Борянка се притесни, обърка движенията си и преплува разстоянието побавно от обичайното. Заради нея целият отбор не се представи добре. След края на състезанието, когато момичетата излязоха от съблекалнята и се втурнаха към нас, чухме как майката на Борянка се обърна към дъщеря си: – Знаех си, че няма да плуваш като мен. Не ставаш! Седмица по-късно разбрахме от Алианка, че Борянка се отказала от тренировките – омръзнало й да плува. Вчера вечерта Марио ми се обади по телефона:
лианка, сестричката на Марио, неусетно порасна и тръгна в предучилищната група на детската градина. Тя обича да ходи там. Вече знае всички букви и почти може да чете. От няколко месеца в групата започна да идва и Борянка – дребничко мълчаливо момиченце, което не искаше да си играе с другите деца. Оказа се, че живее през един блок от семейството на Марио, и така, докато отиваха и се прибираха заедно от детската градина, двете момиченца се сприятелиха. Майката на Борянка пътуваше много, работата й беше такава и за детето най-често се грижеше баща му. Но когато и той беше зает, Борянка оставаше докъсно при Алианка, откъдето баща й идваше да я прибере, щом свърши с работата си. Семейството на Марио свикнаха с Борянка. Тя се присъедини и на съботните ни разходки в парка с Марио, Найденчо, кучето Джек-
Шаро, Алианка и мен. Борянка не говореше много за семейството си. Знаехме, че майка й й липсва, защото през малкото дни, в които се прибираше, нямаше време за дъщеря си – все беше уморена от дългите командировки. А бащата беше споделил с таткото на Марио, че заради работата на майката се налага непрекъснато да сменят не просто градове, а и държави. Самият той не се радваше на тези смени, защото не беше лесно всеки път да си намира работа. В детската градина Алианка и Борянка тренираха плуване. Оказаха се запалени плувкини и скоро учителката ги записа да се явят на състезание. Всички бяхме поканени да ги подкрепим. Когато отидохме на басейна, се изненадахме, че там беше и майката на Борянка. Детето грееше от радост. Когато се запознавахме, младата жена ни изгледа изпитателно, без да се усмихне. После веднага се взря в дъщеря си и през цялото време, докато тя плуваше, не спря да й подвиква.
– Исках да ти кажа, че утре няма да излизаме в парка. Алиана цяла вечер плаче – Боряна заминава с майка си и баща си за Полша, там ще живеят вече. И Боряна, като разбрала, се скъсала да плаче, а майка й й казала: „Какво си се залепила за тази приятелка?! По-добре е да заминем – не искам да си зависима от никого!“ Представяш ли си? Защо е толкова горда тази жена? – Сигурно самата тя не е получила обич, когато най-много се е нуждаела. Обаче, знаеш ли, гордостта е много заразна и всеки е изкушен от нея. Има само едно лекарство срещу гордостта и то е Божията любов. Кажете на Борянка да не се ядосва на майка си, а да я обича и да се моли за нея.
В Свещеното Писание на много места се говори за гордостта и смирението. В библейските стихове тук тези две думи са пропуснати. Знаеш ли коя от тях трябва да се попълни във всеки стих?
„_____________ очи и надуто сърце, с които се отличават нечестивците, е грях“ (Пр.21:4).
„Пред погибел _____________ върви и пред падение – надутост“ (Пр. 16:18). „Страхът Господен учи на мъдрост и пред славата върви _______________“ (Пр. 15:33).
„Пред падение сърцето на човека се възгордява, а _______________ върви пред славата“ (Пр. 18:13).
„Всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и __________________ житейска, – не е от Отец, а от този свят“ (I Йоан 2:16).
Напиши номера на стиха в подходящата колонка.
„_____________ на човека го унижава, а смиреният по дух ще придобие чест“ (Пр. 29:23).
„Дойде ли _______________, ще дойде и срам, а мъдростта е със смирените“ (Пр. 11:2).
„И рече Мария: „Душата ми величае Господ и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостиво погледна _______________ на робинята Си; защото ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:46-48).
Множество звуци има в света: ромон на ручей и глъч на деца, славеят пее, пчелата жужи, змиите съскат, морето бучи. Вие вълкът, а свраката кряка, зелената жаба от блатото квака. Чайката стене над шумни вълни, котката мърка, а волът мучи. Звън от комар се чува едва, сова свисти с крилата в нощта. Житото тихо шумоли в полето, тупка ритмично в гърдите сърцето. С радост врабчето навън чурулика, шуми край реката зелена тръстика. Вселената звуци различни издава и лесно човекът тях разпознава. Приятните, нежните носят утеха. Опасните, страшните будят уплаха. Звуците весели радват душата, скръбните - те натъжават сърцата.
Но има и глас, от всички различен и нежен, и мощен, благ, магнетичен. Не може да бъде той заглушен от буря или от тайфун разярен, нито от силния рев на лъва. Той е достъпен за всички сърца. Това е гласът на самия Иисус, а той превъзхожда всеки друг глас. Вслушай се в него, така ще успяваш гласа Му от всичко да различаваш. Послушай Го - в дните, когато си зле, по-леко ще стане на твойто сърце. Когато в душата ти буря вилнее, гласът Му спокойствие в тебе ще влее. От силния вятър защита ти дава, от хищника дявол душата спасява. Ти имаш уши, използвай ги днес гласът Му говори чрез благата вест. Ще можеш да чуеш какво ти говори, когато сърцето за Него отвориш.
