска област е съвсем млад град пристанище, той е само на 25 години, наброява население 25 хиляди души. При това всяка година около 25 ученици от по-горните класове тук извършват престъпления. Но ето какво е удивително: тези 25 престъпления се разпределят между три от четирите съществуващи в града училища. В четвъртото престъпления няма. Децата в него не пушат, не псуват, държат се прилично. Те печелят повече призови места на олимпиади от учениците в Кота, Ж., М. Паскал. Тайните на сектите. С., Хемус, 1993.

2 Асенов, Б. Религиите и сектите, С., 1998, с. 349.

3 Макгрегър, Л. Култове и нашето отношение към тях. С., Студио 865, 1993, с. 131.

4 http://www.titel.ru/garadga-baptist.html 1

трите останали училища, взети заедно. Тук има удивителни примери - някои деца завършват училище на 14 години, а на осемнадесет – университет. Гъвкавата система на обучение е насочена към максимално развитие на талантите. Директорът на това авторско експериментално училище член-кореспондент на Академията на педагогическите науки на Украйна Николай Петрович Гузик, е дълбоко вярващ човек. Тайната за моралната чистота на учениците е проста. Всяка сутрин цялото училище, включително преподавателите, започва деня с 15-минутно четене на Библията, кратка проповед по темата и молитва. Нещо повече - Библията се изучава като отделен предмет във всички класове. Многото проверки от различни комисии завършват с това, че експертите от ЮНЕСКО признават училището за едно от най-добрите в Европа.” Нека се върнем при Бог Отец, Син и Свети Дух като заблудени в своите мъдрувания и мъглива философия. Там ще намерим истински покой, който има силата да влияе в домовете ни, в училищата ни и в обществото ни. Бог да пази България от трансценденталната медитация - поредна отрова, хвърлена върху детските души, и без това неориентирани в морето на хаоса, безнравствеността и нечестието.

хариши заедно с групата „Бийч бойс” претърпяват неуспех - налага им се да прекъснат пътуването поради финансови загуби. Въпреки това движението продължава да се развива: през 1971 г. последователите му са около 100 000 медитиращи под ръководството на близо 2 000 инструктори, което го извежда на първо място сред другите движения на „източната духовност” в Америка. През 1975 г. то достига апогея си - има по 40 000 ученици на месец, а общият брой на последователите му достига 600 000 души. През тези години ТМ се разпространява широко в армията, в училищата, по затвори, болници, също и в църковни общности, включително църкви на Гръцкия епископат в Америка, като „неутрална” форма на „ментална (духовна) терапия”, която може да се съчетае с всякакви религиозни възгледи и обреди. Курсът на обучение по ТМ е пригоден специално за американския начин на живот: „Това е курсът, който ще ви научи да постигате духовен успех без особени усилия.” Самият Махариши я нарича методика, „която наподобява миене на зъбите”. Други индийски йоги отправят строго порицание към Махариши за това, че обезценява вековните традиции на йогата в Индия, като я прави предмет на печалба и продава езотеричните й тайни на широките маси (през

Методиката на източната медитация, известна като трансцендентална медитация (ТМ), за няколко години придоби такава популярност, особено в Америка, и я проповядват с толкова лекомислен тон, че всеки сериозен човек, който изучава съвременните религиозни течения, най-вероятно просто ще реши да не й обръща внимание като на поредния американски рекламен шум. Но това би било грешка, защото в своите сериозни аспекти тя не се различава особено от йогата и дзен будизма, а внимателният анализ на нейната методика показва, че по своя характер тя е същинско източно течение в по-голяма степен от донякъде изкуствените продукти на съвременния синкретизъм – „християнска йога” и „християнски дзен”. Трансценденталната медитация е пренесена в Америка (където има най-ярък успех) от един доста „неортодоксален” индийски йога Махариши Махеш Йоги и се разпространява там от 1961 г.1 През 1967 г. тя получава най-широка реклама, след като популярните певци от групата „Бийтълс” се обръщат към нея и се отказват от наркотиците. Но скоро те изоставят това учение, макар че продължават да медитират. На следващата година по време на турне из Америка Ма-

1975 г. курсът е струвал 125 долара, за студенти - 65 долара и още по-малко за горните и средните класове в училище или за по-малки деца). По целите си, по основните си принципи и резултати ТМ не се различава особено от „християнската йога” и „християнския дзен”. Типично за нея е простота на методите и философията като цяло, а също лекотата в постигането на резултатите. Подобно на тези учения, ТМ „не изисква никаква вяра, разбиране, морални принципи или дори приемане на идеи от философията”. Това е проста методика, „основана на естествения стремеж на духа да търси все по-голямо щастие и удоволствие... По време на трансцендентална медитация вашият дух е длъжен да следва най-естествения и приятен път”. “Трансценденталната медитация преди всичко е практика, а вече след това — теория. За начинаещите най-важното е да не мислят, да не засягат интелектуалната област изобщо.”

Методиката, разработена от Махариши, е обща за всички центрове на ТМ, където и да се намират те: след две встъпителни лекции желаещите плащат за по-нататъшното обучение и преминават през „посвещение”, за което е необходим странен на пръв поглед сбор от предмети, винаги един и същ – три вида сладки плодове, не по-малко от шест свежи цветя и чиста носна кърпа. Тези предмети, сложени в малка кошничка, се донасят в „стаята на посвещението”, където се подреждат пред портрета на гуруто, от когото Махариши е получил посвещение в йогата. На същата маса гори свещ и се кадят благоухания. Ученикът остава в стаята само със своя учител, който преди това е получил посвещение и напътствия лично от Махариши. Ритуалът пред портрета продължава половин час – пее се тихо на санскрит (смисълът на който е неизвестен на ученика) и се изброяват имената на предишните „учители” на йогата. Накрая на човека се дава „мантра” - тайна санскритска дума, която той трябва непрекъснато да повтаря по време на медитацията и която не е известна на никого освен на неговия учител. Посвещаваният никога не разполага с превод на целия ритуал. Той се съдържа в непубликуваната книга, наречена

„Свещеното предание”, а сега неговият текст вече е поместен и като отделна брошура, издадена в Бъркли. Това е традиционен индуистки ритуал на поклонение пред боговете — „пуджа”, чрез която се обожествяват и гуру Махариши (Шри Гуру Дев), и всички „учители”, чрез които самият той е получил своето посвещение. В края на ритуала има серия от двадесет и две „приношения” на гуру Махариши, като всяко от тях завършва с думите: „Аз се покланям на Шри Гуру Дев.” Учителят се покланя пред портрета на Гуру Дев и кани посветения да направи същото (този поклон не е задължителен, но приношенията са). Така съвременният агностик, който обикновено нищо не подозира, се посвещава в практическа индуистка религиозна обредност. И незабележимо го карат да направи нещо, пред което християнските му предци може би биха предпочели изтезания и мъченическа смърт: той принася жертви на езически богове.

В духовен план може би именно този грях – повече, отколкото самата психическа методика - обяснява нечувания успех на ТМ. След посвещението ученикът медитира два пъти дневно по двадесет минути, като предоставя на съзнанието си пълна свобода и повтаря мантрата, когато тя му идва наум. Често учителят проверява усещанията и преживяванията на учениците. Много скоро, понякога дори от първия път, човек започва да преминава към ново ниво на съзнание, което не е нито сън, нито бдение: именно това е състоянието на „трансценденталната” медитация. ТМ води до състояние на съзнанието, което „не прилича на никое, познато на човека преди, и е по-близко до състоянието, което дзен будистът постига след много години упорит труд”. “За разлика от други религиозни дисциплини и йога, за овладяването на които може да са нужни години, резултатите при ТМ, както твърдят учителите, може да се постигнат и за броени минути.” Хората, изпитали това състояние, го описват като „усещане за пълно удовлетворение”, сходно с това, което дават някои наркотици, но самият Махариши го характеризира с традиционни индуистки термини: „Това състояние е повисше от всичко: от виждането, чуването, докосването, мириса и вкусването. По-висше е от всякакво мислене и чувстване. То е състояние на неизявеното, абсолютното, чистото съзнание на Съществуващия и е най-висшето състояние на живота.”

„Когато човекът развие у себе си способността да остава в това състояние непрекъснато, за него казват, че е достигнал космическото съзнание, а то е цел на всички, които медитират.” При по-напредналите стадии на ТМ хората изучават основни йогийски пози, но те не са непременно условие за успех на основната методика. Не се изисква и никаква аскетична подготовка. Щом ученикът достигне „трансцедентално състояние на съществуването”, нужни са му само двадесет минути медитация два пъти дневно, тъй като ТМ изобщо не е начин на живот, както е в Индия, а по-скоро е учение, предназначено за хора с активен живот. Махариши е известен тъкмо с целта си да даде достъп до това състояние на съзнанието на всички, а не само на малцина избрани. За успехите на ТМ се разказват многобройни истории и се твърди, че тя действа почти във всички случаи: наркомани се изцеляват, семейства се събират, човек се чувства здрав и щастлив. Учителите по ТМ непрекъснато се Всички цитати в статията са дадени по книгата Robins, I., D. Fisher. Calmness without Pills. Everything about TM. New York, Peter van Widen, Inc., 1972.

2 Виж: «“ТМ” в суде: Полный текст решения федерального суда по делу Мальнак против Махариши Махеш Йоги. Издание духовных подделок. Беркли, Калифорния.