Свечеряваше се. Слънцето скриваше лъчите си и отстъпваше на нощните лампи, които вече светеха над уютното дворче. Децата седяха около пясъчника и оживено разговаряха. – Брат ми – каза гордо Сашо – тича като торпедо и никой не може да го стигне! – А моят... а моят – извика бързо Катя – вкарва най-много голове! Вчера сама видях, дори не успях да ги преброя. Бяха повече от сто – със сигурност. – Какво толкова! – прекъсна я Лена. – Моята сестра Мими пък зае първо място в школата за изкуства и получи награда. – Да, видях как рисува – потвърди Иван. – Страхотно! И толкова бързо! Секунда – и танкът с най-тънките му завъртулки е готов. Е, моят брат Мишо може да направи същия танк, само че истински. – Вярно? – в един глас попитаха децата. – Да! Ако не вярвате, мога да ви покажа, ама утре – каза Иван, вдигнал високо глава. – Супер! Де да можех и аз... – се чу тихият глас на Петьо. – А аз... а аз – прекъсна го Катя – мога да плета цветя от мъниста! Вчера изплетох и крокодилче. – А аз чета най-бързо в нашия клас – каза пълничкият Венко. – Аз пък мога да правя шпагат и салто – важно заяви Лена. – Аз съм по-добър от татко на шах! Учителката ми каза, че имам развито логическо мислене – включи се Виктор, докато оправяше очилата си. Още дълго се чуваха силните възгласи на децата: „А аз!...”, „А моят!...”, „А при мен!...” Само Петьо седеше мълчаливо и едва успяваше да обръща глава към всеки следващ разказвач.
– Петьо, баща ти се прибира – извика Катя. Петьо се изправи бързо и тръгна към баща си, който се връщаше от работа изморен, дрехите му миришеха на бензин. В торбата носеше хляб, мляко и бисквити за децата си. – Здравей, татко! – глухо поздрави Петьо. – Здрасти, юнак! – бащата разроши косата на сина си и сложи ръка на рамото му. Докато вървяха към къщи, той попита: – Е, как мина денят ти? – Нормално – бавно отговори Петьо. – Здравей, чичо Васко! Чао, Петьо! – викаха децата след тях. В отговор Петьо само махна с ръка. – Какво ново в училище? – попита отново баща му, учуден, че Петьо е толкова неразговорчив. – Все едно и също – измърмори момчето. – Защо си така мрачен днес? Да не те е обидил някой? – Не, татко, всичко е наред – отвърна Петьо, докато се опитваше да изглежда весел както винаги. – Ето ни у дома! Мирише толкова вкусно! – каза бащата, поздрави съпругата си и подхвърли към тавана помалкия си син Симо. Петьо отказа да вечеря и се прибра в стаята си. Той седна в креслото до бюрото си и се потопи в размисли, вперил поглед някъде в пространството. – Защо си тъжен? – изведнъж се чу ласкавият глас на Симо, който влезе в стаята и внимателно наблюдаваше брат си. – Тъгувам, не ми пречи – въздъхна Петьо. Той никога не лъжеше братчето си: между тях имаше уговорка винаги да си казват само истината. – Защо тъгуваш? Не мога ли да ти помогна? – В какво да ми помогнеш? – недоумяващо попита Петьо. – Ами да тъгуваш – сериозно отговори Симо. – Ама че си! – с усмивка каза Петьо и се обърна, като се опитваше да не забелязва загрижеността на братчето си. – Донесох ти бисквити с мляко, както ги обичаш – Симо протегна към него чашата, която държеше.
– Нещо не ми се яде – каза Петьо. – Ето... Ама ти сигурно си се разболял! Искаш ли да извикам мама? Да ти измери температурата, да ти види гърлото, да те прегледа? – предложи Симо. – Не, не съм болен – вече по-живо каза Петьо. – Какво е станало? – едва ли не през сълзи попита Симо, защото се тревожеше искрено за брат си, когото много обичаше. – Страх ме е, че ще умра неспособен, защото не мога да правя нищо и не съм полезен на никого. И дори ти няма да можеш да кажеш на някого, че брат ти умее да прави нещо качествено – с досада и обида Петьо сподели мъката си. – Ти ли не можеш да правиш нищо?! – възкликна поразеният Симо. – Как пък не! А кой ми направи къщичка от картон? – Е, това е дреболия – махна с ръка Петьо. – Всеки може да го направи. – А кой ремонтира моите колички? – възмутено продължи Симо. – Намери какво да си спомниш! – раздразнено отбеляза Петьо. – А кой от нас хваща повече риба? Кой от нас носи на татко точно винтовете и болтовете, които му трябват? Кой изхвърля боклука и ходи до магазина, когато мама помоли? Кой ми връзва връзките на обувките, изрязва ми ноктите и ми напомня да си мия зъбите? Аз не мога да правя всичко това, а ти можеш! Честно казано, всички деца в градината искат да те разменят за техните братя и сестри, а понякога и за бонбони – на един дъх изреди Симо. – Симо, голям фантазьор си! Ето, Мишо, братът на Иван, прави истински танкове. Братът на Сашо е спортист. За Мими, сестрата на Лена, няма и да споменавам... А ти казваш – искали да ме разменят... Но аз нищо не мога. Сигурно се срамуваш дори да вървиш до мен. – Остави ги! Нали Мишо не дава на никого да се докосва до танковете му и все се бие.
Брат му Иван пак е със синини. Филип, братът на Сашо, е избухлив и зъл. Мими винаги гони Лена, за да не й пречи, а тя плаче. Ти обаче си играеш с мен и ми е интересно да сме заедно – Симо толкова сърдечно убеждаваше Петьо колко е скъп за него и за цялото семейство, че дори се разплака, като видя недоверчивия поглед на любимия си брат. – Наистина ли, Симе? – вече ласкаво попита Петьо, позабравил своите грижи. – Не помниш ли уговорката ни да си казваме винаги само истината?! Аз ти говоря, пък ти не вярваш – хлипаше Симо. – Ти си най-любимият ми брат на цялата земя! От изненада Петьо се вцепени. Той никога не беше виждал Симо толкова огорчен. – Престани! Вярвам ти, Симе, прости ми – каза нежно Петьо, докато прегръщаше по-малкия си брат. – Честно ли? – попита Симо в желанието си да се увери в искреността на брат си. – Разбира се! Много държа на тебе. Аз трябва да се гордея, че имам такова страхотно братле. Никога няма да те заменя с никого! – почти през сълзи каза Петьо и прегърна силно Симо.
***
Момчетата се успокоиха, избърсаха сълзите си и отидоха в кухнята да пият мляко с бисквити – в знак на любов и вечна дружба. Майка им и баща им още бяха на масата. Кухнята се напълни със звънки, весели гласове. След вечеря бащата благодари на майката за любовта, с която тя се грижи за него и за синовете им. Той каза, че на земята няма нищо поскъпоценно от тази обич. Момчетата се спогледаха и запомниха неговите важни думи за цял живот.