1

усмихват. По принцип ТМ не измества другите религии, а засилва вярата в каквото и да било, почти във всичко. Християни, били те протестанти или католици, също намират, че ТМ придава на техните вярвания и обреди поголяма дълбочина и значимост. Но бързият и лесен успех на ТМ, който сам по себе си говори за отслабеното влияние на християнството върху съвременното човечество, става причина и за ранния й упадък. Това учение може би повече от всички останали направления на „източната духовност” има характер на „модно увлечение” и провъзгласеното от Махариши намерение „да посвети” целия свят явно е обречено на провал. След максималния интерес през 1975 г. списъците на желаещите да се обучават на ТМ неизменно намаляват, което става причина през 1977 г. организацията да обяви нови курсове на обучение за „напреднали”, явно измислени, за да възродят ентусиазма на публиката. Тези курсове трябва да дадат на посветените „сидхи”, или „свръхестествените сили” на индуизма: способността да минаваш през стени, да ставаш невидим, да летиш във въздуха и т.н. Но подобни проекти все по-често се посрещат с презрителна усмивка, независимо че в брошурите на ТМ се помества снимка на „летящ” човек в медитация (виж Time, 8 aug. 1977, p.

75). Цената на подобни курсове достига 3 000 долара, но те явно не водят до резултатите, за които претендират и които са традиционна област на факирите от Индия. Така ТМ се разкрива като бързо преминаващ стадий на окултни увлечения от втората половина на XX в. Вече са публикувани много примери за това, как учителите и учениците в еднаква степен страдат от заболявания, характерни за тези, които се заиграват с окултизма: психически разстройства, самоубийства, опити за убийства, обладаност от демони. През 1978 г. Федералният съд на САЩ излиза с решение, че ТМ по своята природа е религиозно течение и не трябва да се преподава в обществени у чебни заведения2. Това несъмнено ограничава още повече разпространението на ТМ, но тя явно продължава да съществува като една от многобройните форми на медитация, които за мнозина изглеждат съвместими с християнството. Още един тъжен белег на нашето време!

рез есента на 1994 г. в училището, в което работех тогава, дойдоха учители по трансцендентална медитация (ТМ). Всички бяха млади и симпатични хора. Въпреки че таксата за участие в обучението бе твърде висока, имаше желаещи – и сред учителите, и сред родителите и учениците. Любопитството ни беше голямо. Имахме чувството, че се докосваме до нещо истинско. Казаха ни, че това знание идва от древността и доскоро е било достояние само на най-богатата и образована част от индийското общество. След уводна лекция, обясняваща необходимостта от дълбок вътрешен

покой, който трябва да си осигуриш два пъти на ден, за да прогонваш стресовете от напрегнатото ежедневие, всеки от нас трябваше да си избере учител. Този учител щеше да му даде лична мантра. След една седмица, в неделя, в сградата на училището започна т. нар. „посвещение”. Влизахме в отделни класни стаи, приготвени специално за случая, - вътре имаше портрет на основателя на ТМ, много цветя, аромати. След като учителят пя песни и отправи молитвите си на санскрит да му бъде предоставена мантра, той ми я прошепна неочаквано в ухото. Аз трябваше също да я прошепна тихо, за да се увери той,

че съм го чула добре. Каза ми, че тази дума е особена – само моя - и не бива да я изговарям на глас или пред други хора. Обясни ми как точно да медитирам: да седна удобно, да затворя очите си и от време на време да казвам наум вълшебната дума (мантрата), която постепенно ще внася у мен спокойствие. След 1-2 месеца практикуване моментите, в които няма да мисля за проблемите си, щом затворя очи, ще стават все по-дълги и по-дълги. И съвсем естествено ще стигна до нивото, когато ще ме обгръща пълна тишина и спокойствие веднага щом започна да медитирам. Тези 15-20 минути спокойствие ще ме зареждат с нужната положителна енергия, уравновесеност и вътрешна сила. Постепенно ще ставам все по-уравновесена в ежедневието си, спокойна и хармонична. Нещо повече, ще „разграждам” старите стресове, ще изчиствам съзнанието си и паметта си от стари душевни травми. Ще реагирам спокойно, мъдро. Защото ще съм пое-

ла от мъдростта на единното енергийно поле и то ще е вляло у мен енергия, сила и уравновесеност. Спомням си, че попитах какво точно означава тази дума – моята лична мантра. Исках да си я преведа от санскрит на български, за да зная какво всъщност ще изговарям наум. Но учителят ми отговори, че това е тайна, тайнство, което не бих могла да осмисля. Достатъчно е да зная, че тази лична мантра ми помага, хармонизира ме и ми е “подарена” само и единствено за моя полза. След една седмица отново се срещнах с моя учител. Той трябваше да разбере дали медитирам правилно. Разпита ме, помоли ме да му кажа мантрата съвсем тихо, на ухото. Оказа се, че съм я променила. Поправи ме. Няколко месеца си играех на медитация, залъгвах се, че правя нещо съществено. Нищо особено не се случваше. Сядах удобно, затварях очи. Казвах си наум мантрата, опитвах се да прогонвам с нея мислите си, търсех неистово спокойствието и умиротворението, за които копнеех. Тишината, лечебната тишина, трудно идваше при мен. Очаквах да усетя свежестта и хармонията у себе си, но така и не успявах. Веднъж в седмицата се събирахме в една от залите на медицинския факултет, където имаше групова медитация. Обясниха ни, че здравословният ефект на медитацията се повишава, когато се практикува в група. След една година пристигнаха учители от Индия. Включих се в сидхи-програмата („сидхи” - знаещ), въпреки че сумата, която трябваше да внеса, беше огромна. Дадоха ни допълнителни думи и словосъчетания (сутри), които трябваше да влеят у нас още по-голяма доза духовна сила, непоклатимост и умиротвореност. Заключителната част от сидхи-програмата се провеждаше в провинцията, далече от София, в хотелски комплекс, и това трябваше да се