наеш ли от какво започва цялото зло в нашия свят? От гордостта! Един от главните ангели на всемогъщия Бог поискал да бъде равен на Него. Така във вселената се появил сатана. Наричат го още дявол. Сатана объркал по същия начин първите хора – Адам и Ева, – ка-
ве и реклами показват най-силния, най-красивия, най-успешния. По какво се различава той от всички нас? По това, че го превъзнасят. Но най-страшното е, когато някой сам се смята за поиздигнат, по-важен, по-силен или по-красив от другите и се гордее с това.
то им казал, че ще станат подобни на богове, ако не послушат Бога и ядат от забранения плод. За това можеш да прочетеш в третата глава на първата книга от Библията – Битие. Или намери тази история в твоята детска Библия. Така чрез първите хора грехът навлязъл в света. И най-вече дошла гордостта. Мисля, че разбираш за какво говоря. Виж как във всички билбордо-
Библията казва, че гордостта погубва човека и го прави жесток, непримирим и самолюбив. На гордите, така пише в Божието Слово, самият Бог се противи, а към смирените се отнася много добре – дори подобре, отколкото заслужават. Мисля, че ако някой има причина да се гордее с нещо, това е Иисус Христос: Той никога не е направил нищо лошо. Неговият Баща е самият Бог. На Него се подчинява цялата природа.
Помниш ли как Той заповядва на морето и бурята веднага утихва? Той изцелява болни и възкресява мъртви. С думите Си дава на хората радост и надежда. Но Иисус Христос не се гордее. Той е най-смиреният на земята. Библията казва за Него, че макар по природа да е Бог, доброволно се лишава от всичко, приема образа на слуга и се ражда като човек. Става подобен на човека във всичко и дори се смирява още повече – дотолкова, че умира, разпънат на кръст. Затова Бог Го издига над всички и Му дава име, по-висше от всички имена, за да може пред името на Иисус да се преклони вся-
ко коляно на небето, на земята, в преизподнята и всеки език да прогласи, че Христос е Господ, за слава на Бог Отец. Както с гордостта на падналия ангел в света навлиза злото, така чрез смирението на Иисус Христос Бог дава на хората спасението. Можем да изберем дали искаме да бъдем горди, или смирени. От това зависи целият ни живот. Да бъдеш смирен, е по-добре. Нали?
Гошо се смятал по-силен, по-умен, даже по-хубав от всички деца. В свойте хвалби е бил неразумен: „Умея да върша всички неща. Аз съм красив и много способен, и знания имам, с които съм горд. А в спорта на мене няма подобен – и без тренировки постигам рекорд.” Все още говорел, когато внезапно видял мръсна локва пред свойте крака. И Гошо подскочил, но тъй непохватно, че паднал позорно направо в калта. И ставайки, спомнил си как неотдавна дядо му с обич го бе наставлявал: „Не се възгордявай, защото ще паднеш и свойто сърце ще окаляш тогава.“
Плувал в реката старият сом. Казвал: „Не съм като онзи Самсон, за който сте чели. Аз помъдрявам, опасните куки навред разпознавам. Сега съм най-умен в реката и знам, че мога на всеки съвети да дам.” Заплувал доволно и песен запял, но в мрежа внезапно се той озовал. И има полезна поука в това: когато вдигнал надменно глава, сомът пострадал. Това е урок, на който ни учи Създателят Бог. И слава да бъде на Него, защото не само ни казва кое е доброто, но иска да знаем: хвалбите са грях и трябва да стоим далече от тях. Да бъдем в живота си скромни, смирени и в дните си земни да бъдем решени да следваме ясния пример Христов. Така ще покажем на дело любов. И само когато обичаме Бога, ще бъдем спокойни, без страх и тревога. Той също и мъдрост в живота ни дава И няма да падаме в клопки тогава.
С
ъбитието, за което искам да ти разкажа днес, се случило много отдавна – петстотин години преди раждането на Христос. По това време израилският народ, за който се говори в Библията, бил в плен във Вавилон. Вавилонското царство тогава се управлявало от Набонид, сина на Навуходоносор. Негов съуправител бил Валтасар, синът на дъщерята на Навуходоносор, т.е. внук на големия вавилонски завоевател. По това време Набонид бил на военен поход, а Валтасар властвал над Вавилон и цялото царство. Веднъж Валтасар вдигнал голямо пиршество, поканил хиляда свои велможи и събрал всичките си жени и наложници. Когато царят се напил, заповядал да донесат от съкровищницата на двореца съдовете, които Навуходоносор, неговият дядо, бил взел от Йерусалимския храм, преди да го разруши. Слугите донесли златните чаши, а царят и неговите приятели започнали да пият вино от тях и да прославят своите богове – каменни, дървени, златни и медни идоли. И докато пиели така и поругавали Бога на израилския народ, на стената в дворцовата зала изведнъж се появила ръка, която приличала на човешка. Ръката започнала да пише по стената непонятни думи. Царят се разтреперил и закрещял от ужас. Той повикал своите мъдреци и звездобройци и им заповядал да прочетат и обяснят написаното на стената. Но никой не можел да каже на царя значението на неразбираемите думи. От страх всички велможи изведнъж изтрезнели. Тогава в залата на пиршеството влязла царицата и казала:
– Валтасаре, в дните на Навуходоносор главен мъдрец е бил Даниил. Попитай него... Царят изпратил да доведат Даниил. Когато влязъл в залата, Даниил видял съдовете от храма, осквернени от царя и неговите гости, също – думите на стената, написани от Бога, и изплашения Валтасар. Царят казал: – Данииле, ако можеш да прочетеш и да преведеш тези думи, ще ти дам голяма награда и ще те направя трети властник в моето царство! – Царю, награди, злато и почести не са ми нужни – отговорил Даниил. – Но ще ти обясня написаното на стената. Бог е дал власт над всички земни царства на баща ти Навуходоносор (по това време било прието наследникът на престола в царския двор, дори ако е внук, да се нарича син, затова в Библията Валтасар е наречен син на Навуходоносор). И той се възгордял. Тогава Бог го лишил от разум. Навуходоносор започнал да яде трева като вол и да живее с дивите зверове, докато не се смирил и не се покаял. Знаеш тази история, царю. И въпреки това ти също си се възгордял. Осквернил си съдовете от храма на Господ, нашия Бог! Ти поруга Неговото име, като се напи с твоите велможи. Затова Бог ти е пратил знамение: ръка, която пише по стената на двореца. И ето какво е написано тук: „Мене, мене, текел, упарсин.” Чуй смисъла на тези думи: „мене” – Бог е определил края на твоето царство, „текел” – ти си претеглен на кантар и си се оказал много лек, „перес” – Бог е разделил царството ти и го е дал на мидяните и персите. Валтасар наградил Даниил и го назначил за трети властник, но в същата нощ – нощта на пиршеството – Вавилон бил превзет и мидяните и персите завладели цялото царство. Следващият цар бил Дарий.