заплати допълнително. Целият процес се осъществяваше там под ръководството на индийските учители– във физкултурната зала по спортни екипи правехме йога-упражнения, медитирахме, продължавахме с допълнителните сутри от сидхи-програмата. Завършвахме с една специална сутра – летящата сутра, която ни караше да се отделим от пода в поза лотос (седнали с кръстосани крака). Ако това се случеше, означаваше, че имаме добра практика, че сме отишли на гости в първоизточника – единното енергийно поле – и сме се отъждествили с него. Ставаме господари на живота си, всяко наше желание се осъществява на секундата – летящата сутра го доказваше. Щом можеш да се отделиш от пода, когато си с кръстосани крака, макар и с няколко сантиметра, това показва, че имаш власт, цялата власт, отъждествил си се с източника на живота и си част от него. Практиката отнемаше повече от час. Трябваше да се упражняваме два пъти на ден – сутрин и вечер. Тази антистресова програма, вместо да внесе хармония и здраве у мен, започна да ми действа зле. След няколко месеца получих постоянно силно главоболие, което не се повлияваше от лекарства. Не можех да си гледам работата. Ставах все по-раздразнителна. После започнах да страдам от безсъние. Както лягах, така и се събуждах – с отворени очи. Това продължи доста дълго. Отслабнах съвсем. Имах вид на човек, който боледува отдавна. Усещах някаква постоянна заплаха. Внезапно започвах да плача, страхувах се – без конкретна причина. Когато вървях по улицата, виждах всичко като на стара филмова лента – в черно и бяло, хората бяха заприличали на сенки. Светът беше загубил цветовете си, смисъла си, живостта си. Знаех, че полудявам. Говорих с един от учителите по ТМ. Той ме успокои. Каза, че всичко ще се оправи, просто съм „разграждала” стари стресове. Но нищо не се оправи. Положението стана още по-тежко. Безсънието продължаваше. Когато човек не си доспива 1-2 нощи само, пак усеща умора. А какво остава да не затвориш очи месец?! И постоянно да усещаш тревога,

напрежение, отчаяние, страх, а в очите ти да напират сълзи. Като същевременно осъзнаваш, че нямаш конкретна причина за скръбта, която те притиска. Бях си сложила диагноза – луда. Не смеех да погледна човек в очите, защото знаех, че ще разбере какво ми е. Една нощ, както си лежах с разтупкано сърце до детето, изведнъж чух шум – стъклото на вратата започна да вибрира. Нямаше причина за това – нямаше никакво течение. Бяхме разтворили широко врати и прозорци – беше лятно време и жегата бе непоносима. Шумът се усилваше все повече и повече. Детето ми започна да се върти и да се разбужда. Усетих, че родителите ми в другата стая също се размърдват. Сякаш някой блъскаше по стъклото, толкова силно се чуваше. Уплаших се, затворих вратата, но шумът се засили. Тогава несъзнателно изрекох: “В името на Иисус Христос, махни се!”

В страха си казах тези думи. Шумът спря внезапно. Обръщението към Христос ме спаси от злокобния свръхестествен шум и отблъсна злото, което се опитваше да ме подлуди. След ден-два споделих с моя приятелка, че не се чувствам добре. Тя ме посъветва да отида на екстрасенс – в службата на мъжа й имало един човек, който отскоро притежавал лечителска дарба, но вече бил помогнал на много хора. Бях толкова уплашена, все още страдах от безсъние и затова въобще не се поколебах. Човекът ме попита с какво се занимавам. Отговорих му – с ТМ. Той поиска да научи личната ми мантра. Аз отказах да я произнеса, защото не бях забравила инструкцията на учителя по ТМ – никога да не казвам гласно тази дума, особено пред други хора. Човекът настоя. Обърна ми внимание, че със сигурност моето лошо състояние се дължи на факта, че се

занимавам с тази чужда, небългарска практика. В края на краищата произнесох мантрата. Той ми обясни, че трябва незабавно да спра всякакви занимания по ТМ. Да забравя тази лоша дума. Тя не само че не ми е помагала, но напротив – именно тя е предизвикала всичките ми проблеми. Това е изключително зловредна дума – тя кани душите на мъртвите да влязат у мен в буквалния смисъл на думата. Била съм обладана, обсебена от дух на мъртъв човек. Каза ми да си купя икона на св. Богородица и да моля за контакт и помощ. Да се моля дълго и упорито. Тя ще изгони лошия дух. Ако не го послушам, ще стане още по-лошо. Детето ми също ще започне да страда като мен. Няколко пъти ми повтори какво трябва да направя. Бях уплашена не на шега. Намерих вкъщи една стара икона на св. Богородица с красива дървена рамка. Вечерта си легнах и взех иконата. Сложих я върху себе си. Молех св. Богородица за контакт – според инструкцията. Умолявах я да ми помогне, да прогони злия дух от мен, от дома ми, да не допуска детето ми да се разболее и да страда, както страдах аз. Молех се и чаках знак. Екстрасенсът ми беше обяснил, че св. Богородица ще ми даде знак, когато ме чува, и дори бих могла да разговарям с нея. Бях изумена – как така?! Той ми беше казал, че тя ще намери начин да ми се открие. Това било напълно нормално. И той чувал глас, който го водел и напътствал. За да съм сигурна, че е тя, да я попитам. Сигурно бяха минали часове, всички вкъщи спяха, а аз шепнех молбите си уплашена. Призовавах св. Богородица, държах иконата в ръце, даже я сложих върху главата си. Изведнъж почувствах някаква сила, някакво влияние. Бях със затворени очи, но имах чувството, че ме обля светлина. Попитах наум: “Ти ли си, св. Богородице?” и изведнъж главата ми се отмести надолу. Задавах й въпроси. Стана чудо – тя ми даваше отговор: ако главата ми се поклатеше надолу, това означаваше “да”. Ако започнеше да се движи встрани – вдясно или вляво, – означаваше “не”. Това не беше волево движение от моя страна, главата ми сама се движеше. Успокоих се. Бях радостна, знаех, че

вече не съм сама и че един светъл дух е влязъл в контакт с мен и ми помага. На следващия ден споделих с екстрасенса за случилото се. Той ме помоли да взема химикалка в ръка и да пробвам дали св. Богородица ще ми се яви по друг начин – като направлява ръката ми, а аз пиша думите й. Съжалих, че това не се получи. Би било много интересно. И така, си останах само с този контакт – задавах въпрос, главата ми се поклащаше, получавах отговор - “да” или “не”. Задавах много въпроси – за всичко: за важни и незначителни неща. Често отговорът беше подвеждащ. Екстрасенсът ми обясняваше, че това са уроци, св. Богородица иска да ме научи да разсъждавам логично, а не да разчитам само на нея – ами ако се появи някой лош дух и ме заблуди?! Един ден моят избавител сподели, че вече би могъл да ми каже кой ме тормози – у мен се била вселила душата на жена, внезапно починала при раждане. В предишния си живот в Англия през ХІХ в. тя е била умна и богата, занимавала се е с търговия, не е искала да има деца. Прибегнала е до аборт. Затова сега, в този живот, кармата я застига и наказва. Той лично влязъл в контакт с душата й и я увещавал да се махне от мен. Обяснил й, че тя си има свой път, който трябва да следва. Два дни по-късно се случи нещо необикновено. Както си стоях вкъщи, усетих облекчение – сякаш нещо се махна от мен, нещо потискащо, мрачно, което ме бе мъчило толкова време. Почувствах прилив на сили. Като че ли станах такава, каквато си бях преди. Веднага започнах да разтребвам и да чистя у дома. Родителите ми и детето си дойдоха от разходка и бяха приятно изненадани от промяната, която виждаха у мен. На другия ден изтичах при моя познат и му разказах за станалото. Можех да назова дори точния ден и час, в който се случи. Той ми каза, че това се е очаквало, защото точно тогава успял най-сетне да убеди душата на починалата жена да ме напусне. Обикнах този

човек като брат. Бях му безкрайно благодарна. Исках да му се отплатя по някакъв начин. Но той каза, че не приема пари. Просто ще се виждаме от време на време на чай и ще си говорим. Ако искам да знам повече за духовния аспект в живота ни, би могъл да ми дава книги – за кармата, за прераждането, за пътя на душите. Заведох много приятелки при него. Питахме го за всичко – как да постъпим в една или друга ситуация. За кратко се умълчаваше и след като чуеше гласа, даваше съвета си. Така продължи доста години. Събирахме се в четвъртък в една сладкарница, задавахме своите въпроси, той ни казваше какво да правим, след като се допитваше до висшите сили. Вече не можехме да вземем никакво решение самостоятелно, без “благословията” на отвъдното. А нашият приятел под-