Тази удивителна история от древните времена можеш да прочетеш в петата глава от Книгата на пророк Даниил.
В горещо време се крием под сянката на дърветата и излизаме да пасем на открити места едва когато се свечери. При умерена температура обикновено пасем през по-голямата част от деня, понякога и цяла нощ. Обичаме калните бани. В местата, където се къпем, ни очакват десетки блатни костенурки, които изтръгват от кожата ни напили се с кръв кърлежи, докато лежим в калта. Обонянието ми е много добре развито, но слухът и особено зрението – не съвсем. По тази причина човек може да се приближи до мен на разстояние 30-35 метра, преди да го забележа и да избягам. Така за малко да изчезнем напълно заради безконтролното ловуване. И всичко това се дължи на човешкото суеверие за чудодейната сила на моя рог! А да, щях да забравя да ви кажа, че главният ни отличителен признак са двата рога на носа. Предният расте от носовата част, а задният – на челото ни. Предният рог е по-дълъг от задния. С него разтваряме храстите, докато вървим и се храним. Най-едрият рог, известен досега, има дължина 158 см. А широката плоска горна устна ме отличава от черния ми събрат. Сега, разбира се, вече знаеш, че аз съм (Ceratotherium simum), макар че цветът на тялото ми изобщо не е бял, а – светлосив. белият носорог
Знаеш ли, че аз съм второто по големина сухоземно животно след слона?! Масата на моето тяло е средно 2,5 т, но в отделни случаи може да достигне 5 т. Дължината ми е около 4 м, а височината - до 2 м. В древността бихте могли да ни видите из целия африкански континент, но днес обитаваме главно Южна Африка и... зоопарковете. Когато сме на свобода, обикновено живеем на неголеми групи. В случай на опасност заемаме отбранителна позиция, като заставаме в тесен кръг с глави навън, за да предпазим безпомощните си малки. При среща с хора най-често бягам в спокоен тръс със скорост 25-30 км/ч. Така мога да тичам доста дълго. В изключителни случаи и на кратки разстояния преминавам в галоп и достигам скорост от 40 км/ч. Женската ражда веднъж на 2-3 години по едно малко, което само след денонощие вече може да съпровожда майка си. До една година то продължава да суче мляко от нея, въпреки че след седмица започва да се храни с трева. Тревистата растителност е нашата основна храна.
Чел съм в Библията, че хората са празнували Пасха още преди възкресението на Христос. Защо е така? Константин А., Кировоград, Украйна Пасхата (буквално „преминаване покрай“) е най-важният еврейски празник по времето на Стария Завет. Бог извежда израилтяните от египетската земя, за да ги избави от робството и страданията. При последната напаст в Египет Ангелът погубител минава покрай израилските домове (оттук идва названието на празника), без да вземе първороден от тях, тъй като стълбовете и праговете на вратите им са намазани с кръвта на закланото агне. Така нито един от първородните на Израил не умира. А при египтяните умират всички първородни – хора и животни. Едва тогава фараонът се смирява и пуска израилския народ в пустинята. Бог заповядва на евреите всяка година да колят пасхално агне и да си спомнят това събитие. Старозаветната Пасха е символ на спасението на човека чрез кръвта на Христос. В Библията четем: „Защото Христос, нашата Пасха, беше заклан за нас“ (І Кор. 5:7). Той е Божият Агнец, Който поема върху Себе Си греха на света. Неговата кръв се пролива за нашите грехове и само благодарение на тази жертва човек може да избегне гнева и осъждането от Бога, да получи спасение от робството на греха и смъртта, да достигне своето предназначение – вечен живот в единство с Бога.
„Когато вече се разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус“ (Йоан 21:4). В Евангелията от Йоан и от Лука (24:16) се описва това, че учениците не разпознават Иисус. Защо става така? Мария И., с. Малая Мечетня, Украйна В Библията не се казва защо учениците не разпознават Иисус на брега. Те разбират, че това е Господ едва след като виждат пълните с риба мрежи. Може би утрото е било мъгливо и Той е стоял на стотина метра от тях. Но не разпознават и гласа Му. Явно учениците все още не могат да свикнат с факта, че Иисус е жив. Възможно е тогава Той да е изглеждал малко по-различно, защото след възкресението вече е с прославено тяло – способен е да се придвижва мигновено в пространството, да преминава през стени и затворени врати, тялото Му става нетленно. Когато се явява на двамата ученици по пътя за Емаус, самият Иисус прави така, че да не Го познаят, защото иска отначало да отвори техните духовни очи, т.е. да им покаже кой е Той, умрелият за греховете на хората. Чрез пасажи от Писанието Христос им обяснява, че в Неговия живот са се осъществили всички Божии пророчества за Месия, че самият Той е Спасителят, изпратен от Бога. След като Господ отваря духовните очи на двамата ученици, те проглеждат и с физическите си очи и познават Христос. Ето какъв урок можем да извлечем за себе си – никога да не се отчайваме и да не се разочароваме във вярата си в Иисус, а да се уповаваме на Неговата любов и всемогъществото Му. Ако се отдадем на скръбта, няма да можем да видим Божия план в нашия живот. А Иисус иска винаги да Му се доверяваме. И когато ни е трудно, търпеливо да изучаваме Писанието и да се уповаваме на Бога. Защото Той може да обърне и най-тъжните събития от живота ни в добро за нас!