робно ни обясняваше какви сме били в предишните си прераждания, как е протекъл животът ни тогава и как ще протече оттук насетне. Изглежда не си давахме сметка, че сме абсолютно зависими от него и от силите, с които общуваше. Когато времето беше хубаво, се събирахме в градинката на Петър Дънов в квартал “Изгрев”. Екстрасенсът твърдеше, че мястото е целебно. Разменяхме си книгите на Дънов и както всички, които си тръгваха от добре поддържаната градина, за малко заставахме с благоговение пред гроба му. Всички без изключение се разболяхме от рак – ние или нашите близки. Оказа се, че и аз имам злокачествено образувание, което трябваше да се отстрани оперативно. Започна дълъг процес на борба с болестта. Тъй като наивно вярвах, че общувам с Дева Мария, постоянно й задавах въпроса трябва ли да постъпя в болница, болна ли съм. По описания начин ми отговаряше, че съм здрава и не е нужно да постъпвам на лечение. Естествено, послушах лекарите. Наложи се да ме

оперират три пъти. Дълго време, почти две години, бях в отпуска по болест. Отрезвяването идваше бавно. Нашият учител, екстрасенсът, който разговаряше с духовете, също пострада. В момента не е добре психически. Съпругата му – също. Разбрах, че има болка, по-силна от физическата. Съветвам младите хора, които ще срещнат реклами на ТМ и аюр-веда центрове, тибетски упражнения, йога и екстрасенси, силва-метод и рейки, да не пристъпват с любопитство, защото ще рискуват здравето си, живота си, разсъдъка си. Едва сега осъзнавам своята свобода от окултния свят. Знам – има Бог, Който е добър и благороден. Има и низш дух – Сатана (дяволът), който е лукав и зъл. Това съвсем не са измислени същества, а напълно реални личности. Избирам да следвам Добрия, Върховния Бог Творец.

>> “Господи Иисусе Христе, майчице Света Богородице, нека къщата ми разрушат, но сина ми да поживят, жив и здрав да се върне от фронта.” Татко воювал някъде по унгарските земи и мама и баба го мислели ден и нощ, не знаели ще остане ли жив. А леля Милка, приятелка и съседка на баба, казваше, че когато завили сирените, преди да излезе на улицата с мъжа си, успяла да остави Библията на масата в кухнята и да прошепне: “Моля Те, спаси дома ми!” Така и станало, бомбите не разрушили тяхната къща. Жив и здрав, татко се върнал от фронта. Голяма била радостта на баба, мама и дядо, но вече нямали нищо, ни дом, ни покъщнина, ни пари. Не се отчаяли, а пак започнали да строят къща. Държавата им дала само едно желязно легло, от полевите военни болнци, и в рождествената вечер аз съм се свивал на него, увит в изтъркано войнишко одеяло. Татко напуснал училището в Бургас, където бил учител преди войната, и дошли с мама в София, за да помагат на баба и дядо за строежа на новата къща. Но след войната в София работа нямало. Татко ходел насам-натам, питал, разпитвал - напразно. Работел каквото намери, днес едно, утре друго, по строежи, продавал вестници и книги, дори се хванал при един обущар обувки да прави, но тази работа хич не му вървяла. После мама се смееше: бил толкова сръчен, че ако обущарят за час правел две обувки, татко правел една. Но от глад не сме умрели. Винаги се намирало по нещо и всяка вечер се връщал у дома я с някой хляб, я с хляб и сирене, а ако през деня имал повече късмет, купувал и нещо друго. Бил съм на три години, но безпогрешно съм усещал кога точно татко се прибира, заставал съм до малкото прозорче на мазето и съм чакал. Когато влизал, съм се хвърлял на врата му и не съм давал за секунда да ме остави. И татко, и мама казват, че съм бил кротък, но понякога и аз съм правел лудории. Веднъж мама имала много работа, перяла, готвела, а аз съм седял пак на старото войнишко легло и съм играел, но може би ми е доскучало и съм започнал да си пълня ноздрите с накъсани парченца от вестници. Мама случайно се

обърнала към мен, очите ми сълзели и вече съм се задушавал. Извикала уплашено, татко скочил, грабнал ме като врабче и както бил по чорапи и по риза, тичал с мен чак до поликлиниката, където успели да извадят топчетата вестници, натъпкани в ноздрите ми. Сигурно тогава двамата много са се уплашили, но тази Рождествена вечер мама била още по-неспокойна. Татко не идвал и не идвал. Тя гледала през прозорчето и вече очите я болели, сълзели, но дали от напрежение или от мъка, че навярно всички са си у дома със семействата и близките, а само ние двамата сме сами в тази свята вечер и чакаме да си дойде татко. В стаичката било толкова тихо, че се чували сподавените мамини въздишки. Печката горяла едва-едва, защото ни били малко и въглищата, и дървата и трябвало да се пестят, а не се знаело зимата кога ще си отиде. Изведнъж мама чула стъпки. Сърцето й замряло като на уплашено зайче. Помислила, че някой идва да

й донесе лоша вест. Когато вратата се отворила и татко застанал на прага, побелял от сняг като Дядо Коледа, мама не повярвала на очите си. Върнал се с елха и коледни подаръци. Този ден от сутринта до вечерта пренасял въглища и успял със спечелените пари да купи елха и подаръци за мен и мама. Никога не ми каза мама какви са били подаръците, може би отдавна беше забравила, а и аз не съм се сетил да я питам. Но тази нощ до късно двамата с татко украсявали елхата с каквото имат у дома, за да ме зарадват. Не знам много ли съм се радвал, но съм сигурен, че елхата е била чудно красива. И сега, като си мисля за всичко това, за онова далечно Рождество, сякаш още виждам на мама и на татко грейналите лица. Виждам смолистите мамини къдрици, очите й като череши, зачервените страни на татко и горещия му като въглен поглед.

ай-интересната история, която някога съм чувал, ми разказа осемдесетгодишен старец. Седяхме с него на една скала в гората в Арканзас. Ето какво ми разказа: Тук съм идвал по време на гражданската война. На отсрещната страна, ето там, имаше стотици палатки, това беше лагерът на нашите войници. Започна епидемия и мнозина от храбрите млади мъже починаха. Епидемията се разпространяваше толкова бързо, че решихме да преместим някои палатки по-долу, в долината, и да пренесем всички болни там. Аз се грижех за болните. Една нощ бях в палатка, където лежеше много болно момче, изглеждаше около 17-годишен. Той ме погледна с умоляващи очи и ми каза: - Санитар, знам, че ще умра. Не съм християнин, майка ми не е християнка, баща ми не е християнин. Не съм бил възпитан в християнството. Никога не съм ходил в църква. Само веднъж отидох с приятеля си в неделното училище. Учителката, която преподаваше там, ми се стори много добра жена. Тя ни прочете от Библията за човек, който май се казваше Никодим. Този, който е дошъл през нощта да види Иисус. И Иисус му казва, че трябва да се роди от горе. Учителката ни обясни, че всеки човек трябва да се роди отново, за да отиде на небето. Аз не се родих от горе и не искам да умра в това състояние. Моля ви, извикайте свещеника, за да ми каже как да се родя от горе. Възрастният човек се замисли, след това каза: - Знаете ли, по това време бях агностик – така определях сам себе си, - но всъщност бях само един стар грешник. И така, казах на юношата:

- Не ти трябва свещеник. Успокой се. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Обиколих палатката и след около час се върнах до леглото на болния. Той ме погледна внимателно с толкова печални очи и ми каза: - Санитар, ако не искате да извикате свещеника, моля ви, извикайте доктора. Задушавам се.

- Добре, синко, ще извикам доктора. Намерих лекар и той изчисти гърлото на болния, за да може да диша. Момчето благодари и на мен, и на доктора за добрината, която проявихме към него. След един час се върнах, като си мислех, че ще го намеря умрял, но той все още се бореше. Погледна ме с очи на умиращ и ми каза: - Нищо няма да ми помогне, санитар. Умирам, а не се родих от горе. Все едно дали вярвате в това, или не, намерете свещеника, за да ми каже как да се родя от горе. Погледнах го и си помислих колко е безпомощен в клещите на смъртта.

- Добре, синко - отговорих, - ще извикам свещеника. Отдалечих се на няколко крачки, след това се върнах, приближих се към леглото и му казах: - Не ходих да викам свещеника. Сам ще ти кажа какво трябва да направиш. Разбери, аз съм агностик. Не знам дали има Бог, не знам дали има небе, не знам дали има ад, нищо не знам. Но знам едно нещо. Знам, че майка ми беше добра жена. Знам,

че ако има Бог, тя го е познавала. И ако има небе, тя е там. Ще ти кажа онова, което сама ми е казвала. Можеш да опиташ и ще разбереш дали действа. Ще те науча на един стих от Евангелието на Йоан 3:16: „Защото Бог толкова обикна света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот.” Майка ми казваше, че сам не мога да се спася, но ако повярвам, Бог ще ме спаси. Помолих момчето да повтори стиха след мен. Аз започнах, а той изговаряше думите със слаб, треперещ глас: „Защото Бог толкова обикна света...”

- Ето, моето момче, така ми казваше майка ми: „Ако някой вярва в Иисус, той няма да загине, а ще има вечен живот.” Споменах още един стих, на който ме е учила майка ми, но той затвори очи, сложи ръце на гърдите си и тихо повтаряше някои думи от стиха по няколко пъти: - Бог толкова обикна света... Той даде Сина Си, за да не погине никой, който вярва в Него, вярва в Него... Изведнъж спря и каза с ясен глас: - Слава Богу, санитар. Действа! Вярвам в Него - няма да загина. Имам вечен живот. Родих се от горе, санитар, майка ви е била права. Защо вие не вярвате? Възрастният мъж, като изтриваше сълзите си, каза: - Да, момчето е било право. Действа!

1. Защо Бог е изпратил Иисус на земята? - искаше да знае болното момче.

2. Това не е трудно за разбиране, - отговорил Дауди, помощникът на лекаря в джунглата. –

3. Миналата година отидох да садя фъстъци. Любимото ми куче Чибу тръгна след мен.

4. Аз копаех дупки - продължаваше разказа си Дауди, –

5. а Чибу радостно махаше с опашка и тичаше из полето.

6. Като приготвих дупките, започнах да хвърлям фъстъците в тях и да ги засипвам.

7. Изведнъж забелязах, че Чибу също рови в земята. Но той изкопаваше фъстъците!

8. Извиках го.

9. И започнах спокойно да му обяснявам, че няма да имаме реколта и ще гладуваме, ако продължава така.

10. Той започна да маха с опашка и си помислих, че ме е разбрал.

11. На следващия ден отново садих фъстъци и изведнъж видях, че Чибу пак ги изравя.

12. Тогава го наказах.

13. Повторих му, но вече ядосано, че ще останем без реколта и ще гладуваме.

14. На третия ден пак отидохме на полето. Радвах се на слънцето и на песните на птиците.

15. В джоба си имах кокал, който в подходящ момент исках да дам на кучето.

16. Когато посадих първия ред фъстъци и Чибу тръгна да ги изравя,

17. бързо извадих кокала и му казах, че ще го получи, ако не прави повече бели.

18. Той се зарадва и аз си помислих, че с любов и доброта съм постигнал целта си.

19. Но и на следващия ден продължи да изравя посадените фъстъци.

20. Как страдах! Обичах Чибу и исках той да ме разбере.

21. Седнах под дървото и се замислих.

22. По всякакъв начин се опитах да го вразумя, но нямаше полза.

23. И разбрах, че ако можех да стана куче и да поговоря с Чибу по кучешки, би ме разбрал.

24. За да можем да разберем Бога, Той става човек. Идва на земята като бебе, за да живее, да расте, да се радва и да страда.

25. Трудно е да познаеш всемогъщия Бог, а чрез Иисус Христос ние Го разбираме и научаваме какво трябва да правим, за да бъдем близо до Него.

26. Иисус умира, за да бъдат нашите грехове простени и за да осъзнаем колко е пагубен грехът.

27. Той възкръсва и с това доказва, че е Бог. Иисус е наш Господ и Водач. И наш Приятел – сега и във вечността.

Основно направление в християнството Място за богослужение на евреите

Жена на Яков Вавилонски цар (605-562 г. пр. Христа)

Италиански скулптор (1386 - 1466)

Нота

Охранен кон, жребец

Марка руски автомобили

Африканска държава

Руски художник (1831 - 1894) Метод на работа, маниер Планина до р. Йордан (Числа 33:41)

Мястото, където Бог укрепва Самсон (Съдии 13:25) Съобщение, вест

Управител на манастир Метален лист

Човешко тяло

Анимационен филм на Ст. Дуков Марка руски въртолети

Старозаветен пророк Цар на Амалик (1 Царе 15 гл.)

Наше гранично селище Вид гущер

Немски композитор, органист (1685 - 1750)

Грях на пристрастяване

Дърво от сем. върбови

Езеро в Австралия Планината, на която спира Ноевият ковчег (Битие 8:4)

Мохамеданското летоброене Герой на едноименно произведение на Ч. Дикенс

Цар на Васан, исполин (Втор.

3 гл.)

Еламски цар (Битие 14 гл.)

Пъстроперест папагал Червен минерал, живачен сулфид

Хижа на Витоша Петокнижието (евр.)

Древна арменска столица Пещера, в която се крие Давид (1 Царе 22 гл.)

Планина в Израил (Съдии 4:6, 12)

Време на събитие Думите на Христос към дъщерята на Яир (Марк 5 гл.)

Потомък на смесен брак Долната част на стена

Бащата на Саул (1 Царе 9 гл.)

Държава в Близкия изток

Държава в Африка Буква от еврейската азбука (Пс. 119:17-24) Уред, направляващ определен процес

Зърнена храна за добитък

Египетско божество Посиняване на тялото при удар

Пророчица сред израилевите съдии (Съдии 4-5 гл.)

Почтително обръщение в Англия Червен зеленчук Езическо божество (Деян.

7:43 ) Нота Стихотворение от Димчо Дебелянов

Стълбица от седем тона

Физическа слабост Месец от еврейския календар

Поетическо съзвучие

Жена на Ламех (Битие 4:19)

Крайна ивица на плат Еврейска мярка за зърнени храни (Йез. 45:13)

Хълм на проклятието (Втор. 27 гл.) Месо без кокал

Идоли

Сутрешни изпарения

Дума, еднаква по форма с друга, но с различно значение

Заледена роса Главен град на Косово РЕЧНИК: Агама, Га, Ге, Егира, Киновар Библейските цитати са по Библията на ББД

Настоящият български вицепрезидент