Той е християнин от еврейски произход, роден в Понт - област в северната част на Мала Азия. Името му се превежда от латински като „орел”. С ап. Павел имат общ занаят. Двамата с жена му стават духовни наставници на Аполос. В неговия дом и в Коринт, и в Рим се събират християни.
Отговор: Деян. 18:1-3, 24-28
Евреин от Алек сандрия. В Нов ия Завет е описан като „мъж красноречив и си лен в Писанията”. Пропо вядва смело в си на гогите, като доказва, че Иис ус е Христос. Уч ен иците му започват да се наричат с него во то име, което води до раздел ение в Коринт ската църква и предизвиква кр итиката на ап. Павел.
Отговор: Деян.
„Бог съзижда” - така се превежда от евре йски името на сина на свещеник Йодай. То й е смел воин на цар Да вид, негов съветник и началник на телохран ителите му. Заедно със свещеник Садок и пр орок Натан помазва Соломон за цар. Но вият цар го назначав а за главнокомандващ на войската.
Отговор: II Цар. 8:18; 23 :20-23; III Цар. 1:32-38; 2:34-3 5
18:24-28; I Кор.
1:11-12
Истинското му име е Йосия, но апостолите му дават прозвище, което се превежда като „син на утеха”. Това съответства напълно на неговото призвание: той става един от първите мисионери. Притежава земя на о. Кипър. Продава я и донася цялата печалба при нозете на апостолите.
Отговор: Деян. 4:36-37; 11:19-24
1. Какво са приготвили жените за тялото на умрелия Иисус (Лука 24:1)? 2. Юдеите викат на Христос: „Ако си Син Божи, слез от ______!“ (Мат. 27:40). 3. 40 дни след възкресението Си Иисус се _____ на небето (Лука 24:1). 4. С какво е затворен входът на гробницата (Мат. 27:60)? 5. На кой ден възкръсва Христос (Лука 24:46)? 6. Кой отмества камъка от гробницата на разсъмване (Мат. 28:1-2)? 7. Кой охранява гробницата на Иисус (Мат. 27:66)? 8. След възкресението Иисус се явява на двама от учениците Си по пътя за _____ (Лука 24:13). 9. Кой от учениците стига пръв до гроба (Йоан 20:4)? 10. Какво означава името Иисус (Мат. 1:21)? 11. Как се поздравяват християните: „Христос възкресе! Наистина _______!“
Напиши отговорите в квадратчетата по хоризонтала и от отделените квадратчета по вертикала ще разбереш кой празник чествахме наскоро.
– Искаш ли да дойдеш с нас при баобаба и да чуеш един интересен разказ? – попитаха близнаците Тали и Кали („Тали“ означава „висок”, въпреки че той не беше висок, а „Кали“ означава „буен”, въпреки че той не беше буен). Гулу, чийто крак беше гипсиран, кимна с глава и близнаците го докараха в инвалидната количка от разположената в джунглата болница до дървото. След тях дойдоха Елизабет и Юдит, между които вървеше Луту – високо момиче с превръзка на очите. Както и нейната малка приятелка Лисо, Луту отдавна беше сляпа. Дауди излезе от болницата, с широки крачки тръгна към баобаба и седна на стола, който бяха донесли заедно с количката. – Знае ли се нещо за човека, когото е нападнал носорогът Фару? – попита Тали. – Всичко е наред с него – отговори Дауди с усмивка. – Той се оправя. Имам един въпрос към вас: какво трябва да направиш, ако те преследва носорог? – Да бягаш! – възкликна Елизабет. – Да се качиш на дърво! – извика Кали. – Да отскочиш настрани! – се засмя Гулу и тържествено вдигна нагоре гипсирания си крак. – Гулу е прав – каза Дауди. – Наистина най-добре е да отскочиш настрани. Носорогът е огромен, страшен и много самоуверен. А сега ще ви разкажа как той си е помислил, че е страшилището на джунглата.
Змията Нцока вдигна глава и с наслаждение изсъска. Тя виждаше как носорогът Фару се любува на своята огромна сянка под лъчите на изгряващото слънце.
Змията отново изсъска: „Никой не може да ти заповядва. Никой няма право да застава на пътя ти. Не си по-малко важен от слона Нембо.” Носорогът изпръхтя, като помахваше с късата си опашка.
Слънцето огряваше покрития с трева склон на брега на реката. „Ти си огромен, силен и важен” – каза змията толкова тихо, че носорогът прие тези думи като свои собствени мисли.
Той разсече няколко пъти чистия утринен въздух с големия си остър рог и силно изръмжа: „Аз съм огромен! Аз съм силен! Аз съм важен! Аз съм НОСОРОГ.”
Неговата сянка изглеждаше страшна и могъща. „Никой не може да ми заповядва – процеди той през зъби. – Никой няма право да застава на пътя ми. А пък за Нембо...
Ще се разправя с всеки, който посмее да ми напомни за него!” И той тропна силно с крак в мръсната локва. Змията злобно се засмя и си помисли: „Фару, разбира се, е глупав, но е много силен.
Той може да ми потрябва.” Тя облиза устните си със своя раздвоен език и изсъска: „А ето го и него.”
Носорогът вървеше по пътечката. Той се спускаше към реката. Пред него, край пътечката, растеше палма, на която седяха маймунките.
Фару притисна със силното си рамо ствола на палмата и той се счупи като суха клонка. Маймунките Тото и Коко паднаха право в бодливия храст.
Без да обръща никакво внимание на това, носорогът се насочи към големия гранитен камък, на който седеше любопитният мангуст ДжоДжо.
Фару спря. Очите му святкаха. „Ти наистина ли си силен колкото слона?” – с любопитство попита ДжоДжо. Носорогът освирепя.
С един замах на рога си той подхвърли високо мангуста, а грамадният гранитен камък се търкулна надолу по склона на хълма. Антилопата Дик-Дик изплашено отскочи встрани.
Гранитният камък прелетя край главата й и се блъсна в друг, поголям камък, който от удара се катурна и застана по средата на пътеката.
Носорогът видя хипопотама Буху, който плуваше спокойно в езерото сред водните лилии. Фару се засили и скочи с рев във водата.
Вълната от кална вода удари хипопотама. „Аз съм по-важен от всеки обитател на джунглата и моля да не забравяте това!” – изръмжа Фару.
Той отпусна глава и се понесе към сянката на кокосовите палми. Буху отвори едното си око: „Какъв ужасен носорог! Виж го как се прави на важен. Кой е той в сравнение със слона?”
Нцока се оказа наблизо и чу всичко. Очите й святкаха. Змията пълзеше след носорога и си мислеше: „Всичко върви по план.
Ще се възползвам от силата на носорога, за да проваля плановете на слона.“ Жирафът Твига, мангустът Джо-Джо и антилопата Дик-Дик стояха настрани и мълчаливо наблюдаваха.
Изведнъж те доловиха някакво движение в тревата. „Това не е ли змията?” – попита настръхнал Джо-Джо. „Точно тя е – потвърди Твига. – Нейните мисли са по-опасни от отровата й.”
Носорогът Фару си почиваше на сянка. Всички мисли, които му идваха в главата, започваха с думите: „аз”, „мен”, „мое”.
Змията го приближи и със злорада усмивка хитро го попита: „Известно ли ти е, че слонът иска да зарадва всеки обитател на джунглата?”
„Кажи му да завърже хобота си на възел!” – изръмжа носорогът и сърдито удари с рога си ствола на палмата.
Змията се скри под камъка от падащите кокосови орехи, но скоро погледна предпазливо от своето скривалище и прошепна нещо с примамлив глас.
Носорогът издаде странен звук, който приличаше на смях, и каза: „Нцока, повтори.” Твига и другите животни чуха съскащия глас на змията:
„Видях слона на хълма. Защо не вземеш да го бутнеш в реката? Докажи, че твоят рог е по-силен от неговите бивни. Покажи на всички обитатели в джунглата колко си силен.”
Носорогът изпъчи гърди и тръгна да изкачва хълма, като ръмжеше самодоволно: „Какви ясни мисли имам днес!”
„Внимавай – каза Твига и се приближи до носорога. – Не слушай съветите на змията!” „Ами, съветите на змията! – изръмжа Фару. – Мога и сам да мисля.”
Твига поклати глава: „Чакат го неприятности.” В далечината нещо огромно и сиво препречваше пътя. Нцока се подсмихна подигравателно.
Носорогът внимателно се вгледа напред. „Нембо – изръмжа той и сърдито тропна с предния си крак. – Защо там, където отивам аз, трябва да стои слонът?”
Змията изсъска: „Той е огромен... Той е важен...” „Аз също – я прекъсна носорогът. – Ще му докажа, че моят рог е по-силен от неговите бивни.“ Горещ въздух обвиваше хълма.
Лъчите на слънцето се отразяваха в реката. В неголемите очи на носорога пламтеше огън. И колкото повече се наливаха с кръв, толкова по-лошо виждаше той.
Фару изскърца със зъби и изрева с цял глас: „Ей, ти! Я се махай! Чуваш ли?! Махни се от пътя ми!“ Неговият рог беше насочен към огромния сив силует, който се открояваше на фона на небето.
Мангустът Джо-Джо се провря под краката на носорога: „Знаем, че не обичаш слона. Но ако си мислиш...” Носорогът грубо го прекъсна: „Млъкни!”
Джо-Джо не мръдна от мястото си: „Дори за слепия е ясно...” „Мълчи! На кого говоря? Мълчи!” – го прекъсна Фару и се устреми напред, към склона на хълма.
Гласът му звучеше грубо: „Как смееш да стоиш с гръб към мен? Как смееш да не ме забелязваш? Как смееш да се изпречваш на пътя ми?...” Той спря, за да си поеме дъх.
Змията презрително се усмихна: „Това ми трябва.” Носорогът наведе глава, насочи рога си напред и тропна с крак. Вдигна се прах.
Сивият предмет предизвикваше в него явно негодувание и два тона злоба се втурнаха напред. Големият сив предмет стремително се приближаваше.
Носорогът се прицели в средата му, затвори очи, втурна се напред и... с трясък се удари в огромния гранитен камък!
В очите на Фару пламтяха и се взривяваха огнени звезди. Той започна да стене. Никога и никой в джунглата не беше изпитвал толкова силно главоболие, както сега носорогът.
– Ама че работа! – възкликнаха Тали и Кали. – Носорогът е постъпил много глупаво. – Слушайте – каза Дауди. – Носорогът е символ на гордостта и егоизма. Но бъдете внимателни. Такива неща лесно могат да се случат и с вас, ако не сте послушни на Бога. Всеки, който върви по Неговия път и е доверил живота си на Него, знае откъде идва най-силната болка в главата и сърцето.
Не прене б наставле регвай Божиите ния. Бож ият път вина ги добрият. е най-
Вавилонският цар Навуходоносор се възгордял, затова за определено време Бог му отнел властта. Пратил го да живее отделен от хората, сред дивите животни. След като разумът му се върнал, царят казал: „Сега аз, Навуходоносор, славя, превъзнасям и величая небесния Цар, на Когото всички дела са истински и пътищата Му – праведни и Който е силен да смири онези, които ходят гордо“ (Дан. 4:34).
На север от Европа има голям остров. Водите на Атлантическия океан мият неговите скалисти брегове, над пустинните плажове летят чайки, а в далечината се извисява връх Карантуил, което се превежда като „обърнат сърп”. Пътешественикът, който поне веднъж е бил тук, никога няма да забрави суровата красота на тези места. Той ще мине по пътечките през зелените поляни, ще се изкачи по живописните хълмове и невисоките планини, ще постои под солените капки на морския прибой, ще разгледа руините на древните манастири и средновековните замъци.
ПРОИЗХОД Преди 1500 години, точно както туристите днес, на стръмната скала стоял 16-годишен юноша и напрегнато се вглеждал в обвитата в мъгла далечина, но не виждал нищо: сълзи се стичали от очите му. Той бил роб, а прекрасната страна била за него земя на робството. Патрик (така се казвал младият човек) си спомнял с мъка своя роден дом в далечната Британия, родителите си и селската църква, в която баща му бил дякон, а дядо му – свещеник. Тогава на малкото момче било скучно на богослуженията, не го привличали и събитията от свещената история, за които майка му разказвала през зимните вечери. Ех, ако можел да върне всичко това! РОБСТВО Всичко се променило в деня, когато морски разбойници (пирати) нападнали селището им. Те пристигнали с кораби от Ирландия, или, както сами наричали своята страна, Ейре. Хората били неподготвени, малцина успели да се спасят: някои били убити на място, а други, като Патрик, били пленени и продадени в робство. Неговият господар му заповядал да пасе свинете. Докато оплаквал печалната си участ, мечтаел за бягство и сънувал свидната си родина, Патрик се сравнявал ту с Йосиф, който също бил продаден в робство, ту с блудния син, който
като него пасял свине. Размишленията върху Свещеното Писание скоро станали навик за него. Той започнал да разсъждава за греха и прошката, за жертвата на Иисус Христос и вечния живот. Тогава се случило най-важното събитие в живота на младия роб – той се обърнал към небесния Отец с молитва на покаяние. Ето какво разказва Патрик за това години по-късно в своята знаменита „Изповед”: „Господ ми даде да разбера, че съм бил невярващ и, макар и късно, мога да си спомня за своите грешки и да се обърна към Него с цялото си сърце.” ВРЪЩАНЕ У ДОМА След шест години робство Патрик успял да избяга и да се качи на кораб, който го отвел до бреговете на родната Британия. Радостта нямала край, когато неговите роднини, живи и невредими, спасили се по
време на онова нападение, прегърнали изгубения и отново намерен Патрик, при това станал истински християнин. Животът потекъл тихо и мирно, както младият човек мечтаел, докато бил в чужбина, но той нямал спокойствие и удовлетвореност, нещо го измъчвало. И това била Ирландия! Мисълта за земята на робството му и за нейните жители не му давала покой. Както някога, като юноша, сънувал Британия, сега виждал насън долините и хълмовете на Ейре. И един от сънищата си възприел като заповед от Бога да занесе благата вест на ирландците. ОТНОВО В ИРЛАНДИЯ За да стане мисионер, Патрик трябвало да учи. В онези времена център на всяка наука, в това число и богословието, били манастирите. И той заминал за църквата в Оксер, Галия, където по-късно бил ръкоположен за дякон. След дълги години на обучение Патрик най-сетне се отправил към скалистите брегове на острова. Това станало през 432 г. Тогава в Ирландия вече имало християнски църкви, но били малобройни и отдалечени една от друга, а християните не можели да изповядват свободно своите възгледи. По-голямата част от ирландците били езичници. Те се покланяли на слънцето, луната и звездите, на „свещени“ камъни и горички. Вярвали, че във всяко ручейче, дърво и хълм живеят духове, на които трябва да се принасят жертви, дори човешки. Магическите обреди били ръководени от жреци, наречени друиди, които оказвали ожесточена съпротива на мисионерите, дошли в техния край. Патрик обаче бил усвоил добре обичаите на ирландците още в годините на робството си. Той познавал вярванията и бита на обикновените хора – така намерил път към сърцата не само на селските работници, но и на влиятелните водачи и управници. Дори няколко могъщи жреци друиди приели християнството. Не след дълго ирландският крал Логер под влиянието на мисионера разрешил на християните да провеждат открито своите богослужения.
МИСИОНЕРСКО СЛУЖЕНИЕ Успехът в дейността на Патрик бил огромен. С пълно упование на Бога проповедникът на християнството посетил всички краища на страната, като разказвал за Иисус и кръщавал новоповярвалите. През всички тези години Патрик живеел в постоянно очакване за мъченическа смърт. Дванадесет пъти той бил реално застрашен да бъде убит, преживял тежък плен, две седмици прекарал в сурово заточение. При това неговите завистници го обвинявали в кариеризъм и желание за слава и почести. Но в действителност Патрик бил много скромен човек и постоянно благодарял на Създателя за това, че го е избрал като Свой инструмент, с чиято помощ много хора, покланяли се преди на идоли и нечисти сили, станали християни. Повече от 30 години Патрик бил мисионер сред жителите на Ирландия. Той бил чудесен дипломат, умеел да разговаря с водачите и със селяните. Провеждал занятия, на които с по-
вярвалите изучавали основите на християнството, защото смятал духовното израстване за неделима част от новия живот. За тези години той организирал около 200 църкви и кръстил почти 100 000 души, но цялата слава винаги отдавал само на Бога. Ирландците наричат Патрик велик Божи човек. За неговия живот и делото му са създадени множество легенди, които понякога трудно могат да се отделят от реалните събития, известни от документите на онази епоха и стигнали до наши дни чрез спомените на самия мисионер. Точните дати на неговото раждане и на смъртта му са неизвестни, не се знае и къде е погребан. Но най-добрият паметник за него остава трилистната детелина, символът на съвременна Ирландия. Защото Патрик показвал на своите слушатели точно малката зелена детелина, когато говорел за Светата Троица.
В
ече не съм млад и през живота си съм видял много конфликти и раздели. Бил съм
свидетел как семействата се разпадат, когато синът, обиден за нещо на роди-
телите си, напуска дома или сестрата започва да се съди с родния си брат за изречена обидна дума. И всеки път, независимо от резултата на конфликта, губят и двете страни. За съжаление разколите в християнството са още от древността. При ранното християнство църквите по различните места не са били устроени напълно еднакво, но са чувствали своето единство, зависимостта си една от друга. За местните църкви се е говорело като за сестри в
в различни дни, говорят на различни езици, а най-
едно семейство, всяка от които се отличава със свои
важното е, че всяка част има свои църковни водачи,
особености, но всички имат общ Баща.
които не могат да намерят общ език помежду си.
Когато обаче сто-
Източните църкви са подчинени на патриарха
лицата на Римска-
в Константинопол, а западните – на римския папа.
та империя се пре-
Разделенията и разколите между източните и запад-
мества на Изток, в
ните църкви са чести, но до един момент те всеки път
Константинопол, и
успяват да се помирят. През ІХ в. константинопол-
най-вече когато вар-
ският патриарх Фотий започва сериозна богослов-
варите нахлуват в
ска дискусия с римския папа Николай по въпроса
Европа, а мюсюлма-
от кого произтича Светият Дух – от Бог Отец или от
ните – в Близкия из-
Отец и от Сина. Този въпрос се оказва важен в по-
ток и Африка, църк-
литическия спор между Рим и Константинопол за
вите във Византия и
подчинението на Българската църква. Но през ХІ в.
Западна Европа все
се случва нещо, което вече окончателно разделя Из-
повече се отдалеча-
точната и Западната църква.
ват една от друга. В
Римският папа Лъв ІХ изпраща в Константино-
различните части на
пол свои представители начело с кардинал Хумберт,
разпадналата се през
които да се договорят за съвместни действия против
V в. империя праз-
нашествието на норманите. Пратениците на папата
нуват Възкресение
са приети радушно от император Константин ІХ, но
тогавашният патриарх
разпада на Западна, която се нарича Католическа, и
Михаил Керуларий дори
Източна, наречена Православна.
не излиза да ги поздра-
Все пак основната причина, превърнала обикно-
ви. Хумберт, който е пла-
вените вярващи от Западната и Източната църква в
менен и решителен под-
непримирими врагове, не е разделянето през 1054 г.,
дръжник на папството,
а – събитията около Четвъртия кръстоносен поход.
се възмущава и предпри-
Синът на сваления византийски император Алексий
ема крайни мерки. На 15
Ангел убеждава кръстоносците първо да му помогнат
юли 1054 г. той отива в
да възстанови справедливостта, като седне отново на
главната църква на Кон-
престола, а после да се отправят към Йерусалим. През
стантинопол – прекрас-
1203 г. кръстоносците нападат Константинопол и след
ния храм „Света София“
като го превземат, в продължение на три дни разграб-
– и слага на олтара була,
ват града. Много светини и реликви са отнесени на
т.е. указ за отлъчване от
Запад, най-вече в Италия, а в самия Константинопол
Църквата на патриарха
кръстоносците основават нова държава – Латинската
Керуларий и неговите епископи. После кардиналът
република – и насилствено въвеждат там богослуже-
излиза, изтърсва праха от краката си и казва: „Бог
ние по западния образец. Така разколът в богословие-
вижда, Той ще съди.“
то довежда до тежка раздяла в семейството на христи-
Народът в храма остава вцепенен… Римският папа отлъчва патриарха от Църквата?! Разбира се, и патриархът не остава по-назад – след пет дни той отговаря, като също отлъчва Хумберт. Разколът назрява векове и истинската причина за него не е в богословието, а в загубата на братската любов. Римският папа, както и константинополският патриарх претендират за върховна власт в Църквата, но забравят най-важната заповед на Христос: „Обичайте се един друг.“ Някога единната Църква се
янството. Оттогава до днес съществуват Католическа и Православна църква.
„Най-красивата роза в градината съм аз!” – каза на градинските цветя голямата червена роза, гордо изправена под лъчите на утринното слънце. Нейните листенца, направени сякаш от тънко кадифе, бяха леко извити надолу и върху тях искряха капчици роса.
„Да, да! Ти си най-красивата сред нас!” – закимаха камбанките. И от това движение по тревата се изля на пръски водичката от техните главички.
„В тази градина ще откъснат първо мен! – продължи розата. – И ще стоя в красивата кристална ваза в къщата на стопанина – градинаря. Тази ваза винаги е на прозореца. Ето я – вижда се от тук.“ И наистина, на прозореца имаше ваза от тънък светлолилав кристал.
„Ти си просто очарователна, неповторима в своята красота!” – възторжено я хвалеше синчецът.
„Разбира се, не съм обикновена роза, аз съм от специален сорт!”
Момиченцето тръгна между цветята... „Ето тази, дядо” – посочи то една малка бяла розичка. „Тази ли? – се учуди дядо й. – Тя е много обикновена. Може би ще си избереш нещо по-красиво?”
Но тук разговорът на цветята беше прекъснат. В градината влезе дядо Никифор – градинарят. Той държеше за ръка внучката си, малко къдраво момиченце. „Е, Маринче, избирай какво цвете да ти откъсна днес, за твоя рожден ден – каза той. – Може би тази разкошна червена роза?”
„Не, харесва ми точно това цвете. Тази роза е толкова бяла, толкова скромна! Ще й се любувам през целия ми рожден ден.“
Отрязаха розата и я сложиха в лилавата кристална ваза на прозореца. Вятърът докосваше нейните листенца и разнасяше нежния й аромат в стаята на Маринка. „Тази розичка е най-красивата и неповторимата! Тя е просто чудесна, дядо!” – се радваше внучката.
А в градината, склонила кадифена главичка, мълчаливо стоеше червената роза, която в този ден така и никой не откъсна.
али и живота: човек се хв Същото се случва и в зва угите, без да забеля др д на ся на ъз ев пр се г избра вените хора. „Ала Бо скромните и обикно посрами да за о на този свят, онова, което е безумн този на онова, което е слабо мъдрите; Бог избра ова, силните; Бог избра он и ам ср по да за , ят св ено, на този свят и е униж което е от долен род което а, ов за да съсипе он и това, което е нищо, ът да не се е нещо, – та никоя пл (I Кор. 1:27-29). похвали пред Бога”
ВОДОРАВНО 2. На какво е разпънат Иисус (Йоан 19:19)? 5. Кой от учениците не е искал да повярва във възкресението, докато не види раните на Христос (Йоан 20:27)? 6. Кой е отместил камъка от гроба на Иисус Христос (Мат. 28:2)? 7. Кой носи кръста на Христос до Голгота (Мат. 27:32)? 8. Къде се възнася Иисус (Лука 24:51)? 9. В кой ден от седмицата е разпънат Христос (Йоан 19:14)?
ОТВЕСНО 1. До кой град е разпънат Господ Иисус (Мат. 23:37)? 3. На кой ден е възкръснал Христос (Лука 24:46)? 4. Кой е разпънал Иисус (Йоан 19:23)